Бурен живот

I

Ще се отдалечим за известно време от следването на Малтрейвърс в безшумния прогрес на умственото му развитие, за да погледнем назад към по-жестоката съдба, която беше предопределена за Алис Дарвил. По нейния път поезията не хвърляше никакви цветя, нейните самотни стъпки към отдалечения храм, където отиваше на поклонение и където намираше почивка, не бяха осветени от мистичната светлина на науката, нито пък бяха водени от хилядите звезди, които винаги са ясни в небесата за облагодетелстваните очи на гения и на въображението. Не по въздушните и весели пътища, които се извиват така надалеч от всекидневния живот и занятията на обикновените хора, не по уединените Алпи на духовната философия блуждаеха самотните стъпки на детето на бедността и скръбта. По отъпканите и изхабени друмища на обикновения живот, със съкрушено сърце и с окървавени крака, Алис вървеше към съзнанието, че целта, великата тайна в живота и сумарната задача на всичките философии, независимо дали практична или идеална, е била, може би, достижима колкото за нея, толкова и за еластичните стъпки и сърце на онзи, който жадуваше по-великото и почти вярваше в невъзможното.

Връщаме се в онази мрачна нощ, през която Алис беше откъсната от покрива на любимия си.

Дълго време беше минало преди тя да дойде в съзнание, за да види какво се е случило и да има ясна представа за страшния обрат, който беше взела съдбата й. Това беше през една мъглява и мрачна утрин. Грубата, покрита кола, която я носеше, минаваше по развален и запустял път, завиваше около безлюдни хълмове, които, в Англия, обикновено подсказват близостта на морето. Разтреперана погледна наоколо: съучастникът на баща й, Уолтър, лежеше прострян до краката й и тежкото му дишане показваше, че беше дълбоко заспал. Дарвил подканяше изморените и натъжени коне да вървят. Широкият му гръб бе обърнат към Алис. Дъждът капеше от шапката му, тъй като на мястото, където седеше отпред, не беше защитен от него, и сега, когато се обърна и злокобният му и мрачен поглед се спря върху лицето на Алис, изражението му изглеждаше още по-зло. Неприветливата утрин завършваше отвратителната картина на неприкрито и разбойническо нищожество.

— Хо, хо! Алис! Ти вече дойде на себе си — каза той с иронична усмивка. — Радвам се за това, защото не мога да търпя при мен хубави дами да припадат. Ти си имала един дълъг празник, Алис. Сега трябва още веднъж да се научиш да работиш за бедния си баща. А ти си хитрувала. Но нищо, за миналото ти прощавам. Не трябва да бягаш вече така без мое знание. Ако имаш желание за любовници, няма да ти преча, но стария ти баща трябва да разбере нещо от това.

Алис не можеше да слуша повече. Тя закри лицето си с наметалото, което бе хвърлено върху нея, и въпреки че не припадна, чувствата й изглеждаха парализирани. Постепенно Джон Уолтър се събуди и двамата мъже, без да обръщат внимание на нейното присъствие, започнаха да разговарят върху плановете си. След известно време Алис дойде достатъчно на себе си, за да може да слуша с инстинктивната надежда, че някой план за бягство може да й бъде подсказан. Но от това, което можеше да схване от несвързаните и разнообразни проекти, върху които те разискваха един след друг, спорейки с отвратителни псувни на едва разбираем просташки език, тя можа само да научи, че беше решено на всяка цена да се напусне местността, където се намираха. Но къде бяха всъщност? Беше неизвестно. Колата спря най-после пред една мизерна странноприемница. Голям надпис уверяваше, че се дават добри удобства за пътниците. Под него беше прибавено следното:

Странноприемницата беше усамотена, далеч от друго селище. Пустинята наоколо беше така лишена от дървета и дори от храсти, че Алис разбра: няма никаква надежда да може да избяга от такова място. За да усили сигурността, самият Дарвил я повдигна да слезе от колата и я въведе по счупена и неосветена стълба в мръсна таванска стаичка. Блъсна я грубо вътре, заключи я и слезе долу. Времето беше студено. Влагата личеше по стените, а нямаше нито огън, нито огнище. Алис беше облечена съвсем тънко. Наметалото и шалът й бяха основното облекло, обаче тя не чувстваше студ, тъй като сърцето й беше по-студено от външната атмосфера. На обяд някаква възрастна жена й донесе малко храна, приготвена от риба и дивеч. С подканващ просташки поглед старицата посочи един съд за измерване на спиртни питиета, който придружаваше месната храна, и я увери с прегракнал глас, че „Стария Том е по-добър приятел, отколкото който и да било друг от младежите!“ След като това посещение свърши, Алис беше наново оставена сама. Остана така докато се стъмни и влезе Дарвил. Носеше вързоп дрехи, такива, каквито се носят от селяните в тази примитивна област на Англия.

— Ето, Алис — каза той, — облечи тези топли дрехи, хубави дрехи не са за сега. Не трябва да оставим никакви следи след себе си. Копоите са след нас, малката ми. Ето ти едно хубаво топло наметало и едно червено шалче, което би изплашило кокошките. Колкото се отнася до другото наметало и шал, не се безпокой за тях. Няма да изчезнат; ще ги запазим за когато стигнем в някой голям град, където има младежи с пълни джобове, понеже вече си разбрала, че лицето ти е твоето богатство. Хайде, побързай, трябва да тръгваме. Ще дойда да те взема след десет минути. Шшт! Не отпадай духом. Вземи, пий от „Стария Том“, вземи, казвам ти! Какво? Не искаш? Добре, за твое здраве, и да ти е сладко.

Сега, когато вратата още веднъж се затвори след Дарвил, сълзите за пръв път избликнаха, за да облекчат Алис. Дрехите — подарък от Ърнест по неговия вкус — бяха последната останка от онзи възхитителен живот, който изглежда беше отлетял безнадеждно. Всяка следа от този живот, от него, любимия, закрилящия, обожаващия всяка следа от любовта, трябваше да бъде изгубена за нея завинаги. Това беше като онази последна фатална церемония (както беше чела някъде в малките елементарни томове, предназначени за нейното образование), в която онези, които са осъдени на работа из рудниците в Сибир, биват обличани в робски дрехи, името им завинаги се заличава и се захвърлят в широките пустини, от които дори милостта на деспотизма, ако би се събудила някога, не би могла да ги възвърне. Всичко, което се знае за тях — тяхната индивидуалност — всичко, което би ги различавало от общото стадо, се изтръгва от тях и се захвърля вън от света. Тя още хълцаше с буйна и неудържима мъка, когато Дарвил влезе пак.

— Как, още не си се облякла? — извика той нетърпеливо с яростен глас. — Слушай, така не може. Ако за две минути не се приготвиш, ще изпратя при теб Джон Уолтър да ти помогне, а неговите ръце са груби, мога да ти кажа.

Тази заплаха накара Алис да се съвземе.

— Ще направя това, което искаш — каза тя кротко.

— Добре тогава, побързай — каза Дарвил, — вече впрягам конете. И внимавай добре, момиче, баща ти бяга от бесилката, а това не кара никого да се спира пред съвестта. Ако само веднъж се опиташ да ми избягаш, ако направиш или кажеш нещо, което може да докара полицията при нас, тогава в името на ада — ако действително има ад или дявол — ножа ми ще се запознае добре с твоето гърло! Тъй че внимавай за това.

Това беше бащата — такова беше положението на тази, чийто слух в продължение на месеци не беше долавял друг звук, освен нашепванията на ласкателната любов — нашепванията на страстта от устните на поезията.

Продължиха да пътуват до полунощ, когато пристигнаха до една пивница, малко различаваща се от предишната. Но тук Алис не беше отделена сама. В дълга стая, пълна с пушек, двайсет-трийсет безделници седяха около маса, върху която чаши и бутилки със силни питиета бяха размесени с ножове и револвери. Те посрещнаха Уолтър и Дарвил с гостоприемни викове и без малко щяха да наскачат и заобиколят безцеремонно Алис, ако баща й, чиято добре известна, отчаяна и брутална жестокост не го беше направила добре известен и почитан в тяхната среда, не бе казал с категоричен глас:

— Ръцете далеч, приятели, и направете място край огъня за малкото ми момиче. То е достойно за вашите господари.

Казвайки това, той избута Алис да седне на грамаден стол в ъгъла, близо до огъня. После седна до нея, в края на масата, и побърза да насочи разговора в друга посока:

— Е, капитане — каза той, като се обърна към нисък, слаб човек, който седеше начело на масата, — аз и Уолтър благополучно се отскубнахме и избягахме. Въздухът на сушата е неблагоприятен за нас и имаме нужда от морски простор, който да ни излекува от бесилечната треска. Тъй че, знаейки че ще ви намерим тук тази вечер, бързахме, и ето ни. Момичето ще го носите на ръце. Знам, че не обичате подобни товари, но ние ще прибягаме по брега колкото може по-скоро.

— Тя ни се види доста лека — отвърна капитанът, — и ние ще направим много повече от това, за да задължим един стар приятел като вас. След половин час луната слага нощната си шапка и тогава трябва да сме на път.

— Колкото по-бързо, толкова по-добре.

Компанията изглежда беше забравила присъствието на Алис, която седеше отпаднала от умора. Сърцето й беше твърде съкрушено, за да може тя да побутне храната, която й беше донесена. Гледаше втренчено в огъня. Баща й, преди тръгването им, я накара да изяде няколко морски бисквити, въпреки че всяка една от тях я задавяше. След това, увита в дебело корабно наметало, беше наместена в колата. И докато морските ветрове свиреха около нея, студът и умората приспаха бедното й сърце в обятията на милостивия сън.

II

Много бяха изпитанията на Алис, много повече, отколкото тези, които някой калугер някога би описал и те биха се отнасяли до живота на някой светия или мъченик — невъзможно е да бъдат пресъздадени с думи. Ние може да говорим в книгите за верността, но никой не е описал дори собствената си биография, без да бъде принуден да изпусне поне девет десети от най-важния материал. Какво представляват три, какво — шест тома? Преживяваме шест тома в един ден! Мисъл, чувства, радости, скръб, надежди, страхове, колко плодовити могат да бъдат те, ако разкажат поотделно изпитаното за един час! Но животът на човека е кратък период от безкрайното и вечното и най-точните му изповеди са мизерно съкращение на една бърза и объркана мисъл.

Бяха изминали три месеца и повече от нощта, когато Алис, легнала с плач да спи между онези диви другари, се опита да избяга от бдящото око на баща си. Тогава те бяха на брега на Ирландия. Дарвил се беше разделил с Уолтър и морските бандити. Той беше пръснал по-голямата част от парите, които неговите престъпления му бяха донесли. Беше започнал сериозно да се опитва да приложи ужасния си план — да осигури своята издръжка чрез продаване на дъщеря си. Алис би могла да бъде тикната в лошия път, ако не беше познавала Малтрейвърс. Но от този час самото прегрешение я направи добродетелна. Беше разбрала от момента, когато беше започнала да люби, какво значи женска чест; с пожертването на себе си си купи скромност, деликатност на мисълта и душата. Голяма част от нашия морал, по отношение на първата погрешна стъпка на жената, ни води, както всички знаем, към варварски грешки, освен с единични изключения. Клетите нещастнички, които пълнят улиците и театрите, рядко първоначално са били развратени вследствие на любов. Станали са такива обикновено поради бедността и заразата от обстоятелствата и примера. Мизерна, празна фраза е да ги наричаме жертви на съблазънта. Те са жертви на глада, суетата, любопитството и на женски лоши съвети. Но съблазънта на любовта едва ли някога води към порочен живот. Ако една жена някога действително е любила, любимият й е образувал непроходима преграда между нея и другите мъже. Техните предимства я ужасяват и настройват против тях — тя по-скоро би предпочела да умре, отколкото да изневери дори на паметта. Докато мъжът обича пола, жената обича индивида, и колкото повече го обича, толкова повече е студена към подобните нему. Защото страстта на жената е в чувствата във въображението, в сърцето. Тя рядко има нещо общо с грубите образи, с каквито момчетата и старите хора — неопитните и износените — я свързват.

