Бурен живот

I

На около четири километра от един наш индустриален град се простираше широко и пусто поле — по-тъжно място едва ли би се намерило — тревата рядко никнеше из тази камениста почва. В цялото неприветливо пространство не се забелязваше нито едно дърво. Самата природа като че ли бе изоставила това усамотено място, като че ли то бе заплашено от непрекъснатия шум на съседните ковачници и даже изкуството, което взема всичко за своя услуга, с презрение би се отказало да се възползва от пустошта му. Имаше нещо фатално и необикновено в това място. Особено през дългите зимни нощи, когато се виждат далечните огньове и светлини, които придават на околностите на някои индустриални местности съвършено странен вид. Дотолкова тази местност беше изоставена от хората, че на много километри не се виждаше никакво заселище, освен една малка, уединена, мизерна хижа, построена недалеч от главния път, който пресичаше полето по средата.

В тази самотна къща по времето, когато започва нашия разказ, живееха мъж и момиче. Мъжът беше на около петдесетгодишна възраст, в мръсни, вехти дрехи, с копринена кърпа, украсена с голяма брошка от фалшиви скъпоценни камъни, увита около мускулестата шия. Изпокъсаният му панталон беше декориран с прашки: едната — от цинкова тел, а другата — от медна тел. Телосложението му — неохранено, но жилаво, подсказваше притежаването на значителна физическа сила. Лицето му беше преждевременно набръчкано, а косата му падаше под ниски и груби, отвратителни вежди, издаващи постоянна злоба, която никаква усмивка на устните (а човекът се усмихваше често) не можеше да изпъди. Това бе лице, което говореше за продължителни и закоравели пороци — лице, върху което миналото бе изписало неизлечими белези. Белези, причинени от палач, не биха се изрисували по-ясно, нито биха предизвикали по-бързо предупреждение и покорение у честните и смирени хора.

Той беше зает с броенето на няколко мръсни монети, които при все, че бе съвсем лесно да се пресметнат, продължаваше да ги брои и преброява, като че ли това действие би могло да увеличи тяхната сума.

— Трябва да има някаква грешка тук, Алис! — каза той с нисък тон. — И как е възможно да имаме толкова малко пари? Ти знаеш, че имах две лири в чекмеджето в понеделник и сега трябваше да си взема от тях, проклетнице!

Лицето, към което се бе обърнал така, седеше на срещуположната страна на неразгорелия се добре, задушаващ огън; то погледна смирено и бе съвършено противоположно на това на мъжа: девойка на около петнадесетгодишна възраст с бледи страни, забележително чисти и деликатни, въпреки белезите от слънцето, които бяха причинени вследствие на работата, която тя вършеше. Нейната червено-кафява коса се спускаше на редки и естествени къдри по челото и грациозността й бе забележителна, при все че бе тъй млада. Лицето й красиво, още с детски черти, имаше израз, който причиняваше болка. Когато заговореше, или се усмихнеше, или само потрепнеше с някой мускул, очите, цветът и устните се възпламеняваха и показваха, че у това същество се крие живот.

— Не съм откраднала нищо, тате — каза тя с тих глас, — бих желала да взема нещо от тях, но зная, че ще ме биеш, ако направя това.

— А защо ти са пари?

— Да си купя храна, когато остана гладна.

— За нищо друго ли?

— Не зная…

Момичето млъкна. След малко продължи:

— Защо не ме пуснеш да отида да работя с другите момичета по фабриките? Ще спечеля пари и за мен, и за теб.

Мъжът се усмихна с усмивка, която раздвижи внезапно всичките черти по лицето му.

— Дете — каза той, — ти си едва на петнадесет, ти си една жалка глупачка — ако отидеш по фабриките и се отдалечиш от мене, какво ще правя аз? Не! Мисля, че ти, която си толкова красива, би могла да имаш пари по друг начин.

Момичето изглежда не бе разбрало намека и повтори разсеяно:

— Бих предпочела да отида по фабриките.

— Глупости! — каза човекът сърдито. — Аз имам три проекта за…

Той бе прекъснат от силно почукване по вратата. Пребледня и измърмори:

— Кой може да е? Късно е, вече е към единайсет. Пак! Пак! Алис, попитай кой е.

Девойката застана за момент като омагьосана до вратата. Тъй както стоеше там — финото й телосложение, сърдечният й поглед, променящият се цвят на лицето й, крехката й младост и особената грация в позата и в жестовете, биха послужили за идеал на някой художник при опитите му да възпроизведе селската красота.

След леко колебание Алис постави устните си до една пукнатина на вратата и повтори въпроса на баща си.

— Моля, извинете — каза ясен, силен, но учтив глас, — като видях, че прозорецът ви свети, се осмелих да попитам дали някой от вас би се съгласил да ме заведе до… ще възнаградя добре услугата.

— Отвори, Алис! — каза собственикът на хижата.

Момичето изтегли голямо напречно дърво от вратата и висока фигура премина прага.

Новодошлият беше в разцвета на младостта си, може би на около осемнадесет години, държанието и видът му учудиха както главата на семейството, тъй и дъщерята. Бе невъзможно да се помисли, че не е джентълмен, при все че дрехите му бяха прости и прашни. Той носеше малка раница на гърба си. Докато влизаше, повдигна шапката си с крайна учтивост и буйната му кафява коса покри високото и внушително чело. Имаше почти красиви черти, видът му бе смел и заповеднически.

— Много съм задължен на вашата любезност — каза той, като пристъпи разсеяно и се обърна към човека, който го наблюдаваше с изпитателно око, — и вярвам, драги, че вие ще бъдете още по-любезен, ако ме съпроводите до…

— Няма да сбъркате пътя — отговори мъжът грубо, — светлините ще ви направляват.

— Те по-скоро са ме объркали. Струва ми се, че заобикаляха цялото поле, по което не можах да видя никаква пътека; ако ми покажете правата посока, няма да ви безпокоя повече.

— Много е късно — отговори домопритежателят двусмислено.

— Тъкмо за това трябва да бъда в… Хайде, добри ми приятелю — настоя пътникът, — вземете си шапката и ще ви дам половин лира за безпокойството.

Собственикът на хижата тръгна, но изведнъж спря; наново разгледа гостенина и го попита:

— Съвършено сам ли сте, господине?

— Съвършено сам.

— Може би ви познават в…

— Не. Но от какво значение е това за вас? Аз съм чужденец в тази местност. — И съм тъй ужасно изморен! — каза младежът нетърпеливо. Докато говореше, извади часовника си. — Минава единадесет!

Притежателят на хижата забеляза часовника и злите му очи светнаха. Той потри челото си с ръка и каза с по-любезен тон:

— Господине, понеже сте изморен, а вече е толкова късно, би било по-добре…

— Какво? — повиши глас чужденецът.

— Ами покривът ми е беден, но е на ваше разположение и аз бих тръгнал с вас утре, на разсъмване.

Чужденецът огледа тъмните стени на ниската къща. Тъкмо щеше да отблъсне гостоприемното предложение, когато изведнъж погледът му се спря върху Алис, която с устремени очи и с отворена уста го наблюдаваше. Когато погледите им се срещнаха, тя се зачерви невинно и обърна лицето си. Тази гледка изглежда промени намеренията на чужденеца. Той се подвоуми за момент, след това измърмори нещо през зъби, като свали раницата си на пода, седна на един стол край огъня, протегна краката си и каза:

— Нека бъде така, мои хазяи; затворете къщата си наново. Донесете ми чаша бира и парче хляб. Това е достатъчно за вечеря! Колкото се отнася до леглото, този стол ще ми послужи за тази цел.

— Може би ще успеем да приготвим нещо по-хубаво за вас от този стол — отговори хазяинът. — Но нашите най-добри приготовления ще изглеждат доста глупави за един джентълмен, ние сме съвсем бедни хора — работим твърде много, но все напразно.

— Не се безпокойте — отговори чужденецът, като разбута огъня, — аз съм свикнал и с по-големи неудобства от спането на стол в къщата на честен човек; макар че сте бедни, считам, че сте честни.

Човекът се обърна към Алис и я помоли да сложи това, което би могла да намери в техния долап. Няколко кори хляб, малко студени картофи и чаша доста силна бира съставляваха всичката гощавка, която бе сложена за чужденеца.

Въпреки предишните си хвалби, младежът с неприятна усмивка, сократовски изгледа приготовленията, докато изтегляше стола си до масата. Но погледът му стана по-весел, когато срещна отново очите на Алис; а докато тя се навърташе около масата и се извиняваше колебливо, той я хвана за ръката и я стисна нежно; заговори й, като я гледаше с нескрито възхищение:

— Ти си най-красивото момиче, което съм виждал! Този, който е пътувал пеша цял ден през най-грозната местност, която се намира между трите морета, не може да не бъде достатъчно ободрен вечерта от гледката на едно толкова красиво лице.

Алис бързо дръпна ръката си, отиде до ъгъла на стаята, седна и продължи да гледа чужденеца с обикновения си наивен поглед, но вече с полуусмивка върху розовите устни.

Бащата на Алис погледна строго младежа.

— Хранете се, господине — каза той, — и никакви любезности: бедната Алис е честна, както преди малко казахте.

— Сигурно — отговори пътникът, като късаше със зъбите си коравите парчета хляб, — сигурно е честна. Нямах намерение да ви оскърбя, но факт е, че съм един получужденец, а в странство, знаете, човек може да каже някоя любезна дума на едно красиво момиче, без да накърни честолюбието му, или това на баща му.

— Един получужденец! Та вие говорите английски добре като мене — каза хазяинът.

Чужденецът се усмихна:

— Благодаря ви за комплимента. Това, което исках да кажа, е, че съм бил дълго в странство, фактически току-що съм се върнал от Германия.

— И се прибирате у дома?

— Да.

— Далеч ли е от тук вашият дом?

— На около тридесет километра, мисля.

— Доста млад сте, господине, за да ходите самичък.

Пътникът не отговори, но продължи непривлекателната си закуска и след това изтегли стола си до огъня. Тогава си помисли, че достатъчно е задоволил любопитството на хазяина и че последният трябва да удовлетвори сега неговото:

— Навярно работите по фабриките?

— Да, господине. Лоши времена.

— А вашата красива дъщеря?

— Наглежда къщата.

— Имате ли и други деца?

— Не, една уста, повече от моята, е това, което бих могъл да изхраня. И пак е трудно. Но вие ще искате да си починете сега? Можете да легнете на моето легло, господине, а аз да спя тук.

— По никакъв начин — каза отсечено чужденецът. — Ако обичате, сложете още малко въглища в огъня и ме оставете да си почина тук.

Хазяинът стана. Не настоя на предложението си, излезе от стаята, за да донесе още въглища. Алис продължаваше да седи в ъгъла.

— Хубаво момиче — пътникът се огледа и остана доволен, че са сами, — бих спал добре, ако можех да имам една целувка от кораловите ви устни.

Алис закри лицето си с ръце.

— Оскърбявам ли ви, като ви говоря така?

— О, не, господине.

След този отговор пътникът се приближи тихо до Алис. Изтегли нейните ръце от лицето й, а тя попита нежно:

— Имате ли много пари в себе си?

Пътникът повдигна вежди учуден:

— Защо такъв въпрос, красивото ми? Толкова скъпо ли продавате целувките си?

Алис се намръщи и отмести косата от челото си.

— Ако имате пари — каза тя шепнешком, — не казвайте на баща ми. Гледайте да се въздържите. Страх ме е… мълчете… Той идва.

Младежът се върна ма мястото си с променено настроение. Докато хазяинът влизаше, той за пръв път го разгледа по-внимателно. Слабата светлина от полуизгасваща свещ показа ясно груби, диви черти на човек, който неслучайно е неспокоен. И пътникът, като го огледа от лицето до краката, видя, че това, което умът можеше да предначертае, тялото лесно можеше да изпълни.

Пътникът се замисли натъжен. Вятърът фучеше, дъждът плискаше, през прозореца не се виждаше нито една светлина — навсякъде бе тъмно. Дали да тръгне сам? Не би ли се изложил на по-голяма опасност в това широко и пусто поле — не би ли го последвал домакинът, за да го нападне в тъмнината? Той нямаше никакво оръжие, освен една пръчка. Но в хижата имаше поне надежда — желязото, което беше до него и което служеше за бъркане на огъня. Във всеки случай, засега по-добре би било да се чака. Когато остане сам, той би могъл по всяко време да изтегли резето на вратата и да се измъкне навън незабелязан от никого.

Такова бе заключението на неговите размишления. Домакинът разбута огъня, за да го усили, и каза:

— Ще спите отлично тази нощ.

— Сигурно, доста съм преуморен; смея да кажа, че ще мине час или два преди да заспя, но когато веднъж заспя, заспивам извънредно дълбоко! — погледна го бегло пътникът.

— Хайде, Алис — каза бащата, — да оставим господина на спокойствие. Лека нощ, господине!

— Лека нощ, лека нощ! — отговори пътникът с лека прозявка.

Бащата и дъщерята излязоха през малка врата в ъгъла на стаята. Гостенинът ги слушаше, когато те се изкачваха по скърцащите стълби. След малко всичко затихна.

„Какъв глупак съм! — каза си той. — Няма ли най-после да престана да мисля, че не съм вече студент в Гьотинген, и нищо ли няма да ме отблъсне от тези пешеходни приключения? Ако не бяха големите черни очи на момичето, щях да си тръгна и да бъда в безопасност дори по това време, разбира се, ако по някаква случайност този див баща не би ме убил на пътя. При все това, ще му намеря леснината, след половин час ще бъда на полето. А до това време тук е желязото за бъркане в огъня. В най-лошия случай, ние сме един срещу един, при все че мъжагата е доста едър.“

Макар че пътникът се стараеше да се окуражава, сърцето му биеше доста силно. Погледът му се беше заковал във вратата, през която собствениците бяха излезли, а ръката му — в масивното желязо.

Докато беше по такъв начин зает, Алис, вместо да се прибере в тясната си стая, беше отишла при баща си, който седеше до леглото, мърморейки нещо с устремен към пода поглед.

Момичето стоеше пред него и го гледаше с кръстосани ръце на гърдите.

— Тая нощ ще ми паднат най-малко двадесет лири — каза отсечено домакинът.

— Искаш да кажеш, тате, че толкова струва часовникът на господина?

Той се сепна.

— Ти мислиш — продължи Алис тихо, — ти мислиш да направиш някоя пакост на този младеж. Но няма да направиш това.

Лицето на бащата се помрачи като нощта.

— Какво? — започна той с висок глас, но тутакси обърна тона си в силно ръмжене. — Как смееш да ми говориш така? Иди си лягай! Хайде!

— Не, тате.

— Не?

— Аз няма да се помръдна от тази стая, докато не се разсъмне.

