Бурен живот

I

С какво чувство на гордост и възбуда влиза един англичанин в Лондон след продължително отсъствие в други страни! Действително, паметниците тук не могат да се сравнят с тези, с които и най-малкият град в Италия може да се гордее. Дворците са тъжни и порутени, къщите на графовете и принцовете са разнебитени и безформени. Но какво от това? Духът на Лондон е в неговите улици, в неговото население! Какво богатство, каква чистота, какъв ред и какво въодушевление! Колко величествен и колко оживен е животът, който тече през хилядите му вени! Когато лампите блестят пред вас в нощта и улица след улица се проточват под колелата на колата ви, вие чувствате, че се намирате в столицата на един свободолюбив народ с добри учреждения и радващ се на своята младост и сила.

Да, Малтрейвърс почувства сърцето си гордо, когато неговата кола преминаваше по Уестминстърския мост, покрай Уайтхол, по улица Реджънт, към един от тихите, приличащи на частна къща, хотели, които са разпръснати в околността на Гросвънър Скуеър. Той почувства топлотата, удобствата, добрата прислуга на един английски хотел!

Пристигането на Ърнест се очакваше. Той беше писал на Кливлънд от Париж като му съобщаваше за това. Кливлънд му отговори, че е наел за него апартамент в Мивърт. Усмихната прислуга го заведе във великолепна и добре проветрена стая. Имаше столове край огъня, няколко десетки писма бяха разхвърляни по масата с два от вечерните вестници. Един чужденец би почувствал, че няма нужда от никакъв приятел — цялата стая го посрещаше усмихнато.

Малтрейвърс си поръча обяд и отвори писмата си. Те не бяха много важни, едното от домакина му, второто от банкера му, третото се отнасяше до надбягванията. Ърнест нетърпеливо откъсна поглед от тези писма и видя друго, което досега не беше забелязал. То беше от Кливлънд, който му съобщаваше, че е в града, но здравето му не позволява още да излиза навън, но че се надява да види скъпия си Ърнест щом пристигне.

Малтрейвърс беше възхитен от перспективата да прекара вечерта тъй приятно. Свърши скоро с вечерята си и с вестниците, и тръгна по силно осветените улици, в ясната и мразовита декемврийска лондонска вечер към къщата на приятеля си на улица Кързън. Това беше едно малко приличащо на ергенско, непретенциозно жилище, защото Кливлънд харчеше състоянието си почти изцяло за селската си вила. Старият слуга поздрави Ърнест на вратата и той се спря само да чуе, че неговия настойник почти е възстановил здравето си.

— Добре, драги ми Ърнест — каза Кливлънд, като преминаха предварителния кръг от въпроси и отговори. — Най-после си тук и как добре изглеждаш. Колко много си се поправил! Това е един отличен период от годината за твоя дебют в Лондон. Ще имам време да те направя добър приятел с някои хора, преди да започне разгара на „сезона“.

— Мислех да отида в Бърли, моето селско място. Не съм го виждал от детството си…

— Не, не! Ако вярвам достатъчно на писмата, ти си живял достатъчно в уединение в Комо. Сега трябва да се смесиш с големия Лондонски свят. Ще прекараш по-добре в Бърли през лятото.

— Предполагам, че този голям лондонски свят ще ми достави много малко удоволствие. Той може да бъде приятен само за младежи, които току-що са напуснали колежа, но вашите натъпкани бални зали, монотонни клубове, ще бъдат уморителни за човек, който преждевременно е станал придирчив. Аз съм изтеглил твърде много през младостта.

— Недей да съдиш, преди да опиташ — каза Кливлънд, — има нещо в богатия лукс, което не може да се презира. Освен това, не е необходимо да живееш с пеперудите. Има много пчели, които ще се почувстват много щастливи да се запознаят с теб. Прибави към това, драги ми Ърнест, удоволствието да си известен в собствената си страна. Защото ти си млад, от добър род и достатъчно красив, за да си предмет за разговори на дамите. Докато името и състоянието ти ще накарат мъжете да се интересуват от теб, за да се опитат да вземат назаем от парите ти и да се възползват от влиянието ти. Не, Малтрейвърс, остани в Лондон, забавлявай се през първата година и реши за занятието и кариерата си през следващата. Разгледай всичко, преди да влезеш в сражение.

Малтрейвърс прие съвета на приятеля си, понеже правейки това той се ползваше от ръководството на приятеля си и неговото общество. Нещо повече, той счете за разумно да се види лице с лице с високопоставени хора в Англия, с които, ако изпълнеше обещанието си към Дьо Монтен, трябваше да предприеме надпреварването в почтено съперничество. И така, той се съгласи с предложението на Кливлънд.

Когато стана дванадесет часа, Кливлънд го предупреди, че е време да си отива. Колебаейки се, като се навърташе около вратата, Малтрейвърс каза:

— Не си ли чул нещо за моята… моята нещастна Алис Дарвил?

— О, тази бедна млада жена, спомням си. Нито дума — отвърна Кливлънд и изпрати с въздишка своя възпитаник.

II

Ърнест Малтрейвърс се впусна в океана на Лондон. Между другия му имот беше и една къща на Симър Плейс, една тиха, макар и централна улица, която се радваше на чист въздух, тъй като наблизо се намираше парк. До сега тя беше давана под наем, обаче наемателят напусна тъкмо навреме и това накара Малтрейвърс да изпадне във възторг, че можеше да се сдобие с тъй приятна резиденция. Той беше още доста романтичен и предпочиташе да гледа към дървета и зеленина вместо към къщи. Малтрейвърс се отдаде само на два лукса — любовта към музиката го изкуши към една ложа в операта, а чисто английската страст към хубави коне го увлече толкова, че да му завиждат много по-богати хора от него. Четири хиляди лири годишно могат да направят много за сам човек, който не прахосва и гледа извънредно философски на живота, за да си създава излишни нужди.

Съдбата удвои неговия доход, направи старото му селско място да прилича на величествен замък, и той откри, че неговият по-възрастен брат, който бе само три или четири години по-стар от него, няма никакви деца. Животът беше много добър към Ърнест Малтрейвърс.

Това беше, както каза Кливлънд, тъкмо време от годината, когато хората са свободни, за да правят нови запознанства. Техните къщи радостно разтваряха врати за интелигентната свита на популярния Кливлънд, включваща автори и държавници, оратори и философи. Ърнест беше представен на всички. И всички бяха доволни от него. Той стана на мода, преди да осъзнае това. Но тъй като беше започнал живота твърде рано, беше разочарован. Все пак намери някои личности, от които да се възхищава, някои, които можеше да обича, но никакви, с които да може да стане близък. Нито сърцето му, нито въображението му бяха трогнати. Беше недоволен от нещата в живота, все имаше по нещо да липсва. Много често си припомняше блестящата грация на Валери дьо Вентадур, която беше хвърлила своето очарование над всички кръгове. Беше забравил дори своеобразната суета на Кастручио. Посредственият поет му се виждаше сега по-малко посредствен. Но дори егоистичното добро разположение и сухото остроумие на Ферърс биха били приемлива размяна за грубата полировка и егоизма на завистливите умове и партизанските политици. „Ако това са цветята, какви трябва да са корените?“ — каза Малтрейвърс завръщайки се от едно събрание, на което присъстваха десетина от най-известните личности.

Той започна да чувства мъчителното главоболие на досадното доволство.

Но зимата преминаваше. Сезонът започна и Малтрейвърс се хвърли с останалите в неговия водовъртеж.

