Бойно поле Земя II

1

Несвързани образи, размазани от стена от болка и тъмнина. Смътен спомен как е в самолет, който каца. Как някой му налива бульон с лъжица. Как го пренасят на носилка с мокри от дъжда одеяла. Стая с каменни стени. Непознати лица. Шепот. Друга носилка, болка в ръката. После отново мрак. Помисли, че пак е в бомбардировача. Отвори очи. Изплува лицето на Данълдин. Сигурно още е в морето. Но не усещаше студ, беше му топло.

— Идва в съзнание — тихо каза някой. — Скоро ще можем да го оперираме.

Отвори очи и видя шотландски ботуши и полички. Много ботуши и полички, застанали край леглото, на което лежеше.

Шум от двигател на самолет? Да, значи са в самолет.

Завъртя леко глава и усети болка. Но така виждаше Данълдин по-добре.

Разбра, че лежи на нещо като маса. Беше в самолет, пътнически самолет. От ляво до него седеше висок мъж с посивели коси, облечен в бяло. От дясната му страна имаше доста възрастни шотландци. Зад доктора имаше друга маса, отрупана с някакви блестящи предмети.

Данълдин бе седнал до него и ръцете им бяха свързани с маркуч и нещо като помпа.

— Какво е това? — с шепот попита Джони, като се опита да посочи маркуча.

— Кръвопреливане — каза Данълдин. Усещаше, че трябва много да внимава какво говори. Усмихваше се, но беше много притеснен и се чувстваше зле. С бодро изражение продължи:

— Момче, голям късметлия си. В момента в жилите ти се влива кралската кръв на Стюардите. Това значи, че ставаш пряк наследник на трона на Шотландия, разбира се, след мен.

Докторът направи знак на Данълдин да я кара по-спокойно. На всички им бе ясно, че Джони може да умре, шансът му да се възстанови бе по-малък от трийсет процента. Имаше две много тежки фрактури на черепа и още много наранявания, освен това бе получил и шок. Дишането му бе повърхностно и неравномерно. В подземната болница, където векове наред бяха оперирали и фрактурите на черепа не бяха рядко явление, докторът бе виждал много хора да умират и с по-леки рани от тези на Джони. Гледаше едрия, хубав младеж и му бе жал за него.

— Това е доктор Маккендрик — каза Данълдин. — Щом си в негови ръце, няма страшно. Защо винаги се престараваш, Джони? Повечето хора биха се задоволили и с една фрактура на черепа. Но не и ти, братле, ти си имаш две! — Данълдин се усмихна. — Ще се оправиш за нула време.

Искаше му се да си вярва. Лицето на Джони бе мъртвешки бледо.

— Може би трябваше да ви изчакам в бомбардировача, щом сте били толкова наблизо — прошепна Джони.

Старите шотландци ахнаха от изненада. Вождът на клана Фергус излезе крачка напред:

— Какво говориш, Мактайлър? Това мръсно нещо се разби само на една миля на север от нос Рот! За малко не ни погуби!

— Как ме открихте? — прошепна Джони.

— Момче, — обади се Данълдин — искахме само да запалим огън за сбор на клановете, а то какво стана! Бомбардировачът се издигна като огнена ракета на десет хиляди фута височина и сигурно освети цяла Шотландия. Така те забелязахме.

Вождът на Арджилс промърмори:

— Твоят приятел ни каза друго, Данълдин. Първо си открил някакво петънце във водата с онова нещо, не зная как му казвате, а после си видял огъня.

Данълдин не трепна.

— Така разказът става по-хубав. Нека историкът да го запише по този начин. Той запали огън в небето!

Другите вождове кимнаха утвърдително. Така да бъде.

— Кой ден сме днес? — прошепна Джони.

— Ден деветдесет и пети.

Джони се почувства объркан. Колко дни му се губеха — един, два? Къде е бил? Къде бе сега? Защо?

Докторът разбра объркването му. Младежът бе загубил ориентация във времето.

— Наложи се да ме изчакат — каза той. — В момента отсъствах от Абърдин. После трябваше да установим от каква група е кръвта ти и да намерим някой от същата кръвна група. Съжалявам, че загубихме толкова време. Но тъй или иначе, трябваше да изчакаме да излезеш от шока и да се стоплиш. — Той тъжно поклати глава. — Налага се да те придружа през целия път. Ще помогна на другите, като пристигнем.

Това разстрои Джони.

— Много шотландци ли са ранени? След като сте имали на разположение лекар, не е трябвало да отлагате заради мен.

— Не, не — каза вождът на Камерон. — Доктор Алън, който е специалист по изгарянията, бе изпратен преди два дни.

— Ранените са двайсет и един — каза Данълдин. — В това число влизаш и ти. Само двама са мъртви. Леко се отървахме. Другите ще се оправят.

— Кои са тези? — Джони едва махна с ръка към четиримата младежи, които седяха на пейката.

— Това са четирима от членовете на Световната федерация за обединение на човешката раса — каза Данълдин. — Първият е от рода Макдоналд и вече говори руски. Вторият е Арджил и говори немски.

