Бойно поле Земя II

1

Браун Лимпър Стафър председателстваше заседанието на Съвета в ужасно настроение.

Седяха отсреща пред него, пред подиума в заседателната зала и се препираха, препираха, препираха. Противоречаха на НЕГО, старшия Съветник на планетата. Противопоставяха се на мерките, които предприемаше.

Тази чернилка от Африка! Онзи жълтият от Азия! Този мургав идиот от южна Америка! Това тъпо, дебелоглаво животно от Европа! Уф, уф, уф, уф!

Как не разбираха, че той прави най-доброто, което може да се направи за хората? Освен това нали той, Браун Лимпър Стафър в момента представя ПЕТ племена, откак бригантите пристигнаха и на практика бе старши кмет на Америка.

Оспорваха цената и условията по договора за наемане на бригантите. Не друго, а тъкмо това! Планетата имаше нужда от защита. Всички тези клаузи, които той с толкова усилия уточни след часове от ценното му време, прекарани с генерал Снит, също бяха необходими.

Главният кмет на Африка оспорваше заплащането. Твърдеше, че сто кредита на ден на всеки бриганти било прекалено много, дори членовете ка Съвета получавали по пет кредита на ден. И ако раздавали кредити с такива количества, те щели да се обезценят. Препирни, препирни, препирни, заяждаха се за дребни и маловажни неща!

Браун Лимпър доста бе напреднал. Съветът вече бе от петима, но безспорно четиримата идваха в повече.

Блъскаше си мозъка как да разреши този проблем.

Ларс го откара тази сутрин до квартала на бригантите и трябваше да признае, че малко се стресна, като видя какво правеха жените на бригантите. Направо на улицата и без никакви дрехи. Но по време на срещата им генерал Снит му обясни, че така просто се забавляват.

На връщане Ларс през цялото време говореше за някакъв прекрасен, прекрасен военен лидер от едно време, който се казвал… Хитър?… не… Хитлер? Да, Хитлер. Борел се за расова чистота и здрав морал. Расовата чистота не направи особено впечатление на Стафър, но „здрав морал“ звучеше много интересно. Баща му винаги се бе грижил за това.

Докато слушаше тези безкрайни аргументи и възражения, Браун Лимпър си спомни един от разговорите си — чисто социален — с онова приятелски настроено същество Търл. Темата бе ИЗНУДВАНЕТО. Ако човек има с какво да изнудва другите, може да постигне каквото поиска. Доста смислена философия. Лимпър веднага го схвана. Искрено се надяваше, че Търл го смята за талантлив ученик, понеже не искаше да изгуби ценното му приятелство.

Със сигурност нямаше с какво да изнуди този Съвет. Опита се да измисли някакъв начин да ги накара да назначат него и още един секретар като единствена власт на планетата. Но почти нищо не му идваше на ум и се замисли над неща, които Търл му бе казвал — все добри практически съвети. Веднъж му спомена колко правилно е да издадеш закон, а после да арестуваш нарушителите, или да използваш нарушенията им за изнудване. Беше нещо такова.

Изведнъж го озари идея.

Поиска тишина.

— За сега ще отложим приемането на решение за договора на бригантите — каза Браун Лимпър с възможно най-властен глас.

Умълчаха се, а Азия прибра дрехата си с жест, изразяващ какво, неподчинение? Да, ще трябва да се погрижи за него!

— Искам да обсъдим една друга мярка. Отнася се до морала — обяви Браун Лимпър.

Продължи с реч, в която изтъкна морала като гръбнак на всяко общество. Заемащите високи позиции трябва да бъдат честни и предани и поведението им трябва да е безукорно. Не бива да се забъркват в никакъв скандал или да попадат в други подобни обстоятелства.

Прие се доста добре. Всички бяха честни и порядъчни хора и вярваха, че поведението на високопоставените личности трябва да бъде морално, макар че всички имаха различен нравствен код.

Единодушно приеха резолюция скандалното поведение на длъжностни лица да се наказва с отстраняване от поста, независимо какъв е той. Спрямо това нямаха задръжки.

Е, приеха поне една резолюция. Закриха заседанието.

Като се върна в офиса си, Браун Лимпър обсъди с Ларс някои проблеми около миникамерите. Ларс имаше известни познания относно тях. Сети се, че Търл може да му каже къде в лагера има такива камери.

На следващата сутрин, когато всички членове на Съвета излязоха от хотелските си стаи, в името на приличието Ларс монтира няколко миникамери на неподозирани места в стаите им и ги свърза с пиктофони. На следващата вечер Браун Лимпър имаше строго поверителна среща с генерал Снит. В резултат десетина от по-хубавите жени на бригантите бяха наети на различни длъжности от управителя на хотела, който се съгласи, че такива хубави жени трябва да заемат длъжности, които им позволяват директен контакт с гостите на хотела, за да се чувстват по-комфортно.

На следващата вечер Търл поздрави Браун за мъдрите мерки, които е взел и му каза, че се гордее с такъв ученик, успял да измисли сам всичко това.

Браун Лимпър бе крайно доволен. Върна се в офиса си и работи до късно през нощтта, за да уточни етапите на своя план. Най-значителният бе да отправи обвинения срещу Джони Гудбой Тайлър, когато най-после ще може да действа на спокойствие. Списъкът от обвинения ставаше доста дълъг и нямаше начин да не го накажат.

2

Нощта бе безлунна. Светлините около клетката бяха загасени. На часовоя бе разпоредено да се отдалечи.

Браун Лимпър седеше на земята. Търл бе клекнал близо до решетките. Ларс Торенсон седеше между тях. Имаше малко фенерче, с което от време на време поглеждаше някоя дума в речника.

Едва чуваха гласовете си. Никой не трябваше да знае за какво си говорят. Това бе решителната вечер!

Лапите на Търл нервно се свиваха и го заливаха вълни от енергия. Срещата бе толкова важна, от изхода й зависеха плановете му. Трудно дишаше. Все пак трябваше да си дава вид, че му е безразлично, че само се опитва да помогне (това бе една от новите думи в речника му). Разкъсваха го противоречиви желания, но трябваше да ги потисне. Искаше му се да се пресегне през решетките (без да разберат, бе изключил тока с дистанционното управление, скрито сред камъните) и да изпита удоволствието да ги разкъса с лапите си. Но разбираше колко важно за бъдещето му бе да не го прави. Напрегна се да се съсредоточи върху работата, която им предстоеше.

Браун Лимпър с шепот му разказваше как е успял да улови в клопка членовете на Съвета. Поотделно бе дръпнал встрани и четиримата и им бе показал някои записи, от което те осъзнаха как със собственото си поведение нарушават гласуваните от тях закони. Всеки имаше възможност да се види как участва в перверзни, наскоро усвоени от жените на бригантите. Понякога участваха дори четири жени наведнъж. Със срам признаха, че са потенциална заплаха за репутацията на правителството. (Ларс доста трябваше да се потруди, докато открие думата „срам“ в речника и накрая я намери в частта за архаични думи. Бе отбелязана като стара дума от езика хокнер, излязла от употреба).

С решение на Съвета Браун Лимпър бе назначен за главен изпълнителен директор, подпомаган от един секретар, който след доста упражнения се научи да пише името си, но иначе не можеше нито да пише, нито да чете. От сега нататък, за вечни времена цялата власт на Съвета бе предоставена в ръцете на Браун Лимпър Стафър като старши кмет на планетата и като най-заслужилия и способен член на Съвета.

Търл долови приповдигнатия му тон. Нищо чудно, той също би се чувствал така. Поздрави го и го похвали, че е действал като мъдър държавник. Но Браун Лимпър не изглеждаше много радостен.

— Мога ли да ти помогна с още нещо? — прошепна Търл.

Браун Лимпър тежко въздъхна, изглеждаше почти отчаян. Беше направил списък с криминални обвинения срещу онзи Тайлър.

— Хубаво — тихо каза Търл. — Сега имаш власт да се справиш с него. Сериозни ли са обвиненията?

— О, да — прошепна Браун Лимпър и лицето му просветна. — Възпрепятствал е заповедта на Съвета за преместването на едно племе, отвлякъл е Координатори, убил е няколко човека от племето, откраднал е стоките им и е нарушил племенните обичаи.

— Струва ми се, че това е достатъчно сериозно.

