Бойно поле Земя II

1

Космическият кораб Акнър 2 кръжеше в орбита на четиристотин двадесет и една мили над планетата Земя.

Малкият сив човек седеше в малък сив офис в кораба и оглеждаше някакви малки сиви инструменти.

Беше завършил само част от критическия анализ и никак не бе доволен.

На бюрото му имаше шишенце с таблетки за подобряване на храносмилането. Професията му си имаше своите недостатъци. Трябваше да пие всичко, което любезно му предлагаха, включително билков чай, а той явно не действаше добре на стомаха му.

Малкият сив човек много се тревожеше. Положението му изискваше разрешаването на сложни проблеми, които често опираха до възможно най-консервативна преценка. През дългия си живот често се оказваше в опасни ситуации. Но нито веднъж — той бързо изчисли с калкулатора — през последните триста и тринайсет хиляди години той или предшествениците му не се бяха сблъсквали със ситуация с такъв разрушителен потенциал.

Въздъхна и глътна още една таблетка против лошо храносмилане. В последния пакет информация, предоставен му от комуникатора, имаше елементи, които не се поддаваха и на най-съвършената математическа обработка. Имаше взривни вещества, които можеха да доведат до пълен хаос.

Най-напред светкавична буря не им позволи да видят ясно първия обект. Колкото и тесен да е фикусът на един инфралъчев звуков трансмитер, той все пак е електронно устройство и интерференцията бе не само възможна, но в случая се получи. Той не се смяташе за инженер, не това бе длъжността му. Но инженерите на борда също не успяха да се справят. Като капак на всичко не можеше да го даде за анализ в лабораториите, защото бе на два и половина месеца разстояние от всякаква подобна помощ.

Колкото и да му бе досадно, пусна за седми път информацията от първия обект на дисплея.

Това беше лагерът, главният психлоски минен комплекс на планетата. Няколко човека с оръжия, се криеха зад камъни. Пристигна някаква кола и един човек влезе в лагера. След това от колата слязоха трима, двамата с насочени към третия оръжия.

Много пъти се опитва да получи по-ясна картина на третия, но интерференцията от светкавицата бе силна и не позволяваше. Отново извади една от няколкото „Банкноти от един кредит“, с които се бе снабдил и се вгледа в снимката. Но не можеше да бъде напълно сигурен, че човекът е същият. Нямаше смисъл пак да вика някой от инженерите. Вече го бе сторил.

Декодираният сигнал отново се превърна в образи на екрана. Появи се втора кола. Камион. Някаква дребна фигурка изскочи с оръжие в ръце. Втурна се напред в атака. Всъщност не приличаше особено на атака. Но човекът зад камъка може би е помислил, че е атака. След това стрелбата…

Прегледа набързо боя. Да, сигурно бе човекът от банкнотата. Какъв ужасен сигнал! Обикновено бе много чист.

После след колата тръгнаха коне, мъжът се качи на една кола и говори пред някаква тълпа с малкото момче на ръце…

Ето тук му трябваше ясен образ, а го нямаше. Гласът така се смесваше със светкавици, че на екрана излизаха само снежинки. Само на няколко места беше по-ясно. На екрана се виждаше как вадят оръжия. Но не ги използваха. Дали говорещият от колата призоваваше да няма война?

Кое беше това малко момче, че заради него стана всичко? Принц или някакъв крал?

Е, поне инфрасигналът от островната страна бе по-ясен и речите се чуваха добре. Обещаваха война!

Но срещу кого? Защо?

Беше същият човек. Внимателно проследиха кораба, в който се качи. Прелетя над полюса на планетата.

Все пак не можеше да е абсолютно сигурен, че това бе мъжът от банкнотата — светлината от огъня беше от много дълги вълни и отиваше почти изцяло в долния край на инфрачервения спектър.

Малкият сив човек пак въздъхна. Нямаше как да разбере със сигурност. С такава сигурност, че да може да направи критическия анализ.

Тъкмо посегна да вземе още една таблетка, когато една лампичка замига. Беше сигнал от летателната палуба. Докато бяха в орбита, нямаха какво толкова да правят и такъв сигнал бе рядкост. Натисна едно копче, за да включи екрана, който щеше да му покаже изпращаната картина. След това погледна през прозорчето.

А, да. Очакваше го. Военен кораб! Навлизаше в орбита съвсем близо до тях. Ярко светеше на фона на черното небе. Тези военни кораби винаги се появяваха с излишен драматизъм. Я да видим, диамант с разрез, знакът на толнепите. Чудеше се, кога ли ще пристигнат.

Докосна едно кръгло светещо прозорче, вградено в бюрото. Толнепи… Толнепски военни кораби… има ли корабът мост във формата на диамант? Да… клас Валкор. Валкор… спецификации… а, ето. „Тежат две хиляди тона, захранват се със слънчева енергия, основна батарея от 64 огнестрелни оръдия тип Максън…“ Каква скука са тези спецификации, кой го интересува колко са бойните глави… а, ето: „…плюс петстотин двайсет и четири моряци, шейсет и три операционни екипа…“. За бога, нима компютърния персонал не разбира кое е важно и кое не? „…командва се от полу-капитан, автономен контрол върху местните тактически условия, но липсва контрол върху стратегическите решения!“ Ето това търсеше малкият сив мъж.

Задейства канала за локална пространствена комуникация и включи един видео екран. Появи се лице на толнеп с малък заострен шлем на главата. На шлема се виждаше знака на полу-капитан. Сивото човече разбра, че разговаря с командира на кораба. Натисна едно малко копче, за да може толнепът да го вижда на своя екран.

— Добра космическа среща, сър — каза толнепът. — Аз съм Рогодетел Сноул.

Говореше на психлоски, който бе почти универсален език. Сложи си дебели очила, за да вижда по-добре сивото човече.

— Поздрави, полу-капитане — каза човечето. — Можем ли да ви бъдем полезни с нещо?

— Ами да, Ваше Превъзходителство. Бихте могли, ако обичате, да ни помогнете с жизнено важна информация, отнасяща се за тази планета.

Човечето въздъхна.

— Боя се, полу-капитане, че това, с което разполагаме, все още не може да бъде подложено на критически анализ. Информацията ни не е пълна и макар че винаги се радваме да услужим, страхувам се да не би да ви дадем погрешен съвет.

— Аха. Е, няма да ни отнеме много време да подготвим нещата тук — каза толнепът. — Пътувахме много дълго и екипажът ми още спи, но в следващите няколко часа можем да изпратим разузнавачи и да получим информация.

Сивото човече се опасяваше тъкмо от това.

— Разбира се, и през ум не ми минава да се меся в работата ви, полу-капитане, но не бих ви съветвал да правите това.

— Така ли? Но какво толкова, ще вземем оттук оттам няколко същества и като ги разпитаме, ще разберем каквото ни трябва.

— Полу-капитане, мисля че съм длъжен да ви предупредя, че това няма да даде резултати. От известно време събирам информация и имам всичко, което бихте получили. Мога да ви го прехвърля.

— Много разумно от ваша страна. Ваше Превъзходителство. Но защо да не направим едно бързо нападенийце? Няма да е излишно.

— В интерес на истината, — каза малкото човече — няма да е излишно да се въздържите от нападение. Може би ще се окаже важно да останем тук и да изчакаме.

— Смятате ли, че това са те? — попита Сноул.

— Скъпи приятелю, мисля, че има триста различни заподозрени планети.

— Триста и две, струва ми се — каза Сноул. — Поне така се говори.

— Не можем да ви кажем дали тази е планетата — каза сивото човече — и не мога да ви дам доказателства за различни планети и системи, защото естествено, моята работа е да пазя това в тайна. Но засега вярвам, макар че разполагам с нищожни доказателства, че има вероятност тази да е планетата.

— Аха, разбирам — каза толнепът. — Звучи обещаващо!

— В момента не можем да съдим. Но възможно е едно нападение от ваша страна да разстрои очевидно критичната политическа ситуация там долу, и то не съвсем в наша полза.

— Значи ни съветвате да чакаме — каза толнепът.

— Ами да — отвърна сивият дребосък. — Ще ви изпратя цялата информация, която съм събрал и мисля, че ще стигнете до същото заключение.

— Трудно ще ни бъде — каза толнепът. — Без нападения, без пари от наградата. Но наистина трябва да се съобразим с вашата стратегия.

— Да. И не трябва да предприемаме никакъв ход, който може да попречи.

— Аха — каза толнепът. — И колко според вас трябва да отлагаме — дни, месеци, години?

— Според мен месеци.

Толнепът въздъхна. След това лицето му светна и се засмя. Усмивките на толнепите винаги малко плашеха заради отровните им зъби.

— Добре, Ваше Превъзходителство. Много любезно от ваша страна да ми предложите информацията и аз с радост ще я прегледам. Между другото, можем да ви предложим охрана и защита. Не е изключително да се появи някой кораб на хокнерите, а знаете колко неприятни могат да бъдат.

— Наистина ви благодаря, полу-капитане — с лека досада каза сивото човече, — но както ви е известно, ние не сме в конфликт с хокнерите.

— Не, разбира се, че не — каза толнепът. — Някакви запаси, нещо, с което можем да ви бъдем полезни?

— Благодаря, в момента не. Може би по-късно. Винаги сме ценели любезността ви.

— Вече сме ви задължени — каза толнепът и се засмя. — Заповядайте някой път на чай.

Затвори.

Самата мисъл за чай предизвика болка в стомаха на сивото човече. Посегна за още една таблетка. Като си помисли, това наистина бе най-сложният проблем, с който се бе сблъсквал през цялата си служба.

Таблетката всеки момент щеше да подейства. Изведнъж той осъзна, че могат да се появят болбодите, ховините и кой ли още не. Надяваше се да не се изпокарат помежду си. В сегашната ситуация докладите пътуваха месеци до родната му планета и трябваха още месеци, за да получи оттам някакво съобщение. Чувстваше се доста изолиран.

