Бойно поле Земя II

1

Болбодският забоен кораб се виждаше ясно на екрана. Беше с цилиндрична форма, умален вариант на бойния кораб, от който бе изстрелян. След няколко секунди щеше да се приземи до язовира.

Малкият сив човек седеше в своя малък сив офис и наблюдаваше какво ще се случи. Беше любопитен, но само толкова.

Радваше се, че е накарал своя офицер по комуникациите да инсталира допълнителните съоръжения и екрани. Към тях се бе присъединил един боен кораб на джамбичуите. Командирът му бе с ослепителни златни люспи и на мястото на устата имаше очи. Уведомиха го какво е положението, казаха му, че още не знаят това те ли са и той се съгласи да се присъедини към обединените сили. Сега кръжеше в орбита редом с останалите. Лицето на джамбичуя в момента бе пред собствения му екран и наблюдаваше, както и останалите, какъв ще бъде изходът от този „пробой“, както го нарекоха болбодите. Шест екрана, пет от които показваха петте съсредоточени лица, а шестият бе насочен към мястото на атаката.

През последните няколко дни малкият сив човек се почувства доста по-добре. Добре направи, че отиде долу да види отново възрастната жена. Тя бе сигурна, че билковият й чай не е бил причина за лошото му храносмилане. Да не би да е изпил нещо в някоя езическа страна? Както и да е, нека изпие тази „мътеница“.

Изпи мътеницата. Беше студена и приятна на вкус и съвсем скоро забрави за проблема си с храносмилането. Но възрастната жена не го остави само с това. Много отдавна един братовчед изпратил някакви растения на нейните предци, които продължаваха да избуяват горе на хълмчето при извора. Казваха се „мента“ и тя отиде да му откъсне, като заобиколи издалеч кацналия космически кораб. Зелените листа имаха приятен аромат и той сдъвка няколко. За негово огромно очудване това страшно облекчи стомаха му. Старицата напълни джоба му с такива листа.

Малкият сив човек опита да й плати, но тя не искаше и да чуе. Каза, че му помага по съседски.

Но малкото човече настоя и накрая тя се съгласи да поиска нещо. Нагоре по брега имаше една шведска колония и тя никога не бе говорила с хората там. Това нещо, дето висеше на врата му, дали ще говори и на шведски? Той с радост й го подари — имаше няколко — и смени микроплатките му, седнал на припек на пейката пред къщата. Кучето и кравата го наблюдаваха с интерес. Прекара един приятен следобед.

Болбодският забоен кораб удряше по обраслата пътека на язовира. Носеха съоръжение за събаряне.

— Нали щяха само да вземат проба? — обади се ховинът. — Решихме просто да разберем какво направиха онези хора там долу.

Бяха ги наблюдавали с всичките антики, които използваха, видяха как вдигнаха във въздуха сума ти дървета и всичко това възбуди любопитството им. При взривяването на дърветата нямаше огън и нищо не изгоря.

— Ако разрушим язовира, въпросът може да стане политически.

— Аз командвам екипажа си — избоботи болбодът на екрана.

Лошото на обединените сили беше, че всеки ти се бъркаше в работата. Но тъкмо той бе дал идеята, тъй че нямаше какво да каже.

Забойният кораб бе с екипаж от трима. Първият носеше съоръжението за събаряне, а другите двама го следваха.

Всички лица на екраните съсредоточено наблюдаваха операцията. Това беше първата им акция долу на земята. Малкият сив човек беше против, но това бе военен въпрос. Всички знаеха, че защитата на врага трябва да се провери.

Първият болбод бе на около петдесет фута от входа на електростанцията. По инфралъчевата звукова уредба се чуваше силното бучене на водата от преливниците. Язовирът бе ужасно голям.

Изведнъж се разнесе блясък!

Летящо кълбо пламъци се издигна нагоре в небето.

Картината на екрана затрептя от удара.

Първият болбод изчезна, разкъсан на парчета. Взривът бе отнесъл и съоръжението за събаряне.

Другите двама болбоди, които вървяха доста назад, лежаха на земята.

— Аха! — каза супер-лейтенантът хокнер, сякаш през цялото време е знаел какво ще се случи.

Но това „аха!“ не се отнасяше за експлозията. Един боен самолет, който до преди момент не се виждаше на екраните им, се приземи на известно разстояние от мястото на взрива.

Шведи, помисли си малкия сив човек, съдейки по светлите им коси. Предвождаше ги млад офицер с черна брада, облечен в поличка. Носеше меч и лъчев пистолет.

От едната страна на бойния самолет се появиха рампа и мотокар.

Шведите носеха вериги и ги увиха около двамата лежащи болбоди. Инфралъчите донасяха заповеди, но те едва се чуваха от рева на преливниците.

Шотландският офицер се опитваше да намери частите от тялото на болбода и вдигна няколко парчета от кървавите му дрехи. Явно намери нещо. Прибра го в чантата си и махна към мотокара. Натовариха с негова помощ тежките тела на бол-бодите в самолета. Мотокарът се върна и вкара в самолета забойния кораб.

Самолетът излетя и пое на север. Групата човеци влязоха в електроцентралата и ги изгубиха от поглед.

Трудно бе да се разгадаят израженията на лицата от екраните. Случилото се съвсем ги изненада.

Нямаха много време да разсъждават, тъй като вече бе стартирала втората им експедиция и инфралъчът се премести на заснежения връх Елгън, който блестеше над облаците далеч отдолу.

С раздразнение забелязаха едно старо съоръжение, монтирано на върха. Приличаше на радиотелескоп. Явно ги следеше, докато бяха в орбита.

Хокнерски експедиционен кораб с петима хокнери на борда имаше задачата да го унищожи. В момента наближаваха целта. В самия кораб нямаше артилерия, но екипажът бе въоръжен. Вече се виждаха петимата безноси хокнери. Корабът не бе голям и се захранваше с реактивна енергия. Изглежда имаше силен вятър и бе трудно да се приземят върху едно широко, заснежено рамо на върха. Имаше висока скала, която се спускаше надолу в облаците. Да, вятърът бе висок и силен. От върха се образуваха снежни вихрушки. Нежеланият радио телескоп бе точно пред тях, монтиран на достатъчно разстояние от ръба. Зад него, невидим за експедиционния кораб, се простираше ледник.

Върху лицата на наблюдаващите от екраните същества се четяха най-различни реакции. Експедиционният кораб от толкова време се опитваше да кацне, ту се приближаваше, ту се отдалечаваше, че те започнаха да се разсейват.

Полу-капитанът толнеп правеше някакви изчисления относно цените на робите. Знаеше една планета с атмосфера от въздух, където плащаха по хиляда кредита на глава, ако им се доставеха живи. Изчисли, че могат да качат около трийсет хиляди, от които вероятно половината щяха да оцелеят. Това правеше петнайсет милиона галактически кредита. Неговите деветнайсет процента, които лично му се полагаха, правеха два милиона, осемстотин и петдесет хиляди кредита. Дължеше заеми от петдесет и две хиляди, осемстотин и шейсет кредита — дългове, натрупани от хазарт. (Тъкмо затова с радост предприе това толкова дълго пътуване.) Щяха да му останат два милиона, седемстотин деветдесет и седем хиляди, сто и четирсет кредита. Можеше да се оттегли!

Ховинът мислеше за всички сребърни и медни монети, които трябваше да има сред развалините на банките. Психлосите не ценяха тези метали, но той знаеше къде имат добър пазар.

Преди да пленят забойния му кораб, болбодът мислеше за цялото психлоско оборудване, което се намираше долу на планетата. А сега си представяше как унищожава земните.

Командирът на джамбичуите мислеше как да присвои робите, метала и машините от другите кораби.

Най-после експедиционният кораб се приземи и те съсредоточиха вниманието си върху него.

Петимата хокнери излязоха, дебели и тромави в издутите си космически костюми. Свалиха огнестрелните оръжия от раменете си.

Изведнъж в предавателите им се разнесе гласът на дежурния хокнерски офицер в орбита и се върна по инфралъча.

— Внимание, боен самолет!

Наистина имаше боен самолет на около двеста хиляди фута. Само че той си седеше там вече цял час. Петимата хокнери погледнаха нагоре и видяха мъничкото петънце, което трудно се различаваше в облаците.

— Не, не! — рязко се обади дежурният офицер. — Точно зад вас! Приближава се към ледника!

Чак сега го забелязаха. От там, където се намираха, той изглеждаше като гънка в ледника и се показваше само горната му част. Останалото се скриваше от назъбената скала над телескопа. Значи през цялото това време самолетът е бил върху ледника! Приближи се почти на сто ярда зад телескопа и спря. Не се виждаше дали някой слиза. Вероятно двигателите му могат да го задържат в такова положение. Ледникът бе СТРЪМЕН.

Петимата хокнери бяха готови за опасността, но нищо не виждаха и приклекнаха на земята, готови за стрелба. След това хукнаха напред.

Иззад телескопа се посипаха изстрели.

Един от хокнерите бе улучен и понеже беше близо до ръба на скалата, полетя стремглаво надолу.

Корабът им избухна, отлетя назад и падна в празното пространство.

Четиримата останали хокнери се прицелиха през снега и вятъра и стреляха.

Неспирното тракане на автоматите направо взриви инфралъча. От цялата зона под телескопа сякаш избухваше непрекъснат поток зелена гърмяща енергия.

Единият от хокнерите падна. Двама. Трима! Четвъртият почти стигна до телескопа и се търкулна в снега.

Вече се чуваше само свиренето на вятъра.

Иззад радио телескопа изскочиха няколко земни. Втурнаха се напред, а на фона на белия сняг бяло-червените им костюми за голяма височина изглеждаха като петна кръв. Обърнаха хокнерите и им взеха оръжията. Един от земните погледна надолу, където бяха изчезнали единият от хокнерите и корабът им. Единствената им възглавница са били облаците далеч долу.

