Бурен живот

I

Такива бяха стиховете, произнасяни на мек италиански език, които се носеха през една приятна лятна вечер край езерото Комо. Лодката, от която идваше песента, плаваше леко над блещукащата вода, към покрития с мъх бряг, където на една височина блестяха белите стени на вила, заобиколена с лози. Пред самата вила на полянка стоеше млада и красива жена, облегната на рамото на съпруга си, и слушаше песента. Но нейното възхищение скоро се превърна в личен интерес, когато лодкарите, наближавайки брега, намалиха ход и тя почувства, че песента е в нейна чест.

— Ти съжаляваш, драга Терез, че си се отказала от блестящата си кариера заради един неприветлив дом и един достатъчно стар съпруг, за да бъде твой баща — каза съпругът на жена си с усмивка, която предизвикваше искрен отговор.

— А, не! Дори тази песен в моя чест не би съдържала никаква музика за мен, ако и ти не слушаше.

Тя беше известна личност в Италия — signora Cesarini, сега madame De Montainge! Ранната си младост беше прекарала на сцената на вокалното изкуство — предстоеше й блестящо бъдеще, но след една кратка, макар и блестяща кариера, тя се омъжи за богат френски благородник, оттегли се от сцената и сега прекарваше живота си във веселите парижки салони, или край бреговете на сънливото езеро Комо, до което нейният съпруг беше купил малка, но красива вила. Тя обаче често практикуваше очарователното си изкуство. Тъй като беше жена с необикновено усъвършенстван талант, имаше дарбата да импровизира. Току–що се бе завърнала в това любимо място, за да прекара лятото, и група ентусиазирани младежи от Милано беше дошла при езерото, за да поздрави нейното пристигане с подходящо отдаване на почести — с песни и музика. Това беше чудесен стар обичай, останал от по-хубавите дни на Италия.

Когато лодката спря до брега, госпожа Дьо Монтен заговори певците, благодари им с приятно и непристорено усърдие за тъй деликатно отправения комплимент и ги покани да слязат на брега. Шестимата младежи приеха поканата и пуснаха котва до издаващия се навътре бряг. Едва тогава Дьо Монтен обърна внимание на жена си към една лодка, която се движеше бавно край сенчестия бряг, управлявана от младеж, който изглежда беше слушал с внимание песента, и който по едно време се беше присъединил към хора (тъй като песента беше повторена), с такъв приятен глас и тъй богат в силата си, че предизвика възхищение дори у самите певци.

— Този господин не е ли от вашата компания? — попита Дьо Монтен миланците.

— Не, господине, не го познаваме — беше отговорът, — неговата лодка дойде незабелязано до нас.

Докато се водеше този разговор, младежът беше напуснал мястото, където се намираше, и веслата му пореха сияещата повърхност на езерото, направлявайки се точно към мястото, където стоеше Дьо Монтен. С учтивостта въздигната в култ в неговата страна, французинът повдигна шапката си.

— Ще ми направите ли честта — каза той, — да се присъедините към нашата малка група?

— Това е едно удоволствие, което желая твърде много, за да отблъсна — отговори лодкарят с малко чуждестранен акцент, и в следващия момент беше на брега. Имаше забележителна външност. Дългата му коса се спускаше с безгрижна грация над едно чело по-спокойно и по-умно от това, което подхождаше за неговите години; маниерите му бяха необикновено сдържани, с известна гордост, която ставаше по-очебиеща поради високия му ръст, благородните черти, спокойното му и установено изражение на меланхолия в очите и усмивката.

— Вие лесно ще повярвате — продължи той, — че моите съотечественици ги считат за студени хора, тъй като трябва да сте открили вече, че съм англичанин. Аз не мога да не взема участие в ентусиазма на тези, които са около мен, когато се скитам близо до земята, която е светилище на въодушевлението. Колкото се отнася до останалото, за сега се намирам в насрещната вила, срещу вашата; името ми е Малтрейвърс и съм очарован от мисълта, че не съм вече чужденец за една жена, славата на която достигна до мен.

Госпожа Дьо Монтен беше леко поласкана от маниерите й тона на англичанина, които казаха много повече от думите му, и след няколко минути, под влиянието на щастливото континентално безгрижие, всички от компанията имаха чувството, че се познават от години. Вино, плодове и други прости и скромни освежителни неща бяха донесени и сложени на груба маса върху тревата, около която гостите седнаха с домакините. Ясната луна ги огряваше, а сребристото езеро спеше до тях. Беше сцена за Бокачио или Клодий.

Разговорът, естествено, се водеше върху музиката; това е почти единственото нещо, за което въобще може да се каже, че италианците го познават. Именно това знание усъвършенстват най-лесно, понеже е вродено в тях — тъй като за музиката, като наука, непрофесионалните любители знаят твърде малко. Понеже са надменни и суетни към последните останки от своя национален гений, както старите римляни са били към своето бойно изкуство, те гледат на музикалните произведения на другите страни като на варварски. Не могат да оценят, нито да разберат ценността на могъщата германска музика, която е интелектуален изразител на една нация — една музика, съдържаща философия, героизъм, разум и въображение едновременно.

