Бурен живот

I

Беше хубава юлска утрин, когато един господин, пристигнал в града миналата вечер, след няколкогодишно отсъствие от Англия, вървеше бавно и замислено по хубавия булевард, който съединяваше Реджентс парк със Свети Джеймс.

Беше човек с големи умствени способности, обаче изхабил младостта си в разпуснат живот, изморен от любовта към удоволствията.

„Удивително е колко много се е подобрил този град — каза си той. — Всичко и всеки тук е зает енергично и шумно. Моите стари познати, които и наполовина не са умни като мен, са добре. Том Стефънс току-що е станал държавен подсекретар. Персън е сега директор на училище — издава гръцки трагедии и е кандидат за епископ. Колиър, научавам от вестниците, е напреднал. И Ърнест Малтрейвърс (но той беше малко талантлив) е станал известен. Аз, който струвам колкото всичките събрани заедно, не направих друго, освен това, че изхарчих половината от състоянието си, въпреки всичките си икономии. Обаче това трябва да има край. Трябва да погледна към най-добрия шанс, но тъкмо когато имам най-много нужда от неговата подкрепа, достойният ми чичо счита за благоразумно да се ожени пак. Хм, аз съм извънредно добър за този свят.“

Докато размишляваше така, той се срещна с висок господин, който държеше главата си изправена и изглежда не беше забелязал, че почти е спънал нашия отвлечен философ.

— Внимавайте, господине! Какво искате да кажете? — извика последният.

— Извиня… — започна другият кротко, но беше прекъснат.

— Боже мой, господине, действително ли тебе виждам?

— Ха! Лъмли?

— Същия! Как си, драги ми чичо? Не знаех, че си в Лондон. Аз съм тук едва от вчера. Колко добре изглеждаш!

— Да, аз съм доста добре.

— И си щастлив в новото си положение? Трябва да ме представиш на госпожа Темпълтън.

— Хм — каза Темпълтън с пресилена усмивка, — никога не съм мислил, че ще се оженя пак.

— L’homme propose et Dieu dispose — забеляза Лъмли Ферърс.

— Кротко, драго внуче — отговори важно господин Темпълтън, — тази фраза е малко светотатствена, аз съм човек от старото поколение, нали знаеш.

— Десет хиляди извинения.

— Едно извинение е достатъчно. Тези фрази са почти греховни.

„Проклето старо прасе!“ — помисли си Ферърс, но се поклони със смирен вид.

— Драги ми чичо, аз съм бил буен до сега, но с течение на времето идва умът. Под твое ръководство, надявам се на него и вярвам, ще стана по-умен и по-добър човек.

— Много добре, Лъмли — отговори чичото, — и много се радвам, и си се завърнал в отечеството си. Ще дойдеш ли да вечеряш утре с мен? Аз живея във Фулхам. По-добре ще направиш да си донесеш багажа и да прекараш няколко дни с мен. Ще бъдеш сърдечно посрещнат, особено ако можеш да минеш без чуждестранен слуга.

— О, драги ми чичо, не се безпокой, не съм достатъчно богат, за да имам чуждестранен слуга.

— Не е необходимо да си много богат — забеляза Темпълтън. — Седемстотин деветдесет и пет лири и десет шилинга годишно са достатъчни за човек да държи двама слуги, ако обича, но, за всеки случай, радвам се, че си пестелив. Ще се видим утре в шест часа. Довиждане.

„Уморително старче — измърмори на себе си Ферърс, — и не така сърдечно както по-рано, може би това се дължи на съпругата му — и той да извърши една неправда спрямо мен, ако има друг наследник. Трябва да се поинтересувам за това, защото без богатство по-добре да се върна и да живея в Париж.“

След това заключение Ферърс ускори хода си и скоро стигна в Симър Плейс. След още няколко минути беше в една библиотека, отрупана с книги и декорирана с мраморни бюстове и портрети.

— Господарят ми ще слезе веднага, господине — каза слугата, който го покани, Ферърс се облегна на едно канапе и започна да разглежда стаята с известна завист.

Тутакси вратата се отвори, и…

— Драги ми Ферърс! Как си? — беше набързо изказано поздравление.

След като няколкото по-обикновени въпроса отвориха път за по-общ разговор, Ферърс каза:

— Добре, Малтрейвърс. Ето че сме пак заедно тук, след толкова години. И двамата по-възрастни, разбира се, а ти, предполагам, по-умен от всякога. Във всеки случай, хората те считат за такъв, и това е всичко, което е важно по този въпрос. Как, човече, изглеждаш тъй млад както винаги, само малко по-блед и по-слаб? Но погледни ме. Аз не съм много повече над тридесетте, а изглеждам почти старец! Леността ужасно застарява хората.

— Лъмли, никога не съм те виждал да изглеждаш по-добре. И действително ли дойде, за да се установиш в Англия?

— Да, ако мога да се уредя. Но на моята възраст, и след като съм видял толкова много, живота на едно лениво, неизвестно момче не ме задоволява. Чувствам, че общественото мнение, което ненавиждах, започна да става необходимо за мен. Искам да бъда нещо. Какво мога да бъда? Не се тревожи, нямам намерение да ти съпернича. Ти познаваш страната си, кажи ми пътищата за издигане.

— Нищо друго, освен общественост, политика и богатство.

— Общественост, добре. Политика, може би подхожда, но богатство, драги ми Ърнест — ох, как копнея за една хубава сметка при банкера си!

— Добре, търпение и надежда. Не си ли наследник на богат чичо?

— Не зная — каза Ферърс доста тъжно, — старият господин се е оженил пак и е образувал семейство.

— Оженил се! За кого?

— Една вдовица, научавам. Не зная друго, освен че имала вече дете. Тъй че, виждаш, тя е тръгнала по един проклет път, да има деца. И, може би, докато стана на четиридесет, ще видя един цял рояк, чуруликайки, да отнася голямото състояние на Темпълтън!

— Ха, ха! Отчаянието ти изостря ума, Лъмли. Защо не вземеш пример от чичо си да се ожениш и ти? Намери наследница, ако ще трябва да се лишиш от наследството си!

— Разумно казано, и твоят съвет не трябва да се пренебрегва. Защото аз ще бъда богат. Хораций е казал: първата работа на новото поколение е да реши да бъде богато, а втората му работа е да размисли как да постигне това.

— Между другото, Ферърс, ти ще бъдеш мой гост.

— Аз ще обядвам днес с теб, но утре ще съм във Фулхам, за да бъда представен на леля си. Можеш ли да си я представиш? Неаполска рокля, златен ланец с очила, доста пълна и с папагал. Не подскачай, това е скица на въображението ми. Аз още не съм видял почтената си роднина със своите очи. Какво ще обядваме? Чакай да помисля, ти никога не си обръщал внимание на това.

Докато Ферърс бръщолевеше така, Малтрейвърс почувства, че се подмладява. Миналото с неговите приключения, бързо преминаваше през ума му. Двамата приятели прекараха заедно много приятен ден.

Едва на другата сутрин Малтрейвърс, размишлявайки върху различните разговори, които бяха водили, с едно неприятно чувство се увери, че мързеливата егоистичност на Лъмли Ферърс се беше превърнала в решителна и систематична липса на принципност, която вероятно щеше да го направи опасен и лукав човек, ако обстоятелствата го принудеха да действа.

II

Колата закара господин Ферърс до вратата на една вила, отдалечена три километра от града. Прислужникът се натовари с багажа, а Ферърс тръгна след него с ръце на гърба (както имаше навик да прави) по хубавата обработена градина.

„Една много хубавичка къща. Но ето, струва ми се, пристига първото произведение от изкуството на госпожата да образува семейство.“

Тази мисъл се появи в ума на Ферърс, след като видя едно малко, хубаво момиче, което тръгна тичайки към него, със смел и разглезен вид. След като разгледа малко госта, запита:

— Баща ми ли търсите, господине?

„Баща ми — по дяволите“ — помисли си Ферърс и рече:

— А кой е баща ти, драга?

— Как, мъжът на майка ми! Той не ми е истински баща!

— Не е, миличко, не е истински, разбирам.

— Е!