Пак погледна през прозорчето към настръхналия от оръдия кораб-чудовище, който блестеше до тях на светлината на слънцето. Трудни същества бяха толнепите. Но не бяха по-лоши от болбодите или хокнерите.

Погледна към планетата под тях. Дали наистина беше тя? Ако беше, в известен смисъл щеше да бъде облекчен. Но от друга страна какъв ли огън щеше да се изсипе отгоре й, ако се окажеше вярно!

Въздъхна много дълбоко.

2

Търл преливаше от доволство. Днес се местеше в офиса си!

Имаше няколко неприятни момента. Сутринта изпрати Ларс да се увери, че няма заредени капани. По-добре да умре Ларс, отколкото той.

В лагера бе голяма бъркотия. Генерал Снит бе дошъл да се разпореди с мъртвите тела на избитата бойна група и се бе скарал с двама офицери относно разпределението на труповете. Бяха двайсет и осем, а действащите бойни отряди бяха осемнайсет. Дойде му блестящата идея да разпредели труповете както следва: по един на всеки отряд, два за офицерската столова, шест за жените и децата и два за собствената му маса. Така кавгата бе потулена.

Тринайсети отряд почисти мястото, а пети застъпи на дежурство. Всичко протече гладко и без произшествия. Отнасяха се много любезно с Търл, значи знаеха кой е шефът.

Но след като всичко се бе успокоило, Ларс дотича с крясъци до клетката, за да каже на Търл, че наистина има бомби. Още по-лошо, не знаеше как да ги обезопаси. Търл не искаше да пуска безконтролно долу бригантите — щяха да овонят всичко, пък можеха и да задействат бомбите, затова трябваше сам да иде в офиса си и да се погрижи за капана.

Бомбата бе поставена под бюрото, точно на нивото на коленете. Търл знаеше, че под едната може да има поставена друга, която да избухне след като първата се отстрани, затова внимателно се погрижи да ги обезопаси.

Тъкмо я обезопаси и щеше да я хвърли навън, когато забеляза защипани в нея няколко косъма. Бяха сиви психлоски косми от китката! Козината на Кер бе оранжева. И някой си бе счупил върха на нокъта, докато бе тъпкал експлозива по ръбовете. Беше доста голям, за да принадлежи на Кер.

Като чу от Ларс за капана, Търл помисли, че е работа на животното. Доколкото знаеше, животното бе останало след другите и вероятно тогава е поставило бомбата.

Освен това Търл бе озадачен защо животното не уби и него, когато изби целия отряд бриганти. За втори или трети път животното имаше възможност да го убие, но не се възползва. Странно. Неестествено. Затова реши, че животното е разчитало на заложения капан.

Но козината и нокъта говореха друго. Значи за пореден път животното не бе опитало да го очисти. Абсолютно ненормално поведение. Все пак най-сетне Търл стигна до заключение. Животното толкова си е патило от Търл, че се страхува от него. Това беше правилният отговор!

Търл се успокои, докато не разбра, че капанът е поставен от психлосите от долните спални помещения. Някой се бе промъкнал тайно и бе сложил бомба.

Веднага поиска да бъдат убити. И без това не ги искаше около себе си. Но Ларс се върна и каза, че същата тази сутрин всичките трийсет и трима са били преместени под охраната на кадети й са прехвърлени отвъд морето. Носеше официалния иск за кербанго, храна, дихателен газ и т.н., за да не бъде голословен. Тъй че Търл преодоля страха си и започна да събира притежанията си — речника и резервните капсули с дихателен газ, за да се премести окончателно от клетката в своя офис.

Какво щастие, че се отърва от слънцето и въздуха на тази проклета планета!

Заключи вратата, включи системата за циркулиране на дихателен газ и след малко вече можеше да свали маската си. Какво щастие, че може да седи без маска.

Търл се огледа. Някои неща липсваха. Липсваха устройствата за регистриране на данни от разузнавателните самолети. За какво ли му бяха? Нямаше радиовръзка. И какво от това? Лагерната радиоуредба не работеше. Какво го беше грижа?

Но всичко бе готово за работа. Една от масите не бе където трябва и се опита да я премести, но бе заварена. Дори заварена с бронирана заварка! Я виж ти! Някой е искал масата да бъде точно на това място! А-ха! Ето защо животното е останало след другите. Сигурно е поставил подслушвателни устройства!

Дрехите му не бяха изнесени. По-късно ще се преоблече и пак ще заприлича на нормален психло. Но засега му трябваха само зелените ботуши. Бяха на мястото си. Дори се бе събрал прах около тях, не бяха мръднати нито сантиметър. Обърна десния ботуш, разклати го и ключовете от касите изпаднаха.

Върна се в кабинета си. А-ха! Някой се бе опитвал да разбие касите. Една от вратичките дори бе леко изкривена. Но Търл прекрасно знаеше, че не могат да се разбият. Отключи ги едно по едно. Всичко бе на мястото си. Много добре.

Извади детектора и го огледа. Включи го. Веднага се чу бръмчене! Светлини! По дяволите, наистина имаше подслушвателни устройства!

Цял час Търл се занимава само с отстраняването им. Минимикрофони, миникамери, скенери. Всичките на много скришни места и насочени към работните области.

Преброи трийсет и едно. Докато ги махаше, ги хвърляше едно по едно на бюрото си. Преброи ги още веднъж. Трийсет и едно. Доста работа си е създало това животно! И какъв глупак! Търл можеше да се обзаложи, че е обрал всички подслушвателни устройства от лагера.

Най-после си сложи наметало. Някой бе натрупал цял кош паници с кербанго край стената. Тъкмо щеше да се възползва, но си каза: „Само още една обиколка“ и отново мина навсякъде с детектора. Записука!

Цели петнайсет минути търсеше усилено. Най-после го откри. Беше съвсем мъничко, скрито в най-горното копче на наметалото му. Значи го е носил със себе си.

Трийсет и две.

Провери всичките си дрехи. Не намери нищо повече.

Реши, че е най-добре лично да огледа тръбите, по които циркулираше дихателен газ. Детекторът нищо не показа, но кой знае? Качи се на един стол и като хвана тръбата, тя се разклати. Най-добре да не пипа нищо. Може да влезе въздух. Некачествена работа, но какво друго можеше да очаква?

Отново претърси помещението. Като погледна отрупаните подслушватели, изсмя се на глас. Имаше от всички видове, всеки с етикет на кутията. Една от миникамерите дори бе скрита в светлинната инсталация и нямаше да предава нищо. Глупаво животно!

Изведнъж се сети, че някъде трябва да има скрита захранваща система и реле.

Сложи си дихателната маска и повика Ларс. Минаха по всички коридори. Ето къде беше! Цяла захранваща система, свързана с кабели и скрита в една от нишите за пожарогасители. Измъкна я и я изключи. Можеше да продължи да си работи половин година.

А записващи устройства? Трябва да са поставени някъде в обсег до няколкостотин фута. Върна се и взе един миньорски предавател, включи захранващата система и след малко стигна до записващото устройство. Точно зад вратата на гаража, където всеки можеше да мине и да смени дисковете без да привлече вниманието. Глупаво животно!

Изключи го и го отнесе. Не го интересуваше дали има още такива устройства. И без друго нямаше подслушватели, които да се захранват или записват.

Щастлив, Търл се върна в офиса си, заключи се и пак провери с детектора. Блажена тишина. Никакви светлинки. Чудесно. Най-сетне сам.

Облече си панталони и ботуши. Отвори една паница кербанго и потъна в стола си, наслаждавайки се на лукса.

Към дома, към богатството и властта. Натам бе тръгнал. И този път ще постави такъв капан за животното, че да се хване още щом се приближи.

След като измина почти цял час, реши да се захване за работа.

Но всичко по реда си. Най-добре първо да изчисли колко време ще му трябва, за да приключи. А после ще се заеме с построяването на смъртоносно оръжие, което компанията използваше само в краен случай за пълното унищожаване на някоя планета. След като го използва, това местенце щеше да се превърне в едно петно в небето.

Приближи се до касите и отвори една със скрито двойно дъно.

3

Откак се върна в мината в Африка, Джони не можеше да спи през нощта. Въртеше се и се мяташе в голямото психлоско легло в стаята, която ползваше. Нощите бяха неприятно влажни и горещи. Отново и отново премисляше събитията от близкото минало, отчиташе къде е сбъркал и къде е трябвало да постъпи по друг начин. Животът на едно момче бе твърде висока цена за информацията, която им бе нужна.

Сър Робърт не бе тук. Остана в Шотландия, за да организира противовъздушната отбрана на Единбург. Маккендрик също го нямаше. Предприе пътуване до къщи, за да се погрижи подземната му болница да бъде преместена в нови помещения и да провери справя ли се помощникът му там. Полковник Иван бе в Русия.

Решиха Стормълонг да поостане в Африка, да не би да искат да му отмъстят за това, че бе отстъпил дрехите и самоличността си на Джони за неотдавнашното начинание. Понеже нямаше какво да прави, норвежецът се бе заел с инвентаризация на летателния „хардуеър“ — име за самолетите, което някъде бе срещнал или сам бе измислил.

Благодарение усилията на Стормълонг Джони едва сега започна да разбира какво е било истинското предназначение на базата в Африка. Понеже пренасяха много малко сурова руда — волфрамът се печеше в мината — нямаха товарни самолети за руда. По тази причина се е налагало да транспортират с камиони гориво и дихателен газ от поделението на комплекса в гората Итури. Но в базата в Африка имаше много други самолети, което доведе Стормълонг до заключението, че базата навярно е имала защитни функции. Намериха някакви стари психлоски наръчници и там пишеше, че в случай на атака срещу комплекса край Денвър, от Африканската база е трябвало да контраатакуват изненадващо врага. Точно с това са се занимавали психлосите, които унищожиха.

Стормълонг бе много заинтригуван, като откри няколко типа летателен хардуеър, какъвто преди не би виждал, нито пък бе регистриран в сегашните психлоски наръчници. Във всеки случай не бяха бойни самолети. Бяха машини с двойна функция, доставени за определена цел и след като задачата е била изпълнена, типично за политиката на компанията, са ги закарали в дъното на хангара и са ги забравили. Връщането им на Психло би струвало твърде скъпо и би причинило излишни грижи.