— Има и още — каза Браун Лимпър. — Устроил е засада на психлоски конвой, избил ги е безмилостно и е откраднал превозните им средства.

— Имаш ли доказателства за всичко това? — с шепот попита Търл.

— Свидетелите от племето са тук. А снимките от засадата, направени с пиктофон, всяка вечер се показват в Академията зад хълма. Ларс засне копие от тях.

— Смятам, че това е повече от достатъчно, за да се потърси справедливост — каза Търл. „Справедливост“ също бе нова дума за него.

— Има още. При предаването на двата билиона Галактически кредита, намерени в лагера, липсваха около триста. Това е кражба, измама.

Търл зяпна. Не заради липсата, разбира се. Зяпна заради двата билиона галактически кредита. Пред тях капаците на ковчезите, които трябваше да бъдат в гробището на Психло, изглеждаха като дребно ресто.

Трябваха му няколко минути, за да проумее чутото и каза на Ларс да му донесе нов патрон за дихателната маска. Ларс му подаде патрон и не забеляза, че бутона за електрическия ток е изключен.

Докато зареждаше новите патрони, мозъкът на Търл бясно работеше. Старият Нъмф? Сигурно. Значи слабоумният идиот не е бил толкова слабоумен в крайна сметка. Трябва да е мамил другите… трийсет години? Сигурно. Два билиона галактически кредита! Внезапно Търл промени плана си. Сети се точно какво ще направи. Тези два билиона ще заминат с три или четири запечатани ковчези, надписани „убити от радиация“, тъй че без да ги отварят, щяха да идат право в гробището. Досега плановете му не бяха толкова лесни. Заряза всички и пред него се откриха съвсем нови простори. Не само ще да успее, но и печалбата му ще е много по-голяма. Един проблясък и всичко се подреди по нов начин. Този план бе много по-безопасен от предишния. Много по-лесен. Никакво място за отчаяние.

Закритото заседание на тъмно продължи.

— Тогава — каза Търл — какъв е проблемът ти?

Много добре знаеше точно какъв е проблемът му. Този идиот не можеше да се докопа до животното Тайлър!

Браун Лимпър пак помръкна.

— Едно е да имаш обвинения. Друго е да хванеш Тайлър.

— Хъм — каза Търл, като се надяваше, че изглежда много умислен и угрижен (друга нова дума). — Я да видим. Ъ-ъ, хъм. В случая ще трябва да го привлечеш сам да дойде. — Това бе обичайна тактика за един началник на сигурността. — Не можеш да тръгнеш да го търсиш и да го намериш, тъй като лесно може да ти избяга или е твърде добре защитен. Тъй че, правилният подход е да го примамиш тук, далеч от защитниците му и да се нахвърлиш върху му.

Браун Лимпър стана, внезапно озарен от надежда. Каква блестяща идея!

— Последният път, когато той се развихри тук — прошепна Търл, стараейки се да не издава вълнението си — беше когато извършвахме телепортация. Ако сега пак извършим телепортация и той знае за нея, ще долети на секундата. Тогава ще ти падне в ръцете.

Браун Лимпър бе съгласен.

— Но — продължи Търл, — има още един проблем. Той използва собственост на компанията. Самолети, съоръжения. Ако всичко това лично ти принадлежи, би могъл да го изобличиш в огромна кражба.

Браун Лимпър не схвана добре. Ларс повтори, но Лимпър пак не разбра.

— Той всъщност използва ПЛАНЕТАТА — опита се да остане спокоен Търл. — Не зная дали ти е известно, но Междугалактическата Минна Компания плати на Имперското правителство на Психло трилиони кредити за тази планета. Тя е собственост на Компанията!

Наложи се Ларс да провери какво е трилион и в психлоския, и в стария английски речник и изписа цифрата за Браун Лимпър. Най-после той поне схвана, че това са страшно много пари.

— Но в момента планетата е почти изчерпана. — Това си бе чиста лъжа, но тези двамата едва, ли щяха да се усетят. Една планета бе изчерпана едва когато цялата земна кора бе разорана почти до течното ядро. — Тъй че, в момента струва едва няколко билиона кредита.

Все още струваше поне четирсет трилиона. Мамка му, ще му се наложи усилено да прикрива следите си, но идеята бе брилянтна!

— Аз съм — прошепна Търл — оторизиран агент на Компанията и разполагам с пълномощия да се разпореждам с нейната собственост. — Това се казваше лъжа! Наистина здраво ще трябва да прикрива следите си. — Вие разбирате това, естествено. Животното Тайлър също го разбра, затова и ме остави жив.

— О! — прошепна Браун Лимпър. — Това обяснява нещата. Толкова е кръвожаден, че се чудех как така те остави жив онзи ден, когато уби братята Чамко.

— Е, сега узна тайната. Той самият водеше преговори с мен, за да купи тукашния клон на Междугалактическата минна компания, а също и планетата. Затова така се разполага със собствеността на компанията и тъпче цялата планета. Разбира се, аз и дума не исках да чуя за това, имайки пред вид лошия му характер. (Последната дума също бе от новите.)

Изведнъж Браун Лимпър се почувства хванат в капана, който Тайлър му бе „заложил“. За миг усети как земята се срутва под краката му.

— Знаеш ли къде са тези два билиона? — попита Търл.

— Да — напрегнато каза Браун Лимпър.

Господи, колко сляп е бил. Тайлър е щял да купи компанията и планетата и какво щеше да стане тогава с Браун Лимпър?

Търл всичко бе преценил:

— Но аз нямаше да продам нищо. Не и на животното Тайлър. Мислех си за теб.

Браун Лимпър подсвирна с облекчение. Огледа се и се наведе напред, нетърпелив да изчака превода:

— Ще продадеш ли компанията и планетата на мен? Искам да кажа, на нас?

Търл помисли, след което каза:

— Струва повече от два билиона, но ако ми платите в брой и изпълните още няколко условия, съгласен съм.

Напоследък Браун Лимпър усилено се бе занимавал с икономика. Знаеше как да хитрува.

— С документ? — попита той.

— Естествено — каза Търл. — Документът става легален веднага, след като го подпишем. Но ще трябва да е на психлоски — формалност.

О, по дяволите, ако дори направи опит да напише такъв документ, само да разберат, веднага ще го изпарят по бавната процедура!

Престори се, че и последният патрон е свършил и спечели малко време, докато го сменяше. При известни условия някои от планетите ги отписваха. Компанията никога не продаваше планети. Ако напуснеха някоя планета, имаха си едно оръжие. Търл вече бе решил да унищожи планетата. Овладя се. Ако подпише документ, той ще изгори заедно с всичко останало. Добре. Компанията може би ще извърши контраатаката чак след две години. Разполагаше с много време. Да, спокойно можеше да подпише някакъв фалшив документ за продажба.

Тайните преговори продължиха.

— За да ти направя такава отстъпка, трябва да извършиш следното: първо, да възстановиш стария ми офис; второ, да издействаш разрешение да се преместя в него, за да мога спокойно да направя необходимите изчисления и да построя нов пулт за управление на зоната за телепортиране; трето, да ме снабдяваш с всички необходими материали и съоръжения; и четвърто, да ми осигуриш надеждна охрана, когато работя на самата площадка.

Браун Лимпър се колебаеше.

— Нали трябва да занеса двата билиона в управлението на компанията на Психло — каза Търл. — Не съм крадец.

Браун Лимпър остана доволен.

— Освен това ще трябва да им представя документа за продажбата на планетата и на тукашния клон на компанията, за да бъде всичко съвсем легално — каза Търл. — Не бих искал да разполагаш с незаверен документ. Искам да съм честен спрямо теб. (И тази дума бе проверявал в речника наскоро.)

Да, помисли си Браун Лимпър, напълно ясно е, че е готов да направи и непосилното, за да бъде всичко законно и почтено. Но все още таеше известни колебания.

— И ако имаш легален документ, че притежаваш цялата планета, заедно с всички съоръжения, самолети и други транспортни средства, Тайлър няма да може да си лети, където поиска.

Браун Лимпър се поизправи. Започна да става малко нетърпелив.

— Освен това — продължи Търл — можеш по разни канали да разгласиш, че имаш намерение да телепортираш пратка на Психло. И В МОМЕНТА, В КОЙТО ТОЙ НАУЧИ, ЩЕ ДОЛЕТИ ПРАВО ТУК И ЕТО ГО В РЪЦЕТЕ ТИ!