— Скоро ще видим това — каза той и изпсува.

— Само ме пипни, ще разбудя господина и ще му кажа, че…

— Какво?

Момичето се приближи до баща си, постави устните си до ухото му и прошепна:

— Че имаш намерение да го убиеш.

Той трепереше от главата до краката, затвори очи и отвори мъчително устата си за въздух.

— Алис — каза нежно. — Алис, ние все по-често умираме от глад.

— Аз, да! Но ти никога!

— Нещастнице, какви са тия думи? Ако пия твърде много понякога, страдам не по-малко като отрезнея. Иди си легни, казвам ти — не мисля да направя зло на младежа. Мислиш ли, че ще си увия сам въжето? Не, не. Отивай си! Хайде!

Лицето на Алис, което имаше досега интелигентен вид, внезапно придоби глупаво изражение.

— Сигурно, тате, ще те обесят, ако го заколиш. Не забравяй това! Лека нощ! — тя се запъти към стаичката си.

Когато остана сам, мъжът притисна силно челото си с ръка и остана така неподвижен около половин час.

„Ако това проклето момиче заспи — измърмори той най-после, като се огледа, — би могло да се извърши незабавно. Езерото е близко, дълбоко като кладенец. И аз бих могъл да кажа през деня, че момчето се е заблудило и се е удавило. То, изглежда, е чужденец тук. Трябва да има достатъчно много, за да дава половин лира за другар, който би го съпроводил няколко километра! Аз се нуждая от пари, аз се нуждая от работа!“

Докато размишляваше така, имаше усещането, че се задушава; отвори прозореца, наведе се навън — дъждът валеше отгоре му. Той затвори прозореца с проклятие, изу обущата си, промъкна се на пръсти до прага и разгледа отсрещната врата, осветена от свещта, която държеше в ръката си. Тя беше затворена. Тогава се наведе внимателно напред и се ослуша.

„Всичко е тихо — помисли си, — може би той вече спи. Ще се промъкна долу. И ако Джон Уолтър дойде тази вечер, работата ще се извърши отлично.“ Слезе тихо по стълбата. В един ъгъл, до подножието на стълбата, имаше разни неща, няколко вързопа с пръчки, и една брадва. Той грабна брадвата.

„А-ха — каза си, — тук е и големият чук на Уолтър.“ — Като се облегна на вратата, долепи окото си до една цепнатина, през която се виждаше неясно стаята, осветена от огъня.

II

Тъкмо по това време чужденецът счете за благоразумно да започне отстъплението си. Шумът от тихия разговор между бащата и момичето, който дочуваше отгоре, беше затихнал. Тишината изведнъж го окуражи и го направи предпазлив. Той се промъкна до външната врата, повдигна тихо преградата, но вратата бе заключена, а ключът липсваше. Не беше забелязал, че докато вечеряше, и преди подозренията му да бяха възбудени, хазяинът му, поставяйки преградата и заключвайки вратата, беше задигнал ключа. Неговите опасения се потвърдиха. Следващата му мисъл беше насочена към прозореца, кепенците лесно можеха да се премахнат, но отворът на решетката беше твърде малък, за да може той да се промъкне през него. Единственият изход бе де счупи целия прозорец — работа, която не можеше да се извърши безшумно и без риск.

Застана в отчаяно положение. Беше по природа със силни нерви, свикнал с онези опасни приключения, за които германските студенти с възхищение обичат да разказват, но неговото сърце почти го изостави в този момент. Тишината стана мъчителна за него и студената влага се появи по челото му. Докато той стоеше в нерешителност и в очакване, мъчейки се да събере мислите си, слухът му, свръхестествено изострен от страх, долови слабия глух звук от пълзящи стъпки — той чу скърцането на стълбите. Шумът измени досегашното положение, опасността се приближаваше, но ето че и присъствието на духа му се възвърна изведнъж. Той се върна бързо до огъня, сграбчи желязото, започна да разбутва огъня и да кашля високо, с което искаше да покаже, че е буден.

Почувства, че е наблюдаван. Почувства, че над него виси опасност. Почувства, че ако се престори на заспал, би било сигнал за смъртна борба. След известно време всичко утихна. Почти половин час измина, откакто бе чул стъпките по стълбата. Това положение започна да се отразява върху нервите му, те се възбудиха — положението стана непоносимо. Това, което изпитваше сега, не бе страх — това бе твърде изостреното чувство на смъртно неприятелство, чувство, което човек изпитва, когато знае, че окото на тигъра го следи и очаква рано или късно той да се нахвърли върху му. Самото очакване се обръща в агония. И, виждайки, че опасността е неизбежна, самият човек желае да ускори смъртната борба.

Съвършено неспособен да понася повече възбудените си нерви, пътникът стана най-после, фиксира погледа си върху фаталната врата и реши да извика с висок глас на оня, който се опитваше да влезе, но ето че чу леко почукване на прозореца; то се повтори и потрети, а на третия път снишен глас произнесе името Дарвил. Сега бе ясно, че са пристигнали съзаклятници: той нямаше вече да се бори само с един човек. Въздъхна дълбоко и се ослуша с туптящи уши. Дочу стъпки отвън; те се оттеглиха — и настана тишина.

Той замръзна на едно място за няколко минути, след това пристъпи предпазливо и твърдо към вътрешната врата, до която си въобрази, че се намира неговият хазяин; с твърда ръка се опита да премахне преградата, но вратата бе затисната и от другата страна.

„Така! — каза си горчиво, като скърцаше със зъби. — Ще трябва да умра като мишка в капан. Добре, ще умра, но хапейки.“

Той се върна на предишния си пост, изправи се и застана, като сграбчи простото си оръжие, готов за най-лошото и малко окуражен от гордото съзнание за своите естествени преимущества в подвижност, ръст, сила и ловкост. Минутите течаха; затишието беше нарушено от някого при вътрешната врата; той чу преградата да се изтегля леко. Повдигна оръжието с двете си ръце, но се сепна, когато видя, че влиза Алис. Тя се появи боса, бледа като мрамор, с пръст на устните.

Приближи се и го хвана за ръката.

— Те са под стрехата отзад — прошепна, — търсят чука, имат намерение да те убият! Бягай от тук… бързо!

— Как?… Вратата е заключена!

— Чакай! Аз взех ключа от стаята му.

Тя отиде до вратата, вмъкна ключа — вратата се отвори. Пътникът постави наново раницата на гърба си и с една крачка стигна до прага. Момичето го спря:

— Не казвай никому нищо за това; той е мой баща… Ще го обесят.

— Не, не! Но ти?… Вярвам, че си в безопасност, разчитай на признателността ми. Утре ще бъда в най-добрия хотел… потърси ме, ако можеш! Коя посока да взема сега?

— Наляво.

Чужденецът беше вече отминал известно разстояние — в тъмнината и сред дъжда тичаше с бързината на младостта си. Момичето се побави за момент, въздъхна, след това се изсмя високо; затвори, затисна отново вратата и започна да се измъква обратно, но от вътрешния вход влезе яростният баща с още един човек, с широко, късо и жилесто телосложение, със заголени ръце, носещ голям чук.

— Какво? — изръмжа бащата. — Алис! Ти си го пуснала да си отиде?

— Казах ти, че не трябва да го убиваш.

Дивакът блъсна дъщеря си на земята, прескочи я, отвори вратата и, придружен от другаря си, се впусна в неопределено преследване на предопределената жертва.

III

Започна да се зазорява; беше тиха, влажна, мъглива сутрин; тревата потъваше под краката, пътищата бяха натежали от кал, дъждът от миналата нощ беше образувал тук-там широки и плитки блата. Към града се движеха вече файтони, коли и групи от пешеходци; от време на време се чуваше острия клаксон на някоя ранна кола, возеща добре облечените си пътници.

Познатият ни младеж скочи през някакъв стобор на пътя, тъкмо срещу камъка, който показваше, че има още един километър до…

„Благодаря Богу! — каза си той. — След като прекарах нощта по блатисти места, като светлина, която се появява нощно време така сякаш произлиза от разлагане на мъртви животни и растения, пристигам най-после до града. Благодаря Богу и за всичките му милости през нощта! Сега дишам свободно. Аз съм спасен!“

Вървеше бързо; задмина бавно движеща се кола, задмина група механици, стадо овце и видя да върви свободно пред него момиче с износени, прости дрехи. Току-що щеше да задмине и него, но чу тихо извикване. Момичето се оказа неговата спасителка от миналата нощ.

— Небеса! Действително ли си ти? Мога ли да вярвам на очите си?

— Тръгнах да те търся, господине — каза момичето отпаднало. — Аз също избягах; никога няма да се върна при баща си, но нямам покрив да се подслоня сега.

— Бедно дете! Да не са те били задето ме спаси?

— Баща ми ме ритна на земята и ме би доста, като се върна, но това не е всичко — прибави тя с много нисък тон.

— Какво друго?

Девойката ту почервеняваше, ту побледняваше. Стисна зъбите си, закрачи по-бързо и отговори:

— Нищо, важното е, че няма да се върна вече, че съм сама сега. Какво, какво ще правя? — и започна да кърши ръце.

Пътникът се разчувства дълбоко.

— Доброто ми момиче — каза, — ти спаси живота ми и аз съм ти признателен. Ето! — той сложи няколко златни монети в шепата й. — Вземи си квартира, храна; имаш нужда тях; намери ме пак довечера, когато се мръкне, и ще можем да говорим насаме.

Алис взе парите. Гледаше го жално, докато той говореше, погледът беше тъй неподозрителен и цялото изражение на лицето й беше тъй красиво, смирено и девствено, щото, ако последните думи на пътника бяха изказани с лош умисъл, тя сигурно би избягала изплашена и посрамена.

— Бедното ми момиче — каза той развълнуван след кратка пауза, — ти си много младо и твърде, твърде красиво. В този град ще бъдеш изложено на изкушения, внимавай къде ще отидеш на квартира; имаш ли приятели тук?

— Приятели!… Какво е това приятели? — отговори Алис.

— Нямаш ли някакви роднини; някакви роднини от страна на майка си?

— Никакви.

— Знаеш ли къде да питаш за подслон?

— Не, господине, тъй като не мога да отида там, където баща ми ходи, защото ще ме намери.

— Добре, тогава потърси някой тих хотел и ела да се срещнем тази вечер на това място, половин километър вън от града, в седем часа. До тогава аз ще се помъча да направя нещо за теб. Но ти изглежда си много уморена, едва ходиш; може би ще бъде уморително за теб да дойдеш — искам да кажа, може би е по-добре да си отпочинеш по-дълго.

— О! Не, не! Ще ми бъде по-спокойно, ако те видя пак, господине.

Очите им се срещнаха и нейните не се отдръпнаха; бяха пълни със сълзи, които пронизаха душата му.

Той се обърна изведнъж и забеляза, че бяха вече предмет на любопитното наблюдение на различните пътници, които ги настигаха.

— Не забравяй! — прошепна той на момичето и закрачи така, че твърде бързо се озова в града.

Запита за най-хубавия хотел — влезе в него с вид, който показваше съзнанието за превъзходство, което принадлежи на тези, които са свикнали да купуват гостоприемството там, където то се купува и продава — и пред един силно горящ огън и една приветлива закуска той забрави всичките ужаси на миналата нощ, или по-скоро се зарадва при мисълта, че е прибавил едно ново и необикновено приключение към редицата такива, вече изпитвани от него, Ърнест Малтрейвърс.

IV

Малтрейвърс отиде пръв на определеното място за среща. Характерът му беше почти във всяко отношение необикновено енергичен, но той не бе такъв по отношение на жените — с тях беше на моменти и, тласкан насам-нататък от какъвто и да е импулс, или от каквато и да е страст, у него се проявяваше капризът на едно диво, блуждаещо и изцяло поетично въображение. Малтрейвърс беше, полусъзнавайки това, поет, а жената беше неговата муза.

Той не бе си начертал план на поведение с девицата, с която щеше да се срещне. Не възнамеряваше да й стори никакво зло. Ако тя бе по-малко красива, той би бил еднакво признателен; нейното облекло, младостта и положението й също нямаха отношение към това, че бе избрал такъв късен час за среща.

Той пристигна на определеното място. Зимната нощ се бе вече спуснала; при ясно време се чувстваше, че въздухът е чист, звездите — светли, а дългите сенки спяха тихо и спокойно по продължение на дългия път и по побелялото поле.

Той се разхождаше бодро насам-нататък, без да мисли много за предстоящата среща, като си пееше стари немски и английски песни и като се спираше да се вглежда в мълчаливите звезди.

Най-после видя Алис да се приближава: тя пристигна със смирен и благороден вид. Сърцето му започна да тупти по-бързо; той се почувства млад и сам с красотата.

— Хубаво момиче — каза неволно и механично, — изглеждаш добре на тази светлина! Как да ти благодаря задето не си ме забравило?

Алис отпусна ръката си, за да бъде хваната от неговата, без никаква съпротива.

— Как ти е името? — попита той, като наведе лицето си към нейното.

— Алис Дарвил.

— А твоят ужасен баща… действително твой баща ли е той?

— Действително, баща ми е. И майка също! Твърде беден е, господине. Когато го погледнах в очите и когато след това, докато вие бяхте обърнат гърбом, той взе ключа от вратата, почувствах, че… че сте в опасност.

— Добро момиче… продължавай.

— Казах му за това, когато се качихме горе. Не знаех дали да го вярвам, когато каза, че няма да ви навреди, но откраднах ключа от външната врата, който той бе захвърлил на масата, и се прибрах в стаята си. Вслушах се зад моята врата; чух го да слиза долу; той се спря за известно време; а аз го наблюдавах отгоре. На мястото, където стоеше, има една задна врата към полето. След известно време чух един глас да му шепне: познах гласа и след това те, двамата, излязоха през задната врата; тъй че аз се промъкнах долу, излязох навън и се ослушах и знаех вече, че другият човек е Джон Уолтър. Мене ме е страх от него, господине. И тогава Уолтър каза: „Аз ще взема чука и няма значение дали ще бъде буден или заспал, ние ще извършим това.“ А баща ми каза: „Чукът е под стряхата.“ Видях, че няма никакво време за губене, господине, и… и… но вие знаете останалото.

— Но как избяга ти?

— О, баща ми, след като се разговори с Уолтър, дойде в стаята ми, би ме и ме заплаши; като си легна, се облякох и се измъкнах навън; тъкмо беше започнало да се разсъмва и тръгнах, и вървях, докато те срещнах.

— Бедно дете, в какъв вертеп, в какво гнездо на пороци си израснало!

— Какво, господине?

— Не ме разбираш. Учила ли си се да пишеш и да четеш?

— О, не!

— Молиш ли се понякога?