III

Рибата безспорно счита, че езерото, в което живее, е Големия свят. Няма място, колкото и да е застояло, да не е Големия свят за съществата, които се движат в него. Хора, които са прекарали целия си живот в някое село, пак говорят за света така сякаш са го видели! Една стара жена в някоя колиба, ако подаде носа си вън от вратата, ще мисли, че отива сред блясъците и суетата на Големия свят. И така, Големия свят е за всички ни малкия кръг, в който живеем. Но тъй както хубавите хора правят модата, тъй и кръгът от тези хора се нарича Големия свят, par exellence. И този голям свят не е нещо лошо, когато основно го разбираме. Лондонският голям свят е поне тъй добър както всеки друг. Обаче ние едва ли можем да разберем нещо от дните, прекарани в него, които понякога са най-възхитителните, но често и най-меланхоличната и изхабена част от живота ни. Малтрейвърс още не беше узнал какво точно му доставя удоволствие. Следователно той беше обхванат от общия водовъртеж, създавайки си приятели. Ходеше на балове и вечеринки, отегчавайки се и на двете места, както хората, които нямат никаква цел в обществото.

Малтрейвърс не беше щастлив. Това беше доста често срещан начин на живот, но той нямаше и удоволствия, а това се оказваше още по-непоносимо. Той изгуби доста голяма част от симпатиите си към Кливлънд, защото когато един човек няма удоволствия, той чувства неволно презрение към тези, които имат такива. Той си въобразява, че на тях им правят удоволствие дреболиите, които неговият по-висш разум е принуден да мрази. Кливлънд беше на тази възраст, в която обикновено ставаме общителни, защото намирайки се продължително и често в обществото, ние добиваме една взаимна привлекателност с нашите подобни. Техните малки тъги и радости, техните предмети на интерес или на работа, в някое или друго време са били наши. Ние събираме голяма колекция от морални и умствени разменни монети и едва намираме някой интелект да е извънредно беден, за да не можем да се разберем с него по някакъв начин. Но на младини сме егоисти и сантименталисти. И Малтрейвърс принадлежеше към хората, които употребяват „сърцето в страстта и ума в римите“.

Най-после, тъкмо когато Лондон започна да става най-приятен, когато флиртовете станаха по-нежни и разходките по водата по-чести, когато птиците запяха по горичките в Ричмънд, Малтрейвърс изведнъж избяга от веселата столица. Една приятна юлска вечер той пристигна в собствената си, покрита с бръшлян вила в Бърли.

Каква мека, свежа, възхитителна вечер беше паднала над него! Той слезе от колата си при входа и премина пеша през малкия, но живописен парк. Не бе виждал това място от детството си и едва си го спомняше. Чудеше се как би могъл да живее някъде другаде. Обрасналите с мъх места говореха за древност, както и сенчестите горички и къщата, която започваше да се вижда в подножието на едно хълмче. В дрезгавината блестеше водното лице на продълговатото езеро със старите върби на всеки ъгъл. Виждаше се дългата тераса за разходки с обезцветени и счупени вази, сега пълни с портокали, които градинарят беше поставил в чест на пристигането на господаря му. Самата очевидност на пренебрежение към външния, градския живот, което съществуваше навсякъде, самите тръни и треви върху едва забелязващия се път, трогнаха силно Малтрейвърс.

IV

Бяха минали две години от датата на последните събития, преди новото появяване на Малтрейвърс в обществото. Тези две години бяха достатъчни, за да направят революция в неговата съдба. Ърнест Малтрейвърс беше изгубил щастието на анонимността. Той се беше отдал на публиката, беше отдал името си на хорските езици и беше станал нещо, което всички имаха право да хвалят и да критикуват. Ърнест Малтрейвърс беше станал автор.

Публикуването на една книга, придружена с известен успех, е преминаване на голяма бариера. Писателят често поглежда назад с въздишка на съжаление за земята, която е напуснал завинаги. Красивата тъмнота на огнище и дом си отиват. Той не може вече да чувства справедливото възмущение на мъжествената гордост, когато види, че е подиграван. Мотивите му могат да бъдат лъжливо представени, характера му също, маниерите му, личността му, облеклото му, дори начина на ходене е в устата на укора и карикатурата. Той не може да се върне назад, не може дори да спре. Избрал е пътя си и всичките естествени чувства, които образуват нервите и мускулите на живото същество, го карат да продължава. При все това Малтрейвърс не беше помислил за всичко това, когато опиянен от собствените си сънища и стремления, желаеше да направи света свой довереник, когато от природата, от книгите и от смесения резултат на вътрешни открития и външни наблюдения той търсеше да извлече нещо, което би свързало името му с приятните асоциации на хората. Неговото голямо състояние и самотно положение му позволяваха да се отдаде на собствените си мисли и размишления. Те изпълниха ума му и се изляха върху страницата, която образува канала, който съединява самотния фонтан с широкия океан от човешки знания. Темпераментът на Малтрейвърс не беше, както видяхме, нито раздразнителен, нито боязлив. Той изгради себе си тъй както един скулптор би изградил един модел пред очите си. Стараеше се с труд и търпение да се приближи по-близо и по-близо до едно съвършенство, което мислеше, че би могло да се постигне чрез разумна амбиция. Когато най-после целта му беше задоволена, той предаде своя продукт с доверие на един по-безпристрастен съд.

Първата му работа беше успешна, може би поради това, че носеше отпечатъка на Честното и Реалното. Той не съобщаваше това, което никога не е виждал, това което никога не е чувствал. Беше спокоен и мислещ наблюдател на живота и неговите описания бяха много живи, защото първите му наблюдения бяха още свежи. Неговият опит беше отишъл надълбоко, не от повърхността на зрялата възраст, а в прясната почва на младежките вълнения. Друга причина за този успех беше, може би, и разнообразието на знанията му. Той не се опитваше, като Цезарини, да направи показ от думи върху тънък капитал от идеи. Друга причина за бързия и благоприятен прием беше тази, че той не отдаде мисълта си на вестникарските колони и списанията.

С втори труд Малтрейвърс излезе след осемнадесет месеца. Той също беше успешен. Неприятелите на Малтрейвърс се замислиха. Завистта и злобата се събуди в тях. Те започнаха да гледат на него като на натрапник. Саркастично му се присмиваха и го иронизираха. В повечето случаи младият автор започва да мисли, че се е отдалечил от целта повече, отколкото когато е започнал.

Общо взето, Малтрейвърс имаше сравнително благ характер, но беше твърде горд човек и притежаваше душата на храбър и почтен джентълмен. Той считаше, че не е в реда на нещата да се нахвърля върху най-добрия си приятел, дори и когато този приятел го напада с някоя груба дума.

През една ранна лятна вечер, Ърнест се разхождаше мрачен по терасата, като през главата му преминаваха неприятни мисли.

Наблюдавайки със замислени очи залязващото слънце, той забеляза прашна пътническа кола да се движи по пътя и една ръка да маха, поздравявайки го от отворения прозорец. Гостите му бяха тъй редки, а приятелите му тъй малко, че Малтрейвърс не можеше да се досети кой би могъл да бъде този посетител. Брат му? — той знаеше, че беше в Лондон. Кливлънд? От него имаше известие същия ден, че е във вилата си. Ферърс се забавляваше във Виена! Кой ли идваше? Можем да говорим каквото искаме за самотата, но след две самотни години един гостенин е много приятно преживяване. Малтрейвърс се върна в къщата и стигна тъкмо навреме, за да бъде прегърнат от Дьо Монтен.

V

— Да — каза Дьо Монтен, — съдбата ми също ме настигна. Аз съм член на Камарата на депутатите и посетих Англия по търговски работи. Намерих се във вашата околност и разбира се, не можах да устоя на изкушението. Ще ви бъда гостенин за няколко дни.

— Поздравявам ви сърдечно за вашите успехи. Вече чух за издигането ви — каза Малтрейвърс.

— Връщам поздравленията с еднаква топлота. Вие доказвате моите пророчества. Четох вашите работи с голяма гордост за нашето приятелство.

Малтрейвърс леко въздъхна и се полуобърна.

— Желанието за известност — каза той, — се развива в нас и се превръща в болест. Отначало, изглежда, е достатъчно да се придобие известен кредит, и да се допринесе нещо към общия капитал, обаче постигне ли се това, се явяват нови видения. Тогава ние виждаме грамадната разлика между известността и славата. Между днешното и вечното.