Малката група говореше обаче за музиката с въодушевление и наслада, което очароваше меланхоличния Малтрейвърс, който от седмици насам нямаше друг приятел, освен собствените си мисли, и който по всяко време посрещаше с голяма симпатия и ентусиазма към каквото и да е изкуство. Той слушаше внимателно, но говореше малко и от време на време, когато разговорът отслабваше, се забавляваше, като наблюдаваше приятелите си. У шестимата миланци нямаше нищо забележително в изражението на лицата, както и в разговора им. Те притежаваха характерната подвижност и разговорливост на своите съотечественици, нищо от мъжественото достойнство, което отличава ломбардците от южняците, и малко френска учтивост, от която жителите на Милано рядко са лишени. Тяхното обществено положение, очевидно, беше от средната класа; която обещаваше много за в бъдеще. Но те не можеха по никакъв начин да се различат от хилядите други миланци, които Малтрейвърс беше срещал при разходките и в кафенетата на техния горд град. Домакинът беше малко по-интересен. Висок, красив човек, на около четиридесет и осем години, с високо чело и черти, които силно изразяваха трезвия характер на мислите му. Той притежаваше малко от френската живост в маниерите и без да го погледнеше в лицето, човек несъзнателно би почувствал, че той е най-възрастния в компанията. Съпругата му беше поне двадесет и четири години по-млада от него. Радостна и игрива като дете, с женствена и омагьосваща нежност в непринудените си маниери, които подчиняваха естествената й веселост, тя придобиваше естествена елегантност. Черна коса, небрежно вчесана, открито чело, големи черни, усмихващи се очи, малък правилен нос, цвят на лицето, различаващ се малко от маслинения вследствие на едно вечно възвръщащо се зачервяване; възхитително правилна уста с малки бисерни зъби и лека, деликатна фигура, малко под обикновения ръст, завършваха портрета на госпожа Дьо Монтен.

— Добре — каза господин Тираболоши, най-разговорливият и чувствителен от гостите, наливайки чашата си, — това са часове, в които можем да мислим за бъдещия си живот. Но не можем да се надяваме, че госпожата ще помни за дълго това, което ние никога не можем да забравим. Париж, казва френската поговорка, (est le paradis des femmes), е рая за жените, а в рая е прието да се спомня твърде малко за това, което се е случило на земята.

— О — каза госпожа Дьо Монтен с усмивка, — в Париж е на мода да се презира дребнавия живот в другите градове и да се афектира с романтични чувства — des sentiments romanesques. Това е тъкмо темата, на която нашите хубави дами и модерни писатели желаят така много, за да говорят и пишат. Не е ли така, драги? — обърна се тя любезно към Дьо Монтен.

— Така е — отговори той, — но вие не сте достойни за подобна тема — вие се присмивате на чувствата и романтичното.

— Само на френските чувства и на романтизма на Chausse d Antin вие, англичаните — продължи тя, като се обърна с мило заканване към Малтрейвърс, — вие сте ни развалили и корумпирали; ние не сме доволни само да ви имитираме, ние трябва и да ви превъзхождаме; тичаме от прекаленото към яростното!

— Кипежът на новата школа е може би по-добър от застоялостта на старата — каза Малтрейвърс. При все това, дори вие — продължи той, като се обърна към италианците, — които първи с Петрарка, Данте и Ариосто дадохте на Европа пример за значението на сантименталното и романтичното, вие, които построихте сред самите развалини на класическата школа, сред нейните коринтийски колони и навеждащи се сводове, кулите на готите, вие изоставяте старите си модели и въвеждате литературата в по-нови и по-буйни пътища. Такъв е пътят на света — вечният прогрес е вечна промяна.

— Твърде е възможно — каза господин Тираболоши, който не разбра нищо от това, което се каза. — Това е крайно дълбоко и относително, размишляването е красиво и превъзходно нещо: вие англичаните сте толкова… толкова… накъсо, това е възхитително, Фасколо е велик гений, такъв е и Монти; а колкото се отнася до Росини — вие познавате последната му опера — cosa stupenda!

Госпожа Дьо Монтен погледна към Малтрейвърс, плесна с малките си ръце и избухна в смях. Малтрейвърс се зарази и започна също да се смее. Но той побърза да поправи педантичната грешка, която беше допуснал с откровението си в компанията. Взе китарата, която, заедно с другите си музикални инструменти, певците бяха донесли, и като посвири малко на нея, каза:

— След всичко, госпожо, във вашата компания и с това осветено от луната езеро пред нас, ние чувстваме, че музиката като че ли е най-добрата ни тема за разговор. Нека надделеем над тези господа да ни доставят удоволствие още веднъж.

— Вие ме изпреварихте и казахте това, което щях да кажа — обади се бившият певец. И Малтрейвърс предложи китарата на Тираболоши, който фактически умираше от желание да покаже пак способностите си. Той взе инструмента с лек жест на скромност и каза на госпожа Дьо Монтен: — Има една песен, композирана от един мой млад приятел, от когото дамите много се възхищават, въпреки че на мен това ми изглежда малко сантиментално.

Той изпя куплетите на песен, озаглавена:

И сега, при дадения вече пример и образувалата се обща надпревара в хвалбите към красивата домакиня, китарата преминаваше от ръка в ръка и всеки един от италианците изпълняваше своята част. Човек би си въобразил, че се намира на старо гръцко пиршество с лира, преминаваща наоколо.