Земните вдигнаха хокнерите и ги завързаха със спасителни въжета. Те самите също се бяха вързали, тъй като доста пъти се подхлъзваха и политаха надолу, докато успеят да качат мъртвите тела в самолета. Сега той се виждаше по-добре.

Един от земните се върна и провери радиотелескопа, после се плъзна към вратата на самолета и се метна на борда.

Самолетът излетя и се изгуби в облаците отдолу. Инфрачервеният лъч се премести в посока към облачната пелена и го проследи обратно до мината.

— Това е доказателство — каза толнепът полу-капитан. — През цялото време се съмнявах, че са те.

Игнорира коментарите, че той е бил за експедицията.

— Това е било само примамка — продължи той. — Очевидно е, че вчера при язовира просто са си поиграли с тази жалка експлозия, за да ни заинтригуват. Спотайвали са се и хванаха двама от екипажа на болбодите.

Радиотелескопът е само примамка, както и подозирах. Такива не са използвани векове наред. Всички използват инфралъчи, с тях може да се регистрира и най-малкият сигнал. Тъй че нарочно са сложили съвсем демонстративно телескопа, за да ни привлекат с експедиция. Никой от екипажа на хокнерите, с изключение на онзи тромавия, дето падна от скалата, не бе убит. Оръжията им бяха на „зашеметяване“. Така успяха да се сдобият с четирима хокнери.

— Нужно ли е да говориш толкова открито? — обади се командирът на джамбичуите, поглаждайки блестящите си люспи. — Може би ни записват.

— Глупости — каза толнепът. — Детекторите ни не откриват инфралъч, освен това сме на локални вълни. Казвам ви, че никой не използва радиотелескопи от… от времето на Хамбонската Слънчева война! Дават много повече шум, много са обемни. Това там е просто мишена. И забелязахте ли колко хитро се върна офицерът и го „настрои“? Надяват се пак да опитаме.

— Според мен той е прав — каза ховинът. — Сега разполагат с двама болбоди и четирима хокнери и могат да си ги разпитват на спокойствие. Като знам какви са психлоските методи на разпит, не ми се ще да съм на мястото на онези от екипажа!

— Те не са психлоси! — каза суперлейтенантът хокнер, като се опита да прикрие факта, че бе поразен от съдбата на своите съекипажници.

— Напротив, психлоси са — каза болбодът. — Нали видяхте онзи психло заедно със земните край езерото миналия ден. Психлосите използват чужди раси, които подчиняват да им служат. И преди са го правили. Предлагам да ги нападнем заедно още сега и да разрушим всичките им съоръжения! Преди да са успели да се подготвят още по-добре.

Но точно в този момент всички се стреснаха от един неясен образ, който се появи на екраните. Беше сиво човешко лице с черна коса и брада. Очите му бяха сини. Съществото бе наметнато с някакво старо наметало.

— Ако включите предавателите си на планета-рен обхват — каза новопоявилият се на психлоски, — бихме могли да обсъдим връщането на членовете на вашия екипаж. Двамата болбоди са поразтърсени, но им няма нищо. Четиримата хокнери са само зашеметени, макар че единият е със счупена ръка.

Включиха на планетарен обхват, но всички дружно казаха категорично не!

Полу-капитанът толнеп успя да надвика врявата:

— За да плените пратениците ни, нали? Категорично не!

— Можем да заведем всички на един хълм — онзи до вулканичния кратер. Всички ще са на открито и във въздуха няма да има наши самолети. — Земният настояваше. — Корабът, с който ще ги приберете, няма да бъде обстрелван.

— Не сте успели да ги разпитате толкова бързо — каза джамбичуят, — значи трябва да са мъртви!

— Всички са добре — каза земният. — Сигурни ли сте, че не искате да ги приберете?

Категорично не!

— Добре — каза земният и повдигна рамене. — Поне ни кажете какво ядат.

Толнепът даде сигнал на другите от своя екран. Искаше да говори.

— Ами разбира се — с мазна усмивка каза той. — Ще приготвим пакет с храна и ще го изпратим долу.

Изключиха от планетарен обхват.

— Нали ви казах — продължи толнепът, — че всички тези неща са били само за примамка. Двама от вас се провалиха, тъй че оставете сега на мен.

Междувременно от кораба на толнепите бе изстрелян малък пакет с храна. Насочиха го добре и парашутът се отвори точно под облачната покривка. Падна на брега на езерото.

Едно превозно средство бързо тръгна от лагера в тази посока. Лицата от екраните се усмихнаха. Психлоси или не, онези долу ги чакаше изненада!

Изведнъж супер-лейтенантът хокнер, който бързо прелистваше някаква книга, каза:

— Я виж ти! Това е танк Башър: „Да превземем пътя към славата“. Изцяло брониран!

Танкът се приближи до пакета, спусна едно оръдие и стреля с лек оръдеен изстрел. Пакетът, който естествено беше бомба, експлодира в пламъци. Танкът изстреля още един изстрел по останките. След това някой излезе и събра горящите парчета.

— Дори им предоставихме бомбени отломки за анализ! — извика ховинът.

Направиха бързо съвещание. Малкият сив човек ги слушаше. Военните мозъци от време на време проявяват забележителни способности, помисли си той. Решиха, че каквото и да правят онези земни, беше просто примамка. Стратегията им е да унищожават врага малко по малко и накрая да го смажат. Решиха да изчакат куриера, за който малкият сив човек им каза, че скоро ще пристигне и да потвърди, че онези са били открити. Междувременно ще изпращат експедиции само на места, за които са сигурни, че не се охраняват. В момента, в който научат по един или друг начин кои са онези, ще проведат масирана атака с всички кораби и ще пометат това място.

Всички командири, освен толнепът, се съгласиха. Той все още беше бесен от неуспеха на бомбата му.

— Ще ми се да сляза още сега — просъска той — и да ги смачкам!

— Чудесна идея — провлачено каза хокнерът и нагласи монокъла си.

— Да, защо не опиташ! — съгласиха се останалите. — Добре ще постъпиш.

Толнепът осъзна, че с нетърпение чакат да се отърват от него. Реши да се въздържи за момента. По-късно.

2

Джони предприе пътуването си, за да търси бази, но се оказа, че търси хора.

Полетът беше доста приятен. Трябваше да пилотира един от новите пилоти, но самата идея някой да управлява самолета вместо него разсмиваше Джони. В крайна сметка, не беше със счупена ръка! Като се отдели от земята, зад него се залепи ескорт от три бойни самолета Марк 32 и неотлъчно го следваха до края. Бяха с дълъг обхват, предназначени да превозват ескадрон от психлоската флота или работници. Прелетяха над североизточна Африка, Червено море, Мала Азия и стигнаха до Русия. Джони се чувстваше чудесно на двеста хиляди фута над земята и се оглеждаше да не пропусне реките и езерата, които полковник Иван му бе посочил на импровизираната карта върху пясъка. Очакваше да намери сняг, но макар че бе късна есен, сняг имаше само по високите планински върхове на изток. Съзря отгоре означените места и намери предварително определеното място за кацане. Озова се сред море от развълнувани хора. Полковник Иван ги удържаше на разстояние с десетина копиеносци на коне, за да има място да кацне Джони. Имаше поне петстотин човека.

Отвори вратата и го връхлетя мощен вик. Приветстваха го с цяло гърло! Не разбираше дори какво казват, толкова силно и един през друг викаха. Не различаваше познатите лица сред толкова много хора.

Полковник Иван слезе от коня. Беше малко сдържан и официален, може би смяташе, че Джони го обвинява за смъртта на Бити. Носеше черна лента на ръкава. Но Джони го прегърна през раменете и всичко дойде на мястото си.

Доведоха кон за него, златист жребец, оседлан със седло от овнешка кожа. Джони се метна. Тълпата го приветстваше. Знаеше само една дума на руски — „здраствуйте“. Извика я високо и хората избухнаха в радостни възгласи.

Джони се огледа. Бяха много близо до планините, всъщност точно в подножието им. Планините бяха внушителни, може би високи около четиринайсет хиляди фута. Бяха покрити със сняг. Старата руска база бе наблизо. Джони смяташе да идат направо там, за да може да я огледа и оцени състоянието й. Само че изглежда никой друг не мислеше като него. Бяха опънали кожени палатки и запалили огньове. Изведнъж Джони забеляза, че всички са облечени празнично. Явно имаше повод да се празнува и по начина, по който се отнасяха с него, пролича, че той е поводът. Чудеше се дали Тор е идвал тук, защото ако бе идвал, много от хората щяха да смятат, че Джони ги познава. Както и да е, трябваше да се оправя с единствената дума на руски, която знаеше.

Конниците на полковника проправяха път. Всеки път, когато Джони вдигнеше ръка и кимнеше, тълпата избухваше в радостни възгласи. Цветове, лица! Бе достатъчно свикнал със звученето на руския, за да различи и възгласи като: „Браво!“, „Буено!“ и „Вива!“. Приличаха на ланеро. Да! Забеляза една черна кожена шапка. Още няколко. И няколко големи сламени шапки.

Носеше се миризма на печено месо. Оркестър от балалайки, испански китари, флейти от Андите и монголски тъпани пронизваше въздуха.

Полковникът го заведе пред една кожена палатка, специално опъната за него и преди да влезе, Джони за последен път махна и каза своята руска дума, която вече не бе много подходяща.

Полковникът влезе след него и Джони веднага поиска да разбере няма ли да идат до базата.

Полковникът зяпна от учудване. Нет, нет, за това имаше време. Трябваше да се мисли за хората. Много от тях, дори повечето, никога не бяха виждали Джони.

Джони отговори, че мисли тъкмо за хората! Как да ги предпази от възможна опасност.

