Бойно поле Земя II

1

Браун Лимпър Стафър се отдалечи от лагера направо болен от завист — наричаше я „справедливост“.

Какъв ужасен, ВУЛГАРЕН спектакъл!

Толкова много народ се тълпеше около него, дори го приветстваха, опитваха се да пипнат мокасините му, пълно раболепие. Човек с нормален разсъдък като Браун Лимпър не би могъл да търпи всичко това.

Напоследък усещаше, че губи почва под краката си и си блъскаше главата да измисли някакъв начин, дори престъпен, да изведе хората от огромното заблуждение спрямо този Тайлър!

Откак Джони Гудбой Тайлър се върна в селото миналата година и започна да се перчи и да подкупва хората с подаръци — а всъщност целта му бе да ги прогони от собствените им земи и къщи, откак Браун Лимпър бе разбрал, че Джони не само не е умрял, а се движи в доста по-широк свят отпреди и отгоре на всичко навсякъде жъне успехи, оттогава той само чакаше.

Като си помислеше как още от деца Тайлър го унижаваше и му се надсмиваше, кипваше от гняв. Внимаваше да не мисли много за това, защото вечер не можеше да заспива, въртеше се и се мяташе в леглото, скърцаше със зъби и го хващаше треска. Това, че не можеше да си спомни и изолира отделните случаи, когато Тайлър го караше да се чувства по този начин, влошаваше още повече положението му. Трябва да е имало такива инциденти, иначе Браун Лимпър не би се чувствал така, нали?

Беше логично.

Като разбра, че Тайлър е осакатял и има голяма вероятност да умре, заля го вълна от облекчение. Но ето го тук днес, вярно, куцаше, но пак успя да устрои този отвратителен спектакъл с онези психлоси.

Не че Браун Лимпър не бе опитвал. Преди известно време, когато старият Джимсън започна да се оплаква от ревматизъм, Браун Стафър любезно му показа колко успокоително въздействие има един вид полски плевел, от който свещеникът Стафър бе натрупал достатъчно запаси. Браун Лимпър извърши този акт на хуманност веднага след като се бе уплашил, че стария Джимсън има намерение да подкрепи престъпното предложение на Тайлър да унищожи селото и да премести хората на някое забравено от бога място в планините, където щяха да умрат от глад и студ. Безспорно на Джимсън не можеше да му се има доверие в управлението, разбира се заради болестта и болките му. След като бе изпил билката, той се бе оттеглил в леглото си и се събуди, когато домашните му донесоха нещо да хапне. С огромно облекчение видяха, че старецът вече не го мъчи ни болка, ни притеснения за делата на селото. Разбира се, да поеме цялата тази работа бе огромна тежест, но Браун Лимпър бе търпелив и издръжлив, освен това отчасти я прие като задължение от бога.

Когато Координаторите дойдоха като пратеници на Световната федерация за обединение на човешката раса, Браун Лимпър отначало ги прие просто като нахалници, които си пъхат носа където не им е работа. След това те му показаха някакви книги.

Преди да започне денонощно да дъвче онзи плевел, старият свещеник Стафър се отнасяше сериозно към задълженията си и като свещеник, и към семейството си. Той въведе Браун Лимпър в църковните дела и извади от някакво скришно място книга, наречена „Библия“, която никой друг в селото не бе виждал. По нея той скришно бе научил Браун Лимпър да чете. Но на Браун не му се нравеше особено мисълта да стане свещеник, повече го привличаше кметското място. Свещеникът можеше само да говори, а КМЕТЪТ … това беше друго нещо!

Логиката бе доста проста. Ей го Тайлър, перчещ се на конете си, момичетата въздишат по него, младежите му подражават и си намират белята, Съветът мекушаво си затваря очите пред престъпните му цели. А Браун Лимпър, мъдър, толерантен, разбиращ и блестящ е пребрегван, дори унижаван и подритван. И нима собственият баща на Тайлър — ако изобщо той бе негов баща — не бе протестирал, когато бе разрешено сакатото бебе Браун Лимпър да остане живо. Е, може би не е бил само старият Тайлър, но майката на Браун му бе разказвала, че някои са протестирали, но тя е надделяла и е спасила живота му. Повтаряше му това няколко пъти седмично и Браун Лимпър бе разбрал защо: Тайлър са се опитали да го убият!

Затова бе съвсем естествено той да се чувства огорчен и да вземе мерки да защити не само себе си, но и цялото село. Противното би било чиста безотговорност.

Координаторите с голямо задоволство разбраха, че той може да чете и му дадоха някакви текстове за „управлението“ и един за „парламентарни процедури“, озаглавен „Правилата за ред на Робърт“. Бе поразен като го информираха, че като единствен действащ кмет е обявен за вожд на Американското племе. Явно цялото население на Америка (показаха му на глобуса как изглежда континентът) бе унищожено или измряло. Хората от тяхното село бяха основното население и понеже бяха най-близо до лагера, бяха политически най-влиятелната група.

Като си помисли човек, какво представляваше този Съвет? В него влизаха вождовете на всички племена по света и се събираха, или изпращаха намесници, за нещо като парламентарни сесии точно тук, в неговия двор, така да се каже.

Споменаха, че той естествено трябва да бъде силно заинтересуван поради факта, че Джони е от неговото племе. Браун Лимпър бе не само заинтересуван, той направо бе обсебен от този факт!

Имаше ли други хора в Америка? Е, бяха открили двама в Британска Колумбия и четирима в Сиера Невада — планинска верига на запад, освен това неколцина индианци — не бяха всъщност от Индия, но така се наричаха — в планините далеч на юг. Имаше и ескимоси и няколко племена в Аляска, но те не се числяха географски към Америка.

Браун Лимпър напредваше. Тъй като всеки член на Съвета имаше право на един глас, той уреди спасяването на двамата от Британска Колумбия и на четиримата от Сиера Невада (воден изцяло от хуманни подбуди, разбира се), настани ги като отделни племена в своето село и поиска от Съвета три гласа. В момента работеше по индианския въпрос — искаше да прехвърли тук един член от племето, за да има четири гласа.

Надяваше се, че напредва и в друго отношение. В обкръжението на членовете на Съвета той уж случайно пускаше реплики за Тайлър, например как в селото винаги са го смятали за прекалено див, необуздан и безотговорен, макар че лично той се е опитвал винаги да поправя такива впечатления. Спомена, че като дете Тайлър винаги тичал насам-натам и дори отказвал да носи вода на семейството си — задължение, което всички добри и възпитани деца са изпълнявали. Относно слуховете, че Тайлър през цялото време е знаел за съществуването на гробницата, но не е казвал на никого, за да може сам да ходи там и да плячкосва почитаемите мъртви, Браун Лимпър обясни, че Тайлър ходел само от време на време и веднъж свещеникът направил всичко възможно да го откаже, дори взел някои от нещата, които момчето откраднало, за да го накаже. В крайна сметка Тайлър окончателно избягал и оставил семейството си и цялото село да гладуват цели две зими. Що се отнася до това защо Тайлър и Криси не са женени, е, това всъщност бе публична тайна. Свещеникът разбрал някои неща още когато те били деца и им забранил да се женят. Не че Тайлър се впечатлявал особено от заповеди — младостта си е младост…

Голяма част от по-възрастните вождове, които идваха от много далеч, не знаеха как стоят нещата, а нима вождът Стафър не бе единственият стар близък приятел на Джони?

Само преди два дни някакъв невежа, вожд на сибирското племе, си бе позволил да спори с Браун Лимпър. Имаше чувството, че не всички му вярват. Това го правеше мрачен. Нима той не ПОЗНАВАШЕ Тайлър, ИСТИНСКИЯ Тайлър. А сега и този отвратителен грандомански спектакъл. Какъв надут глупак! Пфу! Освен това имаше и наглостта да се преструва, че куца. Правеше го само да се подиграе на Браун Лимпър.

Лимпър забеляза, че психлото в клетката спокойно си разговаряше с Тайлър. Не знаеше какво си казаха, но явно добре се познаваха. Все пак му се струваше, че забеляза известна хладина в отношенията им.

