Бурен живот

I

Беше хубав декемврийски следобед, когато Лъмли Ферърс излезе от дома на лорд Саксингъм. Прозорците на третия етаж бяха леко отворени. В къщата имаше болест.

Лицето на Лъмли беше необикновено сериозно и дори доста тъжно.

„Тъй млада и тъй красива — промърмори на себе си той. — Ако някога съм обичал жена, вярвам, че съм обичал точно нея. Тази любов трябва да бъде моето извинение… Разкайвам се за това, което направих, но не можех да предвидя, че една чисто любовна хитрост ще има такива резултати. Метафизикът е бил много прав като е казал: «Ние симпатизираме само на чувствата, които познаваме». Едно малко разочарование от любов не би ми навредило много. Странно, че то й навреди така. Аз останах без никакво щастие. И прося от стария Темпълтън извинение. Лорд Варгрейв изглежда ми е сърдит. Той не хареса идеята да се оженя за Флорънс, когато му намекнах за това. Спомена, че го разочаровам в някои негови очаквания. Не мога да отгатна какво иска да каже. Освен това правителството беше предложило онзи пост на Малтрейвърс, вместо на мен. Фактически моята звезда не се намира в процес на изгряване. Бедната Флорънс, действително бих дал твърде много за нея, за да я видя здрава и възстановена! Извърших злодейство, но съм мислил, че това е само хитрост. Но всъщност съжалението е страстта на глупака. Боже! Говорим за глупаци и ето Цезарини!“

Бледен, грозен, почти приличащ на призрак, с нахлупена ниско над челото шапка, с небрежно облекло, Цезарини се приближи към Лъмли:

— Ние сме я убили, Ферърс. И един дух ще ни преследва до последния ни ден!

— Говори в проза, Цезарини. Знаеш, че не съм поет. Какво искаш да кажеш?

— Днес тя е по-зле — изръмжа Цезарини с глух глас. — Аз се скитам като дух около къщата и задавам въпроси на всеки, който излиза от там. Кажи ми… о, кажи ми, има ли някаква надежда?

— Действително вярвам, че има — каза Ферърс разгорещено. — Болестта само напоследък е приела тревожен вид. Отначало беше само една силна простуда, придобита от неблагоразумно излизане в дъждовна нощ. Сега се страхувам, че болестта е отишла в дробовете. Но ако можем да я заведем някъде, всичко би станало по-добре.

— Честно ли мислиш така?

— Така мисля. Кураж, приятелю. Не се упреквай, това няма нищо общо с нас. Разболяла се е от простуда, не от едно писмо, човече!

— Не, не. Аз съдя за сърцето й от собственото си. О, ако можех да върна назад миналото! Погледни ме, станал съм на развалина; денонощно припомнянето за моята лъжа ме преследва с угризение на съвестта.

— Пфу! Ще отидем в Италия двамата и сред вашата красива земя любовта ще бъде заместена от нова любов.

— Вече наполовина съм взел решение, Ферърс!

— Ха, и какво е то?

— Ще й пиша и ще й разкрия всичко.

Смелото изражение на лицето на Ферърс изчезна и то придоби черно-жълт цвят. Челото му се помрачи и прие ужасен вид.

— Направиш ли това, още следващия ден ще паднеш от ръката ми! — каза той.

— Заплашваш ли ме?

— А ти какво правиш? Заплашваш ме, че ще предадеш този, който, ако е направил грях, го е направил заради теб, заради твоята кауза. Който е искал да осигури за теб най-хубавата жена и най-княжеската зестра в цяла Англия, и на когото единствената обида към теб е, че не може да ръководи живота и здравето на този ангел… Флорънс.

— Прости ми — каза италианецът, силно разчувстван. — Прости ми, прости ми и недей ме разбира погрешно. Аз нямам никакво намерение да те предам; между заговорниците съществува честност. Имам намерение да изповядам само моето престъпление. Никога не бих разкрил твоето. Защо да го правя? Не е необходимо.

— Сериозно ли говориш? Искрен ли си?

— Заклевам се в душата си!

— Тогава действително си достоен за моето приятелство. Ще приемеш цялата фалшификация за твоя?

— Да, ще я приема.

Ферърс спря за момент и изведнъж каза:

— Ще се закълнеш ли в това?

— Във всичко, което е свято.

— Тогава виж какво, Цезарини. Ако утре Флорънс бъде по-зле, аз няма да поставя никаква пречка по пътя на твоята изповед, ако ти би решил да я направиш. Дори ще употребя възможно най-голямо влияние, доколкото ми позволиш, да смекча твоята вина и спечеля за теб прошка. И въпреки това, да се откажеш от надеждите си, да предадеш една, която е така обичана, в ръцете на един, който е тъй мразен — това е повече от великодушно — това е благородно, това е над моята способност за оценяване! Направи тъй, както искаш.

Цезарини тъкмо щеше да отговори, когато един слуга на кон ненадейно премина откъм ъгъла с най-голяма бързина. Дръпна юздите, погледът му се спря на Лъмли и той слезе от коня.

— О, господин Ферърс — каза запъхтяно, — ходих у вас, там ми рекоха, че мога да ви намеря у лорд Саксингъм… тъкмо отивам там…

— Добре, добре, какво има?

— Бедният ми господар, господине. Моят лорд, искам да кажа…

— Какво се е случило с него?

— Имаше припадък, господине… докторите са при него… господарката ми… понеже моят лорд не може да говори… ме изпрати бързо при вас.

— Дай ми коня си.

Докато слугата беше зает с коня, Ферърс се обърна към Цезарини.

— Не прави нищо прибързано. Бих казал, ако може, нищо, без да се съветваш с мен. И забележи, аз разчитам преди всичко на твоето обещание, на твоята клетва.

— Разбира се! — каза Цезарини мрачно.

— Довиждане тогава — каза Лъмли докато се качваше на коня и след няколко минути изчезна.

Докато Лъмли скочи от коня при вратата на чичо си, безредието и шумът на това място му направи голямо впечатление. Тук обикновено строгото око на господаря запазваше спокойствие и тишина, тъй съвършени, като че ли всичко вървеше по часовник. На зелената морава старите жени, които биваха заети с почистването на пътеките, бяха събрани на куп, клатеха главите си зловещо и коментираха с объркан шепот. В коридора една слугиня се беше подпряла на метлата си.

— Как е той?

— Господарят ми е по-добре, господине. Мисля, че е проговорил.

В този момент едно младо лице, подуто и зачервено от плач, погледна от стълбите надолу. В следващия момент Евелин се втурна запъхтяна в коридора.

— О, ела горе… ела горе, Лъмли. Той не може да умре в твое присъствие. Ти винаги изглеждаш тъй пълен с живот! Той не може да умре, ти не мислиш, че той ще умре. О, вземи ме с теб, те не искат да ме пуснат да отида при него!

— Мълчи, скъпото ми малко момиче, мълчи. Последвай ме тихо, така.

Лъмли стигна до вратата, почука тихо и влезе.

Евелин също се промъкна незабелязано, или поне не я спряха.

Лъмли изтегли настрана завесите. Новият лорд лежеше на леглото си: главата му беше подпряна с възглавници, очите му — широко отворени със стъклен, но не безчувствен поглед, лицето му беше страшно изменено.

Лейди Варгрейв коленичеше от другата страна на леглото, с едната си ръка държеше тази на съпруга си, а с другата му поставяше компреси. Сълзите падаха без хълцане и звук, бързо и често по бледото й лице.

Двама доктори разговаряха близо до прозореца. Един аптекар приготвяше лекарства на една маса. Две от най-възрастните прислужници стояха близо до лекарите, като се мъчеха да дочуят какво се говори.

— Скъпи чичо, как си? — попита Лъмли.

— А, ти си дошъл — каза умиращият със слаб, но ясен глас, — това е добре, имам да ти кажа много неща.

— Но не сега… не сега… ти не си достатъчно силен — каза съпругата умолително.

Докторите отидоха до леглото.

Лорд Варгрейв махна с ръка и повдигна главата си.

— Господа — каза той, — чувствам, че смъртта бърза към мен. Необходимо е, докато съм в съзнание, да говоря с внука си. Сега удобно ли е? Ако отложа, сигурни ли сте, че ще имам друго време?

Докторите се спогледаха.

— Драги лорде — каза единият от тях, — ако поговорите с внука си, това може би ще облекчи и успокои ума ви, а след това може да заспите.

Болният се съгласи. Единият от лекарите се приближи до Лъмли и го извика настрана.

— Трябва ли да изпратим за адвоката на лорда? — прошепна лекарят.

„Аз съм законният наследник!“ — помисли си Лъмли и каза на лекарят:

— Защо, не, драги господине. Не, мисля че няма нужда, освен ако той не изяви желание да го види. Без съмнение чичо ми трябва да е уредил вече работите си. Какво е положението?

Докторът поклати глава и каза:

— Ще ви кажа, господине, след като излезете от стаята на лорда.

— Какво си говорите там? — извика болният, остро и сърдито. — Опразнете стаята, искам да остана сам с внука си.

Докторите изчезнаха, старите жени неохотно ги последваха. Изведнъж малката Евелин изтича и се хвърли на гърдите на умиращия човек, плачейки така, като че ли сърцето й ще се пръсне.

— Бедното ми дете! Милото ми дете! Моето, моето мило! — издума лорд Варгрейв, прегръщайки я със слабите си ръце. — Бъди благословена! И бог ще те благослови!

Той се обърна с много нежен глас към съпругата си:

— Ако това са последните думи, които изказвам към теб, нека те да изразят всичката благодарност, която чувствам към теб, за дълга, изпълнен най-свято. Ти не си ме обичала, вярно е, и когато бях здрав и горд, чувството за това често ме караше да съм несправедлив към теб. Аз съм бил един жесток съпруг, ти си понасяла много, прости ми!

