Бойно поле Земя II

1

С дълга колкото него лъчева пушка в ръцете, Бити Маклиъд вървеше след сър Джони към главния военен лагер на бригантите.

Сър Джони на два пъти искаше да го отпрати, но нима един оръженосец може да изостави своя рицар в опасност?

Бити призна пред себе си, че наистина изглежда опасно. Сигурно имаше най-малко две и половина или три хиляди бриганти, пръснати из това сечище навътре в гората.

Бяха се приземили в горния край на откритото пространство. Пленниците — как само бяха натъпкали самолета! — бяха в едно от отделенията на големия военоморски самолет, далеч от оръжията и като се приземиха, най-напред свалиха тях. Сър Робърт като главнокомандващ огледа мястото и постави няколко човека на различни позиции, за да ги прикриват при евентуално отстъпление.

Бити използва възможността да убеди сър Джони да облече сухи дрехи. Беше толкова мокър, че само да го пипнеш и пръскаше вода. Руснаците не бяха седяли със скръстени ръце, докато чакаха при електростанцията и бяха изрязали от брезент нещо като дъждобрани.

Много трудно бе да накараш сър Джони да обърне внимание на себе си — да се храни, да се преоблича. Но Бити успя. Закрепи дъждобрана му със значка, на която имаше червена звезда, накара Джони да вкара сухата си риза в колана със златна тока и изрови отнякъде шапка с бяла звездичка, да го пази от дъжда. След всичко това дори при тези обстоятелства Джони изглеждаше доста представителен въпреки дъжда.

Водата буквално се сипеше като из ведро върху широкото сечище, гъмжащо от хора. Преди известно време някой бе изсякъл и изгорил огромно количество дърва. Полето бе осеяно с почернели пънове. Бе израснала трева, но постоянно я тъпчеха, което не биваше да се прави с тревата.

Бити се огледа през дъжда. Тези същества не намираха място в нормалното му светоусещане. Много неща бе прочел в училище — най-много му харесваха старите рицарски романи, но с подобно нещо никога не се бе сблъсквал.

Нямаше възрастни жени и мъже. Децата бяха много малко и имаха нездрав вид — с подути коремчета, мръсни. Шокиращо! Нямаше ли кой да ги мие и храни?

Мъжете, край които минаваха, ги поздравяваха по смешен начин с вдигнат пръст. Грозни лица, които излъчваха омраза. Дрехите им бяха пародия на униформа, не бяха изискани, просто висяха.

Говореха много странен английски, сякаш устите им бяха пълни с каша. Знаеше, че той самият не говори много добре английски. Не можеше да се мери с учени мъже като сър Робърт, нито с Джони. Но всички го разбираха, като говореше, освен това се стараеше да усъвършенства произношението си, тъй че полковник Иван на когото помагаше с английския, да говори добре. Но тези тук явно не ги бе грижа дали думите изобщо излизаха от вонящите им усти. Бити едва не се блъсна в сър Джони, който спря до някакъв мъж на средна възраст. На какъв език говореше сър Джони? А, психлоски! Джони попита нещо, бриганти кимна, посочи на запад и му отвърна нещо на психлоски. Бити разбра. Сър Джони не търсеше отговор на въпроса си, просто искаше да провери дали бриганти знае психлоски. Умно!

Къде отиват? Аха, към онзи голям навес, пред който бе забито знаме от подобна на леопардова кожа. Бити си даде сметка, че вървят след затворниците, които все още бяха под стража и навярно ги водеха при командира им.

Ужасни бяха тези хора. Като искаха да се облекчат, просто спираха и го правеха дори по средата на пътеката. Ужасно. Ей там някакъв младеж бе съборил на земята момиче и правеха… да, наистина го правеха! Разврат на обществени места!

Бити извърна глава и се опита да пречисти мислите си. Но в посоката, накъдето се бе обърнал, се натъкна на мъж, който караше едно дете да прави нещо нечувано!

Почувства се малко зле и се приближи по-плътно до сър Джони. Тези същества бяха по-лоши от животните. Много по-лоши.

Бити последва сър Джони в навеса. Как само вонеше! Някакъв мъж седеше на отсечен пън, над който бе опънат навес. Беше ужасно дебел и жълтеникав. Доктор Маккендрик казваше, че такъв цвят имат болните от малария. В гънките на тялото му се бе събрал дебел слой мръсотия. Носеше смешна шапка, която сигурно бе направена от кожа; отпред имаше връх, на който бе поставено нещо — брошка… или някакъв камък… може би диамант?

Съществото, което бяха пленили, Арф, застана пред дебелия мъж. Биейки се с юмрук по гърдите той му докладва за станалото. Как наричаше дебелака? Генерал Снит? Не беше ли Снит широко разпространено психлоско име? Нали Смит бе често срещаното английско име? Много трудно бе да се каже с този кашест акцент. Генералът дъвчеше един кокал и не изглеждаше особено впечатлен.

Най-накрая каза:

— Зехти л’зпаси? Сярта?

— Ам’не — каза Арф и се опита да обясни всичко отначало.

— Зехти л’убратно тилата?

Тилата, тилата? О, телата!

„Каптан“ Арф изглежда се уплаши и започна да отстъпва.

Генералът запрати кокала по него и го улучи право в лицето.

— Кво тгава ш’ядим, ъ! — изкрещя генералът.

Да ядат? Трупове? Да ядат? Собствените си мъртви?

Бити погледна към хвърления „кокал“, който бе рикуширал към него. Беше човешка ръка!

Бити побърза да се махне от навеса. Гадеше му се.

Сър Джони го намери почти веднага, хвана го през раменете и избърса устата му с носна кърпа. Опита се да го върне в самолета заедно с един руснак, но Бити отказа. Мястото на оръженосеца бе при своя рицар, пък и на Джони можеше да му потрябва лъчевата пушка сред тези УЖАСНИ същества. И тъй, разрешиха му да остане.

Сър Джони погледна към навеса от прикритието на дърветата. Изглеждаше много заинтригуван. Бити отправи поглед в същата посока и видя една много стара и очукана машина-самоучител като тези, на които пилотите се учеха да говорят психлоски. Това явно означаваше нещо за сър Джони.

Кого търсят сега? Дъждът си валеше, а те много бързаха и пушката започваше да тежи, много да тежи. О, Координаторите!

Намериха ги под друг навес, двама млади шотландци. Не беше ли единият от рода Маккендлис от Инвърнис? Да, май го позна. Седяха под навеса и въпреки това бяха съвсем мокри, баретите им приличаха на парцали. Бяха доста бледи.

Сър Джони се опита да разбере как са попаднали тук и те посочиха към купчина въжета — бяха ги спуснали от самолет.

И тъй, сър Джони им каза, че е най-добре да тръгнат с тях, но те отказаха, защото Съветът бе разпоредил да заведат тези хора в лагера в Америка и макар че самолетът закъсняваше, според тях проблемът бе в недостатъчните пилоти.

След дълъг спор за дълга и безопасността най-после успяха да ги убедят поне да дойдат до самолета, за да получат храна и евентуално оръжия. И така, всички поеха обратно през тълпата към зоната, която заемаха руснаците и се качиха в самолета.

Сър Робърт бе там. Настани двамата Координатори в една от огромните психлоски седалки.

— Имаше ли трети човек с вас? — попита сър Робърт.

— Ами имаше — каза Маккендлис. — Алисън. Но преди два дни падна в една река и един люспест звяр го изяде.

— С очите си ли видяхте това? — поиска да знае сър Робърт.

Ами не, не бяха го ВИДЕЛИ. Генералът им го каза, а реки и люспести зверове наистина имаше много.

Сър Джони се намеси:

— Алисън говореше ли психлоски?

— Той бе обучаван за пилот — каза Маккендлис. — федерацията понякога има нужда от собствени пилоти. Мисля, че говореше.

— Да, говореше — каза другият шотландец. — Бе научил малко психлоски. Измъкнаха го от часове, за да дойде тук. Съветът издаде доста неочаквано заповед да доведем тези хора и нямахме достатъчно…

Сър Робърт каза:

— Спомняте ли си дали сте го чували да говори на психлоски с тези грубияни тук?

Помислиха малко. Дъждът барабанеше по покрива на бойния самолет и бе ужасно горещо.

— А, — най-после каза Маккендлис, — чух го да говори с един от офицерите, който каза, че това било забележително. Доста дълго си приказваха на психлоски. Аз не говоря…

— Това е всичко, което ни интересуваше — каза сър Робърт. Многозначително погледна сър Джони. — За разпит! Трябвал им е за разпит!

Сър Джони кимна.

Тогава сър Робърт извади нещо, което Бити виждаше за първи път. Барета, оцапана с кръв. Подаде я на двамата Координатори.

Откриха някакви избродирани инициали. Да, беше на Алисън. Откъде я е взел сър Робърт?

Сър Робърт сякаш ги заля с гореща вода. Каза им откъде и Бити бе шокиран да научи, че бригантите са продали Алисън на психлосите! Сигурно са го искали, за да го разпитат и бог да е на помощ на Алисън. Продали са Алисън? Човешко същество? На чудовищата? Нито на Бити, нито на Координаторите можеше да им го побере ума.

След това стана ужасна кавга. Сър Робърт заповяда на Координаторите да тръгнат с тях. Те казаха, че техен дълг е да качат на самолети до Америка тези хора. Това бе заповед на Съвета! Сър Робърт се разгневи и им кресна, че той е главнокомандващ на Шотландия и няма да им позволи да останат тук. Двамата Координатори понечиха да слязат, но сър Робърт и сър Джони просто ги завързаха с товарните въжета, които Бити набързо намери. Сложиха ги да седнат върху запасите отзад в самолета.

Изтеглиха войниците от защитната зона и потеглиха. Бити не се учуди, като чу един от пилотите да иска разрешение от сър Робърт да обстрелва съществата от въздуха. Сър Робърт отказа. Можеха просто да се скрият под дърветата.

— Засега не сме подходящо екипирани да се справим с тях, освен това имаме друга работа. Но ако наистина са сторили това, за което се съмняваме, непременно ще си изпатят.

Всички бяха притеснени за Алисън.

Като излетяха и се насочиха към лагера, мислите на Бити се върнаха към онези хора долу.

Той се наведе към сър Джони и каза:

— Сър Джони, как е възможно да са толкова МРЪСНИ при всичкия този дъжд?

2

Големият нападателен самолет се приземи в нощта близо до мината-клон. Все още бе пуста. Дъждът продължаваше да вали. Чуваха се само враждебните викове на животните, събрали се около мястото на неотдавнашната битка. Гневно ръмжаха леопарди, чуваше се рев на други зверове, отекваше зловещият смях на хищни птици. Бореха се за телата на мъртвите.

Камионът с летящата платформа и минохвъргачката си седеше точно пред вратата на хангара. По нищо не личеше другият камион да се е върнал в отстъпление. Явно продължаваше да следи конвоя.

Джони отново се огледа около пустия лагер. Лампите все още светеха. Далечните миньорски помпи продължаваха да работят. Ако не се намеси някой, всички машини сигурно ще продължат да работят още десетки години.

