Бойно поле Земя II

1

Задачата им всъщност бе да сложат максимален брой подслушвателни устройства и то така, че да не ги открие най-проницателният шеф на сигурността, излязъл от миньорско училище, макар вече да бе малко луд.

Ако успееха, щяха да получат пълен запис на математиката и технологията на телепортирането. Ще могат да разберат какво е станало на Психло, защото ще бъде възможно да изпратят пиктофони. Ще узнаят местонахождението и може би намеренията на други извънземни цивилизации. Ще влязат в контакт със звездите и вселените и ще могат да се защитят тук на Земята.

Търл ще трябва от някакви жалки останки да построи цял команден пулт за телепортация, тъй като пулта край старата площадка бе почти изгорял.

Трябваха им устройства, които да заснемат зад рамото му всичко, което чете и всички записки, които води. Трябваше така да подредят работилницата в стаята му, че да могат да наблюдават всяко негово действие, да виждат всеки резистор и всяка жичка, до които той се докосне.

Без съмнение Търл ще проверява за подслушвателни устройства и камери всеки ден преди работа, може би дори и след работа. В това отношение беше много стриктен.

Ако дори за миг се усъмни, че някой може да наблюдава технологията, изобщо няма да започне. Мисълта, че някоя чужда раса се е сдобила с технологията щеше да го накара да се самоубие. Без съмнение Търл имаше в главата си и двете устройства, които бяха открили у мъртвите психлоси.

Преди да заминат от Африка, доктор Маккендрик почти не вярваше, че ще успее да извади устройствата от пълните с кости глави, така че психлосите да останат живи и нормални. Съществуваше някакъв минимален шанс, но не биваше напълно да се осланят на него.

В последните дни Ангъс започна да разбира защо Джони бе оставил Търл жив и защо просто не бяха сложили край на цялата тази нова политическа бъркотия с няколко бойни самолета. Ситуацията бе много деликатна. Шансовите им бяха минимални. Трябваше да спечелят. Но с цената на огромен риск! Ангъс не се съмняваше, че Джони бе заложил собствения си живот. Огромен, опасен риск. Но и цената си струваше. Психлоската технология на телепортирането. От това зависеше планетата.

Джони действа доста хладнокръвно, мислеше си Ангъс. Той самият никога не можеше да има неговото търпение и способност да обхване и следи цялата ситуация с безпристрастен поглед, без да намесва никакви лични съображения.

Ангъс вдигна глава от ключалките, с които се занимаваше в момента. Като се замисли с какво се бяха заели, се възхити от Джони. Онези хора или Търл щяха на секундата да убият Джони, ако го познаят и разберат какво цели. Според Робърт Лисицата това бе глупост, безнадежден и неоправдан риск. Ангъс не мислеше така. Това бе смелост, каквато преди той не познаваше.

Успя да отвори касите. В тях имаше абсолютно всичко, което някога можеше да потрябва на един шеф на сигурността. Имаше документи и записи, които Търл смяташе за жизнено важни.

Джони потърси дали няма някакви суперповерителни записки, отнасящи се до телепортирането и математиката на телепортирането. Не намери нищо освен обичайните тестове. Все пак попадна на нещо интересно.

Намери списък на всички минерални залежи, останали на земята. Компанията не бе правила такива проучвания векове наред, доволна от първоначално откритите залежи. Но Търл се бе постарал.

Джони се усмихна. На планетата имаше ШЕСТНАЙСЕТ златни залежи, богати почти колкото жилата, която те копаха. В Андите и Хималаите — само че не бяха толкова близо и ако тръгнеше да ги обработва, щеше да се разчуе. А, да. Всички останали находища бяха в близост до уран.

Имаше дебели папки със съществуващите на земята рудни находища. Стотици години наред началниците на сигурността бяха водили дневници от данните на разузнавателните самолети, които се използваха за целите на сигурността, но бяха преди всичко пригодени за откриване на залежи.

Компанията използваше „полусърцевинния“ миньорски метод, който позволяваше да се стигне почти до течната сърцевина на планетата, до самото дъно на кората, без то да се пробива. Затова се задоволяваха с намереното, а необработените залежи оставяха за бъдещето.

Търл просто бе укривал данните от компанията, за да ги използва за собствени цели.

Руди, метали! Планетата все още имаше голямо богатство от залежи.

Джони бързо засне всяка страница поотделно. Не за това бе тук, но никак не бе лошо да се знае, че на планетата им все още има много залежи. Някога щяха да им потрябват.

Ангъс намери това, което най-много ги интересуваше в момента. Уредът, с който Търл проверяваше за подслушващи устройства. Продълговата кутия, от която стърчеше антена и на върха й имаше малък диск. Имаше бутони за различни честоти, светлинни и звукови индикатори.

Джони добре се справяше с електрониката. Знаеше, че никоя от вълните, които този уред отчита, не може да мине през олово или оловна сплав. По принцип това не бе от голямо значение, тъй като подслушващите устройства също не можеха да функционират при наличието на олово. Следователно, нямаше смисъл уредът да прониква през оловото, тъй като подслушвателите или миникамерите не можеха да действат като такива при наличието на оловно покритие.

Първо трябваше повредят бутоните.

Джони отиде до складовете за електроника и си набави необходимото, като се върна, Кер бе успял да провери всички стаи за подслушвателни устройства и камери и не намери нищо.

За работилница на Търл се спряха на бившата приемна на Чърк. Бе достатъчно голяма, за да работи спокойно в нея, освен това размерите на вратата позволяваха да се внася и изнася през нея контролния пулт на телепортационното съоръжение.

Докато Джони се занимаваше на бюрото с уреда за откриване на подслушвателни устройства, Ангъс и Кер пригодиха една метална плоча за работна маса, завариха краката й за пода и след това бронираха заварките, тъй че да бъде почти невъзможно масата да се премести. Дори пригодиха стол и го поставиха пред масата. Стана идеално и Джони се премести да работи там.

Работата му напредваше. Като използва микробутонни трансмитери, които обикновено намираха приложение в дистанционните управления, той пригоди всеки бутон на апарата така, че когато се включи, да изпраща импулс от дистанционното реле. Релетата бяха толкова малки, че можеха да се забележат само под микроскоп. Закрепи ги вътре в уреда с малък молекулярен спрей. Най-трудно бе да ги задържи на нужното място, докато ги напръска със спрей. Но в природата нямаше око, което да ги забележи без помощта на апаратура.

Постави един апарат за вълнов обхват на разстояние от уреда и започна един по един да превключва бутоните, при което всеки път показателят на апарата отскачаше под различен ъгъл.

Следващият етап бе доста труден, защото трябваше да приспособи ирисови пластинки, извадени от електронните лампи на самолетните визьори. Това бяха миниатюрни устройства, които автоматично регулираха обема на светлинния поток. Концентричните пластинки можеха да се движат от широко отворени до напълно затворени.

Трябваше да изолират тези мънички части и да ги напръскат с тънък слой олово, после пак да ги съберат, тъй че не просто да работят, а и да не изгубят способността си да се затварят и отварят. Ангъс бе ненадминат в подобна работа.

След това поставиха свиващи се пръстени около напръсканите с олово ирисови пластинки и инсталираха в тях микробутони, за да могат да се задействат.

Като направиха около петнайсет такива устройства, подложиха ги на цялостен тест. Когато детекторът за подслушвателни устройства се включеше, оловните ириси веднага се затваряха. Когато детекторът се изключеше, моментално се отваряха.

С други думи, оловните ириси се затваряха всеки път, когато детекторът се включваше и пред подслушвателните устройства и камери падаше оловен екран, който им пречеше за момента да „виждат“ и „чуват“. Но веднага щом детекторът се изключеше, всичко възобновяваше работа.

До тук добре. След това тръгнаха по складовете — срещнаха Ларс и му обясниха, че търсят „шпингел-буфери“ — и извзеха не само всички налични подслушвателни устройства, но и всеки ключов компонент, който правеше възможно откриването им с детектора. Поставиха ги в кутия и я прибраха в колата, за да я отнесат извън страната.

Сега разполагаха с детектор, който не откриваше нищо, макар че очевидно работеше и с петнайсет оловни ириса, които можеха да поставят пред подслушвателните устройства.

Ларс пак се появи, за да отбележи, че са доста тихи и му казаха да се разкара. Но междувременно Кер направи запис на чукане, тракане и звук от бормашина и го пуснаха да се върти.

Заличиха следите от досегашната си работа и скриха плодовете на труда си.

Изведнъж осъзнаха, че са работили много дълго. Имаха още много неща да правят, но единодушно се съгласиха, че за днес стигаше.

Джони и Ангъс не искаха да предизвикват съдбата и да ходят в Академията, където щяха да ги срещнат много кадети и легнаха в бившия офис на Чар. Кер трябваше да иде в Академията да им донесе нещо за ядене и работни дрехи. Данълдин вече трябваше да е пристигнал и Джони му прати съобщение относно психлосите. Напечата го на печатната машина на Чърк:

Кер обеща да я предаде и бързо излезе.

Джони и Ангъс се протегнаха да се отпуснат. До тук всичко вървеше добре. Предстоеше им още много работа.

2

Някак си изгубен в дългото дванайсет фута легло на Чар и малко напрегнат в празния лагер, където всеки звук отекваше, Джони чакаше Кер да се върне. Стана доста късно и вече се чудеше защо се бави. Четеше, за да минава по-бързо времето.

Като си е стягал багажа, Чар бе оставил доста неща, които явно не е искал да връща на Психло. Едно от тях бе детска книжка „Историята на Психло“, може би негов учебник, тъй като отвътре на корицата бе написано със ситен, необработен почерк: „Учебник на Чар. Откраднал си го, затова го върни!“, а отдолу: „Или ще те фрасна!“. Е, Чар вече не можеше да фрасне никого. Беше мъртъв, Търл се бе погрижил за това преди доста време.

Търл бе споменал за подземни шахти и на Джони му стана интересно като прочете, че под целия Имперски град на Психло и околните области има лабиринт от дълбоки изоставени шахти и канали. Преди около триста хиляди години всички повърхностни залежи на Психло били изчерпани и те разработили полусърцевинните методи. Някои от шахтите стигали до дълбочина осемдесет и три мили, а в някои случаи това е на половин миля над течната сърцевина. Каква ли горещина е било в тези шахти! Там са копали само машини, не и живи същества. Лабиринтът така се разпрострял, че от време на време някои сгради потъвали по малко.

Тъкмо четеше за „Първата междупланетна война за прекратяване на глада за минерали“ и Кер се върна.

Дори през маската личеше, че е мрачен.

— Данълдин е арестуван — съобщи Кер.

Разказа им, че Данълдин пристигнал с боен самолет точно по залез слънце и отишъл да си намери стая и да вечеря. Като излязъл от столовата, в сянката го чакали двама, облечени в маймунски кожи и с кръстосани пояси и му казали, че е арестуван. Още няколко подобни изчаквали на разстояние.