Според бордовите дневници, които си седяха в тях, били са използвани, за да „изкопаят“ огромно количество материал, който се е намирал в орбита около планетата. Някои от металите в предметите били безценни, тъй като рядко се намирали на други места и компанията направила необичаен ход изпратила специална техника.

Ако вратите са добре уплътнени, всеки обикновен боен самолет би могъл спокойно да пътува до Луната и обратно благодарение на телепортационните си мотори, чието движение не зависи от въздуха. Но обикновените самолети не са разполагали с оборудване, което да им позволи да копаят в космическо пространство. Не е възможно да се вадят и прибират разни неща, докато самолетът лети във вакуум. Затова някоя фабрика на Психло или на някоя подчинена планета е преработила няколко тежко въоръжени нападателни самолети за такива цели. Направили са ги да могат да летят редом с някой предмет в пространството, да го хванат с помощта на атмосферни захватки и дистанционно управляеми куки и да го прикрепят към държанките на самолета. В тях все още бяха останали парчета, отчупили се от предметите. Едното парче бе плочка с надпис „НАСА“ и Стормълонг провери в някакъв справочник, но не го намери. Затова заключи, че е било нещо местно.

Джони с безразличие разгледа старите реликви. Уплътнителите на вратите бяха остарели — не може един уплътнител да е годен след единайсет века, посочи той. Всички панти и механизми по вратите се движеха трудно и не можеха да работят нормално. Имаше дори паяжини и паяците поколения наред се бяха хранили с някакви насекоми, които пък са хапвали от тапицерията. Всичко бе в пълен безпорядък. Джони повече се заинтересува от един друг самолет, на който се побираше огнестрелно оръдие.

Все пак Стормълонг имаше на разположение няколко свободни механици, трима пилоти и работилници с всичко необходимо и стегна старите самолети. Дори нарисува по един горящ факел от двете страни на носа, което според него било символ на свободата. Джони трябваше да признае, че Стърмълонг притежаваше усет към изкуството. Но все пак тайно се надяваше, че символът няма да се окаже пророчество за политането на самолета надолу в пламъци.

Като не видя очаквания ентусиазъм, Стормълонг каза:

— Случайно да разполагаш с нещо друго, което може да посети онези неща, които кръжат в орбита на четиристотин мили отгоре?

От няколко дни вече имаше четири светещи обекта отгоре. Отначало бе един, после два, а сега четири.

— Да ги посетим? — Джони не можа да повярва на ушите си. — Та в този самолет вече няма дори оръдия!

— Сложихме — каза Стормълонг. — Всичко работи — екрани, апаратура. Имаше резервни.

— Най-добре провери дали лети, но гледай да имаш под ръка парашут — каза Джони.

— Изпробвах го — отвърна Стормълонг. — Вчера. Копчетата на пулта за управление са малко старички, но лети страхотно.

— В такъв случай недей да летиш горе до онези неща! — каза Джони.

— А, не съм летял. Само ги снимах.

Показа му снимките. Единият бе голям космически кораб с мост във формата на диамант и с много стърчащи оръдия. Другият бе цилиндър с управляваща палуба отпред и плосък отзад. Третият приличаше на звезда с пет върха, на всеки от които имаше нещо подобно на оръдие. А последният бе сфера с нещо, подобно на пръстен около нея.

— Хей, — каза Джони — този последният отговаря на описанието, онзи с малкия сив човек. Дето уж си се блъснал в него, пък не си се блъснал.

— Точно така — каза Стормълонг. — Под наблюдение сме.

Джони знаеше, че са под наблюдение. Никой враг не можеше да има монопол върху това. Бяха преместили основната самолетна база и командването в Корнуол. Част от въоръжението им беше тук. Дванайсет самолета обикаляха земното кълбо и на всеки няколко часа прелитаха над мината в Америка. Регистрираха и предметите в орбита, макар не толкова добре, защото разузнавателните самолети бяха предназначени предимно за наблюдение по повърхността на земята. Не, никой от потенциалните им врагове не можеше да има монопол. Сухопътните защитни сили също бяха нащрек. Но Джони прекрасно знаеше, че защитата им е крайно недостатъчна.

Тази нощ изобщо не можа да заспи. Данълдин закъсняваше с първите записи на дейността на Търл и Джони дори не знаеше ще станат ли изобщо записи. Изключено бе да си разменят информация по радиото. Тъй че Джони бе в пълно затъмнение.

Най-после не издържа да лежи, стана и започна да крачи из стаята. След това реши да излезе от лагера. Горещо, влажно. Долу от езерото се чуваше рев на лъв. Небето бе захлупило земята. Внезапно го обхвана желание да вдъхне малко студен въздух и да погледа звездите.

Наблизо имаше два бойни самолета, готови да излетят, ако е необходимо, но те бяха нужни за защита. Старата находка на Стормълонг също бе под ръка, тъмнозелена на светлината от лампите в лагера. Импулсивно, искайки да се откъсне от непрестанните си мисли, Джони отиде до дежурния офицер, съобщи му къде отива и взе маска и летателен костюм.

Наистина пултът за управление бе малко стар. Копчетата за летателен баланс бяха по-големи и на друго място. Имаше и други разлики, но какво толкова? Облече защитна жилетка, завърза се и затвори плътно прозорците. Издигна нагоре старата трошка.

Мина през облаците и звездите се показаха. Джони винаги летеше с огромно удоволствие. Още от първия ден, когато се издигна във въздуха, до ден днешен продължаваше да изпитва радост и очарование. Черно небе и ярки звезди, половин луна, покрити със сняг върхове, подаващи се над завесата от облаци. Джони усети как част от напрежението му изчезва.

Просто се наслаждаваше на полета. Определено тук бе по-хладно.

По навик включи екраните. Чу се сигнал! Погледна екрана, за да види какво става. В орбита трябваше да има четири обекта. Само че бяха ПЕТ! Нов обект се приближаваше до първите четири, които бяха по-ярки и по-стабилни от звездите. На около четиристотин мили отгоре.

Последното нещо, което му минаваше през ума, бе да се качи горе да ги „посети“. Не познаваше корабите им, нито пък познаваше достатъчно своя. Нямаше подкрепа. Пък дори тази находка от древността да можеше да долети до Луната и обратно, не, благодаря, нямаше нужда от подобни експерименти.

Но може би поне ще успее да направи по-добри снимки. Снимките на Сторми бяха правени през деня и не бяха много ясни заради ултравиолетовите лъчи. Издигна самолета на височина двеста мили и се зае да приготви записващите устройства.

Какво беше това? Лъч от новия, петия кораб? Да. Още един? Да не би да стреляха по него?

Приготви се за отбрана, но изведнъж видя как върху петия кораб се изсипа буря от лъчи, изстреляни от един от четирите кораба. Хей! Петият кораб обстрелва един от първите четири и той отвръща на огъня!

Бързо натисна няколко копчета и скъси разстоянието до около сто и петдесет мили. Бе толкова съсредоточен върху записващите устройства, че не разбра как бе започнал да стреля по корабите с максимална свръхзвукова скорост.

Невероятно! Петият кораб и един от другите четири бяха улучени. Изскочиха синьо зелени потоци светлина с червено по средата. От ударите се появиха оранжеви отблясъци.

Изведнъж осъзна, че стават заплашително големи на екраните му. На едно психлоско цифрово устройство цифрите се сменяха с шеметна бързина в съответствие със скъсяващата се дистанция. Седемдесет и пет мили.

Натисна копчето за смяна на посоката и стрелбата спря отведнъж.

Джони поведе съборетината в пълен ход надолу и се измъкна оттам. Не такава война искаше. Дори не знаеше, че има работещи оръдия.

На около сто мили над земята намали скоростта. Като падна до петдесет мили, продължи да лети хоризонтално.

Погледна назад. Вече не стреляха. Просто си седяха горе. Петият явно се бе примирил с присъствието на другите.

Джони поклати глава. Никак не му бе времето да върши щури и безразсъдни неща. Беше направил точно това, което забрани на Сторми — беше отишъл на посещение.

Самолетът се бе загрял от триенето с въздуха. По принцип това не би трябвало да му влияе, но се загря, а Джони бе излязъл за глътка студен въздух. Ако бе възнамерявал наистина да ходи горе, щеше просто да се качи на обикновен боен самолет и да провери дали уплътнителите му са здрави. И щеше непременно да провери дали оръдията му са заредени и работят. Сър Робърт не би се гордял с него.

Отново се чу сигнал. Отдолу, на около сто хиляди фута височина. Дали идваше от Шотландия? Или от Америка?

Горещо или не, спусна се надолу, за да установи кой идва. Включи локалния предавател и още преди да заговори, от близкия самолет се чу глас:

— Не стреляй! Ще се оженя за дъщеря ти! — Беше Данълдин.

Джони се засмя. За пръв път откак се върна от Америка.

Смени курса на стария самолет и тръгна след Данълдин надолу към мината.

4

Малкият сив човек търпеливо въздишаше в малката си сива кабина. Е, не чак толкова търпеливо. Храносмилането му бе все тъй зле, а сега и това.

Нещата бяха достатъчно объркани и без военните нации да влизат в бой помежду си. Но това бе военен въпрос — не политически, не икономически, не стратегически, следователно той не трябваше да се намесва. Беше само наблюдател.

На отделните екрани вече се появяваха четири лица. И ако продължаваше така, трябваше да помоли офицера по инсталациите да постави още екрани. Кабинетът му щеше да се препълни.

Полу-капитанът толнеп изглеждаше доста ядосан и постоянно нагласяше очилата си.

— Не ме интересува дали си изненадан, че ме виждаш. Нямам никаква информация, че нациите ни воюват.

Лицето на ховина беше светло лилаво. Ставаха такива, когато някой силно ги провокираше. Квадратният му шлем бе наведен напред върху овалната му глава и притискаше антените на ушите му. Беззъбата му уста бе изкривена, сякаш искаше да захапе някого.