— Да, аз търся неистинския ти баща — господин Темпълтън.

— О, от тук тогава.

— Ти обичаш ли много господин Темпълтън, драга?

— Разбира се, че го обичам. Вие не сте видели кончето-играчка, което той ми подари.

— Не съм го видял още, мило дете! А как е майка ти?

— О, бедната ми, скъпа майка — каза детето с внезапна промяна на гласа, — тя не е добре!

„В семейното положение, безспорно“ — измърмори на себе си Ферърс и сетне изръмжа:

— Но ето чичо ми. Ужасно име! Чичовците са бивали винаги лоши. Ричард III, и този, който беше направил нещо лошо с децата си в гората, са нищо в сравнение с моя жестокосърдечен сродник, който ме ограби, като взе тази вдовица! Сладострастния, стар… Много се радвам, че те виждам, драги!

Господин Темпълтън, който беше много студен в маниерите си, и който винаги гледаше или над главите на хората, или към земята, току-що беше хванал протегнатата ръка на внука си, поздрави го с пристигането му, и отбеляза, че времето е много хубаво.

— Много хубаво, действително. Това е чудесно място и аз вече се запознах с моята братовчедка. Тя направо е прекрасна.

— И аз мисля същото — каза Темпълтън, малко разгорещено, като гледаше мило към детето.

— Прилича ли на майка си? — попита внукът.

— На кого, драги?

— На майка си — на госпожа Темпълтън.

— Не, не много, може би малко, но няма голяма прилика. Не би ли желал да отидеш в стаята си преди обяда?

— Благодаря ти. Не може ли най-напред да бъда представен на госпожа Темп…

— Тя е заета, Лъмли — прекъсна го сърдито Темпълтън.

„Лицемерката!“ — помисли си Ферърс и каза:

— О, радвам се, дето благородната ти душа е намерила една така подходяща другарка в живота!

— Това е много добре и аз съм доволен. От тук се минава за къщата.

Лъмли беше настанен в разкошна спалня, с тъмнокафяви пердета, по които имаше нарисувани звезди. Той се облегна в голям фотьойл и започна да се протяга и да се прозява с такава пламенност, като че ли му принадлежеше всичкото състояние на чичо му. След това бавно съблече дрехите си и облече спретнат черен костюм, благодари на звездите си, дето въпреки всичките си прегрешения, никога не е бил конте, и никога не му е правила удоволствие някоя хубава жилетка. Ако беше обратното, той добре знаеше, би съвършено опълчило чичо му против него. Той се забави в стаята си докато втория звънец му съобщи да слиза. Като влизаше в приемната, която дори и през юли беше неприветлива, видя чичо си вътре, и една млада, нежна и хубава жена, полупотънала в голям, но не твърде удобен фотьойл.

— Леля ти, госпожа Темпълтън, госпожо, внукът ми, господин Лъмли Ферърс — каза Темпълтън, като махна с ръка. — Джон, обяда!

— Мисля, че не съм закъснял!

— Не — каза кротко Темпълтън, тъй като той обичаше внука си и започна да омеква малко към него, виждайки, че Лъмли посрещна приятно новото положение на нещата.

— Не, драго момче, не, и аз считам редът и точността за главни добродетели в едно добре уредено семейство.

— Обяда, господа! — съобщи икономът, като отвори вратата на съседната стая.

— Позволете — Лъмли предложи ръката си на лелята. — Колко е приятно тук!

Госпожа Темпълтън отговори нещо, но какво — Ферърс не можа да чуе, толкова нисък и задавен беше гласът й.

„Срамежлива — помисли си той, — странно за една вдовица! Но такива ги правят тези съпрузи!“

При все че мебелировката на апартамента беше скромна, за състоянието му можеше да се съди по обяда, който беше сервиран от многочислени прислужници. Той беше богат човек и се гордееше с богатствата си, считайки това за почтено и морално. Колкото се отнася до обяда, Лъмли познаваше вкуса на чичо си и беше готов за различни вина и месна храна.

В промеждутъците на обяда Ферърс се опитваше да започне разговор с леля си, но въпреки цялото си остроумие, не успя. В чертите на госпожа Темпълтън имаше изражение на дълбока, но спокойна меланхолия, която би натъжила мнозина, които биха видели в нея тъй млада и приятна жена. Това беше очевидно, нещо повече от срамежливост и резервираност, което я правеше мълчалива и й придаваше вид на подчиненост. В нейното мълчание имаше такава естествена хубост, че дори Ферърс не можеше да отдаде държанието й на надменност или негодувание. Той беше доста озадачен. Помисли си: „Как може една вдовица, когато се ожени за някое богато старче, да бъде меланхолична, не мога да разбера!“

Темпълтън, сякаш да заглади мълчаливостта на жена си, говореше повече от обикновено. Навлезе много в политиката и изказа съжаление, дето в такива критични времена не е в парламента.

— Ако имах твоята младост и здраве, Лъмли, не бих пренебрегнал страната си.

— И аз бих желал да бъда в парламента — каза смело Лъмли.

— Смея да кажа, че ще бъдеш — отговори чичото сухо. — Парламентът е съпроводен с много разноски. Шампанско за господин Ферърс.

Лъмли говори малко през останалото време от обяда. Темпълтън обаче стана по-весел по времето, когато сервираха десерта, и започна да бели една ябълка, хвалейки пред Лъмли овощните си градини.

— Когато се установиш на полето, Лъмли, непременно си насади една градина.

— О, да — каза Лъмли почти горчиво — и няколко хрътки, също и един френски готвач. Всичко това ще подобава на богатството ми.

— Ти повече разсъждаваш върху паричните въпроси сега, отколкото по-рано — каза чичото.

— Драги — отговори важно Ферърс, — в скоро време ще бъда това, което се нарича човек на средна възраст.

— Хм! — каза хазяинът.

Последва дълго мълчание.

Лъмли беше човек, който познаваше много характерите на хората, поне на обикновените. И сега прехвърляше в ума си какво поведение би било разумно да държи пред богатия си роднина. Имаше голяма резервираност и достойнство в човека, който можеше нещо да даде, който Ферърс не можеше да „пробие“. Той реши, следователно, да употреби друг начин, за който неговите сърдечни маниери подхождаха отлично. Едва беше взел това решение, когато госпожа Темпълтън стана и с грациозен поклон, с нежна, макар и изнурена усмивка, излезе от стаята. Двамата господа се настаниха отново край масата и Темпълтън бутна бутилката към Ферърс.

— Налей си, Лъмли. Пътешествията изглежда са развалили веселостта ти. Станал си по-замислен.

— Драги — каза отсечено Ферърс, — искам да се посъветвам с теб.

— О, млади човече! Ти си прегрешил в някои разходи, играл си на комар, бил си…

— Не съм направил нищо, драги, което да ме направи по-малко достоен за твоето уважение. Повтарям, искам да се посъветвам с теб. Аз изживях буйните си младежки години, сега съм готов за задълженията в живота. Имам способности, вярвам в кариерата си и притежавам прилежание. Искам да заема едно положение в света, което да изкупи предишната ми леност и което да прави чест на семейството ми. Драги, аз вземам пример от теб и сега искам твоя съвет с твърдото решение да го следвам.

Темпълтън се сепна. Той постави ръката си на челото и загледа с изпитателен поглед високото чело и смелите очи на внука си.

— Вярвам, че си искрен — каза той след кратко мълчание. — Добре, ще помисля върху това. Аз обичам честните амбиции, не твърде прекалените. С едно почтено положение в обществото е правилно да се желае и богатството е добро, защото — прибави богатият човек, вземайки друго парче от ябълката, — то ни дава възможност да помагаме на хората.

— Драги — каза Ферърс с въодушевление, — тогава признавам, че моята амбиция е точно от този вид, за който говориш. Аз не съм известен, желая почтена известност. Състоянието ми е посредствено, желая то да бъде голямо. Не искам нищо от теб, познавам великодушното ти сърце, но искам сам да направя кариерата си! И… да помагам един ден… на хората.

— Лъмли — каза Темпълтън, — никога те съм те уважавал повече от сега. Слушай, ще ти се доверя — считам, че правителството намира, че е задължено към мен.