Откарали го с кола, която карал Ларс, в голямата сграда с боядисан купол в разрушения град. Бутнали го направо в „съдебната зала“ и Старшият кмет на планетата го затрупал с обвининения като например това, че пречел на операциите на Съвета и предизвиквал войни, а после го погледнал от близо и казал: „Ти не си Тайлър!“. Извикал капитана на стражата и последвала караница. След това Старшият кмет го накарал да обещае, че няма да предизвика Шотландия на война заради инцидента и го пуснал.

Данълдин се върнал в Академията с колата на Ларс и бил добре. Кер изчакал малко, за да му предаде бележката и Данълдин му казал да предупреди Джони.

— Това означава — заключи Кер, — че са очаквали ти да дойдеш и наблюдават всичко наоколо. Трябва да работим бързо, много да внимаваме и да те измъкнем оттук колкото се може по-скоро.

Джони и Ангъс хапнаха малко от храната, която Кер им донесе и легнаха да поспят за четири часа. Кер отиде в едновремешната си стая и спа с маска, защото общата част на лагера не бе захранена с дихателен газ.

Още преди да съмне се бяха заловили здраво за работа. Кер направи друг запис с чукане и тракане и го пусна, защото по нищо не личеше, че работят върху тръбопровода.

Предстоеше им да монтират „очи“ и образни трансмитери така, че да не могат да бъдат открити.

Атакуваха оловното стъкло на купола и направиха в него „дупки от куршуми“ точно където трябва. Решиха проблема с евентуалното им закриване от щорите, ако някой ги пуснеше. Отгоре на самия връх куполите от горното ниво бяха много по-плътно боядисани, отколкото стените отстрани. Затова уредите („четците“, както Кер ги наричаше) трябваше да стоят доста високо.

„Дупките от куршуми“ освен това трябваше да изглеждат така, сякаш е стреляно отвън, затова около тях направиха пукнатини с дебелина на косъм. За всеки случай направиха няколко и върху други куполи, за да не изглежда, че само помещенията на Търл са пострадали.

В дупките напъхаха четци и трансмитери. След това ги поправиха с прозрачни от едната страна „балонени кръпки“. „Пропукванията“ поправиха със стъкло.

Всяко устройство имаше отпред оловен ирис и бе поставено в малка оловна кутийка. В резултат изглеждаха като набързо поправени дупки от небрежен майстор. Всички устройства бяха насочени и фокусирани така, че да обхващат различни части от работната площ в двете стаи.

— Няма да си играе с подобни неща — засмя се Кер. — Ще го е шубе да не вземе да изтече дихателния газ и да влезе въздух.

Бе станало следобед, докато довършат поставянето на подслушвателните устройства на купола. Направиха тест с детектора и приемателите. Докато бе включен детекторът, ослепяваха и не излъчваха никакви вълни, а когато го изключеха, разчитаха всичко, което попадаше в обхвата им.

Направиха си кратка почивка за обяд и изключиха диска, който им проглуши ушите. Изведнъж отвън се чу врява.

Кер отиде до вратата и я отвори. Ларс вдъхна дихателен газ и отстъпи назад. Поиска Кер да излезе веднага, за да говори с него.

— Прекъсваш ни работата — каза Кер, но излезе в коридора.

— Много си смел! — каза Ларс, треперещ от ярост. — Вчера си ми дал шепа боклуци, върху които е имало радиоктивен прах! Да знаеш в каква беля ме вкара! Като ги показах на Търл тази сутрин, започнаха да експлодират от близостта с маската му. Знаел си, че така ще стане! Едва не ме преби!

— Добре де, добре! — каза Кер. — Ще почистим всичко тук, преди да пуснем вътре по-голямо количество дихателен газ.

— Това са били радиоктивни куршуми! — извика Ларс.

— Добре! — каза Кер. — Влезли са през купола. Ще намерим всичките. Не се вълнувай толкова.

— Опитваш се да ми навлечеш беля на главата — продължаваше Ларс.

— Стой далеч оттук — каза му Кер. — Разлага човешките кости, нали знаеш.

Ларс не знаеше. Обърна се и изчезна.

Когато Кер се върна и залости вратата, Ангъс го попита:

— Наистина ли бяха радиоактивни куршуми?

Кер се засмя и започна да пъха храна през маската си. Кер бе единственият психлос, когото бяха виждали да дъвче кербанго през маска, можеше дори да се храни и да говори през нея.

— Беше флитер — каза Кер през смях. — Сплав, която като попадне на слънце, хвърля сини искри. Стрих малко по куршумите. Съвсем безобидна е. Детска играчка. — Продължаваше да се смее. После въздъхна: — Трябваше да има някакво обяснение за дупките от куршуми, затова „намерих“ няколко. Но този Търл — толкова е хитър, че понякога става адски тъп!

Джони и Ангъс също се засмяха. Представиха си как Ларс поднася на Търл „находките“ и точно под носа му започват да излизат сини искри. Твърдата убеденост на Търл, че половината свят го преследва, трябва да го е пратила чак в другия край на клетката. Сигурно си е помислил, че собствената му маска бълва уран!

Сега вече можеха да се заемат с работата по тръбите и наистина започнаха да чукат и блъскат. Имаха за задача да поставят подслушващи устройства с оловни ириси във входните и изходните тръби на помещенията, тъй че хем да не се виждат, хем да надничат от тъмните дълбини на тръбите и да покриват определена част от работната площ. Оказа се, че има доста специфична работа. Макар Кер да бе джудже, железните листове се огъваха в лапите му сякаш бяха листове хартия.

Кер така постави тръбите, че изглеждаха сякаш всеки момент могат да се срутят. Ако ги докоснеш, се разклащаха и създаваха илюзията, че ще се разпаднат. Но в действителност свръзките между тях бяха дори заварени и бронирани.

Поставиха подслушвателните устройства, изпробваха дали ирисите работят и приключиха с тръбите. Захванаха се с циркулаторните помпи. Вече бе късно вечерта, но продължиха да работят. До около един през нощта циркулиращата система бе завършена и изглеждаше доста надеждна.

Усещаха, че времето няма да им стигне и не спряха да починат. Оставаше да решат въпроса как информацията от всички подслушвателни устройства да стигне до Академията, която бе на километри разстояние оттук.

Никое от устройствата не можеше да се захранва и да предава информация на повече от няколкостотин фута. Всички работеха с различни честоти, а това означаваше обемна захранваща система.

Джони поработи още малко с детектора и монтира в него устройство за дистанционно включване и изключване, което щеше да задейства многоканалната захранваща кутия. Това бе най-лесната част. При включен детектор не трябваше да пристигат никакви вълни.

Трудната част бе да се измисли как трансмисията да стига до лагера. Решиха да използват земни вълни. За разлика от въздушните вълни, земните вълни могат да се разпространяват само по земята. „Антената“, по която се изпращат вълни, може да бъде просто метална пръчка, забита в земята. По същия начин приемащата „антена“ е друга пръчка. Тези вълни бяха със съвсем различна дължина, така че нямаше опасност да ги засекат. Психлосите на Земята не използваха земни вълни и ако някой искаше да ги засече, трябваше да измисли и направи редица компоненти, за да превърне обикновените радиовълни в земни.

Бе есен и все още бе тъмно, когато Ангъс и Кер отидоха до Академията, за да инсталират приемниците и записващите устройства, едното в една тоалетна, другото в телефонна кабина, която не се използваше и третото в пред олтара на църквата под една тухла, която се вадеше.

Междувременно Джони зарови в земята захранващата система извън купола. Беше си приготвил обяснение — „търси захранващи кабели“, но не се наложи да го използва. Всички спяха. Зареди системата с горивни патрони за около половин година, опакова я във водонепроницаемо покритие, заби пръчката-антена и заравни почвата. Никой не би помислил, че на това място е ровено. Не случайно Джони бе правил толкова ловни капани през живота си.

Влезе вътре и отново провери всичко. Оловните ириси работеха безпогрешно. Подслушвателните устройства и камерите се захранваха нормално.

Системата се включваше и изключваше съобразно с детектора. Остави ги да поработят, за да могат Ангъс и Кер да изпробват в Академията дали всичко се записва.

Джони се захвана да завари и бронира бюрото и чертожната дъска. Никаква молекулна резачка не можеше да пробие през заварките!

В осем часа Ангъс и Кер започнаха да се шлаят наоколо, сякаш току-що бяха пристигнали. Залостиха вратата и двамата широко се ухилиха на Джони.

— Работи! — каза Ангъс. — Гледахме те как се трудиш и дори видяхме серийния номер на фенерчето ти. Всичките петнайсет устройства работят безупречно! — Протегна ръка: — Ето и дисковете.

Пуснаха ги. Виждаше се дори зърнестата структура на веществата, да не говорим за цифри!

Въздъхнаха с облекчение.

След това Ангъс хвана Джони за рамото и посочи към вратата:

— До този момент ни бяха нужни опита и знанията ти. Но отсега нататък ни остава само да побутнем туй-онуй, за да замажем очите на Търл. Оставането ти дори минута повече може да се окаже фатално.

Кер вече пъхаше подправения детектор на същото място, където го намериха и подреждаше всичко в касата както си беше.

— Когато се съгласих да свърша работата и подозирах, че ще дойдете — каза той без да спира да работи, — заредих с гориво един самолет. Намира се точно срещу вратата на хангара. Последните цифри на серийния му номер са 93. Чака те. Не им трябваме ние, искат теб!

— Остава ни най-много час работа — каза Ангъс. — Трябва да изчезваш оттук, това е заповед на сър Робърт. Каза да те отпратя веднага, щом е възможно.

Кер заключи вратата на касата и пъхна един сгъваем лост под единия му край, за да изглежда сякаш някой неуспешно се е опитвал да го отвори.

— Довиждане! — натъртено каза той.

Бяха прави. Можеха сами да се справят с останалото и не ги застрашаваше нищо. От друга страна, работата наистина трябваше да се довърши. Най-добре да се качи в самолета и да чака, готов да излети.

— Когато всичко е готово, ще дойдете да ми кажете — каза Джони.

— ТРЪГВАЙ! — заповяда Ангъс.

Джони им махна и излезе. Заключиха вратата след него. Тръгна по коридора към стаята на Чар, за да вземе комплекта с инструментите. Беше 8:23 сутринта. Вече бе закъснял с два часа.

3

В пет часа Браун Лимпър Стафър вече знаеше, че е открил Тайлър.