Е, опасности винаги има, каза полковникът, но не всеки ден ти се удава случай да срещнеш Джони. Верна?

При тази желязна логика Джони с облекчение съблече тежкия си пилотски костюм, тъй като беше доста по-топло, отколкото очакваше. Носеше си дрехи от тъмно бяла кожа, които му бяха ушили — не като тези, с които бе сниман на банкнотата от един кредит, но момичетата от селото се бяха постарали. Мокасините му ставаха, но ето чифт военни ботуши и червени шалвари, ако предпочита. А този златен шлем? Е, не беше от истинско злато. Беше лека руска каска от алуминий и един пилот я бе занесъл в старата мина в Грозни, за да я покрият с берилий. Виждаш ли? Нямаше звездичка, нито някакъв друг орнамент, но лентата за брадичката и подплънките за ушите, а също и цветните капчици по цялата каска бяха изработени от едно от сибирските племена. Нали са красиви? Освен това доктор Маккендрик бе казал на Джони да пази главата си след онези фрактури. Тъй че ето, сложи я! Джони се оплака, че не чува. Не, носи я!

Джони си изми лицето, преоблече се и каза на полковника, че е голям тиранин. Полковникът му отвърна, че още нищо не е видял.

Ето как стояха нещата: първоначалният му план да въоръжи базата с американски персонал бе приет от стария Съвет, преди да стане смешна история. Бяха мобилизирали известен брой южноамериканци и ги изпратиха тук. Освен това едно племе от някогашни политически затворници слезли от Сибир, защото гладували, заедно с кучетата, покъщнината, всичко. Сибирците били тези с белите мечи кожи. Имало още някакво племе, което открили в Кавказ, и то също било тук. Тъй че станало доста многолюдно. Но си имали и един американец. Наистина! Искаш да го видиш? Той е отвън.

Пуснаха американеца да влезе. Водеше със себе си едно младо момиче. Спря и се захили. Момчето беше от селото на Джони! Том Смили Таунсън. Зарадваха се един на друг. Том Смили бе едър младеж, почти колкото Джони и една година по-малък от него. Каза, че завършил машинно училище и понеже чул, че тук липсват машинни оператори, качил се на самолета и вече повече от месец работил с минните багери и обучавал другите как да поправят разни счупени неща.

Това беше неговото момиче, Маргарита.

— Margarita, permiteme prezentarte al Gran Senor Jonnie.

Момичето бе много хубаво, много срамежливо и много притеснено от срещата. Джони се поклони. Беше виждал, че сър Робърт прави така. Тя също се поклони.

Том Смили каза, че след няколко седмици ще се оженят. Джони им пожела да имат много деца. Маргарита се изчерви, когато Том Смили й преведе, но ентусиазирано кимна.

За пръв път Джони чу, че селото е преместено. Том Смили, след като бе обучен, можеше да поддържа проходите отворени през зимата и нямаше да стигнат до глад, но ги преместиха на място, където нямаше толкова сняг — градът, в който Джони им бе препоръчал да се преселят. Само че Браун Лимпър ги бе принудил със сила да се изселят. Трябвало дори да зарежат всичките си принадлежности в селото, но според Том Смили другите две момчета, които също бяха завършили за машинни оператори, вече са преместили багажа на хората.

Полковникът ги изтика навън и даде на Джони глътка от „най-хубавата водка на земята“. На Джони веднага му се завъртя глава. Какъв лек за умората от полета, а? Сигурно беше правена от мечешки зъби!

Полковникът каза, че е точно така, как е отгатнал формулата? След това го поведе навън.

Почти всички се бяха заели с подготовката на голямо празненство с танци и всичко останало. Където и да идеше Джони, всички му се усмихваха.

Двама немски пилоти от африканската база седяха пред един от огньовете и пиеха нещо. Третият пилот патрулираше горе във въздуха. Беше на голяма височина и шумът от мотора едва се чуваше. Джони им каза на психлоски да се отпуснат и да се наслаждават на почивката, а те го гледаха с уважение. Джони знаеше, че заповедите им бяха съвсем различни — двама да бъдат постоянно нащрек в самолетите с непрекъснато включено радио, а третият да патрулира горе във въздуха. Джони осъзна, че цялата тази празнична атмосфера и суетня притъпяват усещането му за реалностите на деня — бяха във война с много могъщи врагове.

Полковник Иван поведе Джони нагоре по един хълм и протегна ръка да му покаже колко велика е страната му. Имаше див памук, достатъчен да облече хиляди, имаше дива пшеница и ечемик, стада овце и добитък, достатъчни да изхранят стотици хиляди. Онези развалини там на времето са били град, пълен с фабрики и макар че в момента машините не работеха, според Том Смили голяма част от тях можели да се поправят. Джони се запита дали нямаха още един Ангъс в лицето на Том Смили.

Знае ли Джони, че там на североизток има гробница, в която е погребан императорът на света? Името му било монголско, Тимур И Ленг. Преди около две хиляди години той владеел целия свят. Трябва да заведе Джони и да му покаже гробницата. Там е написано всичко.

Джони се бе наслушал за Хитлер, Наполеон и други такива. Често се питаше дали — ако всякаква паплач от този род не се е стремяла толкова да завладява света — човешката раса нямаше да е достатъчно напреднала, за да отблъсне нападението на психлосите. Беше чул някаква теория, че технологията е създадена благодарение на войни, но според него това беше психлоска максима. Само че премълча за това пред полковник Иван. Наслаждаваше се на истински красивата гледка.

А базата? Полковникът му отговори, че била недалеч оттук. Утре ще го разведе из цялата.

Като потеглиха надолу, срещнаха един едър веселяк шотландец, заедно с двама помощници. Беше сър Андрю Макналти, оглавяващ федерацията на Координаторите. Чул, че Джони е тук и веднага долетял. Държеше се малко угоднически и весело се смееше. Всички Координатори му се възхищаваха. Джони се радваше да го види, защото работата, по която бе тук бе свързана с преместването на племена. Поздрави сър Андрю за чудесната работа, която вършеха Координаторите, а той пък му благодари, че е спасил живота на двамата в Африка. Джони усещаше, че ще се разбере с този мъж. Добре.

При залез слънце тържеството започна и завърши чак когато голямото квадратно съзвездие бе слязло ниско над земята. Танци, музика, танци. Испански танци, сибирският танц на лова на мечки. Огньове и смях. Обилна храна и пиене. И понеже всеки искаше да се чукне с Джони, а той никога през живота си не бе пил толкова, на следващата сутрин го болеше глава. Затова пък полковник Иван изглеждаше свеж като краставичка и готов за работа.

След кратка закуска, придружавани от тълпа хора, тръгнаха към едновремешната база. Полковникът обясни, че всички те са работили в базата, за да я стегнат и искат да видят дали на Джони ще му хареса, а ако нещо не одобрява, щяха веднага да го променят. Вече не бяха облечени в празнични дрехи. Чакаше ги работа.

В базата се влизаше от тунел, който бе маскиран с растения. Предназначението й бе да осигурява противоядрена защита и да служи като команден пункт, затова се простираше дълбоко навътре. Понеже в района от време на време ставаха земетресения, бе построена да издържа в подобни случаи. Липсваше й блясъкът на Американската база, но бе дори по-голяма от нея.

Бяха я осветили с психлоски миньорски лампи. С почести бяха погребали огромното количество мъртъвци. Всичко бе почистено с психлоски машини, докарани от Грозни. Том Смили бе поправил тръбопровода. Полковникът каза, че не е очаквал такава помощ от него и помощниците му и не ги е карал да работят само защото това ще бъде американска база, но се е наложило, тъй като е нямало кой друг да свърши квалифицираната работа.

Складовете бяха огромни. Униформите не бяха така добре съхранени и запечатани като американските, но много от складовете щяха да бъдат полезни. Качеството им може би бе дори по-високо. Имаше портативни „огненохвъргачки“, които все още работеха!

Бяха намерили сто хиляди автомати АК 47, напълно годни. Приготвиха обикновени и радиационни амуниции. Подариха на Джони един автомат, на който бяха направили молекулярно покритие от хром в лагера в Грозни. Дадоха му и пълнители за петстотин изстрела.

Руският премиер явно не бе успял да стигне дотук, но командният му пост бе приготвен. Джони си помисли, че голямата снимка на стената вероятно е негова. Но не, това била снимка на бившия цар, наречен Ленин. Възможно било да е живял по времето на Тимур И Ленг, но не били напълно сигурни. Но явно е бил много уважавана личност и оставили снимката му да виси на стената.

Обикаляха ниво след ниво, коридор след коридор, от време на време спираха, за да покажат на Джони разни неща и бяха много щастливи от похвалите му.

Но Джони най-много се зарадва на подземните хангари. Имаше място за хиляди самолети. Точно от това се нуждаеха. Трябваха им помещения, където да ги съхраняват. Тъкмо това се бе надявал да намери. Имаха достатъчно багери, за да почистят развалините, които нарекоха „Мик“ и други типове самолети. Джони не можеше да чете тяхната азбука, но повечето можеха и му показаха някои табелки с надписи, които бяха запазили преди да разкарат развалините.

„Мик“ на руски означавало „самолет“, обясниха му.

Хангарите имаха собствени входове и изходи. Точно това им трябваше!

Показаха му наръчниците за тактически ядрени и други ядрени оръжия. Всички бяха на руски, но един възрастен мъж от Хинду Куш увери Джони, че може да му ги прочете.

В северната част на базата имаше много складирани ядрени оръжия, но не искаха да ходят там, докато не прочетат наръчниците. Имаше и много „силози“ за барутни ракети, които все още си стояха там, но беше опасно да се занимават с барут. Вече не беше годен за употреба, но малки части от него се взривяваха, ако се удареха силно с чук. Нямаше да им свърши работа.