— Зная — каза Ферърс, чиито очи блеснаха при мисълта за една синекура, защото тогава съществуваха синекури!

— И — продължи чичото, — имам намерение да искам известно благоволение за това.

— О, драги!

— Да, мисля, че ще мога да уредя, да…

— Добре, драги!

— Да получа едно баронство за мен и за наследниците ми; вярвам, че скоро ще образувам семейство!

Ако някой бе дръпнал силно Лъмли Ферърс за ухото, той по-малко би се разтревожил от това, отколкото от тези проекти на чичо си. Брадичката му се отпусна, очите му изпъкнаха и той остана съвършено мълчалив.

— Да — продължи Темпълтън, — аз отдавна бленувам за това. Характера ми е неопетнен, състоянието ми е грамадно. Аз съм упражнявал парламентарното си влияние в полза на министрите, и в тази търговска страна никой не може да има по-големи претенции от Ричард Темпълтън за почестите на едно добродетелно и религиозно положение. Да, моето момче, аз харесвам амбицията ти. Ти виждаш, че и самият аз имам подобна. Понеже си искрен в желанието си да вървиш по стъпките ми, мисля, че мога да добия за теб по-младшо участие в едно високо почтено положение. Чакай да видя, твоят капитал сега е…

— Извинявай, драги — прекъсна го Лъмли, като се изчерви леко възмутен, въпреки желанието си, — аз зачитам много търговията, но родството ми от бащина страна ми пречи малко. И, позволи ми да прибавя, на тези роднини, които винаги са били благосклонни към мен, няма да им стане приятно, ако възприема твоите възгледи за напредване. Лорд Саксингъм е министър от кабинета.

— Хм, Лъмли, хм! — каза замислено Темпълтън. — Ще видим за това. Още малко вино?

— Не, благодаря, драги.

— Тогава аз ще изляза да се поразходя и ще помисля по въпроса. Ти можеш да отидеш при госпожа Темпълтън. Като се върна, ще прегледам вестниците. Перството е едно хубаво нещо, нали? Един английски перски сан, да, един английски перски сан!…

Казвайки това, господин Темпълтън позвъни да му донесат шапката и бастуна, и излезе на разходка.

„Светът е моята мида, която ще разтворя със сабя — измърмори Ферърс, — аз ще вмъкна това егоистично старче в моите цели, защото нямайки гений за писане и красноречие за декламиране, ще видя дали нямам поне изкуство за правене на планове и кураж за действие. В поведението е моя талант, но какво друго е поведението, ако не едно твърдо преминаване от предначертанието към изпълнението.“

С подобни мисли Ферърс потърси госпожа Темпълтън. Отвори вратата към съседната стая много тихо, защото по навик всичките му действия бяха бързи и безшумни, и забеляза госпожата да седи до прозореца, погълната от една книга, разтворена върху малка писалищна маса.

„Съвети за младоженките, предполагам, но аз не трябва да я настроя против себе си.“

Той се приближи, обаче госпожа Темпълтън още не го забелязваше и едва когато застана пред нея, той видя, че сълзите й падаха върху страниците.

Малко се смути и, като се обърна към прозореца, се престори, че кашля, и тогава каза, без да гледа към госпожата:

— Страхувам се, че ви обезпокоих.

— Не — отговори същия нисък, отпаднал глас, който беше отговарял преди малко на напразните опити на Лъмли да започне разговор — Това е едно меланхолично занятие, и може би по-добре е да не се отдавам на него.

— Мога ли да запитам кой автор така ви е разчувствал?

— Това е само един том с поеми, не мога да се произнасям върху поезията. Но тук има мисли, които… които… — госпожа Темпълтън престана да говори изведнъж и Лъмли взе бавно книгата.

— А! — каза той, като впери поглед в заглавието, — моят приятел трябва да бъде много поласкан.

— Вашият приятел?

— Да, това е, както виждам, от Ърнест Малтрейвърс, един мой много близък приятел.

— Бих желала да се запозная с него — извика госпожа Темпълтън почти с въодушевление.

— Сигурен съм, госпожо — каза гласът на едно трето лице, със строг акцент, — че не виждам каква полза може да има безсмъртната ти душа от запознаването с драскач на стихове, които ми изглеждат неморални. Аз прегледах този том вчера и не намерих нищо друго в него, освен любовни сонетчета и подобни на тях глупости.

Госпожа Темпълтън не отговори и Лъмли, за да промени темата на разговора, който изглеждаше раздразнителен за съпрузите, каза:

— Ти се завърна много скоро, драги.

— Да, не обичам да се разхождам в дъжда!

— Боже мой, навън вали. Аз не съм обърнал внимание.

— Мокър ли си, драги? Не би ли било по-добре… — започна смирено съпругата.

— Не, драга, не съм мокър, благодаря ти.

„Така, така — каза си Ферърс тази вечер, когато се събличаше да си ляга, — виждам, че чичо ми не е доволен от замисленото лице на леля ми — малко завижда, когато тя не мисли само за него. Толкова по-добре. Аз трябва да открия това бързо. Те не трябва да живеят много щастливо заедно. И заедно с амбициозните ми проекти, мисля, че виждам пътя, по който ще успея да направя така, че добрите неща от този свят да се приближат малко до Лъмли Ферърс.“

III

Две или три вечери по-късно, се събра отбрано общество, както казват вестниците, в една от най-благородните къщи на Лондон. Очите на всички бяха обърнати към млада дама, от чиято красота би могъл да се възползва някой художник. Тя беше повече величествена, отколкото подхождаше за годините й и тъй класически безпогрешна, сякаш притежаваше нещо от статуя в гордите черти на лицето си. Тя се движеше между гостите, които мълчаливо се възхищаваха от нея. Тази дама беше Флорънс Лейсълс, дъщеря на богатия роднина на Лъмли, лорд Саксингъм, за която се предполагаше, че е най-богатата наследница в Англия. Самият лорд Саксингъм оттегли настрана дъщеря си, докато тя се разхождаше.

— Флорънс — прошепна той, — ти си направила голямо впечатление на дук… бъди любезна към него, ще ти го представя.

Лордът се обърна към един нисък, черен, сякаш вдървен, на около двадесет и осем години човек, който беше от лявата му страна, и представи дука на Флорънс Лейсълс. Дукът беше ерген и това беше едно запознанство между него и най-богатата наследница в перството.

— Госпожица Флорънс — каза лорд Саксингъм, — обича конете като вас, дуче, при все че не ги познава тъй добре.

— Признавам, че обичам конете — каза дукът с духовит тон.

Лорд Саксингъм се оттегли.

Госпожица Флорънс мълчеше. Ясен знак на неприязън се забеляза в очите й, устните й леко се извиха и тя се полуобърна настрана, сякаш беше забравила за съществуването на новия си познат.

Негова милост, както повечето големи личности, не беше обиден. Той наистина не можеше да предполага, че някой може да се отнесе пренебрежително към него. При все това той помисли, че е правилно госпожица Флорънс да започне разговора, защото въпреки че не беше срамежлив, той по навик беше мълчалив. Дукът беше свикнал да го освобождават от неприятните и досадни задължения към обществото.

След кратко мълчание обаче, като видя че госпожицата продължава да мълчи, той започна:

— Госпожице Флорънс, яздите ли понякога в парка?

— Твърде рядко.

— Сега действително е много топло за езда.

— Не казах това.

— Хм — аз помислих, че искахте да кажете това.

Последва пак мълчание.

— Казахте ли нещо, госпожице Флорънс?

— Не.

— О! Извинете. Лорд Саксингъм изглежда в много добро настроение.

— Радвам се, че мислите така.

— Портрета ви на изложението не е толкова сполучлив, госпожице Флорънс.

— Вие сте много ласкателен — каза Флорънс с видима нетърпеливост в тона и в маниерите си.