— Молила съм се на баща ми да не ме бие.

— А на Бога?

— Бог ли, господине? Какво значи това?

Малтрейвърс се отдръпна ужасен и подплашен. При все че беше преждевременно философ, това дълбоко невежество обърка неговия ум. Беше чел всичките спорове на учените върху това — дали понятието за Върховното същество е вродено, но никога досега не се бе срещал с човек, който да не съзнава каквото и да било за Бога.

След малка пауза каза:

— Бедното ми момиче, ние не се разбираме. Знаеш ли, че има Бог?

— Не, господине.

— Никой ли не ти е говорил за това кой е направил звездите, които сега гледаш, земята, върху която ходиш?

— Не.

— А не си ли помисляла никога сама за това?

— Защо да съм помисляла? Какво общо има това, когато съм замръзнала и гладна?

Малтрейвърс я погледна недоверчиво:

— Виждаш ли голямото здание с кулата, която се издига към звездите?

— Да, господине, разбира се.

— Как се нарича то?

— Черква.

— Никога ли не си влизала там?

— Не.

— И не знаеш какво правят хората там?

— Баща ми казва, че един човек говори глупости, а другите хора го слушат.

— Твоят баща е… не е важно. Добри небеса, какво ще правя с това нещастно дете?!

— Да, господине, аз съм много нещастна — каза Алис, дочувайки последните му думи и сълзи потекоха по бузите й.

Малтрейвърс не помнеше през живота си да е бивал толкова покъртен. Той почувства, че има някаква святост в нейното невежество, и неговата признателност и благородно чувство към нея придобиха почти братски вид.

— Знаеш ли поне какво значи училище?

— Да, говорила съм с момичета, които ходят на училище.

— Би ли желала да ходиш на училище?

— О, не, господине… моля те, недей!

— Какво би желала да правиш тогава? Говори, дете. Аз ти дължа тъй много, че бих се почувствал твърде щастлив да те видя, че имаш удобства и си задоволена по начин, какъвто желаеш.

— Бих желала да живея с вас, господине.

Малтрейвърс се сепна, полуусмихна се и се зачерви… Но, като погледна в очите й, които бяха фиксирали погледа си в неговите, забеляза такава непристореност, щото разбра, че тя е съвършено невежа й тълкуването, което би могло да се направи на едно тъй откровено изявление.

Казах, че Малтрейвърс бе едно буйно, ентусиазирано, чудновато същество — фактически, пълно с необикновен германски романтизъм и със свръхестествено съзерцание. Той се бе затворил веднъж в разстояние на месеци да изучава астрономия; друг път за малко щеше да рискува живота си и свободата си в една яростна конспирация на младите републиканци от неговия университет, в която, бидейки по-смел и по-луд от болшинството от тях, беше активен водител. Това бе, действително, лудост, която го бе принудила да напусне Германия по-скоро, отколкото той самият или родителите му желаеха. Той нямаше в себе си нищо от трезвеността на англичаните. Всичко, което бе странно и ексцентрично, имаше едно непротивостоимо очарование за Ърнест Малтрейвърс. Ето защо у него се зароди внезапна идея, която се съюзи с фантастичната му философия. Той сам щеше да учи това очарователно момиче — то щеше да пише красиви букви върху листовете. Уви, не помисли за резултатите! На тази си възраст Ърнест Малтрейвърс никога не успяваше да предвиди последствията от разгорещеността на един прибързан опит.

— Тъй че — каза той след късо размишление, — ти би желала да живееш с мен, нали? Но, Алис, ние не трябва да се влюбваме!

— Не разбирам, господине.

— Нищо — каза Малтрейвърс малко объркан.

— Аз имам желание да работя.

— Ха!

— И вие ще ми бъдете един добър господар.

Малтрейвърс беше полуразочарован.

— Добре, Алис, ще бъде както желаеш. Удобно ли ти е там, където си, в новата квартира?

— Не.

— Защо?

— Много у шумно, а аз бих желала да бъда на тихо място, за да мисля за вас.

Младият философ се върна пак към плана си.

— Добре, Алис… иди си на същото място… аз ще наема една вила утре и ще те уча да пишеш и да четеш, да се молиш и да знаеш, че имаш един баща горе, който те обича повече от този, който е тук. Ела да се срещнем пак в същия час утре. Защо плачеш, Алис? Защо плачеш?

— Защото… защото — изхълца момичето, — аз съм тъй щастлива, искам да живея с вас и да ви виждам.

— Отивай, дете… отивай! — каза Малтрейвърс и се отдалечи по-бързо, отколкото подобаваше на новото му положение на господар и учител.

Погледна назад и видя момичето да гледа след него, махна с ръка и то тръгна, и го последва бавно обратно към града.

Малтрейвърс, при все че не беше по-възрастният син, съзнаваше, че е наследник на големи богатства; той получаваше средства, които бяха достатъчни да задоволят прищевките на един младеж, който не е научил в Германия нито едно от прекалените понятия, които са обикновени за младите англичани от подобен род и положение. Той бе едно капризно дете, непризнаващо никакъв друг закон, освен своето въображение. Неговото завръщане у дома не се очакваше — нищо не можеше да препятства на неговия нов каприз. На другия ден той нае вила с веранди и с рози, със зимна градина и с моравка, която оправдава английската пословица за вилата и любовта. Тя беше построена от някой си търговец ерген за някоя си красива Розамона, и правеше чест на неговия вкус. Една стара жена, взета заедно с къщата, щеше да готви и да прислужва. Нито старата жена, нито притежателят на вилата можаха да разберат платоническите намерения на младия чужденец. Но той си плати наема в аванс, тъй че те не влязоха в подробности. Той обаче счете за благоразумно да прикрие името си. То бе познато в града, който се разрастваше не много далеч от местожителството на баща му, един богат и от знаменито произхождение провинциален джентълмен. Той възприе, следователно, обикновеното име Бътлър, което в действителност принадлежеше на едни негови майчини роднини, и само по това име беше познат както на околността, тъй и на Алис. От нея той не би желал да се прикрива — но по един или друг начин никакъв случай не му се беше удал до сега да спомене дори нейде за своите родители и за своя род.

V

Алис беше извънредно прилежна ученичка на Малтрейвърс. Но при все това четенето и писането са твърде неинтересни неща. Ако основите се поставеха, красивият дворец на знанията щеше да се издигне, но изкопаването на основите и построяването на темелите е трудна работа. Може би той почувства, че е така — тъй като след няколко дни Алис бе предадена на най-стария и най-грозния учител в съседния град. Удивително е какви големи грижи Малтрейвърс положи за нейното възпитание. Бедното момиче отначало плака твърде много при промяната, но сериозният вид и ободренията на учителя най-после я накараха да се примири и тя обеща да работи прилежно и да отдава голямо внимание на уроците си. Малтрейвърс обичаше много удоволствията, не се беше лишил от сладостта да бъде любимец на чувствителните германки. Но той беше извънредно млад, извънредно енергичен и извънредно романтичен, за да бъде това, което се нарича сантиментален. Много лесно се влюбваше и скоро охладняваше. В Алис обаче, която беше наистина много красива и много привлекателна, той още не се беше влюбил и нямаше никакво намерение да направи това.

Почувства вечерта дълга, когато Алис за пръв път прекъсна уроците с него, но Малтрейвърс имаше изобилни източници в себе си. Той постави Шекспир и Шилер на масата — чете докато доби въодушевление и след това започна да пише — а като съчини няколко стиха, не се задоволи, докато не ги изсвири и докато не опита мелодията с гласа си. Това той стори, защото имаше страстта на немеца към пеене и към музика. Малтрейвърс притежаваше сладък глас, съвършен вкус и основно познаване на музиката. Както слънцето затулва една звезда, тъй и неговите спомени изгасиха временно хубавата фантазия, свързана с личността на красивата ученичка.

Тази вечер си легна късно, но когато преминаваше по тесния коридор, който водеше за стаята му, той чу леки стъпки да хвърчат пред него и долови блясването на женска фигура, която бягаше през съседна врата. „Глупаво дете!“ — помисли си той и изведнъж си обясни причината: „Тя е подслушвала пеенето ми. Ще й се карам“. Но почти веднага забрави това си решение.

Следващия ден, по-следващия и много още дни изтекоха, а Малтрейвърс виждаше рядко ученичката, заради която се беше затворил в полска вила, посред зима. При все това той не се разкайваше, нито пък беше изморен от уединението си — не възнамеряваше да навреди на развитието на Алис, тъй като беше сигурен, че ще остане недоволен от бавността му — хората, колкото и да са красиви, не могат да се научат да четат и пишат за един ден. Той се забавляваше, но и се радваше, когато му се удадеше случай да остане сам със собствените си мисли. Желаеше да обгърне натрупалата се опитност и да я осмисли, преди да се впусне наново в действителния живот. Времето беше студено и сурово, но Ърнест Малтрейвърс беше голям любимец на природата и нито снегът, нито мразът можеха да възпрат всекидневните му скитания. Тъй че около обед той обикновено захвърляше книгите и книжата, вземаше шапката и бастуна си и излизаше, свирейки с уста и тананикайки любими мелодии из пустото поле, или край студените води, или през безлистните гори, според настроението си. Малтрейвърс се възхищаваше като съзерцаваше природата и в хората, и в овцете, и в дърветата. В най-глухата уличка в някой гъсто населен град виждаше нещо поетично; той винаги беше готов да се смеси с някоя тълпа, безразлично дали тя се е събрала около някой музикален инструмент или около кучешка битка, да слуша всичко, което се говори, и да забележи всичко, което се прави. А това е същественият поетичен темперамент на артиста, който се стреми да бъде нещо повече от един сценорисувач. Но най-много се интересуваше от разните прояви на човешките страсти или афектации; обичаше да вижда верните цветове на сърцето там, където те се оказваха най-прозрачни — у необразованите и у бедните — тъй като беше оптимист и имаше силна вяра, склонност и обич към природата. Той не вярваше, че може да има някакво зло тъй тъмно, че да не бъде възприемчиво към светлината в едно или друго място, и може би дължеше много на това за изграждането на характера си. Но Малтрейвърс беше необщителен и нищо не го възхищаваше така, както най-уединените гледки. И зиме, и лете се радваше на пустите полета или на разкошните зеленини, тъй като тяхната красота се оглеждаше в самата му душа. От тези си разходки се прибираше дома на замръкване, а през дългите нощи четеше стихове и книги с такова увлечение, каквото бленуващата музика в душата на един младеж в един весел живот можеше да роди. Щастливец! Младостта и геният имат такива хубави страни, каквито всичките Ротшилдовци не могат да купят с всичките си пари! И при все това, Малтрейвърс беше амбициозен — животът течеше твърде бавно за него! Той беше осемнадесетгодишен, а вече поет! Какво повече би желал? Помоли времето да спре завинаги!

Една сутрин Ърнест стана по-рано от обикновено и се заразхожда безгрижно в зимната градина, съседна на приемната му стая; наблюдаваше растенията с особено любопитство (защото имаше известно понятие за живота им: виждаше в тях стотици тайни, които ботаникът не успява да разкрие), чу нисък и много мелодичен глас да пее наблизо. Ослуша се и долови с учудване свои собствени думи, по които напоследък беше създал музика, и биваше доста доволен, когато я изсвирваше вечер.

Песента свърши, Малтрейвърс се измъкна тихо от зимната градина и, докато отваряше вратата, която водеше към градината, видя на един отворен прозорец, съседен с този на Алис, самата нея. Тя не го забеляза, но след като той на два пъти я извика по име, тя се сепна в своята замислена и меланхолична поза.

— Алис — каза той нежно, — сложи си шапчицата и ела с мене в градината. Изглеждаш бледна, дете; чистият въздух ще ти подейства добре.

Алис се зачерви, усмихна се и след няколко минути беше при него.

— Алис — каза той след кратко мълчание, но изведнъж пак млъкна.

Алис го погледна със сериозно почитание.

Малтрейвърс се наведе, откъсна цвете и каза:

— Красиво е, обичаш ли цветята?

— О, твърде много — отговори Алис леко ентусиазирана, — никога не съм виждала толкова много цветя.

„Сега, прочее, мога да пристъпя“ — помисли си Малтрейвърс.

— Алис, ти пееш очарователно!

— А! Господине, вие… вие… — тя спря изведнъж и започна да трепери.

— Да, аз те подслушвах, Алис.

— И се сърдиш?

— Аз… Ни най-малко. Това е талант, но ти не знаеш какво значи талант; искам да кажа, че е много добре човек да има слух, глас и сърце за музиката; а ти имаш и трите качества.

Той се спря, понеже почувства, че ръката му е подхваната; Алис тутакси я сграбчи и целуна. Малтрейвърс беше пронизан от особен трепет, но имаше нещо в погледа на момичето, което показваше, че то съвсем не съзнава, че извършва нескромно и дръзко действие.

— Тъй много се страхувам да не се разсърдиш — каза Алис, като изтри очите си, докато отпускаше ръка, — и сега, предполагам, знаеш всичко.

— Всичко?

— Да, как те слушах всяка вечер и лежах будна цели нощи с музиката на звучащия в ушите ми твой глас, докато се опитах да възпроизведа сама песента ти и тъй, най-после, се реших да пея свободно. Аз обичам това много повече, отколкото да се уча да чета.

Малтрейвърс беше възхитен, момичето се бе докоснало до една от неговите слаби точки. При все това той остана мълчалив. Алис продължи:

— А сега, господине, надявам се, ще ми позволите да идвам и да сядам отвън пред вратата всяка вечер и да ви слушам; аз няма да нравя никакъв шум… ще бъда тиха.

— Какво? В този студен коридор, в тези горчиви нощи?

— Аз съм свикнала със студа, господине. Баща ми не ми позволяваше да паля огън, когато отсъстваше от къщи.

— Не, Алис, ти ще идваш в стаята, когато аз свиря, и ще ти дам един-два урока. Радвам се, задето имаш толкова добър слух; той може да ти помогне да изкарваш честно препитанието си, когато ме напуснеш.

— Когато аз… но аз нямам намерение да ви напускам никога, господине! — каза Алис задъхана.

За щастие, може би, по това време към тях се присъедини господин Симкокс, старият учител. Алис се оттегли, за да приготви учебниците си, а Малтрейвърс сложи ръката си на рамото на учителя и каза:

— Вие имате една бързосхващаща ученичка, надявам се, господине…

— Съгласен съм с вас, Бътлър. Тя напредва неочаквано, занимава се много, когато отсъствам. Но и аз полагам доста старания от своя страна.

— А успяхте ли — попита Малтрейвърс със сериозен тон, — да внушите на бедното дете някои от тези по-светли понятия, за които ви говорих при първата ни среща?

— Как, господине, тя беше действително почти езичница… Разбира се, вече доста се е променила.