— Това е вярно — отговори Дьо Монтен, — но не мислите ли, че мъртвите са чувствали същото, когато са преминавали за пръв път пътеката към живота, който е след живота? Продължавайте да образовате ума си, да засилвате чрез упражнения гения си, да се стремите да просветите или да обучите нацията си. Дори да предположим, че не успеете напълно във всичките цели, които си поставите, да предположим, че вашето име се смеси с вашата пръст, вие пак ще сте прекарали живота си много по-благородно, отколкото мързеливото стадо. Да допуснем, че вас няма да ви сполети съдбата да спечелите едно второстепенно име, но вие не можете да кажете, че не сте се подготвили за една по-висша съдба, която да ви дава възможност да работите в един свят не от хора, а от духове. Силите на ума са неща по-малко безсмъртни от чувството за личността. Техните придобивки ни придружават във вечния прогрес и ние може да добием по-висока или по-ниска степен на развитие, пропорционално на подготовката на нашия интелект чрез упражнение. Да разбираме и да изпълняваме нареденото от Бога. Умният човек е по-близо до ангелите от глупавия. Това може да е апокрифна догма, но не е невъзможна теория.

— Но ние не можем да се лишим от хубавите удоволствия на живота сега, като поддържаме надеждата, която доста правилно допускате да е апокрифна. Нашите знания могат да отидат напразно пред очите на Всезнаещия.

— Много добре! — усмихна се Дьо Монтен, — но отговорете ми честно. В преследването на интелектуални амбиции, лишавате ли се от хубавите удоволствия на живота? Ако е така, вие не преследвате това правилно. Тези преследвания трябва да усилят чувствата ви към подобни удоволствия, които могат да бъдат истинското отпускане в живота. И така, Малтрейвърс, аз виждам, че ви предстои успешна кариера, и не мога да ви позволя да спрете в началото.

— Вие не виждате всичките клевети, които са вече направени против мен, при това от умни хора!

— Денис е бил умен човек и е казал същото за вашия папа. Мадам дьо Севине е била умна жена, но е мислила, че Расин никога няма да бъде много прочут. Милтон не е видял нищо в първите опити на Драйдън. Аристофан е бил добър съдия на поезията, при все това се е произнесъл зле за Еврипид! Всичко това е банално, но вие изказвате аргументи, които биват оборвани от баналността.

— Но неприятно е да не се отговори на нападките, да не се отвръща на неприятелите.

— Тогава отговаряйте на нападките и отвръщайте на неприятелите си.

— Ще бъде ли разумно?

— Ако ви доставя удоволствие, да!

— Хайде, Дьо Монтен, вие разсъждавате по сократски. Аз ще ви попитам ясно и кратко: бихте ли посъветвали един автор да воюва с литературните си нападатели?

— Нека воюва, но рядко. От негова полза е да се държи така, че да прилича на човек, когото не е благоразумно да предизвикват твърде често. Светът е винаги на страната на автора, против критиците. И авторът винаги трябва да помни, че всъщност е една държава, която понякога трябва да воюва, за да запази мира. Избора на времето за война или мир трябва да се предостави на дипломацията на държавата, което ще рече на разума.

— Вие ще направите от нас политически машини.

— Аз считам, че поведението на всеки човек трябва да прилича повече или по-малко на машина, защото тя е победа на ума над материята. Правилното равновесие на всички сили и страсти прилича на машина. Нека бъде така. Природата е искала да направи от света, от създанията си, от самия човек машина.

— Човек дори и в страстите си трябва да бъде машина, според вашата теория.

— Човекът би бил много бедно същество, ако не беше страстта, но понякога той е на много неправилен и глупав път, когато неговата страст се отнася към погрешна личност, ако е на погрешно място или в погрешно време. Но достатъчно говорихме, вече стана късно.

— А госпожата ви кога ще посети Англия?

— О, страхувам се, че няма да бъде скоро. Но вие ще се видите с Цезарини, тази или следващата година. Той е уверен, че не сте се погрижили за неговите поеми и ще дойде тук, щом се освободи от леността си, за да изобличи предателството ви в един хаплив предговор на някоя сатира.

— Сатира!

— Да, мнозина от вашите поети са си пробили път чрез сатира и Цезарини мисли, че ще постигне това по същия начин. Той не е тъй предвидлив като колегата си принц Лука. Лека нощ, драги ми Ърнест.

VI

Разговорът с Дьо Монтен повлия на Малтрейвърс, така че той опита да се примири със себе си и с кариерата си. Но неговият ум обаче вместо да се успокои, се възбуди. Дьо Монтен не можеше да направи никого буен, но той би могъл да направи мнозина енергични и постоянни. Двамата приятели си приличаха в някои неща, но Малтрейвърс имаше един по-разточителен характер. Дьо Монтен държеше много на неговото разбиране за моралното равновесие. Тъй както импулсите се образуват от навиците, така и правилните навици на Дьо Монтен бяха направили импулсите му добродетелни и правдиви. Той отстъпваше пред тях тъй често, както всеки бърз характер би направил, но тези импулси никога не го подтикваха към нещо спекулативно или смело. Дьо Монтен не можеше да излезе вън от известен определен кръг от действия. Той нямаше симпатии към съждения, базирани само върху хипотези на въображението. Не можеше да търпи Платон и беше глух за красноречивите шепнения за усъвършенстванията в поезията или за мистицизма в мъдростта.

Малтрейвърс, обратно, тъй като не беше против разума, винаги се стремеше да го подкрепи чрез въображението си и считаше всяка философия, която ограничаваше изследванията му в рамките на известното и положителното, за несъвършена и незадоволителна. Той обичаше индуктивния процес, но се отнасяше към догадките, както и към фактите, еднакво. Той поддържаше становището, че по такъв начин са били постигнати всичките успехи както на науката, така и на изкуството, че Нютон и Коперник нямаше да постигнат нищо, ако не си бяха служили с въображението както с разума. Той беше убеден, че душата на философията е в догадките. Имаше правилно схващане за операциите на ума и сърцето и считаше, че богатството на чувствата и мислите у добре тренираните от опита и обучението хора водят към полезни и велики цели. Но тъй като Дьо Монтен беше повече напреднал в годините и имаше особени практични възгледи, то превъзхождаше Малтрейвърс в аргументите, на което последния се подчиняваше неохотно. Дьо Монтен тайно чувстваше, че неговия млад приятел разсъждава на една по-широка база, поради което едновременно и по-лесно изложен на неуспехи и грешки, и по-способен за нови открития и умствени усъвършенствания. Но макар че пътищата им в живота бяха различни, те не се сблъскваха и Дьо Монтен, който искрено се интересуваше от съдбата на Ърнест, желаеше да се засили ума му срещу пречките, които би срещнал, другото оставяше на опита и Провидението. Те отидоха до Лондон заедно и Дьо Монтен се върна в Париж. Малтрейвърс се намери още веднъж сред веселите и великите хора. Той почувства, че новият му характер е изменил много положението му. Считаше, че никой в света не би могъл да му напакости. Но докато се оттегляше от безвкусното и мързеливото, той внимаваше да не се отдели от света. Образуваше обществото около себе си според вкуса си, правеха му удоволствие мъжествените и възбудителни разговори на деня. Той изостряше наблюденията си и разширяваше кръга си на автор, смесвайки се свободно и смело с всички класи като гражданин. Литературата стана за него страстно увлечение. Смяташе, че от литературата е дошло всичко, което е просветило народите. И той я обичаше все повече, защото нейните отличия не бяха като другите в света. Нейните слуги говореха за него както древните пророци, желаещи само да бъдат чути и да им повярват. Постепенно фанатизмът на Малтрейвърс изработи философията, която Дьо Монтен би извлякъл от трезви изчисления. Той се научи да презира неприятелството, което предизвикваше клевети. Понякога мълчеше, но понякога възразяваше. Като войник, който служи на една кауза, вярваше, че когато тя бъде застрашена, може да употреби оръжията, които Бог му е дал, без страх и без да бъде упрекван за това. Постепенно стана известен и се бояха от него. И докато мнозина злоупотребяваха с неговото име, никой вече не можеше да го унищожи.

