Бойно поле Земя II

1

Мрачен, Търл седеше в тъмната си дупка.

Държаха го отделно от другите психлоси; ако беше при тях, досега да са го разкъсали на хиляди парченца. Бе затворен в стаичка, която на времето се използваше като склад за почистващи препарати. Прекараха циркулатор за дихателен газ. Вътре имаше тясно легло, дълго дванайсет фута. Бяха направили и един малък отвор, през който му подаваха храна — през въртящата се вратичка можеше да се надзърне към външния коридор. Под вратата бе прокаран двустранен вътрешен радио предавател.

Бе здраво залостен. Вече опита всички възможни начини да се измъкне, но не се получаваше. Не бе окован във вериги, но пред вратата денонощно дежуреше часовой с автомат.

За всичко бяха виновни женските — както Чърк, така и двете момичета на животното. Преценката му за случилото се не бе съвсем вярна, но затова пък той бе напълно убеден, че не греши. Търл бе майстор на самозаблудата, а през последните дни направо надминаваше себе си.

Само като си помислеше в какво състояние се намира сега и как бе мечтал за власт и богатство на Психло, как щяха да му се кланят управниците, а всички останали да треперят от страх пред него, се разтърсваше от едва потискан гняв. Тези животни го лишават от всичко, което сам си бе извоювал! Десет красиви златни капаци на ковчези лежаха в гробището на компанията на Психло — в това бе напълно убеден. Сладката мисъл, как някой ден ще се промъкне тайно и ще ги изрови от земята, му доставяше огромно удоловствие, сравнимо само с удоволствието от мисълта за властта и богатството, които го чакаха след това.

Беше се сприятелил с тези животни. А как се отнесоха те с него? Стаичка за боклуци!

Но на Търл ни най-малко не му липсваше хитрост. Изправи се от леглото и започна усилено да мисли. Сега му бе времето да прояви спокойствие, трезвомислие и съобразителност.

Ще се добере до Психло. Ще унищожи тези животни и планетата им, окончателно и завинаги. Ще изрови ковчезите. Ще му се кланят и ще треперят пред него. На нищо няма да позволи да му се изпречи на пътя!

Започна внимателно да претегля на какво би могъл да разчита в сегашната ситуация. Най-напред, естествено, на ума си — това се разбираше от само себе си. Второ, беше почти сигурен, че първото животно, което хвана, е забравило за огромното количество експлозив, заровен в онази клетка. Трето, имаше ТРИ дистанционни управления — едното все още бе в неговия офис, другото му го бяха взели, а последното бе оставил зад вратата на клетката в случай, че по някакъв начин го измамят и го затворят там. С него възнамеряваше да вдигне във въздуха женските или да задейства електрическата система на решетките и бе сигурен, че не са го открили. Четвъртото му преимущество бе доста стабилно, а петото бе направо непоклатимо.

Чудесно!

Продължаваше да седи в полумрака и умът му не спираше да работи. След няколко дни планът бе готов. И най-малките подробности от пъкления замисъл бяха идеално замислени, идеално изгладени и трябваше само да го пусне в действие.

Първата стъпка бе да ги накара да го преместят в клетката. Добре. Знаеше как да го направи.

Една сутрин омекналият и разговорлив Търл забеляза, че часовите не носят полички. Надничайки иззад въртящата се вратичка на отвора за храна, Търл се постара да прикрие възбудата си. Премери с поглед съществото отвън. Носеше дълги панталони и пристегнати с връзки ботуши, а отляво на гърдите имаше някакъв знак — едно крило.

Търл може и да бе отличник в училището на компанията, но не бе лингвист. Това влизаше в хуманитарните науки, а кой уважаващ себе си психло имаше нещо общо с тях? Тъй че, трябваше да разчита на късмет.

— Какво — попита Търл по предавателя — означава това крило?

Часовоят сякаш се стресна. Добре, помисли Търл.

— Според мен трябва да има две крила — продължи той.

— Две крила имат завършилите пилоти — каза часовоят. — Аз още уча за пилот. Но някой ден ще имам две крила!

Търл остави настрана убеждението, че с животните не можеш да се разбереш. Арогантността изискваше да не ги забелязваш, но нуждата диктуваше да се съобразяваш с тях. Това нещо говореше на психлоски. С чинкоски акцент, както можеше да се очаква, но все пак психлоски.

— Убеден съм, че ще заслужиш двете крила — каза Търл. — Трябва да отбележа, че говориш отлично психлоски! Но ти трябва още практика. Най-много помага общуването с истински психло.

Часовоят светна. Изведнъж осъзна, че това е напълно вярно. И пред него стоеше истински психло. Никога преди не бе разговарял с психло. Беше съвсем ново преживяване. Представи се на Търл, това поне бе лесно. Каза, че е Ларс Торенсон, един от шведите, дошли преди месеци да се обучават да станат пилоти. Той не споделяше озлоблението на някои от шотландците срещу психлосите, защото народът му никога преди не ги бе срещал, тъй като живееха далеч в Арктика. Смяташе, че шотландците най-вероятно преувеличават. А между другото, Търл може ли да лети със самолет?

О, разбира се, му отвърна Търл и това бе самата истина. Търл бе майстор пилот на всякакви самолети, имаше чудесна бойна подготовка, можеше да се спусне перпендикулярно надолу в минна шахта, дълбока пет мили и да изтегли повредена машина.

Часовоя се бе приближил. Летенето бе любимото му занимание, а пред себе си явно имаше голям майстор. Каза, че най-добрият им летец е Джони, а Търл познава ли го?

О, да, Търл не само го познава, но преди да стане това неразбирателство, самият той го бе учил на някои трикове. Затова Джони бе толкова добър летец. Чудесно същество, между другото. Търл бе най-добрият му приятел.

Търл бе въодушевен. Значи кадетите сменяха претоварените часовои в някои от дежурствата.

В продължение на няколко дни всяка сутрин Ларс Торенсон усъвършенстваше своя психлоски и изучаваше тънкостите при бойните полети. И то от един майстор, при това някогашен приятел на Джони. Нямаше и понятие, че ако приложи някои от тези „трикове“, ще загуби и най-лесната въздушна битка. В последствие трябваше да избиват от главата му тези глупости, за да не се пребие. Търл добре съзнаваше, че това е опасна игра, но не можеше да се сдържи.

До един момент поправяше грешките на часовоя, но една сутрин каза, че трябва самият той да поработи върху някои думи и че би било добре да имат на разположение речник. Речници имаше в изобилие и на следващата сутрин часовоят му донесе един.

С голямо задоволство Търл се захвана да работи с речника, докато часовоят не бе на смяна. Имаше огромно количество думи в сборния език психло, които на практика никога не се използваха от психлоси. Бяха се промъкнали в езика от чинкоски и от други чужди езици. Психлосите никога не употребяваха тези думи, защото не можеха да схванат концептуалното им значение.

Тъй че Търл се зае да търси думи и изрази като „изкупвам вина“, „покаяние“, „лична вина“, „жалост“, „жестокост“, „справедлив“, и други подобни. Известно му беше, че такива думи съществуват и се използват от други раси. Беше много, ама много трудно и по-късно щеше да си спомня, че това бе най-тежката част от задачата му. Бяха му толкова НЕПОНЯТНИ, абсолютно ЧУЖДИ!

Скоро Търл с доволство отбеляза, че е готов да започне следващия етап.