Но въпреки че кръвта на Алис се смразяваше от бащиния й отвратителен език, тя видя в самите му постъпки възможност да избяга. В един час на пиянство той я изтласка вън от къщата и застана да я наблюдава. Това беше в град Корк. Тя взе решение моментално — зави по една тясна уличка и започна да бяга с всичка сила. Дарвил напразно се помъчи да я настигне — погледът му беше замътен, стъпките му — залитащи от пиянството. Тя чу последното му проклятие да заглъхва някъде далеч. И страхът ускори хода й. Спря се най-после и видя, че се намира в предградие. Отпусна се неподвижно, съсипана и изнемощяла, но, за пръв път почувства, че в нея се раздвижва някакъв странен и нов живот. Отдавна знаеше, че носи в утробата си нероденото отроче на Малтрейвърс. И това я караше да се бори и да живее. Но сега зародишът беше избързал да стане същество — движеше се и отправяше зов към нея — нещо невидимо, непознато, и в същото време живо същество, апелиращо към своята майка! О, какъв трепет почувства от полуизказаната нежност и полутайнствения ужас на този момент! Каква нова страница в живота на една жена съобщаваше той. Сега, междувременно, трябваше да бъде внимателна към себе си — трябваше да се предпазва от умора, трябваше да се бори с отчаянието. Беше й доверено нещо свято — животът на друг — детето на Обожавания. Беше лятна нощ. Тя седна на един груб камък. Градът беше от едната й страна със стотиците светлини. Побелелите полета бяха от другата страна, а отгоре — месечината и звездите. Повдигна насълзените си очи и й се стори, че Бог, нейният Закрилник, се усмихва от красивото небе. И така, след една почивка и тиха молитва стана и продължи пътя си. Когато се умори, се промъкна под една стряха в двор на някакво имение и за първи път от седмици насам потъна в сън на сигурност и надежда.

III

Бяха изминали точно две години от нощта, когато Алис бе откъсната от вилата. По това време, когато Малтрейвърс се скиташе между развалините в древния Египет, на самата полянка, където Алис и любимият й тъй често се бяха разхождали, хванати ръка за ръка, се беше събрала весела група от деца и младежи. Вилата беше купена от някакъв богат и оттеглил се от света индустриалец. Той беше издигнал още един етаж и го беше покрил със сини плочи. Хубавите веранди, покрити с пълзящи растения, бяха съборени, защото госпожа Хобс мислеше, че придават мрачен вид на стаите. Малкият селски вход беше заменен от четири йонически колони; голяма нова трапезария беше построена в едното крило, а над нея — нова приемна. Малката някога вила изглеждаше величествена. Вътрешният водоскок беше премахнат, защото правеше къщата влажна. Пътната врата не беше вече скромната, зелена, дървена врата, която стоеше винаги полуотворена. Сега беше висока, желязна и добре заключваща се врата между две големи колони. На нея имаше поставена желязна табела, върху която беше гравирано: „Дом на Хобс. Звънете.“

Малкият Хобс и по-големите Хобс бяха на поляната. Някои от тях току-що се бяха върнали от училище, понеже днес беше събота следобед, когато не се работеше. Имаше веселие, шум и викове, което почтената стара двойка наблюдаваше спокойно. Хобс, бащата, пушеше лулата си; Хобс, майката, разговаряше с най-възрастната си дъщеря (красива млада жена, омъжена от три месеца по любов за един беден човек) върху темата как може да се обработи овнешкото месо така, че да се запази задълго добре.

— Винаги, драга, гледай да е с големи мускули, то е по-трайното. Чакай, какъв шум вдигат момчетата! Не, мило, топката не е тук.

— Мамо, под роклята ти е.

— Хайде, дете, колко си лошо.

— Хей, господине! Сега е мой ред. Биди, чакай, момичета, чакайте, момичета, почвайте.

— Боб, хитруваш.

— Тате, Нед казва, че хитрувам.

— Твърде вероятно, драги мой, тъй като ще ставаш адвокат.

— Докъде бях стигнала, мила? — започна отново госпожа Хобс, настанявайки се и оправяйки напудрената си рокля. — О, за овнешкото месо! Да, големите мускули са най-добрите. Знаеш, мила, баща ти и аз бяхме по-невежи от теб, когато започнахме. Но сега имаме всичко, което е хубаво при нас. Съботните баници са много хубаво нещо. Една добра домакиня като теб никога не трябва да забравя съботните баници.

— Да — каза булката натъжено, — но господин Тиди не обича баници.

— Не обича баници? Това е много чудно. Господин Хобс обича баниците. Може би ти не правиш корите достатъчно дебели. Но можеш да му приготвяш пудинг. Сигурна съм, че господин Тиди обича пудинг. Съпругата трябва винаги да изучава вкуса на съпруга си — какво представлява домът на един мъж без любов? Но казвам, че е много неразумно да не се обичат съботните баници.

— Здравей, мамо. Виждаш ли онази циганка? Ще отида да ми предскаже бъдещето.

— И аз, и аз!

— Боже! — извика господин Хобс, ставайки възмутено. Какво търси тази насам?

Предмет на тези забележки, синовни и бащински, беше една млада жена, наметната с изтъркано наметало, която си беше прилепила главата до вратата, и която гледаше сериозно — о, как сериозно — навътре. Децата затичаха към нея, но инстинктивно забавиха ход, когато се приближиха близо, тъй като тя очевидно не беше такава, за каквато си я представяха. Особено страдание потъмняваше бледите, деликатни бузи; цигански поглед не отправяха нейните големи, насълзени очи; циганско нахалство не се забелязваше върху честното й детинско чело. Докато тя притискаше така усърдно лицето си до студените железа, децата се заразиха от нейната неизмерима и почти страшна тъга. Приближиха се почтително.

— Искате ли нещо? — попита най-голямото и най-смелото от момчетата.

— Аз… аз… нали това е вила Дейл?

— Това е било вила Дейл, сега е Дом Хобс, не можете ли да четете?

— А… а… господин Бътлър, той също ли си е отишъл?

Горкото дете, говореше като че ли вилата я нямаше вече, като че ли не беше ремонтирана. Йоническият вход не представляваше никакво очарование за нея.

— Бътлър… никаква подобна личност не живее тук. Татко, знаеш ли къде живее господин Бътлър?

Бащата се беше раздвижил, и когато пристигна, каза:

— Бътлър, не… нищо не зная за подобно име… Никакъв Бътлър не живее тук. Махай се оттук, безсрамнице.

— Никакъв господин Бътлър! — каза момичето, отваряйки устата си за въздух и подпирайки се на вратата, за да не падне. — Сигурен ли сте, господине?

— Да, сигурен съм. Какво искате от този Бътлър?

— О, тате, тя изглежда припада — каза едно от момичетата с милостив глас. — Дайте й нещо да яде, сигурна съм, че е гладна.

Господин Хобс изглеждаше сърдит. Никой богаташ не обича просяците. Но след малко господин Хобс се обърна към подозрителното натъжено лице, после към красивото си дете. Добрият му ангел прошепна нещо и след кратка пауза той каза:

— Може ли да не съчувстваме на едно бедно човешко същество! Ела, момичето ми, да хапнеш нещо.

Момичето изглежда не беше чуло и той повтори поканата, като се приближи да отключи вратата.

— Не, господине — каза Алис тогава, — не, благодаря ви. Аз не мога да вляза сега вътре. Не бих могла да ям тук. Но кажете ми, господине, моля ви, не бихте ли могли поне да ме упътите горе–долу къде бих могла да намеря господин Бътлър?

— Бътлър? — каза госпожа Хобс, която беше привлечена от любопитство към мястото на разговора. — Спомням си, това е името на господина, който беше наел тази вила, и който беше обран.

— Обран! — извика Хобс, като се обърна назад и заключи отново вратата. — И новият скъп самовар тъкмо е пристигнал — измърмори той на себе си. — Хайде, отивай си, дете, отивай си. Ние не знаем нищо за този твой Бътлър.

Младата жена го погледна с див поглед, обърна се към промененото място и след това, с потреперване, като че ли вятърът остро беше пронизал крехкото й тяло, тя уви още наметалото около себе си и без да каже нито дума повече, се отдалечи. Групата гледаше след нея, докато с треперещи стъпки тя слизаше надолу по пътя, и всички почувстваха онази болка на срам, която е присъща на човешкото сърце при гледката на една скръб, която то не се е потрудило да утеши. Но това чувство изчезна изведнъж от господин и госпожа Хобс, когато видяха, че момичето се спря на един завой срещу вратата, така че можаха да забележат как под износеното наметало то криеше бебе. Алис се обърна и погледна с нежен поглед назад. Дори на такова разстояние отчаянието в очите й можеше да се види. И тогава, докато допираше устните си до челото на детето, те я чуха да хълца. След миг тя се обърна пак напред и изчезна по пътя си.

— Какво странно момиче — каза госпожа Хобс.

— Новини за енорията — каза господин Хобс. — И при това тъй млада — какъв срам.

— Момичетата в околността са много лоши сега, Джени — каза майката на булката.

— Сега разбирам защо търси господин Бътлър — каза Хобс с многозначително намигване. — Дошла е да проклина!

Желанието да дойде при Бътлър беше поддържало силите на Алис. То й беше дало куража по времето на острите болки на раждането, както и по времето на една тежка и съсипваща болест, която в разстояние на месеци след нейното бягство я беше хвърлила на едно селско легло. Заради това идване ден след ден беше нашепвала: „Аз ще се оправя, ще бъда по-добре, ще преодолея всички трудности в пътуването до вилата, ще го намеря там, ще поставя малкото си в ръцете му. Всичко ще бъде пак светло“. Заради това, щом като можеше да върви без придружител, веднага тръгна пеш от далечната земя. Но не знаеше по кой път да върви — не помнеше местността, в която се намираше вилата, знаеше само името на града. И въпреки че той беше голямо населено място, никой, когото попиташе, не знаеше за него, или беше погрешно направлявана. С почти животински инстинкт се беше влачила в студ и пек, гладна и жадна, към предишната къща на господаря си, по пустия си самотен път. И тройно се беше преуморила, и тройно се беше задължавала за една скромна милост за легло, където да сложи болнавото си и изтощено тяло. Веднъж бебето — нейното любимо същество, нейният живот — беше болно, близо до смъртта, и тя не беше могла да се помръдне, докато то, което беше момиченце, не се беше усетило здраво и не беше започнало да се усмихва и чурулика. И така, много и много месеци се бяха изминали от деня, когато беше предприела своето пътешествие, до този ден в който стигна до своята цел. Но никога, освен когато детето биваше болно, не се беше отчайвала, не беше падала духом и не беше изгубвала надежда. Щеше да го види пак, и той щеше да целуне детето й. А сега — не, не можем да опишем силата на този зашеметяващ удар! Не знаеше нищо за добрите предпазни мерки, които Малтрейвърс беше взел. А той беше размислил достатъчно за нейното съвършено невежество за света. Как би могла тя да предположи, че съдията, който се намираше само на един километър от нея, би могъл да й каже всичко, което тя искаше да знае? Ако беше срещнала само градинаря или старата жена — прислужницата — всичко щеше да е добре. За последната, действително, тя имаше намерение да попита. Но жената се беше поминала, а градинарят беше заел някаква странна служба в някаква отдалечена страна. И така изгасна последният лъч на надеждата. Ако само едно лице, което помнеше търсенията на Малтрейвърс, я срещнеше и познаеше! Но тя беше виждана от толкова малко хора и сега беше тъй тъжно променена. Нейният път не беше още преминат, и щеше да противостои на още много силни ветрове по тъжните морета преди да стигне най-после в пристанището си.

