Бурен живот

I

Лъмли Ферърс беше един от малцината хора в света, които действат по широка, обмислена и организирана система. Когато беше на двадесет и една години си беше казал: „Младостта е сезонът за развлечения; успехите на средната възраст и богатствата на напредналата възраст не могат да компенсират една младост, прекарана в неприятни мъчения“. Съобразно това правило той беше решил да не се отдава на каквато и да е професия. И, обичайки пътешествията и бидейки с неспокоен темперамент, той се беше отдал в странство на всякакви развлечения, каквито умереният му доход би могъл да осигури. Доходът му се изразходваше повече на континента, отколкото у дома в Англия, и именно на континента той пътешестваше постоянно. Сега, след като прищевките и страстите на младостта бяха задоволени, и узрял от едно разнообразно и изчерпателно познаване на хората, неговите силни умствени способности се развиха и се централизираха в амбиция, която подхождаше на неговата природа, и той действаше също по определен и методичен план на поведение, който изпилваше до подробности. Имаше малко или нищо в себе си, което да се изпречи на сухите му теории чрез противоречия в практиката, понеже не беше обуздан от принципи и беше направляван от малко вкусове. А нашите вкусове са често тъй силни пречки, каквито се явяват и принципите ни. Поглеждайки върху английското общество, Ферърс видя, че на неговата възраст, с едно двойствено положение, нямайки нищо, което да рискува, за него е необходимо да захвърли всички свойства на характера на един скитник и едно момче.

„Няма нищо почтително в хубавите жилища и коли — си каза Ферърс (себе си считаше за най-голям доверител!) — и нищо установено. Те са за един живот от днес за утре. Човек не чувства съществуванието си, ако не плаща наеми и данъци и няма сметка при месаря.“

Според това схващане, той се настани удобно, без да каже нито дума на никого, в голяма къща на една от онези тихи улици, които имат претенции, че притежателите на къщите им не желаят да блестят с високо положение — улици, в които ако имате хубава къща, предполага се, че това е защото сте в състояние да имате именно такава. Той обърна особено внимание къщата да бъде точно на почтена улица. И избра улица „Джордж Велики“.

Тук отсъстваха нещата, които обикновено се срещат в жилищата на самотните мъже. Нямаше никакви украшения и кабинетни картини в тъмните приемни стаи на Лъмли. Той купи всичката стара мебел от наемателя, който го предшестваше. Тя се състоеше от пердета в тъмен цвят, столове, канапета и кресла, които имаха почтен и тържествен вид, вследствие на натрупалия се върху тях прах и тяхната двайсет и пет годишна възраст. Единствените предмети, на които обърна внимание, бяха една много дълга маса за хранене, която можеше да събере двадесет и четири души, и един нов скрин.

„Не зная — каза си той, — но забелязвам, че всички почтени семейни хора вършат това. Трябва да има някакво значение. Ще открия тайната постепенно.“

В тази къща Ферърс се настани с две слугини на средна възраст и с един прислужник, когото избра от куп кандидати, защото изглеждаше особено добре охранен.

След като се беше установил по този начин и след като беше казал на всекиго, че наемният договор за къщата е за шестдесет и три години, Лъмли Ферърс направи едно малко изчисление на вероятните си разходи, които, добре направлявани, намери, че може да възлязат на около една четвърт повече от обикновения му доход.

„Ще взема част от своя капитал — каза си той, — и ще направя опит с него за пет години. Ако сметката ми накрая не излезе и не ми бъде от полза, тогава или трябва да не се живее заради хората, или Лъмли Ферърс е много по-тъп, отколкото се мисли.“

Господин Ферърс изучи всестранно характера на чичо си, както разумен спекулант изучава качествата на една мина, в която има намерение да вложи капитала си. Много от сегашните му действия бяха преднамерени с цел въздействие върху чичото и върху света въобще. Той видя, че колкото повече може да постигне за себе си, не една шумна светска репутация, а добра, трезва и съществена сигурност, толкова повече ще е подобно мнението на Темпълтън за него, и толкова повече ще се увеличи вероятността той да бъде направен наследник на чичо си — разбира се, ако госпожа Темпълтън не отмени това с брачни туземни маслинени клончета. Тази последна опасност обаче изчезна постепенно с течение на времето поради различни причини. И, следователно, Ферърс помисли, че е разумно да се впусне в играта, на която се осмеляваше да разчита. Имаше едно нещо обаче, което смущаваше много неговото спокойствие. Темпълтън, въпреки че беше груб и строг в своето държане към съпругата си, беше очевидно привързан към нея. И над всичко питаеше силна обич към заварената си дъщеря. Грижеше се тъй много за здравето, възпитанието и малките й детински развлечения, като че ли беше не само неин родител, но изобщо много добър родител. Не можеше да търпи да я види сърдита или лишена от нещо. Беше изключително внимателен и методичен с нея. Малкото момиче от своя страна беше нежно и възхитително приятно. То увеличаваше очарователността си и обаятелността на детинските си навици с всеки изминат ден. Темпераментът й беше мил и приятен и дори многото ласки към нея, които понякога й се даваха безразборно, даваха още повече възможност да се види нейната признателна й нежна натура. Може би отмерената доброта на една по-резервирана любезност щеше да се доведе до разваляне на такава натура, чийто инстинкти са склонни към изискване и възвръщане на много обич. Тя беше растение, което при слабо слънце би изстинало и увехнало. Но под една некапризна и незаоблачена слънчева светлина, нейното сърце придоби луксозно разцъфтяване и най-мило разположение.

Всички, дори и тези, които обикновено не обичат деца, се възхищаваха от това очарователно създание, освен господин Лъмли Ферърс.

Беше му известно колко често се случваше някой богаташ, оженил се в напреднала възраст, да остави всичко на някоя млада вдовица и децата й, веднъж привързал се към тях. И той добре чувстваше, че много малко може да разчита на чувствата на Темпълтън към него. Реши, следователно, доколкото е възможно, да отчужди чичо си от младата му жена, надявайки се, че щом влиянието на жена му отслабне, това на детето ще се намали също. И така очакваше да се издигне в суетността и амбицията на Темпълтън в ролята на съюзник, който ще може да го осигури с липсващата обич. Започна да преследва тази двойна цел с голямо изкуство и умение. Най-напред се помъчи да спечели доверие и симпатии у меланхоличната и нежна майка. И постигна пълен успех в това, тъй като тя беше неопитна и неподозрителна. Сърдечните му маниери и почтителното му внимание подпомагаха изкусността, с която отстраняваше от нея влиянието на лошото разположение на господин Темпълтън върху нея. Веселостта, в която обикновено се намираше състоянието на неговия дух, придаваше жизнерадост на иначе донякъде мрачната къща. Клетата дама започна да се радва на неговите посещения и да вярва в неговото приятелство. Може би тя чувстваше задоволство, когато се прекъсваше интимността между нея и един строг и необщителен съпруг, който не изпитваше съчувствие към тъгите, от каквото и естество да са те, които я обземаха и търсеше грешки у нея, където можеше.