— О, не говори така. Ти си се държал много по-благородно и много по-добре към мен, отколкото съм заслужавала. Колко много ти дължа аз! Колко малко съм направила в замяна на това, което направи за мен!

— Не мога да понеса това. Остави ме, мила, остави ме. Аз може да живея още, надявам се, че може, не искам да умра. Излез… излез… и ти, детето ми, излезте.

Лорд Варгрейв целуна малкото създание, увиснало на шията му, със страстна обич, и след това, предавайки я на майка й, се отпусна изтощено върху възглавницата.

Лъмли отвори вратата на лейди Варгрейв, която плачеше горчиво, след това я затвори отново внимателно и отново седна до чичо си.

Когато Лъмли Ферърс излезе от стаята на чичо си, лицето му беше по-скоро мрачно и възбудено, отколкото тъжно. Той отиде бързо в стаята, която обикновено заемаше, и прекара там няколко часа докато чичо му спеше един дълъг и хубав сън. Но майката и детето отново се върнаха в стаята на болния и останаха там.

Оставаше около час до полунощ, когато по-възрастният доктор потърси внука.

— Чичо ви пита за вас, господин Ферърс, и мисля, че е правилно, ако кажа, че последните му минути наближават, направихме всичко, което можеше да се направи.

— Напълно ли осъзнава той това?

— Да, прекарал е последните два часа в молитва. Това е едно християнско смъртно легло, господине.

— Хм! — каза Ферърс, когато последва лекаря.

Стаята беше затъмнена. Една лампа, внимателно закрита, светеше на една маса, върху която се намираше и Книгата на Живота в Смъртта. По-скоро с ужас, отколкото със скръб, изписан по лицата им, майката и детето коленичеха край леглото.

— Ела насам, Лъмли — бавно каза умиращият. — Няма друг тук, освен вас тримата, най-близките и най-драгите за мен, нали? Това е добре. Лъмли, ти знаеш всичко, моята жена знае всичко. Детето ми, дай ръката си на своя братовчед — така, сега си обещайте. Когато пораснеш, Евелин, ще знаеш, че това е последното ми желание, да бъдеш съпруга на Лъмли Ферърс. Като ти давам този ангел, Лъмли, аз изкупвам всичко, което може да е изглеждало несправедливо спрямо теб. А за теб, детето ми, осигурявам положението и почестите, до които с мъка съм се издигнал, и на които ми е забранено да се радвам. Бъди добър към нея Лъмли! Ти имаш добро и откровено сърце, нека то да бъде нейният подслон. Бог да ви благослови всичките, и Бог да ми прости. Молете се за мен. Лъмли, утре ти ще бъдеш лорд Варгрейв, и винаги (тук болнава, но изпълнена с радост усмивка премина по лицето на говорещия) ще пазиш лейди Варгрейв. Лейди… така… лейди Вар…

Думите замряха по треперещите му устни, той се обърна на другата страна, и въпреки че продължаваше да диша в разстояние на повече от час, лорд Варгрейв не проговори нито дума повече.

II

Болката, която Малтрейвърс почувства след раздялата с Флорънс, се оказа особено жестока и трайна. Той никога не се беше усещал влюбен в госпожица Лейсълс, но от момента, в който се беше почувствал неин официален годеник, той гледаше само на светлата страна на дарбите и качествата, и се стараеше чрез своята фантазия да се влюби в красотата, гения и нежността й. Той бе накарал и формирал своите мисли и надежди да се централизират в едно направление. Флорънс и Бъдещето бяха станали за него думи, които има еднакво значение и бяха неделимо свързани. Той почувства още по-горчиво нейните внезапни и зашеметяващи обвинения, изказани с един неокачествим език, защото те паднаха по-скоро върху неговата гордост, отколкото върху обичта му, и не можеха да бъдат променени от хилядите извинения и спомени, които една страстна любов би изобретила. Това беше едно дълбоко, остро чувство за обида, което огорчаваше цялата му натура — наранена суета, наранена гордост и наранена чест.

Малтрейвърс винаги търсеше съвършеното и възвишеното в човешкия живот. Всяко недостойно поведение караше неговия твърде претенциозен ум да негодува. Той не беше доволен от света, който ние всички трябва да изучим преди да можем да направим нашата философия практична, та дарбите ни да бъдат дотолкова плодородни в живота, доколкото той ни позволява да го изучим. Горд, самотен и необщителен, Малтрейвърс разбираше, че обикновените убежища за измъчените и разочарованите хора не са за него. Напълно потънал в селското си отшелничество, той прекарваше дните в тъжни скитания, а вечер, с отпаднал и изморен дух се отдаваше на книгите. Толкова много неща беше научил, че книгите му даваха вече съвсем малко от това, което не знаеше още. И биографиите на авторите, тези подобни на духове същества, които изглеждаха неживели друг живот, освен този на техните трайни и незагиващи мисли, затъмняваха въодушевлението, което би могъл да получи от техните страници. Тези роби на лампата и на килията на колко малко са се радвали и колко малко са живели! Осъдени на една мистериозна съдба от орисницата на света, те са изглеждали родени само за да се трудят и да създават мисли за простата тълпа. В живота те са само имена, и като имена продължават да живеят след смъртта. По това време на Малтрейвърс му правеше удоволствие да обръща любопитно очите си към тъмните и полуизгаснали философии на древността. Той сравняваше стоиците с епикурейците. Питаше се кое е по-разумно, да се затъпява болката, или да се наслаждаваме от всичко. И по една естествена реакция, която често ни се случва в живота, този човек досега тъй усърден, с активен дух и решен на велики неща, започна да копнее за сънливите удоволствия на леността.

Градината стана по-изкусителна от входа.

Той сериозно започна да преобръща в ума си старата алтернатива на гръцкия полубог: не беше ли по-разумно да остави сериозните цели, на които се отдаваше, да детронира августейшия, но стар идеал в сърцето си, да култивира леките неща и сладострастните дреболии на тълпата и да изпълни с рози краткото време от младостта си, което му оставаше?

Точно когато се намираше в тази нерешителна борба между враждебни принципи, Ърнест беше разбуден от следното писмо на Флорънс Лейсълс:

III

Лекарят беше направил вечерната си визита. Лорд Саксингъм беше отишъл на министерска вечеря, защото животът винаги трябва да върви редом със смъртта, Флорънс Лейсълс беше сама в една стая съседна на спалнята й. Това беше стая, в която през хубавите си дни, блестящата и капризна наследница обичаше да показва фантастичните си и особени вкусове. Там тя беше свикнала да размишлява, да пише, да учи. Там беше заслепена от новия блясък на величествените мисли на Ърнест и беше разбрала най-напред романтичността на младостта, което я беше накарало да разговаря с Малтрейвърс, непознат дотогава за нея. Там тя беше изповядала на себе си, че го обича и беше преминала през уединените любовни чувства, през съмнението, надеждата, възторга, ужаса, обезкуражението до агонизиращото отчаяние! Книгите, картините, музикалните инструменти и мраморните бюстове, полузасенчени от класически пердета, и всички деликатни елегантности на женския лукс, още продължаваха да дават на стаята приветлива грация, като че ли младостта и красотата щяха да бъдат завинаги в нея.

Флорънс Лейсълс умираше, но не изцяло от тази необикновена, мистична болест на едно съкрушено сърце. Нейното здраве, винаги деликатно, беше постепенно и незабелязано подкопавано, дори преди Ърнест да й беше изповядал своята любов. В особения блясък на тези очи с големи зеници, в нежната прозрачност на този величествен растеж, опитният наблюдател много отдавна би могъл да открие семената на смъртта. В нощта, когато нейното неспокойно и възбудено сърце тъй неблагоразумно я беше накарало да излезе не добре облечена да чака Ферърс, когото беше изпратила при Малтрейвърс, в тази нощ болестта й вече беше станала сериозна. Туберкулозата грабна жертвата си. Лекарите, които се грижеха за нея, бяха най-добрите в Лондон и лорд Саксингъм беше убеден, че няма никаква опасност. Той не можеше да допусне дори мисълта, че смъртта ще вземе тъкмо госпожица Флорънс, докато имаше толкова много бедни хора по света, за които не би било неуместно да се отърват от него. Но Флорънс знаеше опасността, в която се намираше, но високият й дух не трепваше. Въпреки това, когато Цезарини, поради тежкото угризение на съвестта си, написа и изповяда цялото си участие във фаталната измама, макар и верен на обещанието си да прикрива съучастника си, тогава тя действително роптаеше срещу съдбата и копнееше да погледне още веднъж с очите на любовта и радостта в лицето на красивия свят. Но обикновено болестта на тялото дава една скрита сила и философия на душата, които здравето не познава. Бог милостиво е наредил, като обикновена съдба на умиращия, последните си дни да прекара по-леко. Всеки следващ ден смъртта изгубва лъжливия си вид на призрак, и той пада най-после в ръцете й, както изморено дете пада в обятията на майка си.

С тъжно чувство Флорънс слушаше монотонното тракане на часовника, който отмерваше малкото минути, които й оставаха. С лице заровено в ръцете си, тя се наведе над малката маса до канапето, на което лежеше, и се отдаде на меланхоличните си мисли. Никакви приятели нямаше около нея, защото Флорънс никога не ги беше създала. Самотна беше нейната младост, самотни бяха и нейните последни часове.

Докато тя седеше така и мислеше, се чу трополенето на колела откъм улицата. Стаята леко се разтресе и шумът престана.

Колата спря до вратата.