IV

Алис почувства, че е сама в големия свят с детето си. Не вече за да бъде закриляна, а за да закриля. И след първите няколко дни, прекарани в агония, беше обладана от нов дух, не на надежда, а на търпение. Самотните й скитания, в които само Бог й беше водач, допринесоха много за издигането и за закаляването на характера й. Чувстваше, че може да се обляга на Неговата мистериозна твърдост; чувстваше също отговорността на майката. Захвърлена за толкова месеци сама, изоставена да разчита на собствените си сили, дори за насъщния си хляб, нейният интелект несъзнателно се изостри и тя придоби навик на търпелива храброст. Реши да отиде другаде, защото нито можеше да понася спомените, свързани с околността, където се намираше, нито можеше да мисли, без да потрепва от ужас върху възможността за бащиното й завръщане. И така, един ден тя поднови скитанията си и след като пътува седмица, пристигна в едно малко село. Благотворителността е нещо тъй обикновено в Англия; тя тъй изниква навсякъде от само себе си, че Алис почти не чувстваше нужда от най-необходимите неща за съществуване. Нейните скромни маниери, приятен и звучен глас, често предразполагаха и най-жестоките, тъй че обикновено се снабдяваше с необходимите средства, за да си купи хляб, за да си осигури подслон през нощта. Ако понякога не можеше да успее в това, тя можеше да понесе глада и не се страхуваше да се промъкне до някоя стряха, или, когато се намираше до морския бряг — до някоя пещера, където да се подслони. Нейното дете, също с Божията подкрепа, понасяше всичко. Колкото се отнася до физическите лишения, най-лошото беше минало.

Така се случи, че когато Алис се мъкнеше изморена, влизайки в едно село, където трябваше да свърши дневното си пътуване, срещна една жена, преминала средна възраст. По лицето й състраданието беше тъй видимо. Алис не посмя да й се помоли — тя по-скоро се обръщаше към жестоките, отколкото към тия, които гледаха добродушно към нея.

Жената се спря и попита:

— Бедното ми момиче, къде отиваш?

— Където Бог пожелае, госпожо — отговори Алис.

— Хм! — това твое ли е? Та ти самата си почти дете!

— Мое е, госпожо — каза Алис, като гледаше рожбата си радостно. — Това е всичко, което имам.

Жената се подвоуми за момент и запита:

— Омъжена ли си?

— Омъжена? О, не, госпожо! — отговори Алис невинно и без да се изчерви, защото не знаеше, че е направила нещо грешно, като е любила Малтрейвърс.

Жената се оттегли малко назад, но не беше ужасена. На лицето й се забелязваше голямо състрадание, защото притежаваше истинска добродетел. И знаеше, че грешките на нейния пол биват достатъчно наказвани, за да може да ги съжаляваме без да грешим за това.

— Жалко! — каза тя с по-голяма важност. — Пътуваш, за да намериш баща си, нали?

— Не, госпожо. Никога няма да го видя вече — отговори Алис и започна да плаче.

— Как така! Нима те е изоставил? Тъй млада, тъй красива? — учуди се дамата.

— Да ме е изоставил ли? Не, госпожо, но това е една дълга история. Лека нощ. Благодаря ви сърдечно за вашите състрадания.

Жената започна да я оглежда от главата до петите.

— Чакай — каза тя, — кажи ми искрено къде отиваш и каква цел преследваш.

— Уви, госпожо, не отивам никъде, тъй като нямам дом. Но искам да живея и да работя, за да изкарвам прехраната си, тъй че детето ми да не чувства нужда от нищо. Искам сама да се издържам… Той често казваше, че мога да направя това.

— Но твоят език и маниери не ми приличат на селски. Какво можеш да работиш? Какво знаеш?

— Музика и работа… и…

— Музика! Странно. С какво се занимаваха родителите ти?

Алис потрепери и закри лицето си с ръка.

Любопитството на жената се наклони в полза на Алис.

„Нещо е сгрешила — каза на себе си жената, — но на тази й възраст как можем да бъдем строги към нея? Не трябва да бъде захвърлена в света, за да превърне греха в навик.“

— Последвай ме — каза тя след пауза, — и считай, че си намерила приятелка.

Жената зави от шосето по някаква уличка, която водеше до къща с двор. Влезе в тази къща и след кратък разговор със съжителката си кимна на Алис да я последва.

— Джанет — каза новата закрилница на една жена с приятна външност, — виждаш ли това момиче. Ще бъдеш към него и към детето му внимателна във всяко едно отношение. Ще приготвя прилични дрехи за тях утре и ще помисля какво ще бъде най-добре за бъдещето им.

Като каза това, жената се усмихна приятелски на Алис, която дотолкова се беше трогнала, че не можеше да говори.

V

Госпожа Лезли, дамата, която беше представена на читателя в предшестващата глава, се оказа жена с много силен ум, съчетан с милостиво сърце (което не е нещо необикновено). Тя изслуша историята на Алис почтително и със съжаление. Естествената невинност и честност на младата майка говореха тъй красноречиво чрез думите и погледа й, че госпожа Лезли, като изслуша историята й, видя, че има много по-малко за прощаване, отколкото мислеше. Въпреки това, тя счете за необходимо да осветли Алис върху криминалната страна на това, което беше направила. Но тук Алис беше съвършено невежа — изслуша търпеливо лекцията на госпожа Лезли, но очевидно тя не й направи голямо впечатление. Алис имаше твърде неясно понятие за обществено мнение и всичко, което можеше да каже в отговор на госпожа Лезли, беше:

— Това може да е съвършено вярно, госпожо, но аз съм се чувствала много по-добре откак се запознах с него!

Въпреки че Алис приемаше смирено всичките забележки, които й се правеха, тя не допускаше да се каже нито дума против Малтрейвърс. Когато, с едно твърде естествено възмущение, госпожа Лезли го обяви за разрушител на невинността — защото госпожа Лезли не можеше да научи всичко за смекчаващите обстоятелства на неговата грешка — Алис подскочи с пламнали очи и с туптящо сърце, и беше склонна да избяга от единствения подслон, който имаше на този свят.

Тя по-скоро би поискала да умре, би предпочела да види дори детето си мъртво, отколкото да допусне да се говорят лоши думи за идола на нейната душа, който в нейните очи стоеше някъде между земята и небето. С голямо затруднение госпожа Лезли можа да я задържи, още по-трудно беше да я усмири и успокои. Силните негодувания на момичето, които другите биха счели за нахални и непризнателни, накараха женствената и сърдечна госпожа Лезли да започне да я обича още повече. Колкото повече тя опознаваше Алис, колкото повече разбираше историята и характера й, толкова повече се учудваше и трогваше от романа, на който това красиво дете беше героинята, и толкова повече изпадаше в недоумение за бъдещето.

Най-после обаче, когато тя видя музикалните способности на Алис, които действително не бяха обикновени, една светлина блесна пред нея. Тук беше изворът на нейната бъдеща независимост. Трябва да не се забравя, че Малтрейвърс беше музикант със съвършени познания, както и вкус, и естественият талант на Алис й беше помогнал да напредне за няколко месеца до степен на съвършенство, което би коствало на други години, за да го постигнат. Но ние учим тъй бързо, когато учители са ни тези, които обичаме! Може да се забележи, че колкото са по-малко нашите знания, колкото е по-малък, може би, геният ни относно други работи, толкова по-лесно напредваме в музиката, която е една твърде завистлива господарка на ума. Госпожа Лезли реши да усъвършенства Алис в това изкуство, за да може да я улесни да стане учителка на други родени таланти. В града С., който отстоеше на около тридесет километра от къщата на госпожа Лезли, имаше доста голям кръг от богати и интелигентни хора, тъй като в него се помещаваше катедралата. Местното духовенство беше образувало около себе си провинциална аристокрация. Тук, както в повечето отдалечени градове на Англия, музиката беше много популярно занимание както сред висшата, така и сред средната класа. Тук се даваха любителски концерти, имаше музикални клубове, подписки за свещена музика и веднъж на пет години беше големият празник на С. В този град госпожа Лезли настани Алис под покрива на виден музикант, който поради това, че се беше оттеглил от професията си, не завиждаше на съперници. При добри условия той беше съгласен да усъвършенства знанията на Алис. Това беше едно сполучливо и удобно жилище, тъй като учителят по музика и съпругата му бяха добродушна и спокойна двойка.

Три месеца на упорито, непрекъснато постоянство, свързано с необикновено големите способности на Алис, бяха достатъчни, за да направят от нея една от най-обещаващите ученички, които бяха минавали през дома на добрия музикант. След още три месеца, представена през това време от госпожа Лезли на много местни семейства, Алис беше настанена в самостоятелна квартира. Чрез редовните уроци, които даваше и честото й участие в музикални тържества, тя постепенно придобиваше приятна независимост.