Като удавник за сламка Браун Лимпър реши да не изпуска тази възможност и същата вечер се върна в лагера, за да разбере повече подробности. Разбира се, на часовоите и през ум нямаше да им мине да кажат нещо на един старши член на Съвета, който носеше малка цветна лента, показваща от кое племе е. Браун Лимпър се спря на известно разстояние от клетката и оттам започна да наблюдава огромния психло. Забеляза нещо твърде любопитно. Някакъв млад шведски кадет се приближи до решетките и известно време разговаря с психлоса.

Часовоят му обясни, че той редовно идва тук след занятия, за да усъвършенства психлоския си. Пилотите трябваше отлично да владеят този език, а чудовището в клетката бе истински психло, каквито тук нямаше много. Не знаеше за какво си говорят, защото не разбираше психлоски, бе от нападателните части на Арджил, а името на кадета бе Ларс Торенсон. Бе много благодарен на вожда за това, че смята за необходимо часовоите да носят наметала и за обещанието му да повдигне този въпрос пред Съвета.

Използвайки влиянието си, Браун Лимпър откри в документацията на Академията, че Ларс Торенсон е от някакво шведско племе, което преди доста време имигрирало в Шотландия. Първоначално е бил избран за Координатор-инструктор, защото е говорил и шведски, и английски и езиците му се удавали. Но в последствие отпаднал от Федерацията, защото баща му бил фашист и подстрекавал момчето да използва федерацията като проводник на фашистки идеи, защото това била официалната религия на Швеция и на времето църквата им била оглавявана от някакъв много високопоставен военен на име Хитлер и тази религия била нужна на света. Младежът кандидатствал отново и бил приет поради недостиг на хора да се обучава за пилот. Но това никак не му се удавало и в момента той се лекувал след някакво лошо кацане. Вероятно щяха да го изпратят обратно във фермата му в Швеция, защото въпреки лекотата, с която учел езици, явно не бил съвсем наред в главата.

Чудесно! За един старши член на Съвета нямаше да бъде никак трудно да отмени решението за освобождаване.

Браун Лимпър започна активно да се интересува от Ларс Торенсон, а чрез него и от чудовището в клетката.

Нещата определено се нареждаха добре. Някои престъпления трябваше да се наказват, дори ако престъпникът ти бе стар приятел!

2

Денят бе изпълнил Търл с оптимизъм.

Нещата се развиваха точно както предвиждаше. Рано или късно някой щеше да поправи системата за телепортиране и колко радостно бе за Търл да разбере, че самото животно се е заело с това.

Търл бе високо квалифициран специалист по системи за безопасност, най-добрият по собствената преценка и знаеше всичко за телепортирането. ВСИЧКО.

Когато животното влезе при братята Чамко, Търл с доволство очакваше да чуе изстрелите. И те не се забавиха!

Търл не бе наясно за себе си кой искаше да победи. Той бе много доволен, че се бяха сбили и двамата братя бяха реагирали точно както очакваше, но същевременно бе разочарован, че животното бе само леко одраскано по лицето. В него се бореха противоречиви емоции — хем се радваше, че животното бе застреляло братята, хем го бе яд да го види как куцука насам-натам и му няма нищо. Е, все пак не можеше да иска всичко.

Два дни очакваше да чуе новината, че братята Чамко са се самоубили. Най-накрая го научи от глупавия кадет, който ходеше при него всяка вечер. За да се практикува един език, човек трябва да има за какво да говори и така Търл научаваше много новини.

— Познаваш ли онези двамата психлоси, които работеха там в купола? — попита го Ларс през решетките на клетката. — Затвориха ги в една килия долу в спалните помещения и макар че бяха взели толкова предпазни мерки, двамата се обесили с веригите си. На една греда. Разкъсали веригите, направили от тях примки и се обесили. Можеха да опитат да избягат, но вместо това просто свършили със себе си.

— Не! — престорено каза Търл, сякаш не очакваше точно това. — Горките. Сигурно животното ги е ранило много лошо. Видях оттук какво стана. Той седеше и стреляше, стреляше. Когато един психло е лошо ранен и знае, че няма да се възстанови, най-ветоятно е да се самоубие.

Това бе възможно най-далеч от истината и Търл едва се сдържа да не се разсмее.

— Дадоха часовоя и сержанта от стражата на военно полеви съд — каза Ларс. — Вероятно ще ги изпратят обратно в Шотландия. Те са от клана Арджил.

Търл съчувствено зацъка с език при тази явна несправедливост.

Ларс се съгласи, че понякога властта може да бъде много несправедлива. Но не трябваше да отива прекалено далеч.

— Искам да се запознаеш с един човек. Той е важна личност, старши член на Съвета. Няма да споменавам името му. Стои ей там, под сянката на стълба. Виждаш ли го?

Търл го бе забелязал веднага щом се появи.

— Къде? А? Какво значи старши член на Съвета?

И така Ларс се възползва от прекрасната възможност да практикува езика и разясни на Търл цялата политическа система, която функционираше в момента. И Търл каза да, разбира се, че ще разговаря с помощта на своя приятел кадета с този висшестоящ служител, освен това той ще има страхотна възможност да упражни езика.

И така посредством два предавателя (Браун Лимпър каза, че от силната светлина пред клетката го болят очите, а напоследък никак не вижда добре) се получи един дълъг разговор, в който Ларс изпълняваше ролята на преводач.

Търл даде на политика много полезна информация, все „факти“. Психлосите всъщност били миролюбив народ. Занимават се с търговия, а на тази планета — само с миньорство. Преди повече от хиляда години след някакво бедствие на психлоската компания се удал случай да се пренесе тук. Не, няма представа какво е причинило бедствието, вероятно някакъв природен катаклизъм. Компанията се опитала да спаси колкото се може повече хора, но жителите на планетата не разбрали намеренията им и се изпокрили от спасителните групи и мисионерите на мира, и понеже компанията не е политическа, а само търговска организация и следователно доста бедна, прекъснала спасителните операции поради непосилната финансова тежест.

Да, би могло да се каже, че животното (Тайлър?) е предизвикало криза. Дали е действал прибързано? Ами да, като помислиш, доста прибързано. И необмислено. Кой би могъл да знае по-добре от него. Търл бе опитал се да се сприятели с животното и ето го сега затворен в клетка — при това без съд и присъда! Но разбира се, истинската причина за сегашното му положение бяха чувството за вина и желанието да се разкае. Това животно — как го нарече? Тайлър? Не знаеше, че има име. Всъщност то беше много потайно, дори злонамерено. Та погледни какво стори с двамата най-добри приятели на Търл само преди два дни. Ранил ги е толкова жестоко, че са се самоубили.

О, психлосите наистина бяха миролюбив народ. Честни, любезни, добри към приятелите си. Можеше да им се вярва. За него самия основното правило в живота бе никога да не предава тези, които му вярват.

Какво? А, да, много лошо, че животното Тайлър няма принципите и морала на психлосите. Да, съгласен бе, че е трябвало някой да го научи още като млад да бъде честен и прям.

О, не, на психлосите и през ум не би им минало да контраатакуват. Те не бяха войнствена нация, Междугалактическата компания се занимаваше само с мини, интересуваше се единствено от това да оцелее и да бъде в добри отношения с цялата вселена. Явно бяха оценили много погрешно психлоския народ.

След като си тръгнаха, Ларс бе благодарен за чудесната възможност да говори толкова много на психлоски, а сянката под стълба определено желаеше още такива разговори за в бъдеще. Търл ликуваше.

Щеше да се измъкне от тази планета, беше му в кърпа вързано. Планът му бе блестящ! Каква щастлива случайност. И без нея щеше да успее, но сега ставаше страшно лесно. Не само ще се прибере у дома при златото си, но и ще му се удаде възможност да вдигне тази планета във въздуха. Ще си заведе и затворник у дома. На Психло имаха въздушни камери. Можеха да разпитват със седмици пленници от коя да е система — и колко болезнени седмици щяха да бъдат! Да, ще си отведе затворник. Не този глупав кадет, който нищо не знаеше, не и този тъп самонадеян политик, който с пилешкия си мозък не можеше да различи полезната информация от боклука, не и животното Тайлър, който можеше да бъде много опасен… е, може би все пак Тайлър, ако не успее дотогава да намери друг. Но по-добре да е някой, който е запознат с всичките им планове и да знае каква готовност имат… кой?