Но както италианците, така и англичаните, чувстваха, че забавлението би било непълно, ако не чуеха прочутата вокалистка и импровизаторка, която председателстваше малкото увеселение — госпожа Дьо Монтен. С женствената си тактичност тя отгатна общото желание и предвари това, което сигурно щеше да бъде поискано от нея. Взе китарата от последния певец и, като се обърна към Малтрейвърс, каза:

— Вие сте слушали, разбира се, някои от нашите по-известни импровизатори, и следователно, ако ви запитам за някоя тема, това ще бъде само за да ви докажа, че талантът не е обикновено нещо измежду италианците.

— Да — рече Малтрейвърс, слушал съм действително някои грозни стари хора с грамадни бакенбарди и с жестове на най-обезпокоителна жестокост да изливат буйните си impomptus. Но никога не съм слушал някоя млада и красива дама. Ще повярвам на вдъхновението, само когато го чуя направо от музата.

— Добре, ще направя най-големи усилия от моя страна, за да заслужа комплиментите ви. Трябва да ми дадете темата.

Малтрейвърс помисли за момент и предложи:

— „Влиянието на славата върху гения.“

Това беше прието от импровизаторката и след къса прелюдия тя избухна в дивни и разнообразни мелодии с толкова меден глас, толкова точен вкус и толкова дълбоко чувство, че поезията звучеше в ушите на очарованите слушатели като такава, каквато би произнесла Армида. Въпреки това, самите стихове, като всички случайни излияния, бяха от такова естество, че не можеха да бъдат запомнени.

Когато песента на госпожа Дьо Монтен свърши, не последваха никакви ръкопляскания. Италианците бяха твърде трогнати от изкуството, а Малтрейвърс — от чувството, че ще последват грубо подготвени хвалби. И преди да беше нарушено приятното мълчание, един новодошъл мъж, който се беше спуснал откъм горичката по височината зад къщата, се озова в средата на компанията.

— А, драги ми братко — извика госпожа Дьо Монтен, като стана и се облегна с вид на привързаност на рамото на новодошлия, — защо се забави толкова в гората? Ти, тъй деликатен! Но какво ти е? Колко блед изглеждаш!

— Това е само отражение от лунната светлина, Терез — каза новодошлият. — Чувствам се добре. — Като каза това, той погледна мрачно компанията и се обърна, като че ли искаше да се измъкне.

— Не, не — прошепна му Терез, — ти трябва да останеш за момент и да бъдеш представен на гостите ми: ето тук един англичанин, когото ще обикнеш, който ще те заинтересува.

Докато изговаряше това, тя почти го изтегли напред, и го представи на гостите си. Цезарини отговори на техните поздрави със смесица от срамежливост и надменност, полугруба и полуграциозна, и измърморвайки някакви неясни поздравления, потъна в един стол, отдаден сякаш на мечти. Малтрейвърс го загледа и остана доволен от неговия вид, който макар и некрасив, изглеждаше особен. Този мъж беше съвършено слаб, бузите му бяха хлътнали и безцветни. Очите му бяха хлътнали дълбоко под челото, големи и силно светещи, а мустачките му се извиваха надолу и леко засилваха строгостта на устата, която беше затворена с мрачна и полусаркастична твърдост. Не беше облечен, както обикновено се обличат хората. Носеше черен фрак с широка яка на ризата, извита надолу, тясна кърпа от черна коприна, по-скоро увита, отколкото завързана около врата. Очевидно младежът беше около двадесетгодишен и се беше отдал на живописната собствена идея, което е белег на един по-суетен ум, отколкото на придържането към модата.

Чудно е, че въвеждането само на един новодошъл в някоя компания често е достатъчно, за да се развали цялата интимност, която е съществувала дотогава в нея. Забелязваме това дори когато новодошлият е приятен и разговорлив. Но в сегашния случай едва ли би имало по-неприятен гост. Присъствието на този срамежлив и неразговорлив човек внесе охлаждане сред цялата група. Веселият Тираболоши веднага съобщи, че е вече време да си отиват. Това не бе минало през ума на никого досега, а действително беше късно. Италианците се раздвижиха, започнаха да прибират инструментите си, да разменят любезности, да се покланят и да се отправят към хотела в Комо, където бяха наели стаи за през нощта. Докато лодката се отдалечаваше леко и докато двама от тях бяха заети с гребане, останалите четирима взеха инструментите и започнаха да пеят прощална песен. Беше точно полунощ — затишието навсякъде беше станало по-силно и по-голямо. Имаше някаква чудна сила в свежия въздух и сред сенките веслата, затихваше все повече и повече, беше невъзможно да се опише пронизващия и магически ефект, който тя провеждаше.

Групата, която остана на брега, не разговаряше. Забелязваше се нежна признателност в очите на Терез, докато тя се облягаше на мъжествената фигура на Дьо Монтен, към който нейната привързаност беше може би още по-голяма и по-искрена, поради различието в годините им. Една млада жена, която обича един мъж, не твърде стар, но много по-възрастен от нея, го обича с любов, съдържаща почит. Малтрейвърс стоеше малко настрана от Терез, на края на вдаващия се навътре бряг, със скръстени ръце и замислено лице. „Как така се случва — каза си той, не съзнавайки, че говори полугласно, — че най-обикновените неща в света могат да ни доставят такова неземно удоволствие? Какъв контраст между тези музиканти и тази музика! На такова разстояние са техните фигури и са тъй неясни, че човек почти би си помислил, че създателите на тези нежни звуци са от друга направа, сякаш неземна. Може би затова поезията на миналото звучи в нашите дни по-дълбоко и по-божествено, защото в нея е премахната направата, от която са самите поети. О, Изкуство, Изкуство, как ни облагородяваш и възпитаваш! Какво е природата без теб!…“

— Ви сте поет, господине — каза мек, ясен глас до него и Малтрейвърс се сепна като видя, че е имал, без да знае, слушател в лицето на младия Цезарини.