Принтерът за планетарен трафик продължаваше да бълва хартия, на която бе изписана информация за всички полети в момента. Джони й хвърли поглед. „Макивър, би ли изпратил допълнително гориво в Моска?“ „Тук е диспечерът в Йоханесбург. Има ли самолети, идващи насам? Ако няма, мога да затворя за през нощта.“ „Исак, обади се, Исак. Слушай, Исак, останаха ли в мината в Гронзи годни товарни самолети? И мислиш ли, че могат да се пригодят за пътнически? Моля те, докладвай ми до сутринта. Доста ни е трудно с превозването в момента.“ „Ланди, няма да заминаваш за Тибет. Трябваш ни като помощник пилот тук, ще заминеш с един пътнически полет. Потвърди ми, момче.“ Преобладаващата част от тези разговори бяха на пилотския жаргон на психлоски.

Джони си даде сметка, че този поток от съобщения можеше да даде на нападателите доста точна представа за активно действащите райони. Можеха да съставят пълен списък от мишени за бомбардировачите Марк 32.

Ако конвоят се измъкне и психлосите предприемат мащабна атака, щяха да си възвърнат планетата.

Чудеше се дали да не обяви оттук на всички честоти седемдесет часова забрана за свръзка. Но какъв бе смисълът, злото вече бе сторено. Вероятно същите съобщения се изписваха и от принтера в мината при Лейк Виктория. Каквото и съобщение да направи, можеха да го засекат и да го променят. Трябва да успеят в нападението на конвоя, това бе единственият изход.

Джони се разходи из празните нива, където само стъпките му отекваха. Забеляза, че психлосите са иззели оттук само оръжието. Не бяха оставили нито една лъчева пушка, нито по-малки оръжия, за да не попаднат в ръцете на бригантите. За щастие в бързината бяха пропуснали да вземат минохвъргачките.

Изкараха големия камион извън хангара и го скриха в сянката на двора. Джони затвори вратите на лагера. Няма защо да пуска вътре леопарди, слонове и змии.

Върна се в самолета и набързо прехвърли всички действия, които бяха набелязали. Нареди да излетят много ниско над земята, колкото може по-ниско и да се приближат от изток иззад мястото, определено за засада. Не искаше екраните на конвоя да засекат самолета. След това се разгръщат по този хребет — ето този, който минава край пътя — и когато конвоят навлезе в клисурата, откриват страничен огън. Ами ако направят завой и се върнат? И това бе предвидено. Джони щеше да бъде там с минохвъргачката върху летящата платформа и нямаше да им позволи да отстъпят.

Какво? — не вярваше на ушите си Робърт Лисицата. Една минохвъргачка срещу танкове? Това е невъзможно. Конвоят ще влезе в гората и никога няма да могат да ги измъкнат оттам. Аха. Значи искаш този самолет да излети и да предотврати точно това. Добре, така става. В крайна сметка нали е боен самолет.

— Просто се опитайте да извадите от строя танковете и камионите, без да ги вдигате във въздуха — каза Джони. — Не използвайте радиационни куршуми. Само лъчеви оръдия. Нагласете ги на „широк обхват“, „без пламък“ и „зашеметяване“. Няма да ги убиваме. Когато всички навлязат в клисурата, блокирайте им пътя откъм мястото на засадата. Аз ще го блокирам откъм тила. Останалата част ще нападнат странично откъм хребета. Този боен самолет ще се намеси, ако се разпръснат и тръгнат да се връщат в гората. Ясно ли е?

— Ясно, ясно.

Един от Координаторите безуспешно се опита да замести руския Координатор, който в момента бе с Иван, след което каза:

— Ще се погрижа руският Координатор да им обясни всичко, като се присъединим към другите… Всъщност, разбрах всичко. Ще се оправя.

— Помнете — каза Джони, — че има малка вероятност Алисън да е с конвоя, тъй че отваряйте си очите и ако успее да се измъкне по време на битката, не стреляйте по него.

— Ясно, ясно.

Ще се постараят да го обяснят и на руснаците, веднага щом стигнат до Иван.

— Страхотно — каза Робърт Лисицата. — Направо страхотно. Основната част от силите ни не знае какво да прави, защото преводачът не е тук. Невероятно планиране и координация! Дано да имаме късмет. Много ще ни е нужен.

— Повече сме от психлосите — каза Джони.

— Какво? — възкликна Робърт Лисицата. — Те са повече от сто, а ние сме едва петдесетина.

— Точно това имам пред вид — каза Джони. — Съотношението е половин към едно.

Разбраха шегата и някои руснаци, които бяха по-напреднали от другите, им преведоха. Всички се засмяха. Дъждът им действаше потискащо. Почувстваха се по-добре.

Джони слезе от самолета и се запъти към камиона, където го чакаха един шотландец и четирима руснаци, единият от които шофьор. Някакво движение в самолета привлече вниманието му. Беше Бити Маклиъд, напълно готов да тръгне с него, запасен с какво ли не.

Джони не искаше да го взема със себе си. Предстоящата битка не бе за малки момчета. Но имаше един проблем — гордостта на момчето. Джони бързо обмисляше какво решение да вземе. Беше по-трудно, отколкото да определи тактиката на битката.

Светът на Бити бе населен с рицарските романи отпреди две хиляди години, когато рицарството е било в своя разцвет, имаше огнедишащи дракони и смели рицари, които спасяваха красиви дами. В това нямаше нищо лошо. Бити беше сладко малко момче, което мечтаеше като порасне, да стане мъж като Данълдин или като самия Джони. В това също нямаше нищо лошо. Но имаше опасност мечтите му да се сблъскат с грубата действителност на този свят, в който се биеха, свят, който също си имаше свои дракони. Ако не го предпазят, никога няма да доживее да стане като „принц“ Данълдин или „сър“ Джони. Но пък беше много горд. Това пролича и в този момент. Бити видя как Джони спря и прочете в ледено сините му очи, че търси причина да му откаже.

Джони бързо грабна от седалката едно миньорско радио и го хвърли в ръцете на момчето. Потупа с ръка друго такова радио, окачено на колана му. След това се наведе много близо до ухото на Бити и му прошепна: „Нужна ми е надеждна свръзка тук на самолета, за да разбера след като се включим в битката дали всичко е наред. Не го използвай, преди да чуеш първия изстрел. Но ако има нещо след това, бързо ми съобщи“. Джони сложи пръст на устата му.

Бити моментално светна, макар да имаше леко заговорнически вид. Кимна на Джони:

— Разбира се, сър Джони! — и изчезна обратно в самолета.

Джони закуца надолу по калния път към камиона. Беше на мястото си, светлините от фаровете му проникваха през дъждовната пелена. Провери екипажа, качи се и кимна на шофьора.

Камионът изрева, натоварен с летяща платформа и минохвъргачка и заглуши врявата от животинската битка в гората.

Качени в камион, потеглиха на бой с танкове.

3

Браун Лимпър Стафър седеше в новия си офис, Голям като палат и бе вперил впоглед в отвратителния предмет върху бюрото му. Беше потресен.

Напоследък нещата се развиваха добре. Правителствената сграда с кръгъл купол (някои твърдяха, че това е била сградата на Конгреса) бе частично възстановена, дори бяха боядисали купола й в бяло. Залите бяха ремонтирани. Една от тях бе отредена за заседания на Съвета. Вътре имаше висок подиум с пейка в края, а пред него бяха наредени дървени столове. Огромните бюра на психлоските шефове бяха пренесени в отделни стаи, които служеха за офиси на членове на Съвета (доста дребни се чувстваха зад бюрата, но като поставеха столовете върху кутии, ставаше добре). Отвориха хотел, в който живееха високопоставени личности и важни посетители. Докараха готвач от Тибет, който готвеше доста прилично. Ястията се сервираха в истински съдове.

Браун Лимпър имаше чудесен учител, с който се срещаше всяка вечер под прикритието на сянката на един стълб в лагера. Невероятно ценна информация за правителството. Търл никак не заслужаваше да живее в клетката при такива условия. Психлото се бе разкаял и правеше всичко възможно да им помогне. Колко малко хората разбираха психлосите!

Обучението вече даваше плодове. Нужно бе време и се изискваше голямо политическо умение. Но Търл бе обиколил цялата вселена като най-прочутия директор на междугалактическа мина и нещата, които знаеше за управлението и политиката далеч превъзхождаха всички останали източници, с които разполагаха.

Да вземем въпроса с прекалено големия състав на Съвета. На вождовете от различните краища на света не им се нравеше това, че трябва да идват тук и да губят безкрайно много време в заседателната зала. Имаха си собствени племенни проблеми, за които трябваше да мислят. Освен това бяха прекалено много — трийсет, за да могат да свършат някаква работа. Затова всички посрещнаха с голяма радост решението да разделят света на пет континента и всеки да има по един представител. От трудно поддаващото се на обработка множество от трийсет човека, Съветът намали членовете си на пет, с които се работеше доста по-лесно. Обясниха им, че работата сред собствените им племена е много по-важна от формалностите, с които се занимаваха в Съвета и че най-компетентните хора са нужни в собствените им страни. Така те с радост избраха за свои представители разни братовчеди, които заеха петте представителни места на континентите.

Естествено, Съветът от петима човека също не работеше много лесно и в момента бяха в процес на назначаване на изпълнителен комитет от двама души. С още малко усилия и като приложи няколко ценни съвета, които Търл му бе дал, може би в следващите седмици Браун Лимпър ще се окаже единственият представител на Съвета с власт да действа самостоятелно от негово име, подпомаган само от един секретар на Съвета, който естествено няма защо да има право на глас. Само ще се подписва. Ще стане толкова по-лесно.

Шотландците създаваха известни проблеми. Не бяха съгласни Шотландия да се включва в Европа, но им доказаха, че това е било така откак свят светува. И така, техен представител стана германец от едно от племената в Алпите. Този въпрос бе уреден с мнозинство в стария Съвет и Браун Лимпър се отърва от проклетите шотландци, които се противопоставяха на всяко разумно негово предложение.

Племената бяха доволни. Получиха абсолютни права да определят кои земи да се считат техни и да им дават имена. Всяко племе получи като собсвеност околните древни градове, заедно с всичко в тях. Това направи Браун Лимпър доста популярен сред вождовете на повечето племена, но не и сред шотландците, разбира се. Тях нищо не можеше да ги задоволи. Имаха смелостта да изтъкнат, че по този начин цялата Америка и всичко в нея става собственост на Браун Лимпър. Но той разби аргументите им. Сега вече в Америка имаше ЧЕТИРИ племена: двете племена от Британска Колумбия, четиримата души от Сиера Невада, малката група индианци на юг и племето на Браун Лимпър. Това, че в момента всички те живееха в селото на Лимпър нямаше никакво значение!

В избора на столица Браун Лимпър извоюва още една победа. По някакви причини някои племена считаха, че столицата на света би трябвало да е в техните земи. Други дори бяха на мнение, че столицата трябва периодично да се мести. Но когато се спомена колко усилия и разходи ще струва поддържането на една столица и как Браун Лимпър Стафър, заради доброто си сърце и тласкан единствено от филантропия, е съгласен НЕГОВОТО племе да плаща всички разходи, споровете бяха прекратени. С декрет за столица на света бе определен Денвър, макар че в някой от следващите дни името му щеше да стане Стафър.