Търл едва се сдържаше да не се разсмее от удоволствие. Не искаше часовоят да надуши нещо заради странното му поведение. Може да си помисли, че Търл страда от болки в стомаха.

О, ставаше твърде хубаво!

Преподавателите му едно време бяха напълно прави. Той без съмнение бе най-добрият им ученик!

Най-накрая Търл не се сдържа и избухна в смях, но часовоят се бе сменил и навярно просто щеше да реши, че Търл е малко по-луд от обикновено. В сводката не бе отбелязано нищо друго, освен че кадетът е идвал на обичайното си посещение да практикува психлоски. Новият часовой крачеше напред-назад. Глождеше го някакво странно предчувствие. Дали лятната нощ бе застудяла? Или всичко бе заради този лудешки смях от клетката?

3

— Ние — каза Джони — отиваме в Африка.

Доктор Макендрик, който в този момент махаше гипса от ръката на Тор, се сепна и вдигна очи.

Всички ранени шотландци с изключение на Тор бяха изписани от подземната болница. Наложи се да счупят отново ръката на Тор, но вече се бе оправила и след като и той си заминеше, в болницата щеше да остане само Джони. Доктор Алън се бе върнал в Шотландия и се бе заел отново с обичайната си практика. Това възнамеряваше да направи и доктор Маккендрик.

Като свърши с гипса, той попита:

— Ние?

— Да — каза Джони. — Ти разбираш от кости, но мисля, че освен това разбираш и от неврохирургия, нали така му казват?

Доктор Маккендрик погледна високия млад мъж, опрял се на тояжката си. Харесваше му този младеж. Много му харесваше. Със задълженията му у дома се бе заел един добър млад лекар и предполагаше, че може да го замества и по-дълго време. Мислеше, че една малка ваканция няма да му се отрази зле преди да премести всичките си инструменти отново в пещерата в Абърдин. Но Африка?

Тор протегна ръка и изглеждаше много доволен. Маккендрик му обясни какви упражнения трябва да прави, за да заздрави мускулите си. Явно този път костта бе добре наместена.

Джони даде знак на Маккендрик да го последва и отидоха в една болнична стая, която Джони използваше като офис. Върху една стара операционна маса бяха разпиляни хартии, снимки й книги.

— Нуждая се от няколко мъртви и няколко живи психлоси — каза Джони.

Застанал на вратата, Тор се засмя:

— Не мисля, че с мъртвите ще имаш проблеми. В околностите на лагера има поне хиляда.

— Съжалявам, — каза Джони, — но ги хвърлиха в една минна шахта, дълбока около миля. Мината не е много стабилна и ще е крайно рисковано да се слиза долу. Миналата седмица през цялото време съм търсил мъртви психлоси.

— Можеш да използваш братята Чамко — предложи докторът.

— И това не става. Съветът по някакви причини е решил да ги изгорят.

— Какъв е проблемът? — попита доктор Маккендрик.

— Да си се питал защо Междугалактическата Минна Компания винаги прибира телата на мъртвите? Не искат тук да остават умрели психлоси.

— Свещеникът — каза Тор — разряза двамата, които намерихме в самолета.

— Той не е търсил това, което търся аз — каза Джони.

Маккендрик се усмихна:

— Аутопсии на мъртви психлоси. Не минава ден, без да ме изненадаш.

Имаше пред вид нещо, което се случи преди около седмица: докторът шиеше бузата на Джони, но иглата бе малко тъпа и Джони несъзнателно посегна с ДЯСНАТА ръка и хвана китката на доктора, защото го бе заболяло.

Маккендрик отчасти се чувстваше виновен за ръката и крака на Джони. Притесняваше се, че е наранил нещо по време на операцията. Но внезапното движение на ръката показваше, че това е въпрос на вързвръщане на навика да се движат, а не на физически дефект. Джони опита съзнателно да повтори движението, но не се получи.

— Същото като да се научиш да си мърдаш ушите — каза Джони тогава. — Трябва само да откриеш кои мускули да движиш и как.

Маккендрик реши, че трябва да остане и да помогне на Джони да се възстанови напълно.

— Ами мисля, че мога да дойда с теб — каза докторът, подтикнат не толкова от истински интерес към аутопсии на мъртви психлоси, отколкото от възможността да помогне на Джони да раздвижи ръката и крака си. — Но защо в Африка?

Джони се усмихна и махна на Тор да се приближи.

— Там има непокътната действаща психлоска мина!

Тор ахна:

— Пропуснали сме я?

— Не е самостоятелна мина, а е клон на централния лагер край някогашното езеро, наричано „Лейк Виктория“. Ето — той им показа мястото на картата. — На запад от тук, доста навътре в джунглата е имало, и все още има, волфрамова мина. — Той огради едно място. — Всичко това е джунгла. На снимките се виждат само високи, високи дървета, които образуват нещо като чадър. Расли са хиляди и хиляди години. Разузнавателните самолети не могат дори да проникнат в това огромно тресавище.

Набелязахме целите от разузнавателните карти. Затова сме пропуснали тази мина. Обзалагам се, че психлосите още си седят там, слушат непонятните бръщолевици по планетарния обхват, забучили са косматите си психлоски глави и чакат някой да им каже какво става.

Тор се усмихна:

— Малко зловещо звучи, Джони. Отиваме там и застрелваме няколко психлоса просто защото ни трябват трупове.

— Не ми трябват само трупове. Трябват ми и живи психлоси. Във всяка мина има от един до шест дипломирани инженери.

— И какво трябва да разберем от тези аутопсии? — попита доктор Маккендрик.

— Не зная — отвърна Джони. — И така, идваш ли с мен, заедно с всичките си скалпели?

— Криеш нещо — каза Маккендрик.

— Ами, в интерес на истината, има нещо такова. Това е тайна. Официално ще кажем, че отиваме да обиколим някакви племена. А ако дойдеш с нас, Тор, можеш наистина да посетиш няколко племена и да се представяш за мен, както едно време, като копаехме злато.

— Много си потаен — каза Маккендрик.

— Така е — призна Джони.

Не му харесваше какво става в Съвета. Постоянно приемаха закони — човек не можеше да им хване края — и вече не го канеха да присъства, както преди.

— И се опитваме да разберем…? — попита Маккендрик.

— Защо братята Чамко се самоубиха — отвърна Джони.

А също и защо той НИКАК не напредваше в опитите си да разбере математиката на телепортирането. Вече цяла седмица се въртеше в кръг и доникъде не бе стигнал. Не знаеше точно какво търси, но каквото и да беше, трябваше да се крие там.

— Значи Африка? — каза Тор.

— Африка — отвърна Джони.

— Ами добре, Африка — каза Маккендрик.

4

Големият боен самолет се стрелна в небесата над Атлантика. Този тип се използваше за целите на флота на компанията и имаше места за петдесет психлоси и за оръдия и снаряжение. Джони се бе отпуснал удобно на пилотското място и с лекота поддържаше курса само с помощта на лявата ръка.

Макар че самолетът бе голям, притесняваха се да не го претоварят. Цялата операция се пазеше в тайна и трябваше да си остане тайна. Не трябваше да изтича информация. Все пак с подготовката привлякоха вниманието върху себе си.

Данълдин пристигна с петима шотландци, които точно в този ден дошли от Шотландия на обичайната си обиколка. Полковник Иван, чиято обща сила възлизаше на около седемдесет храбри червеноармейски косаци, трябваше дълго да бъде разубеждаван, за да остави половината от хората си да охраняват базата. Час преди да излетят от летището, Ангъс съвсем небрежно хвърли в самолета около стотина килограма най-различни оръдия и кротко седна отзад, без да е поканен. Доста страховита купчина оръжия и експлозиви се появи в ръцете на първите четирима шотландци, доведени от Дуайт. Доктор Маккендрик явно бе взел със себе си всичко, което изобщо би му потрябвало при работа.

Точно преди излитане се получи малка суматоха. Пати изглежда бе открила истинската любов в лицето на Бити Маклиъд и разбраха, че той е на борда чак когато тя се втурна надолу по стълбите на летището да го целуне за довиждане с разплакани детски очи. Криси се бе почувствала зле и не каза нищо. Но отнякъде изникна една възрастна жена заедно с вещите на Криси и се оказа, че Робърт Лисицата я е качил на един от редовните полети до Шотландия, защото семейството му искало да се запознае с нея. Тъй че трябваше веднага да опаковат багажа на Пати и да я изпратят с тях. Най-после тъкмо затвориха вратата, трябваше пак да я отворят, за да качат Робърт, напълно готов за пътуването.