— Не — каза Малтрейвърс, — аз избирам цветята, не култивирам почвата.

— А защо не? — попита енергично Цезарини. — Вие сте англичанин. Имате родина, имате жива сцена и интересувате публиката.

Когато погледна към младежа, Малтрейвърс беше изненадан от внезапното въодушлевение, което беше пламнало на бледото му лице.

— Зададохте ми въпрос, какъвто бих се посвенил да ви задам — каза англичанинът след кратка пауза. Вие, струва ми сте поет?

— Въобразявам си, че може да съм такъв. Но поезията в нас е като птичка в пустинята. Тя пее вследствие на някакъв импулс и песента умира без никакъв слушател. О, да бях принадлежал на една жива страна, да речем франция, Англия, Германия или Америка, а не на една корумпирана мъртва гигантка. Защото такава е сега земята на древната лира…

— Нека се срещнем пак, и то скоро — каза Малтрейвърс, като протегна ръка.

Цезарини се поколеба за миг, но прие и върна поздрава. Резервиран, какъвто си беше, нещо у Малтрейвърс го привлече. И действително, у Ърнест имаше това, което пленяваше мнозинството от онези нещастни ексцентрици, които не се движеха в общоприетия кръг.

След няколко минути англичанинът се беше сбогувал вече с притежателите на вилата и леката му лодка се движеше бързо по езерото.

— Какво е мнението ти за англичанина? — попита госпожа Дьо Монтен съпруга си, като се отправи към къщата. (Те не проговориха нито дума за миланците.)

— Държането му е много благородно за неговата възраст — каза французинът. — Изглежда е видял доста свят и е извлякъл полза от него, и е преживял достатъчно.

— Той ще бъде една придобивка за нашата компания тук — каза Терез. — Интересува ме. А теб, Кастручио? — попита тя, като се обърна към своя брат. Но Цезарини, с обичайните си безшумни стъпки, вече бе изчезнал в къщата.

— Уви, бедният ми брат! — каза тя. — Не мога да го разбера. Какво иска той?

— Слава! — отговори спокойно Дьо Монтен. — Една суетна сянка. И не е чудно, че се безпокои напразно.

II

Няма нищо по-приятно за работливите хора от промеждутъците на почивка, през които те поглеждат към себе си, вместо към това, което е около тях, и изследват почти несъзнателно (защото внимателното и съвестно самоизследване е нещо много по-рядко, отколкото предполагаме) това, което са направили и онова, което са способни да направят. Настъпва нещо като уравняване на сметката на длъжника и кредитора от миналото, преди да се впуснат в нови спекулации. На такъв промеждутък от почивка се радваше сега Малтрейвърс. В съвършена уединеност, като изключим най-близките приятели, в разстояние на няколко седмици се опознаваше със собствения си характер и ум. Четеше и мислеше много, но без да има точно определена цел. Струва ми се, че Монтен някъде казва: „Хората говорят за мислене, но що се отнася до мен, аз никога не мисля, освен когато седна да пиша“. Вярвам, че това не е нещо твърде обикновено, защото хората, които не пишат, мислят тъй добре, както тия, които пишат. Но свързаната, силната, добре развитата мисъл, за разлика от смътните размишления, трябва да бъде свързана с някой допирен план или цел. Следователно, ние трябва да бъдем или писатели, или хора на делата, ако искаме да изпитаме логиката, и да открием симетричните и разтопени цветове на нашите умствени способности. Малтрейвърс още не чувстваше това, но чувстваше някаква интелектуална недостатъчност. Идеите, спомените, бляновете му се събираха и объркваха в едно. Той искаше да ги постави в ред, но не можеше. Биваше надвиван от своето неорганизирано въображение и интелект. Той често си беше въобразявал, дори като дете, че е създаден, за да направи нещо в света, но никога не беше размислил сериозно какво трябва да бъде то. Дали трябва да стане книжовник или човек на делата. Беше писал стихове. Но те се бяха изливали направо от извора на душата му. Беше гледал на своите излияния студено и пренебрежително, понеже ентусиазмът му преминаваше бързо.

Малтрейвърс не беше твърде неспокоен от някакво желание за слава; може би малцина, които действително имат гений, се тревожат за това, освен ако не бъдат изкуствено подтикнати. В един здрав и правилен интелект има спокойно съзнание за сила, което е достатъчно да се приложи правилно, за да реализира обикновения резултат на таланта. Хора с второстепенен гений, напротив, са сприхави и нервни, безспирно стремящи се към известност, че виждат кулата, но се занимават само с измерването на сянката й, и мислят, че тяхната собствена издигнатост (върху която никога не правят изчисления) ще хвърля по-голяма сянка върху земята. Ниският духовно човек си държи винаги главата издигната и е прав като стрела, а високият — обикновено се навежда.