Дни наред не можеше нито да спи, нито да яде или да седи спокойно. Бе забравил всичките си държавнически грижи и всички други задачи, които ежедневно запълваха времето му. С див пламък в очите почти двайсет и четири часа в денонощието той мислеше по въпроса как да затвори вече заложения капан. Престъпленията трябва да се наказват! На злодеите трябва да им се търси сметка. На първо място трябва да стоят сигурността и целостта на държавата. Почти всички книги за управлението, които бе чел, всички съвети, които бе получил, доказваха едно нещо: трябва да хване Тайлър!

Победата започна да се очертава около три през нощта, когато получи една смимка от разузнавателен самолет. Тези машинки му създаваха доста неприятности. Откак записващите устройства бяха преместени в сградата на Конгреса, непрекъснато се дразнеше от непонятната им сложност и често стоварваше юмрук върху тях, когато не изкарваха върху хартията това, което му се искаше. Чувстваше се като мъченик — вършеше толкова работа, без почти никой да му помага. Преглеждаше записите от разузнавателния самолет, направени от Шотландия. Пилотът, който контролираше разузнавателните полети и се оправяше с тези машини, не беше тук по това време на нощта. Каква досада!

И ето къде бил Тайлър! Танцува заедно с още пет-шест мъже един от онези налудничави танци на шотландските бойци. Макар че от снимките, естествено, не можеш да чуеш нищо, ушите го заболяха, като си представи шантавата музика на гайдите. Да! Ловната риза и всичко останало. Това беше Тайлър.

Доста се измъчи, докато върне картината. Никога не можеше да различи едно психлоско число от друго. Но най-после се справи и получи увеличен образ.

Не беше Тайлър! След това осъзна, че е разсъждавал нелогично. Тайлър не би могъл да танцува и да размахва ръце насам-натам. Последният път, когато го видя в лагера, Тайлър куцаше, подпираше се на бастун и не можеше да движи дясната си ръка.

Но в 4:48 сутринта видя снимка от друг разузнавателен самолет, прелитащ над Лейк Виктория, на която се виждаше мъж, застанал до някакво езеро. Хвърляше камъни във водата. Носеше ловна риза, същата коса, същата брада. Тайлър! Не, не е възможно да е той, тъй като хвърляше с дясната ръка и като отстъпи назад, явно не куцаше.

Не му оставаше нищо друго, освен да хвърли снимката на земята. В този момент в стаята се втурна Ларс. По вида му личеше, че има някакви новини. Браун Лимпър му показа снимките, но чакай! Какво правеха двама Тайлър в различни части на земята, и то в толкова кратък период от време?

— Точно това се опитвам да кажа — извика Ларс. — Има трима шотландци, които приличат на Тайлър. Но не в това е работата. Помниш ли какво ни каза Търл? Тайлър има белези на врата от нашийника, който е носил толкова дълго. Чудех се защо Стормълонг си бе сложил шалчето толкова високо на врата. Преди не го носеше така. И точно преди пет минути се събудих и всичко ми стана ясно като бял ден! Прикрива белезите! В този момент Тайлър е в лагера и се прави на Стам Ставинджър! Стормълонг!

Въпреки че доводите им бяха погрешни, стигнаха до правилен извод.

Браун Лимпър веднага предприе мерки. Ларс хиляди пъти му бе разказвал за великия герой Хитлер и безгрешните му кампании. Търл го бе направил предвидлив. Чувстваше се готов за този момент.

Преди два дни бе завършил окончателно преговорите по договора с генерал Снит. Сто кредита дневно на човек бяха много пари, но Снит ги заслужаваше.

Две команди бяха отишли с камион до селото, което се намираше на високата ливада. Нямаше никакво събрание. Жителите му бяха прогонени. Набързо ги евакуираха в далечното село от другата страна на планината. Веднъж вече Тайлър бе взел решение вместо тях. Петимата младежи, които евентуално биха се възпротивили, бяха в Академията. Двамата учеха за машинни оператори, как да разчистват през зимата проходите с багери, останалите трима учеха за пилоти. Възрастните хора и децата нямаха право на глас и пренебрегнаха оплакванията им, че приготовленията им за идващата зима се провалят. Като политически ход им бе обяснено, че ги местят заради тактическите мини, които трябва да се изровят и унищожат. За тези мини вече знаеха, че представляват експлозиви, заровени в земята много отдавна и Браун Лимпър им показа, че това е поредната лъжа на Тайлър. Сега мините щяха да изиграят своята роля в хитро измислената стратегия.

Заредиха старата къща на Тайлър със снаряди и експлозиви. Експертът на бригантите по взривни устройства увери Браун Лимпър, че е достатъчно Тайлър да отвори външната врата и ще бъде вдигнат във въздуха.

Щяха да обяснят инцидента така: въпреки предупрежденията за опасността от мини, Тайлър отишъл в селото и една мина избухнала. Така никой не би могъл да се съмнява или да вини Браун Лимпър. Старши кметът на планетата не си спомняше точно дали идеята бе негова или на Търл. Но това нямаше значение, важното беше, че е плод на блестящо политическо мислене. Държавата и нацията трябва да бъдат освободени от позорния престъпник Тайлър, при това без много да се разчуе. Освен това Браун Лимпър бе чел някъде, че целта оправдава средствата и такава политика му се струваше разумна. Колкото повече си мислеше, Браун Лимпър толкова повече се убеждаваше, че се нарежда до най-големите политици в човешката история.

В шест часа сутринта заповяда на генерал Снит да смени стражата в лагера. Отсега нататък кадетите трябваше да бъдат освободени от това задължение на основание на две причини: първо, не им харесваше и второ, пречеше на заниманията им. Държавата вече имаше истинска армия. До осем часа сутринта бригантите трябваше да поемат всички постове.

Позвъни в Академията, където го увериха, че двамата придружители на „Стормълонг“ са излези оттам преди известно време и дежурният офицер ги е отметнал.

Въоръжиха бригантите с автомати Томпсън. Оказа се, че други автомати няма, но и Томпсън щяха да свършат работа.

Ларс получи разпореждания и придружен от двама въоръжени бриганти, тръгна към лагера. Трябваше да се скрият някъде отвътре и да изчакат да се появи „Стормълонг“ и без много шум да го арестуват. Ларс трябваше да го доведе в съдебната зала. Не биваше да плаши Тайлър. Като му предявят обвиненията, ще му съобщят, че случаят му ще бъде разгледан на заседания на Световния Съд. който ще бъде свикан след две седмици. След това ще го отведат в селото. „Под домашен арест“ и „до разглеждане на делото“ бяха все понятия, които Браун Лимпър наскоро усвои от речника. Ще осведоми Тайлър, че е под домашен арест. След това Ларс ще го отведе в ливадата. Не бива да се допуска да научат кадетите или руснаците, които контролираха старата гробница — американската база.

Ларс каза:

— Мисля, че е по-добре да го хванем още докато е в офиса на Търл.

Но Браун Лимпър отвърна:

— Не. Търл ме увери, че винаги може да познае дали е сторил някаква поразия, като огледа офиса си. Вероятно ще иска да изчака другите да свършат и тогава ще извърши някое престъпление. Трябва да го хванете, когато е сам. Другите двама могат да се намесят на негова страна. Трябва ни престъпника Тайлър. Ще го арестуваме тихомълком, ще го обвиним и ще го заведем на ливадата. Бъди любезен. Не му отказвай всякаква обикновена молба. Дръж се спокойно и не създавай никакви проблеми. И да не повредите офиса! Търл изрично помоли за това.

Разпорежданията се сториха на Ларс малко неясни и непоследователни, но разбра основните пунктове. Получи си двамата бриганти, увери се, че имат автомати и ги поведе към бронираната служебна кола. Потеглиха.

Браун Лимпър каза на генерал Снит:

— Нека наемниците ти не се показват много много из лагера, но да бъдат нащрек. Кажи им да открият стрелба само в случай, че бъдат нападнати.

Генерал Снит разбра. Хората му бяха готови да заслужат заплатите си.

Браун Лимпър неотдавна бе видял какви мантии са носели едновремешните съдии и поръча да му ушият една. Облече я и отиде до прозереца, за да следи какво става. Погледът му попадна на едно старо пропукано огледало и се огледа.

Най-после дойде часът да потърси сметка за обиди и унижения, търпени цял живот!

4

Джони влезе в стаята на Чар и направи две крачки.

В лявата му страна опря дуло на автомат!

Един бриганти се изправи иззад един стол и насочи към него друг автомат.

Ларс се изправи иззад леглото и се прицели в него с лъчев пистолет.

— Не сме тук, за да те убием — каза Ларс.

Бе участвал в цялата тази кампания и можеше да си позволи малко украса. Досега бе разбрал, че Тайлър е опасен престъпник и от него може да се очаква всичко. За да изпълни заповедта, трябваше да бъде много умен, като Хитлер.

— Подчини се и няма да ти сторим зло. Действията ни са напълно законни. Арестуван си по заповед на Съвета, а това са военните сили на Съвета.

Като влезе в стаята, Джони още не бе свалил маската си, иначе щеше да усети вонята на бригантите.

Един час. На Ангъс и Кер им бе нужен един час, за да довършат работата в офиса. Тези същества може би щяха да се качат в офиса, възможно бе дори да имат заповед за арестуването и на другите двама. Трябваше да осигури на Ангъс и Кер този час.

После осъзна, че Ларс и двамата бриганти са тук от доста време. Когато Джони каза на Кер да му донесе работни дрехи, той просто бе събрал във вързоп всички принадлежности на Стормълонг. Беше ги оставил подредени на леглото. Сега бяха разхвърляни из цялата стая. Бяха претърсили всичко. Чантите с храна от Африка и от Академията също бяха там. И тях бяха преровили. Ангъс носеше много малко принадлежности, освен това чантата с инструментите му бе в него, тъй че нямаше как да се познае, че вещите са на двама души.

Единият бриганти, който беше зад него, извади от колана на Джони лъчевия пистолет, като предварително погледна към другия да го предупреди да внимава.

Джони повдигна рамене. Трябваше да спечели време!

— И къде ще ме водите?

— Тази сутрин ще се явиш пред Съвета, за да ти бъдат прочетени обвиненията — каза Ларс.

Джони уж небрежно затвори вратата зад гърба си, за да не се вижда какво става в коридора. Ангъс и Кер едва ли щяха да минат оттук за хангара, но можеха да вдигнат шум. Или още по-лошо, можеха да изоставят работата си, за да се заемат с тези тримата, което щеше да е глупаво.

— От вчера не съм ял нищо — каза Джони. — Имате ли нещо против първо да хапна?

Ларс отстъпи до стената. Бриганти зад него се отдръпна. Този, който беше зад стола зае друга позиция и Джони взе чантите с храната и кратунките с вода. Седна и отпи вода. Имаше чепка банани и отчупи няколко.

Бригантите не бяха виждали банани откак напуснаха Африка и се вторачиха в тях. Джони им предложи и щяха на драго сърце да приемат, но Ларс им кресна и това ги накара да си спомнят какви са задълженията им.