Точно когато летяха над източното крайбрежие на страната, която преди са наричали Съединени Щати, се появиха два бойни самолета. Оказа се, че това са Гленканън и още трима пилоти.

„Току що приключихме с редовните полети и където и да отивате, имаме достатъчно гориво и амуниции“ — чу се по местния предавател.

Водеха със себе си и един Координатор, който бе експерт по Африка и знаеше френски.

Това едва ли може да се нарече, прошепна Робърт Лисицата в ухото на Джони, след като бе прекосил широката пътека от задната част на самолета, най-добре планираното нападение, в което Джони участва. И все пак, къде отиват?

Координаторът бе младо момче на име Дейвид Фокис. Преди зори един руснак го измъкна от леглото, завърза на вързоп всичките му книги и речници и го заведе в самолета. Вече се бе поокопитил и весело бъбреше, седнал между Джони и помощник пилота.

— В тази част на Африка в момента се провежда операция. Мисля, че я наричат „дъждовна гора“. Тъй че, ако това е секретно, по-добре да не се месим на федерацията. Не знаехме, че в онази част на Африка има мина.

— Имате късмет, че не са ви пръснали главите — каза Робърт Лисицата и се облегна на седалката на помощник пилота.

— Ами всъщност ние не сме точно военна част — каза Дейвид Фокис. — Нашите операции не са такива. За пръв път изпитваме нужда от такова „снаряжение“, както го наричате вие, нападателните звена.

— Искаш да кажеш, че сте възнамерявали да се биете с психлосите? — каза сър Робърт.

— О, не, не — последва мигновен отговор. — С бригантите. Обикновено племената много ни се радват, но …

— Какво е бригантите? — попита Робърт Лисицата. Това наистина беше зле проучено и планирно нападение. Дори не знаеше какво възнамеряват да правят и каква е целта им.

Оказа се, че „бригантите“, както те сами се наричаха, бяха доста странни хора. Наскоро бяха спуснали един от Координаторите в някакъв разрушен град из тези райони да види дали има признаци на живот и едва не бил разкъсан на парчета от някаква граната.

— Граната? — учуди се Робърт Лисицата. — Психлосите не използват гранати.

Да, това им бе известно. Гранатата била от БАРУТ. Отначало запушила, после избухнала в ярко-оранжев пламък. Координаторът се приготвил да се отбранява с някаква палка и крещял в радиото за помощ, когато от някаква разрушена сграда изпълзял старец и се извинил на френски.

Старецът изглеждал грохнал и не му оставали още много дни. Ескадронът му го оставил да умре там, защото не можел да издържа на темпото. Нарекъл се бриганте. Отначало взел Координатора за психло. След това видял, че е човек и решил, че трябва да е от спасителната група, изпратена от банката.

— Какво? — едновременно възкликнаха Тор и сър Робърт.

— Ами изглежда имат нещо като легенда, че някой ще ги спаси и вярват в това вече повече от хиляда години. Невероятно, как е възможно толкова ДЪЛГО да се поддържа една традиция…

— Какво точно — попита сър Робърт, който обичаше точната информация — представляват бригантите?

— Ами точно това най-много ни затруднява — да установим стабилен контакт с тях. В момента там се намират трима Координатори, които се надяват на това. Ох, какво са бригантите ли? Ами изглежда, когато е станало бедствието — това е според изоставения старец, разбира се, не е потвърдено — някаква голяма международна банка е искала да съсипе една от онези африкански страни, които получили свободата си от някакви хора, наречени колониалисти. Страната взела на заем много пари, после имало военен преврат и не искали да връщат парите на банката, или нещо подобно.

Какво представляват бригантите ли? Ами точно това ви разказвам. И така тази международна банка събрала голям брой от тъй наречените наемници, наети войници, съставили военна част от хиляда души, които трябвало да унищожат правителството с нервно паралитичен газ, а самите наемници имали газови маски като нашите въздушни маски, само че служели да пречистват въздуха.

Да, приближавам се до същността. Едно време са ги наричали още „войници на съдбата“. Значи тъкмо се канели да атакуват правителството на тази нова държава и се криели в някакви мини в пустинята — стари солни мини — и психлосите нападнали планетата. И така, на главите им били тези маски…

— Солта — каза Джони — неутрализира психлоския газ.

— А, така ли, чудесно. Тъй или иначе, те били в Африка, въоръжени и готови да потеглят, а целта им била унищожена преди те да се намесят. Били от много националности — белгийци, французи, синегалци, англичани, американци, които могла да наеме банката. Но били добре обучени. Нямали име, затова по някое време се нарекли бриганти.

— Е, най-после благодаря за отговора — каза Робърт Лисицата.

— Чакай, това не е всичко. Почти всички местни жители измрели от отровния газ, затова те тръгнали на юг. Високите дървета на джунглата явно са ги прикривали от разузнавателни самолети. Вземали със себе си жени от селата — бели и черни — и продължавали да вървят.

И това не е всичко. Ето каква е причината толкова трудно да се установи контакт с тях: след около двеста години постигнали някакво споразумение с психлосите. За първи път чувате такова нещо? Ами ние също. Затова не е лесно.

Очевидно работата им е била да залавят хора и да ги предават на психлосите, за да ги застрелват, изтезават или не знам какво. Всъщност те никога не са се приближавали в близост до психлосите, защото те не можели да влизат в блатата: телата им са тежки, почвата е нестабилна за машините, дърветата са много високи. Та бригантите някак си успели да се споразумеят с тях: връзвали група хора и ги оставяли близо до лагера, а психлосите излизали и прибирали хората, не знам за какво…

— За да ги изтезават — каза Джони. — Това им доставя удоволствие.

— …а психлосите им давали в замяна джунджурийки от рода на платове и други такива. Нещо като търговско споразумение. Така, само че това било преди много векове, а хората постепенно започнали да намаляват. Но психлосите никога не са залавяли тях самите — тресавища, високи дървета, както ви казах.

— Не са ли прекалено налудничаво племе, за да се мотаете наоколо невъоръжени? — забеляза Робърт Лисицата.

— Не, не съвсем. Ние сме доста добри дипломати. Само преди няколко дни получихме заповед от Съвета да влезем във връзка с тях и да ги заведем в лагера и сега просто си вършим работата.

Право да ви кажа, тези бриганти са малко странни. Не позволяват да станат повече от хиляда, изоставят старците да умрат, не се женят, а само използват жените. Изглежда сред децата има доста висока смъртност. Освен това вероятно ловуват слонове с гранати…

А, да, вярно, гранатите. Знаят как да приготвят едър черен барут. Постявят го в средата на изпечена глина, пъхат фитил в нея и я палят с пура. Но за да го използват, трябва да стигнат до слона и предполагам, че това е една от причините за високата смъртност.

За спасението? А, да. Ами изглежда някога прадедите им са получили твърдо обещание от международната банка да ги измъкне оттам и нямат ни най-малка представа какво става по света. Е, да, стествено, Координаторите могат да се възползват от това. Ще ги измъкнем.

— И това близо ли е до мините? — попита Робърт Лисицата.

— На юг е, на юг — каза Дейвид фокис. — Просто си помислих, че е по-добре да знаете. Доколкото разбирам, вашата цел е клон на мината, където има само обикновени психлоси.

— Обикновени психлоси — намръщи се Тор. — Имаш ли пистолет? Не? Ще ти потрябва. Ето ти един резервен. И не се опитвай да разбереш племенната история на някой психлос, преди да го застреляш. Разбра ли?

Дейвид фокис пое пистолета така, сякаш щеше да го ухапе.

Продължиха напред към Африка.

5

Джони лежеше зад едно дърво, прогизнал от дъжда, потен от жегата и наблюдаваше лагера през инфрачервени очила, които не помагаха особено.