Сегашните му неприятности идваха от решението на стария Съвет, преди да стане от петима, да се основе Планетарна Банка.

Повикаха един шотландец на име Макадам, който изрази мнението, че галактическите кредити, с които в момента разполагаха, нямат стойност за хората на Земята. Предложи той и един германец, който в момента живеел в Швейцария и имал много мандри и фабрики за производство на сирена, да бъдат упълномощени да учредят банка. Ще раздадат на всяко племе валута в съответствие с обработваемата земя, с която то разполага и в замяна ще поискат малък процент. Идеята беше добра, защото по този начин всяко племе ще да се стреми да се сдобие с повече обработваема земя. Валутата ще да бъде обезпечена чрез „Племенните земи на планетата Земя“. Банката ще се нарича Земна планетарна банка и ще разполага големи пълномощия.

Напечатаха валута с удивителна бързина. Германецът много се въодушеви, защото брат му съхранил умението да прави дървени блокове, които печатат върху хартия. В една развалина, наречена Лондон намериха складове, пълни с непокътната валутна хартия, а в друг град, някога наричан Цюрих, откриха ръчни преси. За нула време започнаха да печатат валута.

Банкнотите бяха само с една стойност — един земен кредит. Пуснаха една пробна серия, но без успех. Хората не знаеха какво да правят с тях. За разменни единици използваха коне и други подобни и тепърва трябваше да ги учат какво представляват парите. Затова пуснаха втора серия.

Една банкнота тъкмо от тази втора серия в момента лежеше на бюрото на Браун Лимпър и страшно го притесняваше. Не само го притесняваше, отвращаваше го, чак му се гадеше. Банкнотата бе много добре отпечатана. Пишеше „Земна планетарна банка“. Във всеки ъгъл стоеше цифрата „1“. „Един кредит“ бе изписано на всички езици, използвани от племената. Пишеше „Законно урежда всички дългове, обществени и лични“, също повторено на всички езици. Пишеше „Разменя се срещу един кредит в банките в Цюрих и Лондон или в който и да е клон на Земната планетарна банка“. Пишеше „Обезпечена от обработваемите земи на племената на Земята“. Имаше и подписи на двамата банкови директори. Дотук добре.

Но точно по средата стоеше голям портрет на ДЖОНИ ГУДБОЙ ТАЙЛЪР!

Бяха откопирали негова снимка, направена от някой с пиктофон. Беше облечен в кожена ловна риза, гологлав, с глупаво изражение на лицето, което някой явно е помислил за благородно или кой знае какво. И отгоре на всичко Тайлър държеше лъчев пистолет.

Още по-лошо! Над снимката бе напечатано името му: „Джони Гудбой Тайлър“.

Дори по-лошо! Под снимката пишеше: „Завоевател на психлосите“.

Отвратително. Ужасно.

Но как е възможно банката да направи такава груба грешка?

Преди по-малко от четвърт час той бе разговарял с Макадам по радиопредавателя. Макадам обясни, че първата серия никак не била популярна. Затова веднага отпечатали втората. Изглежда хората не знаеха какво означават парите, но всички знаеха какво значи Джони Гудбой Тайлър. На някои места дори не ги използваха като пари, а окачваха банкнотите на стените си, дори ги поставяха в рамки. Да, всяко племе вече бе получило цели пакети с банкноти. Не, не е възможно да се изземат, защото това ще накърни доверието в банката.

Браун Лимпър се опита да обясни, че банкнотата изцяло противоречи на намеренията на Съвета при учредяване на банката. Съветът бе приел единодушно резолюция, че не трябва да има повече войни. В резолюцията се имаше пред вид войни между племената, но Браун Лимпър се погрижи при издаването й това да се формулира по начин, който означава всякакъв род войни, включително междупланетни.

Тази банкнота, обясни той с цялата логика, на която бе способен, без съмнение противоречи на резолюцията на Съвета. Този… този… човек размахва оръжие. Така отявлено се разпалва една бъдеща война срещу психлосите, или срещу някой друг.

Макадам се извини, от свое име и от името на германеца от Цюрих, но в действителност с нищо не пролича, че съжаляват. Разполагаха с учредителни заповеди и ако Съветът искаше да провали собствения си кредит, ще бъде жалко за в бъдеще фондовете за Америка да пресекнат. Банкнотата трябва да си остане валидна в този вид и банката ще прави каквото намери за добре, за да върши работата си. И ще бъде твърде жалко, ако на първото заседание на Световния съд, който в момента се учредява, банков служител да съди член на Съвета за уронване доверието в банката и за значителни загуби.

Не, мрачно помисли Браун Лимпър, никак не съжаляват.

Повече няма да се вслушва за подобни неща в членовете на Съвета. По-добре да ходи долу в лагера и да следва онова, което чуваше под сянката на онзи стълб край клетката. Но не таеше големи надежди да се оправи сегашния проблем.

„Джони Гудбой Тайлър. Завоевател на психлосите“. Браун Лимпър плю върху банкнотата.

Изведнъж той я взе и диво я разкъса на малки парченца.

После гневно ги хвърли и те се пръснаха из цялата стая.

След това ги събра всички до едно и с изкривено от злоба лице ги изгори.

Най-накрая стовари юмрук върху пепелта.

Но само след малко някой влезе в стаята и с доволна усмивка каза:

— Виждал ли си новата банкнота?

И я размаха пред лицето му!

Браун Лимпър тичешком излезе от стаята и намери място, където повърна.

Поуспокоен, след известно време той реши, че макар всички да бяха срещу него, той ще продължи да се старае за доброто на земята. Ще му падне този Тайлър!

4

Летящият камион пътуваше през мократа нощ. Този род машини бяха така направени, че се носеха от един до три фута над земята. Но когато повърхността не бе гладка и варираше от осем до десет фута, ефектът бе много далеч от носене над земята. Разтърсваха ти се чак вътрешностите.

Телепортацинният тип превозни средства автоматично се адаптираха към пътните условия. Приеманите сигнали постоянно се обработваха, моментално следваше корекция и в резултат се получаваше някаква ту затихваща, ту засилваща се комбинация от пукот и скърцане, която се отразяваше много зле на ушите.

Сухопътно превозно средство на колела не би могло да мине по този „път“ изобщо. Имаше толкова неравности и камънаци, че само зверовете можеха безпроблемно да минават тук. Багерите за руда, които векове наред пресичаха гората от тук не бяха утъпкали път, а по-скоро обратното, тъй като оронваха хумуса, който единствено спираше отчасти роненето от дъжда.

Джони се опитваше да поспи. Беше уморен до смърт. От непрекъснатото облягане на бастуна лявата ръка го болеше. Мазолите по дланта вече бяха закоравели, но сега се появиха нови. Четири дни си бяха проправяли път през гората, четири дни непрекъснато бяха плувнали в пот от горещината, четири дни той се бе облягал на бастуна и четири нощи насекомите не ги бяха оставили на мира. Ако искаше битката да има поне малък успех, най-добре да поспи.

Седалката, разбира се, бе огромна. Но не беше много мека. Ахо друсането и подскачането бяха спрели, значи не се движеха. Точно като сега.

Джони отвори очи и погледна през стъклото. Слонове! Опашките им, оросени от дъжда, потрепваха на светлината на фаровете. Те бавно си крачеха напред, свикнали с пътя и считащи го за тяхна собственост. Психлоските камиони нямаха клаксони, но затова пък имаха високоговорители и руснакът подкани слоновете да се отместят от пътя. Той повтаряше една непонятна за Джони дума, но Джони предположи, че тя едва ли означава „слон“. Отпусна се и пак се опита да заспи.

Следващият път, когато отвори очи, на пътя бе застанал леопард. Беше убил една сърна и използваше пътя като маса. Джони предположи, че леопардът едва ли иска да му прекъсват вечерята. Светещите зелени орбити на очите му издаваха, че е готов да се справи с неограничен брой камиони. Високоговорителят пак прогърмя. Шофьорите се бяха сменили и сега шотландецът бе пред пулта за управление. Леопардът чу бойния вик на шотландеца, скочи и се шмугна встрани от пътя. Прегазиха мъртвата сърна и продължиха пътя си.

Летящите камиони развиваха осемдесет мили в час на гладка повърхност. Сега с усилие се движеха едва с осем! Нищо чудно, че от мината-клон до главната мина са се придвижвали дни наред. Малките кръглокуполни къщички, разположени през няколко мили край пътя свидетелстваха, че психлосите не са успявали да се придвижват по-бързо от тях.

Джони поиска да спрат, когато се натъкнаха на първата от тях. Бе идеална за засада и макар че психлосите едва ли бяха оставили някой след себе си, не беше излишно да знаят какво ги очаква. Къщите бяха малки, стигаха за четири-пет психлоса, колкото да починат, да изчакат помощ при повреда или да обядват. Вътре нямаше нищо, даваха само подслон срещу дъжда и дивите животни.

Нямаше и следа от другия камион и екипажа му, значи все още вървяха след конвоя.

Към сутринта Джони се събуди и видя, че са спрели. Дъждът продължаваше да вали. Шофьорът потупа Джони по рамото и му посочи пътя отпред. Джони седна.

Някой бе отрязал няколко лозови клонки и бе направил знак на пътя. Беше стрела, изрязана или с нож, или с меч с двойно острие. Психлосите по-скоро биха разрязали с лъч лозата. Значи бяха техните хора. Даваха им знак.

Стрелата сочеше към крайпътната къщичка.

Отзад на камиона се чу дрънчене на оръжия. Екипажът се приготви в случай, че се наложи да слизат. Джони се обви в дъждобрана, провери пистолета в колана си, взе една миньорска лампа и бастуна.

При слизането дъждовните капки потекоха във врата му.

Хижата се различаваше от другите само по скорошните отпечатъци от стъпки и по открехнатата врата. Джони я бутна с бастуна. Удари го миризма на човешка кръв!

Нещо мръдна и Джони извади пистолета. Беше голям плъх, който се скри в някаква дупка.

Шотландецът го следваше с готов за стрелба автомат. След него вървяха двама руснаци.

Джони запали лампата и освети всичко. До отсрещната стена лежеше нещо. В първия момент не можа да разбере какво е и направи крачка напред. Нагази в кръв.

Насочи лампата право към предмета. Приближи се. Трудно бе да определи какво е, имаше само купчина плът. След това забеляза парче плат. Част от… шотландска поличка!

Беше Алисън.

Шотландецът и руснаците се вкамениха.

Огледаха го по-внимателно и видяха, че артериите и по-големите вени не бяха засегнати. Психлоските нокти внимателно бяха разкъсали плътта наоколо, парченце по парченце. Цялото тяло бе оглозгано по този начин.

Сигурно са го мъчили часове преди да умре.

Гърлото и челюстта бяха оставили за накрая и част от тях не бяха пострадали. Разпит в психлоски стил!

