Бурен живот

I

Вилата на Кливлънд беше пълна с лица, наричани обикновено приятни. Между тях беше и Флорънс Лейсълс. Разумният и доста възрастен човек винаги беше съветвал Малтрейвърс да не се жени твърде млад. Обаче той не искаше от него да отлага този важен момент от живота до безкрайност, когато вече разцвета на сърцето и чувствата му премине. Мислеше подобно на старите законодатели, че тридесетте години са възрастта, в която човек трябва да направи избора си, и че заедно с разума на възмъжаването трябва да се смеси и страстта на младостта. И той виждаше, че Малтрейвърс действително се нуждае от истинските радости на семейния живот. Разбираше също, че никоя друга жена не би могла да симпатизира повече на възгледите на Малтрейвърс, както и да оцени характера му, отколкото надарената и блестяща Флорънс Лейсълс. Кливлънд гледаше снизходително на ексцентричността на нейните мисли и поведение — ексцентричност, за която той мислеше, че ще се разтопи бързо под влияние на привързаността и любовта, които обикновено извършват голяма промяна у жените. Там, където те са силно и интензивно почувствани, правят дори и най-упоритите характери да се отпуснат и приспособят към чувствата и навиците на своя любим.

Величественото самообладание на Малтрейвърс беше точно това качество, което придава на мъжете една несъзнателна власт над мислите на жена, чувствата на която са спечелени. Освен това, Кливлънд беше от тези хора, които напълно оценяват преимуществата на богатството и положението. А при Флорънс и двете бяха такива, каквито биха издигнали Малтрейвърс към едно положение в обществения живот, което щеше да постави нови изисквания към талантите, за които Кливлънд много правилно предполагаше, че са приспособени по-скоро да командват, отколкото да служат. У Ферърс той виждаше човека, желаещ да има власт. У Малтрейвърс, човека, чрез който властта ще бъде носена с достойнство и използвана само за добри дела. Следователно, нещо по-възвишено от простото желание за запазване грубите интереси на Малтрейвърс, караше Кливлънд да желае да осигури за него сърцето и ръката на голямата наследница. Той мислеше, че каквито и да са пречките, те няма да бъдат от страна на Флорънс. Обаче той разумно реши да остави всичко да се развие по естествен път. Не спомена нищо нито на едната, нито на другата страна. Никое място не е по-хубаво за влюбване от това на една голяма, селска къща. Никое време — по-удобно, отколкото края на лондонския сезон, когато изморени от дребни грижи и отегчени от престорени интимности, дори най-студените хора копнеят за тоновете на обичта и възбуждането на една чиста обич.

По един или друг начин се случи тъкмо по това време Флорънс и Ърнест да бъдат постоянно заедно. Те яздеха, правеха екскурзии по реката, седяха на една и съща пейка в лодката. Вечерта, по-младите гости, с помощта на съседните семейства, често се събираха на танци в един временен павилион, построен близо до столовата. Ърнест обаче никога не танцуваше, Флорънс танцуваше в началото, но веднъж като разговаряше с Малтрейвърс, един весел кавалер дойде да я покани за обещания от нея валс и тя остана поразена от сериозната промяна в лицето на Ърнест.

— Никога ли не танцувате? — попита тя докато кавалерът търсеше удобно място да постави шапката си.

— Не — каза Ърнест просто, — не ми се танцува.

Госпожица Флорънс се изчерви, но кавалерът и музиката не й оставиха време за отговор. Обаче след тази вечер тя не танцуваше повече. Заяви, че не се чувства добре и затова й е забранено да танцува.

Малтрейвърс не можеше да не бъде трогнати поласкан от това внимание към мнението му. Но Флорънс се постара да обясни това със съвсем друг мотив, за да избегне всякакво признание.

Две вечери след тази, в която Малтрейвърс прояви своята откровеност, се случи да се срещнат в зимната градина, която беше свързана със залата за танцуване. Ърнест, спирайки се, за да я попита за здравето й, беше поразен от умората и тъгата, които личаха в тона и изражението на лицето й.

— Драга госпожица Флорънс — каза той, — страхувам се, че сте по-зле, отколкото казвате. Вие трябва да се предпазвате. Знайте, че дължите и на вашите приятели да бъдете по-внимателна към себе си.

— Приятели! — каза Флорънс горчиво. — Аз нямам никакви приятели! Дори баща ми едва ли би отсъствал от някой министерски банкет една седмица след смъртта ми. Но такъв е общественият живот. Неговият горещ пламък заличава пламъка на по-малките, но свети чувства. Приятели!

Съдбата, която беше направила от Флорънс Лейсълс наследница, на която да завиждат, й беше отказала братя и сестри. И в чест на раждането й я беше лишила дори от любовта на майката! Приятели! Къде да ги намери?

Когато престана да говори, тя тръгна и излезе на верандата. От трептенето на гласа й Ърнест почувства, че тя беше говорила така, за да прикрие или потуши сълзите си.

— Въпреки това — каза той, следвайки я, — има един вид по-отдалечени приятели, от които госпожица Флорънс Лейсълс не може да се откаже, колкото и да иска. Между най-долните от този вид, нека ми бъде позволено да се наредя аз. Хайде, присвоявам си привилегията да съветвам: нощният въздух е един лукс, в който вие не сте се впускали.

— Не, не, той само ободрява и успокоява. Вие ме разбирате погрешно. Моята болест не е такава, която се лекува с тихото небе и спящите цветя!

Малтрейвърс очевидно не беше влюбен във Флорънс, но не можеше да не чувства, че напоследък беше под прякото влияние на нейните редки и изобилни лични и умствени дарби. И той хранеше към нея силен и дори изпълнен със симпатии интерес — самата откровеност, с която той беше свикнал да й говори, многото прилики, които имаше между него и един ум, тъй естествено силен и тъй богато култивиран, вече бяха установили тяхното запознанство върху интимна почва.

— Не мога да ви възпра, госпожице Флорънс — каза той, полуусмихнат, — но съвестта ми няма да позволи да бъда ваша съучастница. Аз ще потърся лорд Саксингъм да го изпратя при вас.

Флорънс, лицето на която беше обърнато настрана от него, изглежда не го чу.

— А вие, господин Малтрейвърс — каза тя, обръщайки се бързо, — вие… имате ли приятели? Чувствате ли, че има не обществени, но частни симпатии и длъжности, за които животът е по-скоро една довереност, отколкото едно притежание?

— Госпожице Флорънс! Нямам приятели, вярно е. Най-близък ми е Кливлънд. Но близостта, която има правата на господство над нашето съществувание — аз не я познавам. Може би това е щастие. Научил съм се да се осланям на собствената си душа и да не търся другаде тръстики, за които да се хващам, тръстики, които вятърът може да прекърши.

— О, това е една твърде студена философия. Вие можете да се отдадете на нейната мъдрост. Когато само умът е зает, можете да се задоволите с гордостта на стоицизма, но има моменти, когато сърцето се събужда като от сън — събужда се като уплашено дете, за да се почувства само и в мрак.

Ърнест мълчеше. И Флорънс продължи с променен глас: — Този разговор е странен и вие може да ме мислите действително за една дива, волна, романтична личност, както хората са били склонни да ме наричат. Но ако живея дълго… аз… пфу! Животът отрича амбицията на жените.

— Ако една жена като вас, госпожице Флорънс, никога не би любила, тя ще бъде такава, в която вие може би ще намерите тази най-благородна от всички амбиции: амбицията, чувствана най-много от жените — амбицията, насочена към друг!

— Да! Но аз никак няма да любя — каза Флорънс и лицето й пребледня, огряно от лунната светлина, — но може би — прибави тя, — ще мога да позная благословията на приятелството. — И приближавайки се до Малтрейвърс тя постави ръката си с едно свободно движение върху рамото му. — Любовта, за която казвате „неземна“, не би ли била добре заместена от приятелството? За нас няма опасност да се влюбим. Вие не сте толкова суетен, за да очаквате това от мен, а аз, знаете, съм кокетка. Нека бъдем приятели, довереници, поне докато вие се ожените или аз дам на друг правото да контролира приятелството ми и монополизира тайните ми.

Малтрейвърс се сепна. Чувството, което Флорънс отправи към него, макар и с други думи той някога беше отправил към Валери.

— Хората — каза той, целувайки ръката, която още стоеше на рамото му, — хората ще…

— О, вие мъжете! Хората, хората! Всичко нежно, всичко честно, всичко благородно, възвишено и свято, трябва да бъде нагодявано и осакатявано, за да се приспособи към правилата и мерките на хората! Хората! Роб ли сте на „хората“? Не мразите ли тяхната празнота, тяхното методическо лицемерие?

— Да, мразя и ме отвращава тази суета на човечеството, която се нарича „хората“, и не желая да бъда неин роб!

Малтрейвърс беше стоплен от възбудата на освободените чувства, отдавна и внимателно прикривани. И макар обикновено тъй спокоен и себевладеещ се, той изля страстно всичките си бурни мисли, които, колкото и да регулираме и прикриваме, дебнат дълбоко в душите на всички ни момента, в който да се излеят — мисли, които преобладават в най-издигнатите натури, и принадлежат на истини, които добродетелта не смее да каже на глас. Никога в очите на Флорънс Лейсълс Малтрейвърс не беше изглеждал тъй величествен: оковите, които свързваха силните криле на неговия дух, бяха разкъсани, и цялата му душа се виждаше и издигаше като нещо, което е избягало от робство, което се издига към небето и чувства, че е свободно.

Тази вечер се появи началото на един нов съюз между тези две личности. Млади и хубави, те се съгласиха да бъдат приятели и нищо повече!

II

Сякаш този съюз между Малтрейвърс и Флорънс беше премахнал всяка резервираност, която по-рано съществуваше. Сега те разговаряха свободно, нещо необикновено за хора от различни полове. В обикновения живот, както повечето хора със силни чувства и силно въображение, Ърнест беше мълчалив. Сега сякаш бе снет от гърба му товар. Най-сетне беше намерил личност, която можеше да го разбира добре, когато беше най-откровен.

Здравето и настроението на Флорънс се възвърнаха като по чудо. Малтрейвърс я наблюдаваше през очите на интелекта си. Той не гледаше на нея като на жена — нейните таланти и изключителни идеи толкова го възхищаваха, че отвличаха вниманието му от красотата й. Той гледаше на нея като на нещо отделно от нейния пол — едно славно създание, въпреки че е жена. Веднъж й каза това, смеейки се, и Флорънс го счете за комплимент. Бедната Флорънс! Нейният пол я лишаваше от съдбата, която й беше отредена!

Кливлънд мълчаливо наблюдаваше тяхната интимност. Слушаше с усмивка мълвата за тяхната близост и за разходките им по терасата и скитанията по моравата и предсказваше онова, което ще излезе от всичко това. Лорд Саксингъм беше сляп. Неговата дъщеря беше пълнолетна, притежаваше княжеското си богатство и отдавна му бе внушила правото си на независимост със своя темперамент. Лордът обаче не можеше напълно да разбере характера на нейната гордост и беше напълно убеден, че тя няма никога да се ожени за по-долен от един дук. Що се отнася до нейните флиртове, то той ги приемаше за естествени и невинни развлечения. Освен това прекарваше малко време в Темпъл Гроув. Той отиваше всяка сутрин в Лондон след закуската в своята стая, връщаше се за обяд, играеше на вист и говореше весели глупости на Флорънс в приемната си докато си пиеше виното. Колкото се отнася до другите гости, не беше тяхна работа и не можеха да направят нищо повече, освен да си говорят помежду си. Така Малтрейвърс и Флорънс не бяха обезпокоявани, въпреки че не бяха незабелязани. Малтрейвърс не беше влюбен и не предполагаше, че госпожица Флорънс е влюбена в него или че има опасност от подобно нещо. Това е грешка, която мъжът често прави, но жената никога. Жената винаги знае, когато е обичана, но тя често си и въобразява че е обичана, когато не е. Флорънс не беше щастлива, защото това е едно спокойно чувство. Тя беше възбудена от неопределена, дива и опияняваща страст.

Тя беше узнала от Малтрейвърс, че е била невярно информирана от Ферърс. Никой друг нямаше власт над сърцето на нейния любим. Беше й безразлично дали той я обича или не, за сега те бяха всичко един за друг. Тя живееше за днешния ден и не искаше да мисли за утрешния.