Но това съвсем не бе причината за тяхното присъствие в самолета. Четиримата младежи бяха от същата кръвна група и бяха дошли в случай, че се наложи да се прелива още кръв.

— А защо съм в самолет? — с шепот попита Джони. Тъкмо от този въпрос се страхуваха. Докторът им бе забранил да го безпокоят. Бяха го качили в самолет и бързаха да го преместят в голямата подземна защитна база в планината. Съществуваше вероятност психлосите да контраатакуват. Никой не знаеше дали бомбите, изпратени на Психло са свършили работа или не. Братята Чамко им бяха казали за силовото поле около зоната за телепортиране на Психло и взривът ги навеждаше на мисълта, че полето се е задействало. Освен това им бяха казали, че обикновената сол напълно обезврежда отровния газ. Ангъс бе занесъл минни вентилатори в старата база и бяха открили, че във въздушните им филтри има сол. Бяха довели група развълнувани и възхитени руснаци, които в момента почистваха базата, а свещеникът погребваше мъртвите. Единствено в тази база Джони щеше да бъде в безопасност.

Но Данълдин можеше да отговори на Джони само така:

— Какво? Какво лошо му има на самолета? Нима искаш да изпуснеш отпразнуването на победата? Не можем да го позволим!

Един шотландец, който помагаше на Дуайт горе в пилотската кабина, дойде при тях и прошепна нещо на Данълдин. Подир себе си влачеше микрофон с доста дълга жица. Бе нагласен на планетарен обхват.

Данълдин се обърна към Джони:

— Искат да чуят гласа ти, за да са сигурни, че си жив.

— Кой? — попита Джони.

— Хората в лагера. Просто кажи нещо, кажи им как се чувстваш.

Данълдин приближи микрофона до устата на Джони.

— Добре съм — прошепна Джони. Но нещо му подсказа, че трябва да звучи по-убедително и добави по-високо: — Чувствам се много добре.

Данълдин върна микрофона на шотландеца, който се поколеба да го вземе, защото не бе убеден дали думите са се чули. Но Данълдин му махна с ръка да върви.

— Чувам още самолети — каза Джони. Данълдин поиска с поглед разрешение от доктора и помогна на Джони да завърти глава. Погледна към прозорчетата на самолета.

Имаше пет самолета, подредени в ешелон един след друг. Джони премести поглед към другото прозорче. Видя ешелон от ОЩЕ пет самолета.

— Това е твоят ескорт — каза Данълдин.

— Моят ескорт? — прошепна Джони. — Но защо? Всички помагаха.

— Ех, момче, — каза вождът на клана Фергус, — но ти изигра главната роля. Най-важната роля!

Докторът спря кръвопреливането. Премери пулса на Джони. Кимна към другите да мълчат. Прекалено дълго бе оставил Джони да говори. Самолетът летеше плавно, не се усещаха никакви сътресения. Пациентът бе излязъл от шока. Щеше му се да се намират в собствената му операционна зала в пещерата. Но другите не искаха Джони да остава там. А и той самият споделяше възхищението и уважението им към този младеж, макар че бе чул само малка част от подвизите му.

— Опитай се да изпиеш това — каза докторът. — Ще ти бъде по-лесно.

Поднесоха му чаша. Беше уиски, смесено с доста билки. Насили се да го изпие. Почти веднага болката намаля и той се унесе.

Докторът им даде сигнал да пазят тишина. В ръката си държеше трапан. Мозъкът му бе притиснат на три места, не на две и трябваше да се освободи от натиска.

Данълдин се качи в пилотската кабина да помогне на Дуайт. Погледна към ескортиращите самолети. Повечето от тях летяха с по един пилот. Всички бяха изпълнили успешно задачата в отдалечените мини и когато чуха призива на Данълдин за стабилна охрана в северна Шотландия, притекоха се на помощ. После трябваше да се приберат в лагера, но като разбраха за Джони, не искаха и дума да чуят за това. Заедно, с група въоръжени шотландци отидоха до мината в Корнуол и след като застреляха неколцината оцелели психлоси, върнаха се обратно с още самолети. Част от тях се прибраха в лагера, а тези, които не бяха извикани по спешност, останаха да чакат новини за Джони. Сега го ескортираха до дома.

— Кажи им, че е добре — каза Дуайт. — Обаждат се през две минути и питат за новини. Робърт Лисицата също се обажда постоянно. Трябва някой специално да стои на радиото!

— Той не е добре — отвърна Данълдин и погледна към дългия коридор, където докторът бе започнал да оперира.

Дуайт крадешком хвърли поглед към Данълдин. Нима младият принц плачеше? И на него му идеше да заплаче.

2

От три дни Джони бе в кома.

Бяха го пренесли в старата военна подземна база в Роки Маунтинз, където веднага можеха да пуснат солните филтри, ако от Психло се материализираше атака.

Болничният комплекс бе голям и просторен. Целият бе изграден от бели тухли, до една здрави. Руснаците го бяха изчистили, а свещеникът бе погребал труповете на мъртвите, в които преди се препъваха.