В своите трудове Малтрейвърс влагаше законите, хармонията и реда, извлечени от големия кодекс на Истината и Природата. Един кодекс, който изисква интензивно изучаване, при все че главните му принципи са малко на брой и лесни за запаметяване. От това изучаване Малтрейвърс не се стряскаше. Това беше голямата му любов към Истината, която го направи тънък анализатор дори и на това, което изобщо се счита за дреболия. Той беше и оригинален, защото търсеше по-скоро Истинското, отколкото Новото.

VII

Характерът на Малтрейвърс постепенно се затвърдяваше, въпреки че докато той започваше да разсъждава по мъжки, неговото въображение беше изгубило нещо от предишния си разцвет. Той не беше вече буйното момче, възпламенило германските младежи и превърнало в кула на леност малката вила, в която се беше любил с Алис. Но все пак той запазваше много от предишните си навици: обичаше от време на време да изчезва от света, да оставя книгите, да се отдалечава от приятели, лукс и богатство, и да прави самотни разходки пеша или на кон из красивата Англия.

В един хубав майски ден бе предприел подобна екскурзия на кон. Палтото и кобурите на седлото бяха всичкия му багаж и той можеше да си избира мястото за почивка, където пожелаеше. Пътеката изви към главния път и когато той излезе на него, срещна весела компания на коне.

Начело на групата беше дама в черно, седнала на добре охранен английски кон — яздеше с такава грация, че Малтрейвърс се спря неволно, изпълнен с възхищение. Самият той беше добър ездач и харесваше тези, които притежаваха това качество. Спомни си, докато наблюдаваше всичко това, че познава само една жена с такова съвършенство в ездата — Валери дьо Вентадур. В това време, за негово голямо учудване, дамата изпревари приятелите си, настигна го и каза с глас, който в началото не можа ясно да разпознае:

— Възможно ли е? Господин Малтрейвърс ли виждам?

Дамата спря за момент, повдигна воала си и Ърнест позна мадам Дьо Вентадур. В това време висок, изтънчен господин се беше присъединил към французойката.

— Вероятно сте срещнали някой познат? — попита я той. — Ако е така, ще имам ли честта да ме представите?

Прекъсването като че ли помогна на Валери. Тя се усмихна и се изчерви.

— Да ви представя господин Малтрейвърс! — Господин Малтрейвърс, негова милост е хазяинът ми, лорд Донингдейл.

Двамата се поклониха, а останалите от групата се присъединиха към тях. Лорд Донингдейл с важна, но сърдечна учтивост покани Малтрейвърс да продължи с групата пътя до неговата къща, която се намираше на около четири километра. Ърнест с готовност прие поканата. Компанията продължи ездата и Малтрейвърс започна да разпитва Валери. Тя набързо му обясни всичко. Мадам Дьо Вентадур имаше по-малка сестра, която наскоро се беше омъжила за сина на лорд Донингдейл. Сватбата станала в Париж, а сега господин и мадам Дьо Вентадур били дошли за една седмица на гости при английския лорд.

Срещата беше така внезапна и неочаквана, че и двамата не можаха да намерят достатъчно самообладание да се разговорят свободно. След това обяснение Валери потъна в замислено мълчание, а Малтрейвърс яздеше край нея също замислен върху странния случай, който след толкова време ги беше събрал отново.

Лорд Донингдейл, който в началото се движеше около другите гости, сега се присъедини към тях. Малтрейвърс беше поразен от неговите изящни маниери, от особеното му и някак усъвършенствано държание. Те скоро навлязоха в разкошен парк, за който изглежда бяха положени особени грижи и внимание. Млади насаждения се намираха навсякъде в контраст с вековни гори. Нови живописни вили украсяваха покрайнините, обелиски и колони, копирани от античността, но очевидно наскоро изработени, блестяха срещу тях, докато те наближаваха къщата, една голяма постройка в стил навярно от времето на Ана, сега заменен с френските покриви и прозорци, подобни на архитектурата на Тюйлери.

— Вие прекарвате много от времето си на полето, сигурен съм — каза Малтрейвърс, като се обърна към лорда.

— Да — отговори лорд Донингдейл замислено, — това място ми е много драго. Тук негово величество Луи XVIII, когато беше в Англия, ми направи честта да прекара една година. В негова чест се потрудих да оприлича малкото си жилище на неговия дворец, тъй че той да може, доколкото е възможно, да не чувства загубата на правата си. Неговите стаи бяха мебелирани точно както тези, които е заемал в Тюйлери. Да, мястото е скъпо за мен. С гордост си спомням за миналите времена. Не е малко да си дал подслон на един Бурбон в нещастията му.

— Тези промени трябва да са стрували много на лорда — каза мадам Дьо Вентадур, поглеждайки към Малтрейвърс.

— О, да — каза лордът, и лицето му леко се намръщи, — около триста хиляди лири, но какво от това? Спомените, госпожо, нямат цена!

— Посетихте ли Париж след реставрацията, лорд Донигдейл? — попита Малтрейвърс.

Лордът го изгледа остро и след това обърна погледа си към мадам Дьо Вентадур.

— Не — каза Валери, смеейки се, — аз не продиктувах въпроса.

— Да — каза лорд Донингдейл, — бях в Париж.

— Негово величество трябва да се е възхитил задето му се е дало възможност да върне гостоприемството на лорда.

Лорд Донингдейл изглеждаше малко объркан и не отговори, но смушка коня си, за да усили хода.

— Вие раздразнихте хазяинът ни — усмихна се Валери. — Луи XVIII и приятелите му живяха тук в разкош докато желаеха. Тяхното посещение полуразсипа собственика, който е истински джентълмен и кавалер. Обаче когато той отиде в Париж, за да бъде свидетел на тяхната победа и предполагам, е очаквал някой орден, те изглежда са решили, че са си платили задълженията с обеда, който е бил даден в негова чест. При все това, лорд Донигдейл още се гордее със своите спомени!

Малтрейвърс се намери в голяма спалня, където френски слуга му съобщи, че на полето лорд Донингдейл вечеря в шест часа, така че първият звънец ще удари след няколко минути. Докато слугата говореше, самият лорд Донингдейл влезе в стаята. Той беше научил, че Малтрейвърс е от известно и благородно семейство и че за неговите трудове се е говорило, било за да ги хвалят, било за да злоупотребяват с тях. Лорд Донингдейл притежаваше двете характерни черти на високо възпитан джентълмен от старо време — уважението към рода и уважението към таланта, тъй че той сега беше по-любезен към известния автор.

Малтрейвърс бе поканен да остане за няколко дни с такава сърдечност, че не можа да откаже.

VIII

Когато Малтрейвърс влезе в грамадния салон, декориран и мебелиран в стил Людовик XIV, бляскав, но лишен от грациозност и живописност стил, на когото сега хора с по-добър вкус гледат насмешливо, намери събрани шестнадесет души. Хазяинът излезе от кръга, който го заобикаляше, и представи новия си гост на другите. Ърнест беше поразен от приликата между Валери и сестра й. Разбира се, сестрата беше по-малко красива и по-малко внушителна. Госпожа Джордж Хърбърт (сегашното й име) беше хубава, срамежлива, скромна, привързана към съпруга си, гледаше със страхопочитание към свекъра си. Малтрейвърс седна до нея и започна разговор. Той не можа да се въздържи да не съжали бедната дама, когато узна, че й предстои да живее в Донингдейл арк — отдалечена от всички приятели и навици, свързани с детството й, сама с един млад съпруг, който страстно обичаше полския спорт. От няколкото думи, които Малтрейвърс размени с него, разбра, че той обича само три неща: конете си, кучетата си и съпругата си. Уви! Последната скоро щеше да остане на последно място. Това беше тъжно положение. Една жива, млада французойка, затворена в английска полска къща! Женитбите с чужденци излизат рядко щастливи. Но вниманието на Ърнест беше скоро отклонено от сестрата при влизането на Валери, облегната на ръката на съпруга си. До сега той не беше забелязал промяната, която времето беше направило с нея. Сега я наблюдаваше с нарастващо любопитство. Валери оставаше много красива, но лицето й беше станало по-остро, формите по-тънки, имаше нещо в очите и в устните й, което показваше недоволство, безпокойство, почти готовност към скарване. Такова е твърде често изражението на лицето на тези, които са родени да любят, а са осъдени да прекарат скучно живота си. На малката сестра трябваше повече да се завижда. Тя обичаше съпруга си, такъв, какъвто беше, и сърцето й можеше да бъде съкрушено, но то не беше празно.