В остатъците от ръката имаше нещо. Остър инструмент за почистване на моторни възли, който психлосите често носеха в джобовете си. От вътрешната страна на крака една от основните артерии бе прорязана.

Алисън сам бе предизвикал смъртта си. Сигурно бе грабнал инструмента от отворения джоб и бе сложил край на живота си.

Дали бе възможно да го спасят? Не и в тази гора и на този път, тъжно си помисли Джони. Психлосите сигурно бяха започнали да го измъчват още в лагера и са го довършили тук от страх да не умре.

Едва ли бяха научили нещо, което да е от полза за конвоя. Алисън дори не знаеше за експедицията им. Да, но може би им е казал номерата и кодовете на базите, които в момента хората използват. Вероятно Алисън бе проговорил, защото човешката поносимост си има граници.

Не, зъбите му бяха изпилени, челюстта изглеждаше здраво стисната. Сигурно Алисън не е проговорил.

Но тъй или иначе нямаше никакво значение дали е говорил или не. Конвоят бе обречен. Тази обреченост се четеше в присвитите очи на руснаците. Четеше се в гневно стиснатия юмрук на шотландеца, здраво впит в меча.

След малко шотландецът излезе, донесе парче брезент и нежно покри с него останките на Алисън.

— Ще се върнем за теб, момче. С кръв по мечовете, не бой се! — каза той.

Джони излезе на дъжда. Изведнъж се сети, че от този момент бригантите имаха кръвна вражда с шотландците.

Психлосите ли? Вече не бе убеден, че ги иска живи. Трябваше да реши.

5

Настигнаха другия камион на разсъмване. Това бе първото от поредица нещастия, които денят щеше да им донесе. В тъмното другият камион се бе натъкнал на река, една от многото, които се виеха през гората приблизително в западна посока. Самите те пътуваха на югоизток. Шофьорът, вероятно преуморен, не бе намалил скоростта. Този тип превозни средства минаваха по водни повърхности, ако бяха приблизително гладки, тъй като сензорите им отдолу реагираха както на твърда почва, така и на вода. Телепортационните двигатели задържаха машините над повърхността, без да се докосват до водата. Но шофьорът сигурно се бе ударил в някаква издатина на брега и като са наближили водата, камионът е бил наклонен. Така и го завариха, с нос потопен във водата, без да може да продължи.

Екипажът седеше на летящата платформа под дърветата в гората. Бяха излетели с него и минохвъргачките и се бяха приготвили за отбрана. Много се зарадваха, като видяха Джони. По целия бряг на реката пъплеха крокодили и бавно заграждаха платформата от всички страни. Не смееха да стрелят, за да не привлекат вниманието на конвоя.

Джони освободи място на техния камион за втората платформа и те прелетяха върху камиона. Крокодилите и двигателите ревяха оглушително и Джони се притесни да не би да ги чуе конвоя, тъй като вероятно вече бяха доста близо.

Оставиха полупотопения камион на мястото му и прекосиха реката, претоварени с две платформи и две минохвъргачки. Продължиха преследването.

Не след дълго пътят стана по-хубав, вероятно защото почвата се бе сменила. Увеличиха скоростта. Разстоянието между тях и последните от конвоя бе около дванайсет и петнайсет часа. Но конвоят сигурно пътуваше по-бавно, особено при такъв неравен терен.

Рано следобед вече бяха набрали такава скорост, че не забелязаха как отпред изсветлява. Изведнъж гората свърши и се озоваха в обширна прерия.

На три мили отпред не се виждаше никакъв конвой.

Молейки се никой да не ги е забелязал, те направиха пълен завой и се върнаха в гората.

Насочиха се на изток, като си проправяха път сред дърветата в покрайнините на гората. След малко спряха.

Прерията, която се откриваше пред очите им, бе покрита с трева и храсти. Тук-таме растяха кактусоподобни растения.

Джони се качи върху кабината, за да вижда по-далеч. Аха! Дефилето, където щяха да устроят засада бе точно пред конвоя. Танкът, който предвождаше конвоя, тъкмо влизаше в дефилето. Клисурата изглежда прорязваше южното било на планинската верига.

Планини! Върховете им се показваха над облаците и се издигаха чак към североизток. Това сняг ли е?

Имаше още нещо странно. Да, Джони разбра. Не валеше! Имаше облаци, бе много горещо и влажно, слънцето почти не се показваше, но не валеше!

Руснаците гледаха към конвоя и цъкаха с език. Наистина бе внушителен. Над петдесет превозни средства, повечето от които камиони, натъпкани до горе с амуниции, гориво и дихателен газ, пълзяха като огромна черна змия. Три, не, пет танка! Първия бе от типа „Да си проправим път към славата“. Почти непробиваем брониран танк. По средата имаше още един танк и три в края. Сега, когато собственият им двигател бе замлъкнал, ревът от коновя долиташе като гръм.

Ако засадата бе на мястото си, щяха да открият огън веднага щом и последният танк влези в дефилето. Минохвъргачката трябваше да затвори пътя им отпред.

Джони се обърна към руския офицер, който бе взел със себе си. Той почти не говореше английски, но с жестове и с помощта на малка карта, която Джони нарисува с пръст върху праха, разбра какво трябва да направи. В южната си част дефилето завършваше с хълмче. Отдясно имаше стръмен хълм, по-точно, канара. Ако една от летящите платформи успее незабелязано да се промъкне зад хълма и да изчака там, докато колоната влезе в клисурата, минохвъргачката може да изстреля няколко снаряда към канарата и лавината от камъни да затвори задната врата.

Руснакът схвана. Заедно с екипажа си той полетя от вътрешната страна на крайните дървета и изчезна.

Джони съсредоточено наблюдаваше конвоя. Битката бе „нагласена“. За такива битки бе чел много в старите книги. Когато целият конвой навлезе в дефилето, отпред от засадата ще им затворят пътя, а минохвъргачката, която току що бе изпратил, ще затрупа изхода отзад. Отдясно оставаше хълма, а от ляво — скалите. Няма да могат да направят завой. Оставаше само да прелетят над тях и да им кажат да се предадат. Но нагласените битки често не протичаха според плана, както скоро щяха да разберат.

Изчакаха да влезе и последният танк от конвоя. Само за миг успяха да зърнат платформата, която бяха изпратили, точно преди да заеме позиция. Идеално. Началото на конвоя вече се губеше от погледа на Джони.

Изведнъж БУХ! Минохвъргачката от засадата изстреля първия снаряд. БУХ! БУХ! БУХ!

Но последните три танка още не бяха навлезли в клисурата.

Джони посегна към пулта за управление на летящата платформа. Четиричленният му екипаж политна, но се хванаха здраво.

Летящата платформа се издигна във въздуха, пръстите на Джони танцуваха по пулта. Полетяха на височина хиляда фута, на юг от пътя близо до края на гората.

Вече виждаха началото на конвоя. Пред първия танк с рев се посипа лавина от камъни и се стовари отпред на пътя. Джони забеляза няколко руснака, които чакаха като резерви зад точката на засада. Трима се промъкваха по клисурата отдясно на конвоя на хиляди фута над него.

Танкът се опита да се изкатери по каменния блок, изпречил се на пътя му. Но оръдията му не можеха да се вдигнат достатъчно високо. Отстъпи назад и стреля по скалите, от които се издигна гейзер прахоляк. Носът на танка се повдигна и блъвна огън.

Един след друг се заредиха снаряди. Сигурно бяха експлозивни снаряди! Издигаха се нагоре, оставяйки огнена диря и се стоварваха точно, където трябваше да се намира командния пост на засадата. Но минохвъргачката продължаваше да стреля.

Последните три танка отстъпваха. Нямаше начин да запечатат този край!

Джони долетя с летящата платформа на половината на пътя между опашката на конвоя и гората. Крайните танкове правеха завой. Ако ги изтърват в тази прерия, трудно ще се справят с тях дори със самолети. Да, бяха от същия тип като първия танк. Самолет не можеше да се справи с тях.

В началото на конвоя танкът пак атакува скалната бариера, вероятно за да си освободи място за дулата на оръдията. Танкът от средата на конвоя стреляше към точката на засада, но не можеше да прехвърли високия скален хълм.

Джони извика на шотландеца:

— Започни да буташ дървета на пътя им!

Шотландецът разбра и завъртя минохвъргачката. Руснаците, които едва се задържаха върху тънката платформа, започнаха да зареждат със снаряди оръдието.

Единият от снарядите попадна право в основата на едно гигантско дърво и то започна да пада.

Снаряд след снаряд летяха към края на гората. Сред издигащи се стълбове прах започнаха да падат дърво след дърво. Джони управляваше платформата така, че да улеснява минохвъргачката.

Трите танка видяха, че обратният път се затваря пред очите им. Знаеха, че не могат да вървят направо през гората. Започнаха да се разгръщат в прерията.

Оръдията им зейнаха, опитаха се да улучат платформата.

Джони непрекъснато променяше посоката на движение на платформата, която и без туй не използваха по предназначение. По нея нямаше никакви оръдия. Беше като гола чиния. Дори нямаше на какво да се хване човек.

Данълдин се спусна с бойния самолет. Сигурно през цялото време бе висял отгоре на хиляди фута височина, скрит от погледите им.

Около трите танка се вдигнаха облаци от прах и пламъци.

Изведнъж конвоят отпред се сгъсти. Очевидно психлосите в трите танка решиха, че отново се движат, направиха завой и се втурнаха обратно към конвоя, съзнавайки задължението си да го защитават. Забиха се право в опашката. След това и те спряха. Опитваха се да стрелят към мястото, откъдето им устроиха засада. Но и техните снаряди не можеха да прескочат натрупаната скална маса.

Другата летяща платформа откри огън.

Снарядите се забиха в канарата зад последния танк. Полетяха камъни и прах. Лавината се сгромоли долу и затвори пътя назад.

Водещият танк още веднъж опита да пробие препятствието, което блокираше пътя напред. Точно в мига, в който предницата му се повдигна за стрелба, един снаряд се вклини под нея.

Танкът полетя нагоре, преобърна се със задно салто и падна на гърба си, безпомощен.

Джони си пое дълбоко дъх. Тъкмо посегна към миньорското радио на колана си да каже на Данълдин да съобщи по високоговорителя да се предадат и съдбата се обърна против тях.

6

Разгром!

На фона на прихлоската реч ясно се открои пискливото гласче на Бити: „Тук не остана никой, който говори руски! Сър Джони! Няма кой да каже на руснаците какво да правят!“

— Какво се е случило?

— Сър Джони, танковите унищожиха командния пост! Сър Робърт, полковник Иван и Координаторите ги няма! Аз бях под купчина брезент. Щях по-рано да ти кажа, но… — чу се изхлипване — не можах да си намеря радиото.

Последва мълчание пак се чуха психлоски гласове на същата дължина.

Джони насочи летящата платформа северно от клисурата, като я използва за прикритие.

Долу конвоят бе задръстил пътя. Не можеха да се обърнат. Не можеха да избягат. Но пък и те не можеха да взривят горивото, амунициите и дихателния газ, защото щяха да се вдигнат поне миля нагоре във въздуха.