Джони изяде един банан. После намери малко хляб и си направи сандвич с тукашно говеждо. Доста време му отне, докато отреже филийките. Огромният психлоски часовник на китката му отмерваше секундите и минутите.

— В какво съм обвинен? — попита Джони.

Ларс тънко се усмихна. Притискаха го да издаде поверителна информация:

— Ще научиш, когато дойде времето и от когото трябва.

Джони довърши сандвича и намери някакви диви къпини. Изяде ги. Часовникът продължаваше да тиктака. Още четиресет и девет минути.

Надникна в чантата и откри дива захарна тръстика от Африка. Внимателно я обели и започна да дъвче, като от време на време отпиваше от кратунката.

След това му хрумна, че ако седят така тихо, Ангъс и Кер могат да влязат, за да проверят дали е заминал. Ангъс вероятно ще предположи, че Джони си е взел комплекта с инструменти, но все пак можеха просто да решат да влязат и да бъдат арестувани, или пък да ги застрелят. Най-добре да накара този Ларс да говори, за да чуят отвътре непознат глас.

Още четиресет и две минути.

— Ама как сте ми разтурили дрехите! — каза Джони. — Ще трябва да ги опаковам наново.

Но Ларс имаше нещо друго в предвид. Искаше да направи истинска проверка на документите, а бе забравил. Искаше да е напълно убеден, че арестуваният има белези по врата. Започна да хитрува. Нужна бе някаква военна маневра. Не искаше този Тайлър да сграбчи някой от бригантите и да го използва като щит. Точно в момента яката на работното му яке закриваше врата.

— Нямаме намерение да ти създаваме неудобства — каза Ларс. — В момента си в работни дрехи и може би ще искаш да се преоблечеш, за да бъдеш в най-представителния си вид пред такъв могъщ орган като Съвета. Ако искаш, можеш да се преоблечеш. Прибрали сме всички ножове и оръжия, така че можем да ти позволим.

Джони сухо се усмихна при споменаването на „могъщия орган“. Каква помпозност! Но каза:

— О, да, в такъв случай най-добре да се преоблека.

Започна да подрежда разпиляните дрехи на купчини, като се стараеше да вдига колкото се може повече шум. Щеше да е по-добре, ако накара Ларс непрекъснато да говори. Още трийсет и девет минути.

Кер наистина бе довлякъл целия багаж на Стормълонг. Сгъна всичко и после започна да вдига една по една дрехите, критично ги оглеждаше, сякаш се чудеше какво да облече. Постоянно питаше: „Това става ли?“, или „Ами това?“. „Как трябва да е облечен човек, за да се яви пред Съвета? В нещо подобно?“ Ларс започна да го съветва. Съветът бе много стриктен и особено държеше на достойнството си. Има огромна власт и хората трябва да го осъзнаят. Още двайсет и девет минути.

Изведнъж Джони видя, че Стормълонг, който винаги се носеше спретнат и държеше на дрехите, бе запазил костюма от времето, когато копаеха злато. Слагаше го, когато трябваше да се прави на Джони. Криси бе ушила няколко еднакви костюма в клетката по искане на Джони, за да се отвлича от тъжните мисли. Дадоха ги на Данълдин, Тор и Стормълонг, за да приличат повече на Джони. Разгъна ловната кожена риза, панталоните и колана. Да, бе запазил дори мокасините. Оставаха двайсет и три минути.

Джони свали ризата си, като възнамеряваше да се поизмие, преди да се преоблече.

Ларс напрегнато се наведе напред. Търл бе казал, че един добър шеф на сигурността винаги използва белезите по тялото, когато трябва да идентифицира някого. Колко правилно! Ето ги малките белези от каишката. Това беше техният човек. Ликуваше отвътре. Развесели се.

— Сега вече можеш да побързаш, Тайлър — каза Ларс. — Сигурен съм, че си ти. Белезите от каишката!

Значи това е търсил, помисли си Джони.

— Другите са тръгнали оттук преди часове, нали? — каза Ларс.

— Ами да, в интерес на истината, тръгнаха си. — каза Джони.

Сети се, че са ги отметнали, когато отидоха в Академията да инсталират записващите устройства и вероятно не са ги записали на влизане. Чудесно. Оставаха още двайсет минути.

— А ти остана да направиш някоя и друга поразия, не е ли така? — каза Ларс. — Ще се разбере, не бой се. Маскарадът свърши, Тайлър. — Ларс помисли, че го е казал много добре. Сам го измисли. — Обличай се.

Джони взе парче кожа, намокри го с вода и се разтри. Бригантите го гледаха с удивление. Не бяха нито виждали, нито чували някой да се мие.

— Как ме открихте? — попита Джони.

— Боя се — отговори Ларс, — че това е държавна тайна.

— Аха — каза Джони. Още седемнайсет минути! — Това сте го научили от някакъв си Хитър, или Хилър, или как му беше името? — Спомни си, че Кер спомена как Ларс бил откачен на тази тема.

— ИСКАШ ДА КАЖЕШ ХИТЛЕР! — гневно го поправи Ларс.

— А, Хитлер — каза Джони. — Името не звучи психлоско. Обикновено психлоските имена не са двусрични. Макар че понякога и това се случва.

— Хитлер не е бил психло! — натъртено изрече Ларс. — Бил е ЧОВЕК. Той е най-великият военен лидер и най-светият член на църквата, съществувал някога на земята!

— Трябва да е било доста отдавна — каза Джони. Петнайсет минути и седемнайсет секунди. Може би са свършили и за четирсет и пет минути. Но може и за един час.

Наистина е било отдавна, съгласи се Ларс. Как е научил за Хитлер ли? Ами семейството му било от Швеция, много образовани хора. Баща му бил свещеник. Имали някакви стари книги, запазени от църквата. Били напечатани на възможно най-чист шведски, направо вдъхновяващо, от „Немското Министерство на Военната Пропаганда“. Пишело, че за да бъде някой истински вярващ, трябвало да е чист ариец, а ариец в действително означавало швед. Повечето хора от племето им имали забележителната наглост да се подиграват с тази свята вяра, но тя била официалната религия на Швеция.

— Горя от нетърпение да разбера повече за него — каза Джони. — Наистина ли е бил велик военен лидер?

О, наистина е бил, изобщо не се съмнявай. Хитлер завладял целия свят и наложил расова чистота. Наистина трябва да прочетеш тези книги. Те са направо прекрасни. О, не можеш да четеш на шведски? Е, аз бих могъл да ти чета от тях. За какво пише в тях ли? Ами може да се разказва със седмици, но например в една от главите на една от книгите, наречена „Моят живот“ се очертава цялостно съдбата на расата. Виждаш ли, има истински свръхчовеци и просто обикновени хора. А за да станеш свръхчовек, трябва да изучаваш и да си запознат с религиозната доктрина фашизъм.

— Те боготворят ли Бога? — попита Джони. Още седем минути и дванайсет секунди. Започна да се облича.

Разбира се. Истинското име на бога било Дер Фюрер, но Хитлер заел мястото му на земята, за да построи свят на мира и добрата воля. Наполеон също е бил военен лидер, а преди него Цезар, преди това Александър Велики, преди него Атила Хунът. Но те не са били светци. Трябва да знаеш историята, за да разбереш каква е разликата. Виж сега, макар Наполеон наистина да е бил велик военен лидер, в много отношения не може да се сравнява с Хитлер. Макар че Наполеон е завладял Русия, не я е завладял с финес, както Хитлер. Всичко това е станало много отдавна и оттогава хората не са видели добро, макар не по вина на Хитлер. Тъй че, за да се издигне отново човек и да бъде велик, трябва да вярва във фашизма и кой знае, може би ще се въздигне някой нов Хитлер, за да донесе мир и добра воля на земята, както по времето на Хитлер. То е малко смешно, но майка ми често казвала, като гледала старите снимки, че аз доста приличам на…

Отдалеч се чу мотора на кола, която подкара. С рев се отдалечи към изхода. Джони не можеше да сбърка безразсъдното шофиране на Кер. Отидоха си.

Джони се облече, опакова си багажа, като не забрави да вземе любимите на Стормълонг яке, шал и очила и ги върза на вързоп.

— Мога ли да разчитам, че това ще бъде предадено на Стормълонг? — попита Джони, но понеже Ларс нищо не каза, взе вързопа със себе си.

Бяха свършили!

Как ще се измъкне от тази каша, Джони не знаеше. Беше малко озадачен защо двамата излязоха с колата, след като бойния самолет бе все още в хангара. Но беше доволен, че са в безопасност.

— Да тръгваме — каза той.

5

Излязоха от друга врата, която обикновено бе заключена. Джони се огледа да намери някакъв кадет, на когото да предаде багажа за Стормълонг, но не видя нито един.

— Ще се погрижа да го занесат в Академията — каза Ларс, отгатнал намеренията му.

Маршрута, който Ларс бе избрал, целеше да се избегне срещата с кадети или руснаци, някои от които току що бяха пристигнали в подземната база в планината и представляваха внушителна сила.

От планината наближаваше буря, носеха се черни облаци, около далечния Хайпик проблясваха светкавици. Вятърът се усилваше и брулеше високата повяхнала трева. Паднали листа се вдигаха във въздуха. Есента бе дошла. На високото една миля плато въздухът бе студен.

Всичко това изпълваше Джони с лоши предчувствия. Напусна Африка по време на буря и сега пак буря. Хвърли вързопа в багажника и се качи в колата. Стъклата на прозорците бяха тъмни и никой не можеше да надникне вътре. С насочени към него автомати се отправиха към сградата на Конгреса.

Ларс бе лош шофьор и на Джони му стана ясно защо си е счупил врата. Презираше го. Познаваше много шведи, всичките добри хора. От разговора с Ларс разбра, че те също го презират.

Опита се да продължи разговора за някогашния велик военен лидер, но на Джони му бе писнало.

— Млъквай — обади се той отзад. — Ти си само един гаден предател. Не разбирам как изобщо се понасяш. Затова млъквай. — Беше неразумно, но не можеше повече да слуша тази побъркана история.

Ларс млъкна, но присви очи. Внезапно изпита удоволствие от мисълта, че този престъпник ще бъде мъртъв само след няколко часа.

Колата зави към един от страничните входове на сградата на Конгреса, които никой не използваше. Не се виждаше жива душа. По коридорите също нямаше хора. Ларс се бе погрижил за това.

Блъснаха го към една врата. Невидими под прикритието на сенките бриганти го държаха под прицел. В ъглите на съдебната зала имаше двама, със заредени и насочени към него автомати.

Вътре бе и Браун Лимпър.

Бе седнал зад висока маса, поставена върху подиум. Носеше черна дълга одежда. От двете му страни бяха отрупани стари книги по право. Очите му блестяха по-силно от всякога. Лицето му имаше нездрав оттенък. Приличаше на лешояд, готов да се нахвърли върху трупа. В празната стая бяха само той, Тайлър и двамата бриганти.