Петнайсет от ранените шотландци бяха настанени там, в това число Тор и Гленканън. Бяха в друго крило, далеч от стаята на Джони, но от време на време се чуваха чак там, особено когато им устройваха следобеден концерт с гайди. Доктор Алън и доктор Маккендрик вече бяха изписали петима, които бяха сравнително добре, пък и нямаха търпение да седят на едно място, когато наоколо ставаха толкова интересни неща.

Криси не се отделяше от леглото на Джони. В стаята влязоха доктор Маккендрик и Ангъс Мактавиш и тя стана да ги посрещне. Изглежда се бяха скарали за нещо и Криси се надяваше скоро да си тръгнат. Маккендрик сложи ръка на челото на Джони и я задържа за момент, загледан в пепелявосивия цвят на лицето му. След това се обърна към Ангъс с красноречив жест, сякаш искаше да каже: „Виждаш ли?“ Дишането на Джони бе неравномерно и повърхностно.

Преди три дни Джони се бе събудил и й бе прошепнал да извика някой. На вратата неотлъчно седеше шотландец-часовой, за да спира посетителите, които никак не бяха малко. Криси му каза да влезе и с безпокойство гледаше как Джони с усилие шепне дълго съобщение за Робърт Лисицата. Часовият го записа с микрофон, долепен до устните на Джони. Искаше да му бъде предадено, че ако във въздуха се появи друг газов бомбардировач, могат да го унищожат, като отгоре кацнат с помощта на магнитни захватки трийсет малки бомбардировача и включат двигателите си на координати, противоположни на тези на газовия бомбардировач. Така двигателят му ще избухне. Криси не разбираше за какво става дума, знаеше само, че подобни неща страшно много изтощават Джони. Той пак изпадна в кома и когато часовоят се върна да каже, че сър Робърт благодари на Джони и в случай на нужда ще използват съвета му, тя доста му се ядоса.

Същият часови бе на пост, когато влязоха доктор Маккендрик и Ангъс и Криси се зарече, че ще му се скара. Маккендрик можеше да влиза, но Агнъс — в никакъв случай!

Двамата мъже излязоха и часовоят затвори вратата след тях.

— Виж! — повтаряше Маккендрик, като влачеше Ангъс от стая в стая. — Навсякъде апарати, апарати, апарати! Това някога е било чудесно оборудвана болница. Онези големи неща там — виждал съм ги в една много стара книга — са ги наричали „Рентгенови апарати“. Имали са предмет „радоилогия“.

— Радиация ли? — попита Агнъс. — Не, човече, няма да използваш такова нещо върху Джони! Радиацията се използва, за да се убиват психлоси. Ти не си наред!

— Тези апарати позволяват да се види тялото отвътре и да се разбере какво не е наред. Те са били безценни.

— Тези апарати — ядосано каза Агнъс — са били захранвани с електричество! Защо според теб тук си светим с минни лампи?

— ТРЯБВА да ги накарате да работят! — каза Маккендрик.

— Дори да ги включим, доколкото виждам, има ТРЪБИ. Газът, който е бил в тръбите, е на повече от хиляда години. Не можем да намерим такъв, а дори да можехме, няма как да го вкараме в тръбите. Ти си се побъркал, човече.

Маккендрик го изгледа свирепо:

— Нещо притиска мозъка му! Не мога просто така да пъхна скалпел в главата му. И не мога да си позволя да ГАДАЯ. Не и при Джони Мактайлър! Хората ще ме убият!

— Искаш да видиш какво има в главата му? — каза Ангъс. — С това трябваше да започнеш!

И той се отдалечи, мърморейки нещо за електричеството.

Каза на един от пилотите, които чакаха в готовност за излитане на летището на базата, че трябва много бързо да стигне до лагера. Пилотите не достигаха и бяха много натоварени. Летяха до всички краища на света; установиха нещо като международни линии, по които поне веднъж в седмица пращаха екипи до всички места, където имаше и шепа оцелели хора. Изпращаха с послания Координатори на Световната федерация, вождове и други племенни водачи. Обучаваха още пилоти, но засега разполагаха само с тридесет плюс двама, които бяха в болницата. Тъй че, ако някой помолеше за непредвиден полет — дори да бе шотландец, дори да бе член на първите бойни части — нямаше никакви шансове да успее. От подземната база до лагера обикновено се пътуваше с минна кола.

Ангъс обясни, че става въпрос за Джони. Пилотът му отвърна, че с това е трябвало да започне, набързо го набута в самолета и му каза, че ще го чака да се върне.

Натоварен с мрачна мисия, Ангъс се насочи към тази част на лагера, където държаха пленените психлоси. Една малка площ от стария етаж за спални помещения бе захранвана с дихателен газ и „необновените“ психлоси бяха затворени там с многобройна охрана. Вече наброяваха около шейсет, тъй като от по-отдалечените мини бяха довели доброволно предалите се. Търл го държаха на отделно място.