Показаха му и една въглищна мина наблизо, където черните скали можеха да горят. Тъй че горивото за отопление беше под ръка.

Ще изкопаят много от черните скали. Ще обработят големи площи от дивата пшеница. Имаха много планове. Джони одобри и плановете им, и всичките им усилия. Беше много, много доволен. Стисна ръце на стотици хора.

Успя да тръгне за Тибет чак призори на следващия ден. Възнамеряваше да прегледа базата за два часа, а се оказаха два дни. Беше удивен от нещата, които хората вършеха. Стигаше само да има какво да се прави и без особен контрол се справяха чудесно.

Като тръгна, носеше новата си каска. Полковникът се бе погрижил за това. Освен това го накара да я пристегне здраво под брадичката. Полковникът не се интересуваше много, че не може да чува. Шумът от моторите действа зле на ушите, освен това на голяма височина е студено и могат да се простудят. Джони му се смя, но все пак не свали каската.

3

Като опитен, макар и не винаги печеливш играч на хазарт, полу-капитан Рогодетер Сноул от Толнепските Елитни Космически Сили се гордееше, че му стига да види нещо, за да знае с какво си има работа, въпреки че напоследък зрението му се бе влошило.

Преди седмица засече долу на планетата радио вълна, за която нямаше намерение да споделя с останалата част от обединените сили. Наричаше се „Канал на федерацията“ и по него се съобщаваха новини и заповеди и се разпространяваха доклади на някакви същества, които се наричаха „Координатори“. Занимаваха се с ПЛЕМЕНА. Като офицер от армия, която зависеше главно от търговия с роби и комисионни, за него бе важно всичко, което се отнасяше до хората долу. Това бе търговия, в която толнепите бяха добри, имаше с какво да я вършат и я вършеха с удоволствие.

Каза на другите кораби, че би трябвало да имат информация и от другата страна на земното кълбо, до която в момента нямаха никакъв достъп поради положението им в орбита.

Преди два дни той с удивление откри колко непредпазливи са земните. Говореха си на някакъв език, който наричаха „английски“ — имаше декодиращи вериги за него отпреди векове назад — и обсъждаха подготовката по посрещането на някаква знаменитост.

Беше твърде късно да се намеси при посещението, което щеше да се състои в някаква равнина на север, но поне можеше да наблюдава какво става. С удивление разбра, че това беше човека от банкнотата от един кредит. Лесно го различаваше по златистата каска, която носеше.

По мрежата на федерацията бърбореха за следващата му визита. Щеше да е в някакъв стар град в планината, наречен „Ласа“. Координаторите трябваше да съберат някъде си няколко племена и да направят еди какво си. Оттук нататък беше лесно. Внимателният надзор в областта на огромните планини показа движение на хора, насочено само към един град. Мястото бе защитено от всички страни от планини и самото то бе на доста голяма височина. Ласа!

Полу-капитан Сноул направи бърз, но добър план. Без да информира другите, щеше да плени тази знаменитост, да го разпита, както само толнепите и може би психлосите умееха, да изстиска цялата информация и да използва остатъците от него в преговори за предаването на планетата, след което да направи удар без участието на останалите. Да прибере населението, да плати дълговете си от хазарта и да се оттегли!

Сноул прегледа с помощта на моста с диамантена форма списъка с екипажа на кораба на Валкор и откри един офицер, от който наскоро бе изгубил 2021 кредита. Сноул все още му ги дължеше. Това беше двоен-младши лейтенант Слидетер Плис. Ако се провали операцията му, поне един дълг по-малко за полу-капитана. Но нямаше как да се провали. Беше съвсем рутинна операция.

Извика на моста двоен-младши лейтенант Плис и му каза точно какво иска — двама морски да бъдат събудени от дълбок сън, да им се даде пълномощно да използват малка нападателна ракета и да пазят отвлечения.

Денят беше ясен и красив и Джони предаде управлението на самолета на помощник пилота немец. Захласнато гледаше планините отдолу. Никога преди не беше виждал Хималаите. Впечатляващо! Някои от върховете бяха високи по пет мили, други дори шест. Снегове, ледници, снежни вихрушки, дълбоки низини и замръзнали реки. Планината беше невероятна. И толкова обширна.

Летяха на югоизток и на голяма височина. Скоростта им бе малко над звуковата, тъй като пристигнаха по-рано от уречения час. Хубаво бе да не чува рева на моторите. Наушниците на каската изолираха шума много повече от тези на обикновените пилотски каски. Странно се чувстваше да лети и да не чува звук. Може би полковникът бе прав — наистина му се увреждаше слуха.

Помощник пилота забеляза отдясно връх, който се извисяваше над всички останали. Курсът им бе правилен. Джони се отпусна — какво посещение само! Реши да погледне автомата, който му бяха подарили. Бяха го оставили долу под краката му. Автомат с хромово покритие! Чудеше се дали не са го хромирали и отвътре. В такъв случай щеше да е доста опасно да се стреля с него. Бързо разбра как да го разглоби и погледна в цевта. Не, не беше хромирана, значи нямаше страшно. Сглоби го отново и малко се упражни със зареждането. Работеше чудесно. Провери пълнителите. Също работеха. Провери мерника, като се прицели в един връх. Малко необичайно му бе да се цели през този мерник и отдели известно време на това, за да свикне.

Не чу пилота, който се опитваше да му каже, че скоро ще кацнат и затова се изненада, като погледна надолу и видя Ласа. Беше точно под тях.

Доста внушителен град трябва да е бил на времето. По склона на червената планина се издигаше огромен палат, почти разрушен. Беше толкова голям, че засенчваше планината. Точно отпреде му имаше широка открита местност и около някогашния парк имаше и други разрушени постройки. Целият град сякаш бе поместен в купа, обградена от планини.

Да, в далечния край на парка имаше малка тълпа хора. Повечето бяха облечени в кожи, а някои в жълти одежди. Имаше много място за кацане и Джони остави помощник пилота да приближи самолета до основите на някогашна сграда и да го приземи. Огромният древен палат се издигаше от дясно, тълпата бе на около стотина ярда пред самолета, а древната руина бе на около двеста ярда отзад.

Джони откопча предпазния колан и леко отвори вратата.

Тълпата просто си седеше там. Имаше около двеста човека, може би малко повече. Не се втурнаха напред. Не го приветстваха. Е, помисли си Джони, човек не може да бъде известен навсякъде.

Дръжката на АК 47 се закачи на пулта за управление и той го повдигна, отвори широко вратата и скочи на земята. Обикновено помощник пилота се местеше на пилотското място и затова Джони обърна поглед към него. Немецът просто си седеше и гледаше вторачено напред.

Джони пак погледна тълпата. Никой не помръдваше напред. Никой изобщо не мърдаше. Странно. Бяха точно пред парка, на около сто ярда. Разпозна трима Координатори. Те също не помръдваха, сякаш бяха пуснали корени.

Приличаха на хора, срещу които някой е насочил оръжие.

Инстинктът му на горски човек го накара да се завърти и погледне зад самолета, където на двеста ярда се намираше срутената постройка.

Три фигури тичаха към него с оръжия в ръце.

Бяха сиви. Размерите им бяха приблизително колкото човешките. На лицата си имаха големи маски.

Толнепи!

Бързо скъсяваха разстоянието. Оставаха им само седемдесет и пет ярда.

Джони понечи да извади оръжието от колана си и осъзна, че държи АК 47. Наведе се, зареди го бързо и изпрати един откос към тичащите фигури.

Те спряха, сякаш се изненадаха. След това продължиха към него, тичайки приведени.

Патроните на АК 47 не успяха да ги спрат.

Толнепи! Какво знаеше за толнепите? Беше чел психлоския наръчник само преди няколко дни. Очите! Бяха полуслепи и без маски не можеха да виждат.

Джони натисна лоста за единичен изстрел.

Приближаваха, най-близкият бе на около петдесет ярда, а най-далечният на шейсет.

Джони се опря на едно коляно. Прицели се. Стреля в маската на най-далечния. След това се прехвърли на втория. Прицели се в маската. Стреля.

Отне му твърде много време.

Първият едва не го връхлетя.

Зъби!

Маска!

Нямаше време да стреля.

Скочи напред и заби дулото на АК 47 в лицето на толнепа.

Завърши движението с удар с дръжката.

Толнепът не падна, но залитна.

Отровни зъби. Не биваше да се приближава прекалено.

Джони отскочи назад, като премести оръжието в лявата си ръка и извади от колана лъчевия пистолет.

Натисна спусъка и задържа пръста си. Беше регулиран на къс обхват. Силните удари повалиха толнепа на земята.

Джони се приближи, без да спира да стреля. Лъчевият пистолет буквално залепяше толнепа за земята. Вдигаха се облаци прах и му попречиха да вижда добре.

Пистолетът не бе нагласен на „пламък“. Но самата сила бе повалила толнепа на земята. Маската му се бе разместила. Странните очи бяха сякаш от стъкло. Завъртяха се навътре в главата. Явно бе изгубил съзнание.

Другите! Къде бяха другите? Единият бягаше обратно към останките на двореца, очевидно не можеше да се ориентира. Другият се опитваше да стигне до нещо, което беше сред развалините на сградата. Джони забеляза яркия нос на космически кораб, който стърчеше от скривалището си в някаква вдлъбнатина.

Вторият се опитваше да стигне до кораба!

Джони скочи в кабината и извади от задната част един автомат, а АК 47 захвърли вътре.

Скочи на земята и пак коленичи, застана неподвижно и изстреля един единствен добре премерен изстрел към толнепа, който се опитваше да се добере до кораба си. Никакъв ефект!

Джони нагласи копчетата на „пламък“ и „максимум“. Толнепът бе вътре в разрушената сграда, почти до самия кораб.