Това вече беше Тайлър! Позна го веднага щом прекрачи прага. Имаше някакво излъчване, което човек не можеше да сбърка. Мразеше това излъчване още от времето, когато бяха деца. Мразеше тази лека и уверена походка, мразеше тези правилни черти, мразеше светлосините очи. Мразеше всичко, което Тайлър беше, а той никога нямаше да бъде. Но кой бе силният сега? Той, Браун Лимпър! Колко пъти бе мечтал за този момент.

— Тайлър? — каза Браун Лимпър. — Застани пред съдебната скамейка. Отговори ми: името ти Джони Гудбой Тайлър ли е?

Всичко се записваше. Такива процедури трябва да бъдат редовни и законни.

Джони вяло застана пред скамейката.

— Какъв е този фарс, Браун Лимпър? Много добре знаеш как е името ми.

— Тишина! — каза Браун Лимпър, като се надяваше гласът му да прозвучи силно и плътно. — Затворникът трябва да отговаря ясно и точно, иначе ще бъде обвинен в непочтителност към съда!

— Не виждам никакъв съд — каза Джони. — Защо си облякъл тази смешна дреха?

— Тайлър, прибавям към обвиненията ти непочтителност към съда.

— Добави каквото искаш — отегчено каза Джони.

— Няма да ти е толкова леко, като разбереш в какво си обвинен. Сега само ще ти бъдат прочетени обвиненията. След една или две седмици ще се учреди Световен Съд и тогава ще се състои съдебният процес. Но като углавен престъпник и подсъдим имаш право да чуеш обвиненията, за да можеш да организираш защитата си на процеса.

А сега слушай: обвинен си в убийство на потърпевшите братята Чамко, верни поданици на държавата, жестоко нападнати с цел убийство и умрели по-късно от собствената си ръка, за да облекчат болките от раните си.

Обвинен си в нападение и отвличане на двама Координатори, които в момента са действали законно като пълномощници на Съвета.

Обвинен си в убийство и нападение над мирно племе, наречено бриганти, включително в масово заколение на половин техен боен отряд.

В поголовно убийство на конвой от миролюбиви търговци, тръгнали да вършат работата си и злобно убити до последния човек.

— Психло — прекъсна го Джони. — Бяха психлоси, които организраха атака срещу тази столица.

— Това няма да бъде записано — каза Браун Лимпър. В същност, ще да се наложи да го изтрие от диска. — Не си на съд. Това са само обвиненията, предявени срещу теб от почтени и заслужили граждани на планетата. Не се обаждай и чуй обвиненията!

— Съдът прави забележка — Браун Лимпър бе прекарал дълго време над правните книги и се надяваше, че всичко е правилно и законно, — че има още ред обвинения, които могат да се предявят срещу престъпника, но засега няма да бъдат предявени.

— Например? — попита Джони, безразличен към този клоун.

— Например това, че си откраднал дистанционното управление от някой си Търл и си изпратил газовия бомбардировач срещу човечеството, а когато гореспоменатият Търл се опитал да свали бомбардировача, си стрелял по него. Но в предвид на това, че има свидетели, предубедени и повлияни от теб да лъжесвидетелстват и които представят нещата по различен начин, засега обвинението не е включено, но по-късно е възможно да ти бъде предявено.

— Значи това е всичко, което си стъкмил? — иронично каза Джони. — И нищо за крадене на бебешко мляко? Изненадан съм!

— Няма да си толкова наперен, като чуеш останалата част — заплаши Браун Лимпър. — Аз съм безпристрастен съдия и това е законен и безпристрастен съд. От сега нататък до предстоящия процес ти се забранява да използваш моята… искам да кажа, собствеността на Съвета, което включва самолети, коли, къщи, оборудване, инструменти!

Падна му в ръцете! Браун Лимпър светкавично извади документа за продажба на Земния клон на Междугалактическата минна компания и го размаха пред очите на Тайлър.

Тайлър го взе и го погледна.

Подписано бе с „Търл“, но Джони, който добре познаваше подписа на Търл видя, че явно се е подписал с лявата лапа. Понечи да го прибере в торбичката си.

— Не, не! — извика Браун Лимпър. — Това е оригиналът!

Започна да рови из някакви книжа на бюрото, извади едно копие и го размени с оригинала. Джони го прибра.

— И не само това — каза Браун Лимпър, — ами и цялата планета, която също е била собственост на Междугалактическата. За нея също има сключен договор!

Протегна към Джони оригинала, но размисли, изрови едно копие и му го подаде.

Джони му хвърли поглед. В действителност Търл бе продал на тези глупаци собствената им планета!

— Сделките са законни — надуто каза Браун Лимпър. — Т.е., ще бъдат законни, когато изцяло се регистрират.

— Къде? — попита Джони.

— На Психло, естествено — каза Браун Лимпър. — Заради доброто си сърце и въпреки проблемите, Търл сам ще отнесе договорите и ще ги регистрира.

— Кога?

— Веднага щом поправи устройството, което ти така злонамерено и престъпно унищожи, Тайлър!

— Ще отнесе и парите, нали?

— Разбира се! Трябва да ги предаде на компанията. Той е честен човек!

— Психло — поправи го Джони.

— Психло — поправи се Браун Лимпър, веднага след което страшно се разгневи на себе си заради това, че е позволил съдебната процедура да приеме различен от съдебния тон.

— Следователно — продължи да чете Браун Лимпър, — както напреки е посочено, в съответствие със законните племенни права на въпросния Джони Гудбой Тайлър, същият се задържа под домашен арест в собствената му къща в ливадата и следователно не трябва да напуска въпросната къща и въпросната околност, преди да бъде призован пред Световен Съд, който следва да бъде учреден от Съвета, който въпросен Съвет е законно избран и разполага с цялата власт на цялото правителство на Земята. Амин!

Беше прибавил в края религиозна нотка, за да звучи по-добре и доволен от себе си, гордо изпъчи гърди.

— Тъй че, ако затворникът няма някакво последно желание…

През цялото време Джони трескаво мислеше. Никога преди не бе обръщал особено внимание на Браун Лимпър и се учуди откъде тази злоба, измамничество и… В хангара, в лагера имаше зареден с гориво самолет.

— Да — каза Джони. — Имам една молба. Ако ще отивам в ливадата, искам преди това да взема конете си.

— Отсега нататък притежаваш само къщата и тях, така че, може да ти се разреши. От любезност и от правилно разбиране на правата на затворника, а може би и от бащинско чувство към него като негов собствен Кмет, удовлетворявам молбата ти при условие, че оттам отидеш право в селото на ливадата и в твоята къща!

Джони го погледна презрително и излезе от стаята.

С прекалено силен блясък в очите Браун Лимпър го наблюдаваше как излиза. Това ще бъде краят на Тайлър! Въздъхна покъртително. Какво облекчение! И колко дълго го бе търсил! Двайсет години. Не, това не бе отмъщение. Бе длъжен да го направи. Задълженията му го изискваха! Народите на Земята от сега нататък ще са изцяло в добри ръце — в неговите, на Браун Лимпър. Ще се грижи винаги за доброто им, както сега. Въпреки мъките, които ще му струва.

6

Инцидентът, който нарекоха „убийството на Бити Маклиъд“, който доведе планетата до война и предизвика смъртта на много хора и по-късно бе възпяван в балади, романси и легенди, започна следобед същия ден, когато за свое нещастие Бити забеляза Джони пред сградата на Конгреса в Денвър.

Когато началникът на руския контингент получи заповед в Африка да затвори американската подземна база, за всички руснаци стана ясно, че нито те, нито Джони ще могат да останат да живеят в Америка. Този факт повдигна въпроса какво да правят с конете. За руснаците конете бяха богатство. Бяха си отгледали свое собствено не многобройно стадо в Америка и нямаха намерение да го изоставят.

Бити Маклиъд се чувстваше отговорен за конете на Джони. Категорично заяви на полковник Иван, че ще отиде с тях да ги доведе. Възпротивиха се, но Бити ловко се измъкна: щом е с руснаците, нищо лошо не може да му се случи. Освен това конете го познаваха. Уиндсплитър, Дансър, Олд Порк и Блоджит ще се уплашат по време на дългия полет и трябва някой да ги успокоява, някой, на когото имат доверие. След като спориха часове наред, полковник Иван се предаде.

Същия ден още преди зазоряване руснаците затвориха всички входове на американската подземна база, а също и склада за ядрени снаряди. Ако някой се опита да влезе, без да знае пътя и без да има ключове, щеше да бъде вдигнат във въздуха. Самолетите бяха готови за излитане, натоварени с всичко, което трябваше да изнесат извън границите. Преди изгрев слънце потеглиха с малък конвой камиони и коли, за да приберат от полето конете. С това работата им приключваше.

Пътят от базата към равнините минаваше през останките на стария Денвър и почти никой от руснаците не бе ходил там. Освен това, от известно време насам им плащаха. Връщаха се вкъщи, а там ги чакаха сестри, съпруги, любими, майки и приятели.

В последно време в Денвър бяха отворили няколко малки магазинчета. Собствениците не бяха местни хора, а купувачите бяха от цял свят, дошли на поклонение до мините. Стоките бяха едновремешни поправени предмети, изровени от руините на древните градове. Имаше дори нови неща, изработени от съплеменници на собствениците. Облекла, обувки, платове, бижута, съдове, сувенири, реликви — стоката бе предимно такава. Имаше само няколко магазина, при това пръснати из целия град.

Понеже до заминаването вечерта от Академията оставаше много време, вместо да чакат цял ден на поляната, решиха да прекарат известно време в пазаруване.

Паркираха колите близо до сградата на Конгреса, където имаше достатъчно място, пък и куполът й се виждаше от целия град и лесно можеха да се върнат. Пръснаха се в различни посоки.

Бити имаше специална охрана, руснак на име Дмитри Томов, който се бе сприятелил с Бити. Полковник Иван му заповяда да не се отделя от момчето, където и да идат, да носи пушката и торбичката му и много да внимава. Тъй че нямаше страшно.

Бити и охраната му откриха някакво магазинче за бижута и дрънкулки. Собствениците му бяха възрастна двойка швейцарци и синът им. Старият швейцарец бе намерил някаква машина за гравиране и доста умело се бе научил да поправя старинни предмети, намерени в древни складове, пренебрегнати от жадните за метали психлоси.