Руснаците бяха дали отгоре само няколко изстрела. Само трима от войниците бяха на скалата. Психлосите вероятно са сметнали, че там няма никой.

По миньорското радио постоянно се чуваха команди.

Изведнъж психлосите слязоха от машините, въоръжени с лъчеви пушки. Подредиха се в редица по продължение на подножието на хълма. Всички бяха с дихателни маски.

Последваха още психлоски команди.

Психлоската редица се разгърна по цялото подножие на хълма. До върха имаше около четиристотин ярда и бе доста стръмно. Щяха да щурмуват скалите!

Но засега нямаше страшно. Данълдин чакаше горе в небето. Очевидно трябваше само да изчака психлосите да стигнат до половината на хълма, да нагласи оръдията на зашеметяване и да ги повали на земята в безсъзнание.

Пак се обади гласът на Бити:

— Руснаците не разбират! Втурнали са се нагоре по скалите!

Джони се издигна още малко с платформата, за да вижда. Самият Бити изглеждаше объркан. Нямаше нищо лошо руснаците да покрият дългите скали от ляво на клисурата. Така дори беше по-добре.

Да, резервната група на руснаците от около трийсет човека тичаше нагоре откъм обратната страна на скалата със заредени автомати. Прииждащите психлоси бяха се изкачили на около сто ярда и им оставаха още триста. Беше доста стръмно.

Само след няколко минути, като се отдалечат достатъчно от машините си, Данълдин може с един откос да ги зашемети.

Гласът на Бити:

— Тези руснаци са полудели заради полковник Иван. Мислят, че е мъртъв. Изобщо не искат и дума да чуят!

Джони полетя надолу с платформата зад руснаците и скочи. Насочи се към канарата. Руснаците вече бяха там. Няколко от тях стреляха по психлосите.

— Спрете! — Кресна Джони. — Самолетът ще се справи!

Нито един руснак не се обърна да го погледне. Джони отчаяно се оглеждаше да зърне някой от офицерите им. Забеляза един. Но той крещеше нещо на психлосите долу на хълма и стреляше по тях с лъчев пистолет.

Офицерът изрева нещо на войниците. Изправиха се. Господи, щяха да стрелят!

Преди Данълдин да успее да пусне откоса, хълмът се напълни с руснаци, които крещяха и стреляха. Бяха разгневени, направо бесни. Тичаха, спираха за момент, стреляха, пак хукваха!

Хълмът се покри в пелена от пламъци, стреляше се и от двете посоки.

Психлосите се опитваха да спрат тази вълна от свирепост. Автомати и лъчеви пушки стреляха едновременно в оглушителен рев.

Данълдин висеше отчаяно отгоре. Не можеше да стреля, без да улучи и някой от руснаците. А само един откос можеше да повали в безсъзнание всички психлоси.

Руснаците се бяха вклинили сред психлосите и не преставаха да стрелят.

Все още живите психлоси се опитаха да избягат към машините, но руснаците бяха по петите им.

Огромни тела се търкулваха надолу по хълма. Изолирани групи се опитваха да се защитават. Ясно се чуваха откосите на автоматите. Последният психлос почти успя да се качи в кабината на един камион. Един от руснаците коленичи, прицели се и го разкъса на две.

Руснаците нададоха радостен вик.

На хълма всичко утихна.

Джони огледа какво бе останало.

Повече от сто психлоски трупове. Трима мъртви руснаци.

Някои от дрехите горяха и се издигаше дим.

Пълен провал. Бяха дошли тук, за да заловят живи психлоси.

Джони се спусна надолу край хълма. Откри руския офицер, който бе застанал и се оглеждаше с намерението да застреля всеки психло, който мръднеше.

— Намери няколко живи! — изкрещя му Джони. — Не доубивай ранените. Намери ми живи!

Руснакът го погледна с опиянени от битката очи. Като видя, че това е Джони, малко се поуспокои. Напъна се да каже нещо на английски:

— Тези психлоси! Те уби полковник!

Джони най-после успя да му обясни, че му са нужни живи психлоси. Нито офицерът, нито останалите руснаци смятаха това за разумно. Но в крайна сметка разбраха. Тръгнаха сред лежащите психлоси и проверяваха кой още диша по лекото издуване и спадане на дихателните маски.

Най-после откриха четирима, които бяха ранени, но живи. Не успяха да повдигнат тежащите над хиляда фунта тела, но ги завлякоха надолу.

Появи се Маккендрик, който почти се плъзгаше надолу по хълма. Погледна четиримата и поклати глава:

— Може би. Не разбирам кой знае колко от анатомията на психлосите, но ще мога да спра зелената им кръв.

Наметалото на един от психлосите се различаваше от това на останалите. Може би беше инженер.

— Направи всичко, което е по силите ти — каза Джони на Маккендрик и закуцука по хълма към мястото, където бяха устроили засадата.

Бити му махаше от върха на една скала, след това изчезна.

Джони слезе и огледа района. За команден пост бяха избрали една пещера в скалите и тя се бе срутила. Танкът бе улучил точно скалите над входа й. Оборудването им бе премазано. Радиопредавателят бе разбит на парчета.

Бити бе коленичил до сър Робърт и повдигна главата му. Старият ветеран премигна с очи. Свестяваше се.

Ударната вълна ги бе зашеметила и бяха изпаднали в безсъзнание. От ушите и носа на повечето течеше кръв. Джони се приближи. Сигурно имаха счупени пръсти и други наранявания, но нищо сериозно.

Опита се да ги свести с водата от манерката, която висеше на колана му. Бяха Робърт Лисицата, полковник Иван, двама Координатори и един шотландец, който отговаряше за радиосвръзката.

Джони се покачи на една скала и огледа дефилето. Целият конвой бе там. Нищо не се бе взривило, значи руснаците са използвали обикновени, не радиационни куршуми. Но целта им не бяха амунициите и горивото, трябваха им живи психлоси.

Ангъс заедно с трима руснаци се мъчеше да отвори първия танк. Не беше много лесно, защото бе обърнат и люковете се опираха в земята. Ангъс отвори един от страничните отвори. Руснаците осветиха вътрешността с фенерче и надникнаха. Джони извика с ръце като фуния:

— Има ли вътре живи?

Ангъс погледна в танка и поклати отрицателно глава. Извика:

— Премазани и задушени!

Сър Робърт се приближи до Джони. Трепереше и лицето му бе бяло като платно. Джони го погледна.

Сър Робърт понечи да каже нещо, но Джони също заговори, тъй че в един глас казаха:

— Най-добре организираното нападение в историята!

7

Нужни им бяха цели три дни упорита работа, за да почистят бъркотията и да се нанесат в мината край Лейк Виктория.

Рудната жилка минаваше на юг в покрайнините на планинската верига и завиваше на север към самата мина.

Когато облаците се разкъсаха, на северозапад от мината се показаха Лунните Планини в цялото си величие. Беше дълга планинска верига и имаше поне седем върха с височина над шестнайсет хиляди фута. Точно в центъра на екватора, сред цялата тази жега и влажност човек не очакваше да види сняг и лед. Но върховете бяха бели. Там горе имаше дори ледници. От време на време върховете се показваха за кратко в ослепителната си белота.

На времето тази верига е служила като граница между няколко страни. В периода на психлоското нашествие, може би дори по-рано, проходите са били минирани с ядрено тактическо оръжие. От само себе си се разбираше, че макар да бяха близо до мините, психлосите никога не са ходили в планините. В Лунните планини имаше няколко малки племена, с кафяв и черен цвят на кожата, дори няколко белокожи. Често гладували, въпреки че горите и прериите гъмжаха от дивеч. И макар че сега вече можеха да слизат, продължителната традиция ги спираше да приближават мините.

Старият язовир, който в картите бе отбелязан като „Оуенс фолз“, осигуряваше енергия за минния комплекс и то толкова много, че психлосите бяха оставили целия лагер потопен в светлина.

В комплекса имеше седем подземни нива и значително количество шахти, в които копаеха волфрам и кобалт. Навсякъде изобилстваше от машини и съоръжения. Но по време на първото нападение Макардъл бе вдигнал във въздуха завода им за гориво и амуниции, а също и всичките им резервоари.

Отделиха четиримата ранени психлоси в една част от спалните помещения, които захраниха с дихателен газ. Маккендрик не хранеше кой знае какви надежди за оцеляването им, но работеше по въпроса.

Лесно решиха проблема с труповете на убитите психлоси. Нямаше морга и понеже трябваше много да бързат заради жегата на екватора, докараха от мината електрокари и товарни самолети и пренесоха телата на покрития с лед връх, отбелязан в картите като „Елгън“. В момента деветдесет тела, по около сто фунта всяко, лежаха подредени едно до друго в зоната на вечни ледове.

— Може и да нямаме лиценз — каза Данълдин, след като бяха свършили, — но доста добре се справихме като психлоска погребална агенция. — Погледна надолу към равнините от главозамайващата височина и добави: — А може би „надгребална“ агенция?

Шотландците му се скараха за шегата — беше толкова зловеща.

Разчистиха пътя с булдозери и обърнаха първия танк с помощта на кран. Откараха машините до мината. Въпреки разпоредбите на компанията прибраха горивото, амунициите и дихателния газ под земята, за да не им пречат при евентуална атака. Бяха специалисти в нападенията на подобни резервоари.

Тор се върна, за да им помогне. Разказа им как някои от хората от племената видели отблясъците от битката и като разбрали, че са унищожени и последните психлоси, нарекли деня „Ден на битката на Тайлър“. Тор и няколко ловци отишли да ловуват в перията и се върнали с много дивеч, след което устроили голямо пиршество.

— Понякога е много хубаво да ме вземат за теб, Джони! Но по време на битката трябваше да изчезна. Не можеш да бъдеш на две места едновременно.

Тор забелязал конвоя точно когато излязъл от гората и останал на около двеста хиляди фута височина, за да помогне в случай на нужда. Бе записал цялата битка на пиктофонни дискове и се учуди, че никой не иска да ги види.

Уморени и щастливи, че не са под дъжда, всички се бяха отпуснали в огромните психлоски столове в залата за отдих. Джони преглеждаше въздушния трафик, разпечатан на принтера. Нищо необичайно. Захвърли хартията.

— Най-добре да се захващаме за работа — каза Джони.

Та те през цялото време БЯХА работили. Нима това, с което досега се бяха занимавали, не бе работа? Робърт Лисицата поклати глава. Ангъс погледна ръцете си, изранени от тежките фенери и от усилията му да отваря заключени врати. Данълдин просто гледаше в една точка и мислеше за безкрайно дългите полети, в които качваха мъртвите психлоси на върха. Полковник Иван направи с превързаната си ръка знак на Координатора да му преведе и като разбра какво бе казал Джони, посърна. Нима хората му досега не бяха избили всички психлоси, после почистваха с камиони лагера и правиха какво ли още не?

— Много ми е неприятно, но трябва да ви кажа, че тук дойдохме по съвсем друга работа — каза Джони.

Добре, но какво по…

— Тук сме — каза Джони, — за да разберем защо братята Чамко се самоубиха.