Флорънс повдигна очи и си помисли: „Не, не, това не може да бъде“. Въпреки това, отпадналите й и увехнали бузи леко порозовяха, гърдите й се повдигнаха.

Последва затишие, което изглеждаше безкрайно, тя се обърна с дълбока въздишка.

В това време прислужницата влезе с многозначителен и слисан поглед.

— Извинете, госпожице… но…

— Но какво?

— Господин Малтрейвърс е дошъл и пита за вас. Господин Въртън е изпратил да ме повикат и аз казах, че госпожицата е много зле, за да може да види когото и да е, но господин Малтрейвърс не иска да му се отказва и чака сега в кабинета на лорда, като настоя да дойда при вас и да ви съобщя за неговото идване.

Гласът на госпожа Шинфилд не беше особено мек, но на Флорънс се струваше, че никога не е чувала по-хубаво красноречие. Младост, любов, красота, отново се появиха в очите й изведнъж, осветлявайки лицето й и изпълвайки тялото й с измамлива сила.

— Добре — каза тя, — нека дойде господин Малтрейвърс.

— Да дойде тук, госпожице? Боже! — нека оправя косите ви, вие сте наистина в много небрежно положение.

— Добре е, както си е, Шинфилд. Той ще извини всичко. Отивай.

Госпожа Шинфилд повдигна рамене и излезе.

След няколко минути се чуха стъпки по стълбата и вратата изскърца.

Малтрейвърс и Флорънс бяха отново сами.

Той стоеше неподвижен на прага. Тя се беше повдигнала неволно така че бяха един срещу друг. О, небеса! Пред Малтрейвърс стоеше призрак. Това лице, някога тъй красиво закръглено, сега беше изпито и бледо. Беше изчезнал величествения и пълен с блясък поглед, от който всичкия живот на гения, всичката гордост на женствеността беше светила.

Той стоеше ужасен и обезумял.

Най-после глухо изръмжаване излезе от устата му. Той се втурна напред, спусна се на колене до нея, и хващайки двете й ръце, захълца високо, обсипвайки ги с целувки. Всичкото могъщество на силната му натура беше разрушено и сега чувствата му, отдавна намиращи се в затишие, неподатливи на контрол, представляваха нещо ужасно за гледане.

— Недей… недей… да плачеш така — измърмори Флорънс, уплашена от неговата буйност, — аз съм болна, но грешката е моя… Ърнест, мой най-добър, най-нежен и едничък, как съм могла да бъда толкова безумна!… И ти ми прощаваш? Аз пак съм твоя, за малко пак съм твоя! Не, недей да скърбиш, когато съм тъй блажена!

Докато говореше, сълзите й падаха върху наведената му глава и върху ръцете му, които продължаваха още да стискат нейните.

Малтрейвърс погледна диво към лицето й и потрепери, когато я видя да се опитва да се усмихне. Той стана внезапно, хвърли се върху един стол и покри лицето си с ръце. С голямо усилие се мъчеше да се обладае. И само повдигането на гърдите му и тежкото дишане издаваха бурната борба в него.

Флорънс го загледа с горчиво и почти егоистично разкаяние, и каза:

— И този е бил човекът, който ми е изглеждал тъй устойчив към по-нежните чувства, това е било сърцето, което съм потъпкала, това е бил мъжът, в който не съм имала вяра!

Тя се приближи до него, трепереща и със слаби стъпки. Постави ръката си на рамото му, след това, обладана от любов, прехвърли ръцете си около него.

— Такава е нашата съдба… такава е моята съдба — каза Малтрейвърс най-после, събуждайки се като че ли от кошмарен сън и с глух, но спокоен глас добави: — Ние сме играчки на съдбата и тя ни е смачкала. Това е ужасно положение — да се прекара този човешки живот! Какво представляват мъдростта, добродетелта, верността към хората, вярата в Бога и всичко, което правим за нас с желание да достигнем една по-висша сфера, когато сме играчки на най-малката случайност, жертви на най-дребно мошеничество. И самото ни съществуване, почти самите ни чувства зависят от милостта на всеки предател, на всеки глупак!

Имаше нещо в гласа на Ърнест, както и в размишленията му, което изглеждаше тъй неестествено спокойно и дълбоко, щото създаде у Флорънс един много по-голям страх от този, който беше причинен от предишното му буйство. Той стана и мърморейки на себе си, тръгна насам–нататък, като че ли не чувстваше присъствието й, и наистина беше така. Най-после той се спря и я фиксира с поглед. С шепнещ и пронизващ тон каза:

— Сега името на нашия злосторник?

— Не, Ърнест, не, никога, освен ако обещаеш, че ще изоставиш намерението си, което чета в очите ти. Той се изповяда, разкая се, аз му простих и ти трябва да направиш същото!

— Името му? — повтори Малтрейвърс и лицето му, което досега беше много зачервено, стана изведнъж необикновено бледо.

— Прости му! Обещай ми!

— Името му, питам… името му! — и Малтрейвърс удари по пода с крак от ярост.

— Това добродушно ли е?… Ти ме ужасяваш… Ти ще ме убиеш! — едва издума Флорънс и потъна в канапето изтощена. Нервите й, сега тъй слаби, напълно се разстроиха от неговата буйност и тя започна да кърши ръцете си и заплака жално.

— Ти не искаш да ми кажеш името му? — каза Малтрейвърс, все така с висок, непроменен тон. — Нека бъде така. Няма да питам повече. Мога да открия сам. Бог, който наказва, ще го открие.

При тази мисъл той се успокои малко и тъй като Флорънс продължаваше да плаче, седна край нея и започна да я гали, да я успокоява и утешава, Флорънс скоро се успокои. И тогава, докато над главите им яростният скелет държеше погребалния си саван, те отново размениха клетви, и с чувства, по-силни отколкото преди, заговориха за любов.

IV

С тежки стъпки Малтрейвърс изкачи стълбите на самотната си къща и тъжно, с едва сдържан гняв, потъна в първото кресло, което му предложи почивка.

Беше извънредно студено. По време на дългата му среща с Флорънс неговата прислужница беше отишла в Саймър Плейс, да направи някои покупки, необходими за господаря. Спалнята изглеждаше много разхвърляна, пердетата бяха спуснати, килимите бяха разместени, дори огънят не искаше да гори добре, блестеше мрачно и капризно. На масата лежаха парламентарни книжа, законопроекти, подарени книги от млади автори и разни други доказателства на вечната работа на тази безспирна машина, светът. Но всичко това не правеше впечатление на Малтрейвърс, зимният студ не изстудяваше болните му нерви.

Прислужницата му, която го обичаше, както всички други, които познаваха добре Малтрейвърс, се беше върнала от пазаруването и сега шеташе внимателно из стаята и усилваше слабия огън.

Малтрейвърс се намираше, ако може така да се каже, в един умствен застой. Неговите чувства го бяха напълно изтощили. Той чувстваше това стъписване, което обикновено идва след някой голям ужас. Най-после той беше сам и това полусъзнателно възстанови чувствата му.

Известно е, че когато някое голямо нещастие ни сполети, присъствието на когото и да е друг застава между паметта и сърцето. Премахнете натрапника и повдигнатият чук пада изведнъж пак върху наковалнята.

Той стана щом вратата се затвори след прислужницата му. Изправи се със сепване, махна шапката от главата си и започна да се разхожда из стаята.

Най-после отвори нетърпеливо прозореца, който гледаше към един балкон, построен, за да дава широка гледка от известна височина към част от парка. Ърнест излезе на балкона и изложи гърдите си на студения въздух. Неспокойното и ледено небе гледаше към побелялата градина и към приличащите на призраци клони на дърветата. Всички неща от външния свят сякаш подкрепяха мисълта му за гроба, за почивката, за увяхването на красотата. И докато стоеше така, изморен от борбата против горчивите страсти, пасивно отдал се на тях, които разяждаха сърцето му, той не чу шума от стъпките по стълбите. Нито пък знаеше, че имаше посетител в стаята, докато не почувства една ръка върху рамото си. Обръщайки се, видя тъмното лице на Кастручио Цезарини.

— Това е една тъжна нощ и един тържествен час, Малтрейвърс — каза италианецът със спокойна усмивка, — една подходяща нощ за нашата среща.

— На страна! — извика Ърнест с нетърпелив тон. — Не съм в настроение за тези подигравателни геройства!

— Да, но ти трябва да ме изслушаш до край. Аз наблюдавах твоето пристигане, броих часовете, които ти прекара с нея, последвах те до дома ти. Тъй че, аз те търся и те предизвиквам! Разкрила ли е Флорънс името на този, който те е излъгал и който я предаде на смъртта?

— Ха! — извика Малтрейвърс, пребледнявайки, и фиксирайки с очите си Цезарини. — Ти не си човека. Моите подозрения са паднали върху друг.

— Аз съм човекът. Постъпи както можеш най-отмъстително.

Едва бяха изказани думите, когато с ужасен вик Ърнест се нахвърли върху италианеца, повали го на земята и го сграбчи в ръцете си като дете. В тази лудост животът на италианеца може би висеше на косъм.

У Малтрейвърс се бореха елементи на отмъщение и разсъдък, но той се въздържа и не хвърли престъпника от страшната височина, на която се намираха. Изкушението премина. Цезарини се облегна на стената в безопасност, невредим, но едва в съзнание, чувствайки едновременно ярост и страх.

Той беше сам.

Малтрейвърс го беше оставил, беше избягал от себе си, беше избягал в другата стая. Беше избягал, за да намери скривалище от човешките страсти, на крилата на Всичко Виждащия и Навсякъде Присъстващия. „Татко, — изръмжа той, падайки на колене, — подкрепи ме, спаси ме, без Теб аз съм загубен!“

Цезарини бавно се съвзе и влезе отново в апартамента. Разсъдъкът му се беше изгубил и сега, мрачен и ожесточен, се върна, за да дразни лъва, който го беше пощадил.