— Знаеш ли, — каза той една сутрин на часовоя, — чувствам се много виновен, че на времето бях затворил бедния Джони в клетка. Всъщност, жадувам да изкупя злините, които съм сторил. Лично моя бе вината, че той бе подложен на такава жестокост. И с цялото си сърце желая да се покая. Чувствам се ужасно виновен и изпитвам жалост към Джони за това, което съм му сторил. Мисля, че ще е справедливо, ако изкупя вината си, като страдам в клетката, както той на времето.

Търл чак се изпоти, докато наприказва всички тези неща, но това го накара да изглежда още по-убедителен.

Часовоят редовно записваше разговорите им, за да може след това да ги прослушва и да поправя произношението си. И понеже никога преди това не бе чувал тези думи на психлоски, се зарадва, че ги има записани на диск. Търл също се радваше. Представлението му струваше много усилия.

Като остана свободен вечерта, часовоят прослуша всичко на спокойствие. Реши, че няма да е зле да докладва на командира на лагера.

Командирът бе нов, от рода Арджил, известен с храбростта си по време на предишни нападения и с големия си опит, но не в Америка. Лекотата, с която един радиационен куршум можеше да вдигне във въздуха всеки психло, го бе накарала малко да ги презира в сегашното им положение. Освен това си имаше и свои проблеми.

Буквално тълпи хора от целия свят идваха със самолети като туристи и обикаляха лагера. Координаторите ги развеждаха наоколо и им показваха къде какво е станало. Бяха с различи цветове на кожата, говореха различни езици и общо взето бяха досадни. Всички до един искаха да видят жив психло. Повечето никога не бяха виждали такъв екземпляр, нищо че векове наред бяха живели под тяхно робство. Някои вождове и други величия получаваха от Съвета специално разрешение. А това означаваше допълнителни часовои, с каквито командирът не разполагаше; означаваше слизане долу в спалните помещения, където външни хора не трябваше да има; и в крайна сметка означаваше излагането на опасност на самите посетители, защото някои от психлосите НЕ БЯХА обновени.

Тъй че, командирът се зарадва на идеята. Излезе и огледа клетката. Очевидно бе възможно да се прекара ток в оградата — да, всъщност вече беше прекаран. Чудесно, по решетките можеше да се пусне високо волтов ток. Ако се постави защитна преграда отпред, за да не се приближават хората до решетките, най-после ще се отърве от глупавите обиколки из спалните помещения.

Освен това му се понрави идеята да си има „маймуна в клетка“. Това щеше да се отрази добре върху поведението на другите психлоси. Освен това ще бъде допълнителна атракция. Напълно нормално бе някой да поиска да се поправи и да изкупи вината си. Затова той накратко изложи въпроса на едно от заседанията на Съвета. Бяха заети с други неща и не му обърнаха особено внимание, освен това той пропусна да спомене, че става въпрос за Търл.

Техниците направиха проверка дали системата работи нормално. Токът лесно можеше да се прекъсне от конекторната кутия, прикрепена към един стълб. Издигнаха предпазна преграда, за да не пострада някой от тока.

Придружен от много часовои, Търл бе преместен в старата клетка на Джони и на двете момичета. Преливаше от радост, грижливо маскирана под скръбното му изражение.

— Ах, отново мога да гледам небето! — възкликна Търл. (Мразеше синьото небе на Земята сякаш бе отровен газ). — Но не трябва да се наслаждавам на това. Съвсем справедливо е да бъда затворен тук, изложен на всеобщи подигравки (беше научил още нови думи) и присмех. Заслужил съм си го!

И така Търл съвсем честно пое задълженията си. Хората се тълпяха, той гледаше разярено и подскачаше наоколо, зъбеше им се иззад стъклото на дихателната си маска. Децата пищяха и бягаха далеч от преградата. Беше чувал как някакви горили — зверове, които живеели в Африка — се бият по гърдите и той правеше същото.

Стана истински хит. Тълпите прииждаха, за да видят истински психлос, дори го замерваха с разни неща.

Бяха чували, че е връзвал Джони с каишка. Един ден младият Ларс го посети и през решетките му каза, че хората питат къде е каишката.

Търл сметна, че идеята е страхотна. След два дни при него влязоха петима часовои, сложиха му желязна каишка и верига и го завързаха за стария стълб.

Командирът на лагера бе щастлив и доволен. Но все пак каза на часовоите, че ако Търл прояви и най-малкия знак на неподчинение, веднага да го очистят.

Докато се кълчеше и ревеше, устата на Търл бе разтегната в усмивка. Планът му вървеше чудесно.

2

Джони захвърли настрана книгата и побутна обяда си, без да се е докоснал до него.

Мигновено застанал нащрек, часовоят пред вратата надникна през стъклото. Полковник Иван автоматично зае позиция за стрелба — шумът му заприлича на удар от граната.

— Изглежда безсмислено — каза на себе си Джони. — Просто безсмислено.

Другите се отпуснаха — явно не бе нещо спешно. Часовоят зае обичайната си поза, а полковникът продължи да бърше белите плочки.

Но Криси не се успокои. Джони много рядко ставаше раздразнителен, но от известно време насам, откак непрекъснато четеше книги — тя не можеше да чете, но книгите май бяха психлоски — с всеки изминат ден състоянието му се влошаваше.

Недокоснатият обяд я тревожеше. Беше еленово месо, задушено с диви билки, специално приготвено за Джони от леля Елън. Преди седмици тя се бе втурнала към старата база, успокоена и щастлива. Поздрави го и му каза, че за малко страховете й да се сбъднат, но слава богу, беше останал жив! Докато стоеше в стаята и му се радваше, тя видя с какво го хранят. Старото селище бе само на няколко мили от базата и леля Елън започна всеки ден да му носи любимите му ястия или лично, или ги пращаше по едно момченце. Трябваше само да се притоплят и да му се поднесат. Леля Елън или момченцето обикновено изчакваха, за да вземат обратно съдовете. Ако види, че храната не е побутната, щеше много да се разстрои. Криси си каза, че трябва или да накара часовоя да я изяде, или тя самата да хапне от нея. Щеше да бъде неучтиво да върне еленовото задушено непобутнато.

Ако не се затрудняваше с ходенето, Джони щеше да иде до книгата и да я ритне. Обикновено се отнасяше с голямо уважение към книгите, но не и към тази. Тя и още няколко подобни текстове се отнасяха за „математиката на телепортирането“. Изглеждаха напълно неразбираеми. Психлоската аритметика бе отвратителна. Джони предполагаше, че понеже психлосите имаха шест нокъта на дясната си лапа и пет на лявата, бяха избрали ЕДИНАДЕСЕТИЧНА бройна система. Цялата им математика бе структурирана на базата на числото единайсет. Джони бе чувал, че човешката математика се основава на „десетична бройна система“. Нямаше как да разбере със сигурност. Бе изучавал само психлоска математика. Но тази математика на телепортирането бе на много по-високо ниво от обикновената психлоска аритметика. Книгата, която току що бе захвърлил на земята, му причини главоболие, а напоследък почти не се оплакваше от болки в главата. Книгата се наричаше „Основни принципи на интегралните телепортационни уравнения“. Ако това бяха основни принципи, как ли ще изглежда нещо по-сложно! Нищо не се връзваше!

Надигна се и колебливо се изправи, като се подпираше с лявата ръка на леглото.

— Аз — произнесе той с решителност в гласа — ще изляза оттук! Няма смисъл да седя и да чакам небето да се стовари върху ни! Къде ми е ризата?