Синът лежеше в задната стаичка на магазина и се възстановяваше след неотдавнашен инцидент, в който се наложило да защитава магазина от бригантите. Изглежда те ходеха насам-натам с палки и под претекст, че са „полиция“, вземаха каквото им хареса и го прибираха в джобовете. Няколко човека от малкото, които сега живееха в Денвър, се бяха обърнали към Съвета и им бе казано, че бригантите наистина са полиция и в името на реда и закона трябва да им се подчиняват. Неподчинението би се смятало за углавно престъпление. Никой не знаеше точно какво означава думата „полиция“, но от опит разбраха, че е нещо много лошо. И така, старият швейцарец бе решил да заминава и разпродаваше голяма част от стоката си на безценица.

Съпругата му обслужваше Дмитри. Той имаше много роднини, но първо купи един малък камшик за езда със сребърна дръжка за Бити. Макар че Бити би се ужасил от мисълта да удари кон, все пак камшикът бе много хубав. Бе дълъг около два фута, почти колкото лъковете на бригантите, макар че тогава това не направи впечатление на никой.

Цените бяха много ниски, но все пак Бити силно се затрудняваше. Искаше нещо по-специално за Пати. Очакваше да се видят съвсем скоро. Бити дълго избира измежду нещата, които старецът му показваше. Освен това нямаше и много пари. Плащаха му само два кредита на седмица, докато войниците получаваха по един кредит на ден. И понеже им плащаха от скоро, Бити разполагаше само с четири кредита, а по-хубавите неща струваха най-малко по десет. Проблемът допълнително се усложняваше и от факта, че швейцарците почти не говореха английски, а използваха смесица от немски и френски. Руснакът не можеше да му бъде от помощ. Той практически не говореше английски, а никой от присъстващите, включително Бити, не говореше руски. Все пак се разбираха с помощта на знаци, жестове, мимики и цифри, които изписваха на опаковачна хартия.

Най-после Бити го откри! Истински позлатен медальон с формата на сърце. На капачето бе гравирана ярко червена роза. Отваряше се и вътре можеше да се постави снимка. Сглобката бе поправена и бе прикачена тънка верижка. На гърба имаше достатъчно място, за да се гравира нещо и о, да, старият швейцарец с радост щеше да го гравира. Заедно с единия кредит за гравирането, всичко ставаше шест кредита. Точно това търсеше. Но шест кредита! Имаше само четири.

Е, тъй като швейцарецът разпродаваше всичко, като видя разочарованието на момчето, съгласи се да го продаде за четири. Постави го в една кутия и подаде на Бити едно картонче, на което да напише какво иска да бъде гравирано. Бити бе затруднен. Какво може да напише? Джони и другите му бяха казвали, че двамата с Пати бяха прекалено малки, за да се оженят. Бяха прави. Тъй че, не можеше да напише: „На бъдещата ми съпруга“, защото щяха да му се смеят, а работата не беше за смях. Не искаше просто да напише „На Пати, от Бити с любов“, както му предлагаше старият швейцарец. Руснакът не можеше да му помогне. Сети се! „На Пати, моята прекрасна дама. Бити“. Но швейцарецът каза, че е много дълго и няма да се събере. Тъй че в крайна сметка се върна на „На Пати, моята бъдеща съпруга“. Швейцарецът преброи буквите и каза, че се събират. Не беше много доволен и сигурно щяха да му се смеят, но друго не можа да измисли и швейцарецът включи машината, за да гравира медальона.

Мина доста време и Бити започна да нервничи. Имаше опасност да изпусне руснаците, а в крайна сметка като оръженосец на Джони трябваше да се грижи за конете му. Затова и бе дошъл в Америка. Пристъпваше от крак на крак и ги препираше да бързат. Швейцарецът най-после свърши, постави медальона в една хубава кутийка и го зави в хартия. Руснакът бе направил покупките си. Платиха и се втурнаха навън към колите.

Денят бе студен. Беше паднала слана и вятърът разнасяше паднали листа. От планините се задаваше буря. Всичко това сякаш подсказваше на Бити, че трябва да бърза.

Но като се върнаха при колите, определиха от положението на слънцето, което едва се показваше иззад облаците, че е едва обяд. Никой от руснаците не се бе върнал.

Придружителят на Бити седна на шофьорското място в колата и започна да подрежда подаръците, които бе купил. Бити затвори прозореца, тъй като вятърът бе студен. Отпусна се в огромната психлоска седалка, нервно започна да си играе с новия камшик и през цялото време се взираше през прозореца. Очите му едва стигаха нивото му. Гледаше дали не идват руснаците.

От мястото, където седеше, се виждаше един от страничните входове на сградата на Конгреса. Пред него бе паркирана голяма служебна кола с тъмни стъкла.

Изведнъж видя сър Джони! Беше облечен както обикновено в еленова кожа и не можеше да го сбърка. Излезе от страничния вход на сградата. Вратата на служебната кола се отвори отвътре и Джони влезе.

Бити се помъчи да свали стъклото на прозореца и да извика. Успя да го смъкне само донякъде.

След това от капитола излезе още някой, облечен като кадет. Около врата му имаше гипс. Спря се на стълбите и извика, очевидно в отговор на някого вътре.

— Само отива до лагера, за да докара конете си — извика човека с униформа на кадет.

Качи се в колата и тръгнаха.

Бити бе бесен! Не успя да отвори прозореца навреме, за да извика на сър Джони. Да прибере конете! Та нали той бе дошъл чак до Америка тъкмо за това!

Опита се да накара руснака да запали колата и да тръгнат след тях, но не владееше руски толкова добре, че да може да му обясни. Не успя и с жестове и знаци. Руснакът не искаше да тръгне след служебната кола. Беше тук, за да чака останалите.

Все пак Бити го накара да излязат и тичешком се втурнаха да търсят другите руснаци. Минутите си течаха, а не можеха да открият никой. Градът бе твърде голям, твърде разпръснат.

Изведнъж забелязаха един руснак. Разхождаше се сам в един парк и дъвчеше ядки, купени отнякъде. Наричаше се Амир и не се славеше с особени умствени способности, макар че бе добър човек. Бити набързо му обясни какво се е случило с помощта на жестове и една руска дума, която знаеше: „Скорее!“ Искаше да го накара да разбере, че трябва да намери другите и да им каже веднага да дойдат.

Не беше особено сигурен, че руснакът схвана какво трябва да прави, но случилото се бе достатъчно за Дмитри да разбере, че трябва да последват служебната кола. Бързо се върнаха до колите и тръгнаха с камиона. С възможно най-голяма скорост излязоха от града, за да настигнат колата, в която Джони се качи.

7

Ларс Торенсон бе взел всички предпазни мерки. Внимателно премисли всичко. Ако по нищо не личи, че Тайлър е задържан под стража, но все пак през цялото време го държат скришно на мушка, нямаше опасност заблудените приятели на този престъпник да тръгнат да го освобождават.

Ларс бе поставил стража в колата, но не бе позволил други въоръжени бриганти да се появяват на улицата или в коридорите на сградата на Конгреса. Изпрати заповед на отряда, който дежуреше в лагера, да не се мяркат на открито, но да са нащрек и да не стрелят, освен ако не ги нападнат.

Бе устроил малка изненада за Тайлър в лагера, но всичко трябваше да мине гладко и по план. Дори Хитлер, помисли си Ларс, би одобрил тактическите умения, които той демонстрира в момента. Ще вземат конете, ще минат през прохода на път за ливадата, ще заповяда на Тайлър да влезе в къщата и всичко ще приключи. Заплахата за стабилността на страната ще изчезне напълно, при това върху Съвета няма да падне и сянка съмнение.

Беше се смрачило. Слънцето съвсем се бе изгубило зад облаците. Вятърът се усилваше и помиташе облаци прах и отскубната трева.

Ларс не беше добър шофьор, пък и вятърът променяше курса на колата. Не караше бързо.

Джони преценяше какви са шансовете му. Не смяташе, че ще го оставят да се измъкне жив, въпреки уверенията им. Само да удари гипса около врата на Ларс и ще му види сметката на този предател. Дали двамата вонящи бриганти могат добре да стрелят с картечниците Томпсън?

Оръжията, макар да бяха смъртоносни, бяха излезли от употреба век преди нападението на психлосите. Амунициите, с които стреляха, бяха прекалено тежки за ръчни оръжия и дулото трябваше да се държи здраво, защото отскачаше. Автоматите не бяха съоръжени с компенсатори, които задържат дулото неподвижно. Зареждаха се с пълнители с шейсет патрона, но пружините бяха слаби и не винаги успяваха да зареждат. Определен процент от патроните не се изстрелваха и човек трябваше бързо да презарежда, за да може оръжието да стреля автоматично. Джони знаеше всичко това, защото много пъти бе стрелял с тях, откак Ангъс ги изрови от стария склад, където векове наред бяха лежали, запазени в съндъци и намазани обилно със смазка. Но дали бригантите знаеха за това? Вероятно са се опитвали да стрелят с тях, първият им опит да стрелят с огнестрелно оръжие. Набързо му хрумна щурата мисъл да им поиска един автомат, уж за да им покаже нещо и да им пръсне мръсните глави, но се отказа.

Ако не измисли нещо, това щеше да е последната му разходка с кола. Разбра го по начина, по който се държеше Ларс. И от погледите на бригантите. Бяха много, много уверени.

В далечината се показа лагерът. В околните равнини пасеше добитък. Ларс за малко да налети на стадо бизони, в последния момент избягна едно дърво, едва не ги блъсна в някакво сухо дере, налетя на няколко камъка, които всеки друг би избягнал и най-накрая спря на около сто фута преди наклона, който извеждаше към платото край клетката.

Джони очакваше, че ще спрат по-близо до лагера. Веднага разбра каква бе причината. С изключение на няколко големи кръгли камъни, земята бе гладка и открита и ако се опиташе да избяга, веднага можеха да го застрелят.

Трите му коня бяха там, обърнати с гръб към вятъра. Къде беше Дансър? Забеляза кобилата горе на платото. На шията й висеше въже, което бе общо взето нормално. Не беше обърната с гръб към вятъра. Какво бе това? А, въжето й се бе оплело в някакви скали. Точно зад нея имаше голям объл камък, който осигуряваше добро прикритие. Джони огледа местността през прозореца на колата. Какво, нима това беше капан или някаква засада? Не се виждаше жива душа, а трябваше да има кадети или бриганти.

Тъкмо в този момент Ларс реши да поднесе малката си изненада. В произведенията на Хитлер бе чел (или това бяха думи на Търл?) следното: „За да не ти създава някой проблеми, убий надеждите му. След това го лъжи, за да го довършиш.“ Това бе изключително мъдра политика.

Ларс, който сега вече не се мъчеше с пулта за управление, спокойно каза:

— Сещаш ли се за онзи самолет със сериен номер 93, който бе зареден и готов за излитане точно пред вратата на хангара? Сигурен съм, че знаеш за какво става дума. Ами той вече не е там. Горивните капсули са извадени и тази сутрин го преместиха чак в задната част на хангара.