Ърнест вече беше свършил късата си молитва. Със строго изражение на лицето, с ръце скръстени на гърдите, той застана срещу италианеца, който пристъпи към него с намръщени вежди и заканителни ръце, но се спря неволно при гледката на този заповеднически вид.

— Добре тогава — каза Малтрейвърс най-после със свръхестествено спокоен и нисък глас, — ти значи си човекът. Говори! Какви хитрости употреби?

— Собственото ти писмо. Когато преди няколко месеца ти писах за надеждите, които имах, и исках мнението ти за тази, която обичах, как ми отговори ти? Със съмнения, унижения, прикрита и загладена омраза към същата жена, която, с едно обмислено предателство ти впоследствие отне от моята божествена любов. Това писмо аз го измених и преправих съмненията, които ти изказваше за моето щастие, така че да изглеждат като съмнения за твоето. Промених датата и направих така, че писмото да изглежда написано не при първото ти запознанство с нея, а след вашите разменени клетви. Собственият ти почерк те обвини в долни подозрения и в низки мотиви. Това бяха моите хитрости.

— Та те в ония дни бяха най-благородни. Поддържаш ли ги още, или се разкайваш?

— За това, което съм направил на теб, не се разкайвам. Не, аз продължавам да гледам още на теб като на нападател. Ти ми открадна тази, която беше целият свят за мен, и каквито и да са твоите извинения, аз те мразя с една омраза, която не може да замре, която отхвърля всякакво угризение на съвестта. С радост ме изпълват агониите, които преживяваш. Агониите за нея — умиращата. О, боже! Господи! Ударът пада върху собствената ми глава.

— Умираща! — каза Малтрейвърс бавно и потръпвайки. — Не, не… тя не е умираща… но какво си ти тогава? Нейният убиец! А какво трябва да бъда аз? Нейният отмъстител!

Надвит от собствените си страсти, Цезарини потъна в един стол и покри лицето си с ръце. Малтрейвърс закрачи мрачно из стаята. Настъпи кратко мълчание.

Най-после Малтрейвърс се спря срещу Цезарини и се обърна със следните думи към него:

— Ти си дошъл тук не толкова, за да изповядаш най-грозното престъпление, в което човек може да бъде обвинен, колкото да наблюдаваш моите терзания и ме насърчаваш в отмъщението ми за нанесените ми вреди. Отивай си, човече, отивай си, засега си в безопасност. Докато тя е жива, животът ми не е мой, за да го рискувам. Ако тя оздравее, аз мога да те съжаля и да ти простя. Последствията от това престъпление спрямо тази благородна и страдаща жена могат да превърнат презрението в трагедия и да направят от твоя живот едно достойно и необходимо жертвоприношение. То няма да бъде жертвоприношение на отмъщението, а на справедливостта: живот за живот, жертва за жертва! Такъв е старият и може би справедлив закон.

— Недей да продължаваш с проклетата си студенина да си мислиш, че ще разполагаш с мен така, както искаш, и ще направиш надменен избор дали да нападнеш или не. Не, недей! — Цезарини удари с крак по пода. — Не! Далеч съм от мисълта да търся въздържане от твоите ръце. Смея се над теб и не се плаша! Ти си мислиш, че съм навредил на Флорънс, но аз от своя страна считам, че вредата е дошла от самия теб. Ако не беше ти, тя можеше да ме обича, можеше да бъде моя. Но нека това да е минало. Ако не беше ти, поне със сигурност нямаше да оцапам душата си с каквото и да е долно престъпление, нито да докарам най-красивото от човешките същества до гроба. Ако тя умре, убийството може да е от мен, но причината си ти — дяволът, който си изкушил в името на престъплението. Аз упорствам и плюя на теб; в мен не е останала никаква милост; вените ми са огън, сърцето ми жадува за кръв. Ти… ти… имаш още привилегията да я виждаш, да я благославяш, да се грижиш за нея. А аз… аз, който съм я обичал толкова много, който бих целунал земята, по която тя е вървяла, аз… добре, добре, няма значение… аз те мразя, оскърбявам те, наричам те злодей и страхливец. Хвърлям се в законите на честта и настоявам за този конфликт, който ти отлагаш или отказваш!

— Отивай си, отивай си у дома, падни на колене и се моли на Бога за прошка. Дай си отчет за ужасите, които си сторил — каза Ърнест. — Не роптай за дните, които имаш още, за да можеш да измиеш черното петно от душата си. Защото докато говоря, аз много добре предвиждам, че нейните дни са преброени, а с нишката на нейния живот е свързан и твоя.

Дванайсет часа след последния й миг, ние ще се срещнем но сега съм като лед и камък. Ти не можеш да ме помръднеш. Краят на нейния живот няма да бъде помрачен от гледката на кръв, от мисълта за жертвата, която той изисква. Отиди си, или прислугата ми ще те изхвърли от вратата. Твоите гърди са твърде низостни, за да дишат един и същи въздух с честни хора. Отивай си, казвам ти… Отивай си!

Въпреки че нито един мускул не трепваше по гордото лице на Малтрейвърс, въпреки че никакво намръщване не помрачаваше величественото му чело, въпреки че никакъв огън не излизаше от смелите и пълни с презрение очи, имаше царствена осанка в неговия вид, в протегнатата ръка, от гордата глава. Имаше една сила в силния и строг глас, които ужасиха и почти задушиха нещастното същество, собствените страсти на което го бяха изтощили. Цезарини се опита да отвърне с презрение на презрението, но устните му потрепериха, гласът му замря в глухи мърморения. Малтрейвърс наблюдаваше с все по-съкрушително и по-силно презрение. Засрамен и разгневен, италианецът се бореше със себе си напразно. Студените очи, които бяха заковали погледа в него, действаха като магия, против която демонът, който беше в него, не можеше да се бунтува и да се противопостави. Механично той се придвижи до вратата, обърна се и закани със стиснати юмруци на Малтрейвърс, сетне с маниакален смях избяга от апартамента.

V

Нито един ден не мина Малтрейвърс да не бъде край Флорънс. Идваше рано, отиваше си късно. Отново прие предишната си роля на добре възпитан любовник, без да размени нито дума с лорд Саксингъм. Тази работа беше оставена на Флорънс. Тя без съмнение я изпълняваше добре, защото лордът изглеждаше доволен, въпреки че беше сериозен и почти за първи път в живота си натъжен. Малтрейвърс никога не се връщаше към причината за техния нещастен раздор. От тази нощ нататък той не издаваше своите агонизиращи и мъчителни чувства, никога не показваше открито, че се обвинява. Не оплакваше със суетни отчаяния тяхната наближаваща раздяла. Колкото и много да му струваше, той стоически и с могъща сила се самоконтролираше. Имаше само една цел, едно желание, една надежда — да отърве последните часове на Флорънс Лейсълс от всякаква болка, да осветли и улесни преминаването й по тържествения мост от живота към смъртта. Мислите му, присъствието на духа му, грижите му, нежността му, не го напуснаха нито за момент. Те надвишаваха способностите на човека и навлизаха във всички хубави и неописуеми дребни неща, които жената приема върху себе си „в мъки и в тъги“. Сякаш се беше предал само на едно задължение и в него се чувстваше по-задължен от самата обич. Като че ли беше решил да направи така, че Флорънс да не чувства, че няма майка.

Как го обичаше Флорънс! Колко много по-хубава, признателна и силна беше тази любов, отколкото любовта в буйния и романтичен огън на първоначалната им връзка. Нейният характер, както обикновено се случва при продължителна болест, ставаше толкова по-нежен и смекчен, колкото повече се приближаваха сенките около нея. Обичаше да го кара да й чете и й говори. И нейните предишни хубави поетични мисли сега клоняха към религиозност, която действително е поезия със силни крила… Има един свят зад гроба, има живот отвъд смъртта — там те пак щяха да бъдат съединени. И Малтрейвърс, който тържествено и силно вярваше в Голямата Надежда, не пренебрегваше най-чистите и най-възвишените от всички извори на утешението.

Често в тази тиха стая, в тази блестяща къща, която се оказваше сцена на най-различни суетни и светски проекти, на флиртове и банкети, на политически срещи, министерски обеди, тези две личности, положението на които един към друг се беше тъй ненадейно и тъй странно променило, разговаряха по въпроси смели и божествени, които съчетават в една хармония небето и земята.

— Колко съм щастлива — каза един ден Флорънс. — Как издигат и ободряват твоите думи! Въпреки това никога не съм помислила да те запитам за твоята вяра по тези въпроси. В тъгата или болестта ние научаваме, че вярата е дадена като един утешител на човека — вярата, която е надежда в едно свято име — надежда, която не познава нито измама, ни смърт. А как разумно говориш за философията на вярата е действително телескопът, който направлява погледът към звездите. И над теб, Ърнест, любими мой, разбран познат от мен най-после, на теб оставям, след като си отида този приятел. Самият разбираш това, на което ме учиш, когато погледнеш не само към небето, а към цялото пространство, към всички безгранични творения, знай, че аз съм там! Защото домът на душата е там, докъдето се простират неограниченото присъствие на Бога. И какви безбройни различни съществувания, какви пътища, какви активни славни дела в други светове може да са запазени за нас, може би за да ги познаем и споделяме заедно и се изкачваме след век по-високо по стълбата на съществуванието. Защото сигурно на небето няма спиране. Там няма да лежим в непроменливо спокойствие. Движението и прогресът ще останат. Ще има усилия и задължения за нас там, горе както е имало тук, долу.