От времето на тази ужасна болест, която стана причина да се промени толкова начина на живот на Малтрейвърс, той не беше се проявил като автор. Напоследък обаче старият навик се беше появил отново. През това време се бяха натрупали толкова идеи и чувства, че той трябваше да се освободи от тях. За някой хора да пишат не е само желание, а съдба, без която не могат. В сегашната си работа той се съветваше с Флорънс. Неговото доверие я възхити. Това беше един комплимент, който тя високо оцени. И докато ден след ден светлите предначертания добиваха форма, мисълта и въображението намираха „локални жилища“.

През един късен следобед на един септемврийски ден, слънцето бавно напредваше по пътя си на запад, Флорънс беше прекарала целия следобед в стаята си, отплащайки се, както тя се изразяваше, на грубите изисквания на кореспонденцията, по-скоро за сметка на лорд Саксингъм, отколкото за своя сметка. Той изискваше от нея най-голямо внимание към братовчеди и братовчедки, стига да са богати, умни, с добро положение или по какъвто и да е начин важни. Това бе един следобед, когато, освободена от тези задължения, Флорънс излезе на разходка из полето с Кливлънд. Господата и дамите бяха пръснати из близките околности и те двамата бяха сами.

След разговора относно кореспонденцията на Флорънс, те започнаха да говорят за най-хубавия вид литература, тази която свързва интереса на романа с истината на историята, именно за мемоарите и писмата на френските писатели. С тази част от литературата Кливлънд беше много добре запознат.

— Тези приятни и възвишени разговори — каза той, — колко добре са успели да вмъкнат Природата в изкуството! Всичко изкуствено изглежда тъй естествено в тях. Даже чувстват с такава точност, която изглежда се движи по-добре от самото сърце. Тези хубави чувства, тези деликатни отношения на мадам Дьо Севине към дъщеря й, колко приятни са те. Но някак си аз не мога да ги считам най-малкото за майчински. Какъв завършек на едно майчинско писмо е този елегантен комплимент: — Songezque de tous le coeurs ou vousregnez, il ny en aucun ou votre empire soit si bien établi que dans lu mien. Аз едва ли мога да предположа, че лорд Саксингъм може да ви пише така, госпожице Флорънс.

— Не, действително — каза Флорънс, усмихвайки се. — Нито бащите, нито майките в Англия обичат комплиментите. Но аз си признавам, че обичам да се запазва някаква галантност дори при най-близките отношения. Защо да не пренасяме въображението във всичките си чувства.

— Едва ли мога да отговоря на този въпрос — каза Кливлънд, — но мисля, че това би разрушило реалността. Аз по-скоро съм привърженик на старата школа. Ако ми се случеше да поискам чехлите си, струва ми се, бих счел за досадно, ако след като ги получа трябва да кажа хубави думи в замяна.

Докато разговаряха така и Флорънс продължаваше да поддържа своята страна на въпроса, те минаха през малка горичка. Тя ги отведе към ръкав от реката, който разкрасяваше полето, и със спокойната си и сенчеста мрачност контрастираше с по-оживените места на околността. Тук ненадейно се срещнаха с Малтрейвърс. Той се движеше край реката, очевидно погълнат от мисли.

— Ха, най-мислещият Джон! — каза Кливлънд. — Какъв ли нов морал замисляш в нашата гора на Ардените?

— О, радвам се, че ви виждам. Бих желал да се съветвам с теб, Кливлънд. Но преди това искам да уверя вас, госпожице Флорънс, че моите скитания не бяха изцяло безплодни: приемете един подарък от мен — една дива роза, която намерих в най-гъстата част на гората. Розата не е опитомена. А сега, Кливлънд, две думи с теб.

Флорънс пожела да се оттегли, но Малтрейвърс каза:

— Извинете, нямам тайни от вас в тази работа, или по-скоро в тези работи, понеже би трябвало да се разискват две такива. На първо място, госпожице Флорънс, онзи беден Цезарини, когото познавате и обичате… Не, не се изчервявайте…

— Изчервих ли се? Тогава това е било поради припомнянето на един стар ваш упрек…

— Но справедлив! Е, добре, няма значение. Той е такъв, от когото винаги съм се интересувал. Болезнеността на темперамента му само увеличава загрижеността ми за бъдещата му съдба. Получих едно писмо от Дьо Монтен, негов зет, който изглежда е сериозно загрижен за Кастручио. Той иска от него да напусне Англия веднага, като единственото средство за оправяне на обърканите му сметки. На Дьо Монтен се е удал случай да му издейства една дипломатическа длъжност, нещо, което друг път може да не се случи, но какво да се прави? Сигурен съм, че той няма да ме послуша — той гледа на мен като на заинтересован съперник за слава.

— Мислиш ли, че притежавам достатъчно хитро красноречие? — попита Кливлънд. — Не, и аз също съм автор. Хайде, мисля, че госпожицата трябва да бъде неприятният посредник.

— Той има дарби и заслуги — каза Малтрейвърс умолително. — Няма нужда от нищо друго, освен от време и упражнения, които да го отвикнат от навиците му. Ще се потрудите ли да го спасите, госпожице Флорънс?

— Защо не? Ще се видя с него, когато отида в града. Но как така, господин Малтрейвърс, проявявате такъв интерес към един…

— Който не ме обича, искате да кажете. Но той ще ме обича някой ден. Освен това му дължа голяма признателност. С неговите по-слаби качества мнозина биха го нападнали и нека прибавя също, че семейството му изисква доста от мен.

— Вие вярвате в чистотата на сърцето му и в непокътнатостта на честта му? — попита Кливлънд.

— Действително, вярвам. Тези са неизменните качества на поета.

Малтрейвърс говореше разгорещено. И влиянието му върху Флорънс се отразяваше фатално върху нейната оценка за Кастручио, която първоначално беше висока, но напоследък се беше доста разклатила. Тя се беше видяла с него три или четири пъти в промеждутъка от време от получаването на извинителното му писмо и той й изглеждаше по-скоро мрачен, отколкото провален. Но в нея имаше чувство за наранена суета.

— А сега — продължи Малтрейвърс, — относно втората точка на разговора ни. Но тя е политическа — дали няма да дотегне на госпожица Флорънс?

— О, не, към политиката никога не съм равнодушна. Тя винаги ме изпълва с въодушевление или презрение в зависимост от тези, които действат с нея. Моля, продължавайте.

— Ще ме извините обаче — каза в този момент Кливлънд, — тъй като виждам гостите ми да идват насам по моравата, трябва да отида при тях. Ще оставя засега въпроса. Ърнест може да се допита до мен всеки път, когато пожелае.

Кливлънд се отдалечи. Интимността между Малтрейвърс и Флоранс беше от такова естество, че не можеше да има никакво съмнение относно тяхната близост.

— Госпожице Флоранс — каза Ърнест, — почти се радвам за отсъствието на Кливланд. Получих едно писмо от господин… Този държавник не може да разбере и оцени никой друг, освен тези които са запознати с рицарската красота на характера му. Той ме покани да заема един от новите административни постове, които ще създаде. Предложеното ми място е над моите заслуги и нито ми подхожда за това, което съм направил досега, въпреки че, може би, подхожда на това, което ще успея да направя. Прибавям това — каза Ърнест с горда усмивка, — защото знаете, че съм буен и самонадеян.

— Вие приемате предложението?

— Не, не трябва ли да го отхвърля? Нашата политика е еднаква само в определени моменти. Крайните ни цели са съвършено различни. Да служа с господин… означава да направя неравен компромис: да изоставя девет мнения, за да издигна едно. Това не е ли капитулиране в големия храм на съвестта? Никой няма да ме нарича противоречив, защото в обществения живот да се съгласиш с други по един партиен въпрос е всичко, което се изисква. За хилядите въпроси, неузрели още и лежащи в мрака, прикрити в неизвестното бъдеще, не се пита и не се предсказва. Но аз признавам, че ще считам себе си за повече от противоречив. Такива са възгледите ми. Стигнах до тях с мъка, тъй като първоначално сърцето ми туптеше с една егоистична амбиция.

— Имате право, имате право — възкликна Флорънс с пламнали страни, — как мога да се съмнявам във вас? Разбирам жертвата, която правите, защото е гордост да се издигнете над думите на неприятелите в този бурен път към честта, който строгите очи на света виждат, а студеното му сърце го измерва. Но по-гордо е да чувствате, че не сте направили нито една стъпка към целта, която споменът не ще одобри и времето ще оттегли назад. Не, приятелю, чакайте с надежда да дойде времето, когато съвестта и амбицията ще вървят ръка за ръка. Когато големите цели на една светла и широка политика ще лежат пред вас като карта и вие ще може да обмислите всяка стъпка от пътя без да има опасност да се изгубите. Пред вас сега е тронът на литературата, който може да имате, ако притежавате, както вярвам, умствените способности да го достигнете. Тази амбиция може да бъде напусната само ако една по-бурна кариера може да достигне тези обществени цели, към които както книжнината, така и политиката трябва да се стремят. Но тези цели не трябва да се отстъпват за награди или облаги.

Докато Флорънс изказваше тези благородни и възвишени чувства, тя видя в очите на Ърнест една радост, с каквато те никога не бяха я гледали по-рано.

— О, — каза той, когато с внезапен импулс повдигна ръката й към устните си, — благословен да бъде мига, в който вие ми дадохте приятелството си! Това са мислите, които копнеех да чуя, когато се изкушавах да вярвам, че патриотизмът е заблуждение, а добродетелта — само едно име.

Флорънс изслуша това. Тя изглеждаше променена. Приличаше на изцяло привързана и възхитена жена.

Случайно изпусна цветето от ръката си, което Малтрейвърс й беше дал. С неволна радост, задето й се удаде случай да прикрие изражението на лицето си, тя се наведе да го вземе от земята. Правейки това, едно писмо падна от гърдите й и Малтрейвърс, докато се навеждаше, за да предвари движението й, видя че то е адресирано до него с почерка на неизвестната му кореспондентка. Той сграбчи писмото и загледа с поласкано и объркано учудване, първо към него, после към ненадейно разкрития изпращач, Флорънс пребледня и покривайки лицето си с ръце, потъна в сълзи.

— О, колко глупав съм бил! — извика Ърнест. — Да не разбера, да не почувствам, че няма две Флорънс в света! Но ако тази мисъл бе преминала през мен, аз не бих посмял да й дам подслон!

— Отивайте, отивайте — изхълца Флорънс. — Оставете ме, моля ви, оставете ме!

— Не, докато не ми кажете да остана — каза Ърнест с чувство, малко по-дълбоко от нейното, докато се спускаше на коляното си до краката й.

Трябва ли да продължаваме? Когато двамата напуснаха това място, се направиха нежни признания, размениха се тържествени обещания. И Ърнест Малтрейвърс стана избраника на Флорънс Лейсълс.

III

Когато Малтрейвърс отново се намери в самотния си апартамент, той се почувства особено, сякаш сънуваше. Беше се подчинил на един импулс, може би неустоим, но такъв, от който неговото сърце не беше задоволено. Един глас му шепнеше: „Ти си излъгал и нея и себе си. Ти не я обичаш!“ Напразно си припомняше красотата и гения й, особената страст към него. Гласът продължаваше да говори: „Ти не я обичаш. Сбогувай се завинаги с хубавите си сънища за един живот, по-благословен от този на простосмъртните. От бурните морета на бъдещето завинаги са заличени за теб, Калипсо и Златните острови. Ти не можеш вече да рисуваш върху смътното платно на своите желания, формите на тази, с която би могъл да живееш завинаги. Ти не си бил верен към собствения си идеал. Ти си отдал себе си завинаги и завинаги на друга. Отказал си се от надеждата и трябва да живееш като в затвор с едно същество, с което нямаш хармонията на любовта.“

„Няма значение — каза си Малтрейвърс, почти уплашен и сепвайки се от тези мисли, — аз съм сгоден за девойка, която ме обича, глупаво и безчестно е да се разкайвам и да роптая. Преминал съм през най-хубавите години на младостта, без да мога да намеря жената, с която пещерата би била по-сладка от трона. Защо да живея до гроб като суетен и мечтателен Нимфолет? В този живот бих ли могъл да направя по-благороден избор?“

Докато Малтрейвърс размишляваше така, госпожица Флорънс влезе в кабинета на баща си и там остана да го чака да се завърне от Лондон. Тя знаеше неговите светски възгледи, знаеше също гордостта на избраника си и чувстваше, че само тя можеше да посредничи между двамата.

Лорд Саксингъм най-после се завърна, зает и важен, в хубаво разположение на духа, както обикновено.