— Не можеш да знаеш кой воюва и кой не! Излетял си от базата най-малко преди пет месеца!

Супер-лейтенантът хокнер, който командваше звездообразния кораб изглеждаше малко смешен със своя монокъл и голямото количество сърма в плитката си. Удълженото лице, върху което нямаше нос, изразяваше презрение — така биха го определили неговите сънародници от Системата Дюралеб.

Болбодът беше просто грозен, както всички болбоди. Бяха по-големи от психлосите, но някак безформени. Интересно бе как изобщо се справят с „ръцете“ си — винаги бяха свити в юмруци. Високата яка на пуловера му стигаше почти до големия му каскет. За болбодите бе унижение да носят табелки за самоличност, но малкият сив човек знаеше, че това е лидер Паундън, командващ цилиндричния космически кораб. Несъмнено той имаше лошо мнение за всички останали дегенерати.

— Добре! — отсечено каза толнепът. — Воюват ли расите ни или не?

Ховинът отговори:

— Нямам никаква информация дали воюват или не! Но това не значи, че не воюват. Колко пъти до сега се е случвало кораб на ховините мирно да спре някъде и подло да бъде нападнат от толнепи!

— Ваше Превъзходителство! — рязко каза толнепът, като забърка неочаквано сивото човече. — Имате ли някаква информация воюват ли толнепи и ховини или не?

Въпросът бе военен, но все пак на границата с политиката.

— Корабът-куриер, който ме посрещна тук, не спомена нищо такова — уморено каза той. Може би някой от екипажа имаше друг вид таблетки против лошо храносмилане. Не, едва ли. В последно време продаваха само Мелосмил. Искаше му се да престанат да се карат.

— Виждаш ли? — изсъска полу-капитанът толнеп. — Няма война. И въпреки това идваш и без никакъв повод нападаш кораба ми и пробиваш металната обшивка…

— Наистина ли съм ти пробил обшивката? — изведнъж прояви интерес ховинът.

— Хайде, хайде сега — каза супер-лейтенантът хокнер. — И двамата съвсем се отклонихте от въпроса за непознатия нападател. Ако искате, оттеглете се някъде двамата и по-добре по-надалеч. Но аз искам да знам кой и какъв беше този нападател.

Болбодът се намеси:

— Може да са само психлоси.

— Знам, старче — каза хокнерът, като нагласи монокъла си. — Само че направих проверка и такъв психлоски военен кораб няма регистриран. — Показа на екрана някаква книга: „Известни типове психлоски военни кораби“. Естествено, беше на психлоски. Всичките владееха този език и в момента общуваха помежду си на него, тъй като не говореха езиците на другите. — В книгата го няма.

Ховинът с радост изостави темата за нападението му над толнепския кораб, макар че бе много изненадан да ги завари тук.

— Никога не съм виждал такъв.

Болбодът разсъждаваше по-практично:

— Защо ли изчезна точно когато спряхте да стреляте?

За известно време всички мислиха. След това хокнерът нагласи монокъла си и каза:

— Мисля, че знам. Предполагал е, че вниманието ни ще бъде отвлечено и тази — следващата дума бе изречена с презрение — битка ще унищожи някои от нас, а той ще довърши повредените остатъци.

За известно време обсъждаха версията. Малкият сив човек учтиво слушаше военните им теории. Не го засягаха. В крайна сметка достигнаха до заключението, че работата е била точно такава. Непознатият се е издигнал, готов да се възползва от „битката“ и да доунищожи останалите, когато вече няма да могат да се защитават.

— Мисля, че са доста хитри — каза хокнерът. — Може би долу има други такива кораби и чакат в готовност.

— Този можех да го глътна на една хапка — каза ховинът.

— Можех да го изкарам от строя с един удар — каза болбодът. — Ако бяха достатъчно силни, щяха още преди няколко дни да се качат тук и да ни ударят. Не мисля, че са психлоси и никога не съм чувал за раса, която да има за знак горящ факел. Затова според мен са много слаби. Не знам какво ни пречи да слезем долу и да ги пометем. Всички заедно, с обединени сили!

Обединяването на силите бе съвсем нова идея. Останалите трима винаги бяха считали болбодите за глупави, макар и силни, и сега го погледнаха с уважение.

— Никога, никой от нас, не е успявал да нанесе силен удар на психлосите — обади се хокнерът. — Но на мен наистина ми се струва, че не са психлоси. Странен кораб, странен знак. Тъй че, нищо чудно да се окаже фасулска работа да слезем долу като обединени сили и…

— Да ги смажем и да си поделим плячката — довърши толнепът.

Това вече граничеше с политиката. Тъй че малкият сив човек трябваше да се намеси:

— Ами ако те са онези?

Затова бяха тук, да решат точно този въпрос. Започнаха да разискват и предъвкват нещата. В крайна сметка единодушно решиха да действат с обединени сили. Всеки новодошъл можеше да се чувства поканен. Ще чакат да се върне малкият куриерски кораб, който малкият сив човек бе изпратил до базата, макар че можеха да минат месеци. Ако се върнеше с новината, че ОНЕЗИ са открити другаде, щяха да слязат, да ударят планетата и да си разделят плячката като компенсация за изгубеното време. Не изготвиха план за разпределяне на плячката, тъй като всеки си имаше свои идеи какво ще да стане, след като настъпи този момент. Приеха решението.

— Ами ако междувременно нещо се случи и разберем, че това са ОНЕЗИ? — попита малкият сив човек. Насилие, насилие. Военните нации приказваха само за насилие и смърт.

Ами, решиха те, това като че ли е политически въпрос, но ще импровизират. Ако се окаже, че това са онези, вероятно ще трябва да бъдат наказани с унищожение, тъй че се прилага същия план.

Малкият сив човек за пръв път виждаше командири на вражески кораби да достигнат съгласие по някой въпрос. Но времената бяха необичайни.

Като изключиха екраните, сивото човече посегна за още една таблетка Мелосмил, но я върна в шишенцето.

Дойде му на ум, че може да слезе долу и пак да посети възрастната жена. Може би имаше противоотрова срещу билков чай.

5

Бяха навели глави един до друг пред тъмно зеленото отражение на екрана. Бяха в малка стая на най-ниското ниво на базата в Африка, която преди бе служила като склад за олово. Джони за пръв път наблюдаваше плодовете на по-раншната си работа.

Имаше записи от десет дни и дисковете представляваха доста солиден куп. Данълдин обясни, че не е могъл да дойде по-рано. Много от пилотите завършваха и трябваше да положат последните си изпити. При толкова много работа щеше да е подозрително да замине за Африка. Освен това бе взел със себе си четиринайсет нови пилоти и Джони, и Стормълонг щяха да ги въведат в първите стъпки на бойните умения. Бяха добри момчета — шведи и германци. Кер обучаваше машинни оператори с пълна пара. Всяко племе искаше да има багер и ниско летящи камиони, които да използват като автобуси. Браун Лимпър продаваше на племената техника дори от съседните на тях мини, които фактически им принадлежаха и им бяха нужни оператори. Товарните рудни самолети разнасяха по целия свят машини и за тях трябваха пилоти. Ангъс бе дошъл с Данълдин, защото едва се въздържаше да не застреля Ларс Торенсон, като го срещаше.

Освен това стоеше въпроса за страница ПЪРВА.

Джони превъртя началните записи с настаняването на Търл. Достатъчно му бе да разбере, че след като си е тръгнал, наистина са му погодили хубав номер. Бяха поставили трийсет и два фалшиви подслушватели, дори захранваща система и записващи устройства. Търл бе повярвал. Като видя, че използва миньорски предавател, за да открие връзката между захранващите канали и записващите устройства, Джони за момент изтръпна, но си даде сметка, че тяхната захранваща система работи със земни вълни.

Двойно дъно в касите! Изобщо не подозираше за него, просто защото касите изглеждаха бронирани. И тази огромна книга, която извади — беше широка около три фута, дълга два и дебела поне седем инча. Такава тънка хартия до сега не бе виждал. Имаше хиляди страници!

Всяка страница бе разделена на около четиресет колони. В лявата част най-широката колона показваше името на системата и под нея имената на планетите от съответната системата. От ляво на дясно следваха колони, които описваха всяко движение на планетите като например скорост и посока на движението, точност, усукващ момент, тегло, характеристики на слънцето или слънцата, ако бяха две или три.

В колоните непосредствено до всяка планета от системата се отбелязваше собственото тегло на планетата, въртящ период, атмосфера, температура на повърхността, раси, координати на градовете, относителна оценка на металите в символи и стойността на галактическите кредити, а също и местонахождението на мините, ако имаше такива.

Всички скорости и посоки на движение се изчисляваха спрямо нулевия център на тази вселена и триизмерни координати, като неизбежно се използваше психлоската цифра единайсет, нейни дроби и степени.

Дни наред Търл бе седял и отгръщал страница след страница, една по една, като винаги проследяваше с лапа една и съща колона. Беше прелистил цялата книга. Разполагаха с всяка една страница!

— Освен страница едно — каза Данълдин. — Не разбирам няколко от символите, защото са съкращения. Погледни колко са ситни цифричките. Прегледахме записа и разбрахме, че не разполагаме с първата страница. Решихме, че на нея е кодът на символите и Търл го знае така добре, че никога не му се налага да го поглежда. Но виж последния диск.

Джони бе леко зашеметен. Изобщо не подозираше, че има толкова населени системи, да не говорим за планети. Хиляди и хиляди, и хиляди. Ще трябват месец-два само да се преброят! Шестнайсет вселени! И това бяха само вселените, от които психлосите се интересуваха. Такова знание вероятно е било събирано в продължение на няколко хилядолетия. Погледна от близо написаното. Можеше да се закълне, че го бяха писали чинкоси. Отдръпна се малко.

— Не разбирам някои от символите — каза той.