Вече три ужасно мокри дни следваха един електропровод, единствения знак за цивилизация. Бяха приземили самолета край водно-електрическата централа. Тя бе напълно автоматизирана и сама се поддържаше. На мястото на старите човешки съоръжения бе поставено психлоско оборудване. Нямаха представа къде се намира мината, само знаеха със сигурност, че съществува. За Джони бе ясно, че електропроводът — огромни кабели, закрепени за метални пилони, които си седяха от преди — евентуално ще ги отведе до мината. „Евентуално“ като че ли бе най-точната дума.

Обикновено около електропроводите дърветата и храстите бяха разчистени, но в случая не бе така. В продължение на безброй многото години и тук небето се бе затворило плътно, както над останалата част от обширните гори.

Според старите карти тази страна се е наричала „Заир“, а името на гората е било „Итури“.

Тук екваториалното слънце никога не проникваше до земята. Отгоре се образуваше чадър от облаци, а под него короните на могъщите дървета се вплитаха в гъст купол на сто фута над земята. Около стъблата на дърветата като змии се увиваха дебели лози, чийто диаметър надхвърляше един фут. Като вървяха, стъпалата им потъваха в дебелия хумус.

И постоянно валеше дъжд! Капките се стичаха по стъблата и лозите, лееха се през малките пролуки и човек разбираше, че всъщност през цялото време върви под топъл водопад с различна плътност.

Навсякъде цареше полумрак.

Животните измамно се сливаха с тъмните очертания на растителността, което бе доста опасно. Видяха слонове, бизони и горили. Често подплашваха антилопи — жирафоподобни животни, а също и два вида от семейството на котките. Ръмжаха леопарди, чуваше се рев на крокодили, бърборене на маймуни и подвиквания на фазани. Дъждът обвиваше в пелена всички звуци, но все пак те създаваха у Джони усещането, че гората е враждебна и пълна с живот.

Според старите карти гората, се простираше върху двайсет хиляди квадратни мили и дори в най-високия етап на развитие на цивилизацията, тя е била слабо позната и изследвана.

Гората Итури определено не бе място за кожени дрехи, мокасини и куцукане.

Трудно напредваха, а от самолета не можеха да получат помощ, защото присъствието им трябваше да остане в тайна. Не смееха да използват радио предаватели. Налагаше им се да прекосяват потоци, които гъмжаха от крокодили.

През гората поеха само една част от тях — двайсет човека. Сега стояха неподвижно, пръснати между дърветата и готови да повикат помощ от самолета във всеки един момент.

Лагерът изглеждаше запуснат, но пък психлосите никога не се мотаеха навън. Бе строен толкова отдавна, че спускащият се купол дървета и тук бе успял да хвърли сянка. Джони се запита какви ли тежки провинения трябва да има някой работник на компанията, за да го пратят в това мрачно и прогизнало място.

Оглеждаше района в ляво от лагера за следи от колела на камиони. Едва ли щеше да има коловози, но поне растителността щеше да с смачкана. Да, ей там имаше път, който изчезваше в мрачината на изток. А, през една пролука се виждаха светлините на площадката за кацане на товарни самолети. Там ли извеждаше пътя? Не. Имаше друг път. Единият водеше към гората, другият излизаше на полето.

— Никога не сме правили толкова зле планирано нападение — мърмореше си Робърт Лисицата. Но за едно добре организирано нападение първо бе нужно да се пратят разузнавачи. А никой изобщо не си бе представял, че подобна местост може да съществува на планетата!

И тъй, Джони се питаше за какво всъщност бяха дошли тук? Във всеки случай, не само за мъртви психлоси. Трябваха му живи. Не се и съмняваше, че ще се съпротивляват и при всички положения някои щяха да бъдат убити, но той се интересуваше много повече от живите.

Джони посегна към колана си, за да извади миниатюрния предавател — щеше да го използва с надеждата, че в лагера имат такъв и той работи в момента, когато през инфрачервените си очила забеляза нещо в дясно от лагера. Ясно личеше пътека, която свършва при нещо, което приличаше на развалина на стар камион. Бе следобед, но в здрача трудно се забелязваше нещо. А дъждът още повече пречеше да се видят подробностите, дори през инфрачервени очила.

Джони подаде очилата на Робърт Лисицата.

— Виждаш ли какво има в онзи стар камион? Робърт промени положението на тялото си, а наметалото му бе напоено с вода като гъба.

— Има нещо, покрито с брезент. Може би варел… два варела… или съндък?

Изведнъж Джони си спомни разпокъсания разказ на Дейвид фокис. Координаторът бе зад тях, легнал на земята, целият прогизнал.

— Нали оставят някъде нещата, които разменят като бартер с психлосите?

— А, да, да. Оставят хората някъде, където психлосите могат да ги видят и после се оттеглят, психлосите идват и оставят разни джунджурии. Говориш за бригантите, нали?

— Мисля, че виждам неприбраната печалба от търговията — каза Джони. Тихо прошепна на един шотландец: — предай да дойде полковник Иван.

Иван напредваше с английския забележително бързо, след като с това пожела да се заеме Бити Маклиъд, според който „бе срам за такъв голям мъж да не може да говори на езика на хората“. Естествено Иван попиваше и акцента на Бити, но все пак напоследък руския Координатор му трябваше все по-рядко. Джони откри, че са взели и него, при което сър Робърт се зачуди дали пък на самолета няма да се намери и някоя стара жена и един-двама психлоси.

— Да се пратят разузнавачи надясно — прошепна Джони и посочи с ръка. — Внимавайте.

— Каква е тази нова маневра в това неорганизирано нападение? — попита прогизналият във вода Робърт Лисицата.

— Не обичам да губя хора — каза Джони. — Както казват англичаните, преди всичко предпазливостта.

— Какво ще правим, просто ще обстрелваме мястото ли? — попита Робърт Лисицата. — От самолета не могат да ни прикриват заради дърветата. Мисля, че виждам помещение за циркулатора на дихателен газ ей там. Май оттук ще мога да го улуча.

— А имаме ли обикновени патрони? — попита Джони.

— Ох, наистина ужасно планирано нападение!

Чакаха под непреставащия дъжд. Някъде отляво изръмжа леопард и това предизвика вълна от птичи и маймунски гласове.

Изведнъж се чу тъп звук от падане на около двайсет фута зад тях. Мигновено се шмугнаха в прикритията си. Иван бе излязъл иззад едно дърво. На земята в краката му лежеше странно човешко същество. Трепереше от студ.

Не бе ясно от каква националност е, нито какъв е цветът на кожата му. Бе облечено в маймунски кожи, така скроени, че по странен начин напомняха за униформа. Под него бе паднала торба с дръжка и оттам се бе изтърколила глинена граната.

Иван му сочеше една стрела, забита в манерката му. Извади я и я даде на Джони.

— Отровна е — прошепна над рамото му Координаторът. — Виждаш ли къде личи отровата на връхчето?

Джони свали манерката на Иван и я хвърли, като с жест показа, че никой не трябва да пие.

Иван откачи лъка от пояса на съществото и го подаде на Джони, но той вече бе коленичил до пленника и взе гранатата. От нея стърчеше фитил. Добре го познаваше — беше психлоски!

Веднага щом отново привлече вниманието на Джони, Иван му подаде миниатюрно психлоско радио и посочи към мъжа.

— Той нас гледал — каза Иван. — Той говорил — и посочи към радиото.

Джони изведнъж застана нащрек, осъзнал, че може би са обградени с врагове и отпред, и отзад.

Мигновено разпореди какво да се прави чрез Робърт Лисицата, който подскочи при мисълта, че малката им военна сила ще трябва да води сражения на два фронта.

Бриганти! Човекът в краката му бе опасан с два широки кръстосани кожени колана, в които бяха забити връхчетата на стрелите му. Носеше странни грубо изработени ботуши, които напомниха на Джони за ботушите, които бе виждал в склада на базата. Косата му бе късо подстригана и стърчеше нагоре. По лицето личаха белези, изражението му бе грубо.

Той се размърда и започна да се свестява от неочаквания удар с приклада на пушката. Полковник Иван не закъсня да натисне врата му с крак, за да не може да стане.

Робърт Лисицата се върна и кимна, което значеше, че всички са заели позиции.

— Може да са ни наблюдавали дни наред. Това е психлоски предавател!

— Да, и фитила на гранатата. Мисля, че тук има още…

На петдесет фута избухна бомба и се разляха оранжеви отблясъци.