— Добре, Флорънс, добре! — радвам се, че те виждам така весела, никога не съм те виждал такава. Ние винаги сме имали хубав ред в семейството си. Но аз изглежда съм закъснял. Първият звънец е ударил. Забавил съм се доста при обличането си, а ти, както виждам, още не си облечена.

— Драги ми татко, искам да говоря с теб по една много важна работа.

— Така ли?… Как… веднага?

— Да.

— Добре, какво има? Относно имотите ти в Слинсгби, предполагам.

— Не, скъпи татко, моля те, седни и ме изслушай с търпение.

Лорд Саксингъм започна да се безпокои и погледна дъщеря си право в лицето загрижено и с любопитство.

— Ти си бил винаги много снизходителен към мен — започна Флорънс с лека усмивка. — Аз винаги съм имала това, което искам, дори много повече, отколкото други млади дами. Вярвай ми, татко, аз съм ти много признателна не само за твоята обич, но и за твоето уважение към мен. Бях едно странно и диво момиче, но сега съм решила да се променя и като първа стъпка към това, искам твоето съгласие да имам един ръководител…

— Един какъв? — извика лорд Саксингъм.

— С други думи, възнамерявам да се омъжа…

— Дукът… бил ли е днес тук?

— Не зная за това. Но не е никакъв дук този, на когото съм обещала ръката си. Той е по-благороден и по-достоен. Господин Малтрейвърс.

— Господин Малтрейвърс? Господин Дяволът? Момичето е полудяло! Не ми говори, дете, няма да се съглася на подобни глупости. Един селски джентълмен, много почтен, много умен и всичко това, но… безполезно е да се говори. Аз съм решил за теб. С твоето богатство също!

— Драги ми татко, аз няма да се омъжа без твоето съгласие, въпреки че състоянието ми е приписано на мен и съм пълнолетна.

— Ето едно добро дете. Сега нека да се облека, ще закъснеем.

— Не, не още — каза Флорънс, прехвърляйки нежно ръката си около шията на баща си. — Ще се омъжа за Малтрейвърс, но това ще стане с пълното ти одобрение. Само размисли, ако се омъжа за дука… той ще очаква да вземе всичкото ми богатство, такова, каквото е. Десет хиляди годишно са на мое разположение и ако се оженя за господин Малтрейвърс, ти ще разполагаш с тях. Аз винаги съм мислила за това — една малка отплата за твоята доброта, за твоите снизхождения, но това ще покаже, че твоята Флорънс не е непризнателна.

— Не искам да слушам!

— Почакай, ти не си много богат, и ако се оттеглиш от длъжност, ще получаваш малка пенсия. Често съм чувала от теб да казваш, че твоята заплата не е достатъчна, за да нямаш затруднения. На кого ще даде една дъщеря от излишните си пари, ако не на своя родител? От кого ще получи един родител, ако не от своето дете, което никога не ще може да се отплати за любовта му. Да, това е нищо, но ти… ти, който не си отказвал да удовлетвориш и най-малката ми прищявка, не разваляй всичките ми надежди за щастие, които твоята Флорънс би могла да си науми.

Флорънс заплака. Лорд Саксингъм също беше много развълнуван и неговите очи се просълзиха. Може би ще бъде преувеличено, ако кажем, че паричната част на това, което се предложи, го спечели на нейна страна, главно начинът, по който се заговори за нея, смекчи сърцето му. Той навярно си помисли, че е по-добре да има една щастлива и признателна дъщеря като съпруга на селски джентълмен, отколкото една мрачна и непризнателна дукеса.

Няма значение, но преди лорд Саксингъм да започне да приготвя тоалета си, обеща да не прави никакви пречки на женитбата. Всичко, което искаше в замяна, беше да изминат поне три месеца преди да стане женитбата, а това щяха да изискват и адвокатите. След това съгласие Флорънс се оттегли, блестяща и красива като цветята. Никога не беше мислила по-малко за красотата си и никога не беше изглеждала по-очарователна от тази щастлива вечер. Но Малтрейвърс беше блед и замислен. Напразно Флорънс търсеше да срещне погледа му по време на вечерята, която й се стори непоносимо дълга. След това те се срещнаха и разговаряха доста дълго. Красотата на Флорънс започна най-после да дава ефект върху сърцето на Ърнест.

Би било забавно да се чуе краткия разговор между лорд Саксингъм и Малтрейвърс, когато последният посети една вечер лорда в стаята му. За голямо учудване на лорд Саксингъм, Малтрейвърс не каза нито една дума за покорните претенции върху ръката на госпожица Флорънс. Студено, сухо и почти надменно той направи формално предложение. („Като че ли той ми правеше най-високата чест с вземането на собствената ми дъщеря, красавицата на Лондон, с петдесет хиляди годишно“ — така по-късно лорд Саксингъм каза на Ферърс). Но това беше Малтрейвърс! Лордът беше объркан и разтревожен. Той се ужаси от изражението на лицето и вида на бъдещия си зет. Лордът дори не спомена нищо за споразумението относно времето, което беше направил с дъщеря си. Той помисли, че е по-добре да остави на Флорънс да уреди този въпрос. Те се ръкуваха студено и се разделиха. Малтрейвърс отиде след това при Кливлънд и съобщи всичко на възхитения стар човек, чийто поздравления бяха тъй пламенни, че Малтрейвърс си помисли, че би било грях да не се счита за най-щастливия човек в света. Вечерта той написа отказа си за предложеното му назначение.

На следващия ден лорд Саксингъм отиде, както обикновено в канцеларията си на „Даунинг стрийт“ и на Флорънс и Ърнест се удаде случай да се скитат из полето сами.

Там се изказаха тези признания сладки както да се говорят, така и да се слушат. Тогава Флорънс говори за ранните си години, за своя самостоятелно формиран ум, за сънищата и мечтите си. Умът й работеше в комбинация с чувствата — освободен от действията и без присъствието на светски допир — и така спомагаше за извеждане на Поезията, дъщерята на страстта и мисълта. От тук, преди реалните грижи за съществуването да ги наобиколят, младите, които са по-способни, са почти винаги поети. И Флорънс беше поетеса. В подобни умове първата книга въплъщава техните най-скъпи и възлюбени чувства и идеи и създава почтителен и дълбок ентусиазъм. Самотната, горда и меланхолична душа на Малтрейвърс, която проличаваше във всичко негово, стана за Флорънс като откривач на тайните на собствената й натура. В нея се появи един интензивен и мистериозен интерес към човека, ума на когото упражни такава доминираща власт над нейния. Тя се запозна с неговите стремежи, с неговата кариера. Стори й се, че вижда симетрия и хармония между действителното съществувание и дишащия гений. Въобрази си, че разбира това, което изглеждаше черно и тъмно за другите. Този, когото беше усещала само насън, стана за нея един никога неотсъстващ приятел. Неговата амбиция, неговата репутация, бяха за нея като собствено притежание. Така, най-после, в лудостта на младежката си романтичност, тя започна да му пише. И без да се опасява от някакво откриване и да очаква някакъв резултат, веднъж навикът възприет, той се превърна за нея в странен лукс. Най-после тя го опозна и той не разруши илюзиите й. Суетата й стана помощница на въображението. Най-после двамата се срещнаха в къщата на Кливлънд. Разговорите им ставаха все по-невъздържани. Приятелството им се установи и тя откри, че съзнателно е плела щастието си като се е отдала на своите блянове. Въпреки това, дори тогава тя вярваше, че Малтрейвърс я обича, въпреки своето мълчание по темата за любовта. Маниерите му, думите му, говореха за неговия интерес към нея. Гласът му винаги биваше нежен, когато се обръщаше към жени, понеже в него имаше много от старата рицарска почит и нежност към женския пол. Както става обикновено, беше естествено тя да счете, че това се отнася лично до нея — тя, която преминаваше през света, за да омайва и побеждава. Вероятно голямото й богатство и общественото й положение допринасяха за известно възпиране на деликатната гордост на Малтрейвърс — тя мислеше така, вярваше в това, въпреки че чувстваше опасността си, и собствената й гордост най-после беше поставена в тревога. В такъв един момент тя влезе пак в ролята на неизвестната кореспондентка и писа на Малтрейвърс писмо, адресирано до дома му. Имаше намерение да отиде в Лондон, за да го пусне, знаейки, че оттам той ще го получи по-бързо. В писмото тя говореше за неговото посещение у Кливлънд, за неговото отношение към нея. Тя го окуражаваше — ако я обича, да го признае, а ако не — да избяга. Писмото беше написано изкусно и красноречиво. В нея имаше желание да ускори собствената си съдба и тогава, с писмото до гърдите си, се беше срещнала с Малтрейвърс. Читателят вече знае останалото. Нещо от всичко това изчервяващата се и щастлива Флорънс сега откри. И когато завърши с изказването на своя нежен женски страх, че е била твърде смела, чудно ли е, че Малтрейвърс, притискайки я до гърдите си, почувства благодарността и възхитената суета, които изглеждаха дори на него като любов.

Сега двамата бяха край брега на реката. Слънцето бавно залязваше както миналата вечер. Това бе приблизително същия час на един от най-приятните есенни дни. Наблизо нямаше никой. Хълмът закриваше къщата от поглед. Ромоненето на живата природа, с песните на птичките, със звънкащите звънци на овцете, с вятъра, въздишащ през дърветата и нежното повдигане на блестящите вълни, които миеха дъхавите тръстики и водни лилии при краката им, беше по-приятно от тишината. Те и двамата мълчаха известно време. После Флорънс наруши мълчанието, но с глас, по-нисък от обикновено:

— Да — каза тя, обръщайки се към него, — тези часове са по-щастливи, отколкото онези, прекарани в пълния с хора свят, където вашата съдба ще ни извика. За мен амбицията изглежда завинаги достигна своя край. Видяла съм всичко. Не съм вече обладана от желанието да постигна нещо смътно една засенчена империя, която ние наричаме слава и власт. Единствената мисъл, която смущава спокойствието на душата ми, е страхът да не изгубя частица от богатото притежание, което съм спечелила.

— Нека вашите страхове винаги да бъдат напразни.

— Вие действително ме обичате! Повтарям на себе си винаги тази единствена фраза. Ако ви изгубя — това ще бъде моята смърт. Отчайвам се дали някога ще бъда обичана заради моето състояние: богатството ми изглежда като една фатална зестра. Подозирах алчност във всяко направено ми признание и виждах долния инстинкт да дебне в дъното на всяко сърце, което се предлагаше пред моя храм. Но вие, Ърнест, чувствам, че никога не бихте могли да мерите злото със същата мярка. И вие — ако ме обичате — ме обичате заради самата мен.

— И ще ви обичам повече всеки изминат час.

— Не зная дали ще е така — ужасявам се при мисълта, че може да ме заобичате по-малко, след като ме опознаете повече. Боя се, че ще ви се сторя претенциозна. Вече съм ревнива. Ревнувам ви дори от госпожа Т., когато ви видях с нея тази сутрин. Ще искам всеки ваш поглед да е мой, да монополизирам всяка ваша дума.

Тази изповед не се хареса на Малтрейвърс както би му се харесала, ако той би бил по-дълбоко влюбен. Ревността у една жена с такава буйна и заповедническа натура е действително една страст, от която може да се боим.

— Не говорете така, драга Флорънс — каза той с много сериозна усмивка, — защото любовта трябва да има безусловното доверие като свое задължение и естество. Ревността е съмнение, а съмнението е смъртта на любовта.

Сянка премина през твърде изразителното лице на Флорънс и тя въздъхна дълбоко.

Повдигайки очи, Малтрейвърс видя фигурата на Лъмли Ферърс да се приближава към тях от противоположната страна на терасата. В същия момент по небето се промъкна черен облак. Водата сякаш се помрачи и излезе вятър. Хладина и странно предчувствие за зло премина през сърцето на Ърнест, а, както много хора, отдадени на въображението, той несъзнателно беше суеверен.

— Ние не сме вече сами — каза той и стана. — Вашият братовчед без съмнение е научил за годежа ни и идва да поздрави вашия избраник.

— Кажете ми — продължи той замислено, когато тръгнаха да пресрещнат Ферърс, — държите ли много страната на Лъмли? Какво мислите за неговия характер? Той ми създава затруднение. Понякога мисля, че се е променил откакто се разделихме в Италия. Понякога пък мисля, че не се е променил, а че е узрял.