Красотата на младата дама помръкна леко и известно негодувание се появи на лицето й, когато забеляза, че завистливите очи на гостите бяха обърнати към тях. Колкото и да бяха блестящи способностите й за разговор, тя не мислеше да ги покаже. Тя беше аристократка по-скоро по ум, отколкото по рождение и реши че дукът е идиот. Тя грешеше много. Ако беше счупила леда, щеше да види, че водата под него не е така плитка. Дукът, както мнозина други англичани, при все че не си даваше труд да ги покаже, имаше усъвършенствани маниери, беше много начетен човек, притежаваше здрав разсъдък и бистър ум. Той не знаеше какво значи да обича някого, да се тревожи за каквото и да е и беше винаги доволен от всичко, защото апатията се приближава до задоволството.

Обаче Флорънс имаше такова мнение за него, каквото шумните хора са склонни да имат за тихите. Освен това, тя искаше да заяви както на него, така и на всички останали, колко малко внимание обръща на титлите. С едно леко навеждане на главата тя се оттегли и протегна ръка на един мургав младеж, който я гледаше с такова почтително възхищение, каквото гордите жени не могат с достатъчно гордост да отблъснат.

— А, господине — каза тя на италиански, — много се радвам, че ви виждам. — Наистина е облекчение да се срещна с гений в една тълпа от нищожества.

Като каза това, богатата наследница седна на едно канапе, предназначено само за двама, и кимна на италианеца да се разположи до нея. О, как започна да тупти суетното сърце на Цезарини! — какви видения за любов, положение, богатство, блещукаха вече пред него!

— Почти си мисля — каза Кастручио, — че старите романтични дни са се върнали, когато една царица е оставяла принцове и военни, за да слуша някой трубадур.

— Ние сега срещаме все по-рядко трубадури и все по-често принцове и военни — отговори весело Флорънс, което беше в силна противоположност на хладното отношение към дука, — и, следователно, не е голям подвиг за една царица, като се отклони от глупостта и безвкусието и отиде към поезията и разума.

— А, не казвайте разум — каза Цезарини, — разумът е несъвместим със сериозния характер на силните чувства, — той е несъвместим с ентусиазма, с обожанието, несъвместим с мислите, които се навъртат около госпожица Флорънс Лейсълс.

Флорънс се изчерви и се намръщи леко, но грамадната разлика между нейното положение и това на младия чужденец, ведно с нейната неопитност, я накара да забрави веднага ласкателството, което би я оскърбило при друг случай. Тя обърна разговора на общи теми и заговори за италианската поезия с голяма разгорещеност и красноречие. Докато разговаряха така, един нов гост беше пристигнал и разговаряйки с лорд Саксингъм, започна да гледа продължително и любопитно към тях.

— Госпожица Флорънс действително много се е разхубавила — каза новият гост. — Не мога да си представя, че би могло да има в Англия по-красива от нея.

— Безспорно е много хубава, драги ми Лъмли — отговори лорд Саксингъм, — и също — надарена. Тя притежава много знания. Между нас казано, Лъмли, аз бих желал да я видя омъжена за човек със спокойни нерви като дук…, защото спокойните нерви са тъкмо това, от което има нужда. Забележете, близо от половин час флиртува с този странен авантюрист, само защото той пише сонети и е облечен като актьор на сцената!

— Това е слабост на женския пол, драги лорде — каза Лъмли, — те обичат да покровителстват, и всякакви странности ги привличат. Но струва ми се, като виждам неспокойните погледи, които моята красива братовчедка хвърля от време на време из стаята, че в нея има известно кокетство.

— В това си напълно прав, Лъмли — отговори лорд Саксингъм, като се засмя, — но няма да я мъмря дето съкрушава сърца и отхвърля предложения, ако най-после се съгласи и се установи в Дукството…

— В Дукството…! — повтори Лъмли разсеяно. — Добре, ще отида да се представя. Виждам, че се изморява вече с италианеца. Ще разменя с нея мисли относно Дукството, драги лорде.

— Добре, аз не смея да направя това — отговори бащата, — тя е едно отлично момиче, но богатите наследници са винаги особени. Много глупаво е от моя страна да се лиша от всякакъв контрол върху състоянието й. Ела да ме видиш скоро, Лъмли. Предполагам, че пак ще заминеш в странство?

— Не, ще се установя в Англия, но за проектите и плановете си ще поговорим по-нататък.

След като каза това, Лъмли се промъкна тихо до Флорънс. Имаше нещо у Ферърс, което беше забележително поради самата му простота. Ясните му и остри черти с късата коса и високото чело, абсолютната скромност в облеклото и безшумното, леко и себевладеещо се спокойствие в движенията му, бяха в силна противоположност с всичко у италианеца, до когото той сега стоеше, Флорънс погледна към него, малко удивена от натрапчивото му идване.

— А, не можеш да си спомниш за мен! — каза Лъмли, засмивайки се весело.

— О! — извика Флорънс. — Това си ти действително, драги братовчеде, скъпи Лъмли! Изглежда е минало цял век откак се разделихме.

— Не говори за векове — това е неприятна дума за един човек на моите години. Извинете, господине, ако ви обезпокоих.

И Лъмли, с нисък поклон седна на мястото, което Цезарини, който беше станал малко срамежливо, беше освободил за него. Кастручио изглеждаше незасегнат, но се оттегли недоволен и седна на отдалечено място, Флорънс го забрави веднага след възхищението си от срещата с Лъмли.

— И така, аз се завърнах — продължи Лъмли, — да те намеря неземна красавица и очарователна кокетка. Не се изчервявай!

— Наистина ли ме наричат кокетка?

— О, да, и мисля, че имат право.

— Може би заслужавам упрека. О, Лъмли, как мразя всичко, което чувам и виждам!

— Как? Дори дука…

— Да, страхувам се, че и той не прави изключение.

— Баща ти ще полудее, ако те чуе.

— Баща ми! Бедния ми баща! Да, той мисли, че аз, Флорънс Лейсълс, съм създадена да нося дукска корона и да давам най-хубавите балове в Лондон.

— А, моля ти се, за какво е създадена Флорънс Лейсълс?

— Не мога да отговоря на този въпрос. Страхувам се от незадоволство и омраза.

— Ти си една загадка, но аз ще се потрудя и няма да си почина, докато не я разгадая.

— Ще бъда упорита при това положение…

— Благодаря. По-добре да бъдеш упорита, отколкото да ме мразиш.

— О, ти трябва много да се промениш, за да мога да те намразя.

— Действително! Какво си спомняш за мен?

— Че беше искрен, смел и следователно, предполагам, верен! Направи силно впечатление на лелите ми и на баща ми с твоята омраза към вулгарните лицемерства в живота, който водехме. О, не! Аз не мога да те мразя!

Лъмли повдигна очите си към тези на Флорънс. Той я гледа продължително и с внимание. Амбициозни надежди се породиха в него.

— Драга ми братовчедке — каза той с променен и сериозен тон, — аз виждам нещо в теб, което подхожда да бъде редом до мен. Радвам се, че твоят глас е един от първите, който ме кара да затвърдя решението си да остана в работлива Англия!

Лъмли си помисли, че е намерил известна пътечка към сърцето на братовчедката, и започна да разширява кръга на разговора с необикновено красноречие. Флорънс го слушаше внимателно, но не със симпатия. Лъмли се излъга. Неговата амбиция не можеше да привлече идеалиста с широка душа. Неговият егоизъм се виждаше във всичко, което си въобразяваше, че би изглеждало възвишено у него. Положение, власт, титли, всичко това изглеждаше ниско и вулгарно за тази, която ги имаше всеки ден.

От отдалеченото място, където се намираше, дукът продължаваше от време на време да отправя студени погледи към Флорънс. Неговите симпатии към нея изглежда не бяха намалели поради това, че тя не му обръщаше внимание. В него имаше нещо великодушно и той я разбираше. Най-после той си отиде. И започна сериозно да мисли Флорънс да му бъде жена. Не жена за любов, а жена, чрез която би могъл да придобие почести и да стане наследник на състояние.