Следващата стъпка в политиката на Лъмли беше да насочи оръжието на суетността на Темпълтън против жена му, като постоянно опреснява съзнанието му за жертвата, която е направил с женитбата си, и за евентуалния положителен ефект от това, че би постигнал всичките си желания, ако беше направил един по-разумен избор. Като наблягаше постоянно и възможно най-правдоподобно върху този тъжен момент, той възбуди раздразнителността у Темпълтън и тя подейства на всичките му мисли, включително на тези за неговите стремежи. Обаче, за голямо учудване и недоволство на Лъмли, докато Темпълтън охладняваше към жена си, той все повече се привързваше към детето. Лъмли не беше помислил достатъчно върху жаждата и копнежа за привързаност у повечето човешки сърца. И Темпълтън, въпреки че не беше точно от тези хора, които обичат, имаше някои отлични качества: въпреки, че ако обръщаше по-малко внимание на общественото мнение, той не би боледувал за един перски сан, този негов разяждащ стремеж, както и стремежа за светост, произлизаха от едно болезнено почитание към желанието за светски почести и уважение, които чувстваше, че само способностите му не могат да му доставят. Но в дъното на душата си той беше един добродушен човек — милостив към бедните, снизходителен към слугите си и притежаваше желанието да обича и да бъде обичан, което е едно от нещата, с които атомите на вселената са циментирани и хармонизирани. Ако госпожа Темпълтън проявяваше любов към него, той би упорствал срещу всичката дипломация на Лъмли, би се утешавал при нея от всички светски неприятности и би бил един добър и дори предан съпруг. Но тя очевидно не го обичаше, въпреки че беше приятна, търпелива и съобразителна съпруга. А дъщеря й го обичаше — обичаше го тъй много, почти както обичаше майка си. Умен и проницателен, какъвто беше Лъмли, той никога не можа да разбере напълно тази слабост, както я наричаше. Защото ние никога не можем да познаваме хората напълно, освен ако имаме съвършени симпатии към тях във всичките им прояви на чувствата; а Природата не беше довършила напълно Лъмли Ферърс, като му беше отказала възможността да се грижи за каквото и да е друго нещо, освен за себе си.

Неговият план обаче да се издигне в очите на Темпълтън и да спечели неговото уважение, напълно успя. Той внимаваше животът му да не изглежда разточителен. Всичко беше трезво, тихо и добре обмислено и направлявано. Той декларира, че така се е уредил, че напълно спокойно може да живее със своите доходи. И Темпълтън, не чувайки никакъв намек за пари, нито знаейки, че Ферърс, когато е бил на континента, е изхарчил значителна част от средствата си, се успокои. Ферърс даваше доста много обеди, но не се придържаше към онзи глупав план, изработен от мнозина хора, претендиращи да познават живота, да ги превръща в средство за печелене на популярност. Той не искаше да се покаже, че дава по-хубави обеди от другите хора. Знаеше, че освен ако не сте някой много богат или много велик човек, никоя глупост не е равна на тази да се мисли, че се смекчават сърцата на приятелите ви чрез разни супи и вина! Те всички си отиват, казвайки си: „Какво право има този човек да дава по-хубави обеди от нас? Какъв ужасен вкус! Какво смешно предположение!“

Не. Въпреки че Ферърс беше епикуреец и поддържаше лукса на яденето до най-висша степен, той сервираше на приятелите си, както сам се изразяваше, „почтителна храна“. Не искаше с това да докарва край себе си духовити и блестящи оратори. Задоволяваше се да има край себе си хора с неголеми за себе си мнения и обикновено внимаваше да бъде най-умният между присъстващите и започваше да разговаря за сериозни проблеми — търговия, политика и прочее. Въздържайки веселостта си, въпреки че поддържаше прямотата си, той се стремеше да бъде възприеман като добре информирана личност и трудещ се, упорит човек, който несъмнено ще се издигне. Връзките му и известния безименен ореол на очарование около него, състоящо се главно от едно приятно лице, смела, но печелеща прямота, и отсъствие на всякаква надменност и претенции, способстваха да събира често гостите на скромната си маса, която ако не удовлетворяваше вкусовете, поне не нараняваше самолюбието на никого. Тази маса успяваше да събере достатъчно количество общественици с издигнато положение и бележити търговци и успяваше да отговори на неговите намерения. Мястото на къщата, близко до парламента, беше удобно за политиците и постепенно големите и тъмни приемни на Лъмли започнаха да се посещават от общественици, които разговарят върху хилядите планове, сплетни и интриги, с които се служи на някоя партия, или се атакува такава. Ферърс несъзнателно се опозна с парламентарните среди, дела и управляващи партии, политиката на които възприе и започна много да хвали съобразно момента. Очакваше някой ден и те да направят нещо за него.

Докато кариерата на този способен и безпринципен човек се отваряше по този начин (което разбира се не стана за един ден), Ърнест Малтрейвърс се изкачваше по един груб, трънлив и страшно труден път към тази височина, на която са построени паметниците на истински заслужилите хора. Неговият успех в обществения живот не беше блестящ, нито внезапен. Защото, въпреки че притежаваше красноречие и знания, той ненавиждаше всичките ораторски ловкости. И въпреки че беше буен и енергичен, едва можеше да бъде наречен горещ привърженик на някоя партия. Срещна голяма завист и много спънки. И грациозната и плавна общителност на темперамента и маниерите му, която в младите му години го беше направила идола на неговите връстници в училището и колежа, отдавна се беше превърнала в една студена, застинала и високомерна, макар и благородна, резервираност, която не привличаше към него животинските духове на тълпата. Но въпреки че говореше рядко и изслушваше мнозина с половината от вниманието си, в по-ентусиазирано разположение той не можеше да не привлече внимание и почит, въпреки че не беше любимец на някоя партия или коалиция. Малтрейвърс тихо израстваше сред апелираната широко от него вяра в своите праведни намерения, неподкупна честност и правилни и добре обмислени възгледи. Задоволяваше се да остане в очакване на своето време.

Всеки ден той ставаше все по-привързан към тази единствено вярна философия, която прави човека, доколкото света може да позволи, една действително свободна институция. И от височината на едно спокойно и кротко себеуважение той чувстваше как слънцето грее над него, докато враждебни облаци се разпростираха мрачно и отблъскващо отдолу. Не презираше, нито отблъскваше твърдоглаво мненията на другите, но не им се подмазваше и не ги ласкаеше. Там, където считаше, че трябва да одобри, той одобряваше; където считаше, че трябва да презира — презираше. Има много случаи, в които един честен, добре образован и с добро сърце човек, е много по-добър съдия от тълпата за това кое е право и кое е криво. И в тези работи той не струва нищо, ако остави тълпата да го обърка или примами да се откаже от съждението си. Публиката, ако се отнесете снизходително към нея, е една най-проклета бъбрица, завираща носа си в хорските работи, където няма право да се произнася и бърка. И в тези случаи, когато публиката биваше нахална, Малтрейвърс презираше и се противопоставяше на нейното бъркане тъй гордо, както би постъпил с бъркането на всеки нахален член от нахалното цяло. Именно тази смес от силна обич и дълбока почит към всички хора и спокойно презрение към онази капризна шарлатанка — тълпата — направи от Ърнест Малтрейвърс един оригинален и самотен мислител и един актьор, в действителност скромен и добродетелен, а наглед арогантен и необщителен. В човека, който зависи от другите за поддържане на моралното си съществувание, има една ясно определена морална нищета — липсата на себеуважение.

Обзет от тази философия, той следваше своя горд и самотен път и чувстваше, че в дълбоката душа на човечеството, когато завистта и предразсъдъците изчезнат, ще се появи симпатия към неговите мотиви и кариера. Що се отнася до здравето му, както винаги, от опита можеше да се види резултата. Никаква умора от груба работа, в случая от многобройни тъпи речи в късни часове, не можеше да причини ужасно изтощение, както това правят усилията на душата да се изкачи към висшата атмосфера на строги мисли и интензивно въображение. Ърнест познаваше много малко личните удобства и приятните преживявания, свързани с тях. Постепенно се отчужди от стария си приятел Ферърс, защото навиците им станаха противоположни. Кливлънд прекарваше повечето си време на полето и беше извънредно доволен от начина на живот на своя ученик и неговата прогресираща репутация, за да го безпокои с насърчения или съвети. Цезарини беше добил голяма литературна известност и минаваше за гений във всички периодически издания — по силата на същия принцип, който ни кара да хвалим чуждестранните певци или мъртвите (по принцип човек чувства подтик да хвали нещо, но не му е приятно да хвали тези, които му се изпречват). Цезарини беше станал, следователно, извънредно суетен. Той се кълнеше, че Англия е единствената страна, където се ценят заслугите, и вече не прикриваше завистливия си гняв по повод по-голямата известност на Малтрейвърс. Ърнест видя със състрадателна въздишка, че той се губи и разпилява способностите си в салонни дреболии. Даде си труд да го предупреди, но Цезарини го слушаше с такова нетърпение разговора им да свърши, че той се отказа. Цезарини остана склонен да продължава пътя си. И накрая Цезарини дойде до един съвършено несигурен път в живота. Неговото желание за емоционални преживявания и насищания се заловиха единствено за очакването да бъде наречен и велик, и остатъка от „гения“ му започна да изчезва с всеки нов ден.