Значи затова Ангъс и Кер излязоха без да спират, помисли си Джони. Видяли са, че самолетът го няма и са решили, че е заминал. Това обясняваше защо никой не го проследи. Както и да е, той и без това не очакваше помощ. Пък и по-добре, защото ако бяха налетяли на нервните бриганти с картечниците, кой знае какво можеше да стане.

Предателят му позволи да преглътне изненадата и каза:

— До ливадата ще идем с колата. Ще сляза до гаража, ще докарам един камион и ще качим конете на него. Може дори да се наложи ти да караш горе до планината.

И през ум не му минаваше подобно нещо. Но защо да не го накара да се надява напразно? Тактиката бе чудесна. Хитлер — или Търл? — щяха да одобрят.

— Можеш да излезеш и да събереш конете. Двамата бриганти ще те държат под прицел.

Ларс излезе от колата и се запъти по посока на гаража от другата страна на лагера.

Джони излезе, дулата на пушките бяха опрени в гърба му. Застана от ляво на колата, бригантите се доближиха плътно от двете му страни. Бяха готови да стрелят във всеки един момент. Огледа привидно безлюдния район на лагера. Тук ли щяха да го убият?

8

Джони чу рев от мотора на приближаващ се камион. Погледна на север. Един празен камион наближаваше с доста голяма скорост. Светлината не му позволяваше да види кой бе в кабината. Зад камиона на север не се виждаше нищо — само гола равнина.

Разнесе се още някакво бучене. Самолет? Забеляза го на изток, приближаваше се бавно, точно под нивото на облаците. Беше само ниско прелитащ разузнавателен самолет от тези, които правеха милиони снимки.

И така, от тези две посоки не идваше помощ. Беше съвсем сам. Камионът, който вече бе доста близо, вероятно бе част от капана, който му готвеха.

Джони погледна към лагера. Имаше чувството, че някой го наблюдава и го дебне опасност.

Двамата бриганти стояха на крачка зад него от двете му страни. Изглежда гледаха в посока на пристигащия камион. От камиона не се виждаше. че носят оръжие.

Мощната машина мина с рев край тях, отдясно на колата и продължи нагоре по хълма към Дансър. Внезапно спря, вдигайки облак прах.

Някой скочи от високия осем фута под на колата и хукна нагоре към Дансър.

Джони не можа да повярва на очите си.

Беше Бити Маклиъд! Държеше нещо в ръката си. Камшик? Пръчка?

— Бити! — разтревожено извика Джони. Вятърът довя гласа на момчето:

— Аз ще прибера конете, сър Джони. Това е МОЕ задължение!

Бити продължаваше да тича нагоре по хълма.

— Върни се! — извика Джони, но гласът му се удави в бръмченето на самолета и тътена на бурята.

Руснакът имаше проблеми с паркирането. Бе ударил на камък. Но изведнъж отвори вратата и викна след Бити:

— Батушка! Астановка! — Внезапен порив на вятъра заглуши думите му. — Возвратней!

Момчето не спираше да тича. Почти стигна до Дансър.

— За бога Бити, върни се! — изкрещя Джони.

Беше твърде късно.

Иззад един камък, точно зад коня, се изправи бриганте, вдигна картечницата си и изпразни цял патрондаш право в корема на момчето.

Бити за миг политна назад и тялото му хвръкна във въздуха, след което се стовари на земята.

Руснакът тичаше напред към Бити и се опитваше да свали автомата от рамото си.

Още двама бриганти се изправиха от различни места и три Томпсъна загракаха едновременно. Руснакът бе разкъсан на парчета.

Джони побесня!

Двамата му пазачи нямаха шансове. Една крачка назад и Джони се озова зад тях. Сграбчи ги и ги блъсна един в друг като яйца.

Грабна автомата на единия, той се свлече на земята и Джони стовари крак върху черепа му. Повече нямаше да се изправи.

Обърна оръжието срещу другия бриганти и напълни тялото му с патрони от три инча разстояние.

Джони падна на коляно, опря автомата, за да не отскача и помете двамата бриганти, които последни се бяха изправили.

Огледа се за онзи, който стреля по Бити. Никъде не се виждаше.

Петима бриганти се втурнаха откъм лагера и изпратиха оловна вихрушка в негова посока.

Неговият Томпсън засече. Не искаше да зареди. Хвърли го и грабна другия.

Без да обръща внимание на сипещите се като дъжд куршуми, Джони притича, приведен ниско до земята, към падналия руснак.

Коленичи зад тялото, опря картечницата и бомбардира с куршуми петимата. Политнаха назад, но вторият откос ги достигна още преди да успеят да се свлекат на земята.

Джони взе автомата на руснака и го зареди.

Трябваше му онзи бриганти, който застреля Бити.

Отляво и зад гърба му се показаха осем наемника, които досега бяха лежали, скрити от погледа му.

Джони се покри. Изчака и последният да излезе от прикритието си.

Започнаха да се приближават към него, стреляйки.

Джони вдигна автомата до рамото си и внимателно се прицели. Застреля последния от колоната, за да не забележат другите. След това с един откос повали останалите.

От хълма се понесе лавина трупове.

Ларс чу стрелбата долу от гаража. Побягна към платото. След това долови по-острия и отсечен пукот на автомата. Моментално разбра, че Джони не е мъртъв. Бригантите нямаха автомати. Тези оръжия бяха къде по-точни от Томпсъните. Отлично го знаеше. Беше се опитал да намери от тях, но не успя. Спря се.

Автоматът още веднъж стреля продължително. Тежкото стакато на картечниците замлъкна. Ларс веднага реши какво ще е най-добре за него.

Върна се в гаража и хукна да бяга навътре. Видя една стара повредена кола и се намуши под нея. Отново далечен пукот на автомат. Зарови се още по-дълбоко, хлипайки от ужас.

Джони изтича да заобиколи хълма, за да види дали наемника, който застреля Бити е все още зад камъка.

Откъм другата страна на лагера изскочи група бриганти, които започнаха да стрелят с автоматите.

Джони се опря зад един камък, стреля и се отърва от тях.

Търл бе легнал на пода в клетката, за да не го достигне някой куршум. Внимателно се надигна. Животното! Веднага залегна. Очакваше всеки момент животното да стреля по него и да го довърши. Търл на негово място би сторил точно това. Дали ще може да се добере до скрития експлозив и да си направи граната? Но това би го изложило на куршумите и се отказа. Лежеше и дишаше тежко от страх.

Използвайки всяко дърво и камък за прикритие, Джони продължи да притичва към наемника, който уби Бити.

Вятърът се усилваше. Тътенът на бурята се сливаше с изстрелите, а разузнавателният самолет бе съвсем близо отгоре.

Къде, къде беше този бриганти?

Двама наемници изскочиха зад една врата и стреляха по него. Един куршум го одраска по врата.

Джони обърна към тях автомата и ги превърна в две въртящи се топки мъртва плът.

Извади от чантата нов пълнител и го зареди. Маймуната, която търсеше, вероятно се бе скрила зад един порутен трактор. Джони изстреля няколко куршума така, че да рикошират зад трактора.

Затича се натам, без да спира да стреля.

Ето го!

Наемникът побягна. Джони се прицели в него. Бриганти се обърна и стреля.

Джони го преряза на две с автомата.

Самолетът се бе отдалечил. За момент тътенът на бурята утихна. Чуваше се единствено стонът на вятъра.

Джони отново зареди автомата. Набързо обходи полето, като поглеждаше ту един, ту друг от мъртвите наемници.

Един от тях пълзеше и се опитваше да се добере до Томпсън. Джони го застреля.

Изчака. Не се чуваше никакъв звук, който можеше да означава опасност.

Дансър се бе освободил по време на стрелбата и тичаше надолу по хълма.

Джони държеше автомата с една ръка, готов за стрелба. Яростта от битката се стопи. Запъти се надолу по хълма към Бити.

9

Момчето лежеше на покритата с кръв земя, а главата му бе обърната към по-ниския хълм.

Джони беше сигурен, че Бити е мъртъв. Никой не можеше да оживее с толкова много куршуми в корема, при това в такова малко телце.

Чувстваше се ужасно. Коленичи до разкъсаното момче. Искаше да вдигне тялото, затова нежно подложи едната си ръка под главата и леко я повдигна.

Имаше леко дишане!

Очите на Бити се отвориха с трепване. Изглеждаха безжизнени от шока, но го познаха.

Бити раздвижи устни. Шепнеше нещо. Джони наведе глава по-близо.

— Аз… аз не бях много добър оръженосец… нали… сър Джони.

По бузите му се стекоха сълзи.

Джони бе поразен. Детето смяташе, че се е провалило.

Опита се да говори, да му каже, че не е така. Но гласът му бе изчезнал. Искаше да каже на Бити не, не, не, не, Бити. Ти беше забележителен оръженосец. Току що ми спаси живота! Но от гърлото му не излизаше нищо.

Момчето излизаше от шок и безчувствеността, която досега бе притъпявала болката, се стопи.

Ръката му изведнъж рязко се сви в спазъм на агония. По цялото му тяло минаха конвулсии. Главата му клюмна на една страна.

Бе мъртъв. Сърцето му не биеше. Не дишаше. Нямаше пулс.

Джони остана, ридаейки. Не успя да каже на Бити, че греши. Не беше лош оръженосец. Не и Бити. Никога!

След малко взе на ръце момчето и тръгна надолу по хълма. Много внимателно остави тялото на седалката на колата.

Върна се за тялото на руснака и също го прибра в колата.

Уиндсплитър го бе забелязъл и дойде до него. Другите коне също се съвзеха от уплахата и се приближиха.

Джони премести в скута си тялото на момчето и пое към Академията. Понеже караше бавно, конете го последваха. Малката процесия прекоси равнината.

Пътят им отне доста време. Най-после Джони спря до окопа, където толкова отдавна шейсет и седем кадета бяха водили последната битка с психлосите. Остана в колата с тялото на Бити в ръце.

Един от кадетите-часовои ги бе видял да се приближават. Не след дълго от сградата започнаха да наизлизат кадети. Бързо се разчу какво бе станало и продължаваха да идват още и още. Учителят видя от прозореца, че около колата се събират много хора и също слезе. Появиха се Данълдин, Ангъс и Кер.

Джони излезе с мъртвото телце. Искаше да им каже нещо, но не можеше да говори.

Камионите на руснаците пристигнаха, те слязоха и се присъединиха към тълпата.

Няколко кадета се втурнаха към оръжейната и се върнаха с автомати и чанти с пълнители. Започнаха да ги разпределят помежду си. Всички гледаха по посока на лагера.

Все по-силно се чуваха гневни възгласи.

Някои от кадетите тичешком отидоха до стаите си, за да вземат оръжията си.

Тътенът на бурята горе в планината от време на време отекваше долу и гневен, студен вятър шибаше събралите се хора.