Това беше нещо ново. Полковникът се притече на помощ, но Джони му махна да стои настрана — можеше и сам да се оправи.

В бързината Криси започна да отваря чекмедже след чекмедже. Часовоят, който имаше заповед да докладва за всичко необичайно на Робърт Лисицата, веднага взе радиотелефона.

Джони избра един бастун от многото, с които доктор Маккендрик го бе карал да тренира да ходи. Трудно бе, защото десният крак и дясната му ръка на практика бяха неподвижни и той трябваше да се опира на бастуна с лявата ръка и със същия крак да подскача, което не се получаваше особено добре. Тази тояжка бе подарък от един африкански вожд, който не знаеше, че Джони е куц. Беше от черно хубаво дърво, с красиви орнаменти. Използваха ги не само като тояжки, а и като оръжия, които хвърляха срещу врага. Африканците сигурно бяха едри мъже, ако се съди по големината на тояжката. Идеално пасваше на ръста на Джони, освен това имаше и много удобна дръжка.

Той се приближи с куцукане до бюрото, почти седна на него и свали болничния халат. Криси бе намерила три кожени ризи и нещо в него го подтикна да избере най-старата и най-зацапаната. Нахлузи я през глава и изчака Криси да застегне връзките през кръста. Обу някакви кожени панталони и Криси му помогна да си сложи мокасините.

Напъна едно чекмедже и то се отвори. Един от обущарите бе направил специално за него кобур, който да седи от лявата страна и го бе приспособил да се затъква в стария му златист колан. Сложи ги над ризата.

В кобура имаше револвер Смит и Уесън 745-ти калибър. Можеше да стреля с радиационни куршуми. Джони го извади и го върна обратно в чекмеджето. Взе един малък пистолет, провери дали е зареден и го пъхна в кобура. Полковникът го изгледа странно и Джони каза:

— Днес няма да убивам психлоси.

Тъкмо се опитваше да пъхне дясната си ръка в колана, за да не му пречи, когато от коридора долетя врява.

Джони твърдо бе решил да излезе, затова не обърна голямо внимание на шумотевицата. Сигуро Робърт Лисицата или свещеникът идваха при него да говорят по някакви работи на Съвета.

Но се лъжеше. Вратата с трясък се отвори и дежурният за деня офицер от базата капитан Макдаф, едър шотландец на средна възраст, облечен в поличка, се втурна в стаята.

— Сър Джони! — каза Макдаф.

Джони продължаваше да мисли, че не искат да го пуснат да излезе и отвори уста да каже нещо не особено любезно, но капитанът го изпревари и изстреля това, което имаше да казва:

— Сър Джони, повикали ли сте при себе си някакъв психлос?

Джони се оглеждаше за шапка. Бяха му обръснали косата заради операциите и не искаше да излиза навън гологлав, като опърлена пума. След това изведнъж проумя значението на въпроса. Взе тояжката, приближи се до вратата не особено стабилно и надникна през нея.

Отвън седеше Кър!

На силната светлина от миньорските лампи Кър изглеждаше доста окаяно. Козината му се бе сплъстила от мръсотия; лицето иззад маската му бе пожълтяло и станало на петна; туниката му бе съдрана от едната страна и носеше само един ботуш. Нямаше шапка. Дори ушите му изглеждаха не на място.

Бяха го вързали с четири вериги, всяка от които държеше отделен войник. Погледнато отстрани, човек би казал, че са се престарали заради психлото джудже.

— Горкият Кер — каза Джони.

— Вие ли изпратихте да го повикат, сър Джони? — попита кпитан Макдаф.

— Нека влезе — Джони пак се облегна на бюрото. Хем му беше жал, хем му бе забавно.

— Мислите ли, че това е разумно? — каза Макдаф, но пусна вътре Кер и войниците.

Джони им каза да оставят на земята веригите и да излязат от стаята. Четиримата войници, които Джони никога не бе виждал, се оттеглиха с насочени към Кер оръжия. Джони каза на всички да излязат. Полковникът зейна от учудване.

Криси смръщи нос. Каква воня! Ще трябва после всичко да почиства.

Никой не искаше да излиза. Джони видя изпод маската молещия поглед на Кер. Той пак махна на всички да излизат и макар с огромно нежелание, този път се подчиниха и затвориха вратата отвън.

— Наложи се да излъжа — каза Кер. — Трябваше да те видя, Джони.

— Май скоро не си се ресал, а? — каза Джони.

— Държат ме в една дяволска дупка. За малко да полудея. От поста началник на планетата паднах направо в мръсотията. Имам само един приятел и това си ти, Джони.

— Не знам защо и как си ги накарал да те доведат тук, но…

— Ето защо! — Кер пъхна мръсната си лапа под скъсаната риза без да му мине през ума, че ако бе по-нервен, Джони можеше да го застреля. Макар не с такава бързина, Джони умееше да вади пистолета си и с лявата ръка. Но той познаваше Кер.

Кер извади една банкнота.

Джони я взе с известно любопитство. Беше ги виждал само отдалече, когато на психлосите им изплащаха заплати и никога не бе държал такова нещо в ръцете си. Знаеше, че това е основната им обменна единица и е много ценна.

Бе широка около шест инча и дълга един фут. На пипане хартията бе малко грапава, но блестеше. От едната страна бе синя, от другата — оранжева. Имаше отпечатано съзвездие с една ярка звезда. Но най-интересното бе, че по нея имаше надписи на около трийсет езика: трийсет номерични системи, трийсет различни типа букви — а, един от тях бе психлоски. Джони прочете какво бе написано.

„Галактическа банка“, „Сто галактически кредита“, „фалшификаторите на банкноти се наказват с изпаряване“ и „Може да се обмени при представяне в галактическата банка“.

От синята страна имаше снимка на някой, или на нещо. Приличаше на хуманоид, може би бе толнеп, за какъвто бяха сбъркали Данълдин, или може би… кой знае? Лицето бе достолепие, олицетворение на съвършенството. От другата страна имаше снимка с подобна големина на някаква внушителна сграда с многобройни колони.

Всичко това бе много интересно, но Джони бе решил днес да върши други неща. Върна банкнотата на Кер и отнова започна да се оглежда за шапката си. Притесняваше го обръснатата му глава.

Кер изглеждаше леко разочарован.

— Това са сто кредита! — каза той. — Банката не е психлоска. Психлосите, както и всички останали, използват тази банка. И не е ФАЛШИВА! Познавам ги. Виж как блести. И тези малки линийки тук около подписа…

— Опитваш се да ме подкупиш, или какво? — каза Джони, като остави шапката, която бе намерил и реши да потърси вместо това някаква цветна лента за глава.

— Защо не! — каза Кер. — Виж, Джони, на мен вече тези пари не ми трябват. Погледни!

Джони се намести по-удобно на бюрото и послушно погледна.

Кер хвърли поглед към вратата и като се убеди, че никой друг не гледа, с драматичен жест отгърна туниката и я хвърли на земята.

Гърдите му бяха жигосани.

— Трите черти на отрицанието — каза той. — С тях белязват криминалните престъпници. Предполагам ти е известно, че съм бил престъпник. Това бе едно от нещата, с които ме държеше Търл. Затова знаеше, че може да ми се довери да ходя насам-натам и да те обучавам. Ако ме бяха върнали на Психло заради фалшивите документи, щяха да ме изпарят. Ако психлосите завладеят отново това място, ще заподозрат оцелелите в предателство и като ни проверяват един по един, ще разберат какъв съм. Няма да ти казвам истинското си име — така няма да могат да те обвинят в съучастничество. Разбираш ли?