Малтрейвърс писа няколко писма на Дьо Монтен. Писмата на Дьо Монтен утешиха Малтрейвърс за загубата на малкото подходящи за него приятели. Французинът беше станал сега известен и с високо положение човек. И неговата преценка за Малтрейвърс беше по-приятна за последния, отколкото биха били шумните одобрения на тълпата. Но през всичкото това време неговата суета биваше задоволявана и любопитството му — възбуждано от неспирната кореспонденция на тази невидима жена, която никъде не успяваше да открие. Тази кореспонденция (ако може да бъде наречена така, защото се водеше само от едната страна) вече продължаваше от доста дълго време. Нейният тон напоследък се беше изменил — беше станал по-тъжен и по-подчинен — говореше се за лъжовността, както и за наградите на славата, и с един замах на истинското женско чувство често се наблягаше повече на пленителността на утешителното отпадане, отколкото на ликуващите победи. Във всички тези писма имаше едно безспорно засвидетелстване на висок интелект и силни чувства. Те предизвикваха силен и остър интерес у Малтрейвърс, въпреки че интересът му не беше така силен, че да подтикне в него желанието да открие изпращача и да го обича. В по-голямата си част те бяха преизпълнени с иронията и горчивината на мъжкия дух, за да бъде очарован някой, който счита, че нежността е същината на женската сила. Характер говореше в тях не по-малко от ум и сърце, а той беше от тези мъже, които обичат жените да бъдат женствени, за да им се възхищават.

II

Господин Темпълтън не получи перската титла, и въпреки че не получи пряк отказ, нито направи постъпки пред висшестоящите инстанции, беше започнал да става мрачен. Той имаше голямо парламентарно влияние, богатство и прочее. Министрите бяха силни, но не искаха да губят досегашни поддръжници — примерът на напускане е заразителен. В града, който Темпълтън по-рано представляваше, и който той сега почти командваше, през една ваканция изведнъж се яви кандидат на опозиционна партия и започна борба между двамата. За учудване на партията на Темпълтън той не посочи никакъв кандидат, остави интересите си незащитени и това предизвика паника. Лорд Саксингъм отиде незабавно при Лъмли и му каза:

— Драги мой, какво е това? — какви намерения може да има чичо ти? Ние ще изгубим това място — то е едно от силните ни места.

— Защо така всички се отнесохте много зле с чичо ми? Аз действително съжалявам за това, но не мога да направя нищо.

— Ех, това проклето перство! Ще го задоволи ли това и нищо друго?

— Нищо друго…

— Значи трябва да го има.

— Но май вече е много късно.

— Ха! Така ли мислиш?

— Ще оставиш ли тази работа на мен?

— Разбира се. Ти си чудно умен човек и ние всички те ценим.

— Седни и пиши каквото ти продиктувам, драги милорде.

— Горчива подкрепа! — измърмори лорд Саксингъм.

Ферърс продължи:

Лорд Саксингъм захвърли перото на масата и започна да се смее продължително:

— Отлично, Лъмли, отлично! Много чудно, че това не ми дойде на ум по-рано.

Лъмли отвърна важно:

— Моля, продължавай, драги ми лорде.

— Ето, пиши на плика „Частно и поверително“ и го изпрати незабавно до вилата на чичо ми.

— Това ще бъде направено, драги ми Лъмли. И то ме задоволява тъй много, както и теб. Действително си човек, на когото може да разчитаме. Мислиш ли, че ще бъде уредено?

— Нямам никакво съмнение в това.

— Добре тогава, довиждане. Лъмли, ела при мен, когато всичко е уредено, Флорънс е винаги доволна, когато те види. Казва, че никой не й доставя повече удоволствие. И аз съм сигурен, че това е една рязка хвалба, защото тя е едно странно момиче.

Лорд Саксингъм се оттегли.

„Флорънс била едва ли не щастлива да ме вижда! — каза си Лъмли, поставяйки ръцете си отзад, и започна да крачи напред-назад из стаята. — Вторият план започва да ми се усмихва зад напредващата сянка на първия. Ако мога да отстраня другите, обикалящи около моята братовчедка, докато бъда в положение да се предложа аз, тогава ще имам най-голяма победа в трите царства. Кураж, храбри ми Ферърс, кураж!“

Беше късно вечерта, когато Ферърс пристигна във вилата на чичо си. Той свари госпожа Темпълтън да седи до пианото в салона. Влезе тихо. Тя не го чу и продължи да свири. Гласът й беше тъй приятен и богат на топлота, че той се спря да послуша с възхитено учудване. Често, както сега, той идваше на гости, и беше станал вътрешен човек в къщата. Но никога не беше чувал госпожа Темпълтън да свири друго, освен черковни мелодии, а тази беше популярна мелодия. Забеляза, че чувствата най-после надвиха гласа й.

Тя изведнъж прекъсна свиренето и се обърна. Лицето й беше много тъжно, и Ферърс остана поразен. Той обикновено не беше любопитен за нещата, които не го засягаха отблизо, но сега почувства любопитство към тази меланхолична и красива жена. В нейния поглед се четеше такова себеотрицание, което говореше за някакъв траен спомен на горчиво минало; едно преждевременно съкрушено сърце говореше в очите й, в усмивката и изнурените й и нерадостни стъпки. Но тя изпълняваше ежедневните си леки задължения със спокойна и съвестна редовност, което показваше, че тъгата по-скоро потискаше отколкото смущаваше мислите й. Ако товарът й беше тежък, навикът изглежда я беше примирил да го носи безропотно. И чувствата, които Ферърс сега забеляза отразени в нежните й и хармонични черти, бяха от такова естество, каквото той само веднъж беше видял преди — първата вечер, когато поезията, която е ключът на паметта, очевидно беше открила гънка, спохождана от тъжни и смутени духове.

— А, драга госпожо — каза Ферърс, като тръгна към нея, когато видя, че е забелязан. — Вярвам, че не ви обезпокоих. Посещението ми е в неподходящо време, но къде е чичо ми… къде е той?

— Той беше из града през целия ден и каза, че ще вечеря навън. Очаквам го всеки момент.

— Вие като че ли се мъчихте да отстраните усещането за неговото отсъствие. Мога ли да ви помоля да продължите свиренето. Рядко съм чувал такъв приятен глас и толкова съвършено свирене. Вие трябва да сте се учили при най-добрите италиански професори.

— Не — каза госпожа Темпълтън с леко зачервяване на изящните си страни, — учих се, когато бях млада при един учител, който много обичаше музиката и чувстваше дълбоко. Но той не беше чужденец.

— Ще ми изпеете ли пак тази песен? Вие придавате на думите красота каквато никога досега не съм откривал в тях. А те са, както и мелодията, от един мой приятел, когото господин Темпълтън не обича — Малтрейвърс.

— Негови ли са? — каза госпожа Темпълтън, разчувствана.

— Чудно е, че не знаех досега. Това е много странно!

— Кое е странно?

— Че в музиката и поезията на вашия приятел има един изказ, който ми е близък и прилича на думи, които съм чувала преди години! Млад ли е този господин Малтрейвърс?

— Да, още е млад.

— И, и…

Тук госпожа Темпълтън беше прекъсната от влизането на съпруга й. Той държеше в ръката си писмото от лорд Саксингъм — още неотворено. Изглеждаше нажален, но това беше обичайно негово състояние. Ръкува се студено с Лъмли, поздрави с глава жена си, направи забележка за огъня, седна на един удобен стол и каза:

— И така, Лъмли, мисля, че сбърках като послушах съвета ти относно този нов избор. Виждам от днешните вестници, че наскоро ще има нови перски длъжности. Ако бях проявил активност в полза на администрацията, може би щях да ги накарам поне от срам да бъдат признателни.