Джони се прицели и натисна спусъка.

Толнепът избухна в пламъци!

Обърна се към другия, прицели се и пак стреля. Проблясък в момента на улучването и миг след това толнепът се подпали, тъй като собствената му пушка експлодира.

Джони хвърли поглед към кораба. Очевидно нямаше никой вътре. Погледна толнепа в краката си. От нашивките му личеше, че е офицер.

Джони взе от самолета предпазно въже и омота тялото му, като направи няколко здрави възела. Завърза свободния край на въжето откъм гърба му. Нямаше пушка, само пистолет. Беше засегнат от изстрелите на Джони, но все пак той хвърли пистолета далеч. След това довлачи толнепа до самолета. Боже, как тежеше! Джони пипна „плътта“ му. Приличаше на желязо. Имаше човешка форма, но бе толкова плътен, че нищо чудно АК 47 не бе имал никакъв ефект. Куршумите просто се бяха отклонили.

Положението бе овладяно. Стана твърде бързо, за да могат да се намесят трите ескортиращи самолета, които още бяха във въздуха и кръжаха отгоре. Предположи, че са били твърде назад, за да видят началото на нападението на толнепите.

Джони се огледа наоколо. Бе удивен. Тълпата все още си седеше без да мръдва. Никой не бе направил и крачка напред. Надзърна в самолета. Немецът седеше и гледаше право напред.

Джони се протегна и грабна локалния предавател.

— Не идвайте долу! — заповяда на другите пилоти.

Корабът! Да не би да се готвеше да стреля, или да се взриви, или нещо подобно?

Джони взе автомата и като заобиколи отдалеч кораба, се приближи към него.

Безспорно добре се бяха погрижили да го скрият. Бяха използвали една дълбока дупка в каменните отломки и го бяха натикали вътре, за да не личи от въздуха.

Внимателно се приближи. На носа имаше оръдие. Беше сребристо на цвят и във формата на диамант. Имаше нещо като покрив, който в момента бе отметнат назад, но падаше отгоре и плътно го обвиваше. Беше триместен и имаше нещо като багажно отделение отзад.

Джони, без да се приближава плътно, го бутна с дръжката на автомата. Не се взриви. Клатеше се много лесно, бе изненадващо лек, за да носи такива тежки същества като толнепите.

Опря се с една ръка на кораба, за да се качи вътре. Корабът вибрираше. Вътре нещо работеше.

Надникна към контролното табло. Няколко светлинки мигаха. Управлението му бе напълно непознато. Нямаше представа от коя азбука са буквите. Не знаеше с каква енергия се захранва, освен това, което бе прочел в психлоския наръчник — слънчева енергия.

По-добре да не пипа нищо по контролното табло. Може и да отлети.

Погледна към тълпата хора на около триста ярда. Продължаваха да си седят, сякаш бяха препарирани.

За миг и той се почувства така. Но може би това беше просто реакция след битката.

Нещо в кораба работеше! Проследи вибрациите с ръка. Това, което бе взел за оръдие не бе само оръдие. Имаше две части, разположени една върху друга. От „дулото“ на горната излизаше някакво сияние.

Летаргията, която почувства, се засили.

Добре де, всичко което върви, все трябва да се захранва отнякъде. Къде беше енергийният кабел? Под контролното табло забеляза един голям и дебел. Водеше към акумулатор.

Отзад в кораба имаше намотано въже. Джони завърза единия му край за кабела точно над входа към акумулатора. Отдалечи се, закрепи се здраво и дръпна с все сила.

Кабелът се откъсна от акумулатора.

Избухнаха ярки искри.

Едновременно се случиха три неща. Корабът спря да вибрира. Летаргията на Джони отведнъж изчезна. Всички хора от събралото се множество припаднаха. Просто паднаха на земята и останаха да лежат там.

Джони завърза кабела далеч от акумулатора, за да не може пак да направи връзка и хукна към тълпата.

Като мина край самолета, немският помощник пилот се опитваше да излезе през вратата. Извика нещо, но Джони не го чу.

Като стигна до хората, Джони видя един от Координаторите, който се опитваше да се изправи на колене. Другите също бяха започнали да се размърдват. Наоколо имаше разхвърляни знамена, музикални инструменти и всякакви неща, които бяха подготвили за празненството след посрещането.

Устата на Координатора се движеше и Джони помисли, че вероятно си е загубил гласа. Не чуваше абсолютно нищо. Обърна и видя, че се е приземил един от ескортиращите самолети. И това не беше чул.

Изведнъж се сети, че това е заради каската на Иван. Разкопча каишката и махна големите подплънки за ушите.

— …и как дойдохте тук? — говореше Координаторът.

— Със самолет! — малко остро каза Джони. — Това там е моят самолет!

— А онова същество на земята — Координаторът посочи към завързания толнеп. — Как се е озовало там?

Джони бе раздразнен. Цялата тази стрелба и гоненица… Сети се: никой от тези хора не е видял нищо от случилото се.

Бяха объркани и притеснени. Тримата вождове на племената се приближиха и се поклониха, разстроени. Бяха се „посрамили“. Бяха замислили достойно посрещане — със знамена, с музика, а той вече бе кацнал. Молеха да ги извини…

Координаторът се опитваше да отговори на въпросите на Джони. Не, не бяха забелязали нищо странно. Бяха се събрали да го чакат още след изгрев слънце, а ето той вече е тук и трябва да е поне девет сутринта… какво? Два следобед? Не, не може да бъде. Я да видя часовника ти!

Искаха веднага да започнат с церемонията по посрещането, макар да не се чувстваха много добре. Джони каза на Координаторите да го поотложат за малко и грабна предавателя.

По локалното радио съобщи на двата самолета, които още бяха във въздуха, да следят много внимателно корабите в орбита. След това превключи на планетарен обхват, като естествено знаеше, че може да го чуят посетителите. Свърза се със сър Робърт в Африка.

— Птичките се опитаха да попеят тук — каза Джони. Нямаха определен код, а им трябваше. Но и с това трябваше да се задоволи. — Сега всичко е наред. Но нашия приятел Иван трябва да има таван в новата си дупка. Разбираш ли?

Робърт Лисицата разбра. Джони искаше да осигурят въздушна охрана на руската база и сър Робърт веднага щеше да се заеме със задачата.

— Накарай оркестъра ни да изпълнява баладата на Суенсон — каза Джони. Такава шотландска балада нямаше. Забрана за радио връзка на планетарен обхват, ако обичате. Щом посетителите са знаели, че той ще идва тук, значи засичат вълните им. — Може аз да изсвиря една две мелодии, но другите да свирят баладата на Суенсон.

Изключи предавателя. Ситуацията бе по-опасна, отколкото предполагаше. За всички хора на планетата.

Само той беше „глух“. Само той успя да действа. Значи това оръдие е излъчвало високо честотна звукова вълна, която е предизвиквала парализа. Така значи ловяха роби толнепите.

4

Пилотът от ескорта, който току що бе кацнал, също не бе разбрал какво се бе случило и се опитваше да обясни на Координатора, който не говореше немски. Джони попита немеца дали е записал станалото и той каза, че всичко е записано. Джони обясни и на двамата, съответно на английски и на психлоски, че на носа на скрития ей там кораб е имало устройство, което е причинило всичко. Най-добре да заведат всички хора в някоя стая и да им покажат записите от дисковете, за да не мислят, че мястото гъмжи от дяволи. Нека ги успокоят. Посрещането може да се отложи за по-късно.

Тълпата тръгна след Координатора към една сграда. Джони отиде до толнепа.

Съществото бе дошло в съзнание. Без маската очите му изглеждаха слепи. Виждаха на различни светлинни вълни и маската служеше като коректорен филтър. Джони се огледа, намери маската и като се пазеше от отровните зъби на съществото, пусна маската върху лицето му. То се опита да го ухапе.

Джони се дръпна назад и каза:

— Сега ще започнем с твоя разказ, дългата и тъжна история на твоята младост, как обстоятелствата са те подтикнали към престъпления и как съдът те е довел до този плачевен край.

— Подиграваш ми се! — излая толнепът.

— А, — каза Джони — значи говориш психлоски. Много добре. Продължи своя разказ.

— Нищо няма да ти кажа!

Джони се огледа. Хубаво се падаше от върха на огромния палат долу на равното. Внимателно си избра едно място от двореца и му го посочи:

— Ще те занесем там горе и ще те пуснем. Виждаш ли палата?

Толнепът се изсмя.

— Няма да получа и една драскотина!

Джони помисли малко.

— Всъщност ние не сме ти врагове, тъй че ще свържа един кабел, който измъкнах от кораба ти, ще поставя дистанционно управление и ще те изпратя обратно на бойния кораб от клас Валкор.

Толнепът мълчеше. Но беше нащрек.

— Ами май е най-добре да се заема с дистанционното управление.

Джони стана и направи движение, сякаш се запътва към своя самолет.

— Чакай — каза толнепът. — Нямаш намерение да го правиш, нали? Да ме върнеш на кораба?

— Разбира се, че имам. Така постъпват възпитаните хора.

Толнепът изкрещя:

— Гадни мръсни психлоси! Всичко може да се очаква от вас, всичко! Гадният ви садизъм няма граници!

— Защо? Какво ще ти сторят?

— Ще ме изстрелят надолу и ти много добре го знаеш! Ще цвърча и ще се пържа от триенето на въздуха!

— Но защо няма да те приберат? — каза Джони.

— Не се занасяй с мен! — беснееше толнепът. — Мислиш ме за глупак, нали? Нищо не споменаваш за вирусния прах, който е полепнал по мен и ще зарази целия екипаж. Ти си дявол! Изкашлях си дробовете докато дойда тук, а после бавно да се пържа миля след миля на огъня от триенето на въздуха! Върви по дяволите!