Чу се пукота на автомат.

Подплашени птици и маймуни се втурнаха да бягат под капещия дъжд.

Джони се върна до наблюдателницата си. В лагера нямаше и следа от раздвижване. Робърт постави двама войници с автомати да го прикриват.

— Хванати сме в капан — каза той. — Чудно организирано нападение.

— Най-напред се погрижете за тила — каза Джони. — Разчистете ги!

— Огън! — изкомандва полковник Иван. После избълва нещо на руски.

Мигновено последва лай на автомати.

Във въздуха избухнаха гранати и пушекът се смеси с дъжда.

Затрополяха стъпки на хора, които се впускаха напред в редици, всяка следваща прикриваше предната и се получаваше нещо като вълна.

Писъци!

Бойни викове на шотландци и руснаци!

После затишие. След това пак свиреп лай на автомати.

Отново затишие.

Над птичите гласове и дъжда се извиси дрезгав глас:

— Предаваме се!

Не френски, а английски. Координаторът изглеждаше объркан.

Разнесе се далечен тропот на обувки — Робърт Лисицата изтегляше хората си далеч от гласа в случай, че се окажат в капан.

Джони грабна лъчевата пушка на един шотландец и се хвърли на земята. Нагласи я на „проникване“, „без пламък“. Прицели се в помещението за дихателен газ и стреля. Старото метално покритие отвън се отлющи като кожа под продължителния напор на лъчите.

Чу се звън и съскане. Джони повтори стрелбата.

Чакаха. Навън не се втурнаха никакви психлоси. Въздухът вече бе нахлул навсякъде. Но не последва никаква реакция.

Дъждът продължаваше да се сипе, а маймуните и птиците утихнаха. Разнасяше се неприятната миризма от стелещия се черен барутен дим от гранатите.

6

Джони погледна към самолетната площадка за руда, до която стигаше краткия път. Беше изоставена.

Шотландците, които носеха радиооборудването отговориха на повикването му. От брезентовото покритие се стичаше дъжд. Джони провери предавателя. Работеше. Превключи на планетарни вълни и взе микрофона.

— Полетът до Найароби, имам готовност — каза той. Трябваше да звучи като редовен полет, но с двата самолета, останали близо до електроцентралата имаха предварително уговорен код. „Найароби“ означаваше „тръгни до сигнала“, а „имам готовност“ значеше „Не стреляй, но бъди нащрек“.

Разнесе се гласът на Данълдин:

— Всички пътници са на борда.

Значи бяха тръгнали.

Джони свали малкото радио от колана си и го нагласи непрекъснато да пиука. Миньорите използваха този сигнал, когато са затрупани и не могат да се измъкнат от шахтата. Щеше да послужи като насочващ сигнал за самолетите. Посочи с пръст трима от хората си. Подаде миньорското радио на единия, за да го закачи на някое дърво около площадката.

С автомати ниско долу, те тръгнаха да бягат към площадката за кацане, прикривайки се един друг. Първият вдигна високо ръка, забулен в дъждовната завеса, за да сигнализира, че всичко е чисто. Щяха да осигуряват прикритие за самолетите при кацането им.

Джони метна автомата на рамо и закуцука през лагера. Мястото бе утъпкано и тояжката му не потъваше толкова дълбоко. От юг долиташе шум от помпи. Сигурно там бяха миньорските шахти. Един от кабелите, които ги отведоха до това място, правеше завой към площадката на половината от пътя. Проследи го.

Измежду дърветата се появи ниска каменна хижа, опасана с изолатори и обградена с тръби. Така изглеждаха сградите за производство на гориво и амуниции. Ха! В такава малка мина да има подобно нещо. Може би за да не се хаби излишната енергия, генерирана от електроцентралата.

Земята наоколо бе издълбана от скорошни стъпки и гуми на камиони. Вратата бе открехната. Джони я побутна с тояжката си.

Какъв хаос! В тези помещения бутилките с гориво и амуниции обикновено бяха добре подредени на рафтове. В кошове отстрани се наливаха различните минерали, от които се приготвяше съдържанието в бутилките. След някаква скорошна бурна дейност минералите бяха разляти на пода, а бутилките бяха повредени и не можеха повече да се използват. Знаеше, че за да се налее готовото гориво и да се запечатат бутилките е нужно известно време. Нима не бяха спирали работа дни наред? Седмица?

Джони тръгна напряко към изходния път, който сигурно извеждаше до главната мина. Огледа растенията от двете му страни. Обикновено тренираното му око лесно разгадаваше следите, но сега дъждът затрудняваше задачата.

Наведе се да огледа някакви съчки, счупени от храстите край пътя. Някои от отчупванията — сочеха по посока на лагера — бяха отпреди няколко дни. Други бяха съвсем скорошни, още капеше сок. Те бяха счупени по посока на главната мина, близо до езеро, което според старите карти се е наричало „Лейк Виктория“.

Преди много дни, може би седмици, оттук бяха минали много крака и се бяха върнали само преди няколко часа. Страшно много крака!

Хвърли поглед на изходния път. Нямаше да се учуди, ако по него се спускаха камиони и танкове обратно към лагера.

Тактическото им разположение не бе идеално. Бяха пленили малка част от бригантите в гората откъм тила им. Някъде, близо или далеч, сигурно бяха по-голямата част от хилядата бриганти. А по този път — той погледна към следите, оставени от сухопътните машини — имаше значително количество психлоски превозни средства. Камиони за руда ли бяха? Танкове?

Вече чуваше самолетите. Този звук едва ли щеше да направи впечатление след неотдавнашната врява. Пък и в такъв конвой едва ли би се чуло нещо от шума на собствените им мотори. Огромният купол от короните на дърветата, който хвърляше мрак върху това място, не само не позволяваше да се види какво става на изходния път, но и пречеше да се забележи каквото и да било горе на небето.

Положението им бе много лошо от тактическа гледна точка. В тази заляна от вода гора не можеха да се бият с конвой, вероятно ескортиран от танкове. Самолетите им щяха да бъдат безполезни.

Върна се на площадката за кацане. Небе! Не особено ясно, но достатъчно, за да кацнат и излетят товарните самолети. Дъждовно небе, но все пак небе! Не беше го виждал от три дни.

Войниците бяха сред дърветата, готови да прикриват площадката. Миньорското радио, което подаваше сигнала, бе поставено на лоза, дебела петнайсет инча в диаметър. Извиваше се като огромна змия около едно високо дърво. Може би някога площадката е била по-голяма, но джунглата и дърветата са настъпили напред.

Тежкият военоморски нападателен самолет се спусна право надолу, като остави по-малкия боен самолет да го прикрива отгоре, както бе редно. После цопна на мократа площадка и изплиска струя вода подобно на гъба и чак тогава застина неподвижен. Пилотираше Данълдан. Отвори широко вратата и се ухили, радостен да види Джони.

Робърт Лисицата дойде на бегом. Другата врата на самолета също се отвори и ги посрещна въпросителният поглед на командващия останалата част от силите им. Робърт му махна да не слиза, нямаше нужда, и се качи заедно с Джони и Данълдин в по-малкия самолет.

Джони набързо разказа на Данълдин какво се бе случило.

— По този път се движи конвой в посока към главната мина — заключи Джони. — Мисля, че са дошли тук за гориво и амуниции и сега се връщат.

— Аха, това обяснява нещата — каза Данълдин.

Напълно в негов стил, той не бе седял със скръстени ръце, докато чакаше да му се обадят. Нямаше значение дали щяха да се свържат с него при електроцентралата или някъде другаде. Все щеше да ги чуе. Тъй че оставил големия самолет при електроцентралата с включен предавател и отишъл да наблюдава главната мина при „Лейк Албърт“, като набрал височина и следвал редовните маршрутни полети. Екраните и детекторите му прониквали през дъжд и облаци, макар че те самите нищичко не виждали през гъстата пелена.

Доколкото си спомняше, главната мина бе нападната на деветдесет и втория ден от пилота… Макардъл? Да, Макардъл. И той бе имал някакви неприятности. Психлосите се опитали да вдигнат два бойни самолета и той ги поразил точно пред вратата на хангара, като по този начин я залостил. Направил на парчета енергийните им кабели и извадил от строя големи складове с дихателен газ, гориво и амуниции. Психлосите успели да се намесят с две противовъздушни батареи и трябвало и тях да разбият. Точно тук бе ранен резервният пилот, ако Джони и сър Робърт добре си спомнят. Много бойка мина!