Тази теория, която Малтрейвърс споделяше, изразяваше характера на Флорънс, пътя на нейния живот, активността на мислите й, стремежите и амбициите й. Тя обръщаше погледа си не толкова към спокойствието и почивката в гроба, колкото към светлината и славата на едно прогресивно съществуване.

Както бяха седнали, и Ърнест говореше тихо и спокойно вътрешно тръпнещ от чувствата, които се мъчеше да въздържи, и с разговора си ту успокояваше, ту вълнуваше силно мислите на Флорънс, на вратата се съобщи за идването на лорд Варгрейв. И Лъмли Ферърс, отскоро наследник на титлата, влезе в стаята. За пръв път Флорънс го виждаше след смъртта на чичо му. За пръв път Малтрейвърс го срещаше от онази вечер, която беше тъй фатална за Флорънс. И двамата се сепнаха. Малтрейвърс стана и отиде до прозореца. Лорд Варгрейв взе ръката на братовчедка си и я притисна до устните си мълчаливо. Очите му изразяваха мисли, които сякаш за пръв път изглеждаха чисти.

— Виждаш, Лъмли, аз съм се примирила — каза Флорънс с приятна усмивка. — Примирила съм се и се чувствам щастлива.

Лъмли погледна към Малтрейвърс и срещна студени, изпитателни и проницателни очи, от които потрепери леко объркан, но само след миг се съвзе.

— Радвам се, братовчедке — каза лордът усърдно, — да видя Малтрейвърс пак тук. Нека сега се надяваме за най-доброто.

Малтрейвърс отиде замислено към Лъмли и каза с многозначителен тон:

— Ще ми подадеш ли и сега ръка?

— С много по-голямо удоволствие, отколкото когато и да е — отвърна Лъмли и не трепна пред погледа на Ърнест.

— Доволен съм — отговори Малтрейвърс след кратко мълчание и с глас, който изразяваше нещо повече от думите му.

В някои натури има толкова много струпана великодушност, че често тя притъпява тяхната проницателност и ги прави прекалено добри. Малтрейвърс не можеше да повярва, че откровеността би могла да бъде изцяло маска. Тя можеше да е лицемерие, което той не познаваше. Той самият не би бил способен на престъпление, дори обстоятелствата да го принудят. Не план на престъпление се криеше в този момент мрачно и смъртно в сърцето му, въпреки че той имаше страсти, които в такъв решителен характер можеха да доведат до страшни, ужасни резултати, ако вятърът би ги завихрил в буря. Дори на трийсет годишна възраст не беше определено ясно дали Ърнест Малтрейвърс можеше да стане примерен или лош човек. Но той по-скоро би удушил неприятел, отколкото да стисне ръката на човека, когото е предал.

— Приятно ми е като ви виждам, приятели — каза Флорънс, гледайки ги с обич. — За теб поне, Лъмли, такова приятелство ще бъде благословено. Винаги съм те обичала много нежно, Лъмли, обичала съм те като брат, макар че характерите ни в много неща не си приличат.

Лъмли се отдръпна и извика:

— За бога, не ми говори така нежно, не мога да понасям това, да те гледам и да мисля…

— Че умирам? Добрите думи са най-добри за нас, когато нашите думи приближават към своя край. Но стига за това. Аз скърбях за загубата ти.

— Бедният ми чичо! — каза Лъмли, променяйки с удоволствие темата на разговора. — Ударът беше ненадеен. До днес бях погълнат от меланхолични задължения и не можах да дойда дори и при теб. Утешавах се обаче, като научавах в отговора на ежедневните ми запитвания, че Ърнест е идвал тук. Що се отнася до мен — прибави той със слаба усмивка, — на мен са възложени почтени задължения. Определен съм за настойник на една богата наследница и съм сгоден за едно дете.

— Какво искаш да кажеш?

— Бедният ми чичо е бил тъй много привързан към детето на съпругата си, че остави най-голямата част от състоянието си на него. Един много малък имот, даващ не повече от две хиляди лири годишен доход, премина заедно с титлата. Новата титла действително е много задължаваща. За да се постигне обаче една двойна цел, да запази за протежето си възлюбеното си перство, а също и внука си богат, той изказа едно последно желание — аз да се оженя за младата дама, на която съм назначен за настойник, когато тя стане на осемнайсет години — уви! Тогава ще бъда над четиридесетгодишен! Ако тя не се съгласи на женитба с такава разлика във възрастта, ще изгуби само тридесет, само тридесет от двестате хиляди лири, които минават върху нея, които ще минат върху мен като удовлетворение за „не“-то на младата дама. Сега знаеш всичко. На съпругата му, действително една примерна млада жена, се оставят хиляда и петстотин лири годишно и вилата. Това не е много, но тя е доволна.

Лекотата в тона на новия лорд предизвика негодувание у Малтрейвърс и той се отдръпна настрана. Но лорд Варгрейв, не желаейки разговор на тъжни теми, които винаги мразеше, се обърна към Малтрейвърс така:

— Е, драги ми Ърнест, научавам от вестниците, че ще заемеш длъжността на покойния Н. Поздравявам те.

— Аз отказах — отговори Малтрейвърс сухо.

— Боже мой!… Действително ли? Защо?

Ърнест прехапа устните си и се намръщи, но погледът му несъзнателно се отклони към Флорънс. Лъмли помисли, че е открил верния отговор на въпроса му, и замълча.

След това разговорът стана объркан и накъсан. Лъмли побърза да си отиде колкото може по-скоро, а Флорънс тази нощ се почувства много зле. На следващия ден тя не можеше да стане от леглото. Болестта, с която се бореше, беше станала много силна. Стъпките на смъртта се бяха ускорили. И лорд Саксингъм, най-после отрезвен да види печалната истина, зае място край своята дъщеря, забравил, че е министър от кабинета.

VI

Може да изглежда чудно, но Малтрейвърс никога не беше обичал Флорънс така силно, както я обичаше сега. Дали своеобразността на човешката природа прави смъртните неща по-скъпи за нас, пропорционално на тяхното изчезване от нашите надежди като птичките, чиито цветове се развиват, когато те хвръкнат с разперени крила и изчезнат в небесата. Или това беше, защото той се спираше повече върху извисеността на нейния ум, отколкото върху въплътената в нея форма на материята, и първият се разцъфтяваше толкова повече, колкото втората се разлагаше. Така или иначе той съзнаваше едно: гордата жена, която може да застане сама, без да се нуждае от облегало в сърцето на мъжа, изгубва очарованието на своя пол.

Преминаваме през тези мъчителни за описване страници на отпадане, но в този случай не можем да ги опишем със студена и безстрастна ръка. Най-после дойде време, в което лекарите можеха да определят, че след няколко дни настъпва последния час, часът на освобождението. Напоследък подигравателните и безсъдържателни ангажименти на обществения му ангажимент бяха оставени на заден план и Малтрейвърс, поне за няколко часа на ден, заемаше мястото си край леглото, в което обичаната и блестяща Флорънс Лейсълс се намираше почти постоянно. Но нейният висок и героичен дух беше с нея докрай. Докрай тя можеше да понася, да обича и се надява. Един ден, когато Малтрейвърс напускаше мястото си до нея, тя го помоли с повече тържественост, отколкото обикновено, да се завърне вечерта. Определи точно часа и въздъхна дълбоко, когато той си отиде. Малтрейвърс се спря в коридора, за да поговори с лекаря, който току–що излизаше от кабинета на лорд Саксингъм. Говориха няколко минути спокойно. След като го изслуша, Ърнест не издаде друго вълнение, освен леко потреперване на устните! „Не трябва още да плача за нея“ — измърмори той, когато излезе навън. После отиде в къщата на един господин на неговата възраст, с когото поддържаше познанство, което никога не достигаше до близко приятелство, но почиваше на взаимна почит и често пъти беше много повече готово, отколкото самото приятелство, да прави взаимни услуги.

Полковник Денвърс беше човекът, който обикновено седеше до Малтрейвърс в парламента. Те гласуваха заедно, имаха еднакви принципи, както политически, така и на честта. Те биха си дали на заем хиляди лири един на друг без полица, обикновена лихва или разписка. Когато се злоупотребеше зад гърба на единия от тях в присъствието на другия, нямаше нужда от някой разгорещен и възмутен адвокат. При все това техните вкусове и навици не бяха еднакви. Когато се срещнеха на улицата, те никога не си казваха, както биха казали на приятели, които уважаваха по-малко: — „нека да прекараме деня заедно!“ Такива видове запознанства не са необикновени между почтени хора, които имат вече собствени навици и цели, неотстъпващи дори и на приятелството. Полковник Денвърс не беше у дома си. Предполагаха, че е в клуба на улица Сейнт Джеймс. Нататък тръгна и Малтрейвърс.

Пристигайки, той научи, че Денвърс е бил в клуба преди около час и при излизане е съобщил, че ще се върне скоро.

Малтрейвърс влезе и тихо седна до една маса. Салонът беше пълен с ежедневните лентяи, но той не се смути от тълпата. Не й обърна дори внимание. Не чувстваше желание за уединение; имаше достатъчно самота в себе си. Имаше няколко известни общественици, събрани около огъня, и неколцина други второстепенни фигури от обществения живот. Те разговаряха усърдно и с въодушевление, тъй като сега беше сезонът на големите партийни борби. Странно може да изглежда, но макар че Малтрейвърс едва дочуваше всичките им разговори, те всички се извърнаха живо, но поведението и разговорите им по време на неговите размишления за бъдещите му планове послужиха да се затвърди у него отвращението от света. Те разискваха върху характера на един велик общественик, когото, макар и разгорещени от най-чисти мотиви, не бяха в състояние да разберат. Огромните им подозрения, грубата им завист, сметките за патриотизъм, всичко, което отмива боята от лицето на тази хубава проститутка — политическата амбиция — измъчваше душата му. Един господин, виждайки го да седи мълчалив и намръщен, му подаде учтиво вестника, който четеше.