— Мисля, че бях прав, драги мой — отговори Лъмли. — Обществениците стават признателни по-често от тревога, отколкото от срам. Сигурните гласове, подобно на старите приятели, са най-ценени, когато мислим, че ще ги загубим. Но какво е това писмо в ръката ти?

— О, някоя молба, предполагам.

— Извинявай, то има официален вид.

Темпълтън си постави очилата, повдигна писмото, разгледа адреса и печата, отвори го бързо и след като го прочете, възкликна:

— Дай си ръката, внуче; работата е наред. Аз ще имам перството. Ти си бил прав. Ха, ха! Драга женичке, ти ще бъдеш една лейди, помисли за това, не се ли радваш? Защо не се усмихваш? Къде е детето? Къде е, питам?

— Легна си, мили — отговори госпожа Темпълтън полууплашено.

— Легна ли си? Трябва да отида да я целуна. Легнала ли си е? Запали тази свещ, Лъмли! — господин Темпълтън позвъни на звънеца. Слугата влезе и той се обърна към него: — Джон, кажи на Джеймс, че първата му работа утре сутринта е да отиде при Бакстър и му каже да не боядисва колата ми, докато не съобщя. Трябва да отида да целуна детето, действително трябва.

— Детето — измърмори Лъмли, подавайки свещта на чичо си, а той се отдалечи, Ферърс се обърна към огъня. — Какво, по дяволите, има то общо с тази работа? Очарователно малко момиче. Всъщност, обичам вашето дете, госпожо. Как го обичам! Чичо ми е привързан към него. Нищо чудно в това!

— Действително я обича много — каза госпожа Темпълтън с въздишка, която изглежда излизаше от дълбините на сърцето й.

— Симпатизираше ли й той преди да се ожените двамата?

— Да, мисля, че да.

— Нейният собствен баща не би я обичал повече.

Госпожа Темпълтън не отговори, запали своя свещ, пожела на Лъмли лека нощ и излезе от стаята.

„Изглежда подозрително — помисли си Ферърс. — Но не, това не може да бъде. Няма нищо, което да клони към подозрителност у старчето. А, невероятно — той идва.“

Темпълтън влезе. Очите му бяха влажни.

— Как е младото ангелче, скъпи? — попита Ферърс.

— Тя ме целуна, въпреки че я събудих. Децата обикновено се разсърдват, когато ги събудим.

— Така ли? Миличката. Добре, драги. Значи бях прав. Сега мога ли да видя писмото?

— Ето го.

Ферърс придърпа стол до огъня и прочете собственото си произведение със задоволството на анонимен автор.

— Колко добродушно! Колко смислено. Колко деликатно изразено. Едно двойно благоволение. Но може би то още не изразява твоите желания?

— В какъв смисъл?

— Как… ами… относно мен.

— Теб ли? Има ли нещо относно теб в него? Не съм забелязал, чакай да видя.

„Чичовците никога не са егоисти!“ — помисли си Ферърс.

Чичото сви вежди, когато прочете наново писмото.

— Това не може да бъде, Лъмли — каза той лаконично, след като свърши четенето.

— Едно място в парламента е извънредно голяма чест за един беден внук — каза Лъмли горчиво, въпреки че не чувстваше никаква горчивина, но именно това беше подходящия тон. — Аз направих зависещото от мен, за да помогна на твоята амбиция, а ти дори не искаш да подадеш ръка, за да ме побутнеш крачка напред в моята кариера. Но извини ме, драги, аз нямам право да очаквам това.

— Лъмли! — каза Темпълтън добродушно. — Ти грешиш! Имам много по-високо мнение за теб, отколкото си мислиш. Знам, че има една положителност, една трезвеност в теб, заслужаващи най-голяма похвала, и ти ще влезеш в парламента, ако искаш това. Но не от С… Аз ще дам това място на някой друг приятел на администрацията, а в замяна на това могат да ти дадат друго място. Това е всичко за теб…

Лъмли беше приятно изненадан. Той стисна горещо ръката на своя чичо и му благодари сърдечно. Темпълтън му обясни в допълнение, че местата, където фамилията е известна, са неудобни, а съпроводени с големи разходи. Лъмли се съгласи напълно с всичко.

— Що се отнася до перството, това е много добре — каза Темпълтън. След това бързо потъна в мечти, от които се сепна весело: — Да, това е много добре. Имам планове… цели. Това може да ги съедини всичките в едно. Нищо не може да бъде по-добре. Ти ще бъдеш следващия лорд. Каква титла, всъщност, да вземем?

— О, вземи нещо звучно. Ти имаш много малко състояние в земи, мисля?

— Дават ми само две хиляди годишен доход.

— Как се нарича местността?

— Гръбли.

— Лорд Гръбли!… Барон Гръбли!… Не, ужасно! Кой притежаваше местата преди теб?

— Купих ги от господин Шипшанск, от един много стар род.

— Но сигурно някой стар нормандец някога е притежавал тези места?

— Нормандец, да! Хенри Втори ги беше дал на бръснаря си — Бертрам Курвъл.

— Това е то! Лорд Курвъл! Странно съвпадение! Произхождаш от старо потекло. Колежът Хералд скоро ще установи това. Лорд Курвъл! Нищо не може да звучи по-звучно. Трябва да има някое село или селце близо до имението, което още да се нарича Курвъл.

— Боя се, че няма. Има едно, което се нарича Кодъл Енд.

— Кодъл Енд! Кодъл Енд! Тъкмо това е то, скъпи. Явно произхода на Курвъл е оттам. Лорд Курвъл! Великолепно.

— Ха, ха! — изсмя се Темпълтън, което, откакто отдавна беше станал трийсетгодишен, се беше случвало рядко с него.

Роднините останаха да седят дълго заедно и да разговарят интимно. Ферърс остана да спи в къщата и сънят му беше сладък, защото мислеше малко за плановете, вече полуизпълнени. Ловът беше това, което го държеше буден, и той спеше като някоя хрътка след улавянето на плячката. С Темпълтън не беше така. Той не затвори очи цяла нощ. „Да, да — мислеше си той, — трябва да прикрепя състоянието и титлата си към някаква цел с някаква разумна посока, Ферърс заслужава това, което имам намерение да направя за него. Положителен, добродушен, прям, той ще напредне. Да, да, виждам всичко. И направих добре, че го отклоних да не представлява С… Можеше да се породи мълва около господин Т. и разни други неприятни неща. Да, достатъчно съм умен!“

III

Лъмли бързаше да удря желязото докато е още горещо. На следващата сутрин отиде да уреди въпроса за избора си при секретаря на изборното учреждение.

Ферърс заяви, че ще представлява свободния почтен град С., имащ две хиляди и петстотин избиратели. Секретарят го поздрави и му направи комплименти.

— Напоследък претърпяхме загуби в изборите.

— Действително, претърпяхме! Три града са изгубени за последните шест месеца. Членове измират тъй не на време.

— За лорд Стънч запазено ли е място? — попита Лъмли.

Сега лорд Стънч беше едно от популярните демонстрационни оръдия на администрацията. Незаемащ никаква длъжност, но една най-полезна личност за всички правителства. Защитник на най-независимите принципи, за него се знаеше, че се беше отказал от важен пост и ценеше независимостта си. Човек, който поддържаше управлението в главните работи, когато то се почувстваше ослабено, и който имаше голямо влияние в селата. Лорд Стънч се беше отказал напоследък от едно сигурно място, за да се бори в голям град. Неговото име се цитираше като доказателство за растяща непопулярност на министрите.

— За лорд Стънч запазено ли е място? — повтори Лъмли въпроса си.

— Защо? Той ще има старото си място — Три-Оукс. Три-Оукс е едно хубаво, тихо място. Има най-почтени избиратели, много от които са от рода Стънч.