Джони никак не разбираше. А най-малко му бе ясно как след като застрелят Кер на място, ще тръгнат да се занимават с някакви „съучастници“. Но той кимна. Така до никъде нямаше да стигнат. Къде ли беше сложила Криси лентите, които откриха?

— А ако освен това намерят в мен два билиона галактически кредита, ще ме изпарят БАВНО! — каза Кер.

— Два билиона?

Кер му разказа, че явно старият Нъф е мамил компанията през всичките трийсет години, докато е заемал длъжността си тук. Неща, до които дори Търл не се е докопал — например комисионни за жените-администраторки, които са водили сметките, двойни цени на кербангото, може би дори е продавал руда на чужденци, които са я изнасяли с космически кораби, кой знае какво още. Нъф спял на четири дюшека и Кер усетил, че шумолят по странен начин. И понеже той обичал да спи само върху един дюшек, разпорил един ден най-горния и какво да види!

— Къде са? — попита Джони.

— Отвън в приемната — каза Кер.

Дребният психлос закопча наметалото си и Джони повика през малкото прозорче на вратата един от часовоите. Кер излезе, влачейки подир себе си свободните краища на веригите и се върна с голям сандък, който тежко стовари на земята. После пак излезе и се върна с друг такъв сандък. Макар че бе дребен — само малко по-висок от Джони — Кер бе доста силен. Преди някой да успее да го спре и въпреки влачещите се вериги, той за кратко време напълни цялата стая със стари съндъци от кербанго и всички бяха претъпкани с галактически кредити!

— Има още в банковата му сметка на Психло — каза Кер, — но тях не можем да ги вземем. — Седеше задъхан и широко се усмихваше. — Сега можеш да плащаш на предатели като братята Чамко в брой!

Капитан Макдаф се опитваше от известно време да каже на Джони, че са проверили сандъците за експлозиви и настоятелно питаше какви са тези неща в тях. Освен това любопитстваше как е успял Джони да прати вест до лагера, без никой от часовоите да знае за това и дали са постъпили правилно, като са му довели Кер? Беше съвсем объркан. Някакъв психло тичаше насам натам и потракваше с вериги, а Джони се смееше.

— И ти искаш…? — попита Джони Кер.

— Искам да изляза от този затвор! — примоли се Кер. — Мразят ме, защото бях над тях. Те и преди това ме мразеха, Джони. Аз познавам машините. Нима не те научих да управляваш всички машини, с които разполагаме тук? Чух, че на онова място, което наричате „Академията“, сте имали машинно училище. Те не могат да знаят колкото мен и теб! Нека да ида и да ги уча, както на времето учих теб!

Кер бе толкова трогателен, така горещо се молеше, убеден, че постъпва възможно най-правилно, че Джони не можеше да сдържа смеха си, докато накрая и челюстта на Кер се разтегна в усмивка.

— Мисля, че идеята е страхотна, Кер — каза Джони. В този момент вдигна очи и видя на вратата намръщеното лице на Робърт Лисицата.

— Сър Робърт, — каза Джони на английски — мисля, че си имаме нов машинен инструктор. Мога да гарантирам, че познава отлично всички машини.

Джони се усмихна на Кер и каза на психлоски:

— Наемаме те на работа при следните условия: четвърт кербанго на ден, пълна заплата плюс премии, стандартен договор, само няма да влиза точката за погребение на Психло. Съгласен ли си?

Отлично знаеше, че Кер е скрил някъде няколкостотин хиляди кредита за себе си.

Кер многозначително закима с глава. Беше скътал няколкостотин хиляди за черни дни. Протегна лапа към Джони. След като най-важната работа бе свършена, Кер се обърна към Джони, приближи се и с психлоския еквивалент на шепот каза:

— Имам още нещо за теб, Джони. Сложили са Търл в клетка. Внимавай, Джони! Търл е намислил нещо!

След като дребният психло бе излязъл, Робърт Лисицата погледна към купчините пари.

— Подкуп за работа — каза Джони. — Доста скъпичко излиза в последно време. Предай ги на Съвета. — той се смееше.

— Това са галактически пари, нали? — каза Робърт Лисицата. — Ще се свържа с един шотландец, Макадам, в университета в Хайландс. Той разбира от пари.

Но Робърт се чудеше защо ли Джони е облечен. Радваше се да го види в радостно настроение, макар да му се струваше безразсъдно момчето да пуска един психло толкова близо до себе си — само едно посягане с ноктите и можеше да смъкне половината от кожата на лицето му. След това осъзна, че Джони всъщност се готви да излиза. Погледна го въпросително.

— Не мога да подпирам небето да не се срути върху нас, но пък и не мога да чакам със скръстени ръце. Отивам в лагера.

Искаше да говори с братята Чамко. Бе чул, че поправянето на зоната за телепортиране не е мръднало и с крачка напред, а без нея нямаше как да разберат какво е станало на Психло.

3

Летището не бе близо, особено ако трябваше да се придвижваш дотам на един крак и с тояжка. Асансьорите не работеха и веротно никога нямаше да заработят. Докато куцукаше напред, Джони си даде сметка каква огромна работа е била нужна за почистването на това място. Изведнъж чу зад себе си стъпки и рязка заповед на руски. Отнякъде изникнаха двама мъже, застанаха от двете му страни и сключиха ръцете си в столче. Повдигнаха го и го понесоха надолу към летището.

Очевидно някой бе предупредил дежурния пилот, защото той го чакаше в един пътнически самолет с отворена врата.

— Не! — остро каза Джони и посочи със здравата си ръка пилотското място. За какво го взимаха — за безпомощен инвалид?

Разбира се, че беше инвалид. Но полковник Иван отиде до пилотската врата и я отвори. Двамата руснаци буквално хвърлиха Джони на седалката.

Объркан, дежурният пилот понечи да затвори вратата за пътници, но бе избутай от трима руснаци, останали без дъх от лудото спускане надолу по стълбите. Скочиха в самолета и автоматите им изтракаха.

Полковник Иван за миг се оказа от другата страна на самолета и след като помогна на Робърт Лисицата и на двама шотландци с полички да се качат, сам влезе вътре и затвори вратата.

Пилотът бе швед. Настани се на мястото на помощник пилота и каза нещо на език, непознат за Джони. Да не би да беше южноафриканец от Лунните планини? Едва ли, сравнително от скоро бяха установили контакт с шепата бели сред населението на Банту и не бе възможно за толкова кратко някой да бъде напълно обучен. Джони си даде сметка, че всъщност дежурният пилот е още кадет и лети само на къси разтояния из околността.

Преметна колана, като под него остана относително неизползваемата ръка и се обърна назад към пътниците. Руснаците бяха облечени в широки червени панталони и сиви туники. Полковник Иван свали от главата на Джони кепето му и му нахлузи собствената си кожена шапка. Джони я свали, за да я нагласи по-добре и забеляза червена звездичка, поставена върху златна плочка отпред на шапката.

— Тръгваме ли? — каза полковник Иван. Явно доста бе работил над английския си.

Джони се засмя. Несъмнено бяха събрали международен контингент.

Широките врати останаха отворени и слънчевата светлина нахлуваше вътре. Джони издигна самолета във въздуха в красивия летен ден.