Господин Дьо Вентадур приближи към Малтрейвърс и каза:

— Очарован съм, че ви виждам. Как сте?

— Господин Малтрейвърс, ще вземете ли под ръка мадам Дьо Вентадур? — каза лорд Донингдейл, докато отиваше към столовата под ръка с една дукеса.

— И вие напуснахте Неапол — каза Малтрейвърс, — вярвам, в добро настроение…

— Ние нямаме намерение да се връщаме пак там.

— Това е очарователно място! Толкова го обикнах! — Ърнест говореше спокойно.

Валери въздъхна нежно.

Докато траеше вечерята, разговорът между Малтрейвърс и мадам Дьо Вентадур беше неопределен и объркан. Ърнест вече не беше влюбен в нея. Беше надраснал тази младежка прищявка, упражнила влияние над него. Такъв е животът. Дългото отсъствие гаси всичките фалшиви светлини по пътя ни. Лампите са изгасени във вчерашната банкетна стая, но и след хиляда години звездите, които гледаме тази нощ, ще светят пак ясно. Малтрейвърс не беше влюбен вече във Валери. Но Валери…? Може би нейната любов се оказваше истинска?

Малтрейвърс се учуди, когато се убеди в безразличието на собствените си чувства. Учуди се, когато видя, че пулсът не биеше по-бързо в присъствието на тази, погледът на която по-рано го омагьосваше. Учуди се, но се радваше за това. Вече не се стремеше да търси възбуждението и беше едно по-добро и по-възвишено същество от това, което представляваше край брега на Неапол.

IX

Ърнест прекара няколко дни като гост на лорд Донингдейл и всеки ден излизаше на езда с Валери, но това винаги ставаше с голяма компания. Всяка вечер разговаряше с нея, но всеки можеше да чуе това, което те говореха. Фактически, симпатиите, които някога съществуваха между младия фантазьор и гордата, недоволна жена, бяха почти изчезнали.

Подтикнат към по-широки и по-велики цели, Малтрейвърс не беше вече фантазьор.

Свикнала към дреболиите в живота, които някога мразеше, Валери се беше приспособила към обичаите и мислите на обществото. Тя нямаше вече превъзходството в мъдростта над Малтрейвърс.

При все това Ърнест проявяваше голям интерес към нея и тя изглежда се гордееше с неговата кариера.

Една вечер Малтрейвърс се присъедини към един кръг, председателстван от мадам Дьо Вентадур, която беше необикновено въодушевена. По един хубав, женствен начин тя говореше на различни теми — философия, поезия и балансирането на силите в Европа. Ърнест я слушаше възхитен, но не очарован. При все това у Валери имаше нещо неестествено тази вечер, тя говореше като че ли насила.

— Добре — каза мадам Дьо Вентадур, като завърши изведнъж едно въодушевено описание на френския двор, — нашият разговор е прекъснал музиката. Видяхте ли как лорд Донингдейл я спря с един поклон към мен, като че ли искаше да каже с неговия дворцов упрек — да, тя няма да ви смущава, госпожо.

Французойката стана и като се промъкна през кръга около себе си, се оттегли към най-отдалечения край на стаята. Ърнест я проследи с очи. Тутакси тя му кимна с глава, той се приближи и седна до нея.

— Господин Малтрейвърс — каза Валери с нежен глас, — аз не съм ви изказала до сега възхищението си от вашия гений. Във ваше отсъствие книгите ви са ми били винаги скъпи приятели. Тъй като ние скоро ще се разделим пак, нека изкажа мнението си искрено и без комплименти.

Това отвори път за разговор, който се приближаваше повече към миналото. Но Ърнест беше предпазлив и Валери следеше неговите думи и погледи с интерес, който не можеше да прикрие внимание, което клонеше към разочарование.

— Приятно е да се изкачи една планина — каза Валери, — при все че е уморително. При все че облаците може да не ни позволяват да имаме гледка от върха, това е едно преживяване, което ни доставя голямо удоволствие, и което изглежда почти като резултат от усилията на обикновения човешки инстинкт, който ни кара да желаем да се издигаме, да излизаме над обикновеното равнище на живота. Подобно удоволствие вие може би изпитвате чрез интелектуалните амбиции, в които умът е пътешественика.

— Не е амбицията, която доставя удоволствие — отговори Малтрейвърс, — а следването на подходящия за нашия вкус път, който, като свикнеш с него, ти става мил за кратко време. Моментите, в които поглеждаме към работите си, и си въобразяваме, че седим под Вечните Лаври, са малко. Това е самата работа, която ни интересува и възбужда. И най-после сухотата на труда придобива приятността на навика. Но в интелектуалния труд има и друго очарование, ние ставаме по-интимни със собствената си природа. Сърцето и душата изглежда стават приятели, а чувствата и стремленията се съединяват. Тъй че ние никога не сме без общество, ние никога не сме сами. Всичко, което сме прочели, научили и открили, ни прави компания. Това е приятно — прибави Малтрейвърс, — за онези, които нямат скъпи връзки във външния свят.

— А с вас така ли е? — попита Валери със смирена усмивка.

— Уви, да! И откакто съм победил едно чувство, мадам Дьо Вентадур, аз почти мисля, че съм изживял способността да обичам. Мисля, че като култивираме твърде много разума или въображението, у нас се изгубва до известна степен възприемчивостта ни към хубавите впечатления от реалния живот. От леността, казва един Римски поет, любовта поддържа пламъка си.

— Вие сте много млад, за да говорите така.

— Аз говоря това, което чувствам.

Валери не каза нищо повече.

След малко лорд Донингдейл се приближи до тях и им предложи да направят екскурзия на другия ден, за да разгледат развалините на един стар манастир, който се намираше само на няколко километра далеч.

X

На следващия ден групата беше по-малка отколкото обикновено. Състоеше се само от лорд Донингдейл, синът му Джордж Хърбърт, Валери и Ърнест. Те се завръщаха от развалините. Слънцето, като се накланяше към западния небосклон, хвърляше слаби лъчи към градините и къщите на един малък, живописен град или по-скоро село, разположено на издигнатия северен път.

Това е една от най-хубавите местности в Англия. В нея е разположен този град и той се гордее с една отлична, старомодна странноприемница, с голяма и гиздава градина.

Докато нашата малка група бавно яздеше по дългата тясна улица, небето изведнъж се помрачи и последвалите няколко гръмотевици бяха предвестник на приближаващата буря.

— Казах ви, че денят ни няма да премине благополучно — каза Джордж Хърбърт.

— Джордж, не е добре да говориш така — каза лорд Донингдейл, закопчавайки палтото си. Докато той говореше, силна светкавица блесна върху пътя и небето още повече се помрачи.

— По-добре ще направим, ако отдъхнем в странноприемницата, — каза Малтрейвърс, — бурята приближава бързо, а мадам Дьо Вентадур…

— Имате право — прекъсна го лорд Донингдейл и усили хода на коня си.

Стигнаха скоро до входа на стария хотел. Зазвъняха звънци, кучета залаяха, слуги се разтичаха. Черно-зелена пътническа кола стоеше пред входа на странноприемницата. Разтревожена може би от шума, който се появи долу, млада жена от първия етаж се показа на прозореца.