Ангъс сложи кислородна маска и часовоят го пусна вътре. Осветлението бе слабо и психлосите бяха насядали наоколо с отчаяни изражения. Където и да ходеха, придружаваха ги часовои. Затворниците очакваха контраатака от Психло и не показваха особено желание да общуват.

Шотландският механик забеляза Кер и го извади от апатията му. Попита го известно ли му е дали има някакъв миньорски уред, който позволява да се гледа през твърди предмети. Кер повдигна рамене. Ангъс му каза, че се отнася за Джони и Кер застина неподвижен. Очите му изглеждаха замислени. След това неочаквано поиска Ангъс да го увери, че наистина става въпрос за Джони. Кер въртеше в лапите си малка златна лентичка. Изведнъж скочи на крака и поиска от Агнъс да му осигури охрана и дихателна маска.

Слязоха долу в работилниците и Кер изрови някакъв странен уред от един склад. Обясни, че се използва при анализ на вътрешната структура на мостри от минерали и за откриване на пропуквания вътре в металите. Показа на Ангъс как се работи с него. Излъчващата тръба се поставя под предмета, който трябва да се разгледа и на горния екран се появяват резултатите. Имаше и измервателен уред, който отчиташе наличието на метали в отделни сплави или в скали. Работеше с дължина на вълните, която той нарече „подпротонно поле на излъчване“. Това поле се усилваше от долната тръба, проникваше през мострата и данните се изписваха на екрана отгоре. Тък като бе направен от психлоси, уредът бе доста тежък и обемен и Кер помогна на Ангъс да го занесе до чакащия самолет. Един часовой придружи обратно Кер, а Ангъс се върна във военния лагер.

Изпробваха уреда върху няколко от котките, които бяха пуснали в базата, за да прогонят плъховете. Нищо не им стана. На екрана чудесно личаха очертанията на черепа. Един ранен шотландец доброволно се съгласи да го видят на уреда и в ръката му откриха парченце камък, останало след някакво нараняване в мината. Шотландецът също се чувстваше добре.

Същият следобед в четири часа използваха уреда за Джони. В четири и трийсет вече имаха триизмерна картина и разпечатка върху хартия.

Доктор Маккендрик с огромно облекчение посочи нещо на Ангъс:

— Парче метал! Виждаш ли? Отломък от метал точно под една от трепанационните дупки. Добре! Трябва само да го подготвим и много бързо мога да извадя парчето със скалпел.

— Метал ли? — каза Ангъс. — И скалпел? За Джони? Няма да стане! Да не си посмял да го докоснеш! Веднага се връщам.

След петнайсет минути Ангъс се появи с разпечатката при братята Чамко. Те работеха в отделно помещение в лагера, снабдено с дихателен газ и упорито помагаха на Робърт Лисицата да се поправят щетите от разрушенията. Ангъс навря под носовете им диаграмата.

— Какъв е този метал?

Чамко огледаха малките завъртулки.

— Железен даминит — заключиха те. — Много силна поддържаща сплав.

— Магнитен ли е? — попита Ангъс и те му отговориха, че е магнитен, естествено.

В шест часа Ангъс бе обратно в болницата. Носеше една доста солидна електронамотка, която току що сам бе направил. На нея имаше ръчни захватки.

Ангъс показа на Маккендрик как да я насочва и той прецени откъде най-лесно ще излезе отломъка, без да бъде засегната тъканта.

След няколко минути широкото парче бе в ръцете им. Магнитът го бе извлякъл навън.

По-късно братята Чамко идентифицираха отломъка като късче от горния слой на захватка на боен самолет, „който слой по принцип трябва да е много здрав и много лек“.

До този момент Джони почти не бе идвал в съзнание и никой не знаеше какво се е случило в бомбардировача. Историкът се бе опитал да го разпита, но Криси веднага го изгони. Тъй че, засега си оставаше загадка как е било възможно отломък от захватка да се вклини в главата на Джони.

Както и да е, независимо какво се бе случило на Джони, Криси почувства огромно облекчение. Треската му бе преминала. Дишането му се подобри и цвета на кожата му стана по-здрав.

На следващата сутрин той излезе, от комата, усмихна се едва едва на Криси и на доктор Маккендрик и моментално заспа здрав сън.

Планетарното радио веднага разпространи новината. Животът на техния Джони бе извън опасност!

Музикантите надуха гайдите и задумкаха с барабаните по целия лагер, следвайки по пети викача, който крещеше новината навсякъде, където имаше хора. фойерверки заблестяха и в базата, и в още много кътчета на света. Един от Координаторите в Андите предаде новината, че вождовете на няколко тамошни народи обявили деня за свой национален празник и питали дали е възможно да дойдат и отдадат почит. Един пилот, намиращ се в Лунните планини в Африка поиска помощ от Координаторите и вождовете на тази малка колония, защото не можел да излети заради събралото се ликуващо множество. Радиооператорите в лагера трябваше да карат по две смени, за да се справят с потока съобщения, който ги връхлетя след разпространяването на радостната новина.

Където и да идеше, Робърт Лисицата не можеше да сдържи усмивката си.