— Тъкмо подходящо за него. Въпреки това, жалко е че той не почака да вземе С. интересите на чичо ми биха го осигурили.

— Аз също си помислих това щом се отвори свободно място в С.

— Би било голям успех, ако лорд Стънч може да докаже, че голямо число избиратели благоволяват да го изберат без особени разноски.

— Без разноски! А, да, действително! Това ще докаже, че непорочносттана изборите още съществува, че Британските учреждения се намират още на висота.

— Това би могло да бъде направено, господин…

— Как, аз мислех, че вие…

— Вярно е, би било трудно да се убеди чичо ми, но той ме обича много, както знаете, аз съм негов наследник. Вярвам, че бих могъл да постигна това, тоест, ако мислите, че това би било от голяма полза за партията и голяма услуга за управлението.

— Да, господин Ферърс, то би било действително в полза и на двете.

— А в този случай аз ще взема Три-Оукс.

— Виждам това, но да се откажете от такова почетно място! Действително това е една жертва.

— Не говорете повече, това ще бъде направено. Една делегация ще се представи на лорд Стънч веднага. Аз ще се срещна с чичо си и ще се извести в С. още тази вечер, поне така се надявам. Не трябва да съм напълно уверен, защото чичо ми е странен човек, никой, освен аз не може да му влияе. Ще отида още сега.

— Можете да бъдете сигурен, че вашата любезност ще бъде оценена.

Лъмли се ръкува със секретаря и си отиде. Секретарят не беше „излъган“, както и Лъмли. Той забеляза, че Лъмли Ферърс е човек, който гледа да заеме място и достатъчно добре да работи в парламента, та заслужава да бъде подпомогнат в целта си.

След малък период от време, вестниците съобщиха за избирането на лорд Стънч от С. Правителствените вестници гръмнаха от радост, а опозиционните нападаха избирателите от С. по различни начини, и декларираха, че господин Стаут, противник на лорд Стънч, ще подаде петиция, което той никога не направи. Сред този шум Лъмли Ферърс незабелязано и безшумно се домогна до представянето на Три-Оукс.

Вечерта след избирането му, той отиде у лорд Саксингъм. Това, което се случи там, ще разкажем после.

IV

Така се случи, че същата вечер Малтрейвърс прие една от многото покани, с които лорд Саксингъм му беше правил чест. Лордът и Малтрейвърс бяха от различни политически партии, а също и в други отношения не си приличаха. Лорд Саксингъм беше умен човек, но със свой начин на мислене, дори пословично между светски хора. Макар че беше от известен и исторически род, с положение и известна лична репутация, имаше всичките амбиции на парвеню. Обръщаше особено внимание на длъжността, не от голяма любов към високо място или власт над съдбата на едно племе, а просто за важността, която му дава тя. Той много обичаше министерската надменност. Обичаше също да покровителства, запазваше добри длъжности за далечни познати, държеше на рода си до най-отдалечения негов член, накратко, той беше много земен човек. Разбираше Малтрейвърс, но с всеки изминат ден Малтрейвърс ставаше по-горд и по-горд и го мразеше. Обаче, на лорд Саксингъм се казваше, че Малтрейвърс е един напредващ човек и той мислеше, че е добре да бъде любезен към напредващите хора от каквато и да са партия. Освен това неговата суета се ласкаеше, когато около него имаше хора, за които се говори. Той беше извънредно голяма личност, за да мисли, че Малтрейвърс не може да бъде искрен, когато заявява в бележките си, че е много задължен, но много съжалява, че е принуден да откаже честта да обядва с лорд Саксингъм. Продължаваше да изпраща покани, докато Малтрейвърс, поради фаталността, която без съмнение ни направлява и контролира, най-после прие оказаното му внимание.

Той пристигна късно. Повечето от гостите бяха дошли. Като размени няколко думи с домакина, Ърнест се присъедини към другите гости. Случи се да бъде много близо до госпожица Флорънс Лейсълс. Тази дама много не се нравеше на Малтрейвърс, защото той не обичаше мъжествените и кокетни героини, а тя според него заслужаваше и двата епитета. Той често се беше срещал с нея след първия ден на запознанството си, но обикновено се задоволяваше само с един поклон или поздрав. Но сега, когато се обърна, видя че тя, като по чудо, седи сама и в нейното тъй ослепително и благородно изражение на лицето имаше очевиден белег на разклатено здраве. Той беше трогнат и развълнуван от това. Ето защо се обърна с по-голяма любезност и седна близо до нея.

— Предполагам, че бяхте в камарата, господин Малтрейвърс? — каза Флорънс.

— Да, за кратко време.

— Обичате ли живота там?

— Той е възбуждащ.

— И тази възбуда е от благороден характер…

— Едва ли може да се нарече така, страхувам се, че то е завист към нашите приятели, непочтеност към нашите неприятели, готовност да се припишат на другите най-долни подбуди, така че целите може би са велики, но средствата са много долнопробни.

— Знаех, че мислите така — каза Флорънс, като се изчерви доста.

— Знаехте? — учуди се Малтрейвърс. — Не бих могъл да си помисля, че е възможно да ви интересуват такива незначителни тайни.

— Вие не постъпихте справедливо към мен тогава — отговори Флорънс с една злъчна, но полумъчителна усмивка, — защото… но аз имах намерение да бъда нахална.

— Но продължавайте.

— Защото… тогава… аз не предполагам, че вие може да бъдете несправедлив към себе си.

— О! Вие ме считате за превзет и надменен, така обикновено се говори за мен, и вие имате право, може би да вярвате.

— Дали е имало някога някой, който да не съзнава собствените си достойнства? — запита Флорънс гордо. — Тези, които нямат вяра в себе си, имат достатъчен резон за това.

— Искате да излекувате рана, която сте причинили — отговори Малтрейвърс, усмихвайки се.

— Не, това което казах, беше оправдание за мен, както и за вас. Вие нямате никаква нужда от думи, които да ви защитават. Вие сте мъж и можете да понесете всяка надменност като цар: „Бог е моето право“. По отношение на вас, делата могат да подкрепят претенциите, но аз съм жена — грешка на природата…

— Но кои успехи, каквито един мъж може да постигне, донасят тъй бързи и чувствителни награди, като спечелените от една красива жена, от която се възхищават всички!

— Това е непривлекателна участ.

— Какво? Нима да се командват и да се притежават като роби тези, които се мислят за вечни лордове, е непривлекателна власт? Ако е така, на коя власт трябва да се завижда?

Госпожица Флорънс се обърна бързо към Малтрейвърс и го изгледа с големите си черни очи, като че ли искаше да прочете в самото му сърце. Тя отново се обърна, като леко се изчерви и намръщи.

— Има нещо подигравателно в извивката на устните ви — каза тя.

Преди Малтрейвърс да може да отговори, съобщиха за вечеря, и един чуждестранен посланик подаде ръка на Флорънс. Малтрейвърс слезе в столовата, мислейки повече за Флорънс Лейсълс, отколкото когато и да е по-рано.

Тъй се случи, че той седна срещу младата господарка на къщата (лорд Саксингъм, както е известно беше вдовец, а госпожица Флорънс беше единственото му дете). Малтрейвърс беше изпаднал в едно от онези настроения, в които душата търси да изнесе на повърхността интелектуалните дарби и придобивки на човека. Той разговаряше на общи теми, но изведнъж, като обърна очите си към Флорънс, за да привлече вниманието й по един въпрос, върху който разискваха, той забеляза че погледът й е обърнат към него с такова изражение, което прекъсна неговата веселост и го хвърли в любопитни и объркани мисли. В този поглед имаше усърдно и сърдечно възхищение, но то беше смесено с толкова много скръб, че възхищението губеше красноречието си. Малтрейвърс, като забеляза това, по-скоро беше натъжен, отколкото поласкан.