Тази дама беше собственица на пътническата кола и по това време беше сама в своя апартамент.

Когато тя погледна небрежно към групата, очите й се спряха върху едного.

Тя пребледня, нададе отпаднал вик и падна безчувствена на пода.

В това време лорд Донингдейл и гостите му бяха въведени в стая, съседна на тази, държана от дамата. В действителност двете стаи съставляваха един дълъг салон, предназначен за балове и събрания, разделен с тънка преграда, която можеше да се отмести, когато някой пожелаеше.

Започна да вали силен град, дърветата шумно се разклатиха, бурята заръмжа.

В голямата, неприветлива стая се чувстваше хлад и неудобство. Валери потрепери.

Запалиха огън и французойката се приближи до него.

— Вие сте мокра, драга госпожо — каза лорд Донингдейл.

— Трябва да хвърлите горната си дреха и да я изсушите.

— О, не! Какво от това? — каза Валери горчиво и почти грубо.

— Трябва — каза Ърнест, — моля, бъдете разумна.

— А интересувате ли се от мен? — измърмори Валери.

— Може ли да задавате такъв въпрос — отговори Ърнест със същия тон, но с приятелска топлота.

През това време добрият лорд беше извикал прислужницата на спалнята и с бащинска, добродушна заповед накара Валери да излезе от стаята, за да се изсуши. Тримата господа, останали сами, разговаряха за бурята, чудеха се докога ще продължи и разискваха дали не би било по-добре да наредят да им бъде изпратена кола. Докато говореха, градът неочаквано престана, при все че облаците на далечния хоризонт показваха, че валежът може скоро да започне пак. Джордж Хърбърт, който беше много важен и претендираше, че познава дъждовното време, се възползва от случая и настоя да отиде до дома, откъдето да им изпрати кола.

— Без съмнение един слуга би могъл да направи същото, Джордж — каза баща му.

— Драги, тате, не. Много бих му завиждал. Аз се измъчвам тук. Мария ще се тревожи за нас. Брайън Бес ще ме закара за двадесет минути. Аз съм силен и издръжлив, нали знаеш? Довиждане.

Младият спортист бързо излезе навън и след минута яхна засмян коня си пред вратата на странноприемницата.

— Моят син е особен — каза лорд Донингдейл замислено, — не може да прекара две минути приятно, когато се намира в стая. Положих големи грижи за неговото образование. Странно е, че може да има хора, които са се изморили толкова много от себе си, че не могат да посрещнат смело перспективата да прекарат няколко минути в размишление там, където убежището на собствените им мисли ги дразни. Много странно, действително. Но тук климатът наистина е ужасен. Чудно ми е кога ще се оправи времето!

Докато говореше така, лорд Донингдейл се разхождаше, или по-скоро маршируваше насам–нататък из стаята, с ръце пъхнати в джобовете на палтото, а камшикът му се издигаше нагоре от десния джоб.

Тъкмо в това време прислужникът дойде да съобщи, че слугата на лорда желае много да го види навън. Лорд Донингдейл научи, че любимият му сив кон, когото беше яздил зиме и лете, в продължение на петнадесет години, го побиват тръпки, и че е сериозно заболял, според мнението на слугата, от корем.

Лорд Донингдейл побледня и забърза към обора, без да каже нито дума.

Малтрейвърс, който потъваше в мисли, не беше чул ниския и кратък разговор между господаря и слугата. Той остана сам, седнал край огъня, с наведена глава и скръстени ръце.

В това време дамата, която заемаше съседната стая, се беше съвзела от припадъка. Тя хвана главата си с две ръце, като че ли се стараеше да си събере мислите. Това беше хубаво, невинно, почти детинско лице.

Сега, когато една усмивка се появи на него, имаше нещо тъй мило и трогателно в радостта, която тя придаде на изражението му, че вие не бихте могли да го видите без да проявите силен и почти мъчителен интерес.

Това беше радостта на лицето, което знае какво значи скръб!

Веднага тя се сепна и си каза:

„Не, аз не сънувам. Той се е завърнал, той е тук, всичко ще бъде пак добре! Господи! Това е неговия глас. О, благословен да бъде, това е неговия глас!“

Тя замълча, постави пръст на устните си и наведе глава. Ниски и неясни гласове стигнаха до изострения й слух през тънката врата, която я отделяше от Малтрейвърс. Тя се ослуша внимателно, но не можа да чуе какво се говореше. Сърцето й затуптя силно и тя си каза печално:

„Той не е сам! Ще почакам, докато престане разговора, и тогава ще събера силите си и ще вляза при него!“

А какъв беше разговорът, който се водеше в тази стая? Трябва да се върнем към Ърнест. Той продължаваше да седи в същото замислено положение, когато мадам Дьо Вентадур се завърна. Французойката се изчерви, когато видя, че е сама с Ърнест. Той също не беше спокоен.

— Хърбърт отиде до вилата, за да изпрати кола, а лорд Донингдейл изчезна нанякъде. Вярвам, че не се чувствате по-зле от дъжда? — попита Малтрейвърс.

— Не — каза Валери.

— Имате ли някакви поръчки за Лондон? — попита Малтрейвърс. — Аз се връщам утре в града.

— Тъй скоро!? — Валери въздъхна и след кратко мълчание продължи: — Ние, може би, няма да се срещнем цяла година. Господин Дьо Вентадур ще бъде изпратен посланик към двора на… и така, това не е важно. Какво стана с нашето приятелство, за което си бяхме дали клетва, някога?

— То е тук — каза Малтрейвърс, като постави ръка на сърцето си. — Тук, поне половината от приятелството, което е моя длъжност и нещо повече от приятелство. Валери Дьо Вентадур, тук има почит, уважение и признателност към вас. По времето, когато страстта и въображението в мен бяха най-силни и можеха да направят от мен един ленив развратник, вие ме убедихте, че в света има добродетел, и че жената е твърде благородна, за да бъде наша играчка — днес идол, утре жертва. Вашето влияние, Валери, ме направи по-различен човек, надявам се, по-добър…

— О! — каза мадам Дьо Вентадур, силно разочарована — благодаря ви за това, което казахте. Вие не можете да знаете, не можете да си представите колко ми е приятно това.

Ърнест се разчувства от нейното вълнение и собствените си спомени. Той взе ръката й, и стискайки я със сърдечна и почтителна нежност, каза:

— Не мислех, Валери, когато прехвърлях в ума си миналото, не мислех, че сте ме обичали. Не бях толкова суетен. Но ако е така — толкова повече се издига вашият характер в очите ми. Колко съобразителна, колко разумна е вашата добродетел! Това е щастие и е по-добре за двама ни, при сегашните ни взаимни чувства, отколкото ако се бяхме отдали на кратки и грешни сънища и страсти. Сега…

— Сега — прекъсна го Валери бързо, фиксирайки го с черните си очи, — сега вие не ме обичате повече! Да, така е по-добре. Ще се върна към моето студено и невесело положение в живота и ще забравя още веднъж, че Провидението ме е надарило със сърце.

— О, Валери, уважаема, почитаема, възлюбена. Не така възлюбена, както с предишния огън, но възлюбена с една дълбока, вечна, свята нежност, не ми говорете така. Не искам да мисля, че сте нещастна. Нека мисля, че като умна жена сте използвали вашите дарби, за да се примирите с вашата съдба, че сте издигната над кръга хора, в който живеете и който презирам. Нека кажа: „На този пиедестал още се намира един олтар, пред който сърцето може да принесе жертвите на душата“!

— Напразно е, напразно е, дето се мъча — рече Валери, полузадавена от вълнение, и пляскайки страстно ръце. — Ърнест, аз продължавам да ви обичам. Нещастна съм при мисълта, че не ме обичате повече. Не мога да ви дам нищо, обаче изисквам много. Младостта ми отлита, красотата ми повяхва, самият ми интелект затъпява от живота, който водя. И въпреки това изисквам от вас всичко, което вашето младо сърце някога чувстваше към мен. Мразете ме, Малтрейвърс, аз не съм това, което изглеждах, че съм. Аз съм една лицемерка — мразете ме!