Впрочем Малтрейвърс нямаше още силен копнеж към известност. Той не беше вкусил от нейните сладости и горчивини — фатално питие, от което веднъж като се вкуси, предизвиква често неутолима жажда. Нито пък имаше неприятели или такива, които да го корят, за да се стреми да ги засрамва чрез достойнствата си. Наистина, той беше известен като умен, и глупците се страхуваха от него, но тъй като не се бъркаше в претенциите на никого, никой не считаше за необходимо да бъде против него. Следователно сега неговият ум изработваше тихо и естествено възможния път на съдбата му. Той започна лениво и небрежно да описва мислите и впечатленията си. Това, което веднъж биваше написано на листа, добиваше друг вид, идеите му ставаха поясни за него и листът се превръщаше в огледало, което отразява подобието на собствените му мисли. Той започна да пише бързо и без никакъв метод. С това нямаше друга цел, освен да доставя удоволствие на себе си и да търси почивка за една претоварена душа, каквито са повечето писания на младите, това беше една егоистична работа.

Малтрейвърс беше поначало егоист относно собствените си груби и вятърничави скици. Както казахме по-рано, той беше невнимателен и немарлив, както би бил всеки, който не е открил, че изразяването е изкуство. При все това, тези диви и малоценни опити — тези пленителни и тайни изповеди на собственото сърце бяха наслада за него. Той започна да вкусва от превъзнасянето, опиянението на автора. О, какъв ентусиазъм има в тази първа любов към Музата. Този процес, чрез който даваме осезаема форма на виденията, които са преминали край нас — красивия дух на идеалното в нас, който зовем в спокойния ум чрез простото перо!

На другия ден след запознанството си със семейство Дьо Монтен, рано преди обяд, Малтрейвърс седеше в любимата си стая — тази, която беше избрал, за да се занимава в нея, от многото стаи в неговото голямо и самотно жилище. Седеше до отворен прозорец с изглед към езерото, по масата му имаше разхвърляни книги и Малтрейвърс лениво критикуваше това, което беше прочел, и всичко беше смесено с впечатлението му от видяното. Това е най-хубавото съчинение — бележника на човек, който учи в усамотение, който наблюдава обществото, който от всичко може да се възхищава и да се развълнува. Той още беше зает с тази лека работа, когато му съобщиха за идването на Цезарини. Младият брат на хубавата Терез влезе в неговия апартамент.

— Възползвах се скоро от вашата покана — каза италианецът.

— Благодаря за комплимента — отговори Малтрейвърс. Като стисна ръката, която му беше подадена срамежливо.

— Виждам, че пишете — сигурно сте привързан към литературата. Чета това по лицето ви, чувам го в гласа ви — каза Цезарини вече седнал.

— Лениво се залъгвах през свободното време — каза Малтрейвърс.

— Но вие не пишете само за вас. Вашият поглед е обърнат към великите съдилища — Времето и Публиката.

— Не е така, уверявам ви почтено — каза Малтрейвърс, като се усмихна. — Ако погледнете към книгите на масата, ще видите, че те са най-великите съчинения от древната и съвременна наука. Това са трудове, които по-скоро обезкуражават.

— Не, те въодушевляват.

— Не мисля така. Моделите могат да формират нашия вкус като критици, но не ни подтикват да ставаме автори. Струва ми се, че собствените ни чувства, собственото ни усещане за нашата съдба повдига мързеливата материя, която натрупваме. „Погледни в сърцето си и тогава пиши“ е казал един стар английски писател, който обаче не е изпълнявал това, което е проповядвал. А вие, господине…

— Аз съм нищо, но ще бъда нещо — каза младежът кратко и горчиво.

— А защо това желание не реализира целта си?

— Само защото съм италианец — каза Цезарини. — У нас ние нямаме литературна публика. Имаме дилетанти и литеранти, студенти и дори автори, но те образуват само една котерия, а не публика. Аз съм писал, публикувал, но никой не ме е слушал и чел.

— Това се случва често и в Англия — каза Малтрейвърс.

Италианецът продължи:

— Исках да живея в устата на хората, да раздвижа отдавна заспали мисли, да събудя струните на старата лира! Напразно. Подобно на славея, аз пея само за да съкрушавам сърцето си с меланхолични напеви.

— Има епохи във всички страни — каза нежно Малтрейвърс, — когато някои литературни работи не са на мода, и когато никой гений не може да обърне вниманието на публиката върху тях. Но вие мъдро споменахте, че има две съдилища — Публиката и Времето. На вас ви остава последното, към което да апелирате. Вашите велики италиански историци са писали за неродените още — техните трудове са били публикувани след смъртта им. В това равнодушие към известността приживе има за мен нещо възвишено.

— Аз не мога да ги имитирам. И те не са били поети — каза остро Цезарини. — За поетите, хвалбата е необходим подтик. Пренебрежението е смърт.

— Драги господин Цезарини — каза англичанинът разчувстван, — не се отдавайте на такива мисли. Трябва да има в една здрава амбиция упоритост за запазването й до старост. Тя трябва да продължава да живее и да очаква деня, който идва бавно или бързо за всички, трудовете на които заслужават внимание.

— Но може би моите не заслужават. Аз понякога се боя от това и то е една страшна мисъл!