Както и да е, по време на тези допълнителни полети на височина сто хиляди фута през последните три дни Данълдин не открил никаква следа от живот на това място, НО — показа им снимките, които бе направил от екраните на самолета — онези маймуни са разчистили вратата на хангара — ето тук — и я погледнете тук, виждате ли? Тези сенки под дърветата на края на площадката… не, ето тук. Десет бойни самолета, готови да излетят!

— Никой не се върна да довърши тази мина — каза накрая Данълдин. — И всичките тези горили не са стояли със скръстени ръце!

Джони разгледа няколкото снимки. Когато едната е била правена, слънцето е било по-ниско. Той се вгледа в очертанията на самолетите, полускрити под дърветата. Погледна Данълдин.

— Да — каза Данълдин. — Съвпада с твоето описание на самолета, който ти прати върху газовия бомбардировач. Марк 32, лети ниско над земята и може да носи много, много въоръжение. Няма голям обхват, но могат да вземат резервни горивни капсули.

— Онези психлоси — каза Джони — не се готвят да защитават мината си. Сигурно отчаяно се нуждаят от дихателен газ. Горивото им е било вдигнато във въздуха… вижте следите от разтрошената руда в тревата пред онези Марк 32. Там са ги направили, не са ги докарали отнякъде. — Той посочи към хижата, полускрита от дърветата. — Стояли са там дни наред и са произвеждали гориво и амуниции като луди. Използвали са каквото гориво намерят, за да докарат дотук този конвой. Задигнали са целия дихателен газ, сигурен съм. А сега се връщат.

— Единственият друг солиден запас от дихателен газ — каза Робърт Лисицата — се намира в лагера в Америка! Натам са се насочили.

— С тези десет Марк 32 могат да променят изцяло изхода на тази война — каза Джони.

Отвори една карта — водата все още се стичаше по него и капеше върху картата — и проследи накъде води изходният път. Излизаше от гората, минаваше през някаква равнина и влизаше в дълга клисура, от която лесно можеше да се излети. Пътят продължаваше към Лейк Албърт, но при излизане от клисурата имаше равнинна местност. Разгледа няколко снимки, направени от Данълдин.

— Задава се битка — каза Джони. Премери няколко разстояния и се обърна към сър Робърт. — Ще им трябват ден и половина, за да стигнат до това място, а до главния лагер още два дни, защото пътят е ужасен. Междувременно трябва да се погрижим за основната част от бригантите. Изпрати полковник Иван, четирима нападатели и една минохвъргачка на това място. Кажи му, че трябва на всяка цена да удържи прохода, докато го сменят. А ти, Данълдин, бъди в готовност горе, за да сме сигурни, че конвоят няма да мине. Помнете, трябват ни само живи психлоси.

— Трябва преди всичко да спрем контраатаката срещу Денвър — каза Робърт Лисицата.

Тор бе заминал, за да се представи в Лунната Планина като „Джони“. Беше добър ездач и можеше да устрои хубаво представление. След това трябваше да посети още едно племе на юг оттам. Доста далеч бе, за да го викат, пък и ако се разбереше къде всъщност е Джони, можеха да се объркат плановете им.

— Съжалявам, че имате само един боен самолет — каза Джони.

— Но и битката е само една, Джони — щастливо се засмя Данълдин.

Робърт Лисицата раздаваше наляво и надясно заповеди и не след дълго полковник Иван и още четирима войници поеха през дъжда с една базука, минохвъргачка и други снаряжения. Бяха забравили да вземат Координатора си да им превежда и доста трудно успяха да се настанят заедно с всичко в бойния самолет.

Сър Робърт уведоми накратко полковник Иван. Той дяволито се усмихна. Засадите в проходите на Хинду Куш бяха МНОГО по-сложни. Не бойте се, маршал Джони и главнокомандващ Робърт, проходът ще бъде удържан. ЖИВИ психлоси? Е, не е много удовлетворително, но спокойно — храбрите червеноармейци ще се справят. Бойният самолет се издигна. Седем човека и един самолет трябваше да спрат конвоя от десетки психлоси и бойни танкове. Данълдин им махна през дъжда и изчезна.

7

Наистина всички запаси с дихателен газ и амуниции бяха използвани докрай. Години наред бяха тъпчели тревата и храстите. Четвърт акър бе унищожен под склада за дихателен газ; складът за гориво и амуниции бе съсипал още половин акър. И от всичко това не бе останало нищо.

Ангъс отвори централната врата на лагера и резервите на бегом влязоха вътре, прикривайки се един друг.

Вътре бе празно. Имаше четири нива — офиси, работилници и хангари. Помпите работеха. Всички лампи светеха. Доста бързо си бяха тръгнали и всичко бе в пълен хаос. Джони стоеше в коридора пред отделението за отдих. Какво мрачно и тъмно място; вещите бяха плесенясали. По стените се стичаше вода, която помпите източваха. Какво ужасно място за живеене, дори за психлоси. Джони прегледа няколко купчини разпечатки от радиопредавателя. Дори хартията бе мокра в тази горещина и влага. Бяха следили всички вълни, особено тези на самолетните предаватели. Странно бе да види напечатано: „Анди, можеш ли да вземеш поклонниците от Калкута?“ и „Ако обичаш, Маккалистър, прати ми още двама пилоти и гориво.“ Пилотите шотландци масово говореха на някаква смесица от психлоски и английски. Сигурно това се е струвало доста налудничаво на работниците на компанията, изолирани в тази далечна джунгла. Не са знаели какво точно става, но не са пропуснали ни една дума, казана в ефир. До Джони дотича един руснак и му донесе психлоска дихателна маска, която бе изровил отнякъде. Бутилката още бе свързана с нея и маската работеше. Джони я помириса и ноздрите му пламнаха. Я да видим, едната камера се празни за около дванайсет часа, а тази бе полупразна? четвърт пълна? Разклати я, за да види колко втечнен дихателен газ е останал. Психлосите са тръгнали оттук преди около осем или девет часа.

Той закуцука по коридота, от него се стичаше пот. Помпите вкарваха вътре въздух, но от това не ставаше по-хладно. Носеше се обичайната психлоска воня… не, по-лошо, смесваше се с миризмата на плесен. Долитаха шумове от всички части на вътрешните нива, където хората му продължаваха да претърсват. Откри един миньорски телефон и се заслуша. Все още работеше. Успя дори да чуе миньорските помпи от далечните волфрамови мини. Тази мина бе по-нова от другите. Вероятно са се преместили тук от друго място в гората, след като са открили нови залежи на волфрам. Умираха за волфрам. Екраните в офиса на управителя бяха включени. Джони се загледа в масивните електрически пещи в мината. Там промиваха и печаха рудата. От някакви тръби излизаше пара. Вероятно бяха решили, че неразбориите на планетата са временни, тъй като бяха продължили да копаят.

Джони слезе по стълбите, които водеха към хангара. Психлоските стъпала бяха два пъти по-високи от нормалните, а това никак не се харесваше на крака му. Все пак той определено се оправяше. Беше сигурен, че днес ще може да стреля с лъчева пушка. Ръката му не се движеше бързо, но все пак имаше напредък.

В хангара цареше същият хаос, както навсякъде. Бяха останали превозни средства. Ангъс обикаляше из просторните, прекалено силно осветени помещения. Държеше тебешир и отбелязваше с кръстче машините, които преценяше като негодни. Два малки танка. Ангъс ги бе маркирал с кръстче. Няколко летящи миньорски платформи. Нямаше кръстчета, значи бяха в ред. Няколко камиона, от които само половината можеха да се използват.

Психлоска табела на една врата: „Артилерийски оръжия“. Джони влезе. Минохвъргачки! Имаше дори купчина снаряди за тях, противно на наредбите за складиране на амуниции. Много добре! Той излезе и сграбчи Ангъс:

— Вземи два от големите камиони и качи на тях по една летяща минна платформа. Натовари снарядите отпред на камионите. Изнеси единия отвън, а другият нека стои отвътре точно до вратата на хангара.