— На какво сте я научили?

— На това, че Бог я е създал.

— Това е голяма крачка напред.

— И че Той обича добрите момичета, и бди над тях.

— Браво! Вие надминавате Платон.

— Не, господине, аз никого не надминавам, освен малкия Джон Търнър. Но той е един глупак.

— А! И на какво друго сте я научили?

— На това, че Дяволът търси и намира лошите момичета, и…

— Спрете тук, господин Симкокс. Няма значение Дяволът засега. Нека тя се научи най-напред да прави добро, така че Бог да я обича; останалото само ще дойде. Ние можем да минем без Дявола засега: той е една голяма тайна и трябва да се приближим към нея предпазливо — измърмори Малтрейвърс.

Симкокс трепна учуден.

— Моли ли се тя?

— Научих я на една малка молитва.

— И възприе ли я охотно?

— Бог да я обича, да! Когато й казах, че трябва да се моли на Бога да благослови нейния благодетел, тя не искаше да си отдъхне, докато не й повторих и потретих молитвата, научи я наизуст изведнъж.

— Достатъчно, господин Симкокс, не ви задържам повече.

Забравил безвкусната си закуска, Малтрейвърс продължи размишленията си; той не престана, докато не се убеди, че изпълнява само своя дълг към Алис, като я обучава, за да култивира очарователния талант, който тя очевидно притежаваше и чрез който можеше да придобие своята собствена независимост. Той си въобразяваше, че по този начин ще се освободи от едно задължение и една отговорност, които често го смущаваха. Алис би го напуснала, подготвена да изживее живота си по един честен професионален път. Това бе отлична идея. „Но има опасност!“ — прошепна му съвестта. „Така ли?“ — отговориха философията и Гордостта, тези умни будали, които са винаги тъй тържествени. „Но какво е добродетел без жизнен опит?“

И отсега нататък всяка вечер, когато прозорците биваха затворени и огнището — разпалено, докато ветровете бушуваха и дъждът се плискаше навън, една нежна и приятна форма се движеше в стаята на студента и неговите диви песни се пееха от един глас, който природата бе създала по-сладък от неговия!

Музикалният талант на Алис беше действително удивителен; разгръщаше се неочаквано бързо и вълнуващо. Малтрейвърс беше учуден и скоро я научи да свири по слух и забеляза, че ръката й изгубва грубостта си. Той мислеше за тази красива ръка много повече, отколкото трябваше, и я направляваше по клавишите, макар че тя можеше да се направлява много добре и без него.

Беше поръчал на старата прислужница да донесе за Алис удобни и хубави дрехи, но след като бе допусната „да седи в стаята на джентълмена“, старата жена бе почувствала, без да дочака нови нареждания, че трябва да купи „за красивата млада жена“ дрехи, действително семпли, но от по-добра материя и малко по селската мода и косата на Алис сега внимателно биваше вчесвана и щастие, и здраве цъфтяха по меките й бузи, влажните й устни се усмихваха, впрочем, те никога не се затваряха съвсем над прелестните й бели зъби, освен когато биваше тъжна, но всъщност такава тя вече не биваше, защото Малтрейвърс се оказваше все до нея.

Да не казваме нищо за необикновената грация и деликатността на формите и чертите на Алис, защото почти винаги твърде младите жени са хубави просто защото са твърде млади. За едно грубо момче се изисква по-голямо усърдие да се придвижи и на три стъпки, но ако едно селско момиче има и най-малката възможност да влезе в общество и да се обучи в грациозните жестове, то непременно ще достигне до изтънченост. У всички жени е на лице чувствителността, която придава деликатност на мисълта и тактичност на маниерите. Но чувствителността на мъжете обикновено се придобива със съдействието на интелектуалните качества, не на морала, както е с женския пол.

При музикалните и други уроци Малтрейвърс внимателно използваше случая да поправя честите грешки на бедната Алис в граматиката и ударенията; а нейната памет беше чудновато бърза и задържаща заученото. Самите тонове на гласа й изглежда се бяха изменили в слуха на Малтрейвърс и по един или друг начин дойде време, когато той вече не намираше грешки в тях.

Старата прислужница, която беше видяла началото и се гордееше с пророчеството си, беше много по-добър философ от Малтрейвърс, при все че той потъваше до уши в бездната на Платон и печаташе в доста книги и списания критики срещу Кант.

VI

Образованието не се състои само в четене и в писане — Алис, която беше още много назад в него, научаваше много от Малтрейвърс при всяка тяхна среща. Тъй като усъвършенстваният ум и хубавите маниери са много заразителни, Малтрейвърс, насърчен от нейния бърз прогрес в музиката, се опита да я обучава и в други неща, които можеха да се научат от разговор. Това е едно по-добро училище, отколкото родителите и учителите си мислят — било е време, когато всички знания са се преподавали устно и може би атиняните са научавали много повече, като са слушали Аристотел, отколкото ние, като го четем. Разходките бяха едно академично освежаване и за романтичния философ, и за красивата ученичка, двамата спираха до селските колони при входа на вилата и се отдаваха на разговор за звездите и техните пътища, за дивите животни, птиците, рибите, растенията и цветята — голямото семейство на природата — за добротата и силата на Бога — за мистичната и духовната история на човека.

Възхитен от нейното внимание и възприемчивост, Малтрейвърс най-после премина към поезията; той й преповтаряше най-простите и най-естествените строфи, които можеше да си припомни от любимите поети, самият той съчиняваше стихове, подходящи за нейното разбиране, тя обичаше най-много тях и ги научаваше най-лесно. Сякаш никога не беше имало млад поет с по-грациозно въодушевление, и никога този безвкусен свят не беше се обръщал по-лесно в хубави сънища така, че да развесели новото положение на жертвите си, които скоро трябваше да вземе (в невеселото си свещенодействие). И Алис безшумно и постепенно беше усетила своето предназначение — характера на своята служба. Растенията в зимната градина бяха пораснали под нейните грижи и никой друг нямаше привилегията да пипа книгите на Малтрейвърс, или да нарежда свещената библиотека в студентския му апартамент. Когато той слизаше сутринта долу, или се завръщаше от разходката си, всичко биваше в ред, и то по един магически начин, тъкмо тъй, както той искаше, цветята, които той най-много обичаше, току-що събрани, се разцъфтяваха на масата му; самото положение на големия стол, до самия ъгъл край огнището, когато при влизането в стаята имаше най-сърдечен вид на гостоприемство, говореше за присъствието на жена и ето, един ден, точно когато часовникът удари осем, Алис влезе, така красива и усмихваща се, неизказано щастлива, че единият час, който бе предназначен за нея, й се стори безкраен.

Беше ли Алис влюбена в Малтрейвърс? Тя, безспорно, не показваше по-големи симптоми на влюбеност по обикновения начин — не ставаше по-резервирана, развълнувана и смирена — нямаше никаква горещина по розовочервените й бузи. При все че отначало беше доста смела, тя ставаше всеки ден по-свободна и по-искрена; фактически и за момент не подозираше, че трябва да се придържа към друго поведение. Не притежаваше приетата чувствителна деликатност на момичетата, които, каквото и да е тяхното положение в обществото, са бивали учени да съзират една мистерия и гибел в любовта; всичко, което тя чувстваше, беше тъй естествено и съвсем негреховно. Можеше ли да се въздържи да не се възхищава, когато го слушаше, и да не скърби, когато се отделяше от него? Това, което чувстваше, тя го казваше просто и неприкрито: и откровеността й понякога съвършено го заслепяваше и объркваше. Не, тя не можеше да си каже, че е влюбена, откровено да признае, че го люби — това беше една сестринска привързаност и чувство на признателност.

„Драгото момиче… радва ме, че всичко се развива така — каза си Малтрейвърс, — знаех, че няма да има никаква опасност.“

Не беше ли той самият влюбен? — читателят трябва да реши.

— Алис — каза Малтрейвърс една вечер след продължителен размисъл, докато тя свиреше на пианото. — Алис… не, не се обръщай — седи, където си, но ме изслушай. Ние не можем винаги да живеем така.

Алис не го послуша — тя се обърна и големите черни очи фиксираха неговите с голяма загриженост и уплаха.

Той отвори прозореца, изпълнен с тънкостволи растения и хубавата месечина беше осветила меката моравка. Тишината и светостта на нощта успокоиха и възвишиха мислите му, той бе отмахнал погледа си от очите на Алис и продължи с твърд, но нежен глас:

— Драга ми Алис, не можем винаги да живеем заедно така, ти си сега достатъчно разумна, за да ме разбереш, тъй че изслушай ме внимателно. Една млада жена никога не иска богатства, когато има добър характер, тя е винаги бедна и презирана, когато няма такъв. Сега добрият характер в този свят се изгубва както от неблагоразумие, така и от прегрешение; ако ти би продължавала да живееш по-дълго с мен, би било неблагоразумно, твоят характер ще пострада тъй много, че ти не би могла да си пробиеш път в света и тогава, вместо да ти направя услуга, ще те хвърля в смъртна опасност, ще сторя това, което не бих могъл да изкупя с каквото и да било, а Бог знае какво може да се случи по-лошо от неблагоразумието, тъй като, много съжалявам като казвам, че ти си извънредно красива и привлекателна, за да… за да… Аз трябва да си отида вкъщи, моите приятели имат право да се оплачат от мен, ако продължавам да стоя така изгубен за тях още няколко седмици. А ти, драга ми Алис, сега си достатъчно напреднала, за да получиш по-хубаво образование от това, което аз или господин Симкокс можем да ти дадем. Тъй че предлагам да те настаня в някое почтено семейство, където ще имаш повече удобства и по-високо положение, отколкото тук. Можеш да завършиш образованието си и, вместо да бъдеш обучавана, ще бъдеш така подготвена, че да станеш учителка. С твоята красота, Алис — Малтрейвърс въздъхна, — с твоите естествени дарби и приятен темперамент, ти трябва само да постъпваш добре и благоразумно, за да си осигуриш един достоен съпруг и един щастлив дом. Разбрали ме, Алис? Този е планът, който съм начертал за теб.

Младежът говореше това, което мислеше с добродушие и честност; това бе горчива жертва от негова страна. Но, ако сърцето на Малтрейвърс беше страстно, то не бе егоистично; той чувстваше, че не може повече да живее само с това красиво момиче, че те двамата не могат цял живот да съществуват като двете деца, които добрата фея пази от света и от греха в Павилиона на Розите.

Но за отбелязване е, че една жена никога не е в по-голяма опасност от минутата, когато любимият й се опитва да се спаси с бягство от нея. Тя е сравнително спасена, ако е преследвана и насилвана чрез една очевидно егоистична буйност. Но когато гордостта й се алармира, или чувствата й се нараняват, или великодушието й е апелирано, тя не може да понесе нейния любим да има каквото и да е друго чувство, колкото и възвишено да е то, освен страстта към нея. Безспорно, Алис не съзнаваше тази превратност в нейния пол, защото не схващаше нито собствената си опасност, нито мотивите на Ърнест, но тя тръгна точно по пътя, по който можеше да унищожи добродетелта на един отшелник. Тя се изправи бледа и трепереща — приближи до Малтрейвърс и постави ръката си нежно на рамото му.

— Ще си отида, когато и където пожелаеш… колкото по-скоро, толкова по-добре… утре, да, утре; ти се срамуваш от бедната Алис и аз съм била тъй глупава — да бъда толкова щастлива. — Тя се бореше с чувствата си и продължи задъхана: — Ти знаеш, че Бог ще ме чуе, дори когато не съм с теб, и когато зная повече, ще мога да се моля по-добре и Бог ще те благослови, господине, и ще те направи щастлив, защото аз никога не бих могла да се моля за нещо друго.

Малтрейвърс беше до нея, повдигна лекото й тяло в прегръдката си и нададе диви и страстни възклицания:

— Алис, скъпоценна моя… прости ме; няма, няма никога да се разделим! — Стискаше ръцете й, докато тя бе облегнала главата си върху гърдите му. Той не можеше да противостои на изкушението и започна да целува продължително красивите й очи, докато те го погледнаха бавно, и ръцете й го прегърнаха нежно.

— Алис — прошепна той. — Алис, миличката ми, обичам те! О, как те обичам! — Той не целуваше вече очите й, целуваше само устните й, докато те сладко се полуусмихваха и полувъздишаха. Целувката се забавяше. Умът на Малтрейвърс се размъти… И самият Зенон, философът, роденият далече преди Христа, сигурно бе правил същото на осемнадесетгодишна възраст.

VII

Ние сме склонни да сравняваме гласа на съвестта с нощната тишина. Но аз мисля, че грешим. Тя е невинна. Трябва да имаме предвид ужасната „следваща сутрин“, когато разсъдъкът е съвършено буден и гризенето на съвестта забива зъбите си в него. Изиграл ли е на комар някой всичкото си състояние, или е застрелял приятеля си на дуел, извършил ли е някое престъпление, или си е причинил неприятност — това е следващата сутрин, когато непоправимото минало се изпречва пред него като дух; тогава гробищата на паметта излагат своите грозни мъртъвци — тогава е омагьосаният час, когато мръсният враг, който е в нас, може би най-малко може да ни изкушава, но най-много — да ни измъчва. През нощта ние можем да се надяваме на едно прибежище — забравата и съня! Но на сутринта сънят се е свършил и ние биваме повикани хладнокръвно да разсъдим, да възпроизведем и да преживеем наново събудената горчивина на себеобвинението. Малтрейвърс се събуди като разкаян и нещастен човек — гризенето на съвестта бе новост за него и той чувстваше, че е извършил предателско, коварно, престъпно дело. Тази бедна девойка беше тъй невинна, тъй доверчива, тъй незащитена от никого, дори и от нейното собствено чувство за право. Той слезе долу паднал духом. Копнееше и при това се ужасяваше да се срещне с Алис… Чу стъпките й в зимната градина — спря се нерешително и най-после отиде при нея. За пръв път тя се зачерви и затрепери, и очите й отбягнаха неговите. Но когато той целуна ръката й мълчалив, тя му прошепна:

— А сега ще те напусна ли?

— Никога! — отговори Малтрейвърс разгорещен.

Лицето й така се проясни от радост, че той се успокои донякъде. Алис не познаваше гризене на съвест, при все че се чувстваше развълнувана и засрамена; тя не разбираше, че е изгубила детството си завинаги, фактически никога не мислеше за себе си. Цялата й душа беше с него — тя му възвърна с любов духа, който бе придобила от него чрез знания… И те се скитаха из градината през целия този ден, и Малтрейвърс се примири със себе си. Той беше прегрешил наистина, но може би и Алис беше страдала дотолкова, доколкото съзнаваше, че има разбиране относно неговата закрила. И любовта, която я бе въвлякла към зло, трябваше, чрез вярност и преданост, да отмахне от нея понятието за грях.