— Вие сте още твърде млад — каза Малтрейвърс. — Колко малко са хората на вашата възраст, които се разболяват от копнежа за слава. Тази първа стъпка може би е половината път към наградата.

Не сме сигурни, че Ърнест мислеше точно така, както говореше, но това беше най-деликатното успокояване, което можеше да предложи на този човек, чиято внезапна откровеност го обърка и натъжи. Младежът имаше отчаян вид. Малтрейвърс се потруди да промени темата — стана и тръгна към балкона, който се надвесваше над езерото. Заговори за времето, спря се върху възхитителната гледка, посочи дребните, скрити хубости наоколо с окото и вкуса на човек, който е наблюдавал Природата в подробности. Гостът леко се въодушеви и стана по-весел. Той започна дори да говори с увлечение. Цитира стихове и говори върху тях. Малтрейвърс все повече и повече се заинтересуваше от него. Той полюбопитства да узнае дали таланта му отговаря на стремежите, намекна на Цезарини желанието си да види съчиненията му — точно това, което младежът желаеше. Бедният Цезарини! Това беше много за него — да има нов слушател, и той си въобрази, че всеки честен слушател ще се възхищава от поезията му. Но поради своята боязливост прие поканата неохотно и се подвоуми. Малтрейвърс, за да му помогне да излезе от това трудно положение, му предложи разходка по езерото.

— Един от хората ми ще гребе — каза той, — вие ще ми разказвате и аз ще бъда за вас това, което старата домакиня е била за Молиер.

Малтрейвърс ставаше много добродушен, когато биваше трогнат, при все че не изобилстваше с това, което се нарича весело разположение, което плува по повърхността и се усмихва на всички еднакво.

Поетът се съгласи и те скоро бяха сред езерото. Денят беше задушен и вече наближаваше обяд, тъй че лодката се движеше бавно по сенките край брега. Цезарини извади от вътрешния си джоб няколко ръкописа с дребен и красив почерк. Кой не познава старанията, които младият поет полага, за да даде приятна външност на любимите стихове?

Цезарини четеше добре и с чувство. Всичко беше в полза на читателя. Малтрейвърс слушаше съсредоточено. Много е трудно да се съди за точните достойнства на поезията на чужд език, даже и когато знаем добре този език.

Но Малтрейвърс, още пресен, както той бе казал, в изучаването на велики писатели в оригинал, не можеше да не чувства, че слуша мелодична… посредственост. Той помисли, че е жестоко да бъде извънредно критичен и изказа всички банални хвалби, които му дойдоха на ум. Младежът беше очарован.

— И при все това — каза той с въздишка, — аз нямам никаква публика. В Англия биха ме оценили.

Уви! В Англия, в този момент имаше стотици печатащи поети тъй млади, тъй пламенни и надарени, сърцата на които туптяха от същото желание, нервите на които се разстройваха от същите разочарования.

Малтрейвърс видя, че младият му приятел не би изслушал заключения, които не са съвсем благоприятни. Когато Цезарини прочете своите творения, той бързаше да прекратят разходката. Той копнееше да бъде у дома си и да мисли върху удивлението, което беше предизвикал, остави поемите си в ръцете на Малтрейвърс и слизайки на брега, близо до развалините на вилата на Плини, се изгуби.

Вечерта Малтрейвърс прочете поемите внимателно. Неговото първо мнение се потвърди. Младежът беше писал без знания. Ставаше ясно, че той никога не е бил в положенията, които е описал. У него нямаше оригиналност, защото нямаше и опит. Това беше чист механизъм и нищо повече! Похвалите можеха лесно да го излъжат, защото не можеха да не ласкаят ухото му.

Прочитането на тази поезия и разговорът с поета хвърлиха Малтрейвърс в дълбоко размишление. „Този беден Цезарини може да ме направи да бъда предпазлив към себе си! — помисли той. — Преди да се привържем към едно изкуство, добре е да имаме способността да превъзхождаме.“ — Малтрейвърс погледна собствените си съчинения и ги захвърли в огъня. Спа зле тази нощ. Гордостта му малко се смали. Нещо като красавица, която се е видяла в карикатура.

III

Ърнест Малтрейвърс прекарваше голяма част от времето си със семейство Дьо Монтен. Няма период от живота, в който да сме повече склонни към чувството на приятелство, отколкото в промеждутъците на морални изтощения, които идват вследствие разочарованията от страстите. Има, прочее, нещо приветливо в тези по-нежни чувства, което поддържа, но не разгорещява, страстите. Малтрейвърс гледаше с благосклонност на брат към блестящата, пъргава и неуморима Терез. Тя беше последната личност в света, в която би могъл да се влюби. Защото природата му, пламенна, раздразнителна, макар и претенциозна, изискваше нещо съвършено в маниерите и темперамента на жената, която той би обичал. Когато Терез играеше с децата си (а тя имаше две хубави дечица, по-голямото от които беше на шест години), когато се закачаше с тихия си и склонен към размишления съпруг, когато изливаше ненадейни стихове, тананикаше мелодии, които никога не завършваше, когато свиреше на китара, пиано, или отидеше на разходка край езерото, или накратко, с каквото и да се заемеше, беше винаги весела и подвижна — тя никога нямаше лошо разположение на духа, не биваше угрижена или разсърдена. Винаги беше неподатлива на тъгата, освен когато деликатното здраве на брат й или болезнения му темперамент помрачаваха нейната светла като слънце осанка. Дори тогава гъвкавостта на ума й и конструкцията й се съвземаха от отпадналостта и тя се уверяваше, че Кастручио ще бъде по-силен след време и ще стане знаменит и щастлив човек. Кастручио преживяваше това, което романтичните поети наричат „живота на един поет“. Обичаше да наблюдава слънцето как се издига над далечните Алпи, или в полунощ как луната спи върху езерото. Прекарваше половината от деня, а често и половината от нощта, в самотни скитания, нагласявайки звучните си рими или впускайки се в мрачни размишления. Мислеше, че усамотеността е елемент, нужен на поета. Уви! И Данте, и Петрарка биха го научили, че поетът трябва да познава интимно хората тъй както и планините, ако желае да стане творец. Когато Шели в един от предговорите си се гордее, че е запознат отблизо с Алпите и с ледниците, критикът творец не би могъл да се въздържи да му пожелае по-добре да е запознат с Флийт стрийт в Лондон. Може би тогава този забележителен гений щеше да бъде по-способен да създава характери от плът и кръв и щеше да създаде завършени творения, а не объркани и блещукащи късчета от незавършена мозайка.