— Лъмли го познавам от дете — отговори Флорънс — и в него виждам много, от което да се възхищавам и обичам. Възхищавам се от неговата смелост и откровеност, от презрението му към светските дребнавости и лъжи. Обичам неговата доброта, неговата веселост и си представям сърцето му по-добро, отколкото може да изглежда за повърхностния наблюдател.

— Въпреки това той ми изглежда егоистичен и безпринципен.

— Това е вследствие презирането на пороците и глупостите на хората. Свикнал е да се съветва със собствената си решителна воля, и вярвайки, че всичко, което е направено в света, е измама, е приспособил амбициите си към обичаите. Въпреки че няма това, което се нарича гений, той ще достигне известност и власт, до каквато малцина гении достигат.

— Защото геният е по естество честен — каца Малтрейвърс.

— Обаче вие ме учите да гледам към него по-снизходително. Съмнявам се в действителната откровеност на хората, които познавам като лицемери в обществения живот, но може би съдя с едно и също много строго мерило.

— Трети лица — каза Ферърс, когато се присъедини към тях — са обикновено добре дошли на полето. И аз се лаская от мисълта, че съм точно това, което липсва, за да се завърши очарованието на този красив пейзаж.

— Ти си винаги скромен, драги братовчеде.

— Зная, че това е моята слаба страна, но ще направя подобрение с течение на годините и с развитието на ума. Скъпи Малтрейвърс, как сте? — попита на френски Ферърс и подаде ръката си любезно към тази на Ърнест. — Аз съм потънал в света. Представлявам едно нещо, на което вие, възрастните семейни хора, трябва да се присмивате. Наследник съм на едно ново Брумаджемско перство.

— Какво, да не би господин Темпълтън…?

— Няма вече господин Темпълтън, той изгасна. От пепелта изникна лорд Варгрейв. Действително, замисляме се над една по-звучна титла. Лорд Дьо Курвъл звучи по-благородно, но добрият ми чичо няма нищо нормандско в себе си. Тъй че изоставихме Дьо-то като нещо подигравателно. Варгрейв е звучно и подходящо. Тъй че чичо ми е барон Варгрейв, от Варгрейв.

— Поздравявам те.

— Благодаря. Въпреки това лейди Варгрейв може да разруши всичките ми надежди. Но ако не се рискува, нищо не се получава. За чичо ми ще се съобщи във вестниците днес. Бедният, той ще остане възхитен. И тъй като е сигурно, че той дължи много за това на мен, ще бъде, предполагам, много признателен, или ще ме намрази завинаги, зависи. Едно направено благодеяние се намира съвършено неустановено някъде точно между пръста на гордостта и показалеца на обичта. Глави благодарни, а след тях опашки, които мразят. Ето, това е според обичая на старите писатели.

— Значи онова красиво дете е госпожица Темпълтън, или по-скоро лейди Варгрейв, дъщеря от една предишна женитба? — каза Малтрейвърс разсеяно.

— Да, удивително е колко много я обича той. Хубаво малко създание, много хитро при това. Между другото, Малтрейвърс, ние имахме една неочаквано бурна вечер в края на сесията. Голямо разцепление — министрите бяха много притеснени. Аз държах една доста хубава реч в тяхна полза. Предполагам обаче, че ще има известна промяна. Може би за следващата сесия ще мога да те поздравя.

Ферърс погледна строго Малтрейвърс докато говореше. Но Ърнест отговори хладно и бегло. След малко към тях се присъедини група от гостите, която се скиташе по поляната в очакване на първия звънец за вечеря. Кливлънд се съветваше за подходящо място на един нов водоскок. Той извика Малтрейвърс да си даде мнението дали трябва да бъде направен в центъра на един цветен кръг или под спускащата се сянка на голяма върба. Докато това интересно разискване продължаваше, Ферърс се оттегли настрана с братовчедката си, и стискайки ръката й сърдечно, каза с мек и нежен глас:

— Драга моя Флорънс, позволи ми в такова едно време да бъда интимен. Научих от лорд Саксингъм, с когото се срещнах в Лондон, че си сгодена за Малтрейвърс. Колкото и да бях зает, не можех да не дойда да изкажа моите най-добри и най-усърдни благопожелания за вашето щастие. Може да изглеждам небрежен и да ме считат за егоист, но сърцето ми е топло към тези, които действително ме интересуват.

Никога един брат не бе изказвал за благоденствието на една възлюбена сестра по-грижливи и по-предани молитви от тези, които Лъмли Ферърс изля пред Флорънс Лейсълс.

Флорънс се сепна — тонът и маниерите му бяха тъй различни от тези, които той обикновено имаше. Тя горещо отвърна на стискането на неговата ръка и му благодари лаконично, но прочувствено.

— Никой не е достатъчно достоен и добър за теб, Флорънс — продължи Ферърс, — никой. Но аз се възхищавам от твоя незаинтересован и великодушен избор. Малтрейвърс и аз напоследък не сме приятели. Но аз го уважавам както всички трябва да го уважават. Той има благороден характер и велики амбиции. Той ще ти дължи вечна благодарност за дълбоката и пламенна любов, с която ти не може да не го въодушевяваш. В аристократичните среди твоята ръка му осигурява най-блестящите богатства, най-гордата кариера. Той, Аристократът, с големия действителен талант ще бъде оценен реално. Неговите заслуги няма да преминават незабелязано, а ще изскочат на най-високите постове. И, тъй като той е по-скоро горделив, отколкото амбициозен, как трябва да благослови тази, която го издига изведнъж на такова положение!

— О, той не мисли за тези светски преимущества! Той е твърде чист и съвършен! — каза Флорънс с голямо усърдие. — Той не е алчен, няма нищо спекулативно в него!

— Тук действително постъпваш справедливо към него, няма частица подлост в ума му, аз не съм казал, че има. Самото величие на неговите стремежи, неговата възмущаваща се и презираща гордост, го издигат над мисълта за твоето богатство и положение, освен като средство за дадена цел.

— Ти пак грешиш — каза Флорънс, леко усмихвайки се, но пребледнявайки.

— Не — продължи Ферърс, като че ли не я чуваше, а следваше своите мисли. — Аз винаги съм предсказвал, че Малтрейвърс ще има забележителна женитба. Той не би ги позволил да обича бедна жена или от по-долен род. Той е едно велико създание и ти си решила умно. Нека Бог да ви благослови!

С тези думи Ферърс се оттегли. Когато слезе на вечеря, челото на Флорънс беше мрачно и тъжно. Ферърс прекара три дни в къщата. Той беше особено сърдечен към Малтрейвърс и говореше малко с Флорънс. Но това „малко“ никога не пропускаше да остави в ума й една завистлива и загрижена раздразнителност, на която тя се отдаваше с болезнена леснота.

За да разберем напълно Флорънс Лейсълс, трябва да се помни, че въпреки всичките й ослепителни качества, тя не бе това, което се нарича обична личност. Дори и като дете тя притежаваше известна грубост в отношението си към околните и поради това не можеше да спечели изцяло сърцата им. Лишена от майчини грижи, имайки малки или никакви контакти с деца на нейната възраст, израснала с гувернантка или някоя роднина, тя не беше възприела нежните маниери, които взаимните семейни отношения обикновено създават. С едно гордо съзнание за нейните сили, род и положение, преимущества винаги шумно произнасяни край нея, тя израсна самотна, необщителна, със заповеднически характер. Баща й беше по-скоро горд с нея, отколкото привързан; слугите не я обичаха. Тя искаше твърде малко да знае за другите и твърде малко — да бъде обичана от по-долните — беше извънредно умна и сериозна, за да й доставя удоволствие разговорът и общуването с млади дами на нейната възраст. Нямаше приятели. Сега, имайки действително силни чувства, тя съзнаваше всичко това, но по-скоро с чувство за отмъщение, отколкото на тъга. Копнееше да бъде любена и обвиняваше съдбата, а не себе си.

Когато с всичката горда, чиста и великодушна откровеност на своята натура тя призна на Ърнест любовта си към него, естествено, очакваше най-пламенното и страстно падане на коляно. Нищо по-малко не би я задоволило. Но навикът и опитът от миналото я правеха вечно подозрителна, че не е обичана. За нея беше отрова да мисли, че Малтрейвърс винаги е считал нейните преимущества в богатство като пречка за неговите претенции и възпиране на страстите му. За нея беше безразлично дали нейният любим е подтикван от най-долна алчност или от най-възвишени стремления, стига само в сърцето си той да беше подтикван само от чувството на любов. И Ферърс, който я познаваше много отблизо, знаеше добре как да направи така, че хвалбите му за Ърнест да възбудят против Ърнест всичката й взискателна ревност и раздразнителни съмнения.

— Странно — каза той една вечер, когато разговаряше с Флорънс, — каква съвършена и успешна победа си извоювала над Ърнест! Ще повярваш ли! Той имаше известни предразсъдъци към теб, когато те видя отначало. Дори каза, че си създадена, за да се възхищават от теб, а не да бъдеш обичана.

— Ха! Така ли каза? Вярно, вярно… Той почти каза веднъж същото нещо на мен.

— Но сега как трябва да те обича! Сигурно е, че в него има всичките белези…

— А кои са белезите, мой мъдри Лъмли? — попита Флорънс с принудена усмивка.

— Как, на първо място, несъмнено би трябвало да се отбележи, той никога не снема поглед от теб — с когото и да разговаря, с каквото и да е зает. Погледът му неспирно се насочва към твоите очи.

Флорънс въздъхна и се огледа. В другия край на стаята нейният любим разговаряше с Кливлънд и очите му въобще не се обръщаха да я потърсят.

Ферърс изглежда не забеляза това практическо противоречие на неговите думи и продължи:

— Между другото, сигурно цялото му положение е променено. Челото му е изгубило спокойната си величественост, а дълбокия му глас — уверения си, спокоен тон. Не е ли станал той смирен, объркан и гневен човек, живеещ само върху твоята усмивка, сърдит, ако погледнеш към друг, натъжен, ако устните ти са по-малко усмихнати, изпълнен с ужас, съмнения и трептящо вълнение — роб на една сянка и вече не господар на себе си? Такава е любовта, която ти разпалваш и такава е любовта, на която Малтрейвърс е способен, понеже съм го виждал да я засвидетелства на друга. Но — прибави бързо Лъмли, и като че ли боящ се да не би да е казал твърде много, — лорд Саксингъм ме търси, за да играем вист. Заминавам утре. Ти кога ще бъдеш в града?

— През седмицата — каза клетата Флорънс механично и Лъмли се оттегли.

В следващия момент Малтрейвърс, който беше по-наблюдателен, отколкото изглеждаше, отиде при нея.

— Драга Флорънс — каза той нежно, — изглеждаш бледна. Боя се, че тази вечер не ти е добре.

— Това е за първи път, когато забелязвате, че съм добре или зле. Но няма значение.

— Драга моя Флорънс. Защо държите този тон? По какъв начин съм ви обидил? Да не би Лъмли да е казал…

— Нищо не е казал, освен хвалби по отношение на вас. О, не се страхувайте, вие сте един от тези, за които всички говорят добре. Но не ме карайте да ви задържам тук! Нека отидем при нашия хазяин — оставили сте го сам.

Флорънс не дочака отговор, нито Малтрейвърс се опита да я задържи. Той изглеждаше обзет от мъка, и когато тя се обърна да види погледа му, надявайки се да забележи в него, че се упреква, тя видя, че си беше отишъл, Флорънс стана напрегната и неспокойна. Не знаеше какво говори и започна да се смее истерично. Тя обаче излъга Кливлънд като го накара да повярва, че е във възможно най-доброто си настроение.

След известно време тя стана и премина през всички стаи. Сърцето й беше с Малтрейвърс, но той не се виждаше никъде. Най-после тя влезе в зимната градина и го забеляза през отворения прозорец да се разхожда бавно, със скръстени ръце, по осветената от луната поляна. В сърцето й се породи кратка борба между гордостта и любовта на жената. Последната победи и тя отиде при него.

— Извинете, Ърнест — каза тя, като подаде ръката си, — аз съм виновната.

Ърнест целуна хубавата й ръка и каза трогателно:

— Флорънс, вие имате власт да ме наранявате. Въздържайте се от упражняването й. Не си въобразявайте, че в разправите между влюбени има някаква сладост…

— Казах ви, че съм много взискателна, Ърнест, и че вие няма да ме обичате тъй много, когато ме опознаете по-добре.