Монтен е казал: човек непрестанно се пазари със себе си! Съвестта е най-еластичното нещо в света. Днес вие можете да я прехвърлите през баирче, утре тя закрива планина.

О, колко щастливи бяха те сега — младата двойка! Дните хвърчаха като сънища. Времето минаваше, зимата минаваше и ранната пролет, с цветята си и със слънцето, беше като огледало на тяхната младост. Алис не придружаваше Малтрейвърс в разходките му из полето, понеже се страхуваше да не би да се срещне с баща си, а и той самият не обичаше каквато и да е общественост. Но за тях имаше едно малко пространство, където да се разхождат — моравката с водоскока, храстите и терасата, и Алис никога не запита дали съществува вън от това друг свят. Тя сега бе истинска ученичка, както господин Симкокс твърдеше. Тя четеше лесно и всичко на Малтрейвърс и преписваше стиховете му. Ерос и Психея винаги са съединени, и любовта отваря всичките листа на душата. Само по едно нещо Малтрейвърс беше по-малко разговорлив, отколкото някога. Той не бе успял като моралист, и считаше, че е лицемерно да проповядва това, което не върши сам. Но Алис стана по-добродушна и по-чиста — тя си бе измислила една нова молитва… и се молеше тъй редовно и тъй горещо като че ли не вършеше нищо погрешно. Но законите на небето са по-меки от тези на земята и не казват, че невежеството не изключва престъплението… Ако Алис бе съдена от тях, те едва ли биха позволили на сърцето да свидетелства против душата!

VIII

Беше приятна априлска вечер през този сезон. Ставаше необикновено меко в северната област на Англия, светлите капки от един скорошен пороен дъжд блещукаха по пъпките на храстите, които отрупваха вилата на Малтрейвърс. Малкият водоскок, край който се виждаше фееричната сянка на водната лилия, прибавяше свежест към прясната зеленина на моравката. Дъждът беше придал силна сладост на въздуха, който се промъкваше през множеството виолетки и леко си играеше със златните коси на Алис, докато тя седеше край своя мълчалив любим. Те седяха на селска пейка тъкмо пред вилата и през отворения прозорец зад тях можеше да се вижда щастливата стая — с библиотеката в нея и музикалните инструменти, красноречиво говорещи за домашната поезия.

Малтрейвърс мълчеше, тъй като неговото гъвкаво и възбудено въображение се разгръщаше все по-живо.

Той не мислеше, той мечтаеше. Неговият гений си почиваше сънливо върху спокойното и приятно чувство за щастие. Неговите мисли не бяха съвършено заети с Алис, но несъзнателно тя преминаваше през тях — ако би се отделила от мястото си край него, цялото очарование би се нарушило. Но Алис, която не бе поетеса, мислеше и мислеше само за Малтрейвърс… Неговият образ беше „счупеното огледало“ на хиляди верни парченца, разпилени върху всичко любимо, което представляваше малкият свят за нея. Но те двамата си приличаха в едно — не живееха с бъдещето, чувстваха настоящото; чувството за актуалния, действителния живот, наслаждаването от преживяното време беше силно развито в тях. Такава е привилегията на крайностите на нашето съществуване — младостта и старостта. Средният живот никога не е с днешния ден, той е за утрешния ден… загрижен, кроящ планове, пълен с желания и стремящ се това предприятие да успее и онази надежда да се изпълни, когато всяка вълна от забравеното време го докарва по-близо и по-близо до края на всичко. Половината от живота ни се изпълва с копнения да бъдем всъщност по-близо до смъртта.

— Алис — каза Малтрейвърс, като се събуди най-после от мечтанието си и притегли леките й форми по-близо до себе си, — ти се наслаждаваш от настоящия час тъй добре, както и аз.

— Много повече!

— Повече? Защо?

— Защото аз мисля за теб, а ти може би не мислиш за себе си. Да, мили, мисля единствено за теб.

Малтрейвърс се усмихна, поглади красивата й коса и целуна невинното й чело. Алис се сгуши на гърдите му.

— Колко млада изглеждаш на тази светлина, Алис! — каза той нежно, като погледна надолу.

— Би ли ме обичал по-малко, ако бях стара? — попита Алис.

— Предполагам, че никога не бих те обичал така, както сега.

— При все това аз съм сигурна, че бих имала същите чувства към теб, ако ти беше… О! Колкото и стар да си…

— Как, с набръчкани страни, с парализирана глава, сива перука, и без зъби, както господин Симкокс?

— О, ти никога не можеш да бъдеш такъв! Ти винаги ще изглеждаш млад… сърцето ти винаги ще бъде на лицето ти. Тази хубава усмивка… да, ти ще бъдеш красив до край!

— Но Симкокс, при все че не е твърде приятен сега, е бил, смея да кажа, по-красив от мен, Алис и когато аз ще бъда доволен да изглеждам като него, когато остарея…

— Никога не бих повярвала, че ще бъдеш стар, защото мога да те виждам тъкмо тъй, както желая. Понякога, когато си замислен, веждите ти се намръщват и ти изглеждаш тъй строг, че потрепервам, но и при все че продължаваш да се мръщиш, изглеждаш усмихнат. Времето трябва да ме убие преди да бъдеш изменен в моя поглед.

— Сладка Алис, ти говориш красноречиво, понеже твоят говор е любов.

— Моето сърце ти говори. Да! Бих желала то да изговори всичко, което чувства. Бих желала да мога да съчинявам поезия като теб или да превръщам думите си в музика — и никога тогава не бих ти говорила по друг начин. Аз тъй много се радвах, когато учех музика, защото когато свирех, струваше ми се, че говоря с теб. Аз съм сигурна, че този, който е изобретил музиката, е направил това, защото е обичал силно и е искал да каже нещо с музиката. Казвам „който“, но струва ми се, че това е било жена. Така ли е?

— Гърците, за които ти говорих и животът на които е бил само музика, са мислели, че е бил някой Бог.

— Грешили ли са в това?

— Нашият Бог горе е любов — каза Ърнест сериозно, — но тази любов е от друго естество, нечовешко. Хайде да влезем вътре, защото започва да става студено за теб.

Беше я прегърнал през кръста, когато влизаха. Стаята ги посрещна приветливо и Алис, която не беше напълно споделила с думи сърцето си, седна до инструмента, „за да говори още за любов“ по свой начин.

Беше събота вечер. Всяка събота Малтрейвърс получаваше от съседния град провинциалния вестник — това бе единственото му средство за съобщаване с големия свят. Но не заради това съобщаване той винаги го сграбчваше с алчност и го поглъщаше с интерес. Бащата на Ърнест живееше в областта, в която Ърнест пребиваваше, и вестникът съдържаше новините от тази фамилиарна област в обширните си колони. Следователно, съвестта на Малтрейвърс се задоволяваше и синовното му безпокойство се успокояваше, когато прочиташе от време на време, че господин Малтрейвърс е поканил отличително общество от приятели в хубавата си къща в Лизъл Корт, или че „ловджийските кучета на господин Малтрейвърс са участвали в някой лов“, или че „господин Малтрейвърс със свойствената му щедрост е подарил двадесет лири за някаква цел…“ И сега, когато Ърнест видя очаквания вестник до кипящия самовар, го сграбчи усърдно, разкъса обвивката и отправи бързо погледа си към добре известния ъгъл, посветен на бащината му област. Първите думи, които попаднаха пред очите му, бяха следните:

Вестникът падна на пода. Ърнест се тръшна назад върху стола и покри лицето си с ръце.

Алис мигновено скочи до него. Той я погледна и видя замисления й и уплашен поглед:

— О, Алис! — извика той горчиво и, почти изтласквайки я настрана, скочи и излезе бързо от стаята.

Тутакси цялата къща се развълнува. Градинарят, който винаги биваше дома по времето на вечеря, се завтече към града за кола. Старата жена се намираше в отчаяние за прането, тъй като първата и единствената й мисъл беше за „ризите на господаря“. Ърнест се заключи в стаята си. Алис! Бедна Алис!

След около двадесет минути пътническата кола беше на пътната врата и Ърнест, блед като смъртник, отиде в стаята, където бе оставил Алис.

Седнала на пода с фаталния вестник на скута си, тя напразно се мъчеше да научи кое бе разтревожило тъй чувствително Малтрейвърс, понеже, както казахме по-преди, не знаеше действителното му име и следователно, окото й дори не се спря върху злокобното известие.

Той взе вестника от нея, тъй като искаше повторно да го прочете — някоя малка дума за надежда или окуражаване може би му беше убягнала. И тогава Алис се хвърли на гърдите му.

— Не плачи! — каза той. — Бог знае, че имам достатъчно тъга. Баща ми е на умиране! Толкова добродушен, тъй великодушен, тъй снизсходителен! О, Боже, прости ми! Хайде, хайде, успокой се. Ще ти се обадя след един-два дни.

Той я целуна, но целувката му беше студена и принудена.

Тя чу колелата на колата да стържат камъните. Впусна се към прозореца, но възлюбленото лице не можеше да се види.

Малтрейвърс бе спуснал пердетата и се бе облегнал назад, за да намали тъгата. Още един момент и колата не се виждаше вече. А пред Алис бяха цветята, осветената от звездите моравка, игривият водоскок и пейката, на която те бяха седели тъй щастливи. Той си бе отишъл и често — о, как често Алис си припомняше неговите последни думи, които бяха изказани с отчужден тон — защото последната му прегръдка беше без любов.

IX

Късно през нощта колата, която возеше Малтрейвърс, спря пред вратата на един парк. На Малтрейвърс му се стори, че беше минал цял век, докато селянинът се разбуди от дълбокия си сън.

— Баща ми — извика Малтрейвърс, докато вратата се отваряше със скърцане, — баща ми… по-добре ли е той? Жив ли е?

— О, благословен да бъдете, господарю Ърнест, той бе малко по-добре тази вечер.

— Слава богу! Карай… карай!

Конете галопираха и изпускаха искри по пътя, който извиваше край стара гора. Месечината беше огряла полянката и добитъкът, разбуден от съня си, се повдигна мързеливо и зазяпа дошлия по това късно време човек.

Беше дивна, сякаш омагьосана гледка — един от хубавите английски паркове в полунощ, прекъсван от долини с никога неподновявана мъхова трева, покрит с папрат и с вековни дървета, видели раждането и гледали гробовете на десетки поколения. Тия места са последната горда и меланхолична следа на Норманското рицарство и на стария романтизъм. Те винаги изглеждат тържествено мрачни за тия, които са близо до тях, като нещо, което принадлежи на някоя стара и свята крепост. Те са катедралните колони на природата с тъмния си вид, с големите си дънери и сводове от гъста шума. Но обикновено мрачността им е приятна и по-възхитителна от всичките весели морави на слънчестите склонове, облагородени по модерен вкус. Сега за Малтрейвърс всичко това беше злокобно, сянката на смъртта витаеше мъчително във всяко тъмно кътче и нейният предупредителен глас като че се чуваше във ветреца.

Колата спря наново. Една светлина мъжделееше в долния етаж и една — в горния, по-бледа от другите, идеше едва-едва откъм стаята, където спеше болният човек. Звънецът, който се намираше между бръшляна до вратата, удари остро. Тежката врата се отвори и — Малтрейвърс беше на прага. Баща му беше жив — малко по-добре — и буден. Синът беше в обятията му.

X

Много дни изминаха, а Алис оставаше сама. Получи на два пъти известия от Малтрейвърс. Писмата бяха къси и набързо писани. Веднъж баща му бил по-добре и имало надежда, друг път не се очаквало да преживее седмицата. Това бяха първите писма, които Алис беше някога получавала от него. Тези първи писма бяха събитие за живота й, но не радостно. Ърнест не изискваше от нея да му пише; фактически той беше почувствал отвращение да открие истинското си име и да получава писма на тайна любов в къщата, в която баща му лежеше на смъртно легло. Той би могъл да си даде адреса под друго име до някоя близка пощенска станция, където не го познаваха. Но тогава, за да получи такива писма, би трябвало да се отдели от баща си за часове. Това беше невъзможно. Тези трудности Малтрейвърс не обясни на Алис.

На нея й се видя странно, че той не пожелаваше да му пише, но какво би могла да каже и защо да го тревожи в такъв един час? Все пак колко любезно от негова страна бе да пише! Но писмата му я разочароваха и й причиняваха потоци сълзи: те бяха тъй къси — пълни с тъга — имаше малко любов в тях и „драга“ или даже „най-драга Алис“, което казано устно, беше тъй нежно, а сега изглеждаше студено върху безжизнената хартия. Ако би знаела поне мястото, където беше той, би получила известно успокоение, но тя знаеше само, че той е далеч и в тъга, при все че бе на разстояние около тридесет километра. Тя имаше усещането, че ги дели неизмеримо пространство. Обаче се успокояваше, както можеше: и се мъчеше да скъси дългия мизерен ден като свиреше всичките мелодии, които той обичаше, и като четеше всичките пасажи, които той й препоръчваше. Тя щеше да е тъй напреднала, когато той се завърнеше и как хубава щеше да изглежда градината, понеже всеки ден дърветата в нея придобиваха по една нова усмивка от напредващата пролет. О, те щяха да бъдат тъй щастливи още веднъж! Алис сега научаваше живота, който предстоеше за бъдещето и нейното младо сърце не беше знаело досега, че в това бъдеще има само един пророк: надеждата!

Малтрейвърс, напускайки вилата, забравяше, че Алис беше без пари и сега, след като видя, че престоят му надалеч ще продължи неопределено време, той изпрати една сума. Няколко сметки бяха неплатени — имаше да се дължи известна част от наема и Алис, както й беше писано, даде на старата жена банкнота, с която тя трябваше да изплати малките дългове. Вечерта, когато донесе на Алис остатъка, добрата дама изглеждаше твърде бледна и развълнувана.

— Какво има, госпожо Джонс? Да нямаш новини от него… от… от моя… от твоя господар?

— Драга госпожице, не — отговори госпожа Джонс, — как бих могла да имам? Не искам да те плаша, но е имало две разбойнически нападения в съседство с нас.

— О, слава Богу, че това е всичко! — извика Алис.