Сега трябва да се върнем малко назад. Имаше една голяма трудност за преодоляване, от една страна за съвестта, от друга за чувствата. Госпожа Лезли изведнъж разбра, че докато нещастието на Алис не се прикрие, всичките добродетели и всичките таланти в света няма да бъдат в състояние да заличат погрешната стъпка. Госпожа Лезли беше жена на строгата правда. В нея истината беше навик и тя беше поставена в деликатно положение от жестокостта, която би последвала, ако станеха известни на обществото прегрешенията на Алис. Тя почувства, че не е за нея да вземе отговорността за това върху себе си. След много размишления, реши да довери работата на човек, който притежаваше на добрия характер в морално и религиозно отношение сред нейните познати. Този господин, отскоро вдовец, живееше в предградията и госпожа Лезли реши, че Алис може да живее при него. Беше богат човек, някога банкер, представител на града в парламента. Поради антипатия към последните събития и тягостната умора в един нереформиран парламент, той се беше оттеглил, но все още имаше влияние, за да се завърне отново ако поиска. Това влияние той използваше винаги, за да запази най-добре собствените си интереси и да прокара нещо отнасящо се до неговата амбиция, тъй като беше своеобразно горд и амбициозен човек. Той чувстваше, че по-лесно ще постигне това чрез заместници, отколкото с лично гласуване или речи в парламента — една атмосфера, където не беше много блестящ. По един чуден начин банкерът поддържаше както правителството, така и либералните мнения в областта. Партиите, политически и сектантски, тогава не бяха тъй непримирими, както сега. В цялата околност нямаше друг, който да е тъй на почит, както той. Беше високопоставена личност, при все че не притежаваше блестящи способности, а беше само един трудолюбив и енергичен човек. Единствено силата на моралния му характер беше, която му даваше такова положение в обществото. Той чувстваше това и се гордееше с него. Беше съвършено внимателен да не изгуби частица от някое отличие, което трябваше да бъде запазено. Беше се издигнал от долно и сравнително бедно произхождение, единствено благодарение на умереното си и спокойно, външно поведение. Свързваше всяко понятие за светско благосъстояние с честта. Тъй че макар и далеч от образа на лош човек, той беше принуден да бъде нещо като лицемер. Всяка година ставаше „по-свят“. Балансираше съвестта на целия град. Беше удивително колко много хора едва се решаваха да направят някое завещание, или да подарят нещо с благотворителна цел, без да се посъветват с него. Тъй като той беше всъщност хитър човек от този свят и претендираше, че познава другия, неговият съвет биваше от такова естество, че можеше да примири съвестта с интереса. Беше един вид като посредник в дипломацията между земята и небето. Но нашият банкер беше действително милостив и благодетелен човек, както и искрено вярващ. Как тогава можеше да бъде лицемер? Просто защото претендираше да бъде много по-милостив, по-благодетелен и по-набожен, отколкото беше. Неговата репутация по това време стигаше до такава степен на неопетненост, щото най-малкото нещо, което би опетнило характера на другиго, би издигнало неговия. Тъй като претендираше да е по-порядъчен от свещенослужителите, неговото поведение беше строго наблюдавано от всичките свещеници на катедралата — добри хора, безспорно, но не претендиращи да бъдат светци, които завиждат задето биват така затъмнявани от един светски човек и авторитет на сектантите. „Почитта (както е казано някъде) е един вид суеверие, от което се очакват чудеса“. От природата този господин беше получил необикновен дял от животински наклонности: криеше силни страсти, по темперамент беше сексуален. Обичаше хубавото ядене и хубавото пиене, обичаше жените. Двете казани по-горе благословени неща на чувствения живот не са несъвместими с черковните канони, въпреки че Свети Антоний е доказал, че повечето жени само приличат на ангели, всъщност са доста добри приятели на дявола.

Този господин се беше оженил за жена много по-възрастна от него, но нейното богатство му беше необходимо, за да направи първата стъпка в кариерата си. Неговото примерно поведение към тази дама, стара и грозна, беше допринесло много за усилването на неговата святост. Тя се помина от лоша болест, и тъй като вдовецът не беше много опечален, тази му святост не се разклати.

— Волята божия беше изпълнена! — каза той. — Тя бе една добра жена, но ние не трябва да страдаме твърде много за съществата, които загиват!

Това беше всичко, което се чу от него по въпроса. Той взе възрастна добродушна жена, далечна негова роднина, да наглежда къщата му. Макар че беше прехвърлил петдесетте, не считаше за невъзможно да се ожени отново.

Такъв беше господинът, към когото госпожа Лезли се обърна и когото, бидейки със същите религиозни схващания, тя отдавна познаваше и почиташе. Той трябваше да разреши затруднението между Алис и Съвестта.

Тъй като този човек щеше да упражни твърде голямо влияние върху бъдещата съдба на Алис Дарвил, неговите съвети върху разисквания предмет трябва да бъдат добре описани.

— И сега — каза госпожа Лезли, — в заключение на разказа си, — вие трябва да забележите, драги господине, че това бедно, младо същество е било много по-малко виновно, отколкото изглежда. От необикновения успех, който е показала Алис в музиката, за един период, който според нейния разказ е невероятно кратък, аз подозирам, че нейният безнравствен прелъстител трябва да е бил артист, един професионален артист. Твърде вероятно е те да се срещнат отново, и тъй като в тяхното положение едва ли ще има голяма разлика, възможно е той да се ожени за нея. Аз съм сигурна, че той не може да направи нищо по-добро и по-умно от това, защото тя го обича твърде много, въпреки грешките му. При тези обстоятелства, би ли било едно… едно… едно престъпно прикриване на истината, като се представи тя за омъжена жена, разделена от мъжа си, и да й се даде името на нейния прелъстител? Без такава предпазна мярка, вие ще видите, господине, че всяка надежда да заеме тя едно почтено положение в живота, всяка надежда да й се осигури една почтена независимост, е изключена. Това е моята дилема. Какъвто и да е вашият съвет, благоприятен или не, аз ще се съглася с него.

Сериозното и светло лице на банкера показа леко недоумение след като разказът свърши. Той започна да чисти с ръкава на черното си палто някакви прашинки, които бяха попаднали върху дрехите му, и след кратка пауза отговори:

— Действително, драга госпожо, въпросът е много деликатен, съмнявам се дали мъжете биха могли да бъдат добри съдии по отношение на него. Тактът и инстинктът на вашия пол относно тези работи са по-добри, много по-добри от нашето остроумие. Вашите сърца могат много повече неща да усетят, защото за тези, които зависят от милостта на Бога, той съобщава желанията си чрез вътрешни предсказвания.

— Ако е така, драги господине, въпросът е решен, защото сърцето ми шепне, че това малко отклонение от истината, би било по-малко престъпление, отколкото да се захвърли едно тъй младо, и почти бих казала, тъй невинно същество на произвола на съдбата. И тъй, ще смятам вашето мнение благоприятно за моето решение.

— Действително, аз едва бих могъл да кажа повече от това — каза банкерът с лека усмивка. — Но едно отклонение от истината, все пак, не би могло да бъде направено без да пострада строгият морал.

— В никакъв случай! Уви, аз се страхувам, че е така! — каза госпожа Лезли отчаяно.

— В никакъв случай ли? О, може би има случаи на изключение! Но не би ли било по-добре да видя младата жена и да се уверя, че вашето добродетелно сърце не ви е излъгало?

— Аз също желая да я видите — каза госпожа Лезли, — тя сега е вкъщи. Ще позвъня за нея.

— Ще можем ли да останем сами?

— Разбира се, аз ще ви оставя сами.

Изпратиха да повикат Алис. След малко тя дойде.

— Този благочестив господин — каза госпожа Лезли, — ще поговори малко с теб, детето ми. Не се страхувай, той е много добър човек.

След като каза тези думи за кураж, добрата дама изчезна. Алис видя пред себе си висок, мургав човек, с оголяла глава отпред и по-голяма отзад, с очила, поставени върху хитри, проницателни очи, с едно изражение на лицето, което показваше, че е бил относително красив в ранната си младост.

— Млада приятелко — каза банкерът, като седна, след едно продължително разглеждане на красивото й лице, — госпожа Лезли и аз разговаряхме относно сегашното ти положение. Ти си било нещастно, детето ми?

— А… да — умалителното „било“ направи бегло впечатление на Алис.

— Добре, добре, ти си много младо, а ние не трябва да бъдем много строги към младите. Нали никога няма да постъпваш вече така?

— Да постъпвам как, господине?

— Хм! Искам да кажа, че ти ще се отнасяш по-строго към себе си, по-предпазливо. Мъжете понякога са големи измамници и ти трябва да се пазиш от тях. Ти си красиво, много красиво, дете мое…

Като каза това, банкерът хвана Алис за ръката и я стисна силно. Алис го погледна сериозно и инстинктивно се отдръпна.

Банкерът наведе очилата си и започна да я гледа без тях. Очите му бяха хубави и изразителни.

— Как ти е името? — попита той.

— Алис, Алис Дарвил, господине.

— Добре, Алис, ние размишлявахме върху въпроса, кое би било най-добре за теб. Ти искаш да си изкарваш сама прехраната и може би да се омъжиш след това за някой честен човек.

— Да се омъжа, господине — никога! — каза Алис с голяма увереност и очите й се напълниха със сълзи.

— А защо не?

— Защото никога вече няма да видя на земята моя любим мъж, а хората не се женят на небето, господине.

Банкерът се трогна, защото не беше по-лош от другите хора, макар че се мъчеше да ги накара да повярват, че е много по-добър.

— Добре, има достатъчно време да говорим за това, но ти ще трябва да се издържаш…

— Да, господине. Моето дете не трябва да бъде тежест на никого, също и аз. По едно време исках да умра, но тогава кой ще обича детето ми? Сега искам да живея.

— Но какъв начин на живот би предпочела? Би ли влязла в някое семейство, да изпълняваш нещо? Не като слугиня — ти си много деликатна за такава работа.

— О, не… не!

— Но защо не? — попита банкерът по един утешителен начин, но учудено.

— Защото — каза Алис, почти тържествено, — настъпват часове, когато чувствам, че трябва да бъда сама. Понякога ми се струва, че не съм на подходящо място тук — и се хвана за челото. — Наричаха ме глупачка преди да го познавам. Не, не бих могла да живея с други, защото мога да плача само когато никой друг, освен детето ми, е с мен.

Това беше казано с такава несъзнателна, следователно покъртителна простота, че банкерът силно се развълнува. Той стана, размърда огъня, седна отново и след малко каза натъртено:

— Алис, аз ще ти бъда приятел. Вярвам, че ще заслужиш това.

Алис наведе грациозно глава, и виждайки, че той бе потънал в мълчание, си помисли, че е време да се оттегли.

„Тя е действително красива, каза си банкерът, когато остана сам и старата дама е права — тя е тъй невинна, като че ли не е прегрешила. Чудно ми е…“ — Тук той спря да си говори и тръгна към огледалото, където още продължаваше да гледа чертите на лицето си, когато госпожа Лезли влезе, малко учудена, като видя тази суетност в тъй благочестивия човек.

Банкерът се сепна:

— Госпожо, моите уважения за вашата проницателност и добродетелност. Мисля, че има голяма опасност, ако оставим всички да научат за грешката на тази млада жена. Макар че не смея да ви насърчавам, не мога и да укоря вашия опит да я прикриете.

— Но, господине, вашите думи дълбоко са се врязали в главата ми. Вие казахте, че всяко отклонение от истината е неизпълнение на дълга.

— Разбира се, но има някои изключения. Светът е един лош съдия, ние сме родени в грях и сме деца на гнева. Не казваме на децата самата истина, когато те ни задават въпроси, правилните отговори, на които биха ги насочили в погрешен път, а не биха ги просветили. В някои отношения целият свят се състои от деца. Самата наука на управление е наука на прикриване на истината, така е и със системата на търговията. Ние не можем да обвиним търговеца, задето не казва, че ако всички дългове му се изискат наведнъж, той ще фалира.

С тези не съвършено правилни аргументи той се опита да разколебае госпожа Лезли, която попита:

— И той може ли да се ожени за нея след всичко това, този господин Бътлър?

— Бог знае този негодник какво ще направи! Добре, госпожо, аз ще се погрижа за тази млада жена. Тя няма да има нужда от ръководител.

— Бог да ви благослови. Колко несправедливи са някои хора, дето ви наричат жесток!

— Аз мога да понасям този укор хладнокръвно, госпожо. Довиждане.

— Довиждане. Нали ще помните, че нашият разговор беше строго поверителен?

— Нито една дума няма да излезе от тук. Ще ви изпратя някои съчинения утре, те са толкова освежителни. Бог да ви благослови!

