Борци за свобода

XIV

— Исабела, възможно ли е това? Той — сред затворниците в мръсния канал? Боже мой! — извика отчаяно Луиса, като се обърна към графинята.

Приятелките седяха заедно на дивана в дома на дон Игнасио. Те изнемогваха от умора. Не бе леко да сдържат своите чувства през тези часове, когато сърцата им се късаха от мъка. Те се усмихваха тогава, когато им се искаше да плачат. Сега, върнали се вече вкъщи, те можеха да дадат пълна свобода на душите си.

Графинята, както и нейната приятелка, седеше мълчалива и отчаяна; нейният вид изразяваше дълбока тъга.

— Да! — въздъхна графинята, още под въздействието на кошмара. — Сега почвам да разбирам цялата сериозност на положението. Моят Руперто, както и вашият Флоранс са в много по-голяма, опасност, отколкото си я представях тая сутрин. Аз прочетох смъртната присъда на последния в очите на Карлос Сантандер. Казват, че всички тексасци ще бъдат застреляни.

— О, Исабела! Как можете да говорите такива ужасни неща? Ако убият него, тогава нека убият и мен! Скъпи мой Флоранс! Пресвета Дево!

На стената, както във всяка мексиканска къща, висеше изображението на покровителката на страната. Луиса стана и се хвърли на колене, пред нея. Тя прекара така няколко минути в гореща молитва.

Поведението на графинята бе съвсем друго. Макар и набожна католичка, тя нямаше такава свята вяра в застъпничеството на светиите Употребата на барута й се виждаше много по-уместна, но тя искаше да използва злато вместо барут.

— Съвсем излишно е да стоим на колене — каза тя на своята приятелка. — Да се помолим мислено, както Сме правили. Сега ще приложим друго средство; колкото и да струва, безразлично е. На работа, Луиса!

— Готова съм — отвърна тя, като ставаше, — но кажи ми какво трябва да правя?

Графинята, като отпусна глава на ръцете си, помълча няколко минути; пръстите, покрити с пръстени, леко потриваха челото, като че искаше да съсредоточи мислите си. В нея се оформи един план, който тя искаше да осъществи. Произнесените най-сетне думи доказваха, че всичко е решено.

— Приятелко, няма ли между вашите слуги някой, ва когото бихме могла да се доверим?

— Аз напълно вярвам в Хосе.

— Да, но за първия опит той е негоден. Трябва да се даде едно писмо, за което е нужна женска хитрост и умение. Ние ще използваме Хосе за друго; и аз също имам няколко верни хора, обаче няма човек в Кайе де Платерос, който да не ги познава. При това аз не се доверявам на тяхната ловкост. Трябва да намерим жена, ловкостта на която да е равна на предаността — Не е ли удобна за това Пепита?

— Малката метиска, която доведохте от Ню Орлеънс?

— Същата. Тя е едно много умно и предано момиче.

— Всичко, което съм чувала за нея, говори, че тя е най-подходяща. По-скоро, дайте мастило и хартия повикайте Пепита.

Тъй като всичко потребно за едно писмо беше на лице, графинята веднага нахвърля няколко думи върху един лист, който, вместо да сложи в плик, започна да мачка, като че ли бе недоволна от написаното и искаше да го унищожи: всъщност тя съвсем нямаше такова намерение.

— Момиче — каза тя на влязлата Пепита, — вашата господарка ме уверява, че може да разчитаме на вашата досетливост и преданост. Вярно ли е това?

— Не мога да се хваля, но в моята преданост доня Луиса не може да се съмнява.

— Ще можете ли да предадете това писмо, като пред никого не ще кажете думица за него?

— Да, ако моята господарка ми заповяда. На кога трябва да предам писмото?

Това запитване, макар и отправено към Луиса, се отнасяше повече към графинята, в ръцете на която се намираше писмото, което трябваше да се даде на Пепита. Отговорът имаше нужда от размисляне Писмото бе адресирано до Руперто Ривас. По какъв начин Пепита, която не го познаваше, можеше да му го предаде? Луиса първа намери изход.

— Кажете й — прошепна тя на Исабела, — нека предаде писмото на Флоранс Керней, тя го познава и може…

— Господи! — извика графинята. — Вие прекрасно го измислихте Как не се сетих за това! По скоро й обяснете в какво се състои работата.

— Пепита — каза Луиса, като взе от ръката на графинята късчето хартия, — вие ще предадете това на тоя, когото добре познавате.

— Къде съм го виждала, сеньорита?

— В Ню Орлеънс.

— На дон Карлос?

— Не — отвърна Луиса с небрежна гримаса, — на дон Флоранс Керней.

— О, Боже! Нима той е тук? Аз не знаех това Къде ще го намеря?

Излишно е да се повтаря по-нататъшният разговор доста е да се каже, че Пепита прекрасно разбра къде можеше да се намери дон Флоранс и какво трябваше да му каже Поръчката пък, която дамите дадоха на Хосе, бе много по-сложна и по-опасна. След 20 минути той вече знаеше какво се иска от него и обеща да изпълни на всяка цена дадената поръчка. Имаше няколко причини, които будеха неговото усърдие: предаността му към младата господарка, желанието да угоди на Пепита, в която бе влюбен, и най-сетне, блестящият великолепен златен часовник на ръката на графинята, който тя посочи, като каза:

— Това ще бъде вашата награда, Хосе, часовникът или неговата стойност, което поискате…

Той веднага отиде да се приготви, като реши да направи всичко, което зависи от него, само да спечели наградата.