— Недей бърза да благодариш на Бога, госпожице; това е ужасна вест за две самотни жени като нас, всичките ни прозорци са до земята! Виж, когато развалях банкнотата при господин Харис, в големия колониален магазин, където всичките бедни хора правеха покупки за утре — беше събота, втората събота от заминаването на Ърнест — всички говореха за разбойничествата през миналата нощ. Те са нападнали Бети… ти познаваш ли Бети? Тя е една много почтена жена, която е прекарала много, и която пие чай с мене всяка седмица. И докато Харис ми разменяше банкнотата (моля, провери, госпожице, вярно ли е) — един грозен човек, който беше до мене, така беше втренчил погледа си в парите, щото аз бях готова да се закълна, че ще ги сграбчи, прибрах ги набързо и си излязох. Но ще повярваш ли, щом излязох на уличката, случайно погледнах назад и видях как грозният човек тичаше като луд зад мене! О, изпищях и младият Добини, който прибираше воловете си от полето, се завтече към мене, и кравите също — Бог да ги благослови! Тъй че грозният човек се спря, а аз се втурнах през вратата и се прибрах у дома. Госпожице, ами ако бъдем ограбени и избити?

Алис не изслуша внимателно цялата тази реч, но това, което чу твърде малко се отрази на силните й селски нерви, нито пък я стресна шумът, който госпожа Джонс произведе с двойното заключване на всичките врати и със затварянето на всичките прозорци — операция, която трая цял час.

Най-после всичко затихна. Госпожа Джонс беше легнала и забравила в обятията на съня преживените ужаси, а Алис, след като се беше качила горе, се съблече, помоли се, поплака и с още мокри от сълзите очи се отдаде на мечти за Ърнест. Полунощ беше минало — часовникът удари отдолу един, без да бъде чут. Луната беше залязла — бавен и тих дъждец падаше върху цветята, тъмни облаци се събраха на небето.

През това време откъм прозорците на гостната стая долу долетя глух непрекъснат шум от стържене, предшестван от слабо звънтене на парчета стъкло върху чакъл. Най-после шумът престана и предпазлива светлина се появи по пода; още един момент и двама мъже бяха в стаята.

— Тихо, Джон! — прошепна единият. — Нека разгледаме първо!

Фенерът, който не осветяваше добре, не показа на разбойниците нищо, което да задоволи тяхната алчност. Книги, ноти, столове, маси, килими и маши, при все че биха били доста ценни сред инвентара на един магазин. Двамата измърмориха едновременно по едно проклятие.

— Джон — каза същият мъж, — трябва да приберем лъжиците и вилиците, а след това да потърсим парите. У старата жена имаше доста пари.

Съучастникът кимна одобрително с глава — фенерът беше наново засенчен и с безшумни стъпки двамата излязоха от стаята. Няколко минути изминаха, докато Алис се събуди от силно изпищяване — тя се сепна, но всичко отново затихна, може би беше сънувала; нежното й сърце биеше силно отначало, но постепенно се успокои. Благодарение на добродушния характер, който бе по-чувствителен, отколкото страхът й, тя предположи, че госпожа Джонс е болна и реши да отиде при нея. Когато започна да се облича, чу ясно стъпки и странни гласове в съседната стая. Сега бе съвсем изплашена — първият й инстинкт й диктуваше да избяга от къщата, а следващият — да затисне вратата и да извика силно за помощ.

Но кой би чул нейните викове? Тя се спря и, колебаеща се, бледа, трепереща, седна на края на леглото. Силна светлина се промъкна през пукнатините на вратата — още един момент и груба ръка я сграбчи.

— Хайде, момиче, не се бой, няма да ти причиним зло, но къде е златото… къде са парите?… Старата мома каза, че са у тебе. Дай ги!

— О, милост, милост! Джон Уолтър, ти ли си?

— Проклятие! — измърмори човекът, като отстъпи назад. — Значи ме познаваш?

Докато говореше, той сграбчи отново Алис, събори я силно с едната си ръка на пода, а с другата внимателно изтегли от един страничен джоб дълъг нож. В този момент на смъртна опасност вторият разбойник, който бе по това време зает с усмиряване на слугинята, затича напред. Беше чул гласа на Алис и заканите на другаря си, впусна се към леглото, хвърли бърз поглед към нея и блъсна към другата страна на стаята възнамеряващия да извърши убийството.

— Какво, човече, полудял ли си? — изръмжа той между зъбите си. — Не я ли познаваш? Това е Алис… моята дъщеря!

Алис скочи, освободена от ножа на убиеца и изпълнена с ужас, загледа мрачното и зло лице на своя освободител.

— О, боже, това е… това е баща ми! — простена и падна безчувствена на пода.

— Дъщеря или не — каза Джон Уолтър, — аз няма да се поставя под нейна власт, припомни си как ни изложи тя преди, когато избяга.

Дарвил застана замислен и объркан, а неговият съучастник се приближи така ядосан и с поглед, пълен с такава жестокост, че даже за Дарвил бе невъзможно да размишлява, без да потрепери.

— Ти си прав — измърмори бащата след пауза, като сграбчи здраво другаря си за рамото, — момичето не трябва да остане тук… колата е покрита. Напускаме местността, аз имам право над дъщеря си… тя ще дойде с нас. Ето, човече, прибери парите… те са на масата… ти си взел лъжиците. Сега, хайде… — докато Дарвил говореше, блъсна дъщеря си; подаде й шала, който се намираше наблизо, и беше вече на прага.

— Не го одобрявам! Ама никак! — каза Уолтър злобно. — Не е сигурно!

— Поне по-сигурно от убийството! — отговори Дарвил, като се обърна с уплашено озъбване. — Бързай!

Когато Алис дойде на себе си, зората се пукваше бавно над пустите хълмове. Тя лежеше на слама — колата трополеше по стръмен и самотен път — а край нея се виждаше мрачното лице на Дарвил.

XI

Бяха изминали около три седмици от тази ужасна нощ, когато колата на Малтрейвърс спря пред вратата на вилата — прозорците бяха затворени, никой не отговори на неколкократното повикване на кочияша. Самият Малтрейвърс, изплашен и учуден, слезе от колата — той беше в дълбок траур. Тръгна нетърпеливо към задния вход, който бе също затворен; отиде към прозорците на гостната стая, които биваха винаги преди полуотворени, даже през мразовитите зимни дни, но сега бяха затворени, както останалите. Извика ужасен: „Алис! Алис!“ — никакъв сладък глас не отговори радостно, никакви феерични стъпки не изтичаха да го посрещнат. В този момент обаче се показа фигурата на градинаря, който идваше през полянката. Той веднага разказа случката; къщата била обрана, старата жена — вързана за кревата й. Алис избягала.

Въпросът се отнесе до един съдия — подозренията паднаха върху бегълката. Никой не знаеше нищо за нейното произхождение или име, даже и старата жена не знаеше нищо. Малтрейвърс беше изрично заповядал на Алис да не говори за себе си и тя твърде много се страхуваше да не бъде открита и изискана от баща си. Но знаеше се, че тя бе влязла в къщата като бедно селско момиче; какво по-обикновено от това за жени от подобен произход — да избягат от любовника си и да отнесат част от вещите му по погрешка? И от едно бедно момиче като Алис какво друго би могло да се очаква? Съдията се усмихна, а полицаите се засмяха. Беше просто добра шега за младия джентълмен! Тъй като от Малтрейвърс нямаше нареждания за преследване и понеже мислеха, че той би бил малко склонен да възбуди съдебно преследване, търсенето не беше твърде строго. Обаче притежателите на две къщи, които също бяха ограбени през предишната нощ, се бяха повече загрижили за това. Подозрения паднаха върху един престъпен човек: Джон Уолтър, който беше изчезнал безследно. Напоследък бил видян, казваха, с някакъв безделник, за когото се говореше, че някога бил добре платен механик, обаче останал без работа, поради кражби и пиянство; след това бивал обвинен като съучастник на банда фалшификатори — бивал и съден, но избегнал наказанието поради недостатъчни доказателства против него. Този човек се казвал Лука Дарвил. Къщата му била претърсена, но той също бил избягал. Следите от кола край вратата на Малтрейвърс даваха слаба нишка за преследване. След едно усилено търсене за няколко дни хора, отговаряйки на въпросите, описващи заподозрените крадци, които имали за другар една млада жена, казаха, че следите водели към странноприемница, известна като прибежище на контрабандисти, край морето. Но от там всяка по-нататъшна следа изчезваше.

И всичко това беше разказано на зашеметения Малтрейвърс; бъбривостта на градинаря изпревари запитванията му, а името Дарвил му обясни всичко, което беше тъмно за другите. И Алис бе заподозряна в най-ниското и най-мръсното престъпление. В неизвестност, възлюблена и протежирана, каквато беше, тя нямаше да избегне клеветата, от която той се надяваше винаги да я пази. Но споделяше ли той подозрението? Малтрейвърс беше твърде великодушен и разумен.

— Куче! — каза той на изплашения служител, скърцайки със зъби и стискайки юмруци. — Посмей да кажеш една дума против Алис и ще те удуша!

Старата жена, която се бе заклела, че за нищо на света не би останала в къщата след потресаващата нощ, научи за завръщането на нейния господар и дойде при него, като накуцваше. Тя пристигна навреме и чу заканата му към служителя.

— А, това е право, дай му заслуженото, благословено да е доброто ти сърце, истината е това, което казвам аз. Госпожицата да е обрала къщата? Да е избягала? О, не… бъди сигурен, че те са я убили и са заровили тялото й.

Малтрейвърс си отвори устата за въздух и без да проговори нито дума, се качи отново в колата и тръгна към съдията. Видя в този чиновник достоен и интелигентен светски човек. Довери му тайната на своето и на Алис произхождение. Съдията се съгласи с него, вярвайки, че Алис е била открита и отвлечена от баща й. Предприе се ново издирване — пръскаше се злато. Малтрейвърс ръководеше лично търсенето. Всичко даде предишните резултати, обаче от описанията, които той чу от хората за младата жена, която придружавала мъжете, предполагаеми, че са Дарвил и Уолтър, той бе доволен, че Алис, въпреки това, бе жива — надяваше се, че ще успее да избяга и да се завърне при него. С тази надежда той остана седмици, месеци в околността, но времето минаваше, а никакви новини… Беше принуден най-после да напусне местността, която ставаше все по-тъжна. Но той си осигури приятел в лицето на съдията, който обеща да му съобщи, ако Алис се завърне или баща й бъде заловен. Той награди госпожа Джонс богато, осигури я до живот, от признателност към младата му и ранна любов. Но обеща най-голяма награда за най-малкото откритие. И със съкрушен и отчаян дух се отзова най-после на неколкократните и загрижени покани на настойника, на чиито грижи бе предаден като сирак, ненавършил годината на пълнолетието.

XII

Фредерик Кливлънд, по-младият син на лорд Бирнхайм, беше настойникът на Ърнест Малтрейвърс. Той беше на около четиридесет и три години, един твърде начетен човек. С голямо образование и с естествени способности, значително над обикновените. Кливлънд в ранния си живот блестеше с амбицията на автор… Беше писал добре и грациозно, но успехът, макар и добър, не задоволяваше стремежите му. Причината за това беше новата литературна школа, която се различаваше от разбиранията на господин Кливлънд и имаше надмощие, въпреки мнението на критиците. И както старият лорд Норуич, който по времето на Чарлс I бе царстващият ум в двора, но през времето на Чарлз II бе считан за извънредно глупав, тъй като и всяко време има своя литературен отпечатък и препраща старите издания в рафтовете на кабинетите, като пренебрегнати антики, Кливлънд не можеше да бъде любим автор на публиката, при все че беше обожаван от критиците — и знатните дами, и любителите купуваха и подвързваха томовете му внимателна поезия и хубава проза. Но Кливлънд беше с високо произхождение, с възхитителни маниери, с красноречив говор — неговото разположение беше тъй приятно, както беше култивиран умът му. Той стана, прочее, един човек много търсен в обществото — както уважаван, тъй и обичан. Ако нямаше гений, имаше здрав разум — и не насърчаваше хубавото си настроение и добродушното си сърце да тичат след някоя суетна сянка и да се безпокоят напразно. Доволен от една почтена и независима репутация, той се отказа от бляна за по-голяма слава и поддържаше доброто си разположение към света, макар да мислеше тайно в душата си, че това все пак не се съгласува с неговите литературни капризи. Кливлънд не се ожени: живееше понякога в града, но главно в Темпъл Гроув — една вила недалеч от Ричмънд. Тук, при една добра библиотека, хубава околност и кръг от привързани и обичащи го приятели, които съставляваха членовете на така нареченото добро общество — тази усъвършенствана и елегантна личност прекарваше един живот може би много по-щастлив от този, който би преживял, ако неговите младежки блянове се бяха изпълнили.

Кливлънд беше действително човек с невисок гений, но много по-издигнат от обикновените автори. Когато се оттегляше понякога от честите си упражнения, той се отдаваше на размишления над великите съчинения. От добре начетен човек той стана задълбочен учен. Някои от положителните науки прибавиха нови богатства към знанията му и придадоха тежест и достойнство на ума му. Социалните му навици, здравият му разум, правилните му разсъждения го направиха отличен съдия за всички неопределени нищожности или малки неща, които, образувайки едно цяло, съставляват знанието за великия свят. Казвам за великия свят, защото Кливлънд познаваше твърде малко света, без великото в него. Но Кливлънд беше един дълбок философ във всичко, което се отнасяше до този изтънчен кръг, в който се движат издигнатите духовно и финансово господа и дами.