Джони повдигна рамене.

— Така постъпват възпитаните хора — каза той и тръгна към самолета.

— Чакай! Чакай, ти казвам! Какво искаш да знаеш?

И тъй Джони изслуша житейския път на двоен-младши лейтенант Слидетер Плис и на неговия полу-капитан Рогодетер Сноул и разбра колко глупаво било да не оставиш своя началник да спечели на комар. Чу още доста други неща, които не го интересуваха особено, докато накрая двойни-младши лейтенант каза:

— Естествено, че Сноул не е уведомил екипажа, тъй като иска цялата комисионна за себе си, но се носят слухове, че който открие ОНЕЗИ, ще получи награда от сто милиона кредита.

— Какви ОНЕЗИ? — попита Джони.

Но двоен-младши лейтенант Слидетер Плис не знаеше нищо повече от това. Обясни, че изчакват, за да са сигурни, но каквото и да излезе, обединените сили ще нападнат масирано Земята. Командирите вече разигравали на хазарт по екраните плячката и Родегер Сноул бил спечелил хората на планетата, поне така казал, но не можело да му се вярва напълно, защото често лъжел. Във всеки случай със сигурност ще им трябва транспорт и може би за целта ще трябва да отскочат до родната си планета. Къде е тя ли? Някога случайно да е забелязвал една ярка звезда, всъщност двойна звезда? Оттук сигурно се вижда много добре. От този ъгъл съзвездието над нея изглеждало като квадрат. Е, това била родната му планета. Били завоювали и други планети. За роби.

Това засега изглежда бе всичко, тъй че Джони му каза, че ще го отведе до кораба му, но не веднага.

Бе прочел, че ако толнепът ухапе някой с отровните си зъби, отровата се възстановява чак след шест дни. И така Джони взе от самолета една бутилка и парцал и накара толнепа да захапе парцала няколко пъти. Толнепът го стори с неприязън. Джони прибра парцала в бутилката и здраво я затвори. Маккендрик разбираше от противоотровни серуми. Може би щеше да измисли някой против ухапване от толнеп.

Още един от ескортиращите самолети кацна на земята. Имаше и помощник пилот. Долу в планината на времето имаше мина. Сега бе унищожена, но може би щяха да намерят товарен самолет и гориво. Джони изпрати да проверят и ако намерят, да долетят с един товарен самолет. Искаше да вземе с тях толнепа и кораба му. Каза им също да проверят има ли в мината някакъв пътнически транспорт.

Джони погледна към късното следобедно небе. Не виждаше нищо в орбита, но това бе заради далечината от четиристотин мили и дневната светлина. Тежък ден.

Координаторът и пилотът немец бяха показали на хората записите и ги заведоха да видят кораба. Показаха им оръдието на носа. Хората тръгнаха от кораба и се насочиха към Джони, който бе до самолета.

Приближиха на известно разстояние и изведнъж, сякаш по сигнал, всички паднаха на колене и започнаха да кланят главите си до земята. Не искаха да стават.

През този ден Джони бе видял достатъчно хора, които падат.

— А сега какво има? — обърна се той към Координатора.

— Ужасно се срамуват. Бяха ти устроили чудесно посрещане и всичко се провали. Но нещо повече — каза Координаторът, — много те уважават. И преди са те уважавали, но сега…

— Кажи им да станат — каза Джони малко нетърпеливо. Най-малко от всичко искаше да го боготворят.

— Ти им спаси живота, а може би и повече — каза Координаторът.

— Глупости — отвърна Джони. — Просто имах късмет, че бях с каска с подплънки на ушите. Кажи им да станат!

Немският пилот бе наблизо. Явно този ден му бе отредено да изживее много неудобни моменти. Пилотът отново обясняваше на Джони, че не е посмял да стреля. Един изстрел от Марк 32 и цялото това място, заедно с Джони и хората щеше да пламне. Местността бе затворена и ударът от оръдието… Джони поклати глава и го отпрати с махване.

Координаторът започна да му представя вождовете. Нисък човек с усмихнато монголоидно лице пристъпи напред. Носеше кожена шапка. Джони му стисна ръка. Координаторът каза, че това е вожд Норги, оглавяващ племето на оцелелите от някогашните шерпи. Били прочути планинци и предвождали каравани със сол през Хималаите в Непал, над Индия. На времето били многобройни — около осемнайсет хиляди, но сега останали само сто-двеста човека. Живеели много нависоко в недостъпни места. Храната не достигала. Били добри ловци, но дивечът бил рядкост на такава височина.

А това бе вождът-монах Ананда. Бе облечен в жълточервена роба. Беше едър мъж с миролюбиво изражение на лицето. Беше от Тибет и имаха манастир в пещерите. Останалите в страната тибетци го считаха за свой вожд. Виждате ли, дори преди нападението на психлосите китайците прогонили тибетците от страната им и били принудени да се пръснат по чужди земи. Китайците потискали будизма — Ананда беше будист — но до пещерите трудно достигали, тъй като били високо в планинските клисури или върхове. Психлосите също никога не могли да ги открият. Тибетците много гладували. Не можели да излизат в равнините и да отглеждат растения, дори през последното лято не успели да засеят, понеже нямали семена.

А това бе вожд Чонг-уан, глава на оцелелите китайци. Знае ли Джони, че едно време и имало между шестстотин и осемстотин милиона китайци? Може ли да си го представи? Имало и друго племе в северен Китай, подслонило се в стара военна база в планините. Базата? Китайците не успели да я довършат. Не била нищо особено. В северен Китай живеели само сто-двеста човека. Но вожд Чонг-уан тук имал триста и петдесет човека. Живеели в една низина, която вероятно е била минирана и психлосите никога не се приближавали до нея. Но храната била крайно оскъдна. Никакви култури не виреели толкова нависоко. Ужасен студ. — Не, нямало проблеми да се разговаря с китайците. Запазени били много от техните университетски книги и записи, освен това били доста образовани. Говорят мандарински език, стар книжовен китайски, езика на кралския двор.

Джони подаде ръка. Те се КЛАНЯТ! Тъй че Джони се поклони и достави огромно удоволствие на китаеца.

— Като стана въпрос за езици — каза Координаторът — подготвили са за теб малък спектакъл. Всички са ей там, ще дойдеш ли да го видиш?

Джони погледна малко неспокойно към небето. Единият ескортиращ самолет беше горе и патрулираше. Самият той не бе далеч от самолета си. Прати немецът да стои вътре в готовност. Добре, ще види спектакъла. Чувстваше се зле; знамената бяха на земята, търкаляха се музикални инструменти.

Около осемдесет човека в жълто-червени роби седяха наредени в правилни редици. Бяха част от хората на монаха-вожд Ананда. Като приближи, Джони забеляза, че са на възраст между осем и петдесет години. Главите на всички бяха бръснати. Имаше момчета, момичета, мъже и жени. Опитваха се да си придадат тържествен вид, седнали на земята с кръстосани крака, но в погледите им се четеше дяволитост. Отпред пред всички седеше стар монах с дълъг свитък.

— Миналата пролет имахме големи неприятности — каза Координаторът. — Никой, абсолютно никой не можеше да разговаря с тези хора. Нито в Индия или Цейлон — това е един остров, нито където и да е другаде не успяхме да открием и следа от тибетски език, или от техния език. Търсихме навсякъде. НО се справихме. Слушай! — Даде сигнал на стария монах.

Будистът прочете един ред от свитъка. Цялата група запя едновременно след него, не повториха, а го изпяха.

Беше на психлоски! Монахът прочете още един ред. Групата изпя превода на психлоски. Джони не можа да повярва на учите си. Представлението продължи по същия начин.

— Чете на език, който някога се е наричал „пали“ — прошепна Координаторът. — Това е оригиналният език, на който са написани каноните на будизма. Манастирът притежава богата библиотека с всичко, казано от Гаутама Сидхарта Буда, човекът, който е създал тази религия преди около три хиляди и шестстотин години. И те могат да четат и пишат на този език. Само че той е изчезнал. Тъй че взехме една чинкоска…

— …машина за обучение — довърши Джони — и ги научихте на психлоски.

— И те го преведоха обратно на пали! Психлоската мина долу е доста повредена, но в един огнеупорен сейф намерихме речник и други книги и оттогава не са вдигнали глави от работа. И вече можем да разговаряме.

Пеенето продължаваше. Говореха с чинкоски акцент, също като Джони и другите пилоти.

— Харесва ли ти, господарю Джони? — попита на психлоски монахът-вожд Ананда. — Не само могат да пеят, но и да говорят на този език, дори много добре.

Джони силно изръкопляска и те се зарадваха. Знаеше какво ще им предложи.

— Това всички ли са? — попита той.

Не, имало още около четиресет, но от манастира до тук пътят бе доста стръмен и труден. Използваха въжета и трябваше да умеят да се катерят. Освен това им бяха помогнали и шерповете.

Идеята на религиозния учител за мир, която Джони схвана от песента, преведена на психлоски, много му се хареса.

Част от музикантите бяха взели инструментите си и започнаха да пригласят с малки и големи рогове и с барабани. Жените запалиха огньове и притопляха малките запаси от храна.

Пилотите се върнаха от мината с един товарен самолет за руда. С дружни усилия успяха да качат в него с голи ръце кораба на толнепите. Качиха и толнепа, добре увързан с въжета.

— Там долу има много самолети — каза помощник пилотът на Джони. — Шотландците, които са обстрелвали мината, вероятно са улучили лагера. Сигурно са взривили дихателния газ, защото куполите са се разхвърчали на разстояние пет акра. Не са си направили труда да взривят амунициите и резервоарите с гориво. Хангарите са на по-долно ниво. Вътре има осемдесет-деветдесет бойни самолета. Малко са поопърлени, но изглеждат наред. Има много танкове и машини. Има и около петдесет товарни самолета за руда — бог знае защо. Сума ти работилници и складове. Изглежда са пренасяли от тук много боксит. Няма живи психлоси.