— Това е второ издание. Ще видите последните френски изявления.

— Благодаря ви — каза Малтрейвърс.

Учтивият човек се сепна от лаконичния отговор. В гласа, който го изказа, имаше нещо толкова тъжно и съкрушено.

Погледът на Малтрейвърс падна механично върху колоните във вестника, където видя собственото си име. Ставаше въпрос за едно негово произведение, подготвянето на което в Темпъл Гроув му беше доставило такова удоволствие с всяка страница и мисъл, и за което се беше консултирал с Флорънс. То беше неразривно свързано с нейния образ и възвеличено от светлината на нейния гений. Беше завършено много отдавна, но издаването му се отлагаше по известни съображения досега. Малтрейвърс не знаеше нищо за това публикуване. Имаше намерение след завръщането си в града да забрани отпечатването на труда. Но мислите напоследък бяха съкрушили всичко друго в сърцето му. Беше забравил за съществуването на тази книга. И сега, с всичкия блясък на авторството си, тя беше излязла на бял свят! Сега, когато се беше превърнал в неприлична подигравка над смъртното легло — какво кощунство! Имаше ужасна несвързаност между автора и човека, живота на автора и живота на човека. Очите на видимия триумф могат да бъдат тези на най-непоносимата, макар още неоткрита и неотгатната мъка. Книгата, която ни е възхищавала при написването й, може да излезе за пръв път на бял свят точно в часа, когато всички неща под слънцето са нерадостни за нас. Тази книга беше най-любимата на Ърнест. Тя беше замислена в щастлив час на голяма амбиция. Беше създадена с това желание за истина, което в ума на гения се превръща в изкуство. Колко малко в самотните часове, откраднати от съня, беше мислил за себе си и за онзи наем на работника, наричан „слава“! Как беше сънувал, че разкрива тайни, за да станат хората подобри, по-умни и по-верни на големите цели на живота! Как беше Флорънс и само Флорънс разбрала туптенето на сърцето му във всяка страница! И сега, така се случи, че за тази книга се съобщаваше във вестника, който той четеше. Това не беше само неприятелска критика, а беше силна отрова. Всичките заклинания, които можеха да го помрачат, бяха насочени срещу него. Всичката гадна жлъч на някой долен ум беше изказана. Ако авторът знаеше за ужасния удар, който сега очакваше Малтрейвърс, би било нечовешко той да не потръпне. Но, както казахме, има ужасно различие между автора и човека. Първият винаги зависи от нашето благоволение, докато за последния не знаем нищо. В такъв един час Малтрейвърс не можеше да чувства нищо от презрението на гордите умове, нищо от гнева, който суетните чувстват при подобни убождания. Не можеше да чувства нищо друго, освен едно неопределено отвращение от света, от стремежите и целите, които е преследвал тъй дълго. Но в този момент той не чувстваше дори и това. Сънуваше, но тъй като хората обикновено си припомнят сънищата, когато се събуди, неохотно погледна към предишните си стремежи и се разочарова от нищожните награди, които беше постигнал като резултат от преследването им. За пръв път, откакто отдавна отмина първата му неопитна година на авторство, се случи пак злоупотребата с него да го наскърби. Но ако тогава това беше само за момент, сега чашата се препълни и капките преляха. Голямата опорна стена от миналия му живот беше рухнала и изглежда сега всичко друго след нея се разтрошаваше.

Най-после полковник Денвърс влезе. Малтрейвърс го дръпна настрана и изведе от клуба.

— Денвърс — каза Ърнест, — времето, за което ти говорих, че ще имам нужда от твоите услуги, наближава. Нека се видим, ако е възможно, довечера.

— Непременно… Ще бъда в камарата до единайсет часа. След това ще ме намериш у дома.

— Благодаря ти.

— Не може ли тази работа да бъде уредена приятелски?

— Не. Тя е на живот и смърт.

— Все пак, имай предвид, че сега светът е станал твърде просветен за такива сражения. Гибелта на аристократично възвишената интелигенция е сигурна. Идват ужасни времена. Чисто комерчески.

— Има случаи, в които човешката природа и дълбоките й грешки са винаги по-силни от света и неговата философия. Дуелите и войните принадлежат на един и същ принцип: и двете са грешни, основават се на нестабилна почва и претекстите им са бедни. Но не е грешно за един войник да защитава отечеството си от нападение, нито за човека с човешко сърце да защитава истината и честта с живота си. Позволено ми е да убия разбойника, който ме напада за пари. Трябва ли разбойника, който откъсва от мен съкровища, които никога не могат да бъдат заменени, да ходи свободно? Това са неустойчивостите на псевдоетиката.

— Древните хора — каза усмихвайки се Денвърс — са били също тъй страстни като нас, но не са си служили с дуели, скъпи ми аристократе.

— Да, защото са прибягвали до убийството! Може би — прибави Малтрейвърс, мрачно намръщен, — са вземали по-разумния, ако не по-благородния път на правосъдие. В революциите всичките закони стават невалидни. А бурните събития и силните поврати и загуби в живота са като революции за личностите. Достатъчно за това. Нямам време да се аргументирам, както правят учените. Когато се срещнем пак, ти ще разбереш всичко и ще съдиш като мен. Довиждане!

— Какво, отиваш ли си вече? Малтрейвърс, изглеждаш ми зле. Ръката ти гори, трябва да размислиш!

Малтрейвърс се усмихна, но усмивката му не приличаше на обичайната му до този миг. Поклати глава и си отиде с бързи крачки.

Три от лондонските часовници един след друг съобщиха, че часът е девет, когато една висока и строга фигура премина по улицата, водеща към къщата на Саксингъм. На едно празно място, намиращо се пет врати преди да се стигне до къщата, стоеше младеж, в лицето на когото младостта въобще беше безжизнена. Беше март, трети март — времето дори за този сърдит месец беше необикновено студено и щипеше. Навалелият сутринта сняг лежеше бял и тъжен на купчинки по улицата. Но вятърът не мируваше, виеше като ураган през пустите улички и караше лампите да блещукат. Може би тези внезапни ветрове увеличаваха грозотата на споменатия младеж. Косата му, много по-голяма от обикновено, беше разхвърляна в безредие по намръщените му, жълтеникави, хлътнали страни. Недъгавата му и тънка снага изглежда с мъка противостоеше на вятъра.

Когато високата фигура, която се отличаваше с мъжествената си структура, пропорции и величественост от тази на младежа, дойде до мястото, където улиците се пресичаха, тя се спря изведнъж.

— Ти си пак тук, Кастручио Цезарини… Това е добре — каза тихият, но звънък глас на Ърнест Малтрейвърс. — Вярвам, че срещата ни тази вечер няма да е последна.

— Питам те, господине — каза Цезарини с тон, в който гордостта се бореше с чувствата, — питам те да ми кажеш как е тя… дали знаеш… не мога да говоря…

— Твоята работа е почти свършена — отговори Малтрейвърс. — Още няколко часа и твоята жертва, защото наистина е твоя, ще разкаже разказа си пред великото съдийско място. Убиец, какъвто си ти, трепери, защото неговият час наближава!

— Тя умира, а аз не мога да я видя! Докато на теб се позволява да видиш този последен блясък на човешко съвършенство, на теб, който никога не си я обичал като мен, на теб, омразен и презрян… на теб…!

Цезарини млъкна. Гласът му замря, задавен от конвулсивното му тежко дишане.

Малтрейвърс го гледаше от височината на своята висока и горда фигура с безмилостни очи, защото беше изхвърлил съжалението от душата си.

— Престъпнико слаб! — каза той. — Чуй ме! Имал си от мен въздържаност, търпение, приятелство и нежни грижи. Когато твоите собствени глупости те потопиха в мизерия, моя беше невидимата ръка, която те измъкна от глада и от затвора. Стараех се да те спася, да те издигна и дам на жалката ти душа жаждата за чест и независимост. Изпълнителят на това желание беше Флорънс Лейсълс, а ти ни се отплати с достатъчно измамническа фалшификация, приписвайки низост на мен, свързана с агония и смърт за нея. Най-после имаш угризение на съвестта си. Ти разкри пред нея престъплението си. Една искра от мъжественост те накара да го разкриеш и пред мен. Потресен, какъвто бях в онзи момент, от осъзнаването на подлостта, която си извършил, аз обуздах лудостта, която би извадила живота от гърдите ти. Казах ти да продължаваш да живееш, докато имаше още живот в нея. Ако оздравееше, бих ти простил, но ако умре, трябва да отмъстя. Ние се обвързахме така тържествено, че след няколко часа връзката ще трябва да бъде запечатана с кръвта на единия от нас. Кастручио Цезарини, има справедливост на небето. Не се залъгвай, ще паднеш от моята ръка. Когато дойде часът, аз ще ти съобщя. Сега довиждане, няма какво повече да ти кажа.

Всяка сричка от тази реч беше изказана с пронизващата яснота, характерна за гласа, който идва от дълбочината на сърцето. Но Цезарини не разбираше нейното значение. Той хвана Малтрейвърс за ръката и се загледа в лицето му с див и заканителен блясък.

— Каза ли ми, че тя умира? — попита той. — Питам те. Защо не ми отговориш? О, да, заканваш ми се с отмъщение. Не знаеш ли, че копнея да се срещна с теб лице в лице на живот и смърт? Не ти ли казах това? Не се ли опитах да раздвижа бавната ти кръв в конфликт, от който бих излязъл със слава. Но ти мируваше като излян от мрамор. Да, въздържах се, защото за пакостта спрямо мен можех да ти простя, но за тази спрямо нея, никога! Отдръпни се от мен Малтрейвърс отдръпна ръката си от италианеца и тръгна по пътя си. Див, остър рев на отчаяние прозвуча след него и отзвуча кънтейки в ушите му, докато той крачеше по дългите тъмни и самотни стълби към смъртното легло на Флорънс Лейсълс.