— Но вие излязохте съвсем грешен пророк, Флорънс. Всеки ден, всеки час аз ви обичам все повече. Това е по-добре, отколкото някога съм мислил, че бих могъл. Ще бъда откровен — отначало не ви обичах, но сега вие бързо придобивате власт над мен. Тази власт е по-голяма, отколкото умът ми може да допусне. Но внимавайте, ако моята любов е действително едно притежание, което вие желаете, гледайте да не въоръжите ума ми против вас. Флорънс, аз съм горд човек. Самото ми съзнание за по-приятен контакт, който вие бихте могли да създадете, ме прави по-малко смирено любещ, отколкото други биха могли да бъдат към вас. Аз не бих бил достоен за вас, ако не бях устойчив към себеуважението си.

— Да — каза Флорънс, в сърцето на която тези думи намериха място, — простете ми този път. Аз няма да си простя тъй скоро.

Ърнест я притисна до сърцето си и почувства, че с всичките си грешки тази жена, за която се боеше, че не би могъл да направи тъй щастлива, колкото жертвите й към нея заслужаваха, ставаше много мила. В сърцето си той знаеше, че тя не беше тази, която ще го направи щастлив. Но това не беше неговата мисъл — това беше неговият страх. Нейната любов беше изкоренила всяка мисъл за себе си от тези великодушни гърди. Оставаше му единствената загриженост да може да й се отплати.

Двамата продължаваха да се разхождат по поляната мълчаливи и замислени, Флорънс беше меланхолична, но сякаш благословена.

— Това спокойно небе с хубави звезди — каза Малтрейвърс, — не ни ли проповядва философията на мира? Не ни ли говори то колко много от спокойствието принадлежи на достойнството на човека, на висшата същина на душата? Малките неприятности и създадените от нас грижи не са подходящи за действителната ни натура. Да, мила Флорънс, нека се поучим от това небе каква трябва да бъде земната любов: чиста като светлината и мирна като безсмъртието, за да се издигне над облаците. Нека малките умове въвеждат в най-светите си чувства горчивината и шума на обикновения живот! Нека ние любим като същества, които ще бъдат един ден жители на звездите!

IV

— Виждаш, драги ми Лъмли — каза лорд Саксингъм, когато на следващия ден в колата на лорда двамата роднини бяха на път за Лондон, — виждаш, че в най-добрия случай тази женитба на Флорънс е съвсем лоша.

— Действително, тя има своите лоши страни. Малтрейвърс е наистина джентълмен и гениален човек, но джентълмени има в изобилие, а неговият гений само говори против нас, защото той дори не е от нашата партия.

— Точно така, моят собствен зет да гласува против мен!

— Един практичен, един разумен човек би се променил, но това няма да стане с Малтрейвърс. Всичките имоти, всичкото парламентарно влияние и всичкото богатство, което е на семейството и на партията, отива против семейството и против партията. Ти се прав, драги ми лорде.

— А тя би могла да вземе дука… човек с рента от 100 000 лири годишно! Това е направо смешно. Този Малтрейвърс е… неприятен човек.

— Упорит и горд, много променен през последните години, станал е суетен.

— Знаеш ли, Лъмли, аз бих предпочел само теб за зет.

Лъмли се изненада и каза:

— Сериозно ли говориш, лорде? Аз нямам богатството на Ърнест. Не мога да се уредя така, защото родствената ми линия, поне от майчина страна, е по-малко стара…

— О, колкото се отнася до уреждането, богатството на Флорънс е достатъчно, а що се отнася до семейството, връзките говорят днес повече отколкото нормандския произход. А за останалото, вероятно е ти да бъдеш наследник на стария Темпълтън, да имаш перство, една голяма сума от готови пари е винаги полезна. Ти се издигаш в Камарата, скоро ще заемеш длъжност и, ласкателството настрана, но ти доказа, че си дяволски умен при пазарлъците. О, аз бих предпочел хиляда пъти Флорънс да се бе увлякла по теб!

Лъмли Ферърс наведе главата си и не каза нищо. Той потъна в размишления, а лорд Саксингъм извади официалната си червена папка, задълбочи се в нейното съдържание и забрави всичко относно женитбата на дъщеря си.

Когато колата стигна до Пол Мол, Лъмли съобщи, че желае да слезе при „Пътниците“. Докато лорд Саксингъм гледаше да уреди работите на нацията, не можейки да уреди тези на семейството си, Ферърс питаше за адреса на Кастручио Цезарини. Портиерът не беше в състояние да му го съобщи. Италианецът обикновено се отбивал всеки ден, за да получава писмата си, но никой в клуба не знаеше къде е квартирата му. Ферърс написа бележка и я остави на портиера. В нея настояваше да се срещне с Цезарини колкото се може по-скоро и се запъти към къщата си на Джордж Велики. Отиде право в кабинета си, отключи чекмеджето на писалищната си маса и извади писмото, което Малтрейвърс беше писал на Цезарини, и което Лъмли беше запазил. Прочете го внимателно два пъти и втория път лицето му просия и очите му светнаха. Време е да ви запознаем със съдържанието на това писмо:

— Ура! — извика Ферърс, когато постави писмото на масата, и си затърка ръцете от възторг. Не разчитах много, когато измислих това писмо, че случаят ще го направи толкова неоценимо полезно. Много малко е необходимо да се измени и най-глупавият ще се справи с това. Нека го видя още веднъж. Хм, хм. Първата фраза, която ще променя, е тази: — „Аз я познавам достатъчно, за да изпитвам голяма загриженост за вашето щастие, ако то зависи от една натура тъй заповедническа и суетна“ — задрасквам „вашето“ и поставям „моето“. Всичко останало е добре, добре — докато стигнем до „чувства, които вие й приписвате, и предполагате да се отнасят до вас“, — вместо „вас“, пиша „мен“ — останалото е добре. Сега остава датата. Трябва да я сменим със сегашния месец и работата е свършена. Този италианец трябва да дойде по-скоро. Ако мога само да предизвикам един непоправим раздор между нея и Малтрейвърс, мисля, че ще успея да заема мястото му. Нейният гняв, нейната отмъстителност ще я накарат да побърза да вземе първия, който й предложат, за да си отмъсти. А ако аз не успея? Което може и да не стане? Флорънс ще се запази за лейди на някой дук от нашата партия. Ще спечеля много от едно такова свързване, докато аз губя всичко и не печеля нищо от нейното омъжване за Малтрейвърс. Още повече той е от противна партия и започвам да го мразя като отровата. Но никакъв дук няма да я има. Флорънс Ферърс, колко хубаво звучи, макар че би звучало грубо в поезия.

После Лъмли предпазливо притегли към себе си мастилницата, казвайки си:

„Никакво ножче. Ножчетата са неприятна разточителност, но в случая се налага, трябва да изпратя за едно.“

Той позвъни и поръча да купят ножче. Точно когато излезе слугата, се чу почукване и в следващата минута влезе Цезарини.

— А — каза Лъмли, придавайки си меланхоличен вид, — радвам се, че си дошъл. Ще ме извиниш, че ти писах тъй безцеремонно. Моля, седни, как си? Изглеждаш неспокоен, мога ли да ти предложа нещо?

— Вино — каза Цезарини лаконично, — вашият климат е подходящ за вино.

В това време влезе слугата с ножчето и му поръчаха да донесе вино и сандвичи. Лъмли говореше за различни работи докато донесоха виното. След това се учуди, когато видя Цезарини да си налива и да изпива чаша след чаша с очевидно желание. След като се задоволи, Цезарини обърна черните си очи към Ферърс и каза:

— Имаш да ми съобщаваш новини, виждам това в очите ти. Сега съм готов да слушам всичко.

— Добре, тогава слушай ме. Ти си бил прав в подозренията си, ревността винаги вярно открива съперника. Не се съмнявам никак, че Отело е бил прав, и че Дездемона не е била по-добра отколкото той я е мислел. Малтрейвърс е предложил ръката си на братовчедка ми и предложението му е прието.

Лицето на Цезарини напълно пребледня и цялото му тяло се разтрепери като лист. За момент той изглеждаше като парализиран.

— Проклет да е! — каза със стиснати зъби най-после, въздишайки дълбоко.

— И след едно такова писмо до теб! Спомняш ли си го? Ето го. Той те предупреждава да се пазиш от Флорънс, и след това я взима за себе си. Това не е ли предателство?

— Предателство, черно като ад! Аз съм италианец! — извика Цезарини. Всички страсти, характерни за хората от тази нация, бяха изписани върху лицето му. И аз ще бъда отмъстен! С разорено богатство, разрушени надежди и съсипан в сърцето, аз още имам само божествената утеха на отчаяните. Имам отмъщението!

— Ще го викаш на дуел? — попита Лъмли замислено и спокойно. — Служиш ли си с напразен удар? Ако е така, си заслужава да се помисли за това, ако не, това е подигравка. Твоят удар пропуска, неговият отива във въздуха, наместват се секундантите и вие двамата се оттегляте дяволски доволни, че сте се отървали. Дуелите са лъжа.

— Господин Ферърс — каза Цезарини, — това не е работа за шеги.

— Аз не се шегувам и нещо повече, Цезарини — каза Ферърс, енергично и много по-заповеднически, отколкото гнева на италианеца. — Нещо повече, аз така мразя Малтрейвърс, така съм ужилен от неговото студено превъзходство, тъй разсърден от неговия успех, така се гнуся от мисълта за свързването му с Флорънс, че съм готов да отрежа ръката си, за да осуетя тази женитба! Аз не се шегувам, човече! Но аз влагам разум и методика в отмъщението си, по наш английски начин.

Цезарини зяпна говорещия мрачно, стисна ръката си, измърмори нещо и започна да се разхожда бързо насам–натам из стаята.

— Ти би желал да бъдеш отмъстен, така бих желал и аз. Сега какви ще бъдат средствата? — каза Ферърс.

— Ще го промуша в сърцето, аз ще…

— Спри тези трагични излитания. Не, не се мръщи и не подскачай. Седни и бъди разумен, или ме остави и действай сам.

— Господине — каза Цезарини с поглед, който би стреснал някой по-малко решителен от Ферърс, — внимавай как гледаш на скръбта ми.

— Ти си оскърбен, а отказваш помощ, ти си банкрутирал, а беснееш, когато трябва да обмисляш и да кроиш планове за придобиване на богатство. И отмъщението, и амбицията си можеш да постигнеш, но те са награди, които се печелят с една спокойна стъпка и смела ръка.

— Какво искаш да направя? И какво друго, освен неговия живот, би ме задоволило?

— Отнеми живота му, ако можеш, аз нямам нищо против. Иди и го отнеми, но забележи, че ако пропуснеш целта си, или ако той излезе по-силен, ще бъдеш затворен в някоя лудница за следващите една или две години. Мисля, че това не е мястото, в което би желал да прекараш зимата, но както искаш.

— Ти!… Ти!… Но какво си ти? Сбогом, господине.

— Почакай един момент — каза Ферърс, когато видя, че Цезарини се приготви да излезе от стаята. — Почакай на този стол и ме изслушай. За теб би било много по-добре.

Цезарини се поколеба и после, като че ли механично, се заслуша в думите на Ферърс.

— Прочети това писмо, което Малтрейвърс ти беше писал. Свърши ли? Добре. Сега забележи, ако Флорънс види това писмо, тя няма да се ожени за този, който го е писал. Ти трябва да й го покажеш.

— О, мой ангел пазител, виждам всичко! Да, има думи в това писмо, които никоя горда жена не може да прости. Дай ми го пак, ще отида още сега.

— Пфу! Много си бърз. Не си забелязал, че това писмо е писано преди пет месеца. Преди Малтрейвърс да познава добре Флорънс. Той сам й е признал тогава, че не я обича. Толкова повече ще цени победата си сега. Флорънс би се усмихнала на това писмо, и би казала: „А, той мисли за мен сега по друг начин.“

— Искаш да ме подлудиш ли? Какво искаш да кажеш? Не каза ли ей сега, че ако тя види писмото, никога няма да се омъжи за човека, който го е писал?

— Да, да, но писмото трябва да се промени. Ние трябва да изтрием датата и да поставим днешна дата… днешна… Малтрейвърс се завръща днес. Трябва да го направим да изглежда не като отговор на твое писмо, с което искаш неговия съвет и мнение относно твоята женитба с Флорънс, а като отговор на твое писмо, с което го поздравяваш с предстоящата женитба. Със заместването на едно местоимение, вместо друго, на две места, писмото ще изглежда много добре, точно както искаме. Прочети го и виж. Чакай по-добре аз да го прочета.

Ферърс прочете пак писмото, което с малките изменения, които предложи, можеше наистина да приеме характера, който искаше да му придаде.

