Борци за свобода

VII

В рамката на вратата наистина бе застанал Карлос Сантандер в пълна униформа, с шпага и каска с бели пера на главата. За да обясним неговата поява, трябва да отбележим още няколко подробности от живота му, които читателят не знае. Както казахме и по рано, той бе роден в Ню Орлеънс, но имаше мексикански произход и се смяташе за мексикански гражданин. До срещата му с Флоранс Керней той бе заемал някаква длъжност, дадена му от правителството или от диктатора Санта Ана. Никой не знаеше точно какво работи в Ню Орлеънс, макар най-близките му другари да подозираха, че е таен агент на мексиканския управител, или просто шпионин.

Подозрението не бе лишено от логика, тъй като той получаваше средства от Санта Ана за услуги, нямащи нищо общо с дипломатическата служба. За да разберем каква бе службата му, достатъчно е да припомним неговото отношение към доброволците от Пайдраската улица.

Дошъл на събранието, желаейки да постъпи в отряда на доброволците и да им стане капитан, Сантандер само изпълняваше известни указания, отвратителната цел на които бе достойна за самия дявол. Ако успееше да стане началник на отряда, то резултатът от похода не би бил по-добър, тъй като капитанът, според получените инструкции, трябваше да извърши предателство още при първия удобен случай. Измамен в своите сметки, той не желаеше да постъпи в редовете на доброволците като обикновен войник и реши да напусне Ню Орлеънс и да отиде в Мексико.

За щастие мълвата за историята на дуела не стигна нито в Мексико, нито в Ню Орлеънс, където Дюперон я премълча от самолюбие. Керней, Крис Рок и Критенден в самия ден отпътуваха в Тексас, заети със свои задачи.

Оставаха само двамата колари, които, ако не бяха напуснали Ню Орлеънс, не биха изтървали да разкажат още на първия срещнат тази скандална история, но бидейки ирландци и подтикнати от достойното поведение на своя съотечественик, те още в същия ден се присъединиха към отряда на доброволците и участваха в злополучната Мирска експедиция.

Сантандер избягна разгласяването на подлата си измама. Неговата поява в такъв блестящ вид не е трудно да се обясни. Една от слабостите на Санта Ана, човек колкото суетен, толкова и храбър, бе да се обгражда с бляскава свита; офицерите, които я образуваха, приличаха на пауни със своите разкошни мундири.

След идването си в Мексико Сантандер първо бе назначен за адютант на Санта Ана. Благодарение на своята красива външност той твърде скоро бе произведен полковник и зачислен в свитата на главнокомандуващия.

Ако Флоранс Керней и Крис Рок можеха да подозрат, че ще срещнат този човек в Мексико, и то в такъв, вид, не биха понесли с такова търпение несгодите на своето тежко пътуване и може би биха се отнесли по-равнодушно към жребия си. Този човек им припомни сцената с дуела, Крис Рок си спомни как застави негодника да се изкъпе, неговия жалък вид, когато излезе от водата, цял покрит с кал. Каква разлика със сегашния му наперен фасон. Керней, спомняйки си всички тия подробности, забеляза върху бузата му следите от раната, която му нанесе, макар Сантандер грижливо да криеше белега под добре поддържаните си бакенбарди. Имаше защо да се смути ирландецът и дори храбрият тексасец усети, че сърцето му заби в тревожно предчувствие.

При това лицето на Сантандер не им внушаваше спокойствие; струваше им се, че върху него бе написана смъртната им присъда. Карлос Сантандер се усмихваше, но това бе сатанинската усмивка на победителя — зла, насмешлива, говореща ясно, както и думите. „Вие се намирате под моя власт и трябва да очаквате моето отмъщение!“ Той съвсем не дойде случайно, а да им покаже своята сила. Неговата поява изясни защо бяха подхвърлени на такава особена строгост. Той искаше да ги унижи; в това ги убедиха думите на началника на затвора, който се обърна към Сантандер.

— Ето ги, полковник, вие виждате, че те са оковани според вашата заповед. Каква двойка! — добави той, като насмешливо сочеше Крис Рок и джуджето. — Боже мой! Човек може да умре от смях, като ги гледа, Ха-ха-ха.

Сантандер, доволен от тази шега, цял се тресеше от циничен смях, който се носеше шумно из целия затвор.

И четиримата затворници мълчаха. Само джуджето продума, когато отвориха вратата: „Добър ден, Ваше превъзходителство, вие навярно сте дошли да ни върнете свободата?“ Това бе казано, разбира се, с ирония, тъй като гърбавият прекрасно знаеше, че не може да разчита на милост. Никой не отговори на въпроса. Дошлите бяха много заети с другите обитатели на килията, за да обърнат внимание на него. Съмнителният крадец, застанал с лице към стената, даже не се обърна, когато Сантандер размени няколко реплики с Крис Рок и Керней. Полковникът започна разговора и изведнъж тонът му стана предизвикателен:

— Ето къде попаднахте! Не ще и дума, много хубава компания! Тукашното общество съвсем не прилича на онова, което посещавахте някога в Ню Орлеънс, сеньор Флоранс! А вие, тексаски великане, как ви се вижда тукашният въздух след вашите прерии?