От ъгъла, в който се намираше, с блянове още по-суетни и смели, Кастручио Цезарини също отправяше погледите си към царственото чело на голямата наследница. О, да, тя имаше душа. Тя можеше да мрази титлите и да уважава гения. Каква победа над Дьо Монтен, над Малтрейвърс, над целия свят, ако той би могъл да спечели ръката, за която толкова мъже въздишаха напразно! Колкото и да се считаше чист и възвишен, родът и богатството беше това, което Цезарини обожаваше у Флорънс. А Лъмли, по-близо може би до наградата от другите, макар и още далеч, продължаваше да разговаря красноречиво и с блестящи очи, докато студеното му сърце обмисляше всяка дума, диктуваше всеки поглед и чертаеше (светските хора понякога са най-прозорливите) картата на един царски път към богатство. А Флорънс Лейсълс, когато гостите се разотидоха и се прибра в стаята си, забрави и тримата. С болезнена романтичност, която често се забелязва у тези, на които съдбата се усмихва най-много, тя започна да мечтае върху идеалния образ, който би могла да обича.

По това време Ърнест Малтрейвърс беше достигнал много голям успех. Безспорно, случаят му помогна наравно с достойнствата му, както обикновено се случва.

Това беше разцветът на неговата младост. Постигна слава и богатство, уважаван и ухажван. Но точно тогава се разболя сериозно. Това не беше активна или определена болест, а едно общо разстройство на нервите, едно отпадане на цялото тяло. Деятелността му, може би, започна да говори против него. В младостта си той беше много подвижен и честите упражнения на тялото му дадоха като резултат един неспокоен и пламенен дух. Промяната от атлетически към седящ живот, умората на мозъка, страстта към знания, която денонощно държеше ума му напрегнат, повлияха зле на една естествена, но силна конструкция. Бедният автор! Колко малко са ония, които го разбират и му влизат в положението! Той изхабява младостта и здравето си. Освен това имаше и още нещо — сърцето му беше твърде самотно. Той живееше без хубавите семейни връзки, запознанствата и приятелствата, които създаваше, за момент го възбуждаха, но не притежаваха очарованието, което дават удобствата и утехите. Кливлънд прекарваше повече от времето си на полето. Беше с много по-тих темперамент и толкова възрастен, че въпреки голямото приятелство, което съществуваше между тях, налице беше липсата на възможността за интимна размяна на мисли, от каквато чувстват нужда, като от ежедневна храна, чувствителните, натури. Брат си (както читателят е забелязал, за него до сега се споменава твърде малко), Ърнест виждаше много рядко. Полковник Малтрейвърс, един от много известните и хубави мъже на своето време, се беше оженил за красива дама и живееше главно в Париж. Само за няколко седмици през ловния сезон той идваше във вилата с няколко приятели, които по нищо не приличаха на Малтрейвърс. Братята си кореспондираха редовно всеки три месеца и се виждаха веднъж в годината. С това се изчерпваше всичко, което знаеха за себе си. Ърнест Малтрейвърс беше сам в света със студения, загрижен призрак, наричан Репутация.

IV

Беше късно през нощта. Пред маса, покрита с паметници на науката и мисълта, седеше млад човек с бледо и изморено лице. Часовникът в стаята показваше, ясно всяка минута, която намаляваше пътешествието към гроба. Седящият до масата имаше загрижено и очаквателно изражение на лицето. От време на време поглеждаше към часовника и си мърмореше нещо. Какво ли очакваше с нетърпение младият човек — писмо от някоя обожавана госпожица, или утешително ласкателство от някого, предаден на Изкуството и книжовността? Не, мечтателят беше далеч от тук. Ърнест Малтрейвърс очакваше визита на доктора си, защото внезапна мисъл го бе обезпокоила в този късен час. Най-после се чу добре познатото почукване и след няколко минути докторът влезе. Той познаваше добре особените неразположения на занимаващите се с умствен труд, и колкото беше любезен, толкова и опитен.

— Драги ми господин Малтрейвърс, какво има? Как се чувствате? Надявам се, не сте сериозно болен. Усещам бавен и неправилен пулс, но няма температура. Вие сте нервен.

— Докторе — каза Малтрейвърс, — не ви повиках в това късно време поради някакъв страх или сприхав каприз на някой инвалид. Когато ви видях тази сутрин, вие загатнахте някои неща, които ме тревожат от тогава насам. Това, което може да очаква съвестта и душата, без да се губи много време, зависи много от пълното ни познаване на действителното ни положение. Ако ви разбирам правилно, остава ми да живея още малко време, така ли?

— Господи! — каза докторът, като обърна главата си настрана. — Вие сте преувеличили това, което исках да ви кажа. Аз не съм казал, че се намирате, както обикновено се изразяваме, в опасност.

— Тогава, възможно ли е да живея дълго?

Докторът се изкашля и след малко отговори:

— Това не може да се каже с положителност, драги ми приятелю.

— Бъдете откровен с мен. Плановете на живота трябва да бъдат базирани върху пресмятания, които ние може да направим, като знаем неговата вероятна продължителност. Не мислете, че съм толкова слаб или страхлив, за да се стряскам от някоя пропаст, която може да съм приближил несъзнателно. Аз желая, не, аз ви заповядвам да бъдете категоричен.

Имаше нещо усърдно и трогателно в гласа и маниерите на болния, което дълбоко развълнува и направи силно впечатление на добрия доктор.

— Ще ви отговоря искрено — каза той, — вие преуморявате вашите нерви и мозък. Ако не си отпочинете, ще се изложите на сериозно заболяване и преждевременна смърт. За няколко месеца, може би за няколко години, напълно трябва да прекъснете умствения труд. Мъчителна ли е тази присъда? Вир сте богат и млад — забавлявайте се докато можете.

Малтрейвърс, изглежда, беше доволен. Той промени темата на разговора и говори с лекота за различни неща. Едва когато неговият доктор си отиде, той се отдаде на мислите, които горяха в него.

„О! — той почти извика, когато стана и започна да се разхожда из стаята с бързи крачки. — Сега, след като виждам пред себе си широкия и осветен път, трябва ли да бъда осъден да спра и да се отклоня? Една голяма империя се издига пред погледа ми, по-голяма от тази на Цезарите и завоевателите изобщо. Една империя, трайна и универсална в душите на хората, която не може да бъде унищожена от времето. А смъртта напредва към мен, приближава се и скелетната й ръка ме отблъсква назад към нищожеството на обикновените хора.“

Той се спря до прозореца, отвори го, наведе се навън и започна да диша жадно. Небето беше ясно и спокойно, докато зората се появяваше студено на фона на бледнеещите звезди. Хорските свърталища за леност и удоволствия бяха пусти и празни. Нищо, освен Природата, не беше будно.

— О, звезди! — прошепна Малтрейвърс от дълбочината на развълнуваното си сърце. Ако бях равнодушен към вашата тържествена красота, ако Небето и Земята не бяха нищо друго за мен, освен въздух и пръст, ако бях от някое тъпо и зяпащо стадо, аз бих могъл да продължавам да живея и да се спусна в гроба след много безплодни години. Това е, защото копнея за великите неща на едно безсмъртно същество, в което живота се гърчи и отдръпва от мен. Настрана! Аз няма да се вслушам в тези човешки и материални неща, и няма да считам живота за нещо по-велико от нещата, за които трябва да живея. Изборът ми е направен, славата е по-убедителна от гроба.

Той се оттегли нетърпеливо от прозореца, очите му блестяха, гърдите му се повдигаха. Той започна да се разхожда из стаята с вид на монарх. Всичките изчисления на благоразумие, всичките кротки и методични разсъждения, с които се стремеше от време на време да превърне разярения човек в една кротка машина, се изпариха пред изблика на силните и заповеднически страсти, които преминаваха през душата му. Кажете на някого, във върха на неговите успехи, че той носи смъртта в себе си, и ще видите дали има кризи на мисълта, които могат да съдържат повече страх и да бъдат по-ужасни!