3

Дните се нижеха един подир друг, изминаха няколко седмици и за членовете на Съвета, който първоначално се състоеше от свещеника, учителя, историка и Робърт Лисицата, а в последствие в него влязоха и няколко шотландски вождове, назначили свои наместници в родните си места, стана ясно, че Джони упорито обмисля нещо.

Като бяха при него, той често им се усмихваше от леглото си и отговаряше на въпросите им, но дълбоко в очите му се четеше някаква неясна тъга.

Криси се опитваше да ги накара да идват по-рядко, а когато се застояха, ставаше нетърпелива.

Част от руснаците и няколко шведи поправяха сградата на Академията заради неотложната нужда от пилоти. Докато построят наново древната сграда на Конгреса в Денвър, Съветът заседаваше в една от стаите на Академията. Оттам лесно се стигаше както до лагера, така и до подземната военна база. Там устроиха и временните си жилища.

На това заседание Робърт Лисицата нервно крачеше напред-назад, при всяко обръщане поличката му се развяваше, а автоматът Смит и Уесън, окачен на едновремешен офицерски колан, се удряше в столовете.

— Нещо го притеснява — каза той. — Това не е същият Джони.

— Да не би да смята, че бъркаме в нещо? — попита вождът на клан Фергус.

— Не, не е това — каза Робърт. — Той никога не критикува другите, такъв си е по характер. Просто… просто изглежда притеснен.

Свещеникът прочисти гърлото си:

— Може пък да го притеснява състоянието му. Дясната му ръка е почти неподвижна и още не може да ходи. В крайна сметка, свикнал е постоянно да бъде в движение. Пък и какъв ужас е изживял, съвсем сам, ранен. Не мога да си представя как е успял. Толкова време е бил затворен в клетка, преди това… Прекалено много очаквате от него, господа. Нужно му е още време. Той има смел дух и аз вярвам, че…

— Може пък да го притеснява вероятността от контраатака от Психло — намеси се вождът на клан Арджил.

— Трябва да го успокоим по някакъв начин — каза вождът на Фергус. — Бог ни е свидетел, че правим достатъчно за планетата.

Наистина бе така. Световната федерация за обединение на човешката раса бе основана от тези, които не можаха да заминат за Америка с Джони. Около двеста млади шотландци и още петдесет по-възрастни добре се бяха справили с началната работа. След два опасни, но успешни набези — първо до един от древните университети, наречен Оксфорд и после до една подобна развалина в Кеймбридж — се бяха снабдили с книги на различни езици и с още купища материали за други страни. Бяха издирили по карти къде би могло да има изолирани групи хора и за всеки език, за който предполагаха, че може все още да се използва, бяха създали групи, които да го изучават. Подборът им се оказа доста точен. Следите от линийки по ръцете им свидетелстваха колко упорито се бяха трудили. Наричаха се „Координатори“ и приносът им бе безценен в издирването на оцелели групи хора по целия свят.

По последна преценка на Земята бяха останали около трийсет и пет хиляди човека. Това бяха невероятно много хора и Съветът единодушно реши, че никой град не може да побере толкова народ. Повечето от групите оцелели се бяха оттеглили в планински местности, в естествено защитени крепости, които прадедите им бяха укрепили, както в случая с Роки Маунтинз. Но някои живееха в замръзналия север, където психлосите нямаха интерес да ходят, а други просто никога не бяха открити от нашествениците.

Според техните виждания задължение на Съвета бе да запазят племенните и местните традиции и управление и да въведат навсякъде кланната система, назначавайки местни лидери като кланови вождове. Координаторите разпространяваха тези идеи и навсякъде ги приемаха с радост и им оказваха съдействие.

Отрупаните с работа пилоти непрестанно превозваха вождове и посетители, изобщо всички, които се качваха в пътническите самолети. Ако се съберяха прекалено много хора, просто им казваха да изчакат до следващата седмица и те нямаха нищо против.

Но истинска организация за развитие все още не бе създадена. Местният контрол сред племената често бе слаб. При някои все още съществуваше известно ниво на грамотност, при други не. По-го-ляма част от тях бяха бедни, дрипави, недохранени.

Единствено трудният за вярване факт, че след повече от хиляда години най-после бяха свободни от психлосите, дори това да се окаже само временна свобода, ги обединяваше и изпълваше с надежда. Толкова много години бяха съзерцавали от планините останките от градове, до които не смееха да се приближат; толкова много години бяха гледали плодородни равнини и многобройни стада, до които не смееха да се докоснат; толкова много години бяха живели без капка надежда за бъдещето на умиращата си раса. И после изведнъж от небето се спускат ХОРА, които говорят техния език, разказват им за забележителни подвизи, извоювали сегашната свобода, носят им смели надежди и ги изпълват с гордост от собствената им раса.

Никой не се питаше необходимо ли е съществуването на Съвета. Всички искаха да се присъединят и окачваха радиопредаватели по скали и колиби, за да поддържат връзка с членовете му.

Задаваха само един въпрос: Джони Мактайлър, за когото Координаторите толкова им разказваха, член ли е на Съвета? Да, член е. Добре, повече въпроси нямаше.