Ето това беше!

Браун Лимпър едва не се пресегна през решетките да си стисне ръцете с Търл, но Ларс му напомни, че тече ток. Стана и едва се сдържа да не заскача от радост.

— Сделката ще стане! — каза той, но прекалено високо. — Сделката ще стане — повтори с шепот. — Приемам всичките ти условия. Ще направим точно каквото поискаш!

Втурна се към земехода, но обърка посоката. Ларс бе принуден да го настигне и да го качи. В очите на Браун Лимпър гореше див огън.

— Сега ще възтържествува справедливостта — повтаряше той през целия обратен път до Денвър.

В клетката Търл още не можеше да повярва на късмета си. Бореше се да не се изхили на глас.

Беше успял! И щеше да стане — беше! — един от най-богатите живи психлоси!

Власт! Успех! Но трябваше да бъде сигурен, че тази прокълната планета ще избухне в пламъци. Още щом я напусне.

3

Джони буташе камъни от скалата долу в езерото. То изглеждаше безбрежно — по-скоро можеше да се нарече вътрешно море — и изчезваше някъде в мъгливия хоризонт. Завихряше се буря — доста често явление в необятния воден простор.

Скалата, на която стоеше в момента, се издигаше почти отвесно на почти двеста фута над езерото. От ерозията или от вулкани, изригнали от някой от скритите в облаци върхове на североизток, върхът на скалата бе покрит с камъни, големи колкото човешки юмрук. Бяха направени само за хвърляне.

Стана му навик всеки ден да тича до тук, на няколко мили от лагера. На екватора бе горещо и влажно, но тичането му се отразяваше добре. Не се страхуваше от зверовете, макар да бяха свирепи, защото никога не излизаше невъоръжен, освен това те рядко нападаха без да ги предизвикаш. Имаше път, по който психлосите често бяха идвали дотук, вероятно за да плуват. Минаваше край скалата и свършваше до един плаж на отсрещната страна. Не, не за да плуват. Психлосите не обичаха да плуват. Може би караха лодки?

Някога бе чел, че на времето областта около езерото е била една от най-гъсто населените на континента. Няколко милиона са живели около това място. Психлосите явно са се погрижили за тях много, много отдавна, защото нямаше и следа от хижи или ниви, да не говорим за хора.

Чудеше се защо психлосите най-вече ловуваха хора. Според доктор Маккендрик било въпрос на вибрации на нерва за симпатии: животните може би не са показвали достатъчно силно страдание, за да доставят удоволствие на чудовищата. Или може би обяснението просто се свеждаше до вида на хората — тяло с две ръце, с два крака и изправено като техните. Дори този отровен газ поразяваше главно хората и имаше нищожно действие върху четириноги и влечуги. Един психлоски текст обясняваше как трябва да се употребява и там пишеше същото. Бил приспособен за „по-високо развити нервни системи“. Но независимо по какви причини, психлосите от мината явно нямаха зъб на животните. И те, като го помиришеха, не хукваха да бягат. Но Джони изведнъж се сети, че миризмата му ни най-малко не напомняше психлоската.

Бурята ставаше по-силна. Погледна към мината в далечината да прецени трябва ли да бърза, за да изпревари бурята.

Доста надалеч забеляза мъничък триколесен земеход, поел от мината в неговата посока. Някой идваше. Дали за да го види? Или просто бе излязъл да покара.

Джони пак започна да хвърля във водата камъни. Състоянието на нещата в момента бе доста неопределено. Единият от психлосите умря, другите трима още се държаха. В главите на една трета от труповете откриха по две парчета метал и доктор Маккендрик тренираше върху труповете как да изкарва парчетата без да предизвика смърт — в случай, че поне един от тримата оживее. Все още разполагаха с двама, които имаха по два предмета в главите си. Може пък да се почувстват по-добре, ако ги отървяха от коварното нещо!

На Джони никак не му бе приятна работата с труповете, затова се опита да мисли за нещо повесело.

По време на битката направи интересно откритие. Бе управлявал летящата платформа с две ръце! Спомни си едва седмица след битката. Маккендрик каза, че друга част от мозъка му поема изгубената функция. При стресови обстоятелства, предположи той, „изгубените“ функции и нерви се възстановяват, както е станало по време на битката. Но на Джони не му се вярваше да е така.

Според неговата теория, той сам манипулираше нервите си. И ето че се получаваше! Започна просто с опити да накара ръката и крака си да правят това, което той иска. С всеки следващ ден се справяше малко по-добре. Вече можеше да тича. Без бастун. И можеше да ХВЪРЛЯ.

За роден ловец като него невъзможността да мята ласо го бе накарала да се чувства безпомощен. А сега хвърляше камъни.

Запрати долу поредния камък. Той очерта дъга във въздуха, полетя надолу и цопна във водата. Образува се малко бяло гейзерче и след миг пръските се посипаха пак долу.

Доста добре! Особено след като той го казва.

Бурята се извиси още по-високо, сиво-черна, грозновата на вид. Погледна към лагера и видя, че земехода почти е пристигнал. Спря.

В първия момент Джони не позна шофьора и се приближи към него въпросително. Позна го, третият му „двойник“, когото понякога използваха да го замества. Наричаха го Стормълонг. Истинското му име бе Стам Ставинджър, член на норвежката група, която имигрирала от Норвегия в Шотландия много отдавна. Бяха запазили имената и родовете си, но не и традициите. Изглеждаха и действаха като шотландци.

На ръст бе като Джони, имаше същата структура и същите очи, но косата му бе малко по тъмна и кожата му — доста по-мургава. От дните, когато копаха златна руда, престана да се грижи външният му вид да прилича на този на Джони и бе отрязал брадата си така, че долу бе квадратна.

Стормълонг бе останал в Академията. Бе доста опитен пилот и му доставяше удоволствие да обучава кадетите. Бе намерил някакъв стар пилотски костюм, бяло шалче и огромни кръгли очила, правени неизвестно кога. В този си вид изглеждаше доста странно.

Тупнаха се по гърба и се засмяха, доволни от срещата.

— Казаха ми, че ще те намеря тук да хвърляш камъни на жабите — каза Стормълонг. — Как е ръката ти?

— Да беше видял как само хвърлих последния — каза Джони. — Е, може би нямаше да повали слон, но нещо такова.

Поведе го към един голям плосък камък и седнаха. Бурята ставаше все по-силна, но лесно щяха да се върнат.

Стормълонг не беше особено разговорлив, но сега бе пълен с новини. Доста трябваше да се потруди, за да разбере къде да намери Джони. В Америка никой не знаеше къде е, затова отишъл в Шотландия, за да открие някаква следа.

Криси му пращаше поздрави. Пати вече била под грижите на Бити. Вождът на клана Фергус му пращаше уваженията си. Забележи, не поздрави, а ужавения. Леля му Елън също го поздравяваше. Беше се омъжила за свещеника и живееха в Шотландия.

Разбра къде е Джони от двамата Координатори, които също се бяха върнали в Шотландия, същите, които трябвало да доведат някакво племе… бриганти? Аха, бриганти. А, тази паплач в момента бе в Денвър. Ужасни хора. Бе видял няколко. Както и да е, тялото на Алисън било откарано в Шотландия, за да бъде погребано и шотландците били бесни заради убийството му.

Но не затова бе дошъл тук. По време на полета се бе случило нещо невероятно.

— Нали помниш — каза Стормълонг — как каза, че тук на Земята пак може да има нашествие? Е, изглежда напълно вероятно.

Летял към Шотландия през Големия Северен Кръг с обикновен боен самолет и си прекарвал много добре. Точно като наближил най-северните части на Шотландия, на екраните му се появил най-големият, най-огромният въздушен кораб, какъвто никога през живота се не бил виждал. В първия момент помислил, че ще налети право върху него и всеки момент ще се сблъскат. Ясно го виждал и на екраните, и през прозореца. И прас! Ударил се в него, но той изчезнал.

— Как така изчезнал? — попита Джони.

Ами точно това е. Блъснал се в твърд предмет, но него го нямало. И то високо в небето, обърни внимание. Голям колкото небето, но го нямало. Ето, снимките от екраните бяха в раницата му.