— Не — каза Ърнест, хвана я отново за ръката и се спусна на коляно пред нея. — Не, никога, незабравима, винаги почитана Валери, изслушайте ме. — Докато говореше, той целуваше ръката, която държеше. С другата си ръка Валери закри лицето си и заплака горчиво, без глас. Ърнест прекъсна говора си докато излиянието на чувствата й се уталожи, продължавайки да държи ръката й, обсипвана с искрени рицарски целувки.

В това време вратата към съседната стая се отвори тихо. Една красива фигура, много по-красива и по-млада от Валери дьо Вентадур, влезе в стаята. Мълчанието я беше излъгало — тя си беше помислила, че Малтрейвърс е сам. Беше влязла със сърцето на устата си — любовта туптеше във всяка вена, във всяка мисъл. Беше влязла, бленувайки, че зад този праг зората на живота ще се появи отново в нея, че всичко ще бъде пак както е било. Тя влезе така, а сега стоеше поразена от ужас, бледа като смърт. Животът за нея се вкамени: младост, надежда, щастие бяха завинаги отлетели от нея! Ърнест коленичил пред друга! Това беше всичко, което тя видя! Заради това ли беше вярвала, беше вярна сред лишения и бури? Заради това ли се беше надявала, бленувала и живяла? Те не я забелязаха; тя остана невидяна и нечута. И Ърнест, който би отишъл бос до края на земята, за да я намери, беше в същата стая с нея и не знаеше, че това е така.

— Кажи ми пак „възлюбена“! — рече Валери много нежно.

— Възлюбена Валери, изслушай ме!

Тези думи бяха достатъчни за слушателката. Тя се обърна безшумно настрана, вратата се затвори след нея. Беше постигнала желанието на цялото си същество. Провидението се беше вслушало в нейната молитва. Още веднъж видя любимия и отсега нататък всичко щеше да бъде нощ и мрак за нея. Какво значение имаше това, което щеше да стане с нея? Един момент! А какво влияние имаше той върху всичките години на очакването! Този един момент. Значи добродетелта, престъплението, славата, срамът, ужасът, обаянието, зависеха от някакви моменти! Самата смърт е един момент, въпреки че вечността е нейният наследник!

— Изслушайте ме! — продължи Малтрейвърс, не обръщайки внимание на положението, в което се намираха. — Изслушайте ме, нека бъдем такива, каквито природата и светът рядко позволяват на противоположни полове да бъдат — приятели един към друг — приятели и когато са разделени един от друг, приятели през всички превратности на живота — приятели, чиято привързаност срамът и угризението на съвестта никога не могат да засенчат — приятели, които ще се срещнат после! О, няма привързаност тъй вярна, няма връзки тъй свети като тези, които са основани на едновременното рицарство на преданост и чест!

Лицето на Ърнест придоби толкова благородно изражение, гласът му — тъй пронизващ тон, че Валери беше възвърната изведнъж към положението, което една моментна слабост беше понижило. Тя го погледна с възторжен и признателен поглед и каза със спокоен глас:

— Ърнест, аз ви разбирам. Да, вашето приятелство ми е по-скъпо от любовта.

В това време те чуха гласа на лорд Донингдейл по стълбите. Малтрейвърс, ставайки, протегна ръката си и тя я стисна сърдечно. Магията беше развалена, изкушението — победено.

Докато лорд Донингдейл влизаше в стаята, Хърбърт с колата пристигна до вратата. След няколко минути малката група се беше качила на колата. Когато потеглиха, прислужниците впрягаха конете на черно-зелената пътническа кола. От прозореца едни тъжни и напрегнати очи гледаха към веселата компания на лорда — очите, за които Малтрейвърс би дал половината си състояние, за да ги види пак. Но той не погледна нататък.

Алис Дарвил влезе навътре в стаята.

И съдбата й беше решена.

XI

Малтрейвърс напусна Донингдейл на следващия ден. Той не проведе повече разговори с Валери, но когато се сбогува с нея, тя пъхна в ръката му едно писмо, което той прочете, докато яздеше бавно из пътя. То беше със следното съдържание:

Малтрейвърс прочете и препрочете това писмо и когато стигна до дома си, го постави между нещата, които най-много ценеше. Отрязък от косата на Алис лежеше до него и той не мислеше, че има някакво безчестие в тяхната близост.

С голямо усилие започна работата си. В неговото сърце може би имаше известно безпокойство, което го караше винаги да ангажира ума си в работа. През тази година той беше най-много зает. Затвърди се и известността му.

XII

Бяха изминали дванадесет месеца от последната среща на Малтрейвърс с Валери, когато една сутрин, докато той седеше сам в кабинета си, му беше съобщено за идването на Кастручио Цезарини.

— А, драги ми Кастручио, как сте? — извика Малтрейвърс сърдечно, когато през отворената врата се показа фигурата на италианеца.

— Господине — каза Кастручио с голяма хладнина на френски, както имаше обичай да прави, когато искаше да се държи резервирано. — Господине, аз не идвам да подновя предишното ни познанство. Идвам само за да изплатя един дълг към вас, който считам, че ви дължа.

— Какъв е този тон, Кастручио, и за какъв дълг говорите?

— При пристигането ми в града вчера — каза Цезарини тържествено, — отидох при човека, когото вие сте натоварили преди няколко години да издаде малката ми книга, за да узная за успеха й. Разбрах, че това е струвало сто и двадесет лири, без няколко продадени екземпляра. Научих, че вашите книги се продават с хиляди. Това е добре скроено, а за моите никакви грижи не са се положили! Нищо! — той махна с ръка. — Вие сте изплатили този дълг, аз ви се отплащам. Ето ви чек за сумата. Господине, аз си свърших работата! Пожелавам ви добро здраве и радост за успехите!

— Защо, Цезарини? Това е глупост!

— Господине…

— Да, това е глупост, и няма по-голяма глупост от това да се захвърли едно приятелство в един свят, в който то е тъй рядко явление. Вие казвате, че съм виновен за неуспехите на книгата ви! Издателят обаче може да ви каже, че аз се интересувах повече за вашите произведения, отколкото за моите.

— И доказателството за това е, че само няколко екземпляра са продадени.

— Седнете, Кастручио, седнете и бъдете благоразумен — каза Малтрейвърс и започна да обяснява и да го успокоява. Той му припомни, че неговите стихове са писани на чужд език, откъдето е и главното затруднение. Най-после убеди и успокои Кастручио. Последва примирение, искрено от страна на Малтрейвърс, но престорено от страна на Цезарини, защото разочарованият автор не можеше да прости на този, който имаше успех.

— А до кога ще останете в Лондон?

— Няколко месеца.

— Изпратете за багажа си, за да ми бъдете гост.

— Не, аз съм си наел удобна квартира. За мен е подходящо да съм сам.

— Докато сте тук обаче, вие ще излизате в обществото.

— Да, имам няколко препоръчителни писма, и научавам, че англичаните ценят заслугите и на италианците.

— Вие сте научили истината и, вярвам, ще ви достави удоволствие да видите нашите забележителни хора. Те ще ви приемат най-гостоприемно. Може да ви придружа като водач.

— О, скъпоценното ви време!

— Е, на ваше разположение съм, но къде ще ходите?

— Днес е неделя и съм решил да отида да чуя един прочут оратор, за когото, казват, че се говорело много в Лондон.

— Вярно е — ще дойда с вас, не съм го слушал още и имам намерение да го чуя днес.

— Не завиждате ли на един човек, за когото се говори тъй много?

— Защо да завиждам? Никога не съм имал намерение да бъда оратор!

— Ако бях автор с успех, бих завиждал на всеки, за когото се говори.

— Не, драги Цезарини, сигурен съм, че не бихте завиждали. Вие сте малко раздразнен сега от разочарованието си. Липсата на успех огорчава, но щом блесне малко светлина, мъглата изчезва. Хайде, нямаме време за губене.