Като помълча малко, за да се наслади на думите си, Сантандер добави:

— Добър резултат от Мирската експедиция, която имаше за цел да завладее Мексико! Макар и не по ваше желание, вие всички попаднахте в столицата. Какво чакате още?

— Всичко друго, но не и добро от човек като вас! — рязко отвърна Крис Рок.

— Как! Вие не чакате нищо хубаво от мен, стария приятел, след това, което стана между нас на брега на Поншартренското езеро? Попаднали между чужди, вие трябва да се радвате, че имате такъв познат, който много ви е задължен! Сега ще направя всичко, което зависи от мен, за да ви се отплатя.

— Правете каквото искате — отвърна Крис Рок, — ние не разчитаме на вашето великодушие, каквото у вас надали има, обаче и да имаше, то Крис Рок би се отказал от него.

Сантандер не очакваше подобен отговор. Неговото идване в Акордадския затвор имаше за цел само да се надсмее над победените врагове. Той бе известен за всичко, което се случи с тях от Мир до Мексико. Надяваше се да ги намери разкаяни, молещи от него милост, а изведнъж вместо страх затворниците му показаха открито своето презрение. Тексасецът бе готов да се хвърли върху неканения гост, ако последният пристъпеше и крачка към него.

— Прекрасно — каза Сантандер, без да обърне особено внимание на думите на Крис Рок, — ако вие не желаете да приемете от мене услуги, то аз повече няма да ви предлагам нищо. А вие, сеньор ирландец, навярно не ще бъдете толкова дребнав?

Като изгледа своя бивш противник, младият ирландец отговори твърдо:

— Понеже от опит зная, че вие сте недостоен за удара на моята сабя, то считам, че сте недостоен и да разговаряте с мен. Изглеждате жалък даже и в желязната броня. Вие сте подлец и аз ви презирам!

Силно засегнат, Сантандер не се смути. Изгубил надежда да унижи своите врагове и страхувайки се да не бъде компрометиран пред началника на затвора, ако се разгласи историята с бронята, той реши да прекрати разговора си с пленниците. За щастие никой не знаеше английски език, на който се водеше този кратък разговор.

— Виждате, сеньор Педро, тези двама господа са мои стари познати — обърна се той към началника на затвора, — печалното положение на които твърде много ме интересува и бик бил доволен да им помогна. Но се страхувам, че трябва да се подчиня на законите.

Дон Педро загадъчно се усмихна, докато слушаше Сантандер. Той не се съмняваше в интереса, който проявяваше полковникът към затворниците, още повече, че оковаването им стана по нареждане на самия Сантандер. Поради своето положение той никога не искаше обяснение от хора, които стояха по-горе от него. А Сантандер бе от свитата на самия диктатор. Началникът на затвора добре знаеше това. Ако му заповядаха да удуши или тайно да отрови тези затворници, той би изпълнил това без колебание. Жестокият тиранин, който го назначи за началник, знаеше с какъв човек има работа и неведнъж се бе ползвал от него, за да се избави от своите политически или лични врагове.

През всичкото време четвъртият затворник продължаваше да стои с лице към стената и с гръб към говорещите. Тексасците не можаха да разберат странното му поведение. Изглежда, Сантандер не знаеше кой е този човек, но неговото държание привлече вниманието му и той попита началника на затвора:

— Кой е този обитател на килията? Той като че се срамува да си покаже лицето, което навярно е безобразно като моето.

Тази бе една от обичайните фрази на Сантантер, който знаеше превъзходството си над другите.

— Той е салтеадор — отвърна началникът на затвора.

— Интересен човек — забеляза полковникът, — искам да го видя, за да се уверя — прилича ли на истински разбойник.

Като каза това, той влезе в килията, за да разгледа крадеца, който в същото време обърна глава към него. Те застанаха един срещу друг; не си казаха нито дума, обаче погледите им говореха ясно, че не се виждат за пръв път. Ненавист се изписа върху лицето на Сантандер и той издаде злобен вик, когато срещна две очи, които го пронизаха.

Бързо се обърна и се отправи към вратата, до която обаче не стигна без инцидент. В бързината си той се блъсна в гиганта Рок, който бе препречил килията, и презрително го бутна с крак, за да излезе. За негов късмет той бе успял вече да излезе, когато великанът, скочил от мястото си, се хвърли след него; началникът успя навреме да затвори вратата, с което спаси живота на Сантандер. Като се обърна към Керней, Крис Рок съвсем спокойно каза:

— Не бях ли хиляди пъти прав, капитане, когато казвах, че този подлец трябва да се обеси на Шелския път? Каква глупост извърших, че не го удавих! А сега ще имаме неприятности с него.