Ах, какви планини, бели планини, величествени и спокойни на фона на тъмносиньото небе! Долините бяха потопени в сенки, а дърветата се открояваха с мекото си тъмно зелено. Видяха мечка. Спускаше се от хълма, очевидно тръгнала по някаква важна работа. Имаше цяло стадо овни с големи рога, обърнали глави нагоре към самолета, който вече представляваше съвсем обикновена гледка за всички обитатели на местността.

Изцяло поел управлението с лявата ръка, Джони спусна самолета над крайните хълмове на източния склон и се насочи към равнините. Лято. Скоро беше валяло, защото бяха поникнали цветя. На изток към безкрайния хоризонт се разстилаха равнини и долини, по които спокойно пасяха многобройни стада — и по цялото това огромно пространство можеха да заживеят хора.

Каква красива планета! Каква прекрасна планета! Заслужаваше да бъде спасена.

Дежурният пилот гледаше Джони в захлас. Използваше само левия си крак и лявата ръка и пак летеше много по-добре, отколкото младежът бе мечтал да лети и в най-смелите си сънища, пък дори и пет ръце да имаше.

Ездач? Джони се спусна с лупинг надолу да види кой или какво бе това. Широки панталони. Плоска шапка от черна кожа. Намотано на ръката въже. Бе подкарал малобройно стадо.

— Йанеро — каза Робърт Лисицата. — От южна Америка. Сега те се грижат за стадата.

Джони свали прозореца и махна. Йанерото също му махна.

Какъв красив ден се случи първият му ден навън.

Ето го и лагерът. Каква тълпа! Най-малко четиресет човека бяха вперили погледи в самолета.

Джони го приземи толкова меко, че и яйце не би се счупило. Слава богу никой не бе стигнал зоната за приземяване преди него, защото сега вече всичко се изпълни с хора. Цветнокожи, чернокожи, някои с копринени жакети, други с груби домашни дрехи, жени, мъже… колко много, ужасно много хора!

Джони отвори вратата на самолета, пъхна пръсти в уста и изсвири проглушително. Сред врявата долови онова, което искаше да чуе — копита! Уиндсплитър долетя.

Джони откопча предпазните колани и преди някой да успее да се намеси, се плъзна на земята. Пилотските кабини на психлоските самолети бяха доста високо, но Джони знаеше номера.

Уиндсплитър тропаше с копита и подскачаше, радостен от срещата и едва не го събори с муцуната си.

— Я да видим как е крака — каза Джони и коленичи. Опита се да хване левия му крак, който бе наранен по време на последното препускане. Но Уиндсплитър помисли, че Джони иска да види дали помни номера с „ръкостискането“, на който господарят му го бе научил и почти с укор повдигна и протегна дясното си копито. Това буквално събори Джони на земята.

— Нищо ти няма — засмя се той и раздруса протегнатия крак.

Измисли как да се качи на коня. Ако подскочи и се опре с лице към коня, ще може да преметне левия си крак и да седне. Опита. Успех! Нямаше нужда от никакви помагачи.

Сега трябваше да обиколи наоколо и да намери затворените братя Чамко. Трябваше да разбере защо се бавят с поправянето на зоната за телепортиране.

Но от всички страни го бяха наобиколили хора и се притискаха в коня. Черни лица, мургави лица, загорели от слънцето лица, бели лица. Десетки ръце докосваха мокасините му, десетки ръце се опитваха да му дадат разни неща. И всички говореха едновременно.

Почувства се виновен. Усмихнати лица, сияещи лица. Това правеше задачата му още по-тежка. Ако тези хора разберат с каква цел идва, всичко межеше да с провали. И прекрасното небе скоро можеше да почернее от смърт.

Стисна устни. По-добре да се захваща с работата си. Такава почит го караше да се чувства неловко, освен това го глождеше мисълта, че може би не я е заслужил.

Чу се още тропот на копита. Полковник Иван пак раздаваше заповеди на руски. Появи се препускащ руснак, който водеше след себе си шест коня. По команда полковникът, още четирима руснаци и Робърт Лисицата възседнаха конете. Руснакът с конете сигурно бе предупреден и ги чакаше в лагера.

Двамата шотландци си проправиха път до Уиндсплитър, застанаха от двете му страни и внимателно започнаха да разбутват събралото се множество, за да мине Джони. Имаше поне петдесет човека.

Джони тъкмо реши, че вече могат да тръгват, когато едно малко босоного момче в поличка с лакти си проправи път до Уиндсплитър и преметна около врата му въже. Звънливото му гласче се извиси над врявата:

— Казвам се Бити Маклиъд. Данълдин ми разреши да стана твой паж и аз дойдох, сър Джони!

Говореше с доста силен акцент, но гласът му издаваше такава решителност, че Джони не се възпротиви. И тъй, момчето поведе Уиндсплитър към лагера.

Уиндсплитър нямаше нужда от водач. Достатъчно бе Джони да му подсвирне и той знаеше какво да прави, но на Джони сърце не му даваше да каже това на момчето.

Зад него вървяха петимата руснаци с дълги пръчки-копия — забити в стремената, от които се развяваха дълги тесни знамена. Всички имаха автомати, преметнати през раменете. Един янеро, яхнал кон, препусна към тях и се присъедини. Ескадрон шведски войници се появи откъм лагера и отдаде почит с оръжията. От лагера излязоха работници. Голям пътнически самолет кацна на площадката и от него се изсипаха трийсет тибетци, дошли на поклонение в лагера. Те също се присъединиха към тълпата. Два плоски самолета изреваха във въздуха и стовариха около четирсет човека от града на север от лагера. Още един самолет излетя от Академията.

Конят на Джони пристъпваше убийствено бавно зад Бити Маклиъд и Джони оглеждаше веселата тълпа. Те викаха и му махаха за поздрав. След сбора в Шотландия за пръв път виждаше толкова много хора. Бяха най-малко триста!

Бели ръце, черни ръце с розови длани, жълти ръце. Сини якета, оранжеви рокли, сиви сака. Прави руси коси, кестеняви коси, къдрави черни коси. На всички езици се чуваше: „Здравей, Джони!“.

Със свито сърце Джони погледна към синьото небе. За миг се уплаши, защото видя бомбардировач… не, това бе разузнавателен бомбардировач. Такива самолети постоянно патрулираха срещу нашественици.

Вдигаше се невероятна врява. Една жена му тикна нещо в ръцете — букет от диви цветя. „За Криси!“ — извика тя. Кимна й за благодарност и понеже не знаеше какво да прави с цветята, сложи ги на колана си.

Хората от Земята се възправяха с обновени надежди за нов живот.

Чувстваше се по-виновен отвсякога. Не знаеха, че той може би не бе успял. Освен че такава възхвала не му се харесваше, той ясно съзнаваше, че не я е заслужил, ни най-малко.

Робърт Лисицата бе изравнил коня си с неговия. Не искаше първият ден навън на Джони да се провали.

— Помахай им, момче. Само вдигни лявата ръка и им кимни — каза той.

Джони го послуша и тълпата направо полудя.

Вървяха нагоре по хълма към старите жилища на чинкосите. Зад тях беше моргата, а отстрани — клетката, в която бе прекарал толкова нощи…

Джони се вцепени. Търл бе затворен в клетката, вързан с каишка. Въртеше се и подскачаше. У него се прокраднаха неясни съмнения и той накара момчето да го поведе към клетката.

4

Разполагаше с много време. Належащо бе да се срещне с братята Чамко, но няколко минути по-рано или по-късно не бяха от значение. Без съмнение най-добре бе първо да се опита да разбере какво бе замислил Търл.