Джони ги разгледа. Приличаше на сфера, опасана с пръстен. Никога не бе виждал подобен космически кораб. Нито бе чувал за такъв. Наистина изглеждаше огромен. В ъгъла на снимката се виждаха Оркни Айлъндс. Корабът сякаш се простираше от средата на Шотландия до Оркни. На втората снимка се виждаше как той обгръща бойния самолет, от който бяха правени снимките, а на третата вече го НЯМАШЕ.

— Ето, корабът го няма — каза Стормълонг.

— Скоростта на светлината — изведнъж Джони си спомни за нещо, което бе чел в старите книги на хората. — Може би се движи по-бързо от светлината. Оставило е образа след себе си. Само предполагам, но съм чел, че ако нещо се движи с по-голяма скорост от скоростта на светлината, може да изглежда голямо като Вселената. Пише го в някакви книги по ядрена физика. Не ми бяха особено ясни.

— Ами може и точно така да е — каза Стормълонг. — Защото старицата каза, че не изглеждало толкова голямо.

Старицата?

Ето какво станало. Като преодолял уплахата си, върнал записите от екраните. Забелязал го в последния момент — кой знае, бил е уморен от дългия полет, освен това напоследък не му се събирал много сън заради кадетите, трудно завършват, а пилотите са страшно претоварени и страшно се нуждаят от попълнения.

Като върнал записа, появила се малка следа, водеща началото си от някаква ферма на запад от Кинлохбърви. Това било едно малко местенце на северозападния бряг на Шотландия. Насочил се натам и очаквал да намери следи от нападение, разрушения.

Но открил само едно обгоряло място сред скалите — фермата се издигала почти само сред скали — и понеже всичко било спокойно, приземил се близо до къщата.

От вътре излязла някаква старица, поласкана от двете небесни посещения в един ден, при положение, че обикновено месеци наред не виждала жива душа. Поканила го и му поднесла билков чай. Показала му ново, блестящо джобно ножче.

— Джобно ножче ли? — попита Джони. Тихият и обикновен норвежо-шотландец явно не бързаше да стигне до същността.

Ами да. Бяха виждали подобни ножчета в разрушените градове, Джони сигурно си спомняше. Сгъваха се сами. Само дето това бе много лъскаво. Ето, сега следваше най-важното.

И тъй, старицата му разказала как тъкмо си решела старото куче отпред пред къщата и изведнъж едва не си изкарала ума. Точно зад гърба й стоял дребен сив човек. А зад него била паркирана голяма сива сфера с кръг около нея, точно където тя си вързвала кравата. Искал е да й изкара акъла, споделила старицата, приближил се без никакъв шум. Само чула някакъв вятър.

Значи, поканила тя човека на чаша билков чай, също като мен, само дето аз бях достатъчно възпитан да обявя с рев приземяването си.

Сивият дребосък бил доста приятен. Само дето бил по-дребен от останалите хора. Кожата му била сива, косата му била сива и облеклото му било сиво. Единственото странно нещо била някаква кутия, която била окачена на врата му и висяла върху гърдите му. Казвал нещо на кутията и после тя проговаряла на английски. Гласът на сивия дребосък бил тих и звучал нормално, ала кутията говорела само в един тон.

— Вокодер — каза Джони. — Портативен уред за превод. Описан е в една психлоска книга, но психлосите не ги използват.

Както и да е, сивото човече попитало жената дали има някакви вестници. Естествено, че нямала. Дори не била виждала вестник. Малко хора са виждали. После я попитал дали има някакви исторически книги. Тя разочаровано му отвърнала, че няма, но била чувала какво е книга.

Явно дребосъкът помислил, че тя не разбира, затова доста се потрудил да й покаже с жестове, че му трябва нещо напечатано на хартия.

Тук тя можела да му помогне. Изглежда някой си купил от нея вълна и й дал два от новите кредита. Обяснила му какво представляват.

— Какви кредити?

— Да не би да не си ги виждал? — Стормълонг бръкна в джоба си и извади един. — Сега ни плащат. С тези неща.

Беше банкнота от един кредит, пусната в обръщение от новата Планетарна банка. Джони й хвърли бегъл поглед. Вниманието му бе привлечено от снимката. НЕГОВА снимка. Размахваше един пистолет. Не си приличаше кой знае колко, освен това малко се притесняваше.

Както и да е, продължи Стормълонг, старицата приела банкнотите заради твоята снимка. Закачила си едната на стената. Разменила другата за джобния нож, защото и без това си имала една, закачена на стената.

— Струва ми се, че го е получила доста евтино — отбеляза Джони.

Стормълонг не бе помислил за това. Както и да е, сивото човече си допило чая, поставило внимателно банкнотата между две метални плочки и ги прибрало в някакъв вътрешен джоб. Благодарил, върнал се до кораба, казал няколко думи на някой отвътре и се качил. Викнал на жената да не се приближава и затворил вратата. Корабът се издигнал с пламъци, после изведнъж станал голям колкото цялото небе и изчезнал. Да, вероятно Джони има право, някакво светлинно явление. Но не летеше като нашите кораби, нито пък се бе телепортирал. Едва ли е психлоски, особено като се има пред вид МАЛКОТО човече.

Джони се замисли. Друга чужда раса? Дали се интересуваха от Земята, след като психлосите не са вече тук?

Погледна към езерото, зачуден какви ли могат да бъдат. Бурята се развихряше.

Добре де, каквото и да бе това, Стормълонг каза, че не заради него е тук. Бръкна в куфарче, където обикновено си носеше картите.

— Писмо от Кер — каза Стормълонг. — Каза ми да ти го донеса лично и да внимавам в никакъв случай да не попадне в чужди ръце. Длъжник съм му и той каза, че ако не го получиш, всичко пропада. Ето го.

4

Джони огледа плика. Бе от хартия, която използваха за опаковки на противотоплинни щитове. Единственният надпис върху плика бе: „УЖАСНА ТАЙНА“. Повдигна го срещу светлината, която с приближаването на бурята ставаше все по-оскъдна. Не се виждаха някакви експлозиви. Отвори го. Да, почеркът бе на Кер. Полуграмотните завъртулки и ченгелчета може и да изписваха грешно психлоската азбука, но във всеки случай изразяваха правилно представата на Кер за нея. Извади целия лист и зачете:

Джони прочете още веднъж писмото и после, според изискването, го разкъса на парчета.

— Кога ти бе дадено? — попита той Стормълонг.

— Вчера сутринта. Наложи се доста да те търся.

Джони погледна към езерото. Бурята вече вилнееше и се носеше като черна стихия. Всеки момент щеше да ги връхлети.

Джони бутна Стормалонг към триколесника и го запали. Без дума повече полетяха през прерията към минния комплекс.

Отекна гръм и ги ожилиха първите дъждовни стрели.

Джони съзнаваше, че ВЕДНАГА трябва да замине за Америка. Незабавно!

5

— Това е капан! — каза Робърт Лисицата.

Джони се бе върнал и бързо им разказа какво пишеше Кер. Даде заповед незабавно да се зареди с гориво самолета на Стормълонг, да се провери дали всичко е изрядно и да се почисти. След един час заминаваха. Помощник пилота, който пристигна със Стормълонг бе застанал редом с Ангъс и Джони ги сравни.

— Можеш ли да се довериш на Кер? — попита Робърт Лисицата.

Джони не отговори. Със задоволство откри, че Ангъс може да бъде объркан с помощник пилота, ако си потъмни брадата, натрие лицето си с малко кестен и се преоблече.

— Отговори ми! Комай не си с всичкия си! — Робърт бе толкова развълнуван, че крачеше напред-назад в подземната стая, която Джони използваше. Дори заговори на местния си шотландски диалект.

— Трябва да ида. Веднага — остро каза Джони.

— Не! — отсече Данълдин.

— Не! — отекна Робърт Лисицата.

Координаторът бързо преведе за какво става дума и полковник Иван гръмогласно викна: — Нет!

Ангъс си сменяше дрехите с помощник-пилота.

— Ако не искаш, може да не идваш, Ангъс — каза Джони. — Доста бързо се реши, помисли си.

— Ще дойда — каза Ангъс. — Ще си кажа молитвата и ще си напиша завещанието, но ще дойда, Джони.