Но Съветът добре знаеше, че в момента Джони не участва активно в него. Без това да е свързано с някакви политически измерения, всеки член лично бе загрижен за Джони.

По света ставаха всякакви неща, повечето от които се предприемаха без дори да се информира Съвета. Много хора се местеха. Една група южноамериканци с широки панталони и плоски кожени шапки, въртящи ласо и владеещи ездата почти толкова добре както Джони преди, слязоха от един самолет заедно с жените, ласата и седлата за коне и обясниха с помощта на испаноговорящия шотландец Координатор, че се наричат „йанерос“, или „гаучос“, познават добре добитъка и поемат грижата за огромните стада бизони, за да ги запазят и да осигуряват храна за хората от базата и лагера. Появиха се двама италианци от италианските Алпи и поеха грижа за снабдяването с продукти, след като се помириха с възрастните жени. Дойдоха петима германци от Швейцария и отвориха фабрика в Денвър за изработка и поддръжка на ножове и какви ли още не домакински приспособления. Започнаха да им изпращат стари прибори и те им ги връщаха лъскави, работещи като нови. Тази дейност изискваше да се създаде линия за пренасяне на стоки, което допълнително натовари интензивността на полетите. Трима баски се появиха и без никакви нареждания започнаха да изработват обувки; трудността идваше оттам, че Координаторите бяха пропуснали да се занимаят с баски език и обущарите трябваше едновременно да правят обувки от кожите, които южноамериканците прилежно им доставяха, и да учат английски и психлоски. Пристигнаха още много други хора.

— Не можем да се справим с това — сподели един ден с Джони Робърт Лисицата.

Джони само се усмихна леко и му отвърна:

— А нужно ли е?

Освен че се бе заел да запише разказа на Джони за случилото се в бомбардировача, макар че той бе твърде фрагментарен, за да се нарече история, историкът се бе нагърбил и със задачата да събира факти от историята на различните племена през последното хилядолетие. Няколко китайци със сериозни очи бяха дошли от китайските планини да му помагат, но макар усилено да учеха английски, все още не можеха да бъдат много полезни.

Отначало изглеждаше, че езикът ще се окаже сериозна пречка. Но скоро стана ясно, че бъдещият образован човек ще трябва да владее три езика — психлоски като технически език, английски — езика на изкуствата, хуманитарните науки и управлението и собствения си племенен език, ако е различен от английския. Пилотите говореха помежду си на психлоски. Всички надписи в самолетите бяха написани на този език, а също и наръчниците за управление и всичко останало.

Много хора протестираха, че се говори езика на омразните психлоси. Но скоро историкът разбра, че в действителност като език психлоският е съставен от езиците на други народи от вселените и никога не е съществувал самостоятелен език, наречен „психлоски“. Хората се зарадваха на това откритие и оттогава започнаха да го изучават с по-голямо желание, но предпочитаха да го наричат „технически“.

Свещеникът си имаше други проблеми. Трябваше да се оправя с четиресет различни религии. Приличаха си само по едно нещо — мита за завоеванието преди повече от хиляда години. В други отношения бяха на километри разстояние една от друга. Пред вратата му се тълпяха шамани, медици, попове и какви ли не още хора. Много добре знаеше какви вражди могат да се породят заради различията във вярата и нямаше никакво намерение да покръства когото и да било. На хората им трябваше МИР.

Непрестанно им обясняваше, че Човекът е напредвал твърде бавно в развитието си поради вътрешни войни, затова е бил податлив на чужди нашествия.

Що се отнася до митовете — е, сега вече знаеха каква е била истината. С радост бяха готови да забравят тази част от тях. Но по въпроса кои богове и кои дяволи остават валидни… ами…

Свещеникът засега се справяше безпроблемно. Не поставяше под въпрос никоя вяра. Всяко племе искаше да знае каква религия изповядва Джони Мактайлър. Ами той всъщност не изповядва точно определена религия, отговаряше свещеникът. Той бе ДЖОНИ МАКТАЙЛЪР. Мигновено и без изключения Джони Мактайлър ставаше част от тяхната религия. И това решаваше въпроса.

Но Джони продължаваше да лежи, малко заслабнал и всеки ден по настояването на Криси и доктор Маккендрик се опитваше да ходи и да раздвижва ръката си. И когато свещеникът му каза, че той е намерил място в пантеона на около четирсет религии, той не отвърна нищо. Просто си лежеше, а от дълбините на очите му не бликаше особен живот или интерес.

Това положение не даваше мира на Съвета.

4

Джони лежеше полубуден в леглото си и нямаше желание да се събуди.

Тайната, която се криеше зад неговата летаргия бе чувството, че се е провалил. Вероятно бомбите не бяха засегнали Психло. Може би всичко това бе само мимолетно състояние на мир за хората. Може би много скоро по хубавите долини на тази планета отново няма да съществува човешки живот.

А дори ако бомбите са свършили работата си и Психло вече не представлява заплаха за тях, той бе разбрал, че във вселената има и други раси, не по-малко жестоки и безмилостни от психлосите. Как планетата би могла да се защити срещу тях?