Множеството хора растеше. Като чуха, че Джони е в лагера, обучаващите се веднага поискаха няколко часа почивка. Учителят нямаше избор и трябваше да ги пусне. От Ню Денвър прииждаха още хора. Всички зарязаха работата си и машините замлъкнаха в подземните работилници на лагера. Появиха се няколко членове на Съвета. Между тях бе и Браун Лимпър Стафър, който бе отговорник на този континент. Бяха се събрали повече от шестотин души. Врявата бе почти оглушителна.

Търл забеляза животното да се приближава към клетката и започна да се дърпа по-яростно от всякога.

Джони се убеди, че мястото не е пострадало особено след битката и почти нищо не се бе променило. Извиращата изпод земята вода бе набраздила платото. По решетките на клетката личаха следи от куршуми. Водата бе почистила клетката, но вреди нямаше. Хвърли поглед на свързочната кутия на стълба и видя, че нищо не е променено. По решетките минаваше ток както едно време, кабелите бяха същите. Някой бе направил ограда, за да не се доближават хората до клетката. Да, тя си бе същата, само че на места бе израсла трева.

За миг забрави за множеството хора. Колко нощи бе прекарал вътре в клетката с вперен навън поглед и колко нощи бе прекарал отвън, наблюдаващ какво става вътре. Доста кошмари му бяха останали от тогава.

Искаше да разпита Търл, но не му се щеше пак да говори през тези решетки. Освен това грабваше да вика, за да го чуят в тази врява, а това никак не му се нравеше. Привлече погледа на един от часовоите и му махна да се приближи. Но вместо часовоя, дойде Командирът на лагера.

По поличката Джони позна, че е от клана Арджил. Наведе се към него, за да може да го чуе.

— Моля ви, спрете тока и някой от пазачите да отвори вратата.

— Какво? — с удивление възкликна Командирът.

Джони помисли, че навярно не е чул и повтори молбата си. Но после разбра, че това всъщност е отказ. Между клановете Арджил и Фергус винаги имаше търкания и те често избухваха във войни. Спомни си, че когато отиде за пръв път в Шотландия, те бяха във война, която прекъснаха само заради него. Джони нямаше намерение да спори. Освен това нямаше намерение и да крещи на Търл през решетките.

Робърт Лисицата погледна към Търл, клетката, Арджил, тълпата и свързочната кутия на стълба. Понечи да каже нещо на Джони, но в този момент той скочи от коня. Полковник Иван разбута настрани хората и пъхна тояжката в ръцете на Джони.

Накуцвайки, Джони се приближи до стълба и натисна ключа, като се подпря, за да освободи ръката си. Изскочи искра и вратата се отвори. Хората от тълпата му направиха път, като разбраха къде иска да иде. Изведнъж всичко утихна — първо замълчаха хората около Джони, след това тишината се понесе като вълна през цялото множество.

През това време часовият не се бе отделял от поста си. Ключовете за вратата бяха на пояса му. Джони ги измъкна.

За кратко се разнесе развълнуван шепот и отново настъпи напрегната тишина.

Търл се възползва от случая и свирепо изрева.

Командирът на лагера понечи да се втурне след Джони, но спря под натиска на огромната ръка на полковник Иван, който просто се бе навел от коня си. Полковникът не искаше излишни тела в зоната на обстрел. Останалите косаци моментално реагираха: чу се острото щракане на предпазители на автомати и четири оръжия се прицелиха в Търл. Няколко шотландеца се втурнаха към покрива на старите жилища на чинкосите и едновременно със стихването на шума от бягащи стъпки се чу шум от зареждане на автомати, които веднага хванаха на прицел Търл.

Тълпата отстъпи от оградата.

Джони чу щракането на автоматите. Обърна се и без да повишава глас, защото освен рева на Търл всичко бе утихнало, каза:

— Куршумите могат да рикушират в решетките и да ранят някой, затова моля да свалите оръжията.

Извади лъчевия пистолет от кобура си и го погледна да се увери, че е нагласен на положение „зашеметяване“, „без огън“. Но беше убеден, че не го грози никаква опасност. Търл носеше нашийник, бе окован във вериги и ако Джони стоеше на разумно разстояние от него, най-много Търл да се опита да направи някоя щуротия в дух на сегашното му положение.

Ключалката сработи по-лесно от преди. Явно някой я бе смазал. Джони отключи. Всички наоколо затаиха дъх, но Джони не се интересуваше какво става отвън.

Търл изрева.

— Престани да се правиш на клоун, Търл — каза Джони.

Търл веднага престана и клекна до задната стена, а тъмните му очи издаваха злобна заинтригуваност.

— Ха, зрасти, животно.

Някъде отзад се разнесе гласът на свещеника:

— Той НЕ Е животно!

До този момент Джони нямаше представа, че свещеникът говори на психлоски.

— Виждам, — продължи Търл, — че някой добре те е подредил. Ами да, случва се, особено на глупаците. Как е станало, тъпунгер такъв?

— Дръж се прилично, Търл. Как мислиш, ти защо си се озовал в тази клетка?

— Ох, този чинкоски акцент! — каза Търл. — Колкото и да опитвам, от тебе никога не може да стане културно, образовано същество. Много добре, като искаш любезности на твоя чинкоски, прости моето невежество и това, че думите ми нараниха благородния слух на… — Търл щеше да продължи с куп неща, които на езика на чинкосите меко казано се смятаха за обидни, но се спря и само злобно се изсмя.

— Отговори ми на въпроса, Търл.

— Че какво, аз се …… — Джони никога не бе чувал на психлоски последната дума.

Но той бе дошъл с друга цел. Искаше да разбере какво е нагласил Търл, убягнало от погледа на другите. Обиколи с накуцване клетката, като гледаше винаги да е на безопасно разстояние от Търл и да не го изпуска от поглед. Огледа вътрешните стени под решетките, надникна в басейна. Търл бе натрупал на куп неща, увити в брезент. Джони махна на Търл с лявата ръка да отстъпи назад и се приближи до зле увития пакет. Опря се на колене и махна брезента.

Имаше нещо като наметало — същото като това, което Търл носеше в момента на голо. Имаше и пробит съд за кербанго. И психлоски речник! За какво по дяволите му трябваше речник на образования Търл, поне що се отнася до психлоския език?

Джони се дръпна назад, за да не бъде в обхвата на веригите. Каква беше онази дума, която Търл използва преди малко? А, ето я: „разкайвам се — да бъдеш тъжен и да се самообвиняваш за нещо, което си направил или не си успял да направиш; думата е заемка от езика хокнер и се предполага, че някои чужди раси изпадат в подобно състояние.“

— Да се разкайваш? — каза Джони. — ТИ? — Негов ред бе да се изсмее.

— Нима аз не те затворих в клетка? Не разбираш ли, че това може да породи чувство на ……?

Джони провери думата в речника. „Вина — болезнено чувство на себеукор, резултат от убеждението, че си направил нещо лошо или неморално; думата е заемка от чинкоски и е полезна за политици в процеса на разрушаване на индивиди от подчинени раси; според професор Халз подобни емоции действително съществуват при някои чужденци.“ Той затвори речника.

— Ти също трябва да изпитваш някаква вина, животно. В крайна сметка, аз ти бях като баща, а теб сън не те хвана, докато не разклати бъдещето ми. Всъщност, аз определено те подозирам, че просто си ме използвал, за да ме предадеш…

— Например в случая с избухналия камион — каза Джони.