Покойният Малтрейвърс — човек, който се възхищаваше от тези, които са с литературни навици, елегантен, високо възпитан и гостоприемен seigneur de province — се оказваше най-стар приятел на Кливлънд. Кливлънд бе станал любимецът на клубовете, когато бе направил своя дебют в обществото. Те бяха неразделни през един или два сезона — и когато господин Малтрейвърс се ожени и се отдаде на селския живот, мислейки, че ще бъде много по-добре в собствените си големи земи, отколкото републиканската лондонска аристокрация. Като се установи спокойно в Лизъл Корт, Кливлънд кореспондираше с него редовно и го посещаваше два пъти през годината. Госпожа Малтрейвърс почина при раждането на Ърнест, втория им син. Нейният съпруг я обичаше нежно и бе за дълго неутешим от загубата й. Той не можеше да гледа детето, което му струваше такава скъпа жертва. Кливлънд и сестра му, госпожа Юлия Данвърс, бяха негови гости след печалната случка; с разумна и деликатна добродушност госпожа Юлия предложи да вземе невинното дете при децата си за няколко месеца. Предложението беше прието и едва след две години Ърнест беше върнат обратно в бащината си къща. Повечето от това време той бе преживял всичките случки, тъжни и радостни премеждия на първия си детски живот под ергенския покрив на Фредерик Кливлънд. Последният обикна детето като свое. Първата разбираема дума на Ърнест поздрави Кливлънд с „татко“, и, когато детето бе върнато в Лизъл Корт, Кливлънд нареждаше на гувернантките куп предупреждения, предпазни средства, обещания и заплахи, които биха заставили една внимателна майка да се изчерви. Това засили връзките между Кливлънд и приятеля му. Кливлънд започна да го посещава вече три пъти през годината, вместо два пъти. Нищо не се правеше за Ърнест без съветите на Кливлънд. Кливлънд му избра училището и сам го записа — той прекарваше всяка ваканция по една седмица в къщата на Кливлънд. Кливлънд знаеше пръв за всичко и затова момчето никога не срещаше затруднения, винаги печелеше някоя награда и получаваше книги, които пожелаеше. За щастие, Ърнест изявяваше понякога вкусове, които съвпадаха с тези на грациозния автор. В него отрано се развиха твърде забележителни таланти — при все че те бяха придружени с една живост в душата му — една енергия, една смелост, която създаде на Кливлънд известно безпокойство, и което сякаш не съвпадаше с нежеланата срамежливост на гения или с обикновената кротост на ранно развития ум. През това време отношенията между бащата и сина бяха по-скоро странни. Господин Малтрейвърс беше надвил първоначалното си озлобление към невинната причина за безвъзвратната му загуба. Той беше вече привързан към момчето и се гордееше с него. Галеше го и го разглези даже повече, отколкото Кливлънд. Но той се бъркаше твърде малко в неговото образование и стремежи. По-големият му син, Кутбърт, не поглъщаше всичкото му сърце, но заемаше всичките му грижи. Той определи Кутбърт за наследник на името и на имотите си. Кутбърт не беше гений, нито предвещаваше да бъде такъв; той възнамеряваше да бъде един усъвършенстван джентълмен и едър собственик. Бащата го разбираше и виждаше ясно както характера му, тъй и кариерата му. Той не срещаше затруднения в образованието му и формирането на ума му. Но Ърнест го озадачи. Той беше дори малко затруднен да реши защо не може да надвие съвършено чувството на отчуждаване към него, което беше изпитал, когато го бе приел обратно от Кливлънд, и затова възприе наставленията на Кливлънд относно здравето му и прочее. Нему винаги се струваше, че неговият приятел има известно право над детето и той се въздържаше да смъмри за каквото и да било Ърнест, при все че твърде често се караше на Кутбърт. Докато по-младият син израстваше, беше очевидно, че Кливлънд го разбира по-добре, отколкото собственият му баща, затова на бащата не беше неприятно да възложи пасивно на Кливлънд отговорността за образованието му.

Може би господин Малтрейвърс не би гледал тъй безразлично на Ърнест, ако той би бил един обикновен по-малък син. Ако една професия беше необходима за него, господин Малтрейвърс естествено би се загрижил за това. Но Ърнест беше наследил от една роднина по майчина линия имот, който му даваше доход от четири хиляди лири годишно и така той беше станал независим от баща си. Това още повече ги разделяше. Господин Малтрейвърс постепенно започна да не счита Ърнест за собствен син, престана да го съветва, хвали или контролира, обаче той го приемаше като мило, обещаващо, привлекателно момче, което без голям труд от своя страна щеше да бъде гордост за семейството си и щеше да се отдаде на своите ексцентричности, разчитайки на четири хиляди годишно. Господин Малтрейвърс за пръв път беше сериозно в недоумение, когато момчето на шестнадесетгодишна възраст, след като беше изучило немски, и, увлечено във „Вертер“ и „Разбойници“, му съобщи желанието си, което звучеше като настоятелно искане, да отиде в Гьотинген вместо в Оксфорд. Никога понятията на господин Малтрейвърс за едно правилно образование не се бяха оказвали тъй противоречиви. Той отвърна отрицателно и забърза към кабинета си, за да напише дълго писмо до Кливлънд, който беше с награда в Оксфорд и който сигурно би бил на неговото мнение. Кливлънд, вместо да отговори на писмото, дойде сам: изслуша внимателно всичко, което бащата имаше да каже, след което излезе с младежа в парка. Резултатът от този разговор беше, че Кливлънд застана на страната на Ърнест.

— Но, драги ми Фредерик — каза учуденият баща, — аз мисля, че момчето ще вземе всичките награди в Оксфорд.

— И аз имам няколко от там, Малтрейвърс, но нямам полза от тях.

— О, Кливлънд!

— Аз говоря сериозно.

— Но това е много странно.

— Твоят син е твърде чудесен младеж.

— Страхувам се, че е такъв… страхувам се, че е такъв. Бедното момче! Но какво ще научи то в Гьотинген?

— Езици и независимост — каза Кливлънд.

— И класиците… класиците… ти си отличен старогрък!

— Има много старогърци в Германия — отговори Кливлънд, — и Ърнест съвсем не може да забрави това, което вече знае. Драги ми Малтрейвърс, момчето не е като повечето умни младежи. То трябва да преживее приключения и възбуди по негов си почин, иначе ще стане един мързелив мечтател, или един непрактичен ентусиаст за цял живот. Остави го сам да се справя. Кутбърт е постъпил в гвардията, така ли?

— Но той бе преди това в Оксфорд.

— Хм! Какъв хубав младеж е той!

— Не така висок като Ърнест, но…

— С по-хубаво лице — каза Кливлънд. — Този ви син може да бъде гордост в едно отношение, а Ърнест, надявам се — в друго.

Студентът от Гьотинген меланхолично се запъти към къщата на този джентълмен, тъй сполучливо избран за негов настойник.

XIII

Къщата на Кливлънд беше италианска вила, приспособена за английския климат. През една йоническа арка се влизаше във владение от осемдесет или сто акра, което бе добре залесено и изкуствено наредено. Пътят минаваше през зелена поляна със стари дървета, заобиколени от изобилни храсти и цветя в кошници, обвити с пълзящи растения или цъфтящи във вази, поставени с вкус и с класическо внимание на подходящи места. Стари бръшляни и скромно навеждащи се върби бяха особено и изкусно наредени от притежателя. Без да бъде отрупано или изтънчено обработено, цялото място излъчваше разнообразна, култивирана красота; въздухът придобиваше различна миризма от различните растения при всяко завиване на пътя и цветовете на растенията, както и листата, се различаваха при всяка гледка.

Най-после, на една полянка, снишавайки се към прикътано езеро, отрупано с липи и кестени, зад което имаше гъста гора, се открои самата къща, която получи изведнъж своя завършен, коронован вид. Тя бе дълга и ниска. Колони подпираха покрива и се простираха по цялото протежение, издигнати над основите, с вид на покрита тераса; широки стълби с масивни стълбове, вази с алое и портокалови дървета водеха към полянката; под клоните бяха наредени статуи, римски антики и редки чуждестранни сувенири. От другата страна на езерото друга тераса, твърде широка, украсена, на дълги интервали с урни и скулптурни работи, бе в контраст с хълмистия и сенчест отсрещен бряг и разкриваше през неочаквани отвори между дърветата широки изгледи към хоризонта с гордата Темза, която се виеше в мъглата. Вътрешността на къщата съответстваше на фасадата. Всичките главни стаи, както и спалните, бяха на един етаж. Малка, но висока осмоъгълна зала водеше към четири последователно и богато подредени стаи. На единия край се намираше сравнително малка столова, таванът на която беше боядисан с ярки бои, а по стените бяха нарисувани приятни изгледи доста сполучливо. До прозореца имаше вдлъбнатина в стената, дето беше поставена статуя, копие на пеещата фауна. От тази стая се отиваше в картинна галерия, в действителност необогатена с безсмъртни скъпоценности, с каквито претендират за величие принцовете. Кливлънд притежаваше богатството на обикновен джентълмен и, понеже го управляваше с предпазлива икономия, то задоволяваше всичките му изтънчени желания. Картините бяха серии — някои оригинални, някои копия (а копията бяха, в повечето случаи, най-добрите) — на любимите художници на Кливлънд. И беше обяснимо защо измъченото и замислено лице на паната се оказваше на централно, почетно място. От тази стая се отиваше в библиотеката, най-голямата стая в къщата, която беше забележителна както с големината си, така и с украшенията си. Тя беше около двадесет метра дълга. Етажерките бяха украсени с бронзови бюстове, докато поставените в открити сводове, на интервали, статуи с особени огледала придаваха на всичко вид на галерия с лице, отворено от наредените с книги стени, и още — усещаше се във всичко една класическа мекота, една почивка за очите, прозорците, които бяха обърнати към колоните и открояваха възхитителна гледка към скулптурните работи, цветята, терасите и езерото навън хармонираха тъй добре с тези сводове, щото действителната гледка почти уверяваше, че всичко е изработка на някоя майсторска ръка от поетичните градини, които още украсяват хълмовете на Рим. Кливлънд беше голям любител на скулптурата. Той я обичаше не само заради нейната красота, но и за интелектуалния ефект, който тя придава, където и да се намира. Отражението върху ума и вкуса на човека, причинено от постоянната гледка на паметници на единственото незагиващо изкуство, което прибягва до физически материали, е неизказуемо. Гледайки гръцки мрамор, ние се запознаваме почти несъзнателно с характера на гръцкия живот и литература.

— Гледате ли някога латинския превод, когато четете Есхил? — попита веднъж един ученик Кливлънд.

— Този е моят латински превод — каза Кливлънд, показвайки към Лаокоон, свещенослужителя на Аполон в Троя.

От библиотеката се отиваше в малък кабинет за любопитни стари вещи и медали. Друга една врата от библиотеката водеше към коридор, който свързваше главните спални; най-близката врата беше тази на частната стая за занятия на Кливлънд, която се съобщаваше с неговата спалня.

Господин Кливлънд беше предупреден бързо от стражата си и прие младежа с гостоприемна усмивка, при все че очите му бяха влажни и устните му трепереха — тъй като момчето приличаше на баща си! — едно ново поколение започваше нашествието си за Кливлънд.

— Добре дошъл, драги ми Ърнест — каза той, — тъй съм радостен задето те виждам, затова няма да ти се сърдя за твоето мистериозно отсъствие. Ето я твоята стая, виждаш името си над вратата — тя е по-голяма от тая, която си имал досега, тъй като си вече мъж. Виждаш, че си близко до колоните. Но какво е станало с теб, драгото ми момче? Колко бледен изглеждаш! Бъди весел… бъди весел. Добре, аз сам ли трябва да се развеселя, или ти ще ме заразиш…

Кливлънд излезе бързо — той се замисли за изгубения си приятел. Ърнест потъна в първия стол и закри лицето си с ръце. Слугата на Кливлънд влезе, разшета се в стаята, разтвори куфара и приготви вечерните дрехи. Но Ърнест нито погледна, нито проговори; първият звънец удари; вторият удари още по-силно, но той не ги чу. Беше напълно обзет от чувствата си. Първите звуци от благия глас на Кливлънд бяха докоснали една мека корда, която в разстояние на месеци на загриженост и възбуждение се беше притаила в тъга, но никога не се беше проявила чрез сълзи. Нервите му бяха разклатени — тези здрави млади нерви! Когато най-напред видя Кливлънд, той си спомни за починалия си баща, но след като погледна около приготвената за него стая и забеляза вниманието, което беше положено за неговите удобства, и видя нежните спомени в най-дребните неща навсякъде, пред него изпъкна Алис, внимателната, смирената, привързаната, изгубената за него Алис. Учуден от забавянето на прислугата си, Кливлънд се върна в стаята; Ърнест седеше мирно, закрил лицето си с ръце. Кливлънд положи нежно ръка на рамото му и Малтрейвърс заплака като дете. Лесно беше да се извикат сълзи в очите на този младеж; една великодушна или нежна мисъл, една стара песен, най-простата мелодия, бяха достатъчни за това. Но буйната и ужасна страст го завладяваха първи път истински и той вече бе познал бурната горчивина!

XIV

Тесният залив между Младостта и Мъжествеността ние преминаваме деветдесет на сто по моста на въздишките. Този интервал обикновено бива зает от някоя измамена или разочарована любов. Интелектът е затвърдял от огъня, през който е преминал. Умът се е възползвал от развалините, причинени от всяка страст, и ние можем да очертаем пътя си към благоразумието с помощта на тъгите, които сме преживели. Но Малтрейвърс се намираше още на моста, където често, както умът, така и тялото, биват слаби. Кливлънд остроумно откри, че чувствата му вземат участие в промяната, която той със съжаление вижда, но имаше деликатността да не изтръгне от младежа признание за нея. Полека-лека се привърза тъй силно към сърцето на Ърнест, че една вечер му каза всичко. Като светски човек, Кливлънд се радваше, че нещата не са отчайващи, но се страхуваше от някаква връзка с женена жена. Разбира се, като човек, който превъзхождаше света изобщо, той симпатизираше на нещастното момиче, което Ърнест му описа искрено и непреувеличено ласкателно, и той се въздържа от утешения, които биха били безполезни. Чувстваше действително, че Ърнест не е човекът, който може да изневери на разцвета на мъжествеността си заради една сянка от храст; че с един такъв кръвен, буен и здрав темперамент той най-после ще се съвземе от отпадналостта си, и ако това би му дало известно предупреждение, не би се отклонил съвършено от гризенето на съвестта. Той знаеше също, че малцина стават велики писатели, или велики хора (и си въобразяваше, че Ърнест е роден да бъде един от тях), без жестоките чувства и страстните борби, през които Вилхелм Майсторът на Действителния Живот, трябва да премине чиракуването си и да достигне Майсторската Степен. Но най-после той беше сериозно загрижен за здравето на момчето. Една постоянна мрачност изглежда го водеше към гроба. Напразно Кливлънд, който тайно го насочваше към обществена кариера, се мъчеше да възбуди амбицията му — духът на момчето изглеждаше съвършено съкрушен и посещението на някоя политическа личност, или споменаването на някой политически труд, го принуждаваха да отиде в уединената си стая. Най-после неговата умствена болест взе друг обрат. Той стана изведнъж съвсем болезнен, ако не фанатичен — щях да кажа религиозен, но тази не е подходящата дума, нека го нарека псевдорелигиозен. Здравият му разум и култивираният му вкус не му позволиха да се възхищава от бесните трактати на неучени фанатици — притихна с добрите и прости елементи на Светото писание и се закле в един мрачен и интензивен фанатизъм. Той не виждаше Бащата Бог, но ден и нощ бленуваше само за Него. Потреперваше до бледност от собствените си въображения, и както земята, тъй и небето, еднакво изглеждаха черни с вечния гняв. Тези признаци съвършено осуетиха надеждите на Кливлънд и го объркаха. Той не знаеше какво лекарство да употреби и учуден видя, че Ърнест започва да прилича на него. Възвишените му стремежи, сериозните му занятия бяха считани от младия, но сериозен ентусиаст за мизерни забавления на Манон — бога на олицетворените богатства в Светото писание. Беше вероятно Ърнест Малтрейвърс да умре в някоя лудница.