— Предупреждението накрая за предпазливост може да бъде изтълкувано — каза Ферърс, — като тайна и мълчание относно това лично и поверително писмо. Ясно ли ти е сега всичко? Готов ли си сега да изиграем една роля, която изисква хитрост, деликатност и над всичко самообладание? Качества, които са толкова обикновени за твоите съотечественици.

— Ще направя всичко, не се бой. Това може да е низост, може да е разбойничество, но аз не искам да знам. Малтрейвърс няма да ми съперничи, да господства и да ме заслепява във всичко.

— Къде си на квартира?

— Къде… извън града.

— Премести се при мен за няколко дни. Не мога да ти имам доверие далеч от себе си. Изпрати за багажа си. Имам стая на твое разположение.

Цезарини отначало отказа, но поради ужаса от самотата при едно такова решение за престъпление, се съгласи. Той отиде сам да донесе багажа си и обеща да се върне за вечеря.

„Трябва да призная — каза Лъмли, като седна отново до масата, — че това е най-мръсната работа, която някога съм правил, но заради голямата цел няма да обръщам внимание на средствата. След всичко, това е предразсъдък на джентълменско възпитание.“

За няколко секунди с помощта на ножчето да изличава и перото — да пише, Ферърс завърши работата си, с изключение промяната на датата, което той остави да бъде направено според обстоятелствата.

„Мисля, че съм направил доста сполучливо промяната, въпреки че не съм подправял досега — мислеше си Ферърс. — Но изменението би се забелязало при внимателно изследване. Цезарини ще трябва да й прочете писмото, и ако тя го погледне сама, то ще бъде със смаяни очи и замаян поглед. Преди всичко, той не трябва да й го оставя и трябва да я обвърже като изиска от нея най-голяма тайна. Тя е почтена и ще удържи на думата си. Така, сега тази работа е уредена. Аз имам малко време преди вечеря да отида при чичо си и да пожелая на стария човек добро настроение.“

V

Лорд Варгрейв седеше сам в кабинета си и се занимаваше със счетоводните си книги. Преглеждаше внимателно различните суми, които, вложени в разни спекулации, увеличаваха доходите му. Резултатът изглеждаше задоволителен и богатият човек захвърли перото си с победоносен вид: „Аз ще вложа 120 000 лири в земя — само 120 000 лири. Няма да се изкуша да потопя повече. Ще имам хубава къща — къща подходяща за благородник, и една хубава стара къща от времето на кралица Елизабет — къща с историческа значимост. Трябва да имам гори и езера, един парк преди всичко за сърни. Сърните са нещо много подходящо за джентълмени, много. Местата Дьо Клифълд ще се продават, зная, но искат твърде много за тях, обаче готовите пари изкушават. Аз мога да се пазаря, мен ме бива в това. Щях ли да бъда лорд, барон Варгрейв, ако винаги давах на хората това, което те поискат? Ще удвоя подписките си и за библейското дружество, за човеколюбието, и за построяването на нови черкви. Светът няма да каже, че Ричард Темпълтън не заслужава величието си. Ще го направя… Влез. Кой е? Влез.“

Вратата леко се отвори и се показа нежното лице на жена му.

— Обезпокоих те… извинявай… аз…

— Влез, скъпа, влез… искам да си поговорим… Седни, моля те.

Лейди Варгрейв послушно влезе и седна.

— Виждаш — каза перът, кръстосвайки краката си и поклащайки величественото си тяло на стола. — Виждаш, че честта, която ми е дадена, ще промени много начина на живот на госпожа Темпъл… искам да кажа лейди Варгрейв. Тази вила е много добра, в моята селска къща не липсва нищо за един селски джентълмен, но сега ние трябва да поддържаме положението си. Имотът, който имам, ще отиде заедно с титлата — ще отиде за Лъмли. Аз ще купя нов, на мое разположение, такъв, какъвто ще мога да чувствам, че е напълно мой. Това ще бъде едно чудесно място, лейди Варгрейв.

— Това място е отлично за мен — каза лейди Варгрейв смирено.

— Това място! Глупости! Ти трябва да се стремиш към по-хубавото, лейди Варгрейв. Ти си млада, можеш много по-лесно да добиеш нови навици, отколкото мен. Ти по природа си лейди, имаш добър вкус, не говориш много, не показваш невежеството си, а това е много добре. Ще трябва да бъдеш представена в двореца, лейди Варгрейв. Ще трябва да даваме големи приеми, лейди Варгрейв. Баловете са грешни, такава е и операта, поне аз мисля така, въпреки че една ложа в операта би била правилна прибавка към положението ти, лейди Варгрейв.

— Скъпи господин Темпълтън…

— Лорд Варгрейв, ако обичате.

— Моля, извинявай. Дано живееш дълго, за да се радваш на почестите си, но аз, драги лорде, аз не мога да ги споделя, освен в нашия тих живот, където мога да забравя това, което… което съм била. Ти ме ужасяваш, когато ми говориш за дворци… за…

— Мълчи, лейди Варгрейв! Мълчи! Ние лесно свикваме с тези неща. Приличам ли аз на човек, който е стоял зад тезгях? Постът е ръкавица, която прикрива ръката, която я носи. А детето, милото дете, скъпата Евелин, тя ще бъде възхищението на Лондон.

— Така, така! — каза лейди Варгрейв и сълзи потекоха от очите й.

Лорд Варгрейв омекна. Стана от стола си, взе ръката на съпругата си и я целуна нежно.

— Никоя майка не е жертвала повече за своето дете, отколкото ти за Евелин.

— Искам да вярвам, че съм изпълнила дълга си — каза лейди Варгрейв, като избърса сълзите си.

— Тате, тате! — чу се нетърпелив глас откъм прозореца. — Ела да играеш, тате! Ела да играеш на топка!

Там, до прозореца, стоеше красиво дете, блестящо от здраве и веселие.

— Милото ми, иди на полянката, не се преуморявай. Още не си оздравяла от това ужасно изкълчване. Аз ще дойда при теб веднага. Бъди благословена!

— Не се забавяй много, тате. Никой не играе тъй добре като теб — като се смееше от радост, малката фея избяга.

Лорд Варгрейв се обърна към съпругата си.

— Какво мислиш за моя внук, за Лъмли? — каза той внезапно.

— Изглежда много приятен, откровен и добър.

Челото на лорд Варгрейв стана замислено.

— Аз мисля същото — каза той, след кратка пауза, — и се надявам да одобриш това, което имам намерение да направя. Виждаш, скъпа, Лъмли е израснал с чувството, че е мой наследник. На наследственото положение трябва да се обръща внимание. Но на това мило момиче аз ще оставя най-голямата част от моето богатство. Ако бихме успели обаче да съединим богатството с титлата, това би осигурило титла и за нея, това би удовлетворило всичките ми желания, всичките ми задължения.

— Но — каза лейди Варгрейв с очевидно учудване, — ако те разбирам правилно, неравенство в годините…?

— А какво от това, лейди Варгрейв? Няма ли неравенство в годините между нас? Лъмли е още младеж, тридесет и пет годишен е. Той ще бъде малко над четиридесет, когато те се оженят. Аз бях между петдесет и шестдесет, когато се ожених за теб, лейди Варгрейв, и се лаская от мисълта, че съм могъл да бъда отличен съпруг.

— Действително, да, но все пак…

— Аз не харесвам женитбите между момичета и момчета. Мъжът трябва да бъде по-възрастен от жената. Но ти си тъй романтична, лейди Варгрейв. Освен това Лъмли е тъй весел и се облича хубаво. Той наскоро щеше за малко да се ожени, но се надявам, че това е излязло от главата му. Те трябва да се обичат един друг. Надявам се, че няма да ми противоречиш, лейди Варгрейв, и ако нещо се случи с мен, животът е несигурен…

— О, не говори така, приятелю мой, благодетелю мой!

— Действително — продължи лордът кротко, — благодаря на бога, аз съм много добре. Чувствам се по-млад от всякога, но животът е несигурен и ако ти ме надживееш, няма да пречиш на големия ми план.

— Аз, не, не. Ти имаш право във всичко относно нейната съдба. Но тъй млада и с такова нежно сърце, ако се влюби в някой на нейните години…

— Да се влюби! Пфу! Любовта не идва в главите на момичетата, освен ако не бъде сложена там. Ние ще я подготвим да се влюби в Лъмли. Аз имам и друга причина — нашата тайна, която може да бъде доверена на него — тя не трябва да излиза вън от семейството. Дори в гроба си не бих могъл да почивам, ако едно петно се хвърли върху моята почтеност, върху моето име.

Лорд Варгрейв говори тържествено и разгорещено. След това измърмори на себе си: „Да, това е най-доброто.“ Взе шапката си и напусна стаята. Отиде при дъщеря си на полянката. Този сериозен и важен човек тичаше и играеше с нея! Смееше се по-силно от нея. Когато тя се измори, той я накара да седне до него в една беседка и нежно, галейки разрошената й коса, каза:

— Ти ме изморяваш, дете, аз съм вече много стар, за да продължавам да играя с теб. Лъмли трябва да заеме мястото ми. Ти обичаш ли Лъмли?

— О много, той е винаги толкова весел и е тъй добър. Даде ми такава хубава кукла, с много красиви очи!

— Ти ще бъдеш неговата малка съпруга. Би желала да бъдеш неговата малка съпруга, нали?

— Съпруга? Как… бедната ми майка е съпруга, и тя не е тъй щастлива както съм аз.

— Майка ти не е много добре със здравето, мила — каза лордът малко неспокойно. — Но това е едно хубаво нещо да бъдеш съпруга и да имаш собствена кола, хубава къща, скъпоценности, изобилие от пари и да си бъдеш сам господар. И Лъмли да те обича много.

— О да, аз бих желала всичко това.

— И ще имаш един покровител, детето ми, когато няма да ме има вече!

По-скоро тонът, отколкото думите, вмъкнаха известна студенина в детското сърце. Евелин повдигна очите си, загледа го внимателно и прегръщайки го с ръце, избухна в сълзи.

Лорд Варгрейв изтри собствените си сълзи и я обсипа с целувки.

— Да, ти ще бъдеш съпруга на Лъмли, неговата почитана съпруга, наследница както на моето положение, тъй и на моето богатство.

— Аз ще направя всичко, каквото татко пожелае.

— Ще бъдеш лейди Варгрейв тогава и Лъмли ще бъде твоя съпруг — каза вторият баща внушително. — Размисли върху това, което казах. Сега нека отидем при мама. Но ето, самият Лъмли е тук. Но още не е време да се допитаме до него. Надявам се, че той няма да има успех с тази Флорънс Лейсълс.

VI

През това време сгодените бяха на път за Лондон. Приятната и слънчева красота на деня ги накара да предприемат това пътуване на коне. Някъде е казано, че никога любещите се не изглеждат тъй хубави, както когато са заедно. Нито Флорънс, нито Ърнест някога бяха изглеждали тъй добре както сега. Имаше някаква грация и величие и у двамата. Нещо в техните черти, в гордото навеждане, което им придаваше известна прилика, макар че не можеше да става сравнение между личните им качества. Красотата на Флорънс не допускаше никакво сравнение. И докато преминаваха през голямата външна врата на къщата на Кливлънд, където другите гости се бяха събрали, за да ги поздравят с довиждане, се усещаше едно общо убеждение за предопределеното щастие на сгодените. Едно общо впечатление, че си подхождат много както по ум, така и по характер. Те заемаха в обществото такова положение, че възбуждаха интерес навсякъде. Дори и за по-обикновените хора бяха много популярни.

Кливлънд се обърна със сълзи на очи и промърмори: „Да бъдат благословени!“

Нямаше човек в компанията, който да не се присъедини към благословията му.

Флорънс почувства една отпадналост при напускането на това място, тъй свято и със скъпи спомени.

— Кога ще бъдем пак тъй щастливи? — каза тя, като се обърна да погледне към пейзажа, който, весел от цветята, храстите и светлата английска зеленина, се усмихваше зад тях като градина.

— Ще се постараем да направим старата ми къща и мрачните й сенки, такива, че да ни напомнят за тези хубави гледки, моя мила Флорънс.

— О! Опиши ми вашето място. Ще живеем главно там, нали? Аз съм сигурна, че ще го обичам много повече от Маредън Корт, което е името на този голям куп от сводове и колони по най-изтънчен вкус на Ванбург, и който скоро ще бъде твой.

— Страхувам се, че никога няма да разполагаме с твоята могъща свита в залите и ъглите на Бърли — каза Ърнест, като се усмихна.