Въпреки че Ърнест беше привързан към Терез и силно се интересуваше от Кастручио, към Дьо Монтен изпитваше най-високото и сериозно чувство на уважение. Този французин беше запознат с много по-широк свят. Той беше служил в армията и беше известен в обществото с достойнството си.

Имаше онзи здрав морал, който можеше да понесе всякакви разнообразия на обществения живот, и спокойно да преценява балансите на моралните достойнства.

Опитът и преживяването го бяха направили истински философ, който е твърде мъдър, за да бъде оптимист, и твърде справедлив, за да бъде мизантроп. Наслаждаваше се на живота с трезви съждения и следваше онзи път, който най-много му прилягаше, без да заявява, че е най-добрия и за другите. Беше по-строг към грешките, които произлизаха от слабости и от хрумвания, отколкото към тези, изворът на които е във велики натури или във великодушни мисли. Дълбоко почиташе Англия, докато собственото си отечество едновременно обичаше и мразеше. Лекостта, както и раздразнителността на неговите съотечественици, не съвпадаха с трезвите му и достойни понятия за нещата в света. Той не можеше да им прости (имаше навика да се изразява така) задето са направили двата грамадни безсмислени опити — народната революция и военния деспотизъм.

Не симпатизираше нито на младите ентусиасти, които желаеха република без да познават подробностите, върху които тази република с оглед на това да бъде по-трайна би се построила, нито на необразованото и жестоко рицарство, което копнееше за възстановяването на военната империя, нито пък на глупавите и надменни хора, които свързваха всичките идеи за ред и управление с изтърканата династия на Бурбоните. Фактически, здравият разум беше за него основополагащ принцип на всички теории и на практиката.

И това качество беше, което го привързваше към англичаните. Неговата философия в това отношение беше любопитна:

— Здравият разум — каза той един ден на Малтрейвърс, когато се разхождаха във вилата му, близо до езерото, — не е само умствено качество. Това е по-скоро резултат на едно точно равновесие на душевните ни и моралните ни качества. Безчестните или тези, които са играчка на страстите си, могат да имат гений, но те рядко притежават здрав разум. Често може да спечелват големи награди, но това е вследствие играта на случая, а не поради изкусността им. Човекът, когото виждам да се движи в една почтена и правилна кариера — както към другите, така и към себе си (защото ние дължим справедливост и на себе си относно грижите за нашето състояние, нашия характер — за ръководенето на страстите си) — е по-достоен представител на своя създател, отколкото детето на гения. За такъв човек казваме, че има здрав разум. Да, но той притежава също и непорочност, себеуважение и християнска мярка за себеотрицание. Хилядите изпитания, с които чувствата му се борят и побеждават, са изкушения също за неговата честност. Не вярвам, че човек ще продължава да има здрав разум, ако няма навика просто да държи ума си чист от опиянението на завистта, суетността и различните други чувства, които ни заблуждават и ни водят към погрешен път. Здравият разум следователно не е отвлечено качество или някакъв специфичен талант; той е естествения резултат от навика да се мисли логично и е тъй различен от остроумието, принадлежащо на един дипломат, както, да речем философията на Сократ — от риториката на Борджиите. Както едно струпване на индивидуални особености дава вътрешното качество на човека, така едно струпване от такива хора формира характера на един народ. Вашата Англия следователно е прочута със своя здрав разум, но тя също е прочута и с особености, които придружават силния разум в личността: голяма честност и вяра в делата, любов към справедливостта и честно, почтено действие, едно общо освобождение от насилническите наклонности, които се срещат често на Континента, и енергичната настойчивост във веднъж започнатото предприятие, което е резултат на смело и здраво разположение на духа.

— Войните ни… Дългът ни… — започна Малтрейвърс.