Малтрейвърс малко обръщаше внимание на славата, докато тя не беше дошла при него, и при всяка стъпка се повдигаха нови планини. Всяка нова догадка осветляваше някоя нова истина, която изискваше усилване или защита. Съперничеството и състезанието разгорещяваха кръвта му и държаха ума му в пълно напрежение. Той биваше винаги в действие, винаги прогресиращ, окуражаван дори повече от сарказмите на неприятелите, отколкото от хвалбите на приятелите. Когато се започне една кариера, нима има друго спиране, освен в гроба? Къде е определената граница на тази амбиция, която, като източната птичка изглежда винаги хвърчаща и никога неслизаща на земята? За нашите имена могат да се произнесат едва след смъртта ни. Духовете на постиженията ни се превръщат в наши преследвачи и наши отмъстители, ако престанем да вървим, или прекъснем започнатото в ранното си минало. Почивката е забрава. Със спирането се разваля цялата мрежа, която сме изплели, докато гробът се затвори над нас и хората, тъкмо тогава, когато е твърде късно, извършват баланса между нас и съперниците ни. Преценяват ни не според най-малките, а според най-големите успехи, които сме достигнали. О, какво съкрушително чувство на немощ ни обзема, когато почувстваме, че тялото ни не може вече да поддържа ума ни. Когато ръцете ни не могат да изпълняват вече това, което душата, винаги тъй активна, предначертава и желае! Когато буйният ни живот придобива все по-бързо и безнадеждно мъртва форма, идеите — живи, изливащи се богати и златни, се сблъскват с разклатените ни нерви, немощното тяло и изморените очи! Духът, жаден за свобода, за простор, а проклетото и задушаващо съзнание, че ще бъдем притиснати и затворени в тъмницата — нашата гробница, ни обсебва все по-упорито! Не говорете за свобода, няма свобода за този, който е загрижен за здравето си. Разклатеното здраве на когото е мъчение за неговия гений!

Малтрейвърс прекъсна мислите си най-после и се облегна на канапето изтощен. Неволно и сякаш с усещането, че ще притежава полуосъзнато средство за прогонване на тормозещите го безполезни чувства, той взе няколко писма, които от няколко часа стояха неотворени на масата. Всяко едно от тях изглежда се подиграваше с положението му. Те изглежда говореха със симпатия за възвишени и умни неща — някой му пожелаваше блестящо бъдеще в обществения живот, друг (Кливлънд) се гордееше като пророк, чиито предсказания се изпълняват. При последното писмо Малтрейвърс въздъхна дълбоко и се позамисли. То беше писано с непознат почерк и не беше подписано. Имаше нещо в първите небрежно прочетени изречения, което прикова вниманието му. Почеркът беше дребен и красив, но по-ясен и смел, отколкото обикновения женски почерк:

V

— Не мога да си обясня — каза един младеж от една група, която се беше събрала край входа на един клуб на улица Сейнт Джеймс, — не мога да си обясня какво се е случило с Малтрейвърс. Забелязвате ли колко много се е променил. Прегърбил се е като някой старец и едва повдига поглед от земята. Сигурно е нещо натъжен и болен.

— Може би пише нещо ново.

— Или може да се е оженил.

— Или е забогатял — богатите хора са винаги нещастни.

— Ха, Ферърс, как си?

— Е, и така, какви новини? — попита Ферърс.

— Ратлър губи.

— О, в политиката ли?

— Какво ни интересува политиката. Политиката е винаги мръсотия. Да не си започнал да се занимаваш с политика?

— На моята възраст какво друго бих могъл да правя?

— Разбрах това от шапката ти. Всички политици носят странни шапки: това е много забележително, но е белег на болестта.

— Шапката ми! Странна ли е? — попита Ферърс.

— Ами кой е виждал някога подобно нещо?

— Радвам се, че мислите така.

— Защо, Ферърс?

— Защото е разумно в нашата страна да се подигравате на дребните неща. Когато хората се занимават с шапката ви или с колата ви, формата на носа ви или някоя брадавица по брадичката, изпускат хиляди по-важни неща, но си запазват малко повече нервите.

— Колко си смешен, Ферърс! Добре, ще вляза вътре да прочета вестниците, а ти…

— Ще отида на една-две срещи и ще се радвам на шапката си.

— Довиждане. Между другото, твоят приятел Малтрейвърс току-що мина от тук и изглеждаше замислен. И като че ли говореше на себе си! Какво става с него?

— Скърби, може би, затова, че не носи странна шапка, на която да могат господата да се смеят и да оставят останалото в него на спокойствие. Довиждане.

Ферърс отмина. Скоро се намери в парка. Към него се присъедини господин Темпълтън.

— Е, Лъмли — каза последният (тук трябва да се отбележи, че маниерите и тонът на Темпълтън съдържаха много по-голямо уважение към неговия внук от по-преди), — е, Лъмли, можа ли да се видиш с лорд Саксингъм?

— Видях се, драги, и съжалявам, че трябва да ти кажа…

— И аз си мислех така… — прекъсна го Темпълтън. — Няма никаква признателност сред обществениците, никакво желание по високите места да се отдава почит на добродетелта.

— Извинявай, но лорд Саксингъм заявява, че ще бъде възхитен да подкрепи възгледите ви, и че никой друг не заслужава повече от вас една графска длъжност. Но…

— О, да, винаги ще има някое „но“!

— Но има извънредно много претенденти понастоящем, които е невъзможно да бъдат задоволени. И… и, но мисля, че не трябва да продължавам…

— Продължавай, драги, моля те.

— Лорд Саксингъм е, откровено казано, човек, който обръща голямо внимание на семейството си. Женитбата ти, драги чичо, която е един извор на най-голяма радост за мен, пречи на вероятния шанс за твоето щастие и титла, ако придобиеш последната, тя да премине… като собственост на…

— На теб! — прекъсна го Темпълтън сухо. — Твоят роднина изглежда открива за пръв път колко скъпи са твоите интереси за него.

— За мен лично, драги, роднината ми не иска да знае никак. Но той иска да знае много за всеки член от неговия род — дали ще бъде богат и ще заема висок пост. Това увеличава кредита и кръга на неговите връзки. А лорд Саксингъм е човек, когото връзките подкрепят, за да бъде велик. За да съм ясен пред теб, той няма да напрегне усилия, тъй като не вижда с какво ще се ползва от това неговия роднина, или как ще се засили неговия род.

— Обществена добродетел! — възкликна Темпълтън.

— Добродетелта, драги чичо, е като жена: като частна собственост е отлична, но обществената добродетел е като всяка друга публична жена, или иначе казано — проститутка.

— А! — изсумтя раздразнено Темпълтън, който въобще не беше предразположен да държи на внука си лекция за неправилността на горното, което в друг случай би направил. Защото господин. Темпълтън беше един от онези, които считаха за порочно да се говори, че порокът съществува в света. Той се дразнеше много, когато някой наричаше нещо направо с името му.

— Няма ли госпожа Темпълтън някои връзки, които биха могли да са от полза за теб?

— Не, драги — извика чичото със силен глас.

— Съжалявам за това, но ние не може да очакваме всичко. Ти си се оженил по любов; имаш един щастлив дом, очарователна съпруга — това е по-добро от една титла и от една изящна любовница.

— Господин Лъмли Ферърс, по-добре ще направиш да не изказваш утешенията си. Моята съпруга…

— Те обича много, смея да кажа — рече внукът. — Тя е много чувствителна. Обича поезията. О, да, тя трябва да обича този, който е направил толкова много за нея.

— Да съм направил толкова много! Какво искаш да кажеш?

— Ами, със своето богатство, със своето положение, със своята справедлива амбиция ти си могъл да се ожениш за която пожелаеш… И освен това, оставайки неженен, ти си могъл да запазиш интереса на роднините си, но това не е важно! Ти си се оженил за една дама без връзки. Какво повече би могъл да направиш за нея?

— А, ти не знаеш всичко.

Тук Темпълтън се спря, като че ли щеше да каже твърде много, и се намръщи; след кратко мълчание продължи:

— Лъмли, аз съм се оженил така, като казваш… вярно е. Ти може да не бъдеш мой наследник, но аз ще се погрижа за теб, ако заслужиш обичта ми.

— Драги чи…

— Не ме прекъсвай, аз имам план за теб. Нека нашият интерес бъде общ. Титлата може пак да премине върху теб. Аз може да нямам мъжка рожба — каза чичото и помисли за някоя разумна сума. — Младите хора имат разходи, но бъди благоразумен, ако искаш да живееш добре в света и не те открия никога в някоя яма.