По дяволите братята Чамко. Та те бяха само едни психлоси, освен това се опитаха да убият Джони и …

И тъй, наложи се Джони да изнесе реч. От време на време спираше, за да може Координаторът да навакса с превода на руски.

Каза им, че все още не знаят дали планетата Психло функционира. Каза им за Галактическата банкнота и за всички раси, изброени на нея. Сети се, че в момента има една и им я подаде да я разгледат.

Разбираха много добре за какво им говори. Земята бе открита за контраатака. Ако планетата Психло все още съществува, щяха да ги нападнат с нови газови бомбардировачи. Освен това другите раси вероятно също имаха с какво да дойдат на Земята. И след като открият, че тук вече няма психлоси могат, стига да поискат, да унищожат хората.

Единственият начин да получат някаква информация бе, да поправят системата за телепсртиране и да я използват.

Но психлосите, които работеха по тази задача, го нападнаха, след като се опита да ги разпита по този въпрос.

Разбраха. Разбраха също, че никоя друга организация не се занимава с тези проблеми или с проблема за защитата на планетата.

— Което задължава нас — каза Джони.

Съгласиха се.

— Тъй че, Ангъс, искам да задействаш онази машина, която сте използвали да откриете железния отломък в главата ми. Ще я използваме да видим какво има в главите на психлосите! Ако открием нещо и ако някой от все още живите психлоси може да бъде опериран, ще го накараме да поправи системата за телепортиране. Ще прехвърлим пиктофони на Психло, за да видим какво става там, освен това ще можем да надникнем и на други планети и тогава вече ще знаем по-точно какво е положението ни. Засега сме в пълна тъмнина, а без знание, струва ми се, все едно сме мъртви.

— Разполагаме с всичките им учебници по математика и други текстове за телепортирането — каза Ангъс. — Аз съм ги виждал, дори съм държал няколко в ръцете си!

— Но не си разбрал нищо — каза Джони. — Седмици наред се опитвах да ги разгадая. Не съм математик, но нещо не е наред с математиката им. Просто не става! Тъй че ни е нужен психло, който няма да се самоубие, ако го помолим да ни разясни.

— Кажи ми, Джони — каза доктор Маккендрик, — според мен в главите им няма да открием нищо, което да ни е от помощ. Нима се надяваш да видиш на рентген, или както там го наричат, мислите им?

— Докато лежах и се опитвах да раздвижвам ръката и крака си, попаднах на много човешки книги по въпроса за мозъка. И знаете ли какво разбрах?

Не знаеха.

— Много отдавна, когато хората са имали болници, много хирурзи и специалисти, може би преди около хиляда и двеста години, са правили експерименти, като са имплантирали електрически капсули в главите на бебетата, за да регулират поведението им. Да ги карат да се смеят, да плачат, или да огладняват просто с натискане на едно копче.

— Какъв отвратителен експеримент — каза Робърт Лисицата.

— Смятали са — продължи Джони, — че могат да контролират цялото население, ако поставят на всички електрически капсули в главите.

Координаторът превеждаше на полковник Иван, който каза, че в Русия съществувал такъв мит — как някой се е опитвал да контролира цялото население — и никой не го харесвал.

— Не зная дали изобщо са успели — каза Джони. — Но когато разсъждавах над станалото с братята Чамко, ми хрумна нещо. Защо двама, дотогава сътрудничили ни ренегати, доволни от сключените с нас договори и от заплащането, изведнъж решиха да ме нападнат, когато им заговорих по определен въпрос? Прослушах отново записите, които някой бе направил. Давах им зор да поправят телепортационната система и това ги разстрои, а после казах следните думи: „Ако ми обясните…“. Това подлуди и двамата, и ме нападнаха.

— Може би просто не са искали да издават никаква информация — каза Робърт Лисицата. — Те…

— Те се самоубиха след два дни — каза Джони. — След това попитах Кер дали е чувал за други случаи на самоубийство при психлосите и той ми разказа за някакъв инженер на планета, където някога той служил. На тази планета използвали някаква чужда раса и една нощ психлоският инженер се напил, убил един чужденец и след два дни се самоубил. Това бил единствения случай, за който той знаел. Освен това — Джони наблегна на тези думи — връщат на Психло всички трупове. Сигурно в тях има нещо, което не искат да бъде открито.

Групата се разшумя.

— Тъй че, аз предполагам, че на бебета на психлосите им вкарват нещо в главите, за да защитават технологията си.

Маккендрик и Ангъс бяха много заинтригувани.

— Значи това е била целта ни — каза Робърт Лисицата.

Ангъс отиде до самолета, за да донесе устройството. Маккендрик се запъти към едно от отделенията на спалното ниво, за да нагласи операционни маси. Данълдин и Тор излетяха до планинския връх, за да свалят два психлоски трупа, като Данълдин нарече себе си и Тор „двамината опечалени“.

Много скоро щяха да разберат прав ли е Джони или не.

Планетата наистина бе широко отворена за всякакви нападения.

Робърт Лисицата излезе, екипира една противосамолетна батарея и постанови денонощна повишена бойна готовност и постоянни разузнавателни полети. Една малка група, наброяваща по-малко от петдесет човека, между които само четири-пет пилота и една противосамолетна батарея, която не бе успяла да спре атакувалия мината самолет, трябваше да защитават цялата планета. Абсурд! Все пак той даде разпорежданията. Поне да имат локална защита.

8

— Кой си ти? — попита Търл. Ясно виждаше силуета на човека, който се криеше в сянката на стълба. Нощното небе бе кристално чисто, Луната осветяваше всичко, дори заснежените върхове на Роки Маунтинз блестяха.

Торенсон бе довел новодошлия при клетката на Търл по разпореждане на старши член на Съвета Стафър. Ларс изцяло отпадна от курса за обучение на пилости, след като при една от маневрите катастрофира, извади от строя самолета и си счупи врата. Бе назначен за „сътрудник по езиците“ към Съвета. Гипсовата яка около врата не му пречеше да говори. Беше му казано да заведе новодошлия до клетката, да прекъсне електрическия ток, да даде на психлоса и на новодошлия по едно миньорско радио и да се оттегли, без самият той да разполага с радио. Ларс много стриктно изпълняваше задълженията си. Прие новото си назначение при условие, че ще му бъде разрешено да разпространява фашизма сред племената. Така и той, и баща му бяха щастливи. Новодошлият буквално бе забил носа на земехода в клетката. Изведнъж Ларс си спомни, че бе пропуснал да каже на кадета, който бе на пост, да се отдалечи и се втурна обратно.

Търл гледаше новодошлия и се надяваше, че омразата му към животното няма да проличи през маската и в гласа му. Знаеше всичко за генерала на бригантите Снит. Като офицер от сигурността, военен офицер и политически отговорник на планетата, Търл бе добре информиран за дейността на тази банда. Като всички предишни офицери от сигурността, Търл бе приел съществуването на групата хора в дъждовните гори, които не можеха нито да заловят, нито да наблюдават, но които бяха установили симбиотична връзка с психлосите. Бригантите унищожаваха всички раси в близост до тях и бяха предали на тамошната мина стотици хиляди заловени пигмеи и банту. Единствената привлекателна страна на онази мина бе възможността от време на време да си купиш някое човешко същество и да го измъчваш. Да, Търл не само знаеше всичко за тях, но и лично се бе погрижил да ги транспортират до тук.

Беше убедил онова същество Стафър, че му е нужен корпус от войници, който да му е верен и на който да може да разчита винаги. Стафър изцяло се съгласи — не можеше да разчита на шотландците, бяха прекалено подли и измамни. Освен това не можеше да използва и кадети, които изглежда до един бяха заблудени и се възхищаваха на Тайлър.

Бригантите пристигнаха, но явно Стафър се затрудняваше в преговорите с тях, затова Търл му предложи да изпрати при него вожда им.

— Кой си ти? — повтори Търл по миньорското радио. Дали наистина тази твар говореше психлоски, както му бе докладвано?

Да, проговори на психлоски, но звучеше така, сякаш устата му бе пълна с храна.

— Въпрос бил кой, да те вземат мътните, си ти? — каза генерал Снит.

— Аз съм Търл, началник на сигурността на планетата.

— Тогава какво прави в клетка?

— Този наблюдателен пост ми позволява да не ми досаждат хората.

— Аха — разбиращо кимна Снит. (Да не би този психло да си въобразява, че може да го измами?)

— Разбирам — каза Търл, — че нещо не можете да се спогодите. (Тъпа твар! Аз го измъквам от джунглата, а той не проумява каква власт имам!)

— Зар’ди заплащане — каза Снит.

Бе свикнал да разговаря по миньорско радио. Никога не бе разговарял по друг начин. Тъй че, разговорът беше на ниво. Този психло знаеше какъв е редът.

— Заплащане ли? — каза Търл.

Грижата за заплащането бе разбираема, нали бартерната система преди им осигуряваше експлозиви, които използваха срещу местните.

— Ние наети от Международна Банка — каза Снит. Знаеше легендите, знаеше какви са правата му и умееше добре да се пазари. Наистина много добре. — За сто долара на ден за всеки. На нас не плащали.

— Колко сте и за колко време? — попита Търл.

— Грубо пресметнал, хиляда човека, да каже за хиляда дни.

Търл бързо се оправяше с математиката и получи числото 36500 на човек за година; 36500000 на година за всички; и всичко 36500000000. Но реши да пробва нещо и учудено възкликна:

— Та това е повече от милион!

Снит мрачно кимна:

— Точно така! Не искат да съгласят се.

Психлото знаеше кога се намира в безизходно положение. Може би щяха да се спазарят в крайна сметка.

Търл бе получил отговора си. Този смотаняк не можеше да се оправи с една проста сметка!

— Казваш, че ви е наела Международната Банка, за да превземете Кишангани в Заир и после Киншаса, да свалите правителството и да изчакате до пристигането на банковите представители, които да се споразумеят за изплащането на заемите. Така ли е?

Снит не бе казал нищо подобно, във всеки случай, не бе споменавал никакви подробности. Легендите бяха малко неясни. Но ясно осъзна, че разговаря с някой, който определено си разбираше от работата.

Търл винаги бе разбирал от работата си. Дори не си бе направил труда да прегледа материалите за случая. Над от хиляда години това бе шега сред началниците на охраната на тази планета. Много отдавна бяха измъкнали всички подробности от един наемник, добре разпитван в продължение на няколко дни. Четивото бе много приятно.

— Но твоите прадеди — безмилостно продължи Търл — са превзели само Кишангани. Изобщо не са продължили и не са превзели Киншаса.

Снит смътно знаеше за този факт, но се надяваше никога да не излезе на бял свят. Психлосите внезапно са попречили на някогашните им прадеди. Вече не знаеше какво да очаква.

— Виждаш ли — каза Търл, — работата е там, че Международната Банка е била превзета. — Надяваше се тъпият мозък да преглътне тези отявлени лъжи. — Галактическата Банка, намираща се в Системата Гредити, я е купила.

— Системата Гредити? — зяпна Снит.

— Ами да, — каза Търл, — Вселена Осем.

Това беше вярно, Галактическата Банка наистина се намираше там. Винаги подслаждаше лъжите с малко истина.