След като тази мъчнотия се оправи, госпожа Лезли с учудване разбра, че й предстои друга трудност — самата Алис. Първо, Алис, за да промени името си и да скрие тайната, считаше, че означава да признае, че трябва да се срамува, а не да се гордее с любовта си към Ърнест. Тя помисли, че това е толкова непризнателно към него! Второ, да вземе неговото име и да мине за негова жена — какво присвояване — той безспорно би имал право да се почувства оскърбен! При тези скрупули от страна на Алис, госпожа Лезли изгуби почти цялото си търпение и банкерът, за негово учудване, беше повикан отново. Казахме, че той беше опитен и изкусен съветник, което включва и качеството убедителен. Той скоро забеляза слабата страна на Алис, където нейното упорство винаги можеше да се премахне. Това беше благоденствието на нейното дете. Той изтъкна това тъй силно пред нея: представи бъдещето на детето зависимо тъй много, не само от нейното добро поведение, но и от външното й почтено положение, че най-после я убеди.

— Този господин Бътлър, ако е още в Англия, може да мине през града ни и да посети някого от нас. Може да чуе да се говори за теб и по името, което е като неговото, от любопитство може да те потърси. Вземи името му, и вие и двамата ще имате почтен белег, по който да се намерите. Освен това, когато ти си уважавана, когато заемаш почтено положение и изкарваш прехраната се сама, той може да склони да се ожени за теб. Но, ако продължаваш да носиш собственото си име, ако признаеш историята си, и ти и твоето дете ще бъдете подритнати. Ти ще останеш една просякиня или най-много жена, зависеща от благоволението на другите. Ще изгубиш и най-малка надежда да намериш този, към когото си тъй предано привързана.

По този начин Алис беше убедена. Отсега нататък тя стана въздържана в разговорите си. Госпожа Лезли благоразумно беше избрала един град, доста отдалечен от собственото й жилище, за да се предотвратят каквито и да е открития от домашните й. Като госпожа Бътлър, Алис спечели всеобщи симпатии и уважение вследствие на способностите си, скромните си и приятни маниери и неопетненото си поведение. По един или друг начин, още неизучила философията на прикриването, тя направи голяма стъпка в опознаването на света. И въпреки че беше обикаляна и ухажвана от младите безделници на града, тя се държеше тъй неотклонно в предначертания път, че никога не биваше преследвана, защото малцина в света са тези, които правят аванси там, където не получават насърчение.

Банкерът наблюдаваше поведението й с мълчалива бдителност. Той биваше интимен в семействата, където тя ходеше да преподава или свири, услужваше й с хубави книги, съветваше я, изнасяше й беседи. Алис започна да го обича и уважава, тъй както едно селско момиче в някоя католическа област би обичало и уважавало един добродетелен и добродушен свещеник. А той…, каква беше неговата цел? По това време беше трудно да се разбере. Той стана замислен и разсеян.

Един ден стара мома и стар свещеник се срещнаха на главната улица на С.

— Как сте, госпожице? — попита свещеникът. — Как е ревматизмът?

— По-добре е, благодаря, господине. Някакви новини?

Свещеникът се усмихна, искаше нещо да каже, но се въздържа.

— Бяхте ли — старата мома започна отново — у госпожа Макнаб миналата вечер? Възхитителна музика!

— Възхитителна! Колко е красива тази госпожа Бътлър! И колко е скромна! Осъзнава положението си, никак не прилича на професионалистите.

— Да, наистина! — Какво голямо внимание й обръща един банкер…

— Хи! Хи! Хи! Да, той се държи много бащински с нея, много.

— Може би ще се ожени пак. Той винаги говори за светостта на брака. Може да е светия, но Бог знае, че съпругата му, бедната жена, не направи така че бракът му да е приятен.

— Може би е имало други причини, не тези които предполагаме — каза свещеникът тайнствено. — Аз бих бил снизходителен, но…

— Но какво?

— О, когато е бил млад, нашият велик човек, струва ми се не е бил тъй коректен, както сега.

— И аз чух да се шепне такова нещо, но нищо положително против него не се е узнало.

— Хм, това е много странно. Няма да кажа нито дума повече! В катедралата ли отивате? — не ме карайте да ви задържам. Сега, моля ви, бихте ли тръгнали?

— Добре, добре.

— И когато стигнах до края на селото, видях един господин, внимателно облечен и с шапка, нахлупена чак до лицето, да стои до вратата на една къща и да държи в ръцете си детенце, което целуваше не така както обикновено целуваме чужди деца. След това го даде на селянка, която стоеше близо до него, качи се на коня си, който беше вързан за вратата и премина покрай мен в галоп. И кой мислите беше той?

— Кой знае, не мога да отгатна.

— Ами нашият свят банкер. Поклоних му се и, уверявам ви, той стана червен като вашия колан.

— Невероятно!

— Отидох в къщата, когато той не се виждаше вече, тъй като бях жаден, поисках чаша вода и видях детето. Мисля, не искам да бъда несправедлив, но ми се видя, че то учудващо много прилича на… вие знаете на кого!

— Боже! Да не искате да кажете…

— Попитах жената, нейно ли е, а тя каза: „Не“, но беше много кратка.

— Драги, аз трябва да изуча това! Как се казва селото?

— Ковдейл.

— О, зная, зная.

— Нито дума за това. Смея да кажа, че няма нищо лошо в това. Но аз не съм твърде склонен да приема нашите нови учения.

— Нито пък аз. Какво по-добро от старата английска черква?

— Госпожице, вашите чувства ви правят чест. Сигурна ли сте, че няма да кажете нищо относно малката ни тайна?

— Нито дума.

Два дни след този разговор, три стари моми предприеха екскурзия до селото Ковдейл, но, уви, въпросната къща беше заключена. Жената и детето бяха заминали някъде. Хората в селото не знаеха нищо за тях. Не бяха забелязали нищо особено в жената и в детето. Бяха предполагали, че са майка и дъщеря. Господинът, в лицето на когото свещеникът беше познал банкера, се оказа видян само веднъж в това село.

— Колко е лош стария свещеник — каза най-възрастната от старите моми, — да набеди един такъв добър и с характер човек!

VI

Има нещо меланхолично в една лятна вечер в някой уединен град. Тук улиците са безшумни, тук е спокойствието на полето, но без неговите птички и цветя. Читателят ще бъде така добър да си представи тиха улица в тих полски град в тиха юнска вечер. Картината не е весела: две кучета си играят на улицата, едно старо бди до новобоядисана врата. Няколко дами на средна възраст се движат безшумно по тротоара, завръщайки се у дома за чай, в бели муселинени дрехи и сламени шапки, със зелени и кафяви, тънки, копринени воали. По две, по три изчезват през праговете на чисти къщички с железни или дървени огради и зелени дворчета.

Една крава преминаваше по улицата, последвана от жена, която имаше намерение да я дои. Две млади и весели търговчета, зяпащи след момите, изчезнаха отчаяни. Нощта нежно напредваше и при все че една-две звезди се бяха появили, въздухът оставаше прозрачен. При отворения прозорец на една от къщите на тази улица седеше Алис Дарвил. Тя работеше (това хубаво извинение за жените, когато размислят), и докато мислите преминаваха в нея, вечерта започна да бледнее, работата й падна на коляното, а красивите ръце се отпуснаха механично върху полата. Профилът й беше обърнат към улицата, но без да помръдне главата си или да измени положението си, очите й поглеждаха от време на време към малкото й момиче, сгушило се до нея, уморено от играта. То се чудеше, може би, защо не беше сложено да си легне, но изглеждаше спокойно като самата майка. Понякога очите на Алис се изпълваха със сълзи и тогава тя въздишаше, като че ли се мъчеше да ги премахне. Но бедната Алис, ако тя сега тъжеше, то нейната тъга беше мълчалива и търпелива.

Улицата беше опустяла съвсем, когато един мъж премина по тротоара на отсрещната страна. Дрехите му бяха груби и прости, между тези на работник и земеделец, но при все това имаше нещо контешко в светло червената му копринена кърпа, завързана по моряшки около жилестата му шия. Шапката му беше накривена и, на доста голямо разстояние от привлекателната му жилетка, блестеше ланец на часовник с медали, който имаше подозрителен вид в сравнение с останалото му облекло. Пътникът беше покрит с прах и тъй като тази част от улицата беше на края на града и се съединяваше с шосето, той вероятно, след дълго пътуване, беше стигнал търсеното място за вечерта. Погледът на този чужденец беше загрижен, неспокоен и смутен. Във вървежа и в надутостта му се забелязваше безгрижието на вагабонтина. Но бдителните му и подозрителни очи изразяваха угриженост и страх. Той беше човек, върху когото порокът изглежда беше отпечатал видими белези и, който виждаше с едното си око кесията, а с другото затвора. Алис забеляза чужденеца едва когато тя самата привлече вниманието му. Той се спря изведнъж като съзря лицето, постави ръката си над очите, за да я види по-добре, и най-после избухна в смес от учудване и радост. В този момент Алис се обърна и погледът й се срещна с неговия, който, неописуемо страшен, парализира и очите, и душата й. Лицето й изведнъж се вкамени, устните й побеляха като мрамор, очите й почти изскочиха навън, ръцете й конвулсивно потрепериха, но не помръдна от мястото си. Чужденецът се поклони и се ухили, след това предпазливо премина улицата, стигна до вратата и почука силно. Алис не се помръдваше, чувствата й изглежда я бяха напуснали. Веднага силният и груб глас на чужденеца се чу отдолу в отговор на запитването на единствената жена, която Алис държеше като прислуга. Силните му и тежки стъпки изскърцаха и раздрусаха слабата стълба. Тогава Алис стана инстинктивно, взе детето си здраво в ръцете и застана права и неподвижна срещу вратата. Тя се отвори, бащата и дъщерята бяха още веднъж в една стая лице срещу лице.

— Добре, хубавата ми Алис, как си? Радваш се, че виждаш пак стария си баща. Сигурен съм. Без церемонии, седни. Ха, ха! Тук е удобно, много удобно. Ние ще живеем заедно отлично. Търговията е слаба. Добре, не можеш да изоставиш стария си баща. Нека пийнем и хапнем нещо.

Като каза това, Дарвил се тръшна на чистото, хубаво, малко канапе, с вид на човек, решен да се разположи като у дома си.

Алис гледаше и трепереше. Гласът й действително я беше напуснал.

— Хайде, защо не се разшеташ? Предполагам, че трябва сам да се обслужа. Хубави маниери! Но хо-хо, има звънец, голям разкош. Нищо, аз съм свикнал да се обслужвам сам.

Силно дръпна шнура на звънеца и се чу звън из цялата къща. Уредът, който предизвика звука, падна в ръцете му.

След малко пристигна жената прислужница, порядъчна, стара жена.

— Чувай, старо момиче! — Донеси от най-хубавото, което има за ядене. Не обръщай много внимание, нека бъде изобилно. И, казвам, едно шише вино. Хайде, не стой така да гледаш като някое ударено теле. Дявол да те вземе! Не чуваш ли?

Слугинята се оттегли, като че ли пистолет беше поставен до главата й. Дарвил, смеейки се на глас, се хвърли отново на канапето. Алис продължи да го гледа, и без да промълви и дума, се измъкна от стаята с детето на ръце. Тя бързо слезе надолу по стълбите и срещна слугинята. Последната, която беше много привързана към господарката си, се разтревожи много, като я видя да напуска къщата.

— Какво има, госпожо, къде отивате? Мила, вие нямате шапка на главата си? Какво значи това? Кой е този?

— О, боже! О, боже! — извика Алис сякаш в агония. — Какво ще правя? Къде да бягам?