Джони дръпна Стормълонг пред едно огромно психлоско огледало и застана до него. В последно време тропическото слънце бе хванало Джони. Тенът им вече не се различаваше толкова. Брадата на Стормълонг бе малко по-тъмна, но боята от кестени щеше да свърши работа. Новият белег на лицето на Джони бе зараснал, но нищо не можеше да го заличи. Джони се надяваше хората да си помислят, че Стормалонг се е ударил някъде. Чакай, можеше да го превърже. Аха, квадратната брада, там беше разликата. Посегна към чантичката с инструменти, която Ангъс винаги носеше със себе си, извади една остра ножица и си подряза брадата точно като Стормалонг. Смениха си дрехите. Сега малко боя по брадата… добре. Погледна се в огледалото. А, да. Превръзката. Сега вече бе добре. Спокойно можеше да мине за Стормълонг. Големите старомодни очила, бялото шалче и коженото пилотско яке. Така, чудесно. Ако не се вгледат в него от прекалено близо или не забележат разликата в акцента… Накара Стормалонг да говори, след това повтаряше. Стормълонг говореше доста чисто. Завършил бе Шотландския университет. Малко омекотяваше съгласните. Опита се да го имитира. Получаваше се.

Другите бяха много развълнувани. Едрият руснак щеше да счупи кокалчетата на ръцете си от стискане. Бити Маклиъд надникна в стаята. Приближи се, в очите му светеше молба.

— Не — каза Джони. Горд или не, мисията му носеше смъртна заплаха. — Не можеш да дойдеш с мен! — След това по-меко: — Грижи се добре за полковник Иван.

Бити преглътна и отстъпи.

Ангъс бе готов и изтича навън. От хангара, където подготвяха самолета за излитане, се чуваше дрънчене на горивни капсули и звук от бормашина.

Джони повика полковник Иван. Той се приближи с Координатора си.

— Затворете Американската подземна база, полковник. Всяка врата. Никой освен нас да не може да влезе. Залостете я отвсякъде толкова здраво, че и пиле да не може да прехвръкне. Направете същото и с базата за тактически и ядрени оръжия на трийсет мили на север. ЗАПЕЧАТАЙТЕ я. Погрижете се за всички автомати, които не са в ръцете на шотландци. Разбра ли?

Около полковника се беше събрала групичка. Да, разбра всичко.

Джони махна на Данълдин и сър Робърт и те тръгнаха след него. Кратко и ясно им обясни точно как трябва в бъдеще да действат, ако го убият. Те сериозно се безпокояха за него. Планът му бе отчаяно дързък и съдържаше много неизвестни. Но в общи линии им стана ясно. Увериха го, че ще продължат започнатото от него.

— А теб, Данълдин — завърши Джони, — те искам в Академията в Америка след около двайсет и четири часа. Ще пристигнеш от Шотландия, за да поемеш задълженията на Стормълонг в пилотската школа, който дотогава с малко повече късмет ще бъде на друга задача.

За пръв път Данълдин кимна в знак на съгласие без да спори.

Възрастната жена, която бе слязла от Лунните Планини с цялото си семейство и се грижеше за домакинството на временния им лагер вероятно бе подочула нещо и се появи с пакет храна за двама, с няколко кратуни, пълни със сладка вода и с един голям сандвич с печено месо от американски бизон. Застана пред Джони и не мръдна оттам, преди той да започне да яде.

Сър Робърт взе пакета с храна, Данълдин — кратуните и тръгнаха към стария психлоски работен офис. От самолетната площадка продължаваха да се чуват удари на чук и рев на бормашина. Ангъс проверяваше дали всичко е наред. Джони откъсна няколко ярда радиоразпечатки и ги прегледа да види дали пилотите съобщават за нещо необичайно.

Я виж ти! Едно… две… да, на два пъти се споменава за космически кораб, голям колкото небето. Разказите бяха подобни на казаното от Стормълонг. И двамата пилоти споменаваха за дребния сив мъж. От Индия и от южна Америка.

— Сивият дребосък напредва — промърмори Джони.

Данълдин и сър Робърт надникнаха в разпечатката, за да видят за какво говори Джони.

— Стормълонг ще ви разкаже — каза Джони. Земята явно представляваше интерес за някоя друга цивилизация в Космоса. Все пак малкият сив човек не изглеждаше враждебен. Поне засега. — Охранявайте тази база или в която база отидете по двайсет и четири часа в денонощтието.

Самолетната площадка утихна и те отидоха де самолета. Бяха го вкарали точно пред вратата на хангара.

Стормълонг и помощник-пилота бяха там.

— Ще останете тук, и двамата — каза Джони. — Ти ще бъдеш Джони — посочи той Стормълонг. — Всеки ден ще ходиш до езерото и ще хвърляш камъни. А ти — посочи той помощник-пилота, който се казваше Дарф — ще бъдеш Ангъс.

— Не мога правим всички неща, които той може — оплака се пилотът.

— Ще се справиш — каза Джони.

Отвън дотича един руснак и каза, че небето е чисто, наоколо няма никакви самолети. Не се виждат нито с просто око, нито на екраните. Отскорошният му английски бе с шотландски акцент.

Джони и Ангъс се качиха в самолета. Сър Робърт и Данълдин им подадоха храната и водата. И двамата стояха, загледани в Джони. Опитваха се да измислят какво да кажат, но не се получи.

Бити седеше зад тях. Срамежливо махна с ръка.

Джони затвори вратата на самолета. Ангъс вдигна палец за късмет. Джони даде знак на екипа да ги изкарат от хангара и с юмруци натисна стартера. Обърна се назад. Никой не му махаше. Пръстите на Джони се вкопчиха в пулта за управление.

Стормълонг гледаше от вратата, останал без дъх. Знаеше, че Джони е ненадминат пилот, но досега никога не бе виждал боен самолет да се издига така шеметно и рязко и толкова бързо да достига свръхзвукова скорост. Долният регистър на нарушената звукова бариера отекна в Африканските върхове и се върна при тях. Или може би това бе ревът на бурята, която погълна бързащия самолет?

Тътен от гръм и светкавица.

Групата в хангара продължаваше да стои с погледи, приковани към мястото, откъдето самолетът се изгуби в кипящото от облаци небе. Техният Джони бързаше към Америка. Това не им се нравеше. На никой от тях.

6

Приземиха се в старата Академия по тъмно. Придържаха се към Северния полюс, изпреварвайки слънцето и пристигнаха преди зазоряване.

Имаше съвсем малко светлини. Никой не се бе постарал да освети площадката за кацане, защото не я използваха като работна площадка. Наложи се да разчитат на светлините на самолета и на екраните.

Дежурният кадет здраво бе заспал и трябваше да го събудят, за да ги запише в дневника. „Стормълонг Стам Ставинджър, пилот и Дарф Макналти, помощнник пилот, завърнали се от Европа, учебен боен самолет 86290567918. Никакви произшествия, никакви забележки.“ Дежурният кадет ги регистрира. Не поиска да се разпишат.

Джони не знаеше къде са стаите на Стормълонг и Дарф. Не се сети да ги попита. Вероятно Стормълонг бе настанен в помещенията на старшия преподавателски състав. А Дарф? Бързо разсъждаваше. „Дарф“ продължаваше да държи щедро напълнената и тежка торба с храна и един комплект инструменти. В крайна сметка, Стормълонг бе тукашният ас.

Изведнъж Джони грабна торбата и комплекта с изнструменти и ги тикна в ръцете на дежурния кадет:

— Моля ви, отнесете ги в стаята ми.

Кадетът учудено го погледна. Тук всички си носеха сами нещата, дори Стормълонг.

— Дни наред сме пътували без да спим — каза Джони и се престори, че полита.

Кадетът повдигна рамене и тръгна. Джони го изчака да мине отпред и го последва.

Стигнаха до една отделна спалня и влязоха. Наистина бе стаята на Стормълонг. На стената бе закачена тъкана норвежка картина. Стормълонг явно се бе настанил доста удобно.

Кадетът остави чантата и инструментите на масата и понечи да си тръгне. Но Ангъс не знаеше къде живее Дарф. Макар той самият да бе основал базата и да я познаваше отлично, просто нямаше откъде да знае къде е стаята на Дарф. Джони бързо отдели половината храна и заедно с инструментите ги пъхна обратно в ръцете на кадета:

— Помогнете на Дарф да стигне в стаята си.

Кадетът щеше да запротестира.

— Удари си ръката в игра на кегли — каза Джони.