Малтрейвърс влезе в стаята, съседна на тази, в която беше умиращата. Същата стая, пак така весела, в която беше станала първата му среща с Флорънс след примирието им.

Тук той видя лекаря да дреме на един фотьойл. Госпожица Флорънс била заспала от два-три часа, обясни лекарят, като се разбуди. Лорд Саксингъм беше в кабинета си, дълбоко разчувстван, защото не се знаеше дали Флорънс щеше да преживее нощта.

Малтрейвърс седна тихо. Пред него, на една маса, се намираха няколко изящно подвързани ръкописни книги. Механично ги отвори. Хубавият, благороден характер на Флорънс се излъчваше от всяка страница. Богатият й и активен ум, любовта й към поезията, жаждата й за знания, склонността й към дълбоки мисли, говореха от тези страници като духове, живеещи в нея. Често надраскани със забележки на одобрение, той срещаше извадки от собствените си трудове, понякога и нейни размишления, стоящи не по-ниско по дълбочина от неговите. Парчета от буйни, незавършени стихове, но с една сила и енергия, надминаваща деликатната грация на поетесите. Накратко, силни критики върху книги, надминаващи обикновените познания на нейния пол. Възмутени и саркастични афоризми върху реалния сват, с възвишени и тъжни излияния на чувства върху него Всичко това говореше за редките дарби, с които това особено момиче беше надарено. И понякога в тези излияния на изобилен ум и претоварено сърце имаше алюзии за самия него. Тъй нежни и трогателни очерци от него, изобразени в хиляди видове спомени за минали разговори и срещи, отбелязани с внимателна женствена грижовност! Всички тези белези на гений и на любов му говореха с глас, който казваше: „Това същество е завинаги изгубено за теб. Ти никога не я оцени до времето, когато нейното заминаване стана безвъзвратно определено“.

Малтрейвърс затвори очи с дълбока въздишка. Цялото минало премина през ума му. Романтичната страст на Флорънс, интересът й към неговата слава, ревността й към неговия живот, неговото неопетнено и гордо име, изглеждаха умиращи заедно с нея. От сега нататък само обикновената кал оставаха на земята.

Колко внезапен, колко ужасно внезапен беше ударът! Вярно, имаше един промеждутък от няколко месеца, в който промяната беше извършила своето действие. Но промеждутъкът е празно нещо. Той я беше оставил бодра, весела и здрава, а я видя пак съсипана телом и духом, наказана, потъпкана, умираща. И това същество, тъй светло и гордо, го беше обичало! Не помнеше друга жена тъй обичана от него, освен спохожданата на сън, изгубената и смътно запомнената Алис. Никога на земята и самият той не би могъл да бъде обичан отново така, както го бяха обичали Флорънс и Алис.

Атмосферата на стаята му се стори мъчителна и потискаща. Тя беше изпълнена с нея. Там бе арфата, която подхождаше на всичко, като че ли беше част от нея. Там бяха картините, нарисувани тъй изящно от нейната ръка. Грацията и хармонията на класическия вкус дишаше навсякъде.

Русо ни е оставил един безсмъртен портрет на любовника, очакващ първите прегръдки на любимата си. Но да се чака с един болнав пулс, със замъглено съзнание нейния последен поглед — това беше истински ужас. Очакваше се момента не на пленяването, а на отчаянието; очакваше се бавното и досадно време, което щеше да се стовари като допълнителен мъчителен товар на сърцето, въпреки собственото желание агонията да продължи завинаги, да не настъпи краят. Такава беше сегашната картина на интензивна страст и чувства, на плът и кръв в действителност, на един от редките и свойски тържествени моменти в нашия живот.

Най-после вратата се отвори. Любимата прислужница на Флорънс погледна вътре и попита:

— Тук ли е господин Малтрейвърс? О, господине, госпожицата е будна и би желала да ви види.

Малтрейвърс стана, но краката му бяха приковани към земята. Свитото му сърце беше почти замряло. Обзе го смъртен ужас. С дълбока въздишка премахна от себе си вцепеняващото омагьосване и тръгна към леглото на Флорънс.

Тя седеше на леглото си, подпряна на възглавници. Когато той се сниши до нея и хвана бледата и прозрачна ръка, тя погледна към него с усмивка на съжаляваща любов.

— Ти си много, много добър към мен — каза тя след кратко мълчание с глас, който се беше променил дори от последния път, когато го беше чул, — и ще бъдеш възнаграден. Ти направи последната част от живота ми, от която човешката природа потреперва с ужас, най-щастлива и най-светла от цялото ми кратко и суетно съществувание. Мой обожаеми Ърнест! Бог да те благослови!

Няколко признателни сълзи потекоха от очите й и паднаха върху ръката, към която тя си наведе устните, за да я целуне.

— Не тук, сред улици и шумни убежища на светски хора, нито пък в този неприятен сезон от годината, аз бих желала да хвърля последния си поглед върху земята. Толкова ми се иска да мога да видя лицето на природата заедно с лятното слънце, да видя с него тези хубави гледки, които сме обичали тъй много. Тогава смъртта не би се различавала за мен от съня. Но какво значение всъщност има това? С теб е лято и природа навсякъде за мен.

Малтрейвърс повдигна лицето си и очите им се срещнаха мълчаливо. Погледите им бяха продължителни и втренчени, и говореха повече от каквито и да било думи. Главата й се отпусна на рамото му и остана там неподвижна за няколко мига. Леки стъпки се промъкнаха в стаята. Беше нещастният баща. Той дойде от другата страна на дъщеря си и захълца конвулсивно.

Тогава тя се повдигна и дори в сенките на смъртта една слаба руменина премина по страните й.

— Добри ми, драги тате, каква утеха ще ти достави после да си мислиш, колко мило си разглезил твоята Флорънс!

Лорд Саксингъм не можа да отговори. Той я сграбчи в обятията си и заплака над нея. След това се отдръпна настрана, погледна към нея разтреперан и извика:

— О, боже! Тя е мъртва… Мъртва е…!

Малтрейвърс се сепна и отведе нетърпеливо настрана нещастния стар човек. Докторът се приближи добродушно, хвана за ръката лорд Саксингъм и го изведе от стаята. Лордът излезе мълчалив и послушен като дете.

Но борбата още не беше отминала, Флорънс отвори още веднъж очи. Малтрейвърс нададе още един вик на радост. Но в тези очи животът бързо и безвъзвратно се затъмняваше. През мъглата и сенките те търсеха възлюбеното лице, което се беше свело над нея като че ли за да й вдъхне живот. Два пъти устните й се раздвижиха, но гласът изневери.

Малтрейвърс бързо постави върху лицето й кърпичка, която беше готова върху масата близо до нея. Но едва беше овлажнил устните й, когато цялото й тяло започна да натежава все повече и повече в ръцете му. Главата й още веднъж падна на гърдите му. Три пъти още тя отвори устата си за въздух и най-после, издигайки ръка високо, проговори, борейки се със смъртта:

— Там… горе!… Ърнест… това име… Ърнест!

Да, това име беше последното, което тя изказа.

Очевидно съзнаваше своята мисъл, защото когато гласът й замря, една усмивка, една хубава и ясна усмивка, която се явява само върху лицата на умиращите или на умрелите, се появи бавно, огря с небесна светлина устните й, челото, цялото лице.

Продължаваше още да диша, но дишането стана по-слабо. Най-после, без звук, без глас, без борба, то отмина — главата й се отпусна, тялото падна от ръцете му, всичко беше свършено!

VII

Изминаха два часа след тази сцена преди Малтрейвърс да напусне къщата.

Беше тъкмо в първия час от сутринта. Струваше му се, докато вървеше по улиците и острият вятър виеше по пътя му, като че ли беше извървял и го поддържаше един чудноват магьоснически живот, някакво сънливо, необяснимо и грубо съществувание.

Той приличаше на сомнамбул, нямащ съзнание за нищо, което става край него. Въпреки това стъпките му бяха твърди и свободни. Единствената мисъл, която обземаше цялото му същество, и в която целият му интелект изглежда се беше събрал и която беше нито жестока, нито ужасна, но спокойна, твърда и тържествена — беше мисълта за отмъщение. Пристигна до вратата на полковник Денвърс, изкачи се по стълбите, почука и когато той се показа, го посрещна с думите:

— И така, часът настъпи.

— Но какво точно възнамеряваш да правиш сега?

— Ела с мен и ще видиш.

— Добре, колата ми е долу. Ще се разпоредиш ли с прислугата ми?

Малтрейвърс кимна утвърдително, даде заповедите си на файтонджията. После двамата се качиха и бързо преминаха през крайните квартали на големия град. Докато пътуваха, Малтрейвърс описа точно измамата, извършена от Цезарини.

— Ти ще дойдеш с мен сега до неговата къща — заключи Малтрейвърс. — Трябва да му се отдаде заслуженото. Той не е страхливец; не се поколеба да ми даде адреса си, нито пък би потреперил от удовлетворението, което аз изисквам. Ще чакам долу, докато уговориш с него нашата среща. Нека бъде утре, на разсъмване.