Вратата отгоре се отвори. Алис чу, сепна се и в следващия момент беше на улицата. Тя тичаше, без да диша, и приличаше на луда. Умът й действително по това време я беше напуснал. Дори, ако пред нея имаше река, тя би потънала в нея.

Но когато стигна ъгъла на една улица, която водеше към по-многолюдния булевард, тя почувства, че някой хваща ръката й и чу името си произнесено с учуден и изплашен глас.

— Боже, госпожа Бътлър! Алис! Какво виждам? Какво има?

— О, господине, спасете ме! Вие сте добър и велик човек! Спасете ме, той се завърна!

— Той! Кой? Господин Бътлър ли? — попита банкерът, защото това беше той.

— Не, не… не е той!… Не казах за него, а за баща ми. Моя, моя… погледнете назад… идва ли?

— Успокой се, млада приятелко, никой не е наблизо. Ще отида и ще се разбера с баща ти. Никой няма да ти направи нищо. Аз ще те защитавам. Върни се. Ще дойда след теб. Не трябва да ни видят заедно — каза банкерът.

— Не, не — каза Алис още по-бледа — не мога да се върна.

— Добре, тогава ме последвай до вратата. Слугинята ще ти донесе шапката и ще те придружи до моята къща, където ще можеш да ме почакаш докато се върна. През това време аз ще се видя с баща ти и се надявам, че ще те освободя от неговото присъствие.

Банкерът, който говореше много бързо и нетърпеливо, без да дочака отговор, се отправи към къщата на Алис. Алис не го последва, остана на същото място докато пристигна при нея прислужницата й. Тя я заведе в жилището на богатия човек.

VII

О, каква картина беше това — банкерът и разбойникът, седнали в малката приемна, един срещу друг, единият на стола с облегалката, другият на канапето! Дарвил беше още зает със студеното месо и се мръщеше на слабото вино, което послушната стара слугиня беше донесла от най-близката кръчма. Срещу него стоеше почтен, високо почтен човек на етикециите и на церемониите, на приличието и на възпитанието, гледаше важно към долния, дяволски дивак, към човека, който всичко, което имаше, можеше да изгуби, който нямаше нищо в широкия свят, освен злия си, престъпен живот, един златен часовник, ланец и медали, които беше откраднал предния ден, и тринадесет шилинга и три пени в левия джоб на панталона си.

Богатият човек беше много добре запознат с характера на животното пред себе си. Той беше научил от госпожа Лезли (както си спомняме) накратко историята на Алис, и се беше уверил, че баща й е голям разбойник. Но той очакваше да види господин Дарвил като обикновен, груб, приличащ на скот селянин — един изгубен човек, без мозък. Но Лука Дарвил беше умен, полуобразован човек. Той не правеше престъпления от невежество, имаше достатъчно ум, за да има неизгодни принципи и се държеше така, като че ли бе прекарал целия си живот в най-доброто общество. Той не се уплаши нито от дрехите, нито от важния вид на банкера, който, меко казано „се намери в небрано лозе“.

— Слушай, господине, как ти е името? — каза Дарвил, като изпи чаша от виното, като че ли беше вода. — Не можеш да ме измамиш. Какво, по дяволите, се грижиш за почтеността и удобствата на дъщеря ми, или за каквото и да е друго, важно, старо куче! Това е моята дъщеря, за която толкова много се интересуваш! Вярно, моята Алис е едно много хубаво момиче, много, но е чудновато като месечинката. Ти ще направиш един много по-добър пазарлък с мен, отколкото с нея.

Банкерът съвсем се изчерви, прехапа устните си и измери събеседника си от главата до петите, докато последният се излежаваше на канапето, чистеше с клечка зъбите си и мислеше как по-лесно да го избута по стълбите надолу. Лука Дарвил беше победил банкера заедно с всичките му секретари. Тялото му се състоеше само от мускули, подредени от тази внимателна дама Природата колкото се може по-здраво. Дори някой борец за награда би се замислил два пъти, преди да започне да се състезава с него. Банкерът беше човек, който благоразумно отбягваше грешките, и той избута стола половин метър назад, когато привърши наблюденията си.

— Господине — каза след това много тихо, — правите така, че да не се разбираме един друг. Вашата дъщеря е извън вашия контрол, ако продължавате да я отегчавате, законът ще я защити…

— Тя не е пълнолетна — каза Дарвил. — Наздраве, старо момче.

— Дали тя е пълнолетна или не — отговори банкерът, необръщайки внимание на учтивостта, която му беше оказана в последното изречение, — не искам да зная. Аз познавам достатъчно добре закона, за да ми е известно, че ако тя има богати приятели в този град, а ти нямаш никакви, тя ще бъде закриляна, а ти ще отидеш по дяволите.

— Ти говориш като разумен човек — каза Дарвил, показвайки за пръв път известна почит в маниерите си, — гледаш откъм практичната страна на нещата, както ние казваме в нашия клуб.

— Ако съм на ваше място, господин Дарвил, ще ви кажа какво бих направил. Бих оставил дъщеря си и този град още утре сутринта. Бих обещал никога да не я безпокоя, при условие тя да ми отпусне известна сума от печалбите си, която да получавам всеки три месеца.

— А ако бих предпочел да живея с нея?

— В такъв случай, аз, ако съм съдия на града, бих ви изгонил като безделник или бих ви затворил…

— Ха!

— Бих ви затворил, подозирайки ви, че сте откраднали този златен ланец с медали, който носите тъй гордо.

— Чудно, но ти си един умен човек — каза Дарвил несъзнателно, — познаваш характера на хората.

Банкерът се усмихна. Странно е, но остана доволен от комплимента.

— Но — започна отново Дарвил, вземайки друго парче от месото, — ти си на погрешен път, защото ако държиш на почтеността на дъщеря ми, никога не би свързал баща й с подозрението за кражба. Ето ти зъб за зъб, стари ми господине!

— Аз няма да ви призная за неин баща, господин Дарвил. И мисля, че ще ви бъде много трудно да докажете това, в който и да е град, където аз съм съдия.

— Да… Ти си извънредно хитър. Сигурно си се възпитал в Стария Бейли!

— Господин Дарвил, бъдете благоразумен. Имате вид на човек, който не си е изгубил ума и аз ви питам дали, в който и да е град в околността, един беден човек при подозрителни обстоятелства, може да направи нещо против един богат човек с установен характер! Може би сте прав. Аз нямам нищо общо с това. И ви казвам, че трябва да напуснете тази къща в разстояние на половин час. И никога не трябва да влизате вече в нея, в противен случай рискувате много. А ако направите това, десет минути след влизането ви ще бъдете арестуван. Спорът не е вече между вас и беззащитната ви дъщеря, той е между…

— Тези, които си нямат работа, си приказват и карат колите — прекъсна го Дарвил, смеейки се злъчно, но сърдечно. — Добре, добре!

Банкерът стана и каза:

— Мисля, че дадохте една много добра дефиниция. Имате половин час да размислите. Довиждане.

— Чакайте — каза Дарвил, — ти си първият човек, който виждам след много години и който харесвам. Седни, седни, казвам. Нека поговорим малко и скоро ще достигнем до съгласие, струва ми се. Това е добре. Господи! Как бих желал да се намираме с теб в полето, вместо между тези четири стени. Ха! Ха! Аргументацията би била цялата в моя полза тогава.

Банкерът не беше смел човек и цветът му се промени при намека на това любезно пожелание. Дарвил го наблюдаваше сърдито и насмешливо.

Богаташът започна отново:

— Това може да бъде така или не, господин Дарвил, в зависимост от това дали ще имам пистолет в себе си или не. Но на въпроса. Напуснете тази къща, без да спорим повече, без никакъв шум и без да споменаваме на никого за вашите претенции върху тази, която живее тук…

— Добре, а в замяна на това?

— Десет лири сега и същата сума всеки три месеца, докато тази млада дама живее в този град и вие никога няма да я преследвате, нито с думи, нито с писма!

— Значи четиридесет лири годишно. Не мога да живея с толкова.

— Ще струвате по-малко, господин Дарвил, ако сте в Поправителния дом.

— Хайде, направете ги сто, това е доста евтино за Алис.

— Нищо повече — каза банкерът, като закопча палтото си с решителен вид.

— Добре, нека бъде така.

— Обещавате ли или не?

— Обещавам.

— Ето ви десетте лири. Ако след половин час не сте си отишли, тогава…

— Тогава?

— Тогава значи, че сте ми ограбили десет лири и ще трябва да понесете последствията от кражбата.

Дарвил скочи на крака, очите му блестяха, той сграбчи ножа, който беше пред него.

— Вие сте лош човек — каза банкерът тихо, — но това няма никакво значение. Не си заслужава да ме убиете.

Дарвил седна на мястото си, мрачен и изглеждаше победен.

— Ако беше тъй беден като мен… Боже, какъв разбойник щеше да бъдеш ти!

— Мисля, че нямаше да бъда — каза банкерът, — вярвам, че престъплението е нещо много лошо. Може би веднъж бях почти толкова беден като вас, но никога не станах престъпник.

— Ти никога не си бил при моите условия — каза мрачно Дарвил. — Баща ми е бил от добър род, но се е оженил за слугиня, когато бил още в колежа. Семейството му се отказало от него и са го оставили да умре от глад. Той умря в борба с една бедност, с която не беше свикнал, и майка ми отиде пак да слугува. Стана домакиня на един стар ерген и ме изпрати на училище, но след като се ожениха ме взеха от училището и ме дадоха да уча занаят. Всички ме мразеха, тъй като бях грозен, проклети да са! Майка ми ме заряза, защото имаше нужда от пари. Ограби стария човек и я изпратиха в затвора. Там се научи как да краде по-добре в бъдеще. Майка ми умря и аз останах сам в света. Светът беше мой неприятел, не можех да се спогодя с него, тъй че ние влязохме във война. Разбираш ли, старо момче? Ожених се за една бедна и красива жена. Тя ме направи ревнив и да подозирам всекиго. Алис се роди, не вярвах, че е моя, защото не приличаше на мен. Може би беше дете на някой джентълмен. Аз мразя и не понасям джентълмените. Напих се една вечер и ритнах жена си в корема три месеца след раждането. Тя умря, съдиха ме, но ме освободиха. Отидох в друга област и като човек с добро образование и достатъчно хитър, получих работа като механик. Мразех работата, тъй както мразех джентълмените, защото не бях ли по кръв и аз джентълмен? Тук беше проклятието. Алис порасна. Никога не гледах на нея като на моя кръв и плът. Майка й беше една!… Защо да не бъде и тя такава? Ето това е достатъчно. Много извинения, мисля, че трябва да искам, за всичко, което съм направил до сега. Проклет да е света, проклети да са богатите, проклети да са красивите, проклети! Всички да са проклети!

— Вие сте бил много глупав човек — каза банкерът, — и ми се струва, че сте имали много добри карти, стига да сте знаели как да ги изиграете. Както и да е, така сте решили. При все това не е много късно да се разкаете, защото все повече остарявате. Човече, има и друг свят!

Банкерът изказа последните думи с тържествен тон и достойнство.

— Наистина ли мислиш така? — попита Дарвил, гледайки го.

— От цялата си душа.

— Тогава ти не си толкова разумен колкото си помислих — каза Дарвил сухо, — и аз бих желал да говоря с теб по този проблем.