— Точно това се опитвам да ти кажа. Това бе една от причините за забавянето ни. Не исках да те карам да се пържиш, докато чакаш някакъв ключ към символите. Затова чакахме ние. Погледни последния диск.

Джони го пусна. Търл бе хвърлил книгата на земята и вентилаторът случайно бе отгърнал корицата. И ето ти страница едно. Бяха изредени всички символи, заедно със значението им.

— Имаме всички позиции и координати на шестнайсет вселени! — възкликна Джони. След това се поотрезви. — Какво е търсил Търл?

Търл бе захвърлил книгата на пода с отвращение. Това личеше съвсем ясно. Джони продължи диска. Чу се цветиста психлоска псувня, което не им помогна кой знае колко.

За цели два дни на бюрото му седеше празен лист, без да напише нищичко върху него. А сега едва не счупи химикала си, като написа една цифра.

Джони се върна към един по-преден диск и се вгледа по-критично в колонката, която Търл следеше с лапата си. Символът отгоре й означаваше „Време на телепортация към за Психло“. Джони разбра. Търл се опитваше да намери незаето време на Психло, тъй че пратката му да не се сблъска с тази на някоя друга планета. Джони бе запомнил още от времето на обучението си в лагера, че психлосите не променят тези разписания десетки години наред. Като гледаше колко много планети изпращат и получават пратки от Психло, телепортационната им платформа сигурно работеше денонощно. Освен това бе останал с впечатлението, че на една планета не може да има повече от една платформа, защото се получава интерференция. Втората платформа можеше да бъде най-близко на петдесет хиляди мили, а тъй като диаметърът на Психло беше само около двайсет и пет хиляди, имаха само една площадка.

Тъй че, ако Търл не искаше да се сблъска с нечия друга руда или претопен метал, предназначен за купувачи или може би за военни цели, трябваше внимателно да подбере незаето време.

Ако се телепортираше руда или машини, ставаше бързо. Но за хората трябваше повече време. Търл не искаше да рискува със собствения си врат.

Числото, което написа с такова отвращение, като едва не счупи химикала си, беше „Ден 92“!

Беше принуден да се спре на период от време чак след пет месеца. От количеството кербанго, което беше погълнал, ставаше пределно ясно, че мисълта да прекара още пет месеца на „тази прокълната планета“, както сам се бе изразил, бе непоносима за него.

Бе принуден да избере следващата полугодишна дата за планетата Земя. И в крайна сметка до следващия ден се бе примирил с липсата на друга възможност.

Джони много се изненада, защото очакваше следващите дискове да покажат началните изчисления от работата по поправянето на площадката. Но нямаше нищо такова.

Търл отиде до друга каса и отвори ЗАДНАТА й ЧАСТ. Измъкна някакъв пакет и с двете лапи. Явно беше тежък.

Разопакова го и взе някакви големи клещи, с които можеше да се повдигне дори голям камък. Отвори ги на около четвърт инч и ги пъхна в пакета.

Отначало не се виждаше какво вади от там. След това го изпусна и то падна на пода. Търл яростно изпсува.

Наведе се с клещите и вдигна нещо сиво, не по-голямо от грахово зърно. За миг се видя петното на пода. Джони спря кадъра. Металният под бе пробит, и то доста дълбоко.

Търл успя пак да хване с клещите малкия предмет. Не беше никак лесно, понеже бе потънал навътре в пода. Постави го обратно на масата. Джони направи набързо едно изчисление. Знаеше приблизително колко е силен Търл. На базата на усилията му и теглото на Търл излизаше, че това малко късче метал тежи грубо казано около седемдесет и пет фунта.

Джони се зае за работа. Извика Ангъс и го накара да снеме с апарата за анализ на метали сигналите от диска и да ги увеличи. Отиде да вземе книгите с кодовете на металите.

Следващите три часа се мъчиха с резултатите от анализа. Нямаше ги никъде! Психлосите не бяха отбелязали тези символи в нито една книга. Имаха си работа с метал, с който психлосите разполагаха, но не бяха регистрирали.

Джони се опита да определи от теглото и обема и с помощта на периодична таблица какво бе атомното число.

Земните периодични таблици не можеха изобщо да помогнат. Това нещо би се наредило много след края им.

Прегледа психлоските периодични таблици, толкова различни от някога правените таблици на Земята. Имаше много елементи, чието атомно число бе голямо колкото това, дори и по-голямо, но не знаеха името… Изведнъж Джони се сети, че ако го няма в кодовите книги, най-вероятно няма да го има и в таблиците.

— Ще ми се да разбирам от тези неща — каза Джони.

— Ей, момче — каза Данълдин, — според мен си направо вълшебник. Аз още преди два часа ударих на камък и спрях да приемам и предавам.

Джони обясни:

— Това са атомни числа. Предполага се, че атомът е съставен от ядро от енергийни частици, някои от които имат положителен заряд, а други никакъв. Броят на частиците с положителен заряд се нарича атомно число и тези частици, заедно с незаредените, съставляват атомното тегло. Освен това около ядрото кръжат частици с огрицателен заряд в тъй наречените „пръстени“, само че не са точно пръстени. По-скоро представляват нещо като обвивка. Както и да е, от ядрото и частиците с отрицателен заряд зависи какъв е елементът. Горе-долу това представлява периодичната таблица, простичко казано.

Само че, едно време хората на земята са съставили таблицата на основата на кислорода и въглерода, струва ми се, защото те са имали най-голямо значение за тях. Човекът е направен от кислород и въглерод. Но психлосите имат различен метаболизъм и изгарят други елементи за енергия, тъй че таблицата им е различна. Освен това психлосите работят с много повече вселени и имат метали и газове, за които едновремешните учени на земята никога не са чували.

Освен това, древните хора на земята не са отчитали различните разстояния между ядрото и пръстена. Нямали са представа, че едно ядро и пръстен, отдалечени на определено разстояние, дават съвсем друг елемент, ако разстоянието се промени. Разбираш ли?

— Момче — каза Данълдин, — тъпият звук, който току-що чу, бе от удара ми на камък.

— Не си единствения — каза Джони. — Аз удрям на камък всеки път, когато се оплета в тези неща. Но работата е в това какво смята да прави Търл. Това не е компонент от апаратурата за телепортиране!

Прегледаха и други дискове. За Търл металът бе като хартията за човека — с такава лекота работеше с него.

Търл бе накарал Ларс да му донесе някаква берилиева сплав и едва не им проглуши ушите, когато Ларс се върна и каза, че не успял да открие никъде, а Търл му кресна, че скапаната сплав се използва за обшивка на превозни средства и да иде долу в скапания гараж, и да вземе от резервните части на скапания Зът, и да му донесе един лист от скапаната сплав!

След малко Ларс се върна, пъхтейки и донесе един лист от метала, който шумолеше, докато го размахваше. Търл го изрита и заключи вратата.

Направиха бърз анализ на метала и дори Данълдин успя без никакви проблеми да се оправи с кодовите названия. Сплавта беше от берилий, мед и никел.

Търл взе някакви ножици и с уверена ръка разряза листа. След това сгъна краищата и се получи нещо като кутия. Закали ги с молекулярна спойка. Имаше капак, който пасна съвсем точно. Постави дръжка, за да може да повдига кутията. След това изряза дупка на дъното. Започна да се смее, от което веднага разбраха, че готвеше нещо доста отвратително.

Стана много хубава кутия. Излъска я и заприлича на бижу, златиста на цвят. Беше красива. Имаше формата на шестоъгълник, ъглите и страните бяха съвсем точно премерени. Стана почти като произведение на изкуството. Капакът лесно се махаше. Бе около един фут в диагонал и пет инча висока.

На следващия ден продължи да работи от вътрешната й страна. Направи няколко пръчици, доста фини, които закрепи с панти към всеки ъгъл на кутията. Опираха в капака. Когато се вдигнеше, пръчиците изтласкваха торбички, все още празни, към центъра на кутията. Изпробва ги няколко пъти и се изсмя още по-доволно, като погледна от дупката на дъното. Капакът равномерно се вдигаше. Всяка от пръчиците изтласкваше празната торбичка към центъра на кутията.

След това подгони Ларс да му намери различни вещества и в крайна сметка струпа на бюрото си три метала и три неметала. Бяха съвсем обикновени елементи, както установи апарата за анализ: желязо, силиций, натрий, магнезий, сяра и фосфор.

Защо? Какво искаше да прави?

Джони се порови в няколко книги. Натрият, магнезият, сярата и фосфорът имаха едно общо нещо помежду си. Всички се използваха по един или друг начин в експлозивите. Понеже познаваше Търл, Джони знаеше къде да провери. Но не мислеше, че в такава комбинация ще се получи взривна смес, защото те бяха събрани едно върху друго на бюрото и нищо не се получаваше. Желязо и силиций? Изглежда наистина бяха много разпространени в състава на земната кора и ядрото.

Доста притеснен, Джони разгледа един по-късен кадър. Ами ако Търл приготви нещо и го скрие отвън, без да знаят? Какво замисляше този дявол? А! Търл не бе направил нищо с шестте елемента, но странният метал с форма на грахово зърно бе изчезнал. Джони върна записа.

Търл бе извадил металното топче, бе го премерил и пак го бе прибрал в чекмеджето с двойно дъно. Мястото, където бе престоял металът, бе вдълбано!

Направи нещо като кошничка от скоби, за да задържи топчето точно в средата. Само че не го постави в нея, защото го бе прибрал в чекмеджето. След това постави шестте вещества в торбичките над пръчиците.

Като се отвореше капака, пръчиците ги избутваха в центъра. Щяха да влязат в реакция помежду си и с металното грахово зърно.

След първата битка с психлосите Джони бе научил някои неща за радиацията и елементите. Знаеше, че е нужно само СТИМУЛ за елементите, за да се получи верижна ядрена реакция.

Само че Търл не работеше с радиация от уран. Нямаше как. Не и след като знаеше какво ще се случи с дихателния му газ!

Значи това грахово зърно е някакъв по-висш тип стимул.