— Май и вие сте си наранили лицето, сър — каза кадетът. Малко бе вкиснат, задето му отнемаха от времето за сън, но тръгна заедно с Дарф.

Чудесно започва, помисли си Джони. Сър Робърт сигурно вече говореше за необходимостта от правилно планиране на нападенията. Нападението трябва да се ПЛАНИРА, обичаше да казва той. А когато бе много опасно, както в сегашния случай, той едва ли щеше да губи време и вероятно вече се бе заел с работа.

Кадетът и Ангъс не се върнаха и Джони предположи, че всичко е минало добре. Съблече се и се мушна в леглото на Стормълонг. Наложи си да заспи. Щеше да му е необходимо.

Само след няколко секунди, така поне му се стори, разтърсване по рамото го изтръгна от съня.

Джони рязко се изправи, а ръката му автоматично посегна под одялото към лъчевия пистолет. Маска. Дихателна маска. Ръката, която го разтърси, бе всъщност лапа.

— Предаде ли писмото ми? — с шепот попита Кер.

Навън бе съвсем светло. Късното утринно слънце нахлуваше през прозореца.

Кер отстъпи назад с учуден поглед. След това дребният психло отиде до вратата и провери дали е добре затворена, огледа се из стаята за някакви подслушвателни устройства или камери и се върна до леглото. Джони стъпи на земята.

Кер зяпна!

— Толкова ли личи? — каза Джони малко троснато и оправи косата от очите си.

— Не и за някой ненаблюдателен идиот — каза Кер. — Но аз съм се потил до теб на много шофьорски седалки и в много шахти, как да не те позная, Джони!

Пъхна лапа в ръката на Джони:

— Добре дошъл в дълбоката яма, Джони… искам да кажа, Стормълонг! Нека се лее рудата и тракат машините!

Джони не се сдържа и се засмя. Кер винаги бе такъв клоун. И по някакъв начин бе привързан към него.

Кер се приближи плътно до Джони. Шепнешком каза:

— Знаеш, че като нищо могат да те пречукат тук. Чува се туй-онуй през дупките на вратите на спалните — на най-горните, на висшите спални. Ами ако сега някой ни пусне резето, на мен и теб? Предпазливост трябва. Да си извършвал някакви криминални престъпления? Не? Ами ще си извършил, когато те спипат. Добре че си в ръцете на истински престъпник, като мен! Кой пристигна с теб? Кой е „Дарф“?

— Ангъс Мактавиш — каза Джони.

— Охо! Най-добрата новина за деня, като се изключи това, че ти си тук. Ангъс знае как да се оправя с болтове и гайки. Аз следя нещата. С какво ще се заемем най-напред?

— Най-напред — каза Джони — ще се облека и ще закуся нещо. Нямам намерение да се показвам в общата столова. Стормълонг е преподавал на повечето от кадетите.

— Така е, аз пък уча механиците. Знаеш ли, Джони, страхотна работа върша. — Докато Джони се обличаше, Кер не млъкна ни за миг. — Тази Академия е страхотен купон, Джони. Тия кадети… разправям им разни историйки за теб, за това какви чудеса си вършил, докато те учех. Е, повечето е лъжа, но така повече се стараят, освен това много им харесва. Знаят, че ги лъжа. Никой не може да изрине трийсет и девет тона руда за един час. Но разбираш, нали. Познаваш ме. Харесва ми тази работа. Знаеш ли, за първи път се радвам, че съм джудже. Не съм много по-висок от тях и знаеш ли в какво ги накарах да повярват — това ще те убие преди някой друг да успее, — че съм ПОЛУЧОВЕК!

Кер бе седнал на леглото и то бе потънало под тежеста на седемстотинте му фунта, а сега като се разтресе от смях, едва не се срути на земята.

— Не е ли страхотно, Джони? Получовек, схващаш ли? Казвам им, че майка ми е психлоска и изнасилила един швед!

Въпреки сериозното положение Джони не се стърпя и се засмя. Навлече дрехите на Стормълонг. Кер спря да се смее. Изглеждаше замислен.

— Знаеш ли, Джони — и той така въздъхна, че клапанът на дихателната маска трепна и подскочи, — мисля, че за пръв път в живота си имам приятели.

Джони отхапа няколко залъка от закуската и преглътна с вода.

— Най-напред ще идеш при коменданта на Академията и ще му кажеш веднага да ти причисли Стормълонг и Дарф, защото ти трябват за новата специална задача. Сигурен съм, че отгоре са ти дали власт.

— О, имам си власт — каза Кер. — Косматите ми уши чак преливат от власт. И отгоре постоянно ми висят над главата да довършвам по-скоро циркулатора за дихателен газ. Но им казах, че ми трябва помощ и части от мината в Корнуол.

— Добре — каза Джони. — Кажи им, че след два дни Данълдин ще дойде да замести Стормълонг в Академията. Кажи, че си го уредил, за да не се разстрои учебния процес. После вземи един закрит земеход и застани с него пред тази сграда, качи Дарф, след това се върни тук и чукни на вратата.

— Разбрах, разбрах, разбрах — каза Кер и се затресе навън от стаята.

Джони провери лъчевия си пистолет и го сложи под якето. След час-два щеше да знае със сигурност дали Кер играе честно. До тогава…?

7

Стигнаха до земехода без инциденти, като се изключат няколко подкачвания от кадети от рода на: „Да не си се блъснал, а Сторми?“, или „Забърса ли някоя, Стормълонг? Или беше при девойчето в Инвърнес? Или при татко, я?“

В колата имаше голям пакет и им бе тясно дори в огромните психлоски седалки. Кер подкара колата през равнината с лекота, натрупана с години и с десетки хиляди часове пред пулта за управление. Джони бе забравил колко добре кара Кер. Със земеходите и машините се справяше по-добре от Търл.

— Казах им, че вие двамата сте отишли да донесете оборудването от Корнуол. Видяха ме дори как го разтоварвам от самолета ви.

Няма нищо по-хубаво от това да имаш край себе си опитен престъпник, сподели на глас Джони. Това погъделичка гордостта на Кер и той наду до сто и петдесет. В това неравно поле? Ангъс бе затворил очи да не гледа как се разминават с храсти и камъни.

— Взех две маски и бутилки — продължи Кер. — Ще кажем, че от тръбите изтича дихателен газ, недостатъчно за мен, но много за вас. Сложете си ги.

Не ги сложиха веднага, а чак като наближиха лагера. Чинкоските дихателни маски, преправени за хората, създаваха неудобства по всяко време.

На Джони не му пречеше скоростта. Отпусна се и се полюбува на красивия ден. През този сезон равнините бяха леко кафяви, а снегът по някои върхове се стапяше. Но това си бе неговата страна. Омръзнали му бяха влагата, горещината и дъжда. Хубаво бе да си бъдеш у дома.

Внезапното намаляне на скоростта го изтръгна от тези мисли. Бяха се приближили до платото близо до клетката. Кер не се притесняваше къде ходи, когато беше с кола. Наведе се през прозореца и викна към клетката:

— Пристигна. Не знам дали ще свърши работа, но ще видим!

Търл! Седеше в клетката, вкопчил се с лапи в решетките. Значи бяха изключили тока.

— Действай по-бързо! — изрева Търл. — Омръзна ми да се пека на слънце. Още колко дни ще се бавиш, тъпанар такъв?

— Два, три, може и повече — викна Кер.

Рязко даде на задна, при което се завъртяха във въздуха на около седем фута височина и се впуснаха към другата част на лагера, за да влязат в гаража.

Кер се стрелна вътре, намери някакъв изоставен сектор и спряха.

— А сега отиваме в офиса му — каза той.

— Не още — спря го Джони, пъхнал ръка под якето си. — Помниш ли онази стара ниша, където преди държаха Търл затворен?

— Да — колебливо каза Кер.

— Там все още влиза дихателен газ, нали?

— Предполагам — каза Кер.

— Ще минем край електронния склад и ще вземем апарат за анализ на минерали, а после ще идем в нишата.

Кер стана малко неспокоен:

— Мислех, че отиваме в офиса му.

— Така е — каза Джони, — но първо имаме малко работа. Не се притеснявай. И през ум не ми минава да ти сторя нещо лошо. Успокой се. Направи каквото ти казах.

Кер подпали колата и мина по лабиринт от различни площадки, докато пристигнаха на желаното от Джони място.