След вечерята, когато Малтрейвърс отиде в приемната зала, видя, че там е пълно с обикновената навалица от добро общество. В един ъгъл откри Кастручио Цезарини, свирещ на китара, прикрепена през рамото му с панделка. Италианецът свиреше и пееше добре. Много млади дами се бяха събрали около него, между които и Флорънс. Малтрейвърс обичаше музиката, но погледна на свиренето на Кастручио като на неприятно изпълнение. Той имаше особена идея за достойнството на таланта. Така например, и той познаваше добре музиката, и имаше мелодичен глас, който би хвърлил салона във възторг, обаче по-скоро би предпочел да бъде панаирджия, отколкото да се задоволи с „бравото“ на един приемен салон. Той беше един от гордите и най-малко суетните хора в света. Но Цезарини би събрал целия свят да го види как изпълнява най-обикновени мелодии, нали винаги мислеше, че свири добре.

— Красиво! Божествено! Очарователно! — извикаха младите дами, когато Цезарини спря и Малтрейвърс забеляза, че хвалбите на Флорънс бяха по-усърдни от тези на останалите, и че черните очи на Цезарини изпускаха искри, а бледните му бузи пламтяха с необикновен блясък, Флорънс се обърна към Малтрейвърс, а италианецът следейки очите й, се намръщи.

— Вие познавате господин Цезарини — каза Флорънс, приближавайки се до Малтрейвърс. — Той е интересна и даровита личност.

— Несъмнено. Съжалявам само, че той изхабява талантите си върху почва, която може да даде само цветя с кратък живот, и никога едно полезно растение или плод.

— Той е доволен от начина на прекарване на времето, господин Малтрейвърс, и понякога, като виждам мъките, които съпровождат по-тежкия труд, мисля, че е прав.

— Мълчание! — каза Малтрейвърс — очите му са обърнати към нас! Той слуша без да диша всяка дума, която произнасяте. Страхувам се, че несъзнателно сте завладели сърцето му, и ако е така, той плаща скъпо за прекараните сега часове!

— Не — каза Флорънс, — той е от тези, при които въображението замества сърцето.

— Има два вида любов — каза Малтрейвърс, — любов към други и любов към себе си. Раните на последната са често най-неизличими. Да, госпожице Флорънс, аз се осмелявам да ви направя едно предупреждение, ако това не ви обиди.

— А то е…?

— Да се въздържате от кокетство.

И Малтрейвърс, усмихвайки се, започна да се оттегля. Но госпожица Флорънс постави ръка на рамото му.

— Господин Малтрейвърс — каза тя с известно колебание в гласа си, — трябва да призная, че ме интересува вашето мнение. Аз съм натъжена, недоволна, нещастна. Не харесвам хората. Тези, които виждам около мен — какво представляват те? Повечето от тях са безчувствени егоисти, зле съдещи, зле възпитани, добре облечени. Малцината, които ги наричат известни — колко са егоисти те в амбициите си, колко равнодушни в целите, които преследват! Трябва ли да бъда обвинена, ако понякога упражнявам власт над тези, които по-скоро мразя, може ли да се ласкае моята суета от тях?

— Аз нямам право да разисквам това с вас.

— Не, разисквайте с мен, убедете ме, въпреки че съм раздразнителна и горда, аз имам нужда от един ръководител — очите на Флорънс потънаха в сълзи.

Предразсъдъците на Ърнест против нея бяха силно разклатени. Той беше даже донякъде заслепен от нейната красота и трогнат от неочакваната нежност, но въпреки това сърцето му не беше докоснато, и той отговори почти хладно, след кратко мълчание:

— Драга госпожице Флорънс, погледнете към другите хора. На кого може да се завижда повече отколкото на вас? Какви извори на щастие и гордост се намират пред вас! Защо тогава си създавате причини за незадоволство? Защо да не погледнете снизходително към по-малко надарените от вас? Каква утеха намирате, като наранявате сърцата или суетата на другите? Издигате ли се пред себе си? Вие претендирате да стоите над вашия пол, обаче за какво друго упреквате жените, освен за това, което сама вършите? Ето сега, аз ви обидих, признавам, че съм много груб.

— Аз не съм обидена — каза Флорънс, почти борейки се със сълзите си, и прибави на себе си: — Аз съм извънредно щастлива!

Има хора, от които даже и най-гордата жена обича да чуе критика, която опровергава безразличието.

Тъкмо в това време Лъмли Ферърс, разпален от успеха на своите проекти, влезе в стаята и бързият му поглед попадна в ъгъла, в който откри, както му се стори, едно много опасно флиртуване между богатата му братовчедка и Ърнест Малтрейвърс. Той отиде към мястото и с обичайната си прямота подаде ръка и на двамата.

— А, драга ми и хубава братовчедке, можеш да ме поздравиш. И ти също, драги ми Малтрейвърс. Как ще се смеем на лъжите на политиката, когато вие и аз, най-добрите приятели на света, седнем на противоположни места. Но защо госпожице Флорънс, не сте ме представили досега на вашия гален италианец? Allons!

Говорейки така, Ферърс се стремеше, мислейки си, че е благоразумно, да ги раздели и за негово голямо щастие, Малтрейвърс скоро се оттегли.

Ферърс много лесно, благодарение на угодливия си характер, скоро успя да говори насаме с Цезарини. Изразявайки се неприятно за Малтрейвърс и като направи няколко комплименти на италианеца, успя изцяло да спечели сърцето му. Блестящата Флорънс беше по-мълчалива и покорна отколкото обикновено и нейният глас — по-мек и по-нежен, когато отговаряше на красноречивите запитвания на Кастручио. Постепенно Лъмли потъна в мълчание и започна да слуша разговора между Флорънс и италианеца, докато изглеждаше, че е задълбочен в албума „Изгледи от Рейн“, който беше на масата.

— Да — каза италианеца с мекия си глас, — бихте ли могли да знаете как наблюдавам всяка сянка върху това небесно изражение на лицето ви. Ако то е помрачено, в мен е нощ! Ако то е светло, аз съм персиец, гледащ към слънцето!

— Защо ми говорите така? Ако не бяхте поет, щях да се разсърдя.

— Вие не се разсърдихте, когато английският поет, този студен Малтрейвърс, ви е говорил също тъй смело.

Флорънс изправи гордата си глава и въздържайки се, каза кротко:

— Господин Малтрейвърс нито ласкае, нито…

— Предполагах, че ще кажете така — каза Цезарини, стискайки зъби, — обаче, все пак, вие бяхте по-спокойна, когато изразявах своята привързаност към вас.

— Никога, господин Цезарини, никога, освен когато съм мислела, че това е обикновена галантност на вашата нация. Нека да продължавам да мисля така.

— Не, горда госпожице — каза Цезарини, — не, чуйте истината.

Флорънс стана от мястото си възмутена.

— Чуйте ме — продължи той. — Аз… аз, бедният чужденец и певец, се осмелявам да повдигна очите си към вас! Аз ви обичам!

До този миг, Флорънс никога не се бе чувствала толкова унизена и смутена. Колкото и да се беше забавлявала със суетата на Цезарини, тя не му беше дала никакъв повод да се обърне така към нея, още повече по такъв груб начин. Тя почти си помисли, че той е полудял. Но в следващия момент си спомни предупреждението на Малтрейвърс и почувства, че наказанието й започва.

— Надявам се, че вие ще говорите по-спокойно, господине, когато се видим отново — каза тя и се оттегли.

Цезарини остана като прикован на мястото си и помраченото изражение на лицето му изразяваше такива страсти, каквито рядко може да се видят върху лицата на образованите хора.

— Къде сте на квартира, господин Цезарини? — попита фамилиарният глас на Ферърс. — Ако обичате да изминем заедно част от пътя ви, след като толкова се изморихте в тези горещи стаи.

Цезарини изръмжа нещо.

— На вас не ви е добре — продължи Ферърс, — чистият въздух ще ви подейства приятно. Да вървим.

Ферърс се измъкна от стаята и италианецът механично го последва. Известно време те вървяха мълчаливо в осветената от луната нощ. Най-после Ферърс каза:

— Извинете ме, драги, но вие вече трябва да сте забелязали, че аз съм прям и странен човек. Виждам, че са ви пленили красотата и очарованието на жестоката ми братовчедка. Бих ли могъл да ви услужа по някакъв начин?