Но нашия уважаем, колкото и да беше искрен вярващ, не беше този, под чийто контрол отчаянието и скръбта изчезваха от борещата се душа. У него имаше успокоителни думи за набожните, но нямаше за скептиците. И тъй, той стана малко бързо и каза:

— Не, господине, това е безполезно. Нямам никакво време за губене. И тъй, още веднъж ви казвам лека нощ.

— Но вие не сте казали къде ще се изпращат сумите ми.

— А, вярно. Ще гарантирам това. Вие ще видите, че моето име е достатъчна гаранция.

— Поне това е най-многото, което имам — отговори Дарвил небрежно. — След всичко това днешната работа не е лоша. Но сигурен съм, че не мога да кажа къде да се изпратят парите.

— Много добре тогава. Най-добре ще бъде да теглите за моя сметка по десет лири всеки три месеца. Където и да сте, всеки банкер може да направи това за вас. Но внимавайте, ако някога превишите сумата, сметката спира.

— Разбирам — каза Дарвил, — щом свърша шишето, ще си отида.

— Това е най-доброто — отговори банкерът като отваряше вратата.

Богаташът се завърна вкъщи бързо. „Излиза, че Алис има малко благородна кръв във вените си“ — помисли си той. „Но този баща, не! Това никога не може да бъде. Бих желал той да бъде обесен. Твърде много бих желал да се нареди работата без женене, но тогава скандал, скандал. След всичко станало по-добре да оставя всички мисли за нея, но тя е чудно красива. И така, хм! Аз бих могъл никога да не остарея.“

VIII

Имаше някаква тайна в чара на Алис Дарвил, която, въпреки особената й биография, бе причина тя да изглежда чиста и приятна, както в очите на един претенциозен човек като Ърнест Малтрейвърс, тъй и в тези на един човек, така повлиян от всичките светски мисли и теории, какъвто беше умният банкер от град С. Това цвете беше поникнало между нечисти и омразни неща, сякаш за да се запази свойствената божественост и грация на човешката природа, за да се възхвали Бог там, където човешката природа е била най-много принизявана от социалното зло, където светлината на самия Бог е била най-много потъмнявана. Всеки, който внимателно е наблюдавал живота, трябва да признае, че такива контрасти, макар и рядко, случайно се срещат. Ние сме взели Алис Дарвил от живота и можем да декларираме, че не сме преувеличили каквото и да е от портрета й. По един или друг начин в нейното оригинално формиране се е намирала щастливата наклонност на зародиша към Чистото и Светлото. Защото въпреки Хелвеций, опитът ни учи, че макар и образованието и обстоятелствата да могат да променят масата, самата природа понякога образува индивида и хвърля в материята или в духа толкова много красота или безформеност, че нищо не може съвършено да подчини оригиналните елементи на характера. От сладки някой вади отрова, от отрова друг извлича сладки. Но ние често, размишлявайки върху психологическата история на Алис Дарвил, мислим, че една от причините, още рано тя да не се е заразила от това, което е ставало около нея, е било късното развитие на умствените й способности. Дали бруталността на баща й е подействала в детството й чрез нервите на нейния мозък или не? Може положително да се каже, че докато тя не беше познавала Малтрейвърс, докато не беше обичала, докато не беше обичана, умът й бе останал вдървен и заключен. Вярно е, че Дарвил не я беше учил, нито й беше позволявал да научи нещо, но само това невежество не би било нищо за един бърз и наблюдателен ум. Това притъпяване на самите чувства се оказваше като броня между ума и лошите неща около нея… Това беше грубата обвивка, направена, за да понася грубостта при лошо време, която пеперудата можеше да скъса в удобния сезон. Алис схващаше, разбираше малко или нищо, докато бе намерила един вдъхновител, който въодушевява както животните, така и хората. Който прави от кучето (в първобитно отношение едно от най-долните животни) един приятел, един пазач и му повдига инстинкта до половината път към височината на разума.

Банкерът имаше много хубаво мнение за Алис и когато си отиде у дома, научи с голяма болка, че тя е болна. Алис остана под неговия покри тази нощ и старата жена, негова роднина и гувернантка, й прислужваше. Банкерът спа малко и на сутринта лицето му беше много бледо.

На разсъмване Алис потъна в дълбок и освежителен сън. Когато се събуди, научи от една бележка, оставена от хазяина й, че баща й е напуснал къщата и тя може безопасно да се завърне. Едри сълзи, последвани от продължителна и признателна молитва, допринесоха за възстановяване на ума и нервите й. Колкото и да бяха непълни понятията на тази млада жена за добро и лошо, тя можеше да почувства претенциите на своя баща (колкото и да бе той престъпен) върху детето си, защото чувствата в нея бяха тъй добри и верни, че заместваха до голяма степен принципите. Тя знаеше, че не би могла да живее под един покрив с ужасния си баща, но при все това чувстваше едно угризение на съвестта при мисълта, че той е бил изпъден от този покрив, изоставен и беден. Тя побърза да се облече и да се види с банкера. Той беше извънредно доволен, че е изпреварил нейните мигновени и неволни намерения с това, което беше уредил с Дарвил. Той съобщи на Алис условието, което беше направил с баща й. Тя се разплака и започна да целува ръката му. Тайно реши, че ще работи усилено, за да може да направи отпуснатата сума по-голяма. О, ако можеше нейният труд да освободи баща й от необходимостта да има тъмни източници за издръжката си! Уви! Когато престъпността стане навик, тя е като всички пороци, търси се възбудата от тях. Ако Лука Дарвил внезапно наследеше богатствата на Ротшилд, той пак щеше да продължава да е престъпник по един или друг начин, освен ако досадата събуди съвестта му, тогава донякъде би имало опасност за живота му от промяната на навиците.

Нашият банкер винаги приемаше вида на трогнат повече от моралните чувства на Алис, отколкото от физическата й красота. Например, нейната любов към детето й му правеше силно впечатление и той винаги гледаше към нея по-нежно, когато я виждаше да прегръща малкото дете без баща, чието здраве сега беше деликатно и разклатено. Трудно е да се каже дали беше съвсем влюбен в Алис, фразата е много силна, може би, за да бъде приложена към един човек преминал петдесетте с достатъчно вълнения и изпитания. Чувствата му към Алис, намеренията, които той имаше към нея, бяха от много сложно естество. Той придружи Алис този ден до дома й като говори малко по пътя, може би защото неговата роднина ги придружаваше и той не искаше да говори много пред нея. Накратко, предупреди Алис да не съобщава на никого, че нейния посетител е бил баща й. Тя все така започваше да трепери щом се заговореше за него. Банкерът също счете за благоразумно да се довери до известна степен на прислужницата на Алис. Дръпна я настрана и й каза, че неприятният чужденец от миналата вечер е бил един далечен роднина на госпожа Бътлър, който вследствие на пиянство е тръгнал по лоши пътища. Банкерът прибави по един важен начин, че той вярва, че след сериозния разговор, който е провел с него, този лош човек си е отишъл с променен ум при семейството си. В заключение той се обърна към своята роднина с думите:

— Но, драга Хана, ти знаеш, че си една възвишена личност и си запазена от вулгарния грях на неограниченото клюкарство. Не споменавай на никого за това, което се случи. Това няма да е добро за госпожа Бътлър. Може да навреди и на този човек, който сега е добре, по-добре отколкото изглежда, и който, надявам се, с Божията помощ да се разкае искрено. Надявам се скоро да мога да изпратя внука ти в Свободното училище.

Банкерът беше достатъчно хитър да забележи, че е постигнал целта си. Върна се у дома напълно доволен от начина, по който беше свършена работата. Но ето че беше посрещнат от един местен съдия.

— Ха! — каза последният. — Как сте, драги господине? Знаете ли, че полицаи от Бау стрийт са дошли тук, за да търсят някакъв разбойник, който е избягал от затвора? Той е един от най-решителните и опитни крадци в Англия и полицаите са подушили, че се намира в нашия град. Самите му кражби са издали пътя му. По-миналия ден е задигнал от един господин часовник и го е оставил полумъртъв на пътя. Това е станало само на тридесет километра от тук.

— Боже мой! — каза банкерът развълнуван. — И как е името на този жалък разбойник?

— Има много титли, например, на някакво испанско величие, но мисля, че последното име, което е използвал, е Ватц.

— О! — каза нашият приятел облекчено. — Добре, намерили ли са го полицаите?

— Не, но са по дирите му. Едно лице, отговарящо на неговото описание, е било видяно на разсъмване тази сутрин от един човек, близо до една пивница. Полицаите са след него.

— Надявам се, че ще си получи заслуженото. Престъплението никога не остава ненаказано на този свят. Моите поздрави на госпожата ви. Как е малкият Джон? Добре! Радвам се за това. Хубаво момче е малкият Джон. Довиждане.

IX

На другата сутрин, след закуска, банкерът взе коня си и като каза само, че отива по работа в околността и че няма да се върне за обяд, обърна гръб на града.

Яздеше бавно, понеже денят беше топъл. Хубавите и примамливи местности може би щяха да изкушат други да спрат по пътя, но нашия твърд и практичен светски човек се интересуваше много повече от часовника си, отколкото от хубавите гледки. Той не гледаше на природата с окото на въображението. Може би една железница, ако я имаше тогава там, щеше да го задоволи повече, отколкото сенчестите гори и долини, и лъкатушещата река, която украсяваше от време на време природата от двете страни на пътя. В края на краищата едва ли има един на сто от хората, които да се интересуват от това, което се намира край пътя, стига самият път да е добър и да няма стръмнини.

Беше обяд и много километри бяха изминати, когато банкерът изви надолу по една поляна и ускори хода си. След около час пристигна до самотна странноприемница, която се казваше „Ловецът“. Даде да приберат коня му, поръча вечеря за шест часа, помоли да намерят кошница, в която да сложи нещата си и тогава стана ясно, че дългата пръчка, която носеше със себе си, може да се превърне в рибарски прът. Той приготви различни прибори внимателно, сякаш да се увери, че не са се повредили по пътя. Прегледа внимателно съдържанието на една черна кутийка, пълна с мухи и други подобни, преметна кошницата през рамо, и докато конят му навеждаше глава и размахваше опашка, едно от многото кокетничества, които конете проявяват към прислугата, нашият достоен брат закрачи през зелените поля. Стигна до брега на реката и започна да лови риба, показвайки сякаш голям интерес към този спорт. Едва когато лятното слънце се наклоняваше, банкерът се върна в странноприемницата. Там се чудеха защо ли се е забавил и дали ще донесе риба за пържене. Скромната му вечеря, която бяха забавили, беше бързо направена. Конят му беше доведен до вратата, когато червените облаци на запад вече показваха отминаването на още един ден. Той бутна с шпорите си бързо галопиращия кон, който бягаше четиринадесет километра в час.

— Това конче е от много хубава кръв — каза прислугата, като си търкаше ухото.

— А кой е този? — попита пазачът на обора.

— Не зная. Идвал е тук два пъти до сега, но не казва нищо, от което да се разбере. Изглежда обича много да ходи за риба.