— Моите най-големи, моите най-сърдечни благодарности!

— Мълчи, виж се пак с лорд Саксингъм. Аз трябва и ще постигна това.

Темпълтън изпрати внука си и замислено продължи към Хайд парк, където го чакаше колата му. Щом влезе в именията си, видя дъщеря си да тича по поляната, за да го посрещне. Сърцето му се смекчи. Той спря колата и слезе. Помилва я, започна да играе с нея. И да се смее, когато тя се смее. Никой родител не можеше да бъде по-привързан от него.

„Лъмли Ферърс има способности, които биха ми правили чест — каза си замислено, — но неговите принципи изглеждат колебливи. Обаче, сигурно е, че тези прями маниери са белег за наличието на едно добро сърце!“

В това време Ферърс се отправи с повдигнат дух към къщата на Малтрейвърс. Приятелят му не си беше у дома, но Ферърс никога не считаше за нужно присъствието на хазяина, за да се разположи като у дома си. Книги имаше около него в изобилие, но Ферърс не беше от тези, които четат за удоволствие. Той се облегна на удобен стол и започна да плете нови мрежи на амбиции и интриги. Най-после вратата се отвори и Малтрейвърс влезе.

— Хей, Малтрейвърс, колко зле изглеждаш!

— Бях зле, но имам подобрение. Както докторите препоръчват промяна на въздуха на обикновените болни, така и аз ще опитам промяна на навиците. Трябва да бъда деятелен; сегашното ми положение изисква активност. Засега ще трябва да оставя книгите. Виждаш ме в едно ново положение.

— Какво?

— Това на общественик. Влязох в Парламента.

— Учудваш ме! Поздравявам те и ти завиждам. Бих желал и аз да бъда в Парламента!

— Ти! Никога не съм мислил, че си обзет от политическа мания.

— Политическа! Не, но това е най-почтения начин да се живее щастливо върху гърба на обществото.

— Гледаш на въпроса по много особен начин. Но аз мислих някога, че си Бентамит, и че твоето мото е „Най-голямо щастие за най-много хора.“

— Най-голямото число за мен е единицата. Съгласен съм с питагорейците: „Съединението е най-съвършеният принцип за творчеството!“ Сериозно, как можеш да сгрешиш принципа на мнението с принципа на поведението? Аз съм Бентамит като логик, но щом изляза от кабинета сред открития свят, оставям спекулациите на другите и действам за себе си.

— Ти си поне повече искрен, отколкото разумен в тези си признания.

— Тук грешиш. Когато се афектираме и изглеждаме по-лоши, тогава ставаме популярни и ни считат за честни и практични хора. Грешката на моя чичо е дето е лицемер на думи: с това рядко се постига нещо. Бъди откровен в думите си и никой няма да подозира лицемерие в намеренията и действията ти.

Малтрейвърс погледна строго Ферърс. Нещо възбуди негодуванието му. Неприятен му беше платонизма в лесната мъдрост на стария му приятел. Но той почувства, почти за пръв път, че Ферърс беше човек, който ще се издигне в света, и въздъхна: заради света.

След един кратък разговор на различни теми беше съобщено за пристигането на Кливлънд. И Ферърс, който мислеше, че не може да извлече нищо от Кливлънд, скоро си отиде, Ферърс сега беше станал икономист на времето си.

— Драги ми Малтрейвърс — каза Кливлънд, когато останаха сами, — тъй много се радвам, че те виждам. На първо място защото разширяваш своята полезна кариера.

— Полезна ли… добре, така да е! Животът е тъй несигурен и тъй кратък, защото ние не можем твърде бързо да постигнем малкото, което той може да даде в необятното поле на красивото и честното. А и двете от тях принадлежат и образуват полезното. Но в политиката и в изкуството ни обкръжават опасни съмнения и мрак! Ако се отнесем снизходително към злоупотребите, излъгваме разума и честността ди; ако ги атакуваме, колко много и колко фатално може да разбърка това тържествения приет ред, който е главната част в обществения механизъм! Колко малко някой, чийто способности, да речем, не съвпадат с този груб път и с тази атмосфера, може да бъде улеснен в дейността си!

— Той може да направи много, дори без красноречие и труд. Може да направи много, ако даде пример сред една тълпа от егоистични претенденти и разгорещени фанатици, на един честен и свободен от страсти и пристрастия човек. Може да направи и още повече, ако служи заедно с представителите на литературата, ако се освободи чрез една амбиция, издигаща се над условията и изгодите. Може и да докаже, че спекулативното знание не е отделно от практическия свят, и да поддържа достойнството на незаинтересоваността, която трябва да принадлежи на науката. Но целта на научния морал е не само да се служи на другите, но и да се усъвършенства и нашата индивидуалност. Нашите собствени души са едно тържествено поверение на нашия живот. Ти ще имаш своя принос със своята опитност по отношение на човешките мотиви и активните хора. И каквито и допълнителни знания да придобиеш, ще станеш еднакво известен и еднакво полезен, независимо дали те ще бъдат съобщени чрез действия или чрез книги. Достатъчно за това, драги ми Ърнест. Аз дойдох да вечерям с теб и да ме придружиш тази вечер до една къща, където ще се чувстваш добре, и за която, вярвам, ще се заинтересуваш. Не, никакви извинения. Обещах на лорд Латимър да го запозная с теб. Той е един от най-известните хора, който ще те въведе в политическия живот.

Такава промяна на навиците, от кабинета — в сената, беше възприел Малтрейвърс и то в такова здравословно състояние, което обикновено би служило на много хора за извинение на мързела им. Той не можеше да бъде мързелив. Беше казал направо на Ферърс, че „действието е основната черта на неговото съществувание“. Ако специфичната му разгорещена и болезнена мисъл се беше отказала от ролята си да бъде един мъчителен господар на нервите и мозъка, то грубото и лесно следване на практическата политика би оставило въображението и интелекта да си почиват и би възбудило по-грубите качества и дарби, които въодушевяват без да изтощават. Така поне си мислеше Малтрейвърс. Той помнеше дълбоката мисъл на един от неговите любими германски писатели: „За да се поддържат духът и тялото в съвършено здраве, е необходимо да се свикне понякога с вземането на участие в обикновените дела на хората“. А анонимната кореспондентка? Дали нейните насърчения имаха някакво влияние върху решението му? Не знаем. Но, когато Кливлънд си отиде, Малтрейвърс отключи чекмеджето на масата и прочете наново последното писмо, което беше получил от непознатата. Последното писмо! Да, тези писма сега бяха станали чести.

VI

В къщата на лорд Латимър се бяха събрали около стотина души, които рядко се виждаха заедно в лондонското общество, защото търговията, политиката и литературата отвличат повечето от известните хора и в къщите, които приемат светското общество, обикновено се събираха хора, които са по-близо до безделието и богатството. Дори хората на удоволствието намираха тези събирания отегчителни и ги отбягваха. Но имаше няколко десетки къщи, притежателите на които бяха отдалечени и стояха над горния обичай, в тях един чужденец можеше да се види събран с много от забележителните хора на знаещата и мислещата Англия. Самият лорд Латимър беше бивш министър в кабинета. Беше се оттеглил от обществения живот под претекст лошо здраве. Но в действителност това беше, защото шумният живот не подхождаше на неговия нежен, не кой знае колко силен, но усъвършенства внимателно ум. С висока репутация и с отлична кухня, той се радваше на голяма популярност както в своята партия, така и в обществото изобщо. Беше центърът на един малък, но отбран кръг от познати, които сега пиеха вино в „Латимър“, цитираха изречения на Латимър и го обичаха твърде много, тъй като, като не беше вече автор и министър, той не им се изпречваше на пътя.

Лорд Латимър прие Малтрейвърс с най-голяма вежливост и го покани на масата да вземе участие в играта на карти с него, което беше един от най-големите комплименти, каквито лордът можеше да му отдаде. Но, когато гостенинът отказа предложената му чест, лордът го отпрати към госпожата си, и скоро беше погълнат отново в играта си.

Докато Малтрейвърс разговаряше с госпожа Латимър, той повдигна очи и видя срещу себе си млада дама с такава забележителна красота, че едва можа да се въздържи да не изрази удивлението си с възклицание.