За човек запознат със света, в който живее, тази сърдечност от страна на братовчеда на една богата наследница, към един твърде неподходящ кандидат, би породила подозрение. Цезарини обаче не се усъмни в нищо и каза решително:

— О, господине, това е действително един голям удар. Предполагах, че и тя има някакви чувства към мен, тъй като досега винаги е била нежна към мен. Аз дори в стихове съм изразил любовта си към нея и не съм срещнал никакъв отказ от нейна страна.

— Тя е една ужасна кокетка! Хубавата Флорънс! Но, може би, вие имате съперник?

— Чувствам това! Видях това! Зная това!

— Кого подозирате?

— Този проклет Малтрейвърс! Той ми се изпречва навсякъде. Разтрепервам се, когато се срещнем. Виждам съдбата си.

— Ако това е Малтрейвърс — каза Ферърс сериозно, — опасността е голяма, Флорънс го познава още доста малко и той не е много възхитен от нея, но тя има голямо положение, а той е амбициозен. Тъкмо тук трябва да внимаваме, Цезарини, защото знайте, че аз също не обичам Малтрейвърс и с удоволствие ще ви съдействам във всеки план за осуетяване на неговите намерения в това направление.

— Много великодушно от ваша страна, благородни приятелю! Но той е по-богат и от по-добър род от мен.

— Това може да е така, но за една жена с положението на Флорънс, всички по-ниски степени в положението на нейните кандидати изглеждат изравнени. Разбира се, не искам да кажа, че тя би се омъжила за някой селянин или подобен на него, но аз имам симпатии към вас и ненавиждам Малтрейвърс. Тя е много романтична и обича поезията, дори предполагам, че и сама пише. О, вие ще бъдете тъкмо подходящ за нея, но уви! Как ще се видите?

— Да се видя с нея? Какво искате да кажете?

— Защо, не сте ли се обяснили в любов тази вечер? Мисля, че дочух подобно нещо. Можете ли за момент да си въобразите, че след едно подобно признание, Флорънс ще ви приеме пак? Тоест, ако има намерение да отблъсне вашата любов?…

— Не, но тя трябва… И ще ме приеме.

— Бъдете уверени, че в тази страна насилието не минава. Послушайте съвета ми, пишете й едно смирено извинение, признайте грешката си, призовете нейната милост. Като заявите, че завинаги се отказвате от това да сте неин любовник, помолете я да останете приятели. Послушайте ме, аз съм по-възрастен от вас и познавам братовчедка си. Вашата скромност ще я трогне, докато вашата студенина ще наостри нейната суета. През това време ще наблюдаваме постъпките на Малтрейвърс. Аз ще бъда до вас, и ние, както се казва, ще му дадем да разбере. Тогава за вас пътя ще бъде открит — ясна сцена и хубава игра!

Цезарини отначало се бунтуваше, но най-после разбра същността на съвета. Лъмли не искаше обаче да го остави, докато съветът му не се възприемеше напълно. Той накара Кастручио да го придружи до един клуб, продиктува писмото до Флорънс и се зае да го предаде. Това не беше всичко.

— Необходимо е също — каза Лъмли, след кратко, но замислено мълчание, — вие да пишете на Малтрейвърс.

— А защо?

— Имам причини за това. Попитайте го, по един прям и приятелски начин, за неговото мнение за госпожица Флорънс. Изложете вашата увереност, че тя ви обича и запитайте откровено, какво мисли той за шансовете на щастие от подобен съюз.

— Но защо всичко това?

— Неговият отговор може да бъде полезен — отговори Лъмли замислено. — Почакайте, аз ще ви диктувам писмото.

Цезарини започна да се чуди и колебае, но имаше нещо у Лъмли Ферърс, което беше придобило вече власт над него. Той писа, следователно, както Лъмли диктуваше, започвайки с някои обикновени съмнения за щастието в женитбата изобщо, като се извиняваше за хладното си държание към Малтрейвърс напоследък. Питаше го, както за характера на госпожица Флорънс, тъй и за неговите шансове за успех.

Това писмо, както и първото, Лъмли изпрати веднага.

— Вие схващате — каза той кротко на Цезарини, — че целта на това писмо е да хвана Малтрейвърс в някое ясно и категорично признание за незаинтересованост спрямо Флорънс, а от това може да имаме голяма полза после, ако той излезе някога като съперник. А сега си идете у дома да почивате, защото изглеждате изтощен. Довиждане, нови приятелю.

„Отдавна имах предчувствие — каза си Лъмли, докато вървеше по улица Джордж Велики, — че у това диво момиче са се породили романтични симпатии към Малтрейвърс. Но аз лесно мога да предотвратя това. Вече се сдобих с едно оръжие за всеки случай. Но какво говедо е този Цезарини. Обаче такъв е бил и Касий, макар че Анаго го използва. Ако Анаго се беше родил сега и се беше появило у него това глупаво въображение за отмъщение, какъв величествен човек би бил той.“

Пребледнял, грозен, изтощен, Кастручио Цезарини, преминал един дълъг път, най-после пристигна до една мизерна квартира в крайния квартал Челси. Неговото състояние вече си беше отишло. Всичко пропиля, за доставянето на най-бедната храна за своята жадна и глупава суета — увлечението по коне и скъпоценности, хубави дрехи и игри. Всичко, за да бъде той не един велик, а един по-докаран човек от Ърнест Малтрейвърс! Такава е съдбата на тези бедни авантюристи, които търсят славата в салоните. И въпреки това този беден млад човек се беше осмелил да се надява да получи ръката на Флорънс Лейсълс!

Цезарини погледна наоколо, когато стигна до вратата. Той си въобразяваше, че дори в това тъмно място може да се намерят хора, които да искат да хвърлят поглед към неговата прочута личност. Той скриваше квартирата си от всички, хранеше се в близката гостилница, когато не обядваше в града, и си даваше адреса до „Пътниците“. Той забеляза висока фигура, обвита в наметало, която го беше последвала от една далечна и по-оживена част на града. Но фигурата се обърна и изчезна моментално. Цезарини се изкачи на втория етаж. Към обяд, на следващия ден, някой беше поставил писмо до вратата му, съдържащо сто лири, без да има някаква бележка за това. Цезарини не познаваше почерка, с който беше написан плика. Гордостта му беше дълбоко наранена. Сред всичките лишения, той не се беше обърнал дори към собствената си сестра. Възможно ли бе тези пари да са от нея? От Дьо Монтен? Той потъна в догадки. Остави плика настрана, защото все пак имаше някаква гордост у него, но след известно време сметките започнаха да стават належащи, а необходимостта все по-голяма и той беше принуден да се възползва от парите.

Два дни по-късно Цезарини донесе на Ферърс отговор от Малтрейвърс. Лъмли беше правилно предвидил, че гордият дух на Ърнест ще измисли някое възмущение за кокетството на Флорънс, която дава на италианеца напразни надежди, които никога няма да се реализират. Той беше направил това, обаче с по-голямо благородство, отколкото Лъмли мислеше.

— Това не е точно необходимото нещо — каза Ферърс, след като прочете два пъти писмото, — но все пак може да ни послужи някога като силна карта в ръцете ни. Ние ще го запазим.

Той заключи писмото в писалищната си маса и Цезарини скоро забрави за неговото съществуване.