— Аха, — каза Снит, окончателно объркан. Най-добре ще е да внимава. Този психло иска да го измами. И преди се беше случвало. Застана нащрек.

— И ти ще си доволен да узнаеш, — продължи да лъже Търл, — че тази банка пое всички задължения на Международната, включително и тези към вас.

Бързият обрат на събитията почти зашемети Снит.

— Тъй че, като един от агентите на Галактическата Банка (де да бях!), аз съм упълномощен да ви платя. Но прадедите ви са свършили работата само наполовина, затова и ние ви плащаме наполовина. Това ще рече петстотин хиляди долара. — Чудеше се какво ли означава долар. — Сигурен съм, че тези условия ще ви задоволят.

Мъглата около Снит рязко се разсея. Не беше очаквал нищо!

— Да — нарочно каза той, — мисля, че ще мога да убедя хората си да приемат. — Уха! Щеше да раздаде по десет долара на всеки и останалото — само за него. Какво богатство!

— А сега някакви други проблеми? Къде сте настанени?

Снит каза, че са им дали цял „къртал“ от онзи град там горе, една квадратна миля къщи и сгради в покрайнините. В лошо състояние, но просторни като палати.

— Трябва да настоявате да ви дадат и униформи — каза Търл. Съществото пред него бе мръсно, носеше маймунска кожа, с кръстосани отпред бандажи с отровни стрели, а на островърхата му кожена шапка блестеше диамант. — Освен това трябва да се измиете, да си срешите козината. Трябва да имате по-боен вид.

Та това си беше чист укор на висшестоящ. Снит се ядоса. Той самият бе излъскан и изглеждаше добре, а също и хората му. Всичките му двайсет команди, всяка от по петдесет човека, се ръководеха от офицери, тренирани в най-висока степен. (Тук поуспокои темпото, надявайки се да не забележат, че във всяка команда имаше само по трийсет и пет човека поради глада.)

— А храна? — попита Търл.

Снит се стресна. Дали това психло можеше да чете мислите му?

— Храната е лоша — каза Снит. — Има много мъртъвци в старите къщи, но всички са стари, изсушени и не стават за ядене. Ще трябва да има клауза в бъдещия договор за по-добра храна!

Чак сега Търл си спомни, че тези бриганти бяха отявлени канибали. Поради тази причина в последните векове търговията им с психлосите бе позамряла. Той остро каза:

— Такава клауза не може да има!

Ако изгонеха тези същества, целият му план можеше да иде на кино. Преди се бе ровил из книгите на чинкосите и случайно бе попаднал на инфомацията, че животните странно защо са против канибализма. По някое време обмисляше възможността да използва бриганти при копаенето на злато, но първо бяха много далеч и второ, можеха да започнат да се оплакват от недостатъчно храна, тъй като човеците из тези райони бяха рядкост.

— През времето, за което сключите договора — каза Търл, — ще трябва да се задоволите да се храните с добитък.

— Има странен вкус — каза вождът на бригантите. Бе склонен да се съгласи по тази точка. Напоследък хората му трябваше да ядат доста водни бизони, маймуни и слонове. Но не трябваше да се показва прекалено сговорчив. По-добре да се пазари дълго. — Добре де, ако заплащането е добро…

Търл му каза, че скоро смята да ходи на Психло и лично ще им донесе заплатите от Галактическата Банка. А междувременно те трябва да изпълняват длъжността часовои и военна охрана на лагера и Съвета.

— Значи ще донесеш заплатите? — попита Снит.

— Целия половин милион?

— Да, имаш думата ми.

Думата на един психло? Снит каза:

— Аз и още шестима от моите хора ще дойдем с теб, за да видим какво правиш!

Макар Търл да не знаеше дали Имперското правителство ще иска да ги разпитва, защото ще им трябва важен и знаещ човек, Търл с готовност се съгласи. Кой го бе грижа какво ще стане със Снит, след като планът му се осъществи!

— Разбира се и добре дошли — усмихна се Търл.

— Естествено при условие, че ми помагате във всичко, докато тръгнем. Нещо друго?

Да, имаше още нещо. Снит извади изпод дрехите си някакъв предмет и внимателно приближи клетката. Постави го между решетките, по които в момента не течеше ток и се отдалечи на прилично разстояние.

Търл опъна веригата си и го вдигна от земята.

— Искат да ни платят с това — каза Снит. — Напечатана е само от едната страна и АЗ смятам, че може и да е фалшива!

Търл го поднесе на светлина. Какво беше това? Не можа да разчете буквите.

— Съмнявам се, че не можеш даже да го прочетеш — Търл отправи предизвикателство към Снит.

— Не, прочетох го — каза Снит. Самият той също не можеше да чете, но някой му го бе прочел. — Пише, че това е един кредит и важи при разплащане на дългове. А около снимката пише: „Джони Гудбой Тайлър, завоевател на психлосите“.

Точно това го притесняваше най-много. Защо се казваше, че психлосите са победени?

Мозъкът на Търл трескаво заработи.

— Наистина е фалшива, освен това лъжат!

— Така и си помислих — каза Снит.

Постоянно се опитваха да го измамят. Прадедите му бяха разбрали това. Мами, преди да те измамят, казваха те.

— Но ще ти кажа какво ще направя — каза Търл по миньорското радио. — Вие ще си знаете за кого наистина работите, но приемете да ви плащат с тези неща и не казвайте нищо, а като идем в Галактическата банка, ще ви обезщетя в твърда валута.

Така беше честно. Сега вече наистина знаеше за кого работи. Имаше смисъл, нещата се подреждаха. Едни му плащаха, за други работеше. В крайна сметка този психло бе откровен.

— Добре — каза Снит. — Между другото, аз познавам човека от снимката.

Търл се вгледа. Светлината бе доста слаба. По дяволите, наистина приличаше на онова животно! Опита се да си спомни дали изобщо бе чувал името му. Да, смътно си спомняше странните думи. Наистина беше проклетото животно!

— Тази птица просто се появи и унищожи една от моите команди, цялата — каза Снит. — Беше доста скоро. Нападна ги без никакво предупреждение, направо ги помете. Откраднаха телата им и един камион със стоки!

— Къде?

— В гората, къде другаде?

Това се казваше новина! Интелектът му подсказваше, че съществото от снимката лети насам-натам на посещения на разни племена. Или може би това бяха посещенията му! Сигурно бе така. Търл знаеше, че самият той би посещавал племена по този начин. Чудссено! Знаеше, че Стафър ще бъде много, много щастлив да разбере това. Животното не ходи там, където всички мислят, че ходи и напада миролюбиви племена. Стафър бе много талантлив ученик в политиката. Сега щеше да го превърне в талантлив ученик по военно дело: тихомълком, само така бе възможно.

Но сега на работа. Върна банкнотата между решетките, оттегли се и Снит я прибра.

— Значи уточнихме основните положения от договора и ви остава да се разберете за подробностите — каза Търл. — Настанявайте се и само след няколко седмици, а може би и по-скоро, ще започнете да изпълнявате задълженията си тук. Ясно ли е?

— Напълно — отвърна Снит.

— А като премия — каза Търл — ще повлияя на някои хора да ви разрешат да убиете животното, което ви е навредило.

Това бе много, много хубаво. Снит бе откаран обратно в стария град от изпълнителния Ларс, който изтърпя вонята в името на разпространението на справедливата кауза на фашизма и нейния велик военен лидер Хитлер.

9

Изстудиха една стая от подземното ниво на мината край Лейк Виктория. Ангъс опаса стените с охладителни намотки от двигатели, които абсорбираха влагата от въздуха. Мътни капки се стичаха по пода и образуваха локви.

Апаратът за анализ на метали и минерали бръмчеше. Екранът му хвърляше зелени отблясъци върху всичко наоколо. Пет напрегнати лица се вглеждаха в екрана: на доктор Маккендрик, Ангъс, на сър Робърт, Данълдин и на Джони.

Масивната, грозна глава на мъртвия психло, широка над осемнайсет инча в диаметър, лежеше на плочата на апарата. В главата имаше предимно кости. Доста приличаше на човешка глава и дори при лошо осветление човек можеше да я сбърка, но на мястото на косата, веждите, устните, носа и ушите психлото имаше кости, чиято форма повече или по-малко наподобяваше формата на съответните човешки органи. Разположението и пропорциите също бяха приблизително еднакви. В резултат се получаваше нещо като карикатура на човешка глава. На пръв поглед частите на лицето не изглеждаха от кости, но като ги докоснеш, бяха твърди и не се огъваха.

Апаратът за анализ не проникваше във вътрешността на главата. Не само изброените органи, но и цялата горна половина от черепа бе кост. Както севещеникът бе установил по-рано при една любителска аутопсия, мозъкът бе ниско долу и отзад. Не бе открил нищо в мозъка, защото не го бе отворил.

— Кости! — възкликна Ангъс. — Все едно да се опиташ да проникнеш в метал!

Джони можеше да потвърди това от опита си със смъртоносния удар по главата на Търл в моргата, който се оказа почти без ефект.

Ангъс промени данните в апарата. Психлоските букви закодираха различни метали и руди. Увеличи интензивността с около пет степени.

— Чакай! — каза Маккендрик. — Върни го на първа степен. Мисля, че видях нещо.

Ангъс върна копчето за интензивност на проникване на първа степен, после на втора. В момента бе на „вар“.

Появи се неясна разлика в плътността на екрана, по-скоро някакво малко петънце. Ангъс нагласи дълбочината на лъча и го фокусира. На екрана ясно се появиха вътрешните кости и кухини на мозъка. Пет чифта очи се взираха напрегнато.

Пръстите на шотландеца докоснаха круто копче и се появи втори лъч, който обхождаше в кръг обекта в различни равнини.

— Чакай — обади се Маккендрик. — Върни лъча на около два инча зад устната кухина. Точно там! Сега пак го фокусирай. Ето това е!

ИМАШЕ нещо, нещо твърдо и черно, което не пропускаше лъчи на тази интензивност. Ангъс натисна копчето за запис на апарата и се чу звука от регистриране на образи върху ролката хартия.

— Наистина имат нещо в черепите си! — заключи Робърт Лисицата.

— Не бързай толкова — каза Маккендрик. — Да не правим прибързани заключения. Може да е остатък от стара рана, парче метал, забило се по време на някоя експлозия в мината.

— Не, не, не — каза Робърт Лисицата. — Всичко е съвсем просто.

Джони измъкна хартията. От едната страна бе изписана анализата на метала. Бе оставил навън книжката с кодове на металния анализ, която обикновено използваха при получаването на данни от разузнавателни самолети, които летяха над повърхността в търсене на руда. В стаята бе студено и миришеше неприятно и не му се седеше вътре, колкото и важна да бе работата им. Възползва се от случая да излезе и да провери кодовете.

Страница по страница той сравняваше завъртулките от листовете хартия с илюстрациите от книгата. Отне доста време. Нямаше опит в подобни занимания. Не можеше да ги открие. След това се изхитри и започна да сравнява комбинации от две картинки.