— Какъв избухнал камион?

— С който пренасяхме доставките — търпеливо каза Джони.

— А, аз пък помислих, че имаш пред вид онзи багер, в който се заклещи. На вас, животните, ви е доста трудничко с техниката! — Той въздъхна. — Тъй че, ето ме, …… обект на твоето отмъщение.

Джони не си направи труд да проверява думата в речника. Знаеше, че пак ще е нещо, което един психло никога не би използвал.

— Не аз съм се разпоредил да те поставят в клетката и да ти сложат нашийник. Сам си го направил. Имам пълното право да им кажа да те върнат обратно в спалните помещения. Както си подскачаш тука, полугол…

— Не мисля, че ще го направиш — злобно каза Търл. — Защо идваш тук днес?

Най-добре да не говори толкова много с Търл, но иначе нямаше как да го накара да се издаде.

— Дойдох да питам братята Чамко защо се бавят с възстановяването на зоната за телепортиране.

— Така си и помислих — каза Търл. Изглеждаше му безразлично. Въздъхна тежко в дихателната си маска и се изправи.

Тълпата отстъпи назад с възгласи на уплаха. Чудовището бе почти четири фута по-високо от Джони. Лапите, главата му, която се виждаше през маската…

— Животно, — каза Търл, — въпреки миналото, мисля, че съм длъжен да ти кажа нещо. Скоро ще си принуден да дойдеш при мен и да ме молиш за помощ. И аз съм …… и …… — още две думи, които Джони сметна за безсмислено да търси в речника, — и сигурно ще съм достатъчно глупав, за да ти помогна. Просто запомни това, животно. Като ти стане прекалено тежко, ела да видиш Търл. В крайна сметка, винаги сме се разбирали добре двамата.

Джони рязко се изсмя. Това вече бе прекалено много! Хвърли речника върху брезента и като се опираше с цялата си тежест върху тояжката, се запъти към вратата на клетката.

Тъкмо бе затворил и заключил вратата и Търл ужасяващо изрева, заподскача и започна да се бие по гърдите.

Джони отиде до часовия, върна му ключа и отново включи електрическия ток. Продължаваше да се смее на себе си, докато накуцваше към Уиндсплитър. Откъм множеството хора се чуваха въздишки на облекчение.

Не всички се бяха оттеглили далеч назад. Браун Лимпър Стафър стоеше между Джони и Уиндсплитър. Джони го позна и тъкмо щеше да го поздрави, когато нещо го накара да спре. Никога преди не бе виждал толкова гола и злобна омраза да се изписва на нечие лице.

— Виждам, че вече има ДВАМА сакати! — каза Браун Лимпър Стафър. Той рязко обърна гръб на Джони и закуца, повлачвайки след себе си протезата.

5

Сред множеството хора имаше такива, които щяха да разправят на правнуците си как лично са присъствали на сцената, когато Джони е влязъл в клетката. Много от тях щяха да се прочуят и издигнат заради този факт.

Джони отново се качи на Уиндсплитър и бавно го поведе към малката изолирана сграда, издигната да подслони братята Чамко.

— Не биваше да правиш така — каза Робърт Лисицата, който яздеше близо до него. — Защо е нужно да плашиш хората? — Той самият се бе вцепенил от притеснение.

— Аз не идвам, за да видя хората — отвърна Джони. — Дойдох да видя Чамко и съм тръгнал право към тях.

— Трябва да обръщаш внимание на поведението си на публични места — меко каза Робърт. — Много ги изплаши.

Джони за пръв път излизаше навън и Робърт искаше денят му да бъде хубав, но от посещението при Търл косите му бяха настръхнали.

— Сега ти си символ — продължи той.

Джони се обърна към него. Много харесваше сър Робърт. Но в никакъв случай не можеше да мисли за себе си като за символ.

— Аз съм само Джони Гудбой Тайлър — внезапно се засмя той дружелюбно: — искам да кажа, МАКТАЙЛЪР!

Грижите на сър Робърт моментално се стопиха. Какво да правиш с това момче? Радваше се, че за Джони денят бе отново щастлив.

Тълпата вече не бе така многобройна, но все още ги следваха много хора. Полковник Иван се бе съвзел от уплахата и бе построил в боен ред своите косаци-копиеносци. Бити Маклиъд водеше Уиндсплитър, но конят сам избираше посоката.

Джони забеляза самотната постройка. Добре се бяха погрижили за братята Чамко. Бяха взели куполното платно на една от минните шахти, които сега не работеха и го бяха опънали върху кръгла бетонна основа. Атмосферната изолация бе от по-добрия тип — прозрачна въртяща се врата, която не позволяваше да излиза дихателен газ и да влиза въздух. Имаше самостоятелен резервоар с дихателен газ и помпа. Прозрачният купол бе покрит с щори, които в момента бяха вдигнати въпреки горещото слънце — явно горещината и студът не притесняваха особено психлосите. Тъкмо тук двамата братя правеха планове и даваха различни предложения срещу заплащане. И благодарение на откритите от Кер галактически кредити, сега можеха да им плащат в брой.

Джони ги познаваше още от времето, когато го обучаваха в района на мините. Бяха високо квалифицирани инженери по дизайн и планиране, завършили в най-престижните училища на Психло и компанията. В препоръките им пишеше, че са изключително общителни и дори любезни — доколкото изобщо психлосите можеха да се нарекат любезни. Представата им за любезност бе еднопосочна величина — винаги спрямо тях самите.

В момента те бяха в жилището си, седнали пред две големи чертожни маси. На вратата имаше обичайния отвор, който позволяваше да се разговаря, без да е необходимо да се отваря вратата. Но Джони не можеше да си представи, че ще обсъжда технически проблеми през такъв отвор.

Полковник Иван навярно бе отгатнал мислите му. Излезе напред и каза на развален английски:

— Ще влиза вътре? — след което отчаяно потърси с очи Координатор, който говори руски. Координаторът преведе:

— Казва, че куполът е направен от стъкло, през което не могат да проникват куршуми. Не може да те прикрива с автомати.

Робърт Лисицата се обади с нотка на отчаяние:

— Не е ли време да се прибираш, това ти е първият ден навън?

— За това съм дошъл тук — каза Джони и слезе от Уиндсплитър.

Полковник Иван колебливо му подаде тояжката, а през това време продължи да говори на преводача.

— Полковникът казва да не стоите около вратата — каза Координаторът. — Като влезете, минете вдясно, за да могат хората му да стрелят, ако се наложи.

Докато куцаше към атмосферната врата, от тълпата отзад се дочуваха възгласи като: „Той ще влиза и там! Не разбира ли, че тези психлоси…“ и „О, виж какви ужасни зверове“. На Джони никак не му се харесваше цялото това внимание. Да бъдеш символ определено създаваше проблеми! Никак не бе свикнал да му се бъркат във всичко, което прави и да го следват навсякъде, където иде.

Предположи, че братята Чамко обикновено седят с пуснати щори, защото дори сега, когато бяха вдигнати, електричеството не бе загасено. Постави си дихателна маска, подадена му от един пилот.

Джони се промъкна през атмосферната врата не без известни затруднения. Бравата бе правена за психлоси и трябваше да положи усилия, за да я отвори. Беше прекалено тежка и масивна.

Братята бяха спрели работа и седяха неподвижно, вперили поглед в него. Не бяха враждебни, но не го и поздравиха.