Малтрейвърс взе шапката си и двамата млади мъже се запътиха към мястото на сказката. Цезарини още носеше дрехи с особен фасон, но все пак сега те бяха от по-добър плат. Той се беше усъвършенствал в жестовете си. Бил уважаван в Париж, където му казали, че приличал на гений и, действително, с черните къдри, спускащи се над челото му, с дългите мустаци, широката, с голяма периферия шапка, и ексцентричните си дрехи, той безспорно не приличаше на другите хора. Той се усмихваше подигравателно на простите дрехи на Ърнест и каза:

— Виждам, че следите модата и изглежда прекарвате времето си с елегантни хора. Чудно ми е, дето обръщате внимание на такива дреболии като модни шапки и дрехи.

— Би било по-лоша дреболия, ако излезех с модна шапка и дрехи, поне в трезва Англия. Аз съм роден джентълмен и се обличам като тези, които са като мен.

— Виждам, че и вие имате слабостта на вашия съотечественик Конгрийв — каза Цезарини, — който е считал, че е по-добре да бъде джентълмен, отколкото автор.

— Аз винаги съм считал този анекдот за неверен.

Цезарини се присмя и повдигна раменете си. Очевидно беше, че двамата нямаха никаква симпатия един към друг.

Те влязоха най-после в салона, където беше сказката, след като доста трудно си намериха места.

Сказката веднага започна. Ораторът беше човек с безспорен талант и пламенно красноречие, но театралните жестове, модното облекло и изкуствените тонове не се понравиха на Малтрейвърс, докато те очароваха Цезарини.

Към края на сказката, когато ораторът говореше развълнувано с красноречиви избухвания на „О“ и „А“ — смътните очертания в салона на една женска фигура приковаха очите и погълнаха мислите на Малтрейвърс. Салонът беше тъмен, макар че беше през деня, и лицето на жената беше покрито с воал. Но това навеждане на главата, тъй грациозно, тъй смирено и скромно, припомни на сърцето му само един образ. Всеки може би е забелязал, че има физиономия (ако употребим тази дума) на тялото, както и на лицето, която рядко се случва у двама души една и съща. И това, в повечето случаи, особено се забелязва в обръщането на главата, очертанията на раменете и това нещо, което характеризира положението на всеки индивид в покой. Колкото по-внимателно се вглеждаше, толкова повече Ърнест се убеждаваше, че вижда пред себе си отдавна изгубената, никога незабравимата господарка на младежките му дни и на първата му любов. От едната страна на въпросната дама седеше възрастен господин, чийто поглед беше фиксиран в оратора; от другата — красиво младо момиче с дълги хубави къдри и с черти, които, поради тяхната превъзходна изящност и изразителна мекота, художниците и поетите наричат „ангелски“. И трите лица изглежда образуваха група. Малтрейвърс буквално се разтрепери — толкова голямо беше неговото нетърпение и възбуда. Въпреки това, облеклото на предполагаемата Алис и видът на нейните приятели бяха очевидно обикновени, тъй като Ърнест едва можеше да се съгласи с подсказванията на неговото сърце. Възможно ли беше дъщерята на Лука Дарвил, хвърлена в широкия свят, да се беше издигнала тъй много над своето положение? Най-после моментът дойде, когато той можеше да разшири своите съмнения — сказката свърши и събранието се разотиде. Малтрейвърс започна да си пробива път, доколкото му беше възможно, през гъстата и разнообразна тълпа. Но всеки момент някоя неприятна пречка, било някой пълен господин или две притиснати една до друга дами, се изпречваше на пътя му. Той изгуби от очите си групата сред изобилието на високи дамски шапки и развяващи се пера. Пристигна най-после, задъхан, бледен като мъртвец (толкова голяма беше борбата в него) до изходната врата на салона. Пристигна навреме и видя една кола със слуги в сиво облекло как потегли от изхода. Когато хвърли поглед вътре, видя златните къдри на дете. Втурна се напред, хвърли се почти пред конете, но файтонджията дръпна юздите и със сърдито възклицание, приличащо на ругатня, шибна конете и усили хода им. Но това моментно спиране беше достатъчно. „Това е тя, тя е! О, небеса, това е Алис!“ — прошепна Малтрейвърс. Земята наоколо се залюля пред очите му и той се облегна, изгубил сили, почти в безсъзнание, на един стълб, за да не падне. Но се съвзе с агонизиращо усилие, когато сърцето му прониза мисълта, че ще я загуби пак. И завинаги. И се завтече напред подир колата като обезумял. Но имаше много други коли, а и минаваха тълпи пешеходци, защото много заможни и охолни граждани бяха отишли на тази сказка, за да прекарат добре един мрачен ден. И след едно уморително и опасно гонение, в което насмалко щеше да бъде прегазен на три пъти, Малтрейвърс най-после спря изтощен и отчаян.

Всяка следваща неделя в продължение на три месеца той отиваше в същия салон, но напразно. Напразно посещаваше и всяко друго обществено място на развлечение.

Повече не видя Алис Дарвил.

XIII

След като Малтрейвърс се успокои и възстанови от първия удар на тази неочаквана среща и от продължителното разочарование, което я последва, той започна да изпитва особен вид щастие и задоволство. Алис не живееше в бедност и лишения. Тя не се хранеше с неосветения хляб на порока и не печелеше горчивите надници на тежкия труд. Той видя, че тя беше в порядъчна среда. Един черен кошмар, който го навестяваше често по времето на удоволствията и успехите, беше премахнат. Вече дишаше по-спокойно; можеше по-леко да спи. Съвестта му не можеше повече да казва: „Тази, която е спала на гърдите ти, е една скитница по земното кълбо, изложена на всякакви изкушения, загиваща може би от лишения.“ Той се примири и започна да гледа на бъдещето по-смело и по-гордо. Беше ли тя омъжена за онази сериозна личност, с която я беше видял? Беше ли това дете плод на техен брачен съюз? Почти вярваше, че е така — по-добре тя да бъдеше загубена, отколкото унищожена. Бедната Алис!

Ърнест Малтрейвърс се почувства друг човек. Облекчението на съвестта му оказа влияние върху неговия труд.

Впусна се в модния свят и, за негово учудване, срещна ласкателство. Препоръчителните писма, които беше донесъл Цезарини от Париж, бяха адресирани до влиятелни личности в Англия, Както и до влиятелни личности във. Франция. Но Цезарини се оказваше изтъркан младеж, шурей на известен член на френската Камара. Малтрейвърс, от друга страна, го представи на литератори, които се възхищават от автори-несъперници. Особеният костюм на Цезарини, който би предизвикал негодувание, ако беше носен от англичанин, ги очарова. И тъй като едно от най-силните му чувства беше завистта към Малтрейвърс, той се възхищаваше, когато му казваха, че е много по-интересен от последния, който се носи като другите хора. Изтънченото общество, за което мадам Дьо Стал правилно казва, че покварява леките умове и засилва силните, завърши разрушението на всичко, което беше мъжествено в ума на Цезарини. Той скоро свикна да ограничава желанието си за успехи и отличие само в блестящите салони и суетността му започна да се задоволява с трохите, от които лъвското сърце на истинската амбиция се отказва презрително. Но това не беше всичко. Цезарини завиждаше и на по-голямата състоятелност на Малтрейвърс. Неговото богатство се състоеше от малкия капитал — осем или девет хиляди лири и намиращ се сред най-богатото общество в Европа, той не споменаваше за него. Той започна да говори изобщо за богатства и само за богатства, и младите дами го слушаха с голям интерес, когато правеше това. Спечели си репутацията на богат човек и тъй като беше твърде суетен, това му правеше удоволствие. Той се стараеше да поддържа това. Купуваше коне, раздаваше скъпоценности, започна любов с една четиридесет и две годишна маркиза, отдаде се на хазарта. И така заслиза бързо към разорението.