Джони реши какво ще направи. Отиде до самолета и включи предавателя на планетарен обхват. Повика американската база — Данълдин.

Джони си спомни шегата на Данълдин:

— Не знаеш, но имам петнайсет дъщери. Трябва спешно да ги задомя.

— Разбрах — каза Данълдин и прекъсна връзката.

Джони знаеше, че до десет-дванайсет часа ще има на разположение петнайсет пилота — макар не всички завършили. Данълдин знаеше къде се намира Джони.

Тържеството по посрещането бе започнало. Хората вече бяха преодолели шока. Сервираха яденето. Всички му се усмихваха. Някои се кланяха.

Два от ескортиращите самолети бяха горе във въздуха. Джони и третият бяха готови да потеглят при необходимост.

Стана вечер и намериха дърва, за да запалят огън. Ако се появеше враг, щяха да го засекат на екраните горе в небето.

Започнаха речите. Всички бяха изключително благодарни на Джони и той винаги бе добре дошъл при тях. Дойде ред на Джони.

От двете му страни застанаха един Координатор, който знаеше китайски и монах, който говореше езика на шерпите. Джони трябваше да говори на английски, за да може Координаторът да превежда на китайски, а след това на психлоски заради монаха, който превеждаше на тибетски, или на езика на шерпите, не беше много ясно. Тъй че отне доста време. Но не чак толкова много.

След като любезно благодари за техните речи, Джони заговори по същество.

— Не мога да ви оставя тук — каза той и посочи нагоре към небето. — А вие не можете да оставите онези, които са останали у дома.

С това бяха съгласни!

Джони огледа осветените им от огъня лица, както бяха насядали на групи.

— В планините е студено. — С това също се съгласиха, особено китайците. — Тук очевидно няма много храна. — О, беше толкова прав. Господарят Джони бе много проницателен и виждаше колко са слаби децата им. — Можете да ни помогнете. Да помогнете да победим психлосите, може би завинаги, ако се върнат. Да ни помогнете да победим всички чуждоземни горе на небето.

Толкова беше тихо, че и прашинка да паднеше, щеше да се чуе. Помисли, че не са го разбрали. Отвори уста да повтори. И подреденото множество изведнъж се разбърка. Забравиха за всякакви обноски. Всички тръгнаха към него и то толкова близо, че трябваше да се изправи на крака.

Отвсякъде крещяха един единствен въпрос поне на три различни езици: „Как? Как можем да помогнем?“

Тези победени от живота хора, остатъци от някога велики народи, раздърпани, гладни, дори не бяха мечтали, че могат да бъдат полезни някому. Че могат да помогнат. Че могат да правят нещо друго, освен да се крият и гладуват. Мисълта бе разтърсваща. Да помогнат.

Координаторите и вождовете успяха някак да върнат хората обратно край огъня, но вече никой не седна. Бяха твърде развълнувани.

Когато Джони пак заговори, отново настъпи тишина. Но изведнъж му дойде на ум, че може би има повече слушатели, отколкото предполага. Говореха психлоски. Говореха и пали, мъртъв език. Освен това говореха и на език, наречен тибетски. Да! — потвърдиха те с шепот. Джони им каза, че ще се погрижи да преместят библиотеката им на сигурно място. Част от руската база може да им послужи като храм. Но да не би да имат страх от височини? Засмяха се. Глупаво беше да се задава такъв въпрос на планинци. Имат ли нещо против да се разпръснат по цялото кълбо и да живеят сред чужди племена? Не, не, нямат нищо против. Не се чувстваха изолирани от света само защото живееха в манастир. Живееха в пещери единствено заради заплахите и опасностите.

Обясни им какво означава комуникатор. Ако им предадат съобщение на психлоски, ще го предадат по радиото на пали, а будистът в другия край отново ще го преведе на психлоски. И враговете горе никога няма да разберат какво си говорят. Идеята им се стори великолепна. Мрежа от говорещи на пали по целия свят. Да, да, да!

Но се появи една отрезвяваща мисъл. Може да пленят някой и да го принудят да издава съобщенията. В такъв случай ще комуникират на тибетски и това ще бъде тяхната тайна. Бе опасно.

Но в живота имаше хиляди опасности. Съгласиха се, всеки един — мъже, жени, деца — прие и от името на останалите у дома. Джони се опита да им каже, че ще им се заплаща по един кредит на ден, както на останалите племена, но не му дадоха възможност. Ще заминат и толкоз. Знаеха, че е тайна и на никой нямаше да кажат. Дори започнаха да стъпват на пръсти.

Наред бяха шерпите. Места за лов имаше много. Дори някъде имаше и върхове, по които можеха да се катерят. В Русия имаше просторни равнини, които изобилстваха от добитък и овце. Трябваше да се изсушат и консервират огромни количества месо. Могат ли всички да идат в Русия и да помогнат да се зареди базата с храна? Естествено.

След това вождът Чонг-уан доведе хората си. Бяха откърмени с тайни. Джони им разказа за едно място, където не бе много здравословно да се живее, имаше мухи, които носеха зараза, но ако се вземат предпазни мерки, нямаше страшно. Имаше и опасни зверове, но щяха да разполагат с въоръжена охрана, пък и самите те можеха да се научат да стрелят. Насекоми? Зверове? Изобщо не можеха да ги уплашат! Къде беше това място? Какво трябваше да правят? Могат да заминат веднага. Далеч ли е оттук пеша?

Джони им каза, че ще заминат със самолет. Но имаше още нещо. Макар че мястото бе само на една миля височина, беше доста горещо.

Горещо? Имаше и горещи места? Колко хубаво! Направо невероятно! Няма значение, че е много горещо.

Джони ги попита дали могат да строят разни неща. Гордо му отвърнаха, че са съхранили уменията си. Някои от тях бяха инженери. Могат да строят всичко.

Всичко това бе дълбока тайна. Имаше голям язовир с електоцентрала, около който трябваше да се разчисти и в хълмовете да се построят бункери. Ще получат техническа помощ. Можеха дори да им предоставят машини и оператори и самите те да се научат…

В момента измежду тях имаше осем човека в Америка, които се учеха на тези умения. Защо да си губят времето в приказки? Къде беше това място?

Джони им обясни, че всеки ден ще получават по един кредит и премии за завършена работа. И след това могат да получат земя.

Вожд Чонг-уан попита хората дали са съгласни. Казаха му да не протака повече. Разбира се, че бяха съгласни!

Джони се върна на тържеството. Хората се бяха събрали на малки групички и обсъждаха, но шепнеха, при това на неразбираеми езици. Джони им пожела лека нощ, всички се обърнаха към него и се поклониха, а той също отвърна с поклон.

Тръгна към самолета, където щеше да прекара остатъка от нощта. За всеки случай се отби при товарния самолет, където лежеше толнепът. Изпита желание да се обади на полу-капитан Рогодетер Сноул и да му каже нещо. Но не го направи. Можеше и да изчака. Битката предстоеше.

5

Джони отлагаше срещата с вождовете в Шотландия колкото може по-дълго. Очакваше дискове със записи от Америка. Но Гленканън не бе пристигнал.

Най-после Робърт Лисицата, който бе пристигнал за срещата специално от Африка, му каза, че вождовете повече не могат да чакат и Джони го последва.

Къщата, която Криси бе открила, бе съвсем близо до Касъл Рок и за няколко минути пристигнаха. По пътя не разговаряха, само от време на време хвърляха поглед нагоре към небето.

Двама въоръжени с брадви и автомати слуги ги пуснаха през входа на подземния коридор. Вождовете бяха открили останките от противовъздушни скривалища и временно бяха отложили възстановяването на сградата на Парламента. В нишите горяха миньорски лампи и осветяваха знамената, които висяха от заоблените тавани.

Присъстваха всички вождове. Бяха чакали часове наред. Все пак се насъбраха около Джони, стискаха му ръцете и го потупваха по гърба. Най-после вождът на клан Фергус въведе ред и събранието започна.

Робърт Лисицата им пусна няколко записа от радиотелескопните приемници. Освен всичко останало, вождовете най-много се впечатлиха от лицата на чуждоземните от обединените сили, до един съвсем различни. Бяха заинтригувани и от една игра, която тези същества играеха помежду си от екраните. Един от затворниците на Робърт Лисицата бе обяснил, че това е „клеп“. Всеки от играчите разполага с дъска с шест страни и шест различни комплекта и когато един от тях направи ход, другите играчи повтарят хода му на своите дъски. Комплектите се състояха от малки космически корабчета, танкчета, флотилии и войници. Движеха се по различен начин, а на дъската се закрепяха с магнити. Дъската се състоеше от шестстотин и шестнайсет шестоъгълника. Не самата игра привлече вниманието на вождовете, а фактът, че играчите залагаха най-различни неща от тяхната планета. Това ги отрезви.

След това Робърт им разказа за инфралъчите и обясни защо е опасно да се обсъжда каквото и да било на открито. Един от затворниците хокнери бе дал пълно описание на лъчите. Ако се налагаше да се разговаря на открито, трябваше да включват „интерферентни генератори“, само че нямаха такива.

Вождовете се опитаха да приемат резолюция да се забранят разговорите на открито и да не се съобщава нищо на хората, за да не го обсъждат помежду си. Някой предложи и да се подеме кампания под надслов „Враговете имат дълги уши“. Но вождът на клан Арджил взе думата и каза, че не могат да приемат закон, отнасящ се до всички племена, защото не представляват правителство от всички племена, което се намира в Америка, макар че съвсем скоро евентуално ще му обявят война. Предложението им по същество означавало да се узурпира властта на държавата.