След това започна да описва старото си място с една приятна гордост на човек от добър род на селски джентълмен. Флорънс слушаше. И те правеха планове, подобряваха, чертаеха карта на бъдещето. От тази тема преминаха на друга, еднакво интересна за Флорънс. Работата, с която Малтрейвърс беше зает, трябваше да свършат ръцете, на печатарите, Флорънс се забавляваше с догадки относно критиката, която щеше да предизвика. Тя беше сигурна, че всичко, което й беше харесало, не би направило впечатление на тълпата. Никога не би повярвала, че някой ще разбере Малтрейвърс, тъй както тя го разбира. Времето излетя неусетно докато стигнаха до тази част на пътя, където се случи приключението на Ърнест с дъщерята на господин Темпълтън. Малтрейвърс се спря изведнъж, когато си спомни мястото, и се огледа загрижено и въпросително. Но хубавото видение не можеше да се види пак. И каквото впечатление да предизвикваше мястото, то постепенно изчезна, когато навлязоха в предградията на голямата столица. Двама други господа и една млада дама на тридесет и три години (почти бяхме забравили за тях) бяха в компанията, но те имаха тактичността да се движат малко назад през по-голямата част от пътуването, и младата дама, която беше остроумна и кокетка, намираше с какво да забавлява и двамата кавалери.

— Ще дойдеш ли у нас тази вечер? — попита Флорънс смирено.

— Боя се, че няма да мога. Имам няколко неща за уреждане преди да напусна града за Бърли, което трябва да направя идната седмица. Три месеца, моя най-мила Флорънс, едва ли ще бъдат достатъчни, за да се направи Бърли да изглежда добре при поздравяването на новата си господарка. Вече съм повикал най-добрите майстори за платнени работи и украшения, с които да се съветвам как можем да направим Аладинския дворец годен за посрещането на новата принцеса. И на адвокати. Накратко, очаквам да съм съвсем зает. Но утре, в три часа, ще бъда при теб и ще можем да излезем на езда, ако времето е хубаво.

— Сигурно — каза Флорънс, — но ето Цезарини, колко див и променен изглежда той!

Малтрейвърс обърна погледа си в посоката, в която Флорънс показа и видя Цезарини да излиза от една уличка с носач зад себе. Носачът носеше няколко книги и един куфар. Италианецът, който говореше и жестикулираше като че ли не на себе си, не ги забеляза.

„Бедният ми Кастручио — помисли си Малтрейвърс. — Изглежда напуска квартирата си. Досега вероятно е изхарчил последните си пари, които му изпратих. Трябва да го намеря и да допълня припасите му.“

— Не забравяй — каза той на глас, — да се видиш с Цезарини и да настоиш пред него да приеме поканата, за която говорихме.

— Няма да забравя. Ще се видя с него утре преди да се срещнем. Но това е една мъчителна работа, Ърнест.

— Аз я допускам. Уви! Флорънс, ти му дължиш известни обяснения. Той без съмнение някога е мислел, че може да си внушава известни надежди, суетата на които, поради невежеството му за английския свят и чуждестранния му произход, не му е дала възможността да изпитва подозрения.

— Вярвай, не съм му дала правото да има подобни надежди.

— Но ти не си го обезкуражила достатъчно. Да, Флорънс, никога не подценявай болките на съкрушените надежди, на презряната любов.

— Ужасно! — каза Флорънс, почти потреперваща. — Странно, но съвестта ми никога не ме е мъчила така по-рано. За първи път чувствам колко грешно е едно създание…

— Стига, скъпа — прекъсна я Малтрейвърс, — да не мислим повече за миналото. Но ако можем да възстановим един надарен човек, младостта на когото е обещавала много, в една почтена независимост и един здрав ум, нека го направим. На мен Цезарини никога не може да прости. Той ще си мисли, че съм го ограбил в твое лице. Но ние, мъжете, знаем, че жената, която някога сме обичали, дори след като ни отблъсне, винаги има известна власт над нас. И твоето красноречие, което тъй често ме е възхищавало, не може да не направи впечатление на една още по-възбудителна натура.

Малтрейвърс изпрати Флорънс до вратата й, после се прибра в къщи, извика любимия си слуга и му каза адреса на Цезарини в Челси. Поръча му да научи къде се намира сега, ако е напуснал квартирата си, и да остави в сегашното му жилище, или ако не може да го открие — в „Пътниците“ — една прилична сума. Ако читателят се чуди защо Малтрейвърс влезе в ролята на неизвестния благодетел на италианеца, трябва да му отговорим, че той не разбира Малтрейвърс. Цезарини не беше единственият човек на грешките, на когото той съчувстваше и облекчаваше нуждите. Въпреки че името му рядко светеше в блестящите публични подписки и че мразеше да се афишира като меценат и протектор, той чувстваше братството в човечеството и изпитваше известна благодарност към тези, които се стремят да издигнат или просветят себеподобните си. Самият той автор, можеше да оцени големия дълг, който светът дължи на авторите, а се отплаща с клевети приживе и безплодни лаври след смъртта. Самата любов към Красивото държеше сърцето на Ърнест Малтрейвърс милостиво, състрадателно и великодушно.

Ферърс и Цезарини седяха и пиеха вино. И двамата бяха потънали в мълчание, тъй като имаха да разговарят само върху един предмет. В този момент беше донесена бележка до Лъмли от Флорънс.

— Това е за наше щастие — каза Ферърс, когато я прочете. — Госпожица Флорънс иска да се види с теб и прилага бележка, която да адресирам и отпратя до теб. Ето я.

Цезарини взе бележката с треперещи ръце. Тя беше много кратка и изказваше само желанието на Флорънс да се види с него на другия ден в два часа.

— Защо ли е това? — попита той учуден. — Да не би тя да иска да се извини или да се обясни?

— Не, не! Флорънс няма да направи това. Но от някои думи, които тя изпусна в разговор с мен, предполагам, че има някакво предложение за твоето светско преимущество. Ха! Между другото, хрумна ми една мисъл.

Лъмли усърдно позвъни на звънеца и попита:

— Чака ли слугата на госпожица Флорънс за отговор?

— Да, господине.

— Много добре, задръжте го.

— Сега, Цезарини, сигурността става двойна. Ела в другата стая. Ето тук. Седни до масата ми и пиши това, което ще ти продиктувам до Малтрейвърс.

— Аз!

— Да. Остави се в мои ръце и пиши, пиши! Като свършим, ще ти обясня.

Цезарини го послуша и написа следното писмо:

— Препиши това писмо. Необходимо ми е копието му, бързо — продължи Ферърс. — Сега залепи и адресирай едното, иди в коридора, предай го на слугата на Флорънс и му кажи да го занесе в Саймър Плейс. Полученият отговор дай на мен. До това време ще приготвиш бележка за госпожица Флорънс. Кажи: „Аз ще говоря за това на госпожицата“. И дай на човека половин лира. Хайде, отивай.

— Не разбирам нито дума от всичко това — каза Цезарини, когато се завърна. — Ще ми обясниш ли?

— Разбира се, преписът от бележката, която изпрати на Малтрейвърс, ще покажа на Флорънс довечера като доказателство за твоите отрезвени и великодушни чувства. Забележи, че е така написано, че писмото на твоя съперник да изглежда като отговор на него. Утре, едно споменаване за тази твоя бележка, ще улесни много нашия план. И ако следваш моите наставления, не трябва да изглеждаш така, сякаш имаш желание да изобличиш Малтрейвърс, както по-рано възнамерявахме. По-скоро с един великодушен импулс и неудържимо желание трябва все едно да я избавиш от един недостоен съпруг и от една нещастна съдба. Щастието е размесило картите в наша полза. Малтрейвърс също е в дома си. Аз се отбих до неговата къща при завръщането си от тази на чичо ми и научих, че той няма да излиза през цялата вечер.

Отговорът от Малтрейвърс не се забави. Той беше кратък и бърз, но изпълнен с всичката мъжествена благодарност на неговия характер. Изразяваше адмирация и възхищение от тона на писмото на Цезарини. Вземаше назад всичките предишни обидни изявления по адрес на Флорънс и в него се признаваше строгостта и грешките на първите му впечатления. Той си служеше с всички възможни деликатни аргументи, с които би могъл да успокои и примири Цезарини. Накрая завършваше с чувство на приятелство и желание за услуги. Те бяха тъй сърдечни, тъй искрени, тъй свободни от афектация за покровителстване, че дори самият полулуд Цезарини остана почти смекчен. Лъмли забеляза промяната в изражението на лицето му. Той сграбчи писмото от ръката му, прочете го, хвърли го в огъня и като потупа обичливо италианеца по рамото, каза:

— Ние трябва да се пазим от случайности. Сега може да нямаш никакво угризение на съвестта, защото никога не съм чел по-йезуитско обиждане и лицемерие. Къде е бележката ти до Флорънс? Поздравявам те, ще бъдеш при нея в два часа. Ето, репетицията свърши, сцената напредна и аз ще започна играта за теб с един пролог.

VII

На следващия ден, в определеното време, Цезарини се отправи за решаващия си разговор с Флорънс. Нейното лице, както на повечето хора, темперамента на които не е под техен контрол, беше необикновено зачервено. Лъмли беше измислил думи и намеквания, които биха изтласкали съня от нейната възглавница, и почивката от ума й.

Тя стана от мястото си с нервно вълнение, когато Цезарини влезе и отдаде важните си поздравления. След едно кратко и мъчително мълчание тя се посъвзе и с един деликатен и ловък женски такт настоя пред италианеца за приличието да приеме предложението за почтена независимост, което му направи.

— Вие имате способности — каза тя в заключение и с лека усмивка, — имате и приятели, и сте млад. Възползвайте се от тези дарове на природата и щастието и започнете една кариера, каквато и Данте не би считал за несъвместима с поезията.

— Нищо не мога да имам против една кариера — каза Цезарини с усилие, — ако тя ми помогне да се махна от тази страна, която повече няма никакви очарования за мен. Благодаря за вашата любезност, ще ви послушам. Нека бъдете вие щастлива… обаче… не… да, бъдете щастлива! Дори той, рано или късно, трябва да ви гледа с моите очи…

— Зная — каза Флорънс колебливо, — че вие сте надвили разумно и великодушно една илюзия. Господин Ферърс ми позволи да видя писмото, което сте писали до сър… господин Малтрейвърс. Това е достойно от ваша страна и ме трогна много. Но вярвам, че ще надживеете предразсъдъците би против…

— Почакайте — прекъсна я Цезарини, — съобщи ли ви Ферърс отговорът на това писмо?

— Защо?

— О, няма значение. Бог да ви благослови. Довиждане.

— Не, умолявам ви, не си отивайте още. Какво има в това писмо, което би ми причинило болка, ако го видя? Лъмли загатна отдалеч, но не искаше да говори нищо конкретно. Бъдете по-откровен с мен.

— Не мога. Това би било предателство към Малтрейвърс и жестокост към вас. Все пак, не би ли било жестоко…

— Не, не би било жестоко. Би било чистосърдечно и милостиво. Покажете ми писмото — вие го носите у вас.

— Не бихте могли да го понесете. Ще ме намразите заради болките, които ще ви причини.

— Човече, говорите невярно против Малтрейвърс. Сега разбирам. Вие искате смътно да наклеветите този, когото не можете открито да обвините. Идете си… Сгреших, като ви изслушах, идете си!

— Госпожице Флорънс, внимавайте, принуждавате ме да ви разочаровам. Ето ви писмото. Почеркът е негов. Ще го прочетете ли? Предупреждавам ви да не правите това!

— Аз няма да вярвам на нищо друго, освен на това, което видят собствените ми очи. Дайте ми го.

— Чакайте тогава: при две условия. Първо — да ми обещаете тържествено, че няма да кажете на Малтрейвърс без мое съгласие, че сте видели това писмо. Не мислете, че се страхувам от неговия гняв. Не! Но в смъртната среща, която ще последва, ако ме издадете, вашият характер ще изглежда паднал най-ниско в очите на света и дори за мен няма да се говори, че наистина съм действал с чест, изпълнявайки вашето желание. Предупреждавам ви, докато има още време, да не смятате, че се заменя любовта с алчност. Обещайте ми.

— Обещавам ви… обещавам ви най-тържествено.

— Второ, да ме уверите, че няма да настоявате да задържите писмото, а веднага ще ми го върнете.

— Обещавам ви. Сега…

— Вземете писмото.