Този въпрос го преследваше при всяко пробуждане. Глождеше съня му. Хората изглеждаха толкова щастливи и така усилено работеха, сякаш сега започваше истинският им живот. Колко жестоко щеше да бъде, ако това сега се окаже съвсем кратко. Всички щяха да бъдат смазани.

Днешният ден обещаваше да бъде като всички останали. Ще стане, един от руснаците ще му донесе закуската и ще помогне на Криси да оправи стаята. След това ще дойде Маккендрик и ще правят упражнения за раздвижване на ръката, след което ще се опита да походи. Нямаше нищо страшно, просто някои неща трябваше да ги усвоява наново. След това щяха да го посетят сър Робърт или свещеникът, щяха да поседят смутени за малко, докато Криси не ги отпрати. Още няколко банални рутинни неща и денят ще си иде. Потискаше го това, че се е провалил. Виждаше по-ясно от другите колко жестоко ще бъде разочарованието, ако психлосите ги нападнат. Като видеше щастливо лице, чувстваше се виновен — след колко ли време щастието ще се превърне в скръб?

Когато историкът дойде да го разпитва, Джони му разказа доста съкратено историята с бомбардировача — колкото да се знае какво може и какво не може да се направи, ако се появи друг бомбардировач. Доктор Макдермот усети, че Джони премълчава по-голяма част от случилото се, но Криси настоя да си върви.

Тя току що бе измила лицето му и го преместиха на маса с колела. В този момент Джони забеляза нещо странно в поведението на руснака, който го обслужваше. Но не се впечатли особено, тъй като знаеше, че отвън винаги има шотландци, които го пазят от натрапници и безпокойство. Отначало самият той протестираше срещу това, но като видя колко ги разстройват протестите му, се съгласи.

Джони не бе виждал точно този руснак от две седмици. Други бяха заели мястото му. Един ден преди известно време руснакът бе влязъл при Джони с огромна синина на окото и с победоносна усмивка. Джони попита Криси и тя му обясни, че руснаците понякога се бият помежду си за това кой да обслужва Джони. Е, ако се съди по вида на този, май никой не можеше да го победи. Висок колкото Джони, с леко раздалечени очи, облечен в шалвари и бяла туника, руснакът изглеждаше доста внушително. Черният му мустак стърчеше от двете страни на големия му нос. Разбира се, казваше се Иван.

След като му поднесе закуската, той се оттегли и така се вторачи в Джони, че направо щеше да го погълне.

Един от Координаторите влезе, като се подхлъзна до вратата. Намръщеният часовой тайно се закле да прати да извикат сър Робърт още щом вратата се затвори.

Джони въпросително погледна руснака.

Руснакът се поклони от кръста, застана мирно и вперил поглед право пред себе си, каза:

— Приятно ми е да се запозная с Вас, сър Джони Тайлър.

Имаше доста силен акцент. След тези думи млъкна.

Джони продължи да яде ечемичената каша със сметана.

— Приятно ми е — безразлично отвърна той. Руснакът продължаваше да седи неподвижно.

След това очите му умолително се насочиха към шотландския Координатор.

— Той знае само това на английски, сър Джони. Има новини и подарък за Вас.

В този момент Криси бе с метлата в ръце, а копринената й — коса с цвят на жито бе завързана с кожена лента, за да не влиза в очите й. Тя се наостри при това нарушение на реда и изглеждаше така, сякаш всеки момент ще цапардоса и двамата с метлата. Джони й махна с ръка да не се намесва. Беше заинтригуван. Руснакът сякаш щеше да избухне, ако още малко задържи новините си.

Иван блъвна дълъг поток руски думи и Координаторът преведе:

— Казва, че е полковник Иван Смоленск от Хинду Куш — намира се в Хималаите. Някои от тамошните жители говорят руски, други говорят някакъв афганистански диалект. Всъщност там няма армейски части. „Полковник“ при тях значи „баща“. В действителност те са косаци.

Руснакът реши, че Коордиаторът говори прекалено много — той не бе казал толкова неща. Избоботи още нещо. Координаторът изясни някои неща и се обърна към Джони, но Криси се намеси:

— Това нарушава правилата — черните й очи гневно просветваха.

Координаторът се страхуваше от нея и Джони трябваше изрично да го подкани, за да продължи.

— Явно когато са разбрали, че могат свободно да се движат наоколо — степите са огромни — една от ротите им — така наричат големите си семейства — тръгнала към планината Урал. Свързали се по радиото с него — явно всеки може да го използва — и му предали някакво съобщение. Нашият Координатор там им разказвал за тази база и неизвестно защо ротата сметнала, че там може да има подобна руска база. Върнали се и се свързали с Иван, който вече бил тук и той веднага заминал със самолет. Това е напълно възможно — самолетите по разписание обикалят различните племена веднъж седмично. Той се качил на най-бързия кон и се понесъл като вятър към Урал, за да провери лично. Току що се е върнал и имал нещо да ти казва.