Това беше знак, че Джони трябва да говори. Той стана и им напомни, че първите правителствени действия са били предприети именно от тях в шотландските планини, край езерото в ливадата и тъкмо те са истинският законодателен орган. Трябваше да се съобразят със съществуването на фиктивното правителство в Америка и да не действат така, сякаш това правителство не съществува, тъй като ще провалят плановете му. Но трябва да се предприемат действия, за да се защитят хората на планетата. Те като управляващ орган представляваха Световната федерация за Обединение на Човешката Раса. Сигурен беше, че тази организация ще изпълнява техните разпореждания, а не тези на правителството в Америка. Ще наричат заповедите им „заповеди на федерацията“ и всъщност ще бъдат международни.

— Чуйте, чуйте! — възкликна сър Андрю Макналти, който стоеше начело на федерацията.

Данълдин, продължи Джони, е титулярният принц на Шотландия. Той ръководи пилотите и може да ръководи и…

— Данълдин и ТИ ръководите пилотите — поправи го вождът на Кемпбел.

Джони искаше да подчертае, че пилотите са подчинени на този законодателен орган. А военният вожд на Шотландия ръководи всички действащи военни сили, с изключение на бригантите. Тъй че в действителност те ръководят планетата. Ако приемат аргументите му, би трябвало да издават поверителни резолюции и да се разпореждат с тях както намерят за добре.

Обсъждаха за известно време въпроса и приеха предложението. Сър Андрю Макналти ще изпълнява желанията им по отношение на племената, а сър Робърт Лисицата ще изпълнява указанията им във военния сектор. Особеностите на ситуацията изискваха заповедите от Америка да бъдат пренебрегвани, но без да се възбуждат подозрения. Управлението в Америка подкрепяше враговете на Шотландия, с които имаха кръвна вражда. Сегашната спешна ситуация изискваше спешни действия. Точно това искаше да разберат Джони.

След това стана сър Робърт и каза, че малкото оцелели хора на Земята са пръснати из цялото земно кълбо. За да могат да бъдат защитени, трябва да бъдат събрани в няколко зони, които добре да се охраняват. Беше съставил план.

Поискаха Мактайлър да изложи накратко положението. Той беше член на всички кланове и по още ред други причини преценката му щеше да бъде ценна.

Джони много се надяваше да има повече информация от Америка, преди да му бъде зададен този въпрос. Почти всичко зависеше от това какво прави Търл, а от доста време нямаше никаква информация. Във всеки случай, нямаше никакво намерение да споменава за това пред този съвет, за да не рискува с изтичане на информация. Но все пак събралите се тук трябваше да играят важна роля.

Джони стана и им каза, че първо, не знаят какво се е случило на Психло и има вероятност от контраатака; второ, посетителите горе представляват сериозна заплаха — не знае защо се бавят, но във всеки случай от това печелят време и трябва да работят бързо и усилено; и трето, основната им грижа е да съхранят живота на Земята — не само са застрашени като раса, но и съвсем внезапно могат да бъдат унищожени напълно.

Благодариха му и приеха плана на сър Робърт. Разсъждаваха съвсем трезво.

Имаше още въпроси.

Повикаха доктор Алън, който бе ангажиран с работата на федерацията по преместването на племената. Според него бе опасно да събират различни племена заедно, тъй като имунитета им срещу разни болести може би е намалял. Племената дълго време са били разделени и има вероятност да избухнат епидемии от шарка, тиф и други болести. Имаше няколко помощници. Летеше до много места и правеше каквото бе по силите му. Беше прочел цялата налична литература върху ваксини, санитарен контрол, защита срещу насекоми и други подобни и бяха приготвили някои серуми. Настояваше да се вземат два вида мерки: първо, задължително да се изолира всеки, който прояви някакви симптоми на болест и второ, всички да бъдат задължително ваксинирани. Всички Координатори и вождове му съдействаха безпрепятствено, но искаше програмата му да получи законен статут.

Вождовете я приеха като директива на федерацията и сър Андрю Макналти трябваше да издаде заповедта.

След това приеха Макадам от Планетарната банка. Беше поискал среща с вождовете по три причини. Нисък, посивял и консервативен, Макадам бе много учтив с тях и говореше кратко и ясно. Носеше папка с документи и я постави на масата.

Най-напред, правителството в Америка пръскаше пари насам-натам и създаваше локална инфлация, която може да се пренесе и в други райони. На бригантите им се заплащаха по сто кредита на ден, на всеки поотделно. Бяха около седемстотин и шейсет и това правеше седемдесет и шест хиляди кредита на ден, което беше приблизително два пъти повече от ГОДИШНИЯ бюджет на повечето други племена. Те не ценяха парите и ги хвърляха по улиците. В момента в Америка нямаше какво толкова да се закупи и нямаше за какво да се изразходват сумите. Той не бе дошъл без предложение: искаше някой да го упълномощи да издаде специална американска банкнота, която да може да девалвира спрямо останалата валута в света. Имаше основания да се надява, че тамошното правителство би я приело, ако вместо снимката на Тайлър върху банкнотата се постави снимка на Браун Лимпър Стафър. Ще поставят надпис: „Браун Лимпър Стафър, главен кмет на планетата Земя“. Според него липсата на снимка на Тайлър допълнително ще спомогне за девалвацията на тази валута, но дори да греши, все пак не искаше образът на Тайлър да бъде изобразен на банкнота без стойност. Какво смятат по въпроса?

Тайлър се усмихна. Вождовете се засмяха и дадоха на Макадам благословията си.

Но Макадам не искаше само това. Искаше второ пълномощно, подобно на първото, но издадено от този орган. Няма да стане публично достояние, но е важно да го има в сейфа си.

Прочетоха го и го приеха.

След това Макадам изложи несъгласието си със сър Робърт в предварителни разговори с него относно преместването на банката от Цюрих в Люксембург. Това би причинило неудобства и трудности. Ще трябва да пренасят печатните преси и да търсят подходящи помещения в Люксембург.

Вождовете поискаха сър Робърт да се изкаже. Той обясни, че в Люксембург има психлоска мина, от която психлосите са черпили нужните им на планетата доставки на желязо. Близо до нея имало древна крепост. В същност, Люксембург означавало „малка крепост“. В продължение на две хиляди години градът бил кръстопът на търговия и банкерство. Щяло да бъде временна мярка. Люксембург може да бъде отбраняван. Цюрих не.

Посъветваха Макадам да се премести.

Макадам се съгласи с нежелание. Но имаше още един въпрос — разходите по подготовката за война. Изискваха се суми, които нямаха покритие в бюджетите на племената и в притежаваната от тях земя. Предложи да се отпускат заеми срещу нещо друго.

Джони поиска думата. Каза, че има информация за многобройни залежи (не спомена откъде е информацията) и след като нещата се уталожат, могат да започнат да копаят. Увери ги, че залежите са доста богати. Знаеха, че отпреди има познания в миньорството и можеха да му вярват без доказателства. Предложи залежите да служат като гаранция срещу заемите, като се третират като притежание на вождовете, а не на племената.

Макадам ги попита известно ли им е, че Браун Лимпър претендира, че притежава цялата планета? Вождовете потвърдиха. Освен това твърди, че притежава целият тукашен клон на Междугалактическата минна компания?

Вождът на клан Фергус се обади, че валидни или не, част от сделките принадлежат на тях и ще настояват да имат дял от минералните залежи, който да послужи като гаранция за военните разходи.

Макадам спокойно се усмихна. Знаеше накъде духа вятърът. Прие. Ще оправдае доверието им.

Вождовете приеха резолюция и упълномощиха сър Робърт да тегли средства от отворената им сметка за военния бюджет.

Съветът продължи още дълго и се разделиха със същата сериозност, с която се бяха събрали.

Въоръжените слуги придружиха Джони до изхода.

Криси го чакаше и му сервира чай с кифлички.

Джони седеше в дневната, протегнал крака в удобни мокасини, с отворена риза. Тревожеше се за това, което ставаше в Америка, но се опита да се съсредоточи върху домашни неща.

Криси му каза, че свещеникът и леля Елън ще им гостуват утре за обяд и се надява, че той ще си бъде вкъщи. Леля Елън се чувствала прекрасно в Шотландия. Бузите й се бяха налели и кашлицата, която напоследък я тормозела, бе изчезнала. Изглеждала доста млада.

Джони каза, че това се отнася и за самата Криси. Беше хубава с дългата си златиста коса, хваната на тила в голям кок. Очите и бяха станали още по-черни и блестящи, а туниката, която бе преправила в домашна дреха, й стоеше по-добре дори от кожените дрехи. Белезите от нашийника почти бяха изчезнали. Криси се изчерви от комплиментите.

Пати беше по-добре. Бе отслабнала ужасно. Все още беше на легло след треската, но вече нямаше опасност, само бе заслабнала. Джони трябва да я посети сутринта. Лошото бе, че Пати бе загубила интерес към всичко. Може би Джони може да й разкаже нещо.

Джони попита дали къщата има мазе. Да, имаше и то доста солидно и дълбоко. Посъветва Криси ако нещата тръгнат на зле, да прибере чудесните мебели и други вещи долу в мазето. Има ли къде да иде на сигурно място в подземията на Касъл Рок? Криси му каза, че вече е мислила за всичко това и не трябва да се притеснява за нея. Доста бе поскитала по света и бе събрала достатъчно опит. Още малко чай? Кифличка?

Беше му хубаво. Къщата бе стара, чудесна. Толкова по-различна от съборетините в тяхното село. Само да спечели някак си и късметът да не му изневери и може би някой ден това приятното усещане — просто да си седи в тази дневна и да си говори с Криси или с приятели — щеше да се превърне в ежедневие.

На вратата се почука и Криси отиде да отвори. С радостен вик Джони скочи да посрещне Гленканън.