Флорънс сграбчи и бързо прочете фаталния документ. Умът й се замая, погледът й се замъгли, в ушите й започна да звънти някакъв шум на вода. Прилоша й от силно вълнение, но прочете достатъчно. Писмото беше писано в отговор на Кастручио от миналата вечер. В него се признаваше, че нейния характер не е обичан. Изказваше се невъзможността тя да бъде обичана. В писмото имаше нещо повече от загатване за търговския характер на неговите чувства. Да, дори там, където изпълваше сърцето си с любов, тя не беше обичаната и възлюбена жена, беше Флорънс богатата и от големия род, наследницата.

Светът, който беше построила върху вярата и сърцето на Малтрейвърс, се разруши под краката й.

Писмото падна от ръцете й.

Цялото й тяло започна да се гърчи; зъбите й затракаха, страните пребледняха като платно.

— О, боже! — извика Цезарини, ужилен от угризение на съвестта. — Говорете, говорете, Флорънс! Аз сгреших. Забравете това омразно писмо! Аз съм лъжец, лъжец!

— Лъжец ли? Не, не, аз помня какво ми каза той. Той, тъй умен и голям познавач на човешкия характер, ми каза, че има вяра във вас, че вашата чест и сърце са непокварени. Това е вярно. Благодаря ви. Избавихте ме от една ужасна съдба.

— О, госпожице Флорънс, мила моя… толкова скъпа. Въпреки това, би ли било… Уви, тя не ме слуша — измърмори Кастручио, докато търкаше ръце и се разхождаше напред-назад из стаята.

Най-после тя спря срещу Цезарини, изгледа го право в лицето, върна писмото му без да каже нито дума и посочи вратата.

— Не, не, не искайте още от мен да ви напусна — каза Цезарини, треперещ от разкайващо се вълнение, въпреки че беше вън от себе си от завистлива ярост заради любовта й към съперника.

— Приятелю, отивайте си — каза Флорънс с особен, подчинен и мек тон в гласа. — Не се бойте от мен, аз имам повече гордост в себе си, отколкото дори обич. Но има известни борби в сърцето на една жена, които тя никога и на никого не може да изкаже, никога, освен на една майка. Бог да ми е на помощ, аз нямам никого!… Отивайте си… Когато се срещнем следващия път, ще бъда спокойна.

Тя си подаде ръката докато говореше.

Италианецът се спусна на колене, целуна ръката й конвулсивно и, опасявайки се, че ще може да има още вяра в себе си, изчезна от стаята.

Той не беше изминал много път, когато Малтрейвърс дойде на кон. Когато слезе от коня си, той погледна към прозореца и изпрати с ръка целувка към Флорънс, която стоеше там и наблюдаваше неговия съперник с чувства, действително много по-различни от тия, каквито той предполагаше. Той влезе в стаята леко и весело.

Флорънс не се помръдна да го посрещне.

Той се приближи и взе ръката й.

Тя веднага я отдръпна с потреперване.

— Не се ли чувствате добре, Флорънс?

— Добре съм.

— Какво искате да кажете? Защо се отдръпвате от мен?

Флорънс фиксира погледа си в него. Очите й буквално блестяха. Устните й трепереха от презрение.

— Господин Малтрейвърс, най-после ви познавам. Разбирам какви са чувствата, с които искате едно свързване между нас. О, боже! Защо, защо съм била така прокълната с тия богатства. Защо съм била създадена за размяна и търговия, за алчност и низки амбиции? Вземете богатството ми… вземете го, господин Малтрейвърс, понеже това е, което цените. Бог знае, че мога да го захвърля лесно. Но оставете нещастницата, която тъй дълго сте лъгали, и която сега, въпреки че е нещастница, се отказва от вас и ви мрази!

— Госпожице Флорънс, правилно ли чувам? Кой ме е обвинил пред вас?

— Никой, господине, никой… Не бих повярвала на никого. Нека бъде достатъчно това, че съм убедена, че нашият съюз не може да бъде щастлив за никого от нас. Не ми задавайте повече въпроси. Всякакви разговори между нас са завинаги прекъснати!

— Почакайте — каза Малтрейвърс със студена и важна тържественост, — още една дума и заливът ще стане непроходим. Почакайте.

— Недейте — извика нещастницата, ужилена от това, което считаше за лицемерие, — недейте се афектира с това гордо превъзходство. То не може да ме измамва повече. Аз бях ваша робиня докато ви обичах. Но сега връзката е скъсана. Свободна съм и ви мразя, презирам ви! С търговски намерения и подъл какъвто сте, вашият долен дух съживява разликата между нас. От сега нататък, господин Малтрейвърс, аз съм госпожица Флорънс Лейсълс и ще ме знаете само под това име. Идете си, господине!

— Забележете, госпожице Флорънс Лейсълс — каза Малтрейвърс, — вие сега казахте такива думи, които никога не можете да вземете назад. Ако ми бяхте съпруга, майка на децата ми дори, такива думи биха били достатъчни, за да се заличи всякаква любов и всеки друг спомен, освен тях. Откриете ли след време, че сте постъпили грешно спрямо мен, и дори да паднете на колене пред мен и искате прошка, няма да я дам. Нито на мъж, нито на жена е простил или забравил Ърнест Малтрейвърс някой израз, с който са го обвинявали в безчестие. Казвам ви сбогом завинаги и с последните си думи ви пожелавам най-мрачната от всички съдби — угризението на съвестта, което идва твърде късно!

Той се оттегли бавно и когато вратата се затвори след неговата висока и горда фигура, Флорънс започна да чувства, че неговото проклятие отива към изпълнение. Втурна се към прозореца и хвърли последен поглед към него докато конят му го отнасяше бързо надалеч. Кога и как ли щяха да се срещнат отново?

VIII

Това стана около девет часа вечерта, когато Малтрейвърс беше сам в стаята си. Колата му беше до вратата и слугите му приготвяха багажа. Тази вечер той заминаваше за Бърли. Лондон, обществото, светът му бяха станали омразни. Неговият разгневен и възмутен дух настояваше за уединение. В това време Лъмли Ферърс влезе ненадейно.

— Ще ме извиниш за вмъкването ми — каза с обикновената си прямота, — но…

— Но какво, господине? Зает съм.

— Ще бъда много кратък. Малтрейвърс, ти си мой стар приятел. Аз съм запазил почитание и привързаност към теб, макар че различните ни навици са ни отчуждили напоследък. Идвам при теб отстрана на моята братовчедка, от страна на Флорънс. Имало е някакво недоразумение между вас. Ходих при нея днес, след като ти си излязъл от там. Нейната скръб дълбоко ме трогна. Аз току-що идвам от там. На нея й е казано за някаква мълва, разказани са й някакви истории. Жените са лековерни и глупави. Това я е разочаровало, а аз смея да кажа, че всичко може да бъде уредено.

— Ферърс, ако някой мъж ми беше говорил така както Флорънс ми говори днес, неговата или моята кръв трябваше да потече.

— Пфу, пфу! — думите на жените са вятър. Не захвърляй един такъв чудесен шанс заради една дреболия.

— Имате ли намерение и вие, господине, да ми припишете търговски мотиви?

— Боже опази! Ти знаеш, че не съм страхливец, но аз действително нямам желание да се сражавам с теб. Хайде, бъди разумен.

— Смея да кажа, че имаш добри намерения, но раздялата е окончателна. Всякакво връщане към това е мъчително и излишно. Трябва да ти пожелая лека нощ.

— Ти си решил положително?

— Решил съм.

— Дори ако Флорънс направи amende honorable?

— Нищо от страна на Флорънс не би било в състояние да промени решението ми. Една жена, която един почтен човек, един английски джентълмен прави другарка в живота си, не трябва никога да вярва на нито една дума против хубавото му име. Неговата чест е нейна чест, и ако нейните устни, които трябва да успокоят клеветата, само служат, за да разпространяват лъжата — тя може да бъде красива, надарена, богата и от голям род, но не заслужава никакво внимание.

— Това ли е, което трябва да кажа на братовчедката си?

— Както искаш. А сега почакай, Лъмли Ферърс, и ме изслушай. Аз нито те обвинявам, нито те подозирам, но в този случай не мога да си обясня твоите мотиви. Ако се е случило така, че ти по някакъв начин си накарал Флорънс да повярва в разни измислици относно моята вярност и чест, ще има много да отговаряш и рано или късно ще дойде ден за разчистване на сметките между теб и мен.

— Господин Малтрейвърс, не може да има никаква разправия между нас, в която да бъде замесено хубавото име на братовчедката ми, защото в такъв случай, ние не бихме се разделили сега без подготовка за една по-враждебна среща. Аз мога да понеса сега съмненията. Аз също, макар че не съм философ, мога да прощавам. Хайде, човече, ти си разгорещен. Това е твърде естествено, но нека да се разделим като приятели. Дай си ръката.

— Ако можеш да се ръкуваш с мен, Лъмли, ти си невинен, и аз съм направил грешка спрямо теб.

Лъмли се усмихна и сърдечно стисна ръката на стария си приятел.

Когато той слезе по стълбите, Малтрейвърс го последва и тъкмо когато Лъмли извиваше към улица Кързън, колата бързо го отмина и в светлината на лампите той видя бледото и строго лице на Малтрейвърс.

Валеше слаб, пронизваш дъжд. Беше една от тези неприятни нощи, чести за Лондон към края на есента, Ферърс обаче, безчувствен към времето, вървеше бавно и замислено към къщата на своята братовчедка. До сега всичко отиваше в негова полза, макар че той беше неспокоен и смутен. Неговата съвест беше достатъчно изпитана за всякакво угризение, както от лекотата, тъй и от силата на неговата натура. И сега, когато Малтрейвърс беше премахнат, той вярваше в познанията си за човешкото сърце, и в гладката привидност на маниерите си, за да реализира най-после с ръката на госпожица Флорънс амбицията си. Той не разчиташе на нейната обич, а на нейната злоба, на нейното желание за отмъщение. „Когато една жена си въобрази, че е презряна от мъжа, когото обича, първият мъж, който се появи, трябва наистина да е много несръчен флиртовач, ако не я спечели.“ Така мислеше Ферърс, но въпреки това той беше смутен и неспокоен. Истината трябва да се каже. Способен, смел, презрителен какъвто беше, неговият дух се предаваше пред този на Малтрейвърс. Той се боеше от лъва в тази натура, разбуден справедливо. Неговият характер имаше в себе си нещо женствено, нещо безпринципно, а този на Малтрейвърс беше строг и мъжествен. Той признаваше превъзхождащото достойнство и беше препълнен от ужас при мисълта за един гняв и отмъщение, които чувстваше, че заслужава, и от които се страхуваше до смърт.

Когато постепенно обаче духът му се съвзе и придоби обичайната си гъвкавост, той дойде близо до къщата на лорд Саксингъм и веднага до един ъгъл от улицата неговата ръка беше сграбчена. За негово голямо учудване в увитата фигура той позна Флорънс Лейсълс.

— Добри небеса! — извика той. — Възможно ли е това? Ти сама из улиците, в този късен час и в такава нощ! Колко неблагоразумно!

— Не ми говори, аз съм почти луда сега. Не можех да почивам, не можех храбро да посрещна тишината, още по-малко лицето на баща ми. Не можех! Но бързо, какво каза той? Какво извинение дава? Кажи ми всичко, ще се хвана и за сламката!

— А това ли е гордата Флорънс Лейсълс?

— Не, това е унижената Флорънс Лейсълс. Аз свърших с гордостта, говори ми!

— О, каква скъпоценност е такова сърце! Как може той да го отхвърли?

— Отрича ли той?

— Той не отрича нищо. Каза, че се радва, дето е избегнал, такъв беше изразът му, една женитба, за която сърцето му не е ангажирано. Той е недостоен за теб, забрави го!

Флорънс потрепери и когато Ферърс я хвана под ръка, той усети че ръката й, която беше без ръкавица, е ледена.

— Какво ще си помислят слугите? Какво извинение можем да дадем? — каза Ферърс, когато стигнаха до вратата на къщата.

Флорънс не отговори, но докато вратата се отваряше, каза тихо:

— Аз съм зле… зле — и увисна на ръцете на Ферърс след като припадна.

Светлината блесна пред нея.

Лицата на лакеите говореха за тях с неприкрито учудване.

С голямо усилие Флорънс се съвзе, защото нейната гордост не беше още свършила, премина коридора с обикновените си горди стъпки, бавно се изкачи по широките стълби и достигна до самотата на своята стая, за да падне безчувствена на пода.