— Би трябвало да го каже на Съвета! — каза Криси. — Джони не е в състояние да изслушва подобни неща!

Руснакът пак блъвна поток руска реч. Координаторът с неудобство започна да превежда (не искаше да ядосва Криси; тя бе толкова красива и беше прочута почти колкото Джони).

— Наистина ИМА такава база. Голяма е колкото тази и също е пълна с атомни бомби, оръжия и трупове.

Джони донякъде бе заинтригуван. Базата можеше да им послужи като място за укриване, ако имаше контраатака.

— Кажи му, че това е чудесно. Може да се разчисти и да се използва.

Руснакът и Координаторът си размениха няколко реплики и последва фойерверк от думи. Руският сякаш излизаше от самите стени!

В този момент влезе Робърт Лисицата. Трудно си поемаше дъх, защото бе тичал, ядосан от това, че някой безпокои Джени и заобикаля установения ред. Но се спря и не каза нищо. Джони изглеждаше заинтригуван — нещо, което не се бе случвало в последно време. Ветеранът се облегна на стената и даде знак на Координатора да продължи.

Той бе доста развълнуван. Досега имаше доста опит в общуването с племенни вождове и знаменитости, но тук се бяха събрали три от най-прочутите хора на планетата, особено сър Джони. В същото време полковник Иван само дето не тропаше с крака, за да го подкани да превежда.

— Казва, че тъкмо това е унищожило човешката раса. Казва, че храбрата Червена армия се е борила срещу капиталистическите и империалистическите войнолюбци (за него това са само имена, сър Джони, нямат никаква политическа стойност) и погълнати от собствените си вражди, не са си сътрудничели, когато е дошъл нашественика. Освен това казва, че докато племенни войни винаги е имало и ще продължава да има, войни между цели народи не трябва да се допускат, защото те носят зло на всички хора. Казва, че повече не трябва да се допуска хората на Земята да са разединени и да се бият помежду си. Той държи да подчертае това, сър, и казва, че всички руски племена мислят като него.

Джони отмести подноса с храна и руснакът, спомнил си изведнъж какви бяха задълженията му, пристъпи напред и го взе. След това продължи да държи реч на руски.

Координаторът извади някакви листове:

— Останали са грамотни, сър. Той и някои от вождовете ми дадоха тези документи. Нямат много хартия, затова прощавайте, че са в такова състояние. Мисля, че са ги намерили в базата. Искат да чуят мнението Ви.

Робърт Лисицата реши, че Джони изглежда уморен.

— Това е работа на Съвета. Хималайските вождове са членове на Съвета.

Руснакът сякаш благоговееше пред своите думи и продължи.

— Не, казва той — преведе Координаторът. — Съветът е тук, на този континент, а базата е там, на другия. Казва, че има цели силози с ядрени оръжия, насочени към този континент отпреди повече от хиляда години. А той не иска да Ви се случи нищо лошо, сър Джони. Затова настоява група от южна Америка и Аляска — защото му е известно, че североамериканци почти не са останали — да поемат управлението на онази база под твое ръководство. Казва, че ако американската база се управлява от руснаци, те никога няма да стрелят към Русия. И ако хора от този континент отидат в онази база, те също никога няма да стрелят по своя континент. Всичко са измислили, сър Джони. Написано е на тези листове. Измислили са го в Русия. Ако ти се съгласиш и напишеш името си тук долу…

Робърт Лисицата наблюдаваше Джони. За пръв път младежът бе заинтригуван. Робърт предполагаше, че Съветът вероятно няма да има нищо против. Джони го погледна. Робърт кимна. Джони взе химикала, който му поднесоха и написа името си върху листа.

Руснакът едва не се пръсна от облекчение. След това се обърна към Координатора, който преведе:

— А сега иска да ти поднесе подарък.

Иван остави подноса на пода и бръкна в джоба на туниката си. Извади златна плочка с голяма червена звезда по средата и две петлици за ревер, обшити с едновремешна сърма. Поднесе ги на Джони. Координаторът каза:

— Звездата е красяла шапката на Маршала от Червената Армия, който по онова време е командвал базата. Петлиците са били на ревера му. Казва, че от сега нататък са твои. ТИ командваш И ДВЕТЕ бази.

Джони леко се усмихна, руснакът го разцелува по двете бузи и бързо излезе от стаята.

Робърт разгледа документите, а Криси побърза да прибере подаръците в кожената торбичка на Джони.

— Ако това се бе случило преди около хиляда години, — каза Робърт Лисицата — нещата сигурно щяха да изглеждат по съвсем различен начин.

Криси му даде знак да си върви. Джони изглеждаше уморен.

— Съветът ще разгледа този въпрос. В онази база може би има жизнено важни материали.

— Не е лошо да се разчисти и да се филтрира — каза Джони. — Може да им послужи, ако отново се появят газови бомбардировачи.

Когато доктор Маккендрик дойде да помага на Джони с упражненията за ръката отбеляза, че има подобрение. Но Джони горчиво каза:

— Може и да има, но не е достатъчно! В крайна сметка май не се оказах чак толкова умен.