След битката бяха разчиствали, но все още имаше стотици самолети, хиляди превозни средства и миньорски машини, десетки работилници и стотици складове — наред с годните и ценни съоръжения тук бяха събрани и всякакви боклуци и бракувани неща в продължение на хиляда години. Джони ги погледна с преценяващо око: ако можеха да се поправят и стегнат, щяха да бъдат безценно богатство за планетата. Всеки минен комплекс имаше подобни огромни складове с материали. Можеха да съхранят и поддържат всичко това. Бяха незаменими, тъй като произвелите ги фабрики бяха на вселени далеч. Все пак, макар и многобройни, постепенно щяха да се износят и повредят. Още една причина в полза на присъединяването им към общността на звездните системи. Съмняваше се, че по-голямата част от всичко това е правено на Психло. Психлосите бяха експлоататори на чужди раси и територии. Дали пък не бяха взаимствали и езика си, и технологията си? Телепортирането изглежда бе ключът към силата и мощтта им. Е, сега той щеше да се занимае с този въпрос.

Спряха близо до старата ниша и Ангъс с усилие изнесе масивния апарат за анализ на метали. Джони се зае с циркулатура на дихателен газ. Провериха собствените си маски и затвориха вратата. Казаха на Кер да свали маската си.

Кер бе малко напрегнат, но въпреки това се сети да запуши малкото прозорче на вратата с някакъв черен парцал.

Джони и Ангъс веднага се захвана за работа. Убедиха Кер да си пъхне главата в апарата върху плочката за анализ. През цялото време въртеше кехлибарените си очи ту към единия, ту към другия, сякаш се съмняваше, че нещо са откачили. Спомни си, че използваха апарата, когато Джони бе ранен и се опита да им им каже, че никога не са го ранявали в главата.

Започнаха. Ангъс се бе специализирал в тези апарати и уверено натискаше разни копчета за различна дълбочина и фокус. Кер го заболя гърба от извеждането и се оплака. Казаха му да потрае. Въртяха главата му във всички възможни ъгли. След трийсет и пет минути, в които и тримата се изтормозиха, разрешиха на Кер да се изправи.

Кер седеше и разтриваше врата си. Опитваше се да изправи гръбнака си.

Джони го погледна:

— Разкажи ни за раждането си, Кер.

Кер го помисли за луд. Отвори уста да каже нещо, но погледна към вратата. Извади някакво устройство от джоба си и го постави на вратата точно до прозорчето. На него имаше малка светла сфера, която трябваше да ги предупреди, ако някой застане пред вратата. Ангъс отиде до предавателя на стената и го изключи.

— Ами добре — започна Кер. — Роден съм от богати родители.

— О, стига, Кер — прекъсна го Джони. — Трябва ни истината, не някаква измислена приказка!

Кер изглеждаше засегнат. Въздъхна като светец. Извади едно малко парче кербанго и отхапа. Имаше нужда. Седна на пода, облегнат на стената и започна отначало.

— Роден съм на Психло от богати родители. Бащата се е казвал Ка. Било е много гордо семейство. Първата му женска родила близнаци. Обикновено психлоските близнаци са четири, понякога пет. В случая били шест. Често, когато се родят толкова много малки, последното е недорасло — в женските органи няма достатъчно място, или нещо подобно.

Както и да е, аз съм бил последният, джудже. За да не се посрами семейството, ме изхвърлили на боклука — обикновено така правят с недораслите.

Един от слугите на семейството по някакви си негови причини ме извадил и отнесъл. Бил е член на една нелегална революционна организация. Под Имперския Град има изоставени шахти, дълги цели мили. Там често бягат робите и никой не може да ги открие. Тъй че, аз съм се озовал там. Може би затова, като съм долу в мините, се чувствам като у дома си. Робите бяха от расата Балфън, хора със синя кожа. Не приличат на психлоси. Дишат дихателен газ, психлоската атмосфера и не носят маски, тъй че лесно се забелязват на улицата. Може би са искали да си имат собствен психло, за да поставя бомби, или нещо такова. Но както и да е, отгледаха ме и ме научиха да крада разни неща за тях. Понеже бях толкова дребен, лесно можех да се промъквам през малки места.

Когато бях на около осем, почти бебешка възраст за един психло, някакъв агент на име Джейд от Имперското Бюро за Разследване внедрил в групата тъй наречените агенти-провокатори, за да ги подстрекават да вършат големи престъпления, тъй че да могат да ги арестуват. ИБР нападна подземията след известно време.

Тъй като бях малък, измъкнах се през една вентилаторна шахта. Бях гладен и просто се скитах из улуците. Забелязах малък прозорец отзад на един хранителен магазин. Беше толкова малък, че не му бяха сложили решетки, тъй като нормален психло не би могъл да влезе през него. И така, пропълзях вътре и се натъкнах на алармена система — факт, който по-късно ме насърчи да изуча доста неща в областта.

Кер спря и отхапа още едно малко парченце кербанго. В действителност това му дойде добре дошло: не можеш да дъвчеш кербанго с маска, защото няма как да изплюещ зърнените остатъци. Освен това в известен смисъл се почувства облекчен. Никога преди не бе разказвал тази история.

— Както и да е — продължи Кер, — съдиха ме, признаха ме за виновен и ме осъдиха да бъда жигосан с трите черти на отрицанието и на един век служба в Имперските мини. И така, на осем години се озовах сред закоравели престъпници, осъден да върша тежка работа.

Бях прекалено малък и не ми станаха никакви окови, затова ме оставиха да си тичам свободно и нямам белег от вериги на глезена. Не е нужно да внимавам, като си свалям ботушите.

Понеже не бях вързан (ха-ха), по-старите престъпници ме използваха да пренасям тайни съобщения на окованите в килиите и ме научиха на много неща в професията.

Когато бях на около петнайсет, в шахтите избухна чума и много от пазачите измряха. Понеже нямах вериги, успях да избягам.

Но този път знаех какво правя, макар че петнайсет години са нищо за един психло. Без проблеми си влизах и излизах през малки прозорчета, които никой не се сещаше да покрие с решетки и събрах доста пари.

Купих си фалшиви документи, подкупих един служител на Междугалактическата и получих работа като миньор, защото можех да се промъквам в тесни места.

Служих в компанията в различни системи и някак си се оправях за цели двайсет и пет години. Сега съм само на четиресет и една, а един психло живее около сто и деветдесет, тъй че ми остават още сто четиресет и девет години. Проблемът в момента ми е как да ги прекарам, ха-ха.

— Благодаря ти — каза Джони. — С какво те изнудва Търл?

Кер се засмя.

— Онази маймуна? Вече с нищо. Имаше с какво, но сега няма. Нищичко. Слава на дяволите!

— Учил ли си математика? — попита Джони.

Кер се засмя.

— Не, никога. Аз съм само практически инженер — нямам образование, а опит. И престъпления, разбира се.

— Доставя ли ти удоволствие жестокостта, Кер?

Джуджето-психло овеси глава. На светлината от апарата изглеждаше засрамен.

— Доколкото мога да бъда честен, което е нещо съвсем ново, уверявам ви, трябва да се преструвам, че ми харесва, че ми доставя удоволствие някое същество да изпитва болка. В противен случай другите психлоси ще ме вземат за ненормален! Но… не, не ми харесва, съжалявам, но не ми харесва. — Изправи се. — Кажи Джони, за какво е всичко това?

Ангъс и Джони се спогледаха. Този психло нямаше никакъв предмет в главата си. Съвсем никакъв!

Но Джони нямаше намерение да издава важна информация. Кер не знаеше нищо за предметите и вероятно много малко психлоси знаеха.

— Имаш по-различна структура на черепа от другите психлоси — каза Джони. — Напълно различен си.

Кер изведнъж застана нащрек:

— Това факт ли е? Добре, добре. Винаги съм усещал, че има някаква разлика. — Замисли се. — Психлосите не ме харесват. В интерес на истината и аз не ги харесвам. Радвам се, че вече знам защо.

Джони и Ангъс бяха много облекчени след своя тест. Не искаха Кер да ги нападне и после да се самоубие като разбере, че искат да разберат тайната на телепортацията.

Тъкмо събираха апаратурата си, когато издайническото уредче на вратата светна. Някой седеше отпред.