Доколкото познаваше Търл, щеше да е смъртоносно. Беше убеден, че ако някой повдигне капака на кутията, в центъра на която е това тежко, тежко парче метал с големината на грахово зърно и всичките метали се блъснат в него, ще се случи нещо ужасно.

Търл прибра и заключи хубавата кутийка, почисти всичко и отвори един учебник по математика, озаглавен „Уравнения на силата“. Това нямаше нищо общо с телепортирането. Какво бе намислил?

Точно тук свършваха записите.

Часовникът показваше следобяд, не бяха спали, не бяха хапвали нищо.

— Сега знам кой е измислил Сатаната — каза Данълдин. — Името му е Търл.

6

След като Търл явно не работеше върху проблема с телепортацията, който беше ключ към цялата дилема, Джони също се зае с други неща за момента.

Все още имаше някаква надежда да проникнат в тайната на психлоската технология, ако психлосите, които бяха в базата, оцелеят и се съгласят да им сътрудничат. Ако успеят да извадят двата метални къса от главата на някой психлоски инженер, имаше вероятност да разрешат част от загадките, а това би увеличило шанса планетата да остане под техен контрол в бъдеще.

Доктор Маккендрик се бе завърнал. Двама от хората им в базата в Африка се бяха заразили от „малария“, както докторът определи болестта. Заразата се разнасяла от комари. Доктор Маккендрик бе осигурил хинин от южна Америка и ги накара да изпомпат водата от всички локви в базата. Поставиха мрежи на тръбите от въздушната инсталация и положението изглеждаше под контрол.

По-трудно бе да контролират състоянието на тримата пациенти-психлоси на доктор Маккендрик, двама от които бяха инженери. Състоянието им не се подобряваше. Не бе ясно дали ще оживеят.

Трийсет и тримата психлоси от лагера в Америка пристигнаха без произшествия. Настаниха ги в едно предварително приготвено за целта отделение в спалния етаж. Съобщиха, че са „безследно изчезнали при катастрофа над океана“.

Но докторът не хранеше големи надежди. Една вечер сподели с Джони в своето подземно хирургическо отделение:

— Опитах всичко възможно. Не може да се стигне до тези неща, без да се повреди структурата на черепа. При всички трупове, върху които съм работил досега, винаги се чупи или някоя основна кост, или се къса някой от възловите нерви. Металните предмети са били поставени в меките черепи на новородените и дори само след няколко месеца изваждането им е невъзможно заради втвърдяването на костите. Ще продължавам да работя, но нямам особени надежди.

След срещата с доктор Маккендрик, Джони продължи да мисли по въпроса. Напоследък проблемите явно бяха значително повече от разрешенията. Усещаше, че ако скоро не направи нещо, човешката раса може да бъде заличена от Земята.

Някой го извика по име. Минаваше край една от вратите, където бяха настанили новопристигналите психлоси от Америка. На вратата имаше малко прозорче и вграден радиопредавател.

Беше Чърк!

Никога не бе имал взимане даване с нея. Макар че беше празноглава и често си вадеше грешни заключения, досега не бяха влизали в конфликт.

— Джони — каза Чърк, — искам само да ти благодаря, че спаси живота ни.

Джони разбра, че някой е говорил с психлосите, най-вероятно Данълдин.

— Като си помисля само какво е смятал да направи ужасния Търл — да ни избие всичките — козината ми настръхва! Винаги си ми бил симпатичен, Джони. Знаеш го. А пък аз знам, че спаси живота ни.

Джони каза:

— Няма защо да ми благодариш. Мога ли да направя нещо за теб?

Изглеждаше доста разчорлена. Нямаше дрехи, само една наметка, козината й бе сплъстена.

— Не — каза Чърк. — Просто исках да ти благодаря.

Джини отмина и стигна почти до средата на коридора, когато се усети колко необичайно нещо се бе случило. Една психло да му благодари? Да изказва симпатиите си? И без да иска нищо? Невъзможно! Никога не бе имал работа с жени психлоси. В компанията нямаше много такива. Но благодарност от психло? Абсурд!

Реши да действа бързо. Само след десет минути главата на Чърк бе подложена на минерален анализ. След двайсет минутна проверка имаха отговора.

Чърк нямаше бронзов предмет в главата си. Имаше някаква сребърна капсула, но с различна форма и големина.

От лагера в Америка бяха пристигнали дванайсет жени психлоси и след доста шум и бъркотия установиха, че нито една няма бронзов предмет в мозъка. Всички имаха сребърни капсули като тази на Чърк.

Двама пилоти и Маккендрик, увит в кожи, отлетяха през облаците към моргата и след като студеният вятър добре ги продуха, намериха сред мъртвите три жени психлоси.

Още същата нощ Маккендрик показа на Джони и Ангъс сребърната капсула. Беше я извадил от черепа на една от жените.

— И тези не могат да се извадят — каза доктор Маккендрик. — Структурата на женския череп е още по-сложна. Мога само да заключа, че тези капсули подават различен сигнал на мозъка.

Явно бе така.

Както и да е, поне бронзовият фактор на жестокостта липсваше у жените. Тъй че, още на следващата сутрин Джони отиде да поговори с Чърк.

— Какво ще кажеш, искаш ли отново да работиш? — попита Джони.

Ами това би било чудесно. Джони наистина бе симпатяга. И без друго тя вече не може да се върне на Психло. Търл бе съсипал досието й в компанията и никога повече нямаше да я наемат на работа заради черните печати на неподчинението, които Търл бе лепнал на всяка страница от досието й. Ако й обещае, че няма да я изпраща обратно на Психло и ще й плаща двеста галактически кредита на месец, нямаше нищо против да работи, тъй като и без друго бездействието я подлудяваше, а и страдаше от липсата на козметика.

От известно време бяха започнали да изземат всички кредити от касите на компанията, от портфейлите на мъртви психлоси и от разни тайници. В момента имаха в обръщение около два милиона кредита, тъй че двеста кредита на месец нямаше да са проблем. Сключиха сделката.

Дадоха на Чърк дихателна маска и един часовой да я придружава и тя веднага намери няколко ярда плат. Придружиха я до езерото, където тя се изкъпа, без да обръща особено внимание на крокодилите. След това поиска достъп до стаята с мостри от минерали. Взе малко бял гипс, сложи го в хаван и го стри. Изсипа го в пликче. Взе малко мед, смеси го с киселина, кипна сместта и после проми утайката. Разбърка я с машинно масло и я изсипа в метален съд. После взе от склада тракторна боя, свари я, докато се получи пурпурно-червено, добави обикновена боя и доля малко разредител. Получената смес изсипа в бутилка.

След това отиде в шивашката работилница и набързо си скрои рокля. Направи си ботуши с високи токчета от кожена облицовка на седалки. След това поиска да иде обратно в стаята си.

За кратко време Чърк стана най-модерната жена, която улиците на Психло бяха виждали. Макар, че дихателната маска скриваше лицето й, можеше да се предположи, че е гримирана. Действително като се вгледаха през маската, виждаха се блестящо зелени костни устни, ослепително бяла носна кост и бели и зелени кръгове около очите. Ноктите на лапите й бяха боядисани в пурпурно. Бялата рокля завършваше със златиста яка и бе пристегната в кръста със златист колан. Ботушите й също бяха златисти с пурпурна подметка.

След това Чърк поиска да я заведат в една друга стая, където държаха останалите психлоски жени. От този момент нататък временният командир на базата бе затрупан от молби за работа за двеста галактически кредита месечно и ДРЕХИ!

Макар че Джони не очакваше от тях кой знае каква помощ, неочаквано я получи. Не след дълго щеше да си има неприятности, но в началото тръгна добре.

Чърк излезе в околността да намери кал. Наоколо имаше кал да се зариеш, но тя търсеше някакъв особен вид. Говореше си безгрижно с Ангъс, докато обикаляха насам-натам. Под мишницата си носеше двеста фунтов товар, сякаш бе дамска чантичка. Джони ги забеляза край едно блато — Ангъс, който изглеждаше като джудже край осемстотин фунтовата психла и двама часовои, които бяха дошли най-вече заради зверовете.

Джони се приближи до тях. Тя продължаваше да търси кал. Забиваше една лопата, докосваше с лапа калта, която се полепяше, поклащаше отрицателно глава и продължаваше. Явно нищо не я задоволяваше.

Джони забеляза нещо странно в поведението на животните. Когато той излезеше, дивечът не му обръщаше никакво внимание. Но какво ставаше около Чърк? Докъдето поглед стигаше, не се виждаха никакви животни. Нито слонове, нито лъвове, нито сърни, нищо! Реши, че може би е заради миризмата на психлосите. Докато на времето животните са бягали от хората, през вековете инстинктът им за оцеляване явно се е променил. Не допускаха психлоси на мили разстояние до себе си. Но от друга страна психлосите не бяха ловували тук, нито пък някъде другаде.

— О, психлоските мъже не се занимават с лов — обясни Чърк. — Глупавите същества намират едно животно и го проследяват, после сядат в кръг и за три дни го убиват малко по малко. Само че рядко разполагат с три почивни дни. Не и в тази компания. Глупави същества, мъжете.

Джони не я просветли какво ги прави „глупави“.

След известно време намери своята кал. Напълни една миньорска кофа и с лекота понесе обратно двеста фунтовата лопата и четиристотин фунтовата кофа.

Сложи калта в стъклени бутилки, доля ги със зеленикава течна храна и след това изплакна калта. Подаде бутилките на Маккендрик, който учудено ги погледна.

Чърк каза:

— Сложи я на раните, глупав човеко. Как можеш да се надяваш да оздравеят, ако не използваш противовирус! Това и децата го знаят!

Маккендрик схвана. Лекуваше ги главно със средства, които въздействаха на бактериите, а тяхната структура бе на основата на вируси. През следващите три дни всичките му пациенти психлоси започнаха видимо да се подобряват, забралите им рани се затвориха и много скоро тримата щяха да бъдат напълно излекувани.