Един от камионите на руснаците бе отишъл в лагера и току-що се върна. При спирането му се вдигна облак прах. Руснаците викаха и сочеха към лагера и се опитваха да разкажат какво става там. Никой не ги разбираше.

Откъм Денвър с голяма скорост се приближаваше малка кола. Спря и от нея изскочи офицерът, който следеше за разузнавателните полети на самолетите. Проправи си път през тълпата, а зад него вятърът развяваше дълга лента снимки, отпечатани от принтера. През цялото време обясняваше, че снимките са заснети от самолет, който точно тогава е прелитал отгоре. Опитваше се да разкаже на хората какво се бе случило. Веднага грабнал дисковете и разпечатките и пристигнал право тук.

Най-после един Координатор успя да надвика множеството. Бе разбрал какво са видели в лагера руснаците, които бяха ходили до там с камиона.

— Всички бриганти от лагера са мъртви! Цяла команда!

— Онзи психло Търл все още ли е жив? — извика някой.

От тълпата се разнесе гневен рев. Някои започнаха да преглеждат снимките, да видят дали Търл се вижда на тях.

— Още е жив — извика руският Координатор, който се бе осведомил от хората от камиона.

Тълпата се раздвижи и започнаха да се качват в камионите на руснаците. Самите руснаци бяха строени в редица от един офицер и проверяваха оръжието си.

Полковник Иван се бе приближил до Джони и с виновно изражение гледаше момчето.

— Психлото умре! — каза той.

Джони най-после успя да се овладее. Без да оставя момчето, той се качи отгоре на колата. Погледна ги и всички притихнаха, за да чуят какво ще каже.

— Не — отвърна Джони. — Не, сега не трябва да правите нищо. Околните звездни системи на вселената може би представляват много по-голяма опасност от бригантите. Нашата битка е опасна и много по-голяма. Направихме грешка и заради нея умря това невинно момче. Застрелях убиеца му. Не можем да поправим грешката, но трябва да продължим.

В онзи окоп там са загинали шейсет и седем кадети в последна битка с психлсоките завоеватели преди хиляда години. Когато за първи път видях окопа, за пръв път в живота си изпитах надежда. Не е важно, че са били победени. Важното е, че са се били, въпреки безнадеждното положение. Не са загинали напразно. Ние сме тук. Ние продължихме борбата им. Вие и вашите приятели пилоти контролирате небето на планетата.

Ще дойде време, когато ще имам нужда от един или друг от вас. Ще се отзовете ли?

Всички го зяпнаха. Нима може да пита такова нещо? Почти веднага последва дружен вик на съгласие. Изминаха много минути, преди да утихне. Джони каза:

— Сега ще ви напусна. Трябва да отнеса момчето в Шотландия, за да бъде погребано от собствения си народ.

Джони слезе от колата.

Пилотът, който трябваше да управлява приготвения за руснаците самолет, посочи товарния самолет на руския Координатор. Натовариха конете на Джони. Намериха в колата багажа на Стормълонг и също го качиха.

Руснаците поеха тялото на Дмитри Томов, за да го отнесат у дома.

Без да оставя Бити, Джони се качи в кабината на огромния самолет за транспортиране на руда.

Преди да затвори вратата погледна към множеството хора и каза бавно и отчетливо:

— Сега не е време за отмъщение. — След което мрачно добави: — Все още.

Хората кимнаха. Разбраха. По-късно ще бъде съвсем различно.

Мощният самолет се издигна и направи завой в посивялото от бурята небе.

Смали се и изчезна.

10

В Шотландия го очакваше много по-сериозна криза, толкова сериозна, че имаше опасност да провали всичките му по-нататъшни планове.

Дежурните пилотите на земята насочиха самолета за кацане. Есенни мъгли се стелеха на талази. Шотландците бяха започнали да поправят Касъл Рок в Единбург. Разчистваха и се опитваха да възстановят древните постройки, които преди две хиляди години бяха седалище на шотландския национализъм. Бяха кръстили замъка с оригиналното му гелско име „Дюндин“ — крепостта на хълма. Джони се приземи в един парк под Рок, точно пред руините на някогашната Национална галерия на Шотландия.

Тълпи хора се бяха събрали да го посрещнат и слугите едва успяха да разчистят място за кацане.

За нещастие в лагера в Корнуол бяха получили снимките от самолета и ги бяха донесли в Шотландия много преди да пристигне Джони. Шотландците използваха целия транспорт, наследен от психлосите. Малките товарни самолети служеха като автобуси при транспортирането на обучените машинни оператори.

Семейството на Бити бе пристигнало и Джони им предаде тялото на момчето, за да го облекат и подготвят за погребението. Гайдите свиреха тъжни мелодии, тъпаните бавно им пригласяха. Всички жени плачеха, а мъжете удряха юмруци, но съзнаваха, че войната взема жертви.

Почти се бе стъмнило. Към Джони се приближи почетна стража от шотландски бойци, облечени в традиционните полички и предводителят им любезно обясни на Джони, че ще го придружат до събранието на вождовете. Парламентарната зала в замъка все още не бе възстановена. Вождовете, бързо пристигнали от околните хълмове, се бяха събрали в парка пред разрушената Кралска Академия на Шотландия.

Под звуците на тъжните шотландски гайди Джони тръгна към парка. Откритото пространство се осветяваше, от огнена клада, която бяха запалили по средата. Пламъците се отразяваха в оръжията на вождовете и придружителите им. Събранието бе свикано с една единствена цел: ВОЙНА!

Робърт Лисицата, току що пристигнал от Африка, настигна Джони и тръгна редом с него. Вече бяха пристигнали на мястото на събранието и почетната стража им направи път да минат в средата. Вождът на клана Фергус се изправи да посрещне Джони.

— Искаш ли война? — прошепна Робърт Лисицата в ухото на Джони. — Според мен не трябва! Ще провали всичките ни планове.

— Не, не — каза Джони. — Само война ни липсва сега. Ако няма война, все още имаме шансове.

— Тогава защо — попита сър Робърт — не се преоблече преди да се явиш пред събранието? Можеше да се досетиш, че ще свикат събрание.

Джони изобщо не бе помислил за дрехите си. Погледна се. На рамото на ризата му имаше тъмно петно от кръвта, която бе текла от леката рана на шията. Вече не течеше, кръвта отдавна се бе съсирила. Цялата му риза отпред и панталоните до коленете бяха пропити с кръвта на Бити.

Точно в този момент вожда на клана Кемпбел каза пред събранието следното:

— …и аз казвам, че това е кръвна вражда, която може да се уреди само с война!

Последваха свирепи удобрителни възгласи. „Война!“, „Война!“.

Бойните топори проблясваха на светлината на огъня. Стържещият звук от мечове, извадени от ножниците, бе най-красноречивото потвърждение за война.

Джони се качи на малката каменна платформа, издигната в средата до огъня. Вдигна ръка за тишина. Последвалото мълчание бе наелектризирано от напрежение. Чуваше се само пукота на дървата в огъня.

— Не искаме война — каза Джони.

Не това искаха да чуят от него. Заля то вълна от бурно неодобрение.

— Самата кръв по дрехите му крещи за война! — извика вожда на клана Арджил.

— Убиецът на момчето е, мъртъв! — каза Джони.

— Ами Алисън? — извика вожда на клана Камерун. — Подлото му убийство не е отмъстено! Вождът на бригантите, виновникът за смъртта му, все още е жив! Това е кръвна вражда!

Джони осъзна, че са извън контрол. Настояваха да им бъдат осигурени пилоти и транспорт. Искаха да унищожат цялата бойна сила на бригантите. Веднага! Знаеше, че това е решено още преди пристигането му с бавния товарен самолет. Виждаше как всичките му усилия отиват на вятъра. Ако унищожат онази област в Америка, край на плановете им!

Потърси с очи Робърт Лисицата, но откри единствено море от разярени вождове и бойци. Не смееше открито и пред толкова много хора да говори за плановете си. Ларс доказваше, че може да има предатели.

Опита се да им обясни, че над планетата може би тегне много по-голяма опасност, че не знаят какво е станало на Психло, че съществуват и други извънземни раси, но в бъркотията никой не чу и една дума от това, което говореше.

Най-после едрият и властен вожд на клана Фергус скочи до него и извика:

— Нека говори Мактайлър!

Умълчаха се, но напрежението и решителността им не изчезнаха.

Джони бе уморен. Дни наред не бе спал. Събра цялата си енергия и заговори със силен и убедителен глас:

— Аз мога да ви обещая УСПЕШНА война. Ако ми позволите да застана начело, ако всеки от вас помогне с хора и отдели време за едно дръзко начинание, ако се съгласите да работите с мен през следващите няколко месеца, ще има война, и ще си отмъстим, и ще постигнем вечна победа!

Чуха всяка една дума. След няколко секунди мълчание избухна врява на всеобщо одобрение. Вдигнаха още по-високо бойните топори, мечовете проблясваха на светлината на огъня. Гайдите изведнъж избухнаха в бойни напеви. Викаха името на Джони, докато прегракнаха. Джони слезе от каменната платформа и Робърт Лисицата го поведе. През цялото време мощни ръце го тупаха по гърба, други се опитваха да разтърсят ръцете му. Отпреде му изскачаха мъже с вдигнати пред лицата мечове в знак на преданост. Някой започна да скандира: „Мактайлър! Мактайлър! Мактайлър!“ Гайдите и тъпаните допринасяха за всеобщата врява.

— Разчитах на теб, момче — с благодарност каза Робърт Лисицата, докато го водеше към временното му жилище в една стара къща. Чакаха го баня, чисти дрехи и почивка.

— Само се надявам да успеем!

Погребаха Бити Маклиъд на следващия ден в криптата на старата катедрала Свети Гайлс. Погребалното шествие бе дълго повече от миля.

Джони бе казал на вожда на клана Фергус: „Умря като оръженосец. Трябва да го погребем като рицар.“

Фергус като титулярен крал на Шотландия и на целия Британски полуостров леко опря меч в рамото на Бити и го посвети в рицарски сан.

Един каменар бе работил неотлъчно, за да приготви каменен саркофаг за Бити.

Свещеникът прочете погребалното слово и под тъжния плач на гайдите Бити бе положен в земята.

На една плочка пред гроба на Бити издълбаха:

Знаеха, че на Бити щеше да му хареса.

Пати, която бе изпаднала в шок веднага щом научи за смъртта му, в края на погребението получи малката кутийка, която намериха за нея в джоба на Бити. Беше медальонът. Пати безмълвно прочете надписа: „На Пати, моята бъдеща съпруга.“

Сълзите й най-после избухнаха и тя припадна върху съркофага, безумно ридаейки.

Но всъщност Бити не бе изчезнал. Превърна се в легенда. Бъдещите поколения, ако оцелееха, щяха да пеят песни и да разказват приказки за сър Бити, който спасил живота на сър Джони.