— Дойдох да видя как напредва поправянето на зоната за телепортиране — каза Джони, като се стараеше да говори с приятна психлоска интонация — доколкото такова нещо бе възможно.

Не му отвърнаха нищо. Досада ли се четеше в погледа на малкия от братята Чамко?

— Ако имате нужда от някакви материали или от нещо друго, на драго сърце ще се постарая да ви бъдат доставени.

По-големият каза:

— Цялата зона изгоря. Управлението. Всичко. Унищожено е.

— Е, да — каза Джони, като се облегна на тояжката си пред атмосферната врата. — Но съм убеден, че това са само стандартни части. Сигурен съм, че в товарителниците има съоръжения, които могат да заместят повредените.

— Много трудно — каза по-малкият брат. Не бяха ли очите му малко странни или просто психлото си беше психло?

— Трябва да я построим наново — каза Джони. — Докато това не стане, няма никакъв начин да разберем какво се е случило на Психло.

— Отнема много време — каза по-големият Чамко. Не изглеждаха ли и неговите очи малко странно? Но не, в зениците на психлосите винаги се забелязваха малки пламъчета.

— Мъчех се да си представя … — каза Джони. От едната му страна имаше няколко учебника. Последният бе същият като онзи, който Джони бе захвърлил тази сутрин. — Ако можете да ми обясните…

По-малкият Чамко скочи!

Големият се хвърли напред и стреля.

И двамата ревяха.

Джони политна назад. Пръчката му пречеше да извади пистолета. Той я хвърли срещу по-близкия Чамко, без особена сила. Никога не бе добър с лявата ръка.

Видя една огромна лапа, която всеки момент щеше да се стовари върху му.

Коленичи и извади пистолета с лявата ръка.

Ноктите одраха лицето му.

Джони стреля.

Силата от отката го отхвърли назад към стената и той опита да се измъкне през атмосферната врата. Не помръдна, сякаш бе залостена.

Паднал по гръб, с тегнещ върху ребрата му ботуш, Джони стреля от пода.

Ботушът изчезна.

Две космати лапи посягаха към гърлото му.

Джони стреля в лапите, после в грамадния гръден кош. След всяко натискане на спусъка психлото отстъпваше назад.

Джони успя да стъпи на коляно. Двете гигантски тела политнаха назад и се стовариха долу. Джони стреля по единия, после по другия.

И двамата лежаха на пода.

По-малкият от братята бе напълно зашеметен. Но точно зад него, по-големият се опитваше да се докопа до една от чертожните маси. Отвори я и измъкна нещо от там.

Всичко стана с шеметна бързина. Джони не можа да види какво измъкна Чамко, защото дъската му пречеше. Отмести се встрани, за да се прицели по-добре.

Големият Чамко държеше малък лъчев пистолет. Но не се опита да се прицели в Джони. Насочи го към собствената си глава.

Искаше да се самоубие!

Вихърът от шеметни действия бе преминал. Джони хладнокръвно се прицели и изби пистолета от ръката на Чамко. Не се взриви. Част от лъча бе засегнал психлоса и той се стовари на земята в безсъзнание.

По дяволите, защо не можеше да си служи с дясната ръка! Не можа веднага да се докопа до тояжката си. Подскочи встрани на един крак и се облегна на стъклената стена на купола.

Вътре бе пълно с дим, който се стелеше на талази към отдушниците за дихателен газ. Едва не оглуша от толкова много ревове, крясъци и изстрели в малкото затворено пространство.

Пфу! За какво бе всичко това? Сега лежаха на пода. Но защо искаха да го нападнат?

Атмосферната врата се завъртя и полковник Иван с още един часовой нахлуха вътре.

— Не стреляйте с автоматите! — предупреди Джони. — Това е дихателен газ и радиацията ще ни вдигне във въздуха. Донесете окови.

— Не успяхме да намерим дихателни маски! — истерично извика часовоя, след което излезе да търси окови.

Полковник Иван си нагласи маската, за да огледа по-добре проснатите на пода психлоси. Изглежда бяха в безсъзнание, но лъчевият пистолет на Джони продължаваше да ги държи под прицел.

Той посочи към дихателните маски на психлосите, които висяха на една закачалка. Полковник Иван ги грабна и ги наложи върху главите на изпадналите в безсъзнание психлоси. После Джони посочи към управлението на циркулатора за дихателен газ, полковник Иван отиде и го спря, а после с доста усилия успя да завърти атмосферната врата, през която нахлуваше въздух.

Най-после дойдоха часовоите и оковаха във вериги двамата психлоси.

Джони излезе навън. Чак тогава осъзна, че през цялото време множеството хора са били отвън и са видяли всичко през прозрачния купол. Някои сочеха към лицето му и той за пръв път усети, че целият е в кръв.

Стигна до Уиндсплитър и го възседна.

Хората говореха помежду си, а часовоите се опитваха да въведат ред. „Защо нападна психлосите?“ „Те го нападнаха.“ „Защо се сбиха?“ „Внимавайте, идва минна кола и мотокар, отдръпнете се.“ „Кой ще помогне да качим телата?“ „Защо му позволиха да влезе вътре?“ „Как стана така, че го нападнаха?“ „Чувал съм, че тези психлоси…“ „Но аз видях, той се държеше много добре, а те го нападнаха. Защо трябваше да правят това?“

Джони нямаше нито превръзка, нито кожа, с която да спре кръвта, капеща по ловната му риза. Някакъв механик му хвърли парцал и той го притисна до бузата си.

„Тези нали бяха опитомени психлоси! Защо го нападнаха?“ — продължаваха да се чуват реплики от тълпата.

На Джони му се искаше да знае защо. Какво беше казал? Изведнъж му хрумна нещо. Той извика:

— Някой успя ли да запише разговора? Сигурно всичко се е чувало през дупката на вратата.

Откак Джони бе слязал от самолета, около петнайсет пиктофони записваха всичко на дискове. Един Арджил се втурна, размахвайки в ръка един такъв пиктофон.

— Някой може ли да ми направи копие от записа? — попита Джони. — Трябва да разбера какво точно ги накара да постъпят така.

О, да, сър, веднага! И още преди Джони да слезе от Уиндсплитър и да се качи в самолета, беше му връчен диск със записа. Искаше внимателно да го проучи.

— Махни — каза му Робърт Лисицата.

Джони махна. Тълпата бе впила поглед в него, някои лица бяха бледи като платно, а едно черно лице леко бе посивяло.

— Моля ви, отстъпете — намесиха се часовите. — Освободете място, моля.

Същата вечер в базата, точно след вечеря, полковник Иван влезе с един Координатор. Координаторът каза:

— Искам да ти кажа, че живееш твърде опасно.

Сигурно имаше и друго, но Джони го прекъсна.

— Кажи му, че по душа сигурно съм косак!

Руснаците се смяха от сърце на това и дни наред думите не слизаха от устите им.

Първият му ден навън се бе оказал доста ЕНЕРГИЧЕН.

Случилото се бе разчуло. След три дни той получи поверително писмо от Съвета. Тогава не му отдаде особено значение, тъй като не бе много чувствителен на тази тема.

По-късно щеше да оцени този момент като повратна точка и щеше да се укорява, че не е осъзнал цялата му злокобност.

Писмото бе кратко, добре обмислено, много учтиво и прието с мнозинство. Ето какво гласеше:

Джони го прочете, сви рамене и го хвърли в кошчето.