Чърк се зае с библиотеката. Бе шокирана колко неподредени бяха книгите и цели два дни се занимава с подреждането им. Другите жени психлоси й помагаха, а някои се заеха с почистването на спалните помещения.

Един ден Джони работеше в кабинета си, когато изведнъж се появи Чърк.

— Твоята библиотека, — каза тя — е в отвратително състояние. Според разпоредбите на компанията, всяка мина трябва да разполага с определен списък книги и от този формуляр можеш да се убедиш, че тукашният управител е бил много небрежен и заслужава черен печат в досието си. Но сега работя за теб, тъй че трябва да ти обърна внимание върху формуляр 2,345,980-А. Ако пратиш поръчката на Психло, ще ти ги изпратят със следващата пратка. Това е много сериозно. Непълна библиотека!

Чърк не бе служител на компанията в момента, но бе попълнила формуляра.

Джони дори бе подозираше за съществуването му. Погледът му попадна на една от точките в списъка, отбелязани като липсващи: „Таблици за разпознаване на военни кораби на враждебни раси“. И на още една: „Каталог на възможностите на отделни бойни части на чужди раси“.

Чърк пак се зае с подреждането на книги върху лавиците, но след по-малко от половин час Джони бе строил трийсет човека, включително двама пилоти, да претърсват целия лагер. Може би щяха да успеят да идентифицират „посетителите“ отгоре и да намерят начин да се защитят!

Сър Робърт се бе върнал същата сутрин и тъкмо той се сети:

— Джони, тази групичка тук не е знаела кой атакува. Който и да е бил командирът, със сигурност бясно е прелиствал книгите. Претърсихте ли труповете?

Точно там бяха! В една чанта на рамото на бившия управител на мината, който лежеше горе в снега.

След по-малко от три часа, като сравниха снимките, направени от него и Стормълонг с написаното в книгите, Джони разбра, че си имат работа с толнепи, хокнери, болбоди и ховини. Освен това, разбра как изглеждат и с какви възможности разполагат. Всички бяха опасни и отблъскващи. Кръглият кораб с пръстена не бе отбелязан, нито се споменаваше за някакви дребни сиви човеци.

Но на следващия ден всичко тръгна наопаки с Чърк. Тя се справяше отлично, но Джони направи грешка.

Чърк седеше с всичките си осемстотин фунта на едно бюро в библиотеката и правеше някакви списъци. Джони разглеждаше лист с цифри, които бе изкарал.

Ставаше въпрос за разстояния между Земята и вражески бази, намиращи се най-близо до планетата и за скоростите на различните чужди космически кораби. Типовете двигатели бяха най-разнообразни. Повечето използваха енергия от различни слънца, но я усвояваха по различен начин. Джони се опитваше да изчисли на колко месеца разстояние бяха корабите от най-близките им бази. Прекопираха списъка на Търл на обитаемите планети и стана ясно, че в него са включени не всички системи и слънца, а само тези, на които Психло има интерес.

Джони с удивление прочете в книгите, че има четиристотин билиона слънца само в тази галактика. Тази вселена съдържаше повече от сто билиона галактики. А трябваше да прегледа ШЕСТНАЙСЕТ вселени.

По-лесно бе да си представи възможните враждебно настроени раси. От Земята до центъра на тази галактика имаше около трийсет хиляди светлинни години. А една светлинна година имаше около шест трилиона мили. Всички вражески кораби по един или друг начин се движеха със свръхсветлинна скорост, но пак трябваше да изчисли с колко скоростта им надхвърля скоростта на светлината и да я прецени в зависимост от местоположението на базите.

Това включваше ужасно много психлоска аритметика. Нямаше достатъчно търпение да смята на ръка. Без много да мисли, Джони каза на Чърк:

— Можеш ли да ми помогнеш да събера тези цифри?

Тя го погледна и за около минута не можа да каже нищо. След това изтърси:

— Не зная как се смята.

Джони се усмихна:

— Това е само аритметика. Ще ти покажа.

Очите на Чърк се изцъклиха. Тя падна върху бюрото.

Не издаваше никакъв звук. Беше в безсъзнание. Наложи се да вкарат мотокар и да я пренесат в стаята на леглото й.

След три дни Маккендрик каза на Джони:

— Тя просто лежи в кома. Може би с времето ще се оправи. Изглежда е преживяла тежък шок.

Макар че на Джони му бе съвестно, поне получи някаква представа какви бяха сребърните капсули в главите на жените психли. Не биваше никога да ги учат на психлоска математика!

Вероятно математиката бе ключът към цялата психлоска империя. А като оставим настрана елементарната аритметика, Джони си нямаше понятия от уравненията им. Сякаш се намираше в задънена улица.

7

Тъкмо свършиха с инсталирането на един радиотелескоп и куриерът пристигна.

Ангъс се гордееше със себе си. Лицето му бе почервеняло от слънцето при езерото и от вятъра и снега на върха близо до Маунт Елгън. Немските и шведските пилоти, освен че се обучаваха от безпощадния Стормълонг, бяха помогнали и в поставянето на огромни рефлекторни чинии на върховете, които свързаха долу с мината.

Според Ангъс сега вече имаха честотите и скоро ще могат да чуват всичко, което си разменят онези маймуни там горе. Дори ще могат да ги виждат на екраните.

Тренираното ухо на Джони долови приближаването на самолет далеч над облачната покривка. Благодари на Ангъс и пилотите за чудесната работа. Може би сега наистина щяха да научат нещо повече за намеренията на посетителите.

Гленканън се бе заел с пренасянето на жизненоважните дискове от Америка до тук. Правеха копие на всеки диск и ги изпращаха на доктор Макдермот, който ги заравяше дълбоко в една подземна шахта, а оригиналите пристигаха при Джони в Африка.

Гленканън донесе много новини. Пати от няколко седмици бе много болна, но Криси се грижеше за нея и имаше надежда. Криси му пращаше много поздрави. Беше открила чудесна стара къща точно до Касъл Рок и някои от съпругите на вождовете й помагаха да я обзаведе с мебели, намерени в развалините. Пращаше му поздрави и питаше кога ще се върне.

Касъл Рок бе до такава степен обграден с противовъздушни оръдия, че беше страшно да се лети наоколо.

Данълдин ли? О, спукваше кадетите от полети, но не пристигаха много нови желаещи. Най-много бяха машинните оператори. Кер беше много добре и му пращаше няколко нови маски, които пасваха по-добре. Беше ги изработил сам и да не го подведе Джони за кражба на имущество на компанията, ха-ха. Имаше и няколко лични писма до сър Робърт. А това бе последният комплект от знае-се-какво.

Джони слезе дълбоко под земята и пусна дисковете. Бяха се устроили доста добре. Наблюдаваха жените психло, без всъщност да им позволяват да правят важни неща и така научиха как да използват някои от офис машините, което преди бяха пренебрегвали. Можеха да презаписват дискове и да увеличават отделни части от записите с чистота, за която преди не подозираха, че е възможна. Имаха специални отделения за файловете и в крайна сметка можеха да накарат дисковете да „говорят“ много по-добре.

Търл! Решаваше силови уравнения. Абсолютно неразбираемо. Уравненията не се изравняваха и нямаше никаква логика. Изпълваше страница след страница с тях. И пак нямаше нищо общо с телепортирането.

Джони едва не изпусна нещо. Върна записа. Търл стана, отиде до касите и отвори още едно двойно дъно. Извади оттам огромен лист хартия, толкова огромен, че за да се обхване, трябваха три камери. Хартията бе много стара и омазнена и сякаш всеки момент щеше да се разпадне. Беше пожълтяла и нацапана с кафяви петна.

Търл я разтегна върху бюрото, погледна я и поклати глава. Проследи с едната лапа по посока на север към големия язовир, на югоизток от американския лагер. Кимна.

След това смачка хартията и я хвърли към кошчето. Написа няколко цифри във сантиметри и няколко във волтове. След това се върна към уравненията и през следващите два дни се занимава само с тях. Записите показваха само това.

Трябваше му цял час сглобяване на картините от три различни камери, за да получи големия лист хартия. Все пак Джони успя и направи половин дузина големи копия от него.

Казваше се „Защитни системи на планета номер 203,534“. Джони вече знаеше, че това е психлоското название на планетата Земя.

Бяха отбелязани всички мини, всички язовири, всички батареи оръдия, всички…? Малък символ, който се появяваше при всички язовири и електропроводи от язовирите до мините и клоновете им. Джони нямаше никаква представа какво може да означава този символ.

Но там имаше и нещо, което не бе сънувал и в най-смелите си сънища. Ясно отбелязана бе една платформа за телепортиране!

Сравни психлоската карта с цифрени означения с карта, направена някога от хората. Втората платформа бе край един язовир, който на времето се е казвал „Кариба“ и се е намирал в старата „Родезия“, по-късно наречена „Зимбабве“.

Площадката бе отбелязана като „Защитен военен приемателен пункт за спешни случаи“. Очевидно, ако централната база бъде унищожена, от Психло е трябвало да изпратят друга сила или пък психлоското командване на планетата е можело да поиска войски или поне да информира тамошните власти.

С неочаквано политнали надежди, но все пак малко охлаждани заради начина, по който Търл се бе отнесъл с картата, Джони подготви един нападателен самолет и качи в него почти всички шотландци. Робърт Лисицата също побърза да се качи. Тъкмо щяха да излитат и Маккендрик дотича с лекарската си чанта. Джони издигна самолета и с максимална скорост се насочиха на юг.

Беше само на хиляда мили разстояние и след трийсет и пет минути под тях се показаха язовирът, езерото и гигантската инсталация. На известно разстояние на юг и изток видяха онова, което преди са наричали водопада „Виктория“, един от най-големите на планетата. Невероятна гледка!

Местността бе отбелязана като „силно защитена“ и Джони се приближи внимателно. Имаше още един клон на психлоска мина, за чието съществуване не бяха подозирали.

Лагерът бе на известно разстояние на изток и приземиха един взвод войници с автомати и радиационни боеприпаси, за да бъдат готови за всичко. Мястото бе изоставено и както докладва командирът на взвода, не се различаваше особено от клона в гората Итури.