8

Кер наложи дихателната си маска. Приближи се на пръсти до апарата и го вдигна с една ръка. После отиде пак на пръсти до вратата и изведнъж рязко я отвори, сякаш бе тръгнал да излиза.

Вълна дихателен газ се изля навън през вратата.

Отвън бе Ларс, който се смрази. Тъкмо поставяше подслушващо устройство. Носеше дихателна маска.

Невидимата вълна дихателен газ го удари право в лицето.

Сигурно тъкмо в този момент е вдишал въздух, защото се изправи на пръсти, сякаш го душеха.

Сви се и отстъпи назад. Бореше се за въздух. Започна да посинява. Още няколко секунди и щеше да започне да се гърчи.

Джони и Ангъс го сграбчиха за ръцете и го изтеглиха встрани, където въздухът бе по-чист. Ангъс започна да му духа с една метална плочка, която намери на пода.

Постепенно Ларс се свести. Синият оттенък изчезна. Но първите му думи бяха не други, а:

— Какво правехте вътре?

Отгоре на всичко ги каза ядосано.

— Хубава работа, момче — успокояващо каза Ангъс. — Спасяваме ти живота, а ти се държиш лошо. Тц, тц.

Ларс гледаше Джони с особен израз на лицето. Джони отиде до Кер, който нагласяше в колата пакета с резервни части, сякаш току що го бе оставил вътре.

— Вече е добре — каза Кер. — Няма дупки и дефекти в метала. Най-добре да го занесем да видим дали пасва.

Подкараха колата и оставиха Ларс да си лежи на пода със същото чудновато изражение.

— Защо ме гледаше така? — попита Джони.

— По-добре да внимаваш — каза Кер. — Този е луд. Той е ушите и очите на Съвета. Има някаква налудничава идея, че някой си Хитър или Хитлер бил най-великият военен лидер във вашата история и само десет секунди да останеш при него, ще започне да ти дрънка за този тип. Това било някаква църква. Нямам нищо против религията, но неговата е отвратителна. Търл му е изпил мозъка. Не че и преди е имал кой знае колко, ха-ха.

— Но защо мен ме гледаше толкова особено? — попита пак Джони.

— Природна подозрителност — каза Кер. — Знаете ли, доста по-добре се чувствам, откак си говорих с вас. Толкова се радвам, че съм различен.

Спряха и слязоха точно под нивото, където бе офисът на Търл. Взеха пакета и с усилия го помъкнаха нагоре.

Точно преди да влязат, Ангъс ги спря:

— Защо Търл сам не си е поправил офиса?

Кер се изсмя:

— Когато Джони тръгна оттук, той пусна слуха, че върху всички врати има тежести, които ще паднат отгоре при отваряне. Но това не е всичко. — Посочи с лапа към вратата на офиса на Търл. — Ако психлосите се измъкнат от спалните помещения, ще влязат тук и ще убият всеки, който работи тук. Търл е напълно убеден, че ако се освободят, ще го убият. МРАЗЯТ го.

— Чакай — каза Джони. — Това значи, че Търл ще ги избие, преди да се нанесе тук. — Сложи ръка върху резето на вратата на офиса. — Наистина си претърсил за капани отгоре и си махнал подслушвателната апаратура, нали?

— Ха-ха! — каза Кер. — Направо съм разглобил всичко, докато ви чаках да дойдете.

Влязоха и оставиха на пода оборудването. Вътре наистина бе пълна бъркотия. Жиците бяха измъкнати, частите на стария циркулатор на дихателен газ бяха пръснати по пода, бюрата и столовете бяха разместени, навсякъде бе разхвърляна хартия.

Джони се огледа. Веднага забеляза, че във вътрешния офис на Търл по продължение на долната част на цялата стена вдясно от бюрото на Търл бяха наредени големи заключени каси.

— Проверил ли си ги? — попита той.

— Няма ключове. Началникът на сигурността обича да се подсигурява.

Джони изпрати Кер да намери часовой. Пазачи в тази част на лагера продължаваха да бъдат кадетите. Кер повтори думите на Джони и допълни да повикат Чърк.

Чърк далеч не бе елегантната секретарка, която някога познаваха. Бе вързана с три вериги, окачени на нашийник около врата й. Козината й бе разчорлена. Носната й кост не бе напудрена и ноктите на трипръстите й лапи бяха без лак. Бе наметната само с някакво парче плат през раменете, не носеше никакви други дрехи.

— Къде са ключовете? — попита Кер.

Ключове! Всички искаха само ключове! Гласът й бе насечен и съскащ. Не стига че Търл ги докара до всичко това и се погрижи да й опетни досието в компанията като писа, че не се подчинява и не изпълнява заповеди, ами отгоре на всичко трябваше през целия път да я влачат — с вериги! — за да попита само: сега пък какви ключове? Още от деня на битката, която стана заради Търл, всички искат от нея само ключове, ключове, ключове. Задълженията й към компанията…

Джони тихо шепнеше нещо в ухото на Кер. Кер му прошепна: „Искаш да предизвикаш бунт ли?“ Но Джони настоя и Кер на висок глас каза към Чърк:

— Млъквай! Това, че Търл се опитва да избие всички ви не е причина да си го изкарваш на нас!

Чърк замръзна. Очите й под маската станаха кръгли. Клапата за издишване започна да трепти доста учестено.

Джони пак прошепна нещо на Кер и той каза:

— Може и да няма никакво значение, но когато той се настани тук и поеме управлението на целия лагер, ще ти бъде страшно ядосан, ако не се намерят ключовете!

Мускулите по средата на тялото й, където се намираше сърцето, започнаха бързо да се свиват и отпускат. За половин минута клапата за издишване не помръдна. След това продължи да трепти.

— Той ще се нанася, така ли? — изрече го толкова тихо, че едва се чу през маската.

— За какво друго ще го поправяме, а? — каза Кер. След това заплашително: — Къде са ключовете за касите на стената?

Чърк поклати глава:

— Не ги даваше на никого. Може би ги е хвърлил! — изхлипа тя.

— Добре, изведете я — каза Кер на пазачите.

Извлекоха я.

— Какво става тук? — попита Ларс, като подаде глава през вратата.

— Опитваме се да разберем къде са таблата за кабелите — изстреля Кер. — Всичко е изгърмяло.

По пода бяха пръснати патрони с дихателен газ. Джони се пресегна назад и пусна един. Ангъс. Кер и той самият носеха маски.

Кер бе пъхнал лапа в джоба. Извади шепа предмети и ги натика под носа на Ларс.

— Работата е опасна. Искам по-високо заплащане! Тези едва не ме убиха!

Ларс ги погледна. Три от тях бяха зъбни патрони, които изглеждаха като радиационни куршуми, но не бяха. Единият бе извит бушон, каквито поставяха в малки взривни дупчици. Най-голямият бе с ковка взривна сплав.

— Някой е влизал в този офис! — каза Кер. — След този инцидент искам вратата да се ЗАКЛЮЧВА. Не искам никой да влиза или излиза оттук, с изключение на нас тримата, а ти изчезвай далеч оттук, преди да се утрепеш и да обвинят мен за смъртта ти. Знам как действате!

Ларс пак започна да кашля от газта, която излизаше от патрона. Погледна предметите, които Търл му бе набутал в ръката:

— Опасни ли са?

— Вземи ги и ги хвърли на началниците си, пък ще разбереш — каза Кер. — И ако още веднъж те видя тук, ще им кажа, че нарочно се опитваш да забавиш работата. Махай се, изчезвай и стой далеч, че ако видя още веднъж физиономията ти, просто ще трябва да си намерите нов специалист! Разбра ли? Ще напусна!

Ларс погледна Джони много особено. Но в този момент по посока на спалните три етажа по-долу се чуха гневни викове и крясъци. Ларс се втурна навън.

— Наистина ли намери тези неща тук? — попита Ангъс.

— Естествено, че не — каза Кер. — Затворете, заключете и барикадирайте тези проклети врати и да се залавяме за работа. Сега вече последното място, където Търл ще поиска да бъде е в този лагер. Като свършим, най-напред ще изпрати някой друг да види дали ще гръмне. — Заслуша се към далечните разярени викове. — Наистина предизвика бунт, Джони. Търл хубаво ще ги чуе в клетката. Тази Чърк им е казала!

Джони затвори и залости външните врати и посочи на Ангъс към касите. Ангъс извади малък комплект клещи и се приближи към ключалките.

Работата започна!