Специалистите психлоси, които се занимаваха с анализ, вероятно можеха да му кажат за какво става дума без изобщо да проверяват в книгата. Прокле гнева на руснаците, които избиха психлосите, вярвайки, че отмъщават за своя полковник. Четиримата в охраняваната стая в спалния етаж бяха в доста лошо състояние. Двама бяха обикновени миньори, третият заемаше някаква изпълнителна длъжност, ако се съдеше по дрехите и документите му, а четвъртият бе инженер. Маккендрик силно се съмняваше, че ще оживеят. Беше извадил куршумите от телата им и ги бе зашил, но все още бяха в безсъмнение, или поне така изглеждаше. Лежаха в стаята с дихателен газ, приковани с вериги към леглата. Дишането им бе слабо. Джони никога не бе виждал дори книга за първа помощ при пострадали психлоси. Не вярваше, че са издавали подобни книги. Компанията изискваше всички трупове да се връщат на Психло, но нямаше изискване да се стараят да ги опазят живи. Този факт потвърждаваше, че единствената причина за заповедта мъртвите психлоси да се връщат на родната планета, бе да не позволят телата да попаднат под чужди погледи. Нямаше място за никакви чувства. В минните комплекси нямаше дори болнични отделения, а нещастните случаи по време на работа никак не бяха рядкост.

Чакай. Една от завъртулките в книгата почти съвпадаше. Мед! Сега ако можеше да намери малката опашата завъртулка някъде… ето я. Калай! Наложи двете фигури. Сякаш сега пасваха по-добре. Мед и калай? Не съвсем. Оставаше още една малка завъртулка. Започна да я търси. Откри я — олово!

Значи главно мед, известно количество калай и малко олово. Отново наложи фигурите. Сега съвпадаха напълно.

Имаше още една много дебела книга с кодове, която се наричаше „Сложни рудни тела при анализ на самолетни данни“. В нея имаше около десет хиляди кодове и Джони се отказа да се занимава с нея. Но сегашният метод за проверка се оказа доста лесен. Отгърна на главата „Медни залежи“, после на подзаглавието „Калаени залежи“, а след това на под-подзаглавието „Оловни залежи“, където намери своите завъртулки. Освен това, като сравняваше вариациите откри, че според „единадесетичната“ анализа (психлосите използваха единадесет цифри) сплавта се състои от пет части мед, четири калай и две олово.

Не спря до тук и го провери в една книга на английски, където пишеше, че такава комбинация се нарича „бронз“. Очевидно тази сплав била много здрава и издържала векове наред, дори имало „Бронзова епоха“, през която почти всички оръдия на труда са били от бронз. Чудесно. Само дето му се стори смешно, че една толкова технически напреднала раса използва древна сплав като бронза. Много забавно.

Върна се вътре с откритието си и видя как Маккендрик вече бе разсякъл главата с чук и подобен на длето инструмент. Зарадва се, че си е спестил гледката.

— Претърсихме цялата глава с апарата — каза Ангъс. — Няма нищо друго странно.

— Прерових джобовете му — каза Робърт Лисицата. — Той е най-обикновен миньор. В паспорта му пише, че се казва Кла, има четиресет и една години стаж и три съпруги на Психло.

— Компанията изплащала ли им е издръжка? — попита Данълдин.

— Не — каза Робърт Лисицата и му показа смачкания документ. — Пише, че компанията е плащала на него надниците на жените в някаква „къща“ на компанията, или нещо подобно.

— Благосъстоянието на психлоския съпруг — каза Данълдин — е гарант за неговия морал.

— Не си прави майтап — каза Джони. — Предметът в главата му е направен от сплав, наречена „бронз“. За съжаление не е магнит. Ще трябва да се извади с операция, не можем да го измъкнем с магнит.

Доктор Маккендрик бе оголил мозъка. Със сръчността на хирург отделяше нещо, което приличаше на корда.

Ето го!

Имаше формата на две полукълба, закрепени едно за друго, всяко едно свързано с различна корда

— Мисля, че това са нерви — каза Маккендрик. — След малко ще разберем със сигурност.

Внимателно отдели предмета от кордите. Избърса зелената кръв по него и го постави на масата.

— Не пипайте нищо — предупреди той. — От аутопсията може да се умре.

Джони огледа предмета. Имаше бледо жълт цвят. На най-широкото място дебелината бе около половин инч.

Ангъс го взе с пинсети и го постави на плочата за анализ на апарата.

— Не е кухо. Еднородно е. Просто парче метал.

Маккендрик имаше малка кутийка, опасана с жички. Вътре имаше малък горивен патрон, който произвеждаше електричество. Но преди да я свърже с облечените си в ръкавици ръце, реши да обърне още малко внимание на онези корди в главата. Това бе мозък, но съвсем различен от човешкия.

Резна една малка корда и малко кожа от лапата на трупа и се приближи до стария микроскоп. Постави част от тъканта върху стъкълце и погледна през окуляра.

Маккендрик свирна от учудване:

— Психлосите не са направени от клетки. Не зная какъв метаболнзъм имат, но структурата им не е клетъчна. Вирусна! Да, вирусна! — Обърна се към Джони: — Явно колкото и огромни да са психлосите, основната им структура изглежда се състои от вирусни възли. — Видя, че Джони го гледа изпод око и добави: — Разбира се, това е от чисто академичен интерес. От това следва, че телата им най-вероятно са свързани много по-здраво и са много по-плътни. Но сигурно това също не те интересува. Ами, най-добре да се захвана с тези корди.

Закачи една скоба към единия край на една корда от мозъка и я закрепи към едната ръка. На един от измервателните уреди премери съпротивлението на кордата при протичане на електрически ток. След като го определи, направи крачка назад и натисна едно копче, което пусна електричество по струната.

Останалите почувстваха как им се изправят косите.

Трупът помръдна левия си крак.

— Добре — каза Маккендрик. — Нерви. Тялото още не се е сковало от смъртта и все още може да се движи. Това е бил нервът, свързан с командата за ходене.

Отбеляза нерва с малък металически наконечник. Бе маркирал с боя мястото, от което извади парчето метал и краищата на двата нерва, с които бе свързан. Техният ред още не бе дошъл.

Околните с ужас наблюдаваха как Маккендрик поставя наконечници на изпробваните нерви и трупът при всяко протичане на ток последователно мърда лапите си, свива остатъка от челюстите, мърда си ухото, вади езика си.

Маккендрик забеляза реакцията им.

— Нищо необичайно. Просто електрическите импулси наподобяват командите на мозъка. Някакъв учен е правил такива опити преди около тринайсет века и смятал, че е открил тайната на човешкото мислене. Издигнал го в култ под формата на наука, наречена „психология“. Сега това е забравено. Ставало е въпрос не за тайната на мисленето, а просто за механиката на телата. Започнали с жаби. В момента правя каталог на комуникационните канали на това тяло, това е всичко.

Но беше МНОГО странно. Предразсъдъците им надигнаха главички при вида на труп, който се движи и диша и дори видяха как сърцето му за кратко затуптя.

Ръкавиците на Маккендрик бяха хлъзгави от зелената кръв, но движенията му бяха точно премерени и делови. Бе поставил повече от петдесет малки наконечника към краищата на нервите.

— А сега да потърсим отговор на нашия въпрос! — каза Маккендрик. Изпрати импулси към двата нерва, които бяха прикрепени към бронзовия предмет.

Не бе лесно да се работи. Стаята бе студена. От трупа се разнасяше воня, доста по-неприятна от обичайната психлоска миризма.

Маккендрик се изправи, малко уморен:

— За съжаление трябва да кажа, че не смятам, че това парче метал може да накара някое от онези чудовища да се самоубие. Но мога с доста голяма сигурност да отгатна за какво служи.

Посочи към наконечниците си:

— Според моите заключения, от този се разклоняват вкуса и сексуалните импулси. Емоциите и подтикът към действие се разклоняват от онзи там. Парчето метал е поставено в мозъка, когато психлото е бил дете. Погледнете избледнелия стар белег от тази страна на черепа. На тази възраст костите са меки и бързо се възстановяват.

— И за какво служи? — попита Ангъс.

— Според мен свързва удоволствието с действието. Може би ги поставят, за да може психлото да е щастлив само когато работи. Но струва ми се — ще стане ясно едва след като изпробвам всички нерви докрай — че в действителност този предмет е оказал ефект психлото да изпитва удоволствие от жестокости.

Изведнъж Джони си спомни израза на лицето на Търл, когато бе направил нещо жестоко и промърмори: „Ох, че хубаво!“

— Мисля, че не са си направили добре сметката и вместо да се получи една трудолюбива раса, резултатът е бил истински чудовища.

Всички се съгласиха.

— Това не би ги принудило да се самоубият, за да защитят тяхната технология — каза Робърт Лисицата. — Тук има още един труп. Бил е помощник началник на мината и е получавал двойно по-голяма заплата от този тук. Да го сложим на масата.

Маккендрик приготви още една маса. Трябваше да запише на пиктофон и да скицира всичко, което досега бе направил.

Поставиха върху апарата грамадната глава на втория. Нагласиха показателите. Очерта се мъртвия мозък на психлото, когото преди са наричали Бло.

Джони бе станал доста мрачен откак започнаха с аутопсиите, но изведнъж се усмихна.

В главата на този имаше ДВА метални къса!

Данните се изписаха на ролката хартия, Джони ги грабна и излезе навън, за да ги декодира.

Ето го. Точно и ясно: сребро!

Като се върна в стаята, Маккендрик вече бе успял да разфасова мозъка, тъй като вече имаше опит. Боядиса изводите на второто парче метал, преди да го извади.

Бе дълго около три-четвърти инча. Понеже психлоската кръв не съдържаше кислород, повърхността на метала бе гладка и бляскава. Имаше формата на цилиндър. Бучките от двата края бяха изолирани от среброто.

Ангъс го постави върху апарата. Беше кухо.

Джони го накара да настрои апаратурата още по-прецизно. Вътре в цилиндъра имаше някаква жичка.

Предположиха, че ще намерят такива цилиндри и в други трупове на началници, затова след като Маккендрик стерилизира цилиндъра, Джони внимателно го разряза на две.

Вътрешността му приличаше на част от дистанционно управление, но не беше радиопредавател.

— Не съм идентифицирал нервите — каза Маккендрик, — защото в момента не зная къде точно отиват. Но ще се опитам да разбера.

— Възможно ли е да представлява вибратор, настроен на мисловните вълни? — попита Джони.

— Измервател на разликите? — каза Ангъс. — Като например разликата в мисловните вълни на друга раса?

Джони ги остави да работят, но му хрумна едно много задоволително обяснение: устройството предизвиква при определени обстоятелства импулс, който подтиква към нападение и след това към самоубийство.

— Само едно нещо ме притеснява — каза Маккендрик. — Поставили са му го като дете. Ако трябва да го извадя от главата на жив възрастен психло, като се има пред вид през колко кости трябва да мина, няма никаква гаранция, че операцията ще е успешна.

Докторът забеляза разочарованието им.

— Но ще опитам, ще опитам.

Не смяташе, че подобно нещо е възможно. Освен това имаше само четирима психлоси, при това в доста лошо състояние.