На картата не бе отбелязана втората платформа в мината, но тя бе доста близо до огромния язовир. Качиха взвода отново на борда и Джони внимателно започна да кръжи над района.

Дървета, дървета, дървета. Местността представляваше високо плато, но равнината не бе открита. Оттам, където бяха минавали стада слонове, дърветата бяха повалени.

Имаше много малки хълмчета. Всичко бе обрасло с растителност, с изключение на няколко голи места.

Джони кръжеше със самолета, отдолу ги гледаха слонове и африкански бизони. Продължаваха да търсят. Досега му се бе случвало да разбере, че едно е да гледаш карта, друго — да се намираш в самата местност и сега отново се сблъскваше със същото усещане.

От време на време се вглеждаше в картата, докато Стормълонг поемаше управлението от мястото на помощник пилота. Най-накрая Джони извади няколко линийки и внимателно премери разстоянието от края на язовира. Закара самолета до там и със скоростта на конски тръс най-после намериха центъра на някогашния пункт. Стормълонг хвърли една димка, за да го отбележи и няколко слона се разбягаха.

Представляваше купа в земята, чиито краища се издигаха на около двеста фута над средата. Приличаше на кратер, дори може би бе направен с бомбена експлозия. Беше около хиляда фута в диаметър.

Самата купа бе толкова обрасла с растителност, че не можеше да се разбере какво има вътре. Но когато белият пушек се издигна нагоре, Джони прозря истината.

Вероятно векове наред офицерите от сигурността не бяха поддържали защитната система, която компанията се бе потрудила да построи на планетата. Нищо чудно, че Търл бе захвърлил картата. Джони изглеждаше толкова разочарован, че сър Робърт се опита да го разведри:

— Не можем да бъдем сигурни, докато не видим отблизо.

Но без съмнение, там бе запуснато и обрасло с всякаква растителност, след като векове наред никой не се бе грижил за обекта.

Джони ги свали на ръба на кратера и започнаха да си проправят път с брадви, докато няколко човека с автомати ги охраняваха от зверовете.

— Много внимавайте — каза доктор Маккендрик. — В тези местности е имало някакво насекомо, наричано „мухата цеце“. Ухапването му причинявало сънливост и болести. Освен това във водата е имало някакви червеи, които са прониквали в кръвоносната система. Нямам с какво да ви предпазя, но ползвайте мрежи и не газете във вода.

— Страхотно — каза Джони. Това им стигаше.

Проправиха си път до средата на купата. Три пъти минаха край един от телепортационните стълбове, преди да го забележат. Тръгнаха и в други посоки и намериха още два. Четвъртия откриха лесно.

Джони взе лопата и започна да копае. Надяваше се максимата на компанията „никога не спасявай нищо“ да се окаже вярна. На два фута под окапалите листа и пръст удари на площадката.

Брадвите започнаха да повалят дървета и храсти. Стигнаха до бетонната основа на операционния купол за телепортиране и най-после до самия купол, обърнат с върха надолу и отдалечен на известно разстояние.

Нямаше пулт за управление!

Върху бетона откриха няколко кабела. Типично по психлоски все още бяха добре изолирани, след като изстъргаха мръсотията.

Джони се учуди, че липсват електропроводни жици. Трябваше да идват от язовира. На картата имаше отбелязан електропровод, а също и онзи странен символ, който не можеха да разгадаят.

Свечеряваше се и искаха да продължат да работят, но Маккендрик ги принуди да се изкачат. Прекараха нощта под воя на слонове, рева на лъвове и всички останали звуци на джунглата. Беше доста студено, тъй като платото бе на голяма надморска височина.

Сутринта изкопаха окоп и откриха електропровода, като внимаваха да не прережат жиците. Изкопаха още един окоп и откриха същите подземни жици, които продължаваха към отдалечения лагер.

Заедно с тях вървеше още един кабел, но нямаха представа за какво служи.

Проправяйки си път през храсталаците, стигнаха до огромния язовир. Беше чудовищно висок. Изглеждаше непокътнат. Преливниците на язовирната стена работеха. Имаше следи от психлоси, които неотдавна са влизали и излизали от вратата на електроцентралата.

Джони никога досега не бе влизал в язовир. Усещаше се как вибрира от енергия. От тътена на водата и рева на генераторите нищо друго не можеше да се чуе.

Обичайната психлоска подмяна, предположи Джони. Техниката бе доста стара, а на места се виждаха части от първоначалното оборудване, което бе още по-старо.

Ангъс откри контролното табло — огромна стена, която се намираше в отделна зала. Само две от ръчките бяха чисти и дори без намерения кичур козина щяха да се сетят, че психлосите са идвали тук да включват и изключват съоръжението.

Но за какво бяха другите лостове? Намериха някакви парцали и се опитаха да почистят таблото, без да предизвикат някъде късо съединение. Имаше психлоски надпис: „Силова фаза едно“, „Силова фаза две“, „Силова фаза три“. На втория ред пишеше: „Телепортация едно“, „Телепортация две“, „Телепортация три“.

Джони много леко избърса още малко от повърхността, като внимаваше да не помести нищо.

— Цветовете служат като код — извика той към Ангъс, но на този шум нищо не можеше да се разбере.

Излязоха навън.

— Търл работи върху силови уравнения — каза Джони на Ангъс и сър Робърт. На северната страна на американския язовир има нещо, което ми се струва, че му трябва. Завъртулките на тази карта явно са свързани със сила.

Изпрати Ангъс обратно в контролната зала и постави няколко шотландеца на местата, отбелязани със завъртулки на картата. Раздаде предаватели на всички.

— Затвори силова фаза едно! — предаде той на Ангъс.

Ефектът бе много по-драстичен и драматичен, отколкото очакваха.

Целият ад се отприщи!

Около линията, означена със символи на картата, по цялата околност на кратера, дърветата започнаха да се изтръгват от корените, да се цепят на трески, пращяха и се сгромолясваха.

Сякаш бе избухнала бомба.

Още цяла минута продължиха да падат стъбла, клони, листа.

Сър Робърт тичаше да види какво се е случило на шотландците с радиопредавателите. Мъртви ли бяха? Предавателите им не се обаждаха!

Нужен им бе цял час, за да изровят шотландците. Единият бе изпаднал в безсъзнание, другите бяха ожулени и натъртени. Бяха шестима.

Маккендрик ги събра и се зае да промива раните им. Джони пристигна от язовира. Мястото приличаше на медицински пункт за първа помощ в зоната на битка. Изпадналият в безсъзнание се съвзе. Беше изхвърчал във въздуха. Джони им се извини.

Шотландецът, който бе изгубил съзнание се хилеше:

— Такава дреболия не може да съсипе един шотландец! — каза той. — Какво беше това?

Да, наистина. Какво беше това?

— Сбърках ли нещо? — обади се гласът на Ангъс по предавателя.

Всички шотландци приеха случилото се като шега, тъй че Джони отговори:

— Мисля, че не сбърка. Натисни обратно лоста. — Вече бяха извън опасната зона.

Част от гробището на дърветата се размърда, после всичко стана неподвижно. Джони внимателно тръгна към купата. Не можа да излезе от зоната на язовира!

Повървя известно време право напред и не можа да продължи нататък. Не можеше да мине през въздуха отпред!

Хвърли камък. Той отскочи. Опита пак, по-силно. Същият резултат.

Накара Ангъс отново да отвори силовия лост. Нямаше бариера! Като го затвори, бариера!

През следващите два часа като хвърляха камъни и последователно отваряха и затваряха първата и втората редица лостове установиха, че целият язовир е обграден от защитен екран. Купата бе изцяло затворена от екрана!

Стреляха дори с автомати и куршумите отскачаха.

При фаза две въздухът леко започваше да трепти и Ангъс съобщи, че енергийните параметри са много ниски. При фаза три се появяваше някаква странна електрическа миризма и енергийните показатели на целия язовир падаха съвсем ниско.

Защита и само защита. При нападение площадката за телепортиране не можеше да се използва. Нито отстрани, нито отгоре не можеше да се проникне в нея. Нито пък в язовира.

Количеството енергия, което изразходваше защитната система бе една солидна част от цялата енергия, която произвеждаше огромният язовир. Джони предположи, че при атака сменят фазите на производство, а след това ги намаляват до фаза едно, когато им трябва енергия за телепортиранто.

Джони постави бомбени капани при входовете, в случай че посетителите отгоре решат да слязат да поогледат. В ранния следобед потеглиха към дома.

Лъч надежда. Не много, но все пак надежда, сподели Джони със сър Робърт по пътя.

Искаше сър Робърт да поеме контрол над базата в Африка за известно време, тъй като той трябваше да замине за известно време по други задачи. Бързо въведе в ситуацията посивелия Главнокомандващ: бяха заплашени от евентуална атака от Психло; посетителите отгоре чакаха нещо — не знаеше какво, но бе убеден, че в даден момент ще ги нападнат; политическата сцена в Америка бе по-малка заплаха, но все пак заплаха. Тъй или иначе за момента трябваше да я пренебрегнат. Това, което би решило всичките им проблеми, според Джони, бе да овладеят телепортирането, или поне да открият работещ пулт за управление. Това щеше да им даде възможност да действат много по-свободно, но изглежда тази бе най-строго пазената психлоска тайна и нямаше особена надежда да проникнат в нея.

Главната им задача, каза Джони, е да защитават оцелелите хора. И без това не бяха многобройни. Една атака от посетителите или контраатака от Психло със сигурност биха ги унищожили като раса завинаги. Веднага щом кацнат в базата в Африка, Джони заминаваше за Русия, за да се погрижи за този проблем.

В заключение, съгласен ли е сър Робърт да вземе няколкото защитни мерки, които Джони му изреди?

Робърт Лисицата отвърна, че за него ще бъде чест. Никак нямаше да е трудно. А Джони интересуваше ли се какво ще стане с някои посетители, ако слязат долу да поскитат?

Джони не се интересуваше. Сър Робърт се усмихна.