— Коя е тя? — попита, съвземайки се. — Как се казва? Странно е, че дори аз, който се движа толкова много сред обществото, съм принуден да запитам за името на жена, чиято красота вече трябва да я е направила прочута!

— О, това е госпожица Флорънс Лейсълс. Тя дебютира в обществото миналата година. Действително е много блестяща, но има много повече ум, отколкото красота. Ще ми позволите ли да ви представя?

При това предложение Малтрейвърс беше обзет от някаква странна срамежливост и като че ли отблъскващо недоверие. Това сякаш беше някакво предчувствие за опасност и зло. Той се отдръпна и почувства намерение да се извини с нещо, но госпожа Латимър не обърна внимание на смущението му и вече беше отишла до госпожица Флорънс Лейсълс. След миг тя кимна на Малтрейвърс в знак да се приближи и го представи на госпожицата. Докато се поклони и седне до новата си познайница, той не можа да не забележи, че бузите й бяха живо зачервени, и че тя го прие с едно смущение, което не беше обикновено дори за дами, току-що влезли в обществото. Той остана по-скоро озадачен, отколкото поласкан от тези признаци на смущение, някак приличащо на неговото. И първите изречения от техния разговор бяха изказани с известна несръчност и резервираност. В този момент, за учудване може би, и за облекчение на Ърнест, към тях се присъедини Лъмли Ферърс.

— А, госпожица Флорънс, целувам ръката ви. Очарован съм, че ви виждам, че сте се запознали с приятеля ми Малтрейвърс.

— Кое е накарало господин Ферърс да закъснее тъй много тази вечер? — каза хубавата Флорънс с внезапна лекота, която донякъде сепна Малтрейвърс.

— Бях на една непривлекателна вечеря, това е всичко! Нямам друго извинение. — И Ферърс седна на един свободен стол от другата страна на Флорънс Лейсълс и започна да разговаря словоохотливо и безспирно, като че ли се стремеше да монополизира вниманието й.

Ърнест не беше толкова много пленен от маниерите на Флорънс, колкото бе поразен от красотата й, и сега, виждайки я очевидно да се ангажира с друг, стана и тихо се отстрани. Скоро се присъедини към друга групичка, разговаряща върху поглъщащи теми на деня. И когато поредната възбудителна тема на разговор способства да изпъкне неговото красноречие и мъжественост, говорещите се превърнаха в слушатели и групичката се разшири в кръг. Той стана несъзнателно предмет на всеобщо внимание и почит.

— А какво мислите за господин Малтрейвърс? — попита през това време небрежно Ферърс. — Допада ли ви?

— По-млад е, отколкото предполагах… и… и…

— По-красив, предполагам искате да кажете?

— Не! По-спокоен и по-малко въодушевен.

— Той изглежда доста въодушевен сега — рече Ферърс, — но вашият дамски разговор не е могъл да възпламени прометеевската му искра.

— Да, прав сте. Той трябваше да ме е помислил за много…

— Красива, несъмнено.

— Красива! Мразя тази дума, Лъмли. Бих искала да не съм красива. Тогава може би на интелекта ми би се отдал известен кредит.

— Хм — каза Ферърс многозначително.

— О, вие не мислите така — каза Флорънс, поклати глава, усмихна се леко и в маниерите й се забеляза лека промяна.

— Има ли значение какво мисля аз — каза Ферърс с престорена сантименталност, — когато разни лордове, господа и перове се мъчат да си пробият път до вас, да ме лишат от монопола над тази, която ревнувам?

Докато Ферърс говореше, няколко от разпръснатите около Флорънс кавалери се събраха край нея и разговорът, на който тя се превърна в център, стана въодушевен и весел. О, колко блестяща беше тя, тази несравнима с никого Флорънс! Каква плавна и блестяща грация, ум и мъдрост и дори гений излизаха от тези рубинени уста! Дори увереният в себе си Ферърс почувства гъвкавия си интелект тъп и груб в сравнение с нейния и се отдръпваше неохотно, срещайки стрелите на нейните небрежни и разточителни бързи отговори. Защото имаше някакъв присмех в природата на Флорънс Лейсълс, поради който нейният ум причиняваше повече болки, отколкото приятни преживявания. Извънредно много образована, храбра, дори до липса на женственост, на нея й правеше удоволствие да прави спор с невежеството и претенциите, дори сред най-висшите среди. И смехът, който предизвикваше тя, приличаше на светкавицата — никой не можеше да отгатне накъде ще бъде отправен следващия път.

Но въпреки че се бояха от Флорънс и не я обичаха много, тя биваше заобикаляна, ласкана и ревнувана. За това имаше две причини: първо, тя беше кокетка и второ, беше богата наследница.

И така, разговарящите в салона се разделиха на две групи: едната от тях, може да се каже, председателстваше Малтрейвърс, другата — Флорънс. Когато първата група се разпръсна, към Ърнест се приближи Кливлънд.

— Драги ми братовчеде — рече Флорънс внезапно и шепнешком на Лъмли, — твоят приятел говори за мен — забелязвам това. Иди, моля те, и ми съобщи какво говори той!

— Мисията ми няма да е ласкателна — каза Ферърс, почти мрачно.

— Не. Една мисия за задоволяване на женско любопитство винаги е едно от най-ласкателните пълномощия, с които можем да натоварим един способен посредник.

— Добре, ще изпълня вашата поръчка, въпреки че не считам това за благоволение.

Ферърс се оттегли и се присъедини към Кливлънд и Малтрейвърс.

— Тя е действително красива. Такива правилни черти никога не съм виждал. Тя е единствената жена, видяна някога от мен, чертите на която изглеждат по-класически дори от гръцките.

— Значи, това ти е мнението за моята братовчедка! — подвикна Ферърс. — Омаян си.

— Бих желал да бъде така — каза Кливлънд. — Ърнест е достатъчно възрастен, за да може да се установи някъде, и няма по-добра ослепителна награда в Англия от една богата, красива, от висок род и способна жена.

— А какво ще кажеш ти? — попита нетърпеливо Лъмли Малтрейвърс.

— Че никога не съм виждал някоя, от която да мога да се възхищавам и която да обичам повече — отговори Ърнест и излезе от стаята.

Ферърс погледна след него и измърмори нещо на себе си. След това се присъедини към Флорънс, която стана с намерение да си отива, и хващайки Лъмли под ръка, каза:

— Е, виждам, че баща ми ме търси. Нека го улесня. Хайде, Лъмли, да отидем при него. Зная, че той иска да те види. Добре… — продължи тя, без да се доизкаже, и се изчерви, докато преминаваха покрай полупразните сепарета.

— Какво ти е, братовчедке?

— Дразниш ме! Защо не ми казваш; какво говори твоят приятел?

— Че ти заслужаваш своята репутация и красота, но че не си подходяща за него. Малтрейвърс е влюбен в друга и трябва да го знаеш!

— Влюбен ли!?

— Да, в една красива французойка! Доста романтично. Една привързаност, която датира от няколко години.

Флорънс извърна настрани лицето си и не каза нищо повече.

— Той е един приятен човек, Лъмли — каза за Малтрейвърс лорд Саксингъм, когато пристигнаха при него. — Що се отнася до Флорънс, никога не я чувствам по-близо до себе си, отколкото когато се приберем у дома след полунощ и я занимавам с моите собствени мисли или с нещастните ми коне. Между другото, бих желал да обядвате с мен идната събота.

— Събота ли? За нещастие тогава съм ангажиран с чичо си.

— О, той се е отнесъл много добре с теб.

— Да.

— Господин Темпълтън добре ли е?

— Така мисля.

— Както дамите биха желали да е? — прошепна лордът.

— Не, слава богу!

— Добре, ако старчето би могло да те направи свой наследник, ние бихме помислили още веднъж върху титлата.

— Драги мой лорде, почакай! Имам една молба. Напиши два реда по този повод като загатнеш деликатно каквото е нужно.

— Никакви писма. Писмата винаги излизат във вестниците.

— Но предпазливо ги напиши тогава.

— Ще помисля. Лека нощ.