През това време банкерът отиваше надалеч и, без да се измори, продължаваше да галопира с красивия си кон. Отминаваха километър след километър. Вечерта ставаше все по-тъмна и започна да вали. Продължителен, ситен дъжд намокри човека до кости. На петдесет години един джентълмен, който се грижи за себе си, не е желателно да се измокри така, още повече, че той страдаше от ревматизъм. Банкерът реши за по-накратко да пресече пътя през нивите. Имаше няколко ниски плетища по този кратък път, но той бе идвал тук през пролетта и познаваше всяка стъпка от местността. Конят скачаше леко и два километра икономисани може би щяха да намалят болките от ревматизма. Банкерът се впусна през нивите, без да счита, че е постъпил неблагоразумно. Достигна до един плет, върхът на който едва се различаваше поради дрезгавата светлина. От другата страна, вдясно, имаше купа сено и близо до тази купа изглежда беше най-доброто място, откъдето можеше да се премине. Обаче, откак не беше идвал по тези места, тук беше изкопан ров от другата страна на плета и нито конят, нито човекът можеха да го видят. Тъй че скокът беше много по-опасен, отколкото можеше да се предположи. Не знаейки за това, банкерът се опита да прескочи мястото. Той беше високо във въздуха, с повдигната дясна ръка, когато конят се подплаши от нещо свито до купата, потъна в рова и изхвърли ездача на два-три метра през главата си. Банкерът се съвзе по-скоро, отколкото се очакваше. Като видя, че, макар и натъртен, е здрав, забърза към коня. Но бедното животно го беше сполетяла по-лоша участ от господаря му. Ребрата му вероятно бяха изкълчени. То се беше измъкнало от рова и беше застанало уморено край плета. Като видя колко много е пострадал коня, банкерът стана сериозен и неспокоен. Дъждът се увеличаваше, а той беше още на няколко километра далеч от дома си. Намираше се сред ниви, където нямаше нито една къщичка и не виждаше никаква пътека към главния път. Докато подобни мисли преминаваха през главата му, той изведнъж видя, че не е сам. Черната сянка, която беше подплашила коня, се повдигна бавно от мястото, което заемаше до купата сено, и един роптаещ глас, който прониза банкера до кости, извика:

— Хей! Кой си ти, дявол да те вземе?

Въпреки че конят му беше куц, банкерът моментално се завтече към него, но преди да успее да се качи на седлото една здрава ръка го хвана за рамото. Като се обърна, стараейки се да покаже колкото се може по-голяма свирепост върху лицето си, банкерът видя, както и тонът на гласа го накара да предположи, злокобните черти на Лука Дарвил.

— Ха! Ха! Моя стар приятел, който ми отпуска ренти. Весело старо момче, как си? Кой би помислил, че ще се срещнем в дъждовно време, до усамотена купа и един ров от другата ни страна, без никакъв комин да се вижда наоколо? Сега, стари приятелю, аз, Лука Дарвил, разбойникът, аз, когото ти изпрати по дяволите, задето е беден и обикаля своята дъщеря, аз съм тъй богат както и ти тук, тъй велик, тъй силен и властен. Нали? Кажи де?

— Е — каза богаташът, като се изкашля, — не зная дали обидих с нещо вашата бедност, драги ми господин Дарвил. Вярвам, че не съм, но сега не е време да разговаряме. Моля, оставете ме да се кача на коня си и…

— Не е време да разговаряме! — прекъсна то Дарвил сърдито. — Сега е тъкмо времето, според мен. Чакай да си помисля. Аз ти казах, че ако се случи да разговарям с теб в полето, мой ред ще бъде да имам най-добрите аргументи.

— Смея да кажа… смея да кажа, драги приятелю…

— Не съм ти приятел! Няма да ти ставам приятел сега. Казвам, че имам цялото преимущество тук, човек срещу човек. Аз съм ти противник!

— Но защо се карате с мен? — каза банкерът ласкателно. — Аз никога не съм ви мислил злото. Сигурен съм, че и вие не може да ми мислите злото.

— А защо? — попита Дарвил студено — Защо мислиш, че нямам зли намерения към теб?

— Защото сумата, която ви се отпуска годишно, зависи от мен.

— Много умно казано, ние ще разискваме по този въпрос. Моят живот е един лош живот, не заслужава да бъде откупен за повече от една година. Да предположим, че ти имаш повече от четиридесет лири в себе си, по-добре за мен би било да извадя нож и да ти срежа гръкляна, отколкото да чакам всеки три месеца за десет лири. Виждаш, че това е въпрос на сметка, драги господине. Как ти беше името?

— Но — каза банкерът и зъбите му започнаха да тракат, — аз нямам в себе си четиридесет лири.

— Откъде мога да зная това? Ти казваш така. Добре, в онзи град там, твоята дума минава повече от моята. Аз никога не оспорвах това, оспорвах ли го? Но тук, край купата сено, моята дума е по-важна от твоята. И ако аз кажа, че ти трябва да имаш четиридесет лири в себе си, да видим дали смееш да ми противоречиш.

— Гледай, Дарвил — каза банкерът, мъчейки се да събере всичките си сили и ум, защото силата на духа му започна да превъзхожда физическия страх. Той започна да говори спокойно, дори смело, при все че сърцето му туптеше силно, при все че можеше да бъде бутнат с едно перце, — лондонските полицаи в момента ви търсят усилено.

— Ха! Лъжеш!

— Честна дума, говоря истината. Научих за това миналата вечер. Те са намерили следите ви до град С., също и следите ви извън града. Само една дума от мен би ви поставила в ръцете им. Аз не съм казал нищо, вие сте спасен и можете да избягате. Дори ще ви помогна да избягате от тук и да преживеете спокойно колкото години имате още в безопасност.

— Ти не ми каза това оня ден, когато бяхме в приемната стая, но сега, когато съм по-силния, признай това, ми го казваш.

— Признавам — каза банкерът.

Дарвил се ухили и си потърка ръцете.

Богаташът отново се почувства важен и продължи:

— Тази е едната страна на работата, а ако предположим, че ме оберете и убиете, мислите ли, че моята смърт ще намали старанието им при търсенето? Цялата околност ще бъде вдигната на оръжие и преди да изминат четиридесет и осем часа ще бъдете хванат или пребит като бясно куче.

Дарвил мълчеше замислен и след малко отговори:

— Добре, какво имаш у себе си? Знаеш, че направи един лош пазарлък миналия ден, сега е мой ред да поставям условията.

— Всичко, което имам у мен, ще бъде твое — каза банкерът усърдно.

— Дай го тогава.

— Ето! — каза банкерът, поставяйки кесията и портфейла си в ръцете на Дарвил.

— А часовника?

— Часовника! Добре, ето го!

— Какво е това?

Чувствата на банкера се бяха изострили от страх, но те не бяха тъй остри като тези на Дарвил. Банкерът не чуваше нищо друго, освен дъжда, плискащ по листата на дърветата, и шумът на водата, течаща в близкия ров. Дарвил се наведе и се вслуша, докато повдигайки се отново с дълбока въздишка, каза:

— Мисля, че има плъхове в купата сено, ще тичат около мен, докато спя, но те са игриви същества и аз ги обичам. Сега, драги господине, страхувам се, че трябва да туря край на теб!

— Велики боже! Какво искате да кажете? Как!

— Човече, има и друг свят! — каза разбойникът, подражавайки тържествения тон на банкера от предишната им среща. — Толкова по-добре за теб! В този друг свят не се разправят басни.

— Заклевам се, че никога няма да ви предам.

— Така ли? Закълни се тогава!

— Заклевам се във всичките си надежди на земята и небето!

— Какъв страхливец! — каза Дарвил, като се смееше презрително. — Отивай си, ти си вън от опасност. Аз съм пак в добро настроение. И плюя на теб, тъй като никой не може да направи така, че да потреперя. И според мен, колкото и да ме мислиш за разбойник, докато се боиш от мен, не можеш да ме мразиш, ти ме уважаваш. Отивай си, казвам ти, отивай си.

Банкерът току-що щеше да изпълни това, когато изведнъж зад купата сено блесна червена светлина и в следващия момент Дарвил беше сграбчен от ръцете на човек, почти тъй силен като него. Светлината, която идваше от червен фенер, поставен на земята, откри фигурите на селянина и на още двама мъже със здраво телосложение, въоръжени с пистолети.

Цялата сцена се откри пред очите на банкера със светкавична бързина. Той остана като омагьосан на мястото си, с една ръка хванала юздите на коня и с крак готов да се преметне през седлото. За миг Дарвил хвърли противника си на земята и с лице, осветено от фенера, гледаше нападателите си. Той беше вече успял да извади пистолетите си, държеше ги в двете си ръце и очите му светеха под свитите вежди, обръщайки се бързо от противник към противник. Най-после тези очи се спряха върху банкера.

— И тъй, ти си ме предал — каза той много тихо и насочи пистолета си към него.

— Не, не! — извика един от полицаите, тъй като такива бяха нападателите на Дарвил. — Господинът не знае нищо за това!

— Съвършено нищо! — извика банкерът разтревожен.

— Тогава няма да стрелям — каза Дарвил, — но внимавайте! Първият, който се приближи, ще бъде мъртъв.

Разбойникът и полицаите бяха на такова разстояние, че не можеха да се прицелят добре и всеки почувства необходимостта да се предпази.

— Времето ти е дошло, гълъбче — извика по-главният от полицаите, — ти си действал на свобода изглежда доста продължително време. Сега трябва да отстъпиш. Предай се, или ще трябва да те застреляме и ще лишим бесилката от теб.

Дарвил не отговори и полицаите напреднаха към него с насочени пистолети.

Дарвил стреля и един от тях се залюля и падна. По някакъв инстинкт Дарвил беше улучил този, с когото се беше борил отчаяно преди малко. Разбойникът не дочака другите. Обърна се и започна да бяга през нивите.

— Бързо, ще избяга! — извикаха другите двама и се втурнаха да го преследват.

Последва затишие. После гърмеж. И друг, сетне проклятие и изръмжаване. Всичко утихна.

— Свършено е с него! — каза единият от преследвачите. — Той умира.

При тези думи селянинът, който до този момент се свиваше при купата сено, сграбчи фенера от земята и тръгна към мястото на произшествието. Банкерът неволно го последва.

Лука Дарвил лежеше на тревата още жив, но представляваше страшна гледка. Един куршум беше пронизал гърдите му, друг беше разбил челюстта му. Очите му се въртяха страшно и той късаше тревата с ръцете си.

Полицаите гледаха хладнокръвно. Единият от тях каза:

— Той беше един хитър човек!

— Създаде ни доста затруднения — каза другият, да видим какво става с Вил.

— Но той е мъртъв — каза банкерът разтреперан.

В това време Дарвил се повдигна съвършено прав, замахна със стиснат юмрук към победителите си и изрече страшно проклятие. Падна прострян на гърба си. Беше вече само един труп.

— Струва ми се, господине — каза по-възрастният полицай, като се обърна настрана, — вие едва сте се отървали, но как попаднахте тук?

— По-скоро как дойдохте вие тук?

— Честният Ходж там, с фенера, каза, че видял разбойника как се промъква до купата сено, докато самият той бил тръгнал на лов за зайци. Бил прочел нашето обявление и знаел, че се намираме в една пивница на няколко километра от тук. Дойде при нас и ни доведе тук. Чухме гласове, светнахме с фенера и видяхме нашия човек. Ходж, ти си един добър поданик и обичаш правосъдието.

— Да, но аз трябва да получа наградата — каза Ходж.

— Ще говорим за това после — каза полицаят. — Вил, как си, човече?

— Зле — изръмжа бедният полицай и кръв бликна от устата му.

Трябваше да минат много дни, за да може банкерът да мисли отново за Алис. Когато помисли за нея, с голямо задоволство си спомни, че Дарвил го няма вече. Още повече, че починалият разбойник се оказа познат в околността само под името Ватц.