XXIII

— Нощта ще бъде твърде тъмна — каза Ривас, като изгледа планината и небето.

— Това не е ли добре?

— От една страна — да, от друга не. Изпратената кавалерия ще блокира Педрегал, като постави постове навсякъде, където има изход. Ако светеше луна — каквато слава богу няма, — едва ли бихме се надявали да минем незабелязани, а това е важно за нас, затова тъмнината ще ни помогне.

Ривас направи знак на приятелите си да спрат, като сам предпазливо се изкачи на скалата, за да огледа околността.

— До утре трябва да стигнем планината — каза той. — За щастие не сме от тази категория мудни хора. Колкото и да е недостъпен Педрегал, след няколко часа целият ще бъде блокиран и претърсен. Ако не успеем да излезем през нощта, ние сме изгубени.

В тази област дрезгавината трае само няколко минути. Неуспял още да произнесе тези думи, настъпи пълен мрак. Бегълците продължаваха да се движат, следвайки мълчаливо мексиканеца.

Промъкваха се около половин час сред скали и бодливи кактуси. Ривас изведнъж се спря, като даде знак на другите да се вслушат, можеше само да се слуша, от мрака нищо не се виждаше.

Скоро те чуха гласове, на една скала блесна огън.

— Пост — прошепна Ривас. — Бъдете предпазливи!

— Каро вале… Еднакво сме… Вале! Навярно сега той ще спечели! — извика някой от седналите край огъня.

— Отлично! — прошепна отново Ривас. — Те играят карти и докато са увлечени в играта, няма да ни безпокоят. Зная мястото, където са, ние ще ги заобиколим по друг път. Кураж! Щастието е на наша страна!

Той бе прав. Като заобиколи ловко войниците, Ривас благополучно напусна със своите спътници Педрегал. Войниците весело продължаваха играта. След двадесет минути бегълците изкачваха вече планината Адхуско. Сега те бяха в безопасност и нищо вече не ги плашеше. Решиха да си починат.

— Приятели — каза Ривас, — не трябва да бързаме. Вече няма от какво да се боим.

След като починаха, бегълците отново продължиха; далеч се чу камбана — биеше полунощ. Ривас се наведе, откъсна лист и като го допря до устните си, изпусна един странен звук… Леко изсвирване му отвърна. Докато се движеха, размяната на сигнали продължаваше. Най-после Ривас спря.

— Кой е? — чу се глас.

— Капитанът! — отвърна Ривас.

Той радостно извика, щом чу отговора, защото това му обещаваше пълна безопасност. Склонът на планината ставаше все по стръмен. Стигнали върха, бегълците най-после видяха човека, който отговаряше на сигналите на Ривас. Керней и тексасецът бяха поразени от странния вид на този човек. Доколкото можеше да се види в тъмнината, той бе в монашеско расо и както изглежда, беше часовой.

Всички с учудване минаха край него, без да произнесат нито дума, освен Ривас, който му прошепна на ухото няколко думи. След това всички продължиха пътя, който, колкото се изкачваха по-високо, ставаше по-труден. Но целта бе вече близо Мястото, където спряха бегълците, за да прекарат нощта, представляваше площадка, до която се издигаше висока скала. Тя беше разделена с дървета с големи и широки листа — една особеност на мексиканската флора. До самата скала се виждаше постройка — Ето моето скромно жилище! — каза Ривас. — Моля, направете ми честта да влезете в него Трудно можеше да се види зданието в тъмнината, виждаха се само два прозореца, между които имаше врата, напомняща вход на пещера. Вътре светеше свещ. При тяхната поява от една външна скамейка стана човек, който радостно извика:

— Г-н капитанът е свободен! Какво щастие! Дон Руперто Ривас! Да бъде благословено небето!

— Благодаря ти, мой добри Грегорио, благодаря, но също трябва да благословиш и една прекрасна дама, даже две.

— Сеньор капитан, аз познавам едната и кълна се, че в цяло Мексико…

— Добре, добре… сега не е време да говорим за сеньоритата — живо забеляза Ривас. — Приятелите ми и аз умираме от глад.

— За нещастие аз имам много малко храна, но сега ще разбудя готвача.

— Не, не, нека спи. Ние ще се задоволим със студено месо, при това ние сме толкова уморени, колкото и гладни, и колкото по-рано си легнем, толкова по-добре. Вижте какво ще ни дадете за ядене и пиене. Избата може би е също празна?

— Не, сеньор, без вас не е отваряна нито една бутилка. Разбира се, аз говоря за скъпото вино. Във ваше отсъствие пиха само обикновено канарско.

— О, в такъв случай работата не е лоша. Донесете ни бутилка мадейра, бутилка бургундско и старо „Педро Хименес“. А пурите ми съществуват ли още?

— Как не, сеньор, всички хавански пури скрих, а раздадох само по-простите.

— Вие сте най-примерният домакин, Грегорио, донесете ми по-скоро вино и цигари. Не сме пушили цяла вечност.

Разговорът се водеше в полумрака на един дълъг коридор, по който те минаха. В дъното през една отворена врата проникваше светлина Ривас с жест покани Керней и Рок да влязат в стаята. Той съвсем не се готвеше да гощава и джуджето със скъпи вина и цигари, затова, като го посочи на Грегорио, каза му тихо.

— Заведете го и го затворете някъде. Дайте му да яде и го наблюдавайте да не избяга.

— Слушам, сеньор, всичко ще бъде изпълнено. Казвайки това, икономът улови джуджето за ухото и го повлече по коридора.

Ривас отиде при приятелите си, влезли в посочената от него голяма стая, мебелировката на която се състоеше от дълга маса и столове, обвити с кожа. Тук имаше повече оръжие, отколкото мебели. Увисналите по стените пушки, саби и различни военни припаси придаваха на стаята вид на арсенал.

— Сега приятели — каза, като видя тревожните лица на своите гости, — няма от какво да се боите. Съжалявам само, че не мога да ви предложа по-добра вечеря, която все пак ще бъде много по-добра от оная, която ни даваха в Акордада. Боже! Що за храна бе това! Само тя бе достатъчно наказание!

— Ах — забеляза Керней — ако и вие изпитвахте същото, което и ние, когато ни плениха, вие бихте счели акордадската храна за истинска гощавка.

— С какво ви хранеха като пленници?

— Полусуров боб, почти студени forillos, a често пъти не ни даваха нищо по 24 часа — Мерзавци! — извика мексиканецът. — Тази жестокост не ме учудва. Санта Ана само така може да постъпва със своите врагове, били те негови съотечественици или чужденци. Никога нашата страна не е виждала по-жесток тиранин. Слава на Бога! Неговото царство е към своя край. Имам основание да се надявам в това.

Разговорът бе прекъснат от влизането на иконома, който сложи на масата бутилки, чаши и кутия с цигари. Ривас започна да гощава другарите си. След минута икономът отново се появи, натоварен с такова количество студени ястия, което напълно можеше да задоволи бегълците; студено месо, дивеч, царевичен хляб и различни плодове — с една дума, цяла вечеря, макар всичко това да бе само останки от вечерята, която се дава на многочислените обитатели тук.

Претърпените несгоди ги бяха изморили твърде много, затова, след като се нахраниха, почувстваха потребност от почивка и сън и с радост приеха поканата на Грегорио:

— Кабалерос, вашите стаи са готови!

Загрузка...