Денвърс остана учуден и дори ужасен от разкритието, което му беше направено. Имаше нещо тъй необикновено и срамно в цялата работа. Но нито неговият опит, нито неговите принципи за чест можеха да подскажат друга алтернатива на предложения план. Той се въздържа от всякакви възражения, които би могъл да направи, и стисна ръката на приятеля си. Двамата потънаха в мълчание, докато колата спря пред една врата, намираща се в тясна уличка на тъмно предградие. Всичките къщи наоколо бяха тъмни. Само през горните прозорци на квартирата на Цезарини се виждаше светлина. На почукването отвори слуга. Денвърс се изкачи по стълбите и влезе в коридора.

— О, господине, тъй много се радвам, че сте дошли! — каза някаква стара жена, бледна и трепереща. — Той се намира в такова положение!

— Да няма някаква грешка? — попита Денвърс, спирайки се. — Тук ли живее един италианец на име Цезарини?

— Да, да, бедният господин… изпратих да ви повикат тук… Казах на момчето да ви повика, казах…

— Но за кого ме мислите?

— Господине, не сте ли доктора?

Денвърс не отговори. Той имаше лошо мнение за куража и мислите на този, който би могъл да действа безчестно. И сега си помисли, че е измислено нещо, за да бъде излъган неговия приятел в отмъщението му. Така че той се отказа да действа по-нататък и, без да обърне внимание на жената, се завърна при колата.

— Да си отиваме, Малтрейвърс — каза той. — Този човек не е в положение да се среща с теб.

— Какво? — извика Малтрейвърс и се намръщи силно. Цялото му отдавна сдържано възмущение премина като огън през всичките му вени. — Нима ще трепне той от изкуплението? — Блъсна Денвърс нетърпеливо настрана, скочи от колата и се завтече нагоре по стълбите.

Денвърс го последва.

Разгорещен и разярен, Ърнест Малтрейвърс се втурна в малка и мръсна стая, от затворената врата на която през много дупки се виждаше светлината, която говореше, че Цезарини е вътре.

Очите на Цезарини, блестящи от ужасен огън, бяха първото нещо, което срещна погледа му.

Малтрейвърс застана мирно, като че ли се беше вкаменил.

— Ха, ха! — изсмя се някакъв остър и писклив глас. — Кой идва тук с дрехи, изцапани с кръв? Ти не можеш да обвиниш мен, защото моят удар не доведе до проливане на никаква кръв, той отиде право в сърцето и не разкъса никакво месо. Ние италианците, отравяме нашите жертви! Къде си ти, къде си, Малтрейвърс? Аз съм готов. Страхливецо, защо не идваш? О, да, ти си тук… Пистолетите… аз няма да се сражавам така. Аз съм едно диво животно. Искам да се разкъсаме със зъбите и ноктите си.

Сгушен в ъгъла на стаята, нещастникът беше наистина побеснял маниакално: двама души го държаха здраво. С могъщата сила на лудостта той се опитваше да ги отблъсне и постоянно се мяташе и гърчеше, и накрая успя да падне на пода безчувствен и изтощен, но двамата пак го хванаха здраво. Напрегнатите му и кървясали очи сякаш напираха да изскочат от орбитите си, пяна се събираше около устата му, черната му коса беше разровена в безпорядък, деликатните му симетрични черти бяха добили отвратителен вид. Представляваше наистина страшна гледка в този момент на среща на неприятели.

Малтрейвърс стоеше изправен, изпълнен със сила, здраве и превъзходство, готов за обмислено и разумно отмъщение. Беше човек, въоръжен със своите зрели, развити и овладени умствени способности, напълно готов за защита от нападението на всякакъв неприятел, човек веднъж въвлечен в справедлива борба, не би трепнал дори пред цяла армия. А именно тук беше неговата черна и жестока цел, отблъсната от него, трепереща като нищожество в краката му. Той почувства нищожеството на човека и на човешкия гняв — в присъствието на лудия, върху главата на когото беше паднала гръмотевицата на едно проклятие, по-голямо от това, което някога човешки гняв можеше да изкаже. В ужасното си страдание престъпникът се опитваше да победи отмъстителя.

— Да, ти! — извика пак Цезарини. — Казват ми, че тя умира, но той е край нея… отблъснете го от там… не трябва да хваща ръката й… тя не трябва да го благославя… тя е моя… ако аз съм я убил, аз съм я спасил от него… тя е моя в смъртта. Пуснете ме да вляза вътре, казвам… ще вляза вътре… ще вляза, ще я видя и после ще го удуша в краката й.

С огромно усилие той успя да се изскубне от ръцете на тези, които го държаха, и с един ужасен и радостен скок прекоси стаята и застана лице в лице с Малтрейвърс. Гордият човек пребледня и се оттегли стъпка назад.

— Това е той! Той е! — изкрещя маниакът и скочи като тигър на врата на противника си. Малтрейвърс бързо сграбчи ръката му, изви я рязко и го натисна настрани. Цезарини падна тежко на пода, ням, безчувствен и в силни конвулсии.

— Мистериозно провидение! — простена Малтрейвърс. — Ти справедливо си смъмрило смъртния, затова, че е сънувал, че може да си припише привилегията на отмъщение. Прости грешника, о, Боже, както аз му прощавам, както ти учиш това упорито сърце да прощава, както прости тя, която е с Теб, една благословена светица на небето!

Когато след няколко минути дойде лекарят, главата на ударения болен лежеше върху коляното на противника му. Ръката на Малтрейвърс беше тая, която избърса пяната от бледните устни и гласът на Малтрейвърс беше този, който се мъчеше да утешава, и сълзите на Малтрейвърс бяха тези, които падаха върху това огнено чело.

— Грижете се за него, господине, грижете се за него — каза Малтрейвърс, като скри лицето си, когато стана и остави Цезарини. — Нека той има всичко, което може да облекчава и лекува. Преместете го в някое по-удобно жилище, повикайте най-добрите консултанти. Възстановете го… — Не можеше да говори повече и бързо напусна стаята.

После се установи, че Цезарини е бил останал на улицата след кратката си среща с Ърнест, че най-после бил почукал на вратата на лорд Саксингъм точно в часа, в който смъртта бе изискала жертвата си. Чул съобщението, опитал се насила да се качи горе, но бил изхвърлен от къщата и нищо повече за него не се знаело, докато стигнал собствената си врата в яростна лудост един час преди да дойдат Денвърс и Малтрейвърс. Може би по някои неясни проблясъци светлина, които винаги съпровождат мрака на лудостта, той е бил запазил отделни слаби спомени от срещата си с Малтрейвърс, които за щастие са го направлявали до жилището му.

Два месеца след тази сцена, една приятна неделна сутрин, в първите дни на май, Лъмли, лорд Варгрейв, седеше сам до прозореца на вилата на покойния си чичо. Очите му наблюдаваха замислено зелената поляна, към която гледаха прозорците, или по-точно двете фигури, които седяха на селска пейка по средата на поляната. Едната беше вдовицата в траур, другата беше хубавото и приятно дете, определено да бъде съпруга на новия лорд. Ръцете на майката и дъщерята бяха хванати една за друга. Тъга беше изписана по лицето на двете — дълбока, макар и прикрита по лицето на възрастната, защото детето се стараеше да утешава майка си. Скръбта в детинството идва с крилата на пеперудата.

Лъмли загледа към тях, особено към дъщерята.

„Много е хубава — рече той на себе си. — Ще бъде много богата. След всичко това не съм за съжаление. Аз съм лорд и имам достатъчно за преживяване засега. Издигам се в обществото, а и партията ни има нужда от лордове. Не зная какво може да ми дойде отсега нататък. Чичо ми е бил по-умен, отколкото съм мислил, като се е борил за това перство, което спечели и остави на мен. И то тъкмо във възрастта, когато ще искам да се оженя и да имам наследник, двеста хиляди лири и една млада красавица! Е, имам добри карти в ръцете си, стига да мога да ги изиграя добре. Трябва да положа грижи тя да се влюби още от самото начало в мен. Познавам другия пол и винаги съм успявал, освен в случая с онази клета Флорънс! Е, безполезно е да се съжалява!“

Тук слугата прекъсна размишленията на лорд Варгрейв, поднасяйки му писма и вестници. Лорд Варгрейв беше държал реч в камарата на лордовете миналия петък, искаше да види какво пишеха неделните вестници за нея. Така че той взе един от вестниците преди да отвори писмата. Погледът му се спря на два пасажа, съседни един на друг. Първият от тях гласеше:

— Значи, отказал се е от играта — измърмори лордът. — Никога не е бил практичен. Радвам се, че е настрана от пътя ми. Но, я сега да видя написаното за мен, какво ли е то?

— Много добре, действително много добре! — процеди Лъмли, като потри доволно ръце. После погледна писмата.

Вниманието му беше привлечено от писмо с голям печат и с подпис: „лично поверително“. А той знаеше предварително съдържанието му. То беше предложението за назначение, за което споменаваше вестникът. Прочете го, зарадва се и стана. Навън се присъедини към лейди Варгрейв и Евелин на поляната, и когато се усмихваше на майката, и гледаше детето, сцената представляваше приятна картина на семейно щастие.

Така завършва тази книга. Тя завършва така, както рядко се среща в романите, но както често се среща в живота. Страдание за добрите, победа и слава за безпринципните: Ърнест Малтрейвърс — самотен скитник, меланхоличен, отвратен от света, вкаран преждевременно в славна амбиция, изоставен, лишен от приятели; Лъмли Ферърс — напредващ и възгордян, животът му усмихнат, а той се издига сред управлението на най-гордата, а може би и най-умната от европейските нации, обзет от твърд стоицизъм на лекота и егоизъм, който не само упорства срещу скръбта, но заглушава и съвестта.

Може би читателят ще успее да удовлетвори любопитството си да узнае повече за различните герои, споменати в тази история, и да завърши това, което авторът вярва, че е истински преглед на философията на човешкия живот.