XV

Тъкмо Малтрейвърс се почувства тъй зле, че не можеше да бъде повече, и един младеж посети Темпълтън Гроув. Той се казваше Лъмли Ферърс, имаше доход от около осемстотин лири годишно — не упражняваше никаква професия. Лъмли Ферърс не притежаваше това, което обикновено се нарича гений; тоест, той нямаше ентусиазъм и ако правилното значение на думата талант е способността да се направи нещо по-добре от другите, Ферърс не можеше да се гордее много в това направление. Той нямаше талант за писане, нито за музика, нито за рисуване, нито за обикновения друг кръг от усъвършенствания. Но у него имаше нещо, което често е по-хубаво от гения или от таланта — той имаше силен и извънредно остър ум. Имаше нещо повече — твърде живи маниери, висок дух. Беше остроумен, чудновато красноречив и бърз в разговорите, имаше положителна увереност и дълбока вяра в собствените сили. Обичаше да крои планове за бързо и лесно забогатяване, хитрости, интриги — те му доставяха удоволствие и го възбуждаха — той бе също много силен в сарказми и аргументи, и обикновено придобиваше удивително влияние над онези, с които се сприятеляваше. Неговият висок дух и щастливото понасяне на всичко прикриваха и отвличаха вниманието му от пороците, които държаха първенство в характера му, които бяха една обикновена коравост в обичта и една безчувственост към моралните принципи. При все че беше учил по-малко от Малтрейвърс, той беше изобщо един твърде образован човек. Познаваше повърхностно много клонове от науката, задоволяваше се с общите им принципи и захвърляше настрана по-нататъшното им изучаване, като не забравяше никога това, което знаеше за тях (тъй като паметта му беше като някакъв порок). Към тях той прибави едно общо запознаване с модерната литература. Това, от което се възхищаваха малцина, Лъмли никога не си даваше труд да го чете. Живеейки сред дреболии, той правеше така, че те да стават интересни и романтични според неговото гледище. И тук действително беше талантът — талантът да се включваш в обществения живот — талантът да си доставяш удоволствие до висша степен при най-малък труд. Лъмли Ферърс беше тъкмо от тези хора, които всички наричат съвършено умни, и при все това човек би се замислил да определи в какво именно са умни. Това беше, действително, тази безименна сила, която принадлежи на способността и която прави някого да превъзхожда, общо взето, другите, при все че в много подробности не е забележителен, Ферърс може би принадлежеше към този тип мистични господа, превъзхождащи по този начин другите хора; защото при все че един обикновен журналист би могъл да го надмине в изкуството за съчиняване, малко гениални хора, колкото и да са се отличили, биха почувствали, че стоят над Ферърс в бързото схващане и пластичната живост на естествения интелект. Остава само да се каже за този особен младеж, чийто характер беше едва наполовина развит, че той беше видял твърде много от света, и би живял лесно и доволно с всякакви темпераменти и класи: прости или учени, адвокати или поети, патриции или плебеи.

Ърнест беше, както обикновено в стаята си, когато чу в коридора шум, който предизвестяваше пристигането на някого. След това чу много силен смях, а после — остър, ясен и жив глас, който премина през слуха му като бръснач. Ърнест веднага бе обладан от голяма мрачност. Той излезе на терасата, за да избегне повторението на това неприятно смущение: и наново потъна в разнебитените си мечти, в тази част на терасата, която заемаше най-уединеното крило на къщата. Разхождаше се със скръстени ръце, с наведени очи, със сбръчкани вежди и с всичките ангели, потъмнели върху благородното изражение на лицето, което по-преди изглеждаше сякаш готово да засрами дявола и да се противопостави на света. Ърнест последва лошите мисли, които го бяха завладели през Долината на сенките. Тутакси той почувства пред себе си нещо — някаква пречка, която по-рано не беше срещал. Сепна се и видя пред себе си младеж, облечен прилично, с вид на джентълмен, с внушително изражение на лицето.

— Господин Малтрейвърс, струва ми се — каза непознатият и Ърнест позна гласа, който го беше така смутил, — това е щастие, ние можем да се запознаем, тъй като намирам, че Кливлънд иска да бъдем приятели. Господин Лъмли Ферърс, господин Малтрейвърс. Тъй като аз съм по-възрастният, пръв подавам ръката си и се усмихвам. Хората винаги се усмихват, когато правят нови запознанства! Добре, това е свършено. В коя посока се разхождате?

Малтрейвърс можеше, когато пожелаеше, да бъде тъй горд като че ли никога не е излизал от Англия. Той се отдръпна с неприятно учудване; измъкна ръката си от тая на Ферърс и, казвайки твърде студено: — Извинете, господине, зает съм, — закрачи към стаята си. Хвърли се на стола си и забрави всичко, но ето че отново с учудване и гняв чу острия, ясен глас близо до рамото си.

Ферърс го беше последвал до стаята му.

— Казвате, че сте зает, драги. Искам да напиша няколко писма: ние няма да се смущаваме, не се безпокойте — каза Ферърс и седна до писалищната маса, потопи перо в мастилницата, нареди пред себе си листове и попивателна и скоро изписа доста страници с най-бързо драскане.

Малтрейвърс започна да наблюдава с любопитство новодошлия.

Сбито, но солидно като гранит чело се издигаше над малки, светнали, интелигентни очи; чертите бяха хубави, но по-скоро остри и напомнящи погледа на лисица; лицето имаше този силен здрав цвят, който обикновено говори за яко телосложение и висок животински дух; брадичката беше масивна и на един физиономист би подсказала твърд и силен характер, но устните му, пълни и големи, бяха устни на страстен човек, и тяхната безспирна игривост и полуусмивка говореха за веселост и хумор, при все че, когато бяха в застой, имаше в тях нещо злокобно.

Малтрейвърс го гледаше със сериозно мълчание, но когато Ферърс свърши четвъртото си писмо, (когато друг на неговото място би написал едва една страница), захвърли перото и погледна съсредоточено към Малтрейвърс с весел и проницателен поглед, в изражението на лицето на новодошлия имаше нещо капризно и след цялата тази сцена Малтрейвърс прехапа устните си, за да въздържи една усмивка, каквато не беше ползвал от седмици насам.

— Виждам, че четете, Малтрейвърс — каза Ферърс небрежно, прелиствайки томовете, които бяха сложени на масата. — Много добре, ние ще започнем живот с книгите, те увеличават източниците на знанията; така е и с капитала, но капиталът не е от полза, ако не живеем от лихвите, книгите са безполезна хартия, ако не турим в действие мъдростта, която извличаме от мисълта. Действие, Малтрейвърс, действие е този живот за нас. На нашата възраст ние имаме страсти, въображение, чувства, не можем да ги четем, нито да ги пишем — трябва да живеем с тях великодушно, но икономично.

Малтрейвърс беше поразен; новодошлият не се оказваше празен човек, за какъвто си го въобразяваше. Той се повдигна бавно, за да отговори:

— Животът, господин Ферърс…

— Чакай, mon cher, спри; не ме наричай господин; ние ще трябва да бъдем приятели; аз мразя да се отлага това, което трябва да бъде, даже чрез някоя излишна дума; вие сте Малтрейвърс, аз съм Ферърс. Но вие бяхте почнали да говорите за живота. Предполагам, че е по-добре да поживеем малко, вместо да говорим за живота. Има един час до обед — нека излезем, да се поскитаме из полето, искам да си отворя апетит, освен това аз обичам природата, когато няма швейцарски планини — да се катериш, за да достигнеш до някой изглед. Allons!

— Извинете — започна пак Малтрейвърс, полузаинтересуван и полуотегчен.

— Хайде! Хайде!

Ферърс подаде шапката на Малтрейвърс, взе го под ръка, и те бяха на широката тераса край езерото преди Ърнест да се бе уверил, че това е така.

Въодушевен, ексцентричен и лек беше говорът на Ферърс (тъй като това беше по-скоро говор, отколкото разговор); книги, хора и неща — той ги прехвърляше и си играеше с тях; едно егоистично разказване на десетки приключения, в които той е бил героят, но споделено така, че вие да се смеете и на него, и с него. И жената, хубавата жена, участваше във всичките разкази!

XVI

Досега Малтрейвърс не беше се сблъсквал с ум, способен да окаже силно влияние върху неговия. И у дома, и в училището в Гьотинген, навсякъде, той биваше блестящият и капризен водител на другите, убеждавайки или командвайки по-умни и по-стари глави от неговата — даже Кливлънд винаги отстъпваше пред него, при все че не съзнаваше това, фактически рядко се случва да бъдем силно повлияни от тези, които са много по-възрастни от нас. По-възрастният с две до десет години от нас най-много ни съблазнява. Той се стреми към същите неща — има същите възгледи, цели, удоволствия, но е по-изкусен и има повече опитност; той преминава с нас пътеката, която ни е отредена да преминем, но от която по-старото поколение желае да ни предпази. Там, където няма голяма симпатия, има твърде малко влияние. Сега настъпи епоха в интелектуалния живот на Малтрейвърс. Той се срещна за пръв път с един ум, който контролираше неговия. Може би физическото положение на нервите му го правеше по-малко способен да се справя с полумъчителното, но съвършено в добро разположение заповедничество на Ферърс. Всеки ден този чужденец вземаше повече и повече надмощие над Малтрейвърс. Ферърс, който беше съвършен егоист, никога не изискваше от новия си приятел откровеност, не искаше да знае никак тайните на другите хора, освен ако те не биваха полезни за някаква негова цел. Но той говореше тъй усърдно за себе си — за жени и удоволствия, за веселия, шумен живот в градовете — така че младежкият дух на Малтрейвърс биваше събуждан от тъмната си летаргия без да употреби усилия от своя страна. Мрачният фонтан изчезна постепенно — чувствата му се освободиха от облаците — той почувства още веднъж, че Бог е създал слънцето, за да освети деня, че сред тъмнината е извикал звездите.

Може би никой друг не би успял да излекува Малтрейвърс от болния му ентусиазъм: той не би послушал един суров и саркастичен неверующ; той би погледнал с пренебрежение на един почти умрял и просветен духовник, като на един светски и лукав нареждач на небесните закони и земните обичаи. Но Лъмли Ферърс, който, когато аргументираше, никога не допускаше да му се възрази с чувство или с нещо подобно, който биеше с логиката си като с чук, при все че изглеждаше направен от тъп метал, възпламеняваше ефирната искра при всеки удар — Лъмли Ферърс беше тъкмо човекът, който трябваше да се противопостави на възражението и да убеди разума на Малтрейвърс и в момент, когато работата дойде до аргумент, излекуването беше скоро завършено; защото колкото и да се затъмняваме и заблуждаваме с въображения, с видения и с остроумието на фанатичния мистицизъм, никой от нас, смъртните, не може математически или нелогически да оспорва, че в света, който Бог е създал, един спасител — посетил не би могъл да се окаже предназначен за проклятие.

XVII

Ферърс, случайният инициатор на това възраждане, беше всичко друго, освен светия; знаем, че не най-добрите инструменти изработват най-добрите изделия; Ферърс си бе поставил като правило желанието да направи всички неща и всички хора наоколо подчинени на него. И сега възнамеряваше да отиде в странство за няколко години. Искаше да има приятел, тъй като не обичаше уединеността, освен това един приятел вземаше участие в разноските и един човек с осемстотин лири годишен доход, нямаше да му е неприятен. Ето защо той реши Ърнест да бъде неговият другар в пътуването.

Малтрейвърс беше вече горещо привързан към новия си приятел и желаеше силно промяната: Кливлънд съжаляваше, че ще се раздели с него, но той се боеше от едно отпадане духом на градежа, ако последният би бил наново оставен на ръцете му. И така, съгласието на настойника беше получено; впрягът беше купен и снабден с всичкия необходим разкош. Един швейцарец, полукуриер, бе ангажиран за грижите по хотелите.

На Малтрейвърс бяха отпуснати хиляда лири годишно и една мека, приятна сутрин, към края на октомври, Ферърс и Малтрейвърс се намериха на половината път за Дувър.

— Колко се радвам, че излизам от Англия! — каза Ферърс. — Тя е чудесна страна за богатите, но тук осемстотин лири годишно, без професия, освен тази на удоволствията, отиват на вятъра — в странство е друго.

— Мисля, че съм чувал от Кливлънд, че ти ще бъдеш богат някой ден.

— О, да, имам това, което се нарича очаквания! Трябва да знаеш, че съм от добър и богат род. Сегашният лорд Саксингъм, по-рано носещ името Франк Лейсълс, и баща ми, господин Ферърс, са били първи братовчеди. Двама-трима роднини измряха и франк Лейсълс стана лорд; именията не преминаха към законния наследник; той беше беден и се ожени за богата наследница. Жена му умря; имотът беше прехвърлен на единственото й дете, най-хубавото малко момиче, което някога сте видели. Хубава Флорънс, често желая да те виждам! Почти всичкото й богатство ще бъде на нейно разположение, когато тя стане пълнолетна. Баща ми, по-малко щастлив и по-малко умен от братовчеда си, намерил за по-добре да се ожени за някоя си Темпълтън. Клонът Саксингъм от семейството учтиво отхвърлил познанството с нея. Майка ми имаше един брат, умен, старателен в това, което са нарича „работа“ — той стана богат, баща ми и майка ми умряха, но нищо не се подобри от това. Аз станах пълнолетен и струвах (аз обичам това изразяване) нито повече, нито по-малко от тези често цитирани осемстотин лири годишно. Богатият ми чичо е женен, но няма деца. Аз съм, следователно, предполагаемият наследник — но той е един светец, затворен, макар и претенциозен. Кавгата между чичо Темпълтън и Саксингъмците още продължава. Темпълтън се сърди, ако се срещам със Саксингъмците — и Саксингъмците — по никой начин не са така сигурни, че аз ще бъда наследника на Темпълтън и се съмняват, че ще поискам някой ден от лорда високо място. Ти знаеш, че лорд Саксингъм е в администрацията. По един или по друг начин имам едно двузначещо място в Лондонското общество, което не обичам: от една страна имам аристократично родство, към каквото парвенютата винаги са любезно наклонни — от друга страна съм един полузависим младеж, от когото благородните роднини учтиво се срамуват. Някой ден, когато се уморя от пътешествия и леност, ще се завърна и ще се боря с тези малки мъчнотии, ще спечеля на моя страна методичния си чичо и ще сграбча здраво благородния си братовчед. Но сега съм способен за нещо по-хубаво, отколкото да изляза така в света на висшето общество. Сухите трески, не зеленото дърво, са които дават пламъка! Колко бавно кара този човек! Хайде, господине! Бързай! Ще имаш по половин шилинг на километър. Дай ми кесията си, Малтрейвърс: аз мога да бъда касиера, тъй като съм по-възрастен и по-умен, ние можем да уравним сметките в края на пътуването. Какво хубаво момиче!…