Да, гориво имаше.

Джони каза на сър Робърт да му намери по четирима човека и шофьори за двата камиона. Трябваше да изпрати след конвоя един от камионите колкото може по-скоро.

— Този камион ли? — попита Сър Робърт.

— Могат да свалят миньорската платформа от камиона и да заредят минохвъргачката. Да блокират пътя, като съборят върху него дървета. Да следват отблизо конвоя, но не прекалено и ако се обърнат, да се опита да им блокират пътя.

— А ако не се получи и тръгнат да ги преследват чак до тук? — попита сър Робърт.

— Другият камион вътре в хангара може да се изкара да защитава района. Ще го взема, като се върнем от посещението си при бригантите.

— Значи и ти ще преследваш конвоя! — каза сър Робърт и саркастично добави: — Сред най-добре организираните и внимателно изпълнените нападателни акции в историята тази е най-добрата!

Сър Робърт се зае с ръководенето й, като продължаваше да си мърмори нещо за камионите и танковете.

Един шотландец се втурна при Джони.

— Сър Джони, мисля, че е най-добре да слезете на трето ниво — изглеждаше смъртно блед.

Джони с мъка тръгна надолу по стълбите. Никак не бе подготвен за това, което бяха намерили. Беше голяма стая, която очевидно използваха за обучение в стрелба — нещо като вътрешно стрелбище. Няколко руснаци бяха се събрали в кръг и гледаха към пода, а по лицата им се четеше смесица от отвращение и неодобрение. Шотландецът, който доведе Джони, спря и посочи надолу без да казва нищо.

Сред локва съсирена кръв лежаха останките от нещо, което напомняше на две възрастни жени. Трудно можеше да се каже със сигурност. Но в две купчини бяха струпани остатъци от бели коси, тъмна кожа и смачкани дрехи.

Няколко психлоси бяха седяли часове наред и парче по парче, инч по инч бяха раздробили двете жени с внимателно прецелени несмъртоносни изстрели.

Каква адска лудница от изстрели, писъци и смях е било това място само преди няколко часа.

Някой бе повикал доктор Маккендрик и той влезе. Стъпваше внимателно, за да избегне кръвта.

— Невъзможно е да се определи от температурата на телата. Може би са минали четири часа, откак кръвта се е съсирила. Жените са на… около четиресет, петдесет години… състарени от много работа. Разкъсали са им крайниците инч по инч! — Изправи се и се обърна към Джони: — Защо им е на психлосите да правят това?

— Доставя им удоволствие. Харесва им болката и агонията.

Джони погледна доктор Маккендрик.

— Това са горе долу единствените моменти, когато изпитват радост.

— Сега вече без никакви задръжки мога да правя аутопсии на психлоси.

Един руснак побутна нещо с пръчка, която бе намерил някъде.

— Чакай — каза Джони. Заобиколи локвата кръв и вдигна предмета.

Току що бе влязъл Робърт Лисицата. Замръзна на място, шокиран.

Джони държеше в ръцете си шотландска барета!

Нямаше тяло на шотландец, само барета и то доста нова. Точно каквито носеха Координаторите.

8

Джони седеше под прогизващия дъжд и гледаше платформата на стария очукан камион.

През последните два-три дни или само преди няколко часа тук са били вързани три човешки същества — две възрастни жени и един млад шотландец, безпомощно са чакали да дойдат да ги приберат психлосите, без да могат ни да мръднат, ни да избягат, може би под постоянния прицел на отровните стрели на бригантите и на гранатите им. Колко ли банту и пигмеи са седяли по същия начин, заловени и изтъргувани от бригантите?

Психлосите са дошли да ги вземат, купили са ги от някогашните наемници на цената на вещите, които сега лежаха тук. Двете жени бяха умрели в агония. Съдбата на шотландеца бе неизвестна.

Един руснак внимателно провери купчината с бартерни стоки с копието си. Доколкото Джони познаваше психлосите, ако знаеха, че това ще е последната им сделка, вътре непременно щеше да има взрив. Нямаше. Психлосите сигурно са смятали да се върнат, след като завземат отново планетата.

Джони провери съдържанието. Запечатани метални кутии, сто фунта сяра, още сто силитра. Под брезента лежеше голяма ролка миньорски фитил. Всичко това, като се прибави само кокс, се използваше за направата на гранати. В едно малко увито пакетче имаше горивни капсули за радио предаватели. Това бе цената на три човешки същества.

Джони се обърна и се запъти към един руски офицер и няколко войници, които пазеха заловените бриганти. Седемнайсет от тях бяха останали живи. Седяха с ръце зад тила, гледаха в земята и не помръдваха, затворени в пръстена на прикладите на автоматите. Седмина ранени бриганти се валяха в калта и стенеха. Дванайсет бяха мъртви и бяха струпали телата им накуп встрани.

Един от седемнайсетте усети, че някой се приближава и вдигна глава. Дивакът бе с широк гръден кош, зъбите му отдавна бяха счупени, лицето му бе прорязано от белези. Имаше масивна челюст и късо подстригана коса. Бе облечен в маймунски кожи, скроени като бойна униформа. Два пояса с отровни стрели се кръстосваха на гърдите му. Очите му приличаха на празни дупки.

— Защо стреляхте по нас? — поиска да знае той. Всъщност произнесе нещо от рода на „Зищо стриля пу нъс?“. С малко усилия го оприличиха на английски.

— Мисля, — каза Джони, — че беше точно обратното. Какво търсехте тук?

— По установените военни правила можеш да ме питаш само за името, ранга и серийия номер. — Заваляно, но се разбираше.

— Добре — каза Джони и се облегна на тояжката си. — Кажи ги.

— Арф Моифи, каптан, окпачионни сии, Ърмиа на Зиир. Ти от пудкрепленето ли си или от убдинениначии?

Джони се обърна към Дейвид Фокис, Координатора и повдигна въпросително очи.

— Имат предание, легенда, че някой ден международната банка ще им изпрати подкрепление. Мисля, че Обединените Нации е някаква политическа организация, която се е грижела за малките народи и се е намесвала, когато са били нападани. Забележително е как са съхранили подобен мит толкова дълго…

— Къде са главните ви части? — попита Джони.

— Н’требъ утговаръм нищу свен име, ранк и сериен номер — каза капитанът бриганте.

— Добре де, ако ние сме подкреплението, трябва да знаем, не е ли така? — каза Джони.

— Ъко сти час ут пудкрепленето щехти да знаити — предизвика го капитанът. — Пудкрепленето вечи пристигналу, или пристигни фсеки мумент.

— Смятам, че е най-добре да говорим с командира ти — каза Джони.

— Генерал Снит? Той е ф глафнъ база. Ного дълеч.

Джони повдигна рамене и махна на руския офицер, сякаш му казваше да продължава. Руснаците се приготвиха да стрелят.

— Идин ден пиша натъм! — каза капитанът бриганти и се опита да посочи с вързаните си ръце, но се задоволи с отчаяно клатене на брадата си.

— Преди колко време вързахте пленниците на платформата? — попита Джони.

— Платформа? — повтори капитанът, като се престори, че не разбира.

Джони пак се обърна към руския офицер.

— Вч’ръ слобед! — бързо каза капитанът. Ако шотландецът беше още жив, трябваше да го спасят. Джони се замисли какво може да направи. Следяха конвоя отзад. Отпред му бяха устроили засада. В гората това бе достатъчно. И най-малката кола нямаше да успее да се измъкне през дърветата, а да не говорим за един камион. Освен това почвата бе много мека. Нищо чудно, че психлосите са се споразумели с бригантите. Реши да изчака битката.

Предаде на руския Координатор заповедите за руснака офицер. Започнаха внимателно да претърсват бригантите за скрити оръжия и ножове. Оказаха се в изобилие, скрити в униформите им от маймунска кожа.

Тъкмо връзваха наследниците на едновремешните наемници, когато каптан Арф Моифи помоли:

— Имте нещ протиф дас пугриша за рнените?

Джони му позволи.

Моифи скочи, грабна една тежка палка и прасна по главите седмината, преди да успеят да го спрат. Уби ги с отлично премерени удари право в черепите.

С усмивка и благодарност той се обърна към един руснак и подаде ръцете си да му ги върже отново.

— Многу благря — каза той.