V

Малтрейвърс не се видя с Флорънс в разстояние на няколко седмици. През това време Лъмли Ферърс направи своя дебют в парламента. Строго придържайки се в плана си да действа по обмислена система, Ферърс не започна, както повечето обещаващи нови членове, с блестяща първа реч. Макар че беше смел, бърз и готов, той не беше красноречив и знаеше също, че при случай, когато се изискват големи речи, големите топове искат огъня да бъде техен. Но той говореше често, късо и смело, с весел вид. Той беше човекът, когото един министър би накарал да каже това, което други не биха желали да кажат. Той правеше това с голямо безстрашие, което отстраняваше всичко, наподобяващо лош вкус. Скоро стана известен оратор в парламента. Между него и Малтрейвърс сега съществуваше видимо отчуждение. Ърнест гледаше на стария си приятел като на студен и лицемерен авантюрист, докато Ферърс, виждайки, че приятелят му не може сега да му бъде от полза, с удоволствие беше склонен да премахне една безполезна интимност. Даже той си мислеше, че е разумно да предизвика скарване с него, което смяташе за най-доброто средство да се отстрани един предполагаем съперник от дома на благородния му роднина лорд Саксингъм. Но не му се представи никакъв удобен случай. Лъмли имаше запазени достатъчно грубости и сарказми в резерв, които щеше да употреби, ако някога му се случеше да има нужда от тях.

Сезонът, както и сесията, бяха към своя край. Малтрейвърс получи настойчива покана от Кливлънд да прекара една седмица във вилата му, където щяло да има много приятни хора. Малтрейвърс имаше желание да прекара известно време на чист въздух и затова нареди да изпратят багажа и любимите му книги в Темпъл Гроув, а в началото на август замина и той самият за там.

От няколко седмици не беше получавал нищо от неизвестната си кореспондентка, която продължаваше да му пише близо две години. Докато тези мисли преминаваха през главата му, той беше поразен от красотата на едно момиче на около единадесет години, което вървеше край пътя с една придружаваща го жена. Казахме, че той беше поразен от красотата му, но това е неправилно изразено — той беше по-скоро очарован от изражението на лицето му, отколкото от съвършенството на чертите, една очарователност, която беше неизразимо привлекателна за него. В тази очарователност имаше чудновата невинност и топла нежност. Ние всички си изработваме един идеал, когото желаем за наш земен господар и някак си капризно премерваме и утвърждаваме възхищението си от живите образи, според това този идеал повече или по-малко съвпада, или се приближава към тях. Красота, която не съвпада с бляновете на нашето въображение, може да спечели само нашата хладна почит. Докато един поглед, една черта, въобще нещо, което се смесва дори отдалеч с портрета, който носим у себе си, има привлекателност, особена за нашите очи и разпалва чувство, което почти изглежда че принадлежи само на паметта. Малкото момиче, което Ърнест гледаше, излъчваше точно тази невероятна хармония, която съвпадаше с неговите понятия за красивото. Момичето срещна очите, отправени към него — блестящи и красноречиви, каквито бяха, с един безстрашен и неподозиращ нищо поглед. С детински бърз и необуздан импулс, детето посочи на придружителката си блестящата черна грива на гордия и красив арабски кон на Ърнест.

Между Малтрейвърс и това дете, което беше предмет на неговото възхищение, се случи едно малко приключение, което направи така, че да се фиксира в паметта му тази кратка среща. Години след това момичето помнеше както обстоятелствата на приключението, така и чертите на Малтрейвърс. То носеше една от онези големи сламени шапки, които изглеждат тъй хубави върху главите на децата, а горещината го беше накарала да развърже панделките си. Когато при една извивка на пътя полето стана по-открито, изведнъж се появи вятър и отнесе шапката почти до копитата на коня на Ърнест. Детето естествено направи скок напред, за да хване шапката, но се подхлъзна по склона, който беше доста стръмно издигнат над пътя й нададе вик от болка. Да слезе от коня, да вземе шапката и да я върне на притежателката й, за Ърнест беше работа за един момент. Бедното момиче си беше изкълчило глезена и се облягаше на прислужницата за помощ. Но когато то видя загрижеността и почти тревогата по лицето на непознатия, направи усилие да се овладее, нещо необикновено за нейната възраст, и с една принудена усмивка го увери, че не е много пострадала, че се чувства съвсем добре.

— О, госпожице — каза прислужницата, — сигурна съм, че сте много зле. Драга моя, колко ще бъде сърдит господарят! Но това не стана по моя вина, нали така, уважаеми господине?

— О, не, не беше по твоя вина, Маргарит, не се плашете. Татко няма да ви укори. Сега съм много по-добре. — Казвайки това, момичето се опита да върви, но усилието беше напразно — пребледня още повече и сълзите потекоха по бузите му.

Много странно беше, но Малтрейвърс никога досега не се беше чувствал по-покъртен. Сълзи се появиха в очите му. Той копнееше да вземе момичето и да го носи на ръце, но странният му вид на напрегната смиреност му забрани това. Прислужницата може би очакваше да стане така. Обаче след известна пауза тя взе детето, което, засрамено от сълзите си и почти победено от болки, сгуши главата си на гърдите на жената. Малтрейвърс тръгна до нея, а умният му и добре дресиран кон го следваше на известно разстояние и, от време на време спирайки се, се навеждаше да откъсне с уста по няколко листа от живия плет.

— О, Маргарит! — каза малката госпожица. — Не мога да търпя, действително не мога повече.

И Малтрейвърс забеляза, че Маргарит беше оставила куцото краче да увисне неподпряно, тъй че болката действително трябваше да е едва поносима. Той не можа да се въздържи повече.

— Вие не сте достатъчно силна, за да я носите — каза той остро на слугинята и в следващия момент малката госпожица беше в ръцете му.

О, с каква нежност я носеше той! И беше тъй щастлив, когато тя обърна лицето си към него и, усмихвайки се, му каза, че сега почти не чувства болки. Ако би могъл да се влюби в дете на единадесетгодишна възраст, то Малтрейвърс в случая би трябвало вече да си каже: да, аз съм влюбен. Той сниши гласа си до шепнене и изливаше всичките утешителни и успокоителни изречения с едно естествено красноречие на хората, обичащи деца. Ърнест Малтрейвърс беше от тях — той ги разбираше и им симпатизираше; самият той имаше много от детинското под грубата и студена обвивка на гордата си резервираност. Най-после стигнаха до една къща. Маргарит запита дали господарят и господарката са у дома и изглежда остана възхитена от това, че не са. Ърнест настоя да занесе товара си през градината до къщата, която, както в повечето вили в предградия, беше на близко разстояние от оградата. Получавайки най-уверителни обещания, че веднага ще бъде повикана хирургическа помощ, той беше принуден да се задоволи с поставянето на болната на едно канапе в приемната. Тя му благодари мило и го увери, че се намира в удобно положение, с такъв нежен глас, че на него му се прииска целият свят да може да я целуне. С това тя беше завършила победата си над него. Целуна я, но по ръката, уверявайки се сам, че никой кавалер не е целувал ръката на дамата си с по-голяма почтителност. Тогава, за първи път, госпожичката се изчерви и като че ли за първи път почувства, че ще дойде ден, през който няма да бъде повече дете! Защо ли се случва това? Може би защото това е една ера в живота — първият знак на една нежност, която въодушевява и подтиква към почит, не към фамилиарност.

„Ако някога се влюбя — си каза Малтрейвърс, докато мушкаше с шпорите коня си по пътя, — действително мисля, че това ще бъде в това възхитително дете. Чувствата ми са по-големи от тази любов от пръв поглед, по-големи от всякакво вълнение, което красотата някога ми е причинявала. Алис, Валери… не. Първата гледка към тях не ги предизвика. Но каква глупост е това — едно дете на единадесет години; та аз наближавам трийсетте!“

Образът на младото момиче започна да преследва Малтрейвърс. Преследването продължи много дни, докато промяната на мястото, сериозните мисли на зрялата му възраст и над всичко една серия от ангажиращи обстоятелства, за които ще се разкаже по-нататък, постепенно заличиха това странно, но възхитително впечатление. Той научи обаче, че господин Темпълтън беше собственик на къщата, където беше отнесена младата госпожица. Тогава писа на Ферърс, за да му опише случката, и го запита за положението на пострадалата. От отговора му научи само, че тя е оздравяла и си е заминала с господин и госпожа Темпълтън за Брайтън за промяна на климата и почивка сред морски въздух.