— Извинявайте — прекъсна го Дьо Монтен, — говоря за народа ви, а не за управляващите ви. Едно управление често пъти много неправилно представя един народ. Но дори войните, за които намеквате, ако ги изследвате, ще видите, че обикновено произлизат от любов към справедливостта (която е основа на здравия разум), а не от някое безумно желание за победи и слава. Човек колкото и да е умел, трябва да има сърце в гърдите си. По същия начин един велик народ не може да се състои само от егоизъм. Да предположим, че ние двамата сме чувствителни и разумни хора и видим сред някоя тълпа някой жесток човек да удря несправедливо другиго по главата. Ще бъдем зверове, а не хора, ако не се намесим да обуздаем дивака. Но ако направим това с надеждата зрителите да извикат „вижте какъв смел и силен човек е този!“, тогава ще играем ролята на луд с мотив за хвалба. Боя се, че наистина бихте могли да намерите във военната история на французите и англичаните приложение на моята притча.

— Въпреки това признавам, че има много галантност и благороден нормандски дух във френския народ, което ме кара да му простя много от прекаленостите, и да мисля, че той е предназначен за велики дела, когато опитът ще е поотрезвил топлата му кръв. Някои народи, подобно на някои хора, бавно достигат зрелост. Други изглеждат мъже още в люлките си. Англичаните, благодарение на своя дързък саксонски произход — издигнати, а не потиснати от нормандското влияние — никога не са били деца. Разликата е поразителна, когато наблюдавате представителите на двата народа посредством техните велики хора, било писатели или заслужили граждани.

— Да — каза Дьо Монтен, — и у Милтън, и у Кромуел няма нищо детско, дори блестящо. Не мога да кажа същото за Волтер или Наполеон. Дори за Ришельо, най-мъжественият от нашите държавници, имаше толкова много от френското дете в себе си, че си въобразяваше, че е едно много добро момче — галантен, остроумен и критичен. Колкото се отнася до писателите от школата на Расин, те не бяха вън от държащата първенство група на имитаторите — сухи копировачи на псевдокласицизма, в който виждаха формата, но никога не долавяха духа. Докато вашият Шекспир е съвсем друго — неговите Троглъс и Кресида преливат от древен дух, въпреки че не са имитация на нищо древно. Нашите французи копират великите образи на древността, също както една ученичка копира рисунка като я държи срещу прозореца и чертае линиите по оризова хартия.

— Но по-новите ви писатели като Дьо Стал, Шатобриан?

— Не намирам друга грешка у сантименталистите — отговори Дьо Монтен, — освен тази на изобилстващата слабост. Те нямат кости и мускули в гения си. Всичко е в женствената симетрия. Те мислят, че силата се съдържа в гладки фрази и малки афоризми, и изобразяват могъщата буря на човешкото сърце със загладената красота на един миниатюрен рисувач върху слонова кост. Не! Те и двамата са деца от друг вид — любвеобилни, добре облечени и много умни — но пак деца. Техните сантименталности, техният егоизъм и тяхната суета не могат да заинтересуват мъжествените същества, които знаят какво е живота и неговите строги цели.

— Вашият зет — рече Малтрейвърс с лека усмивка, — ще намери във ваше лице един обезкуражителен критик.

— Бедният ми Кастручио! — отговори Дьо Монтен, въздишайки леко. — Той е една от онези жертви, които се срещат сред нас по-често, отколкото си мислим, и стремежите на които са над силите им.

— Но авторите, които добиват безсмъртие, не са винаги първостепенни.

— Първостепенни в техния път, предполагам. Те трябва да са свързани с историята на тяхната литература и да са упражнили известно влияние. А Кастручио е само ехо от други. Но тази меланхолична болест у моя зет би се излекувала, може би, ако той не беше италианец. В Италия, човек ако обича отечеството си, това престъпление е достатъчно да го направи недостоен за обществена служба и той не може да мръдне крачка из спекулациите без да попадне във водите на австрийците или папата. Аз предполагам, че Кастручио ще свърши в някой антиквариат и ще спори върху развалините от времето на римляните.

Малтрейвърс беше замислен и мълчеше. Странно беше, но факт: възгледите на Дьо Монтен не обезкуражиха новия му и таен стремеж за интелектуални успехи. Не защото чувстваше, че сега може да ги застигне, а защото чувстваше желязната си натура и знаеше, че човек, който има „желязо“ в натурата си, най-накрая достига до начин, по който може да изостри метала и да го направи годен за употреба.

Към хазяина и гостенина се присъедини сега самия Кастручио — мълчалив и мрачен, какъвто обикновено беше, особено в присъствието на Дьо Монтен, от когото чувстваше себелюбието си наранено. Защото въпреки че се мъчеше да мрази суровия си зет, беше принуден да признае, че Дьо Монтен не бе човек, който можеше да бъде мразен.

Малтрейвърс вечеря със семейство Дьо Монтен и прекара вечерта с тях. Разбира се, забеляза, че Кастручио, който прочувствено изливаше в стиховете си най-голяма сантименталност, който действително, по натура, беше деликатен, е дотолкова погълнат от най-лошите интелектуални пороци като вечното парадиране със собствените превъзходства и способности, че нито веднъж не достави удоволствие на тези, които бяха около него. Той не притежаваше нищо от изкуството на общителната снизходителност, нищо от веселото младежко разположение, което обикновено принадлежи на добродушните младежи.

IV

Времето минаваше и есента се беше приближила доста до зимата, но Малтрейвърс още се бавеше в Комо. Почти не видя друго семейство, освен това на Монтен, и по-голямата част от времето си прекарваше сам. Занятието му продължаваше да бъде опитване на силите. И тези опити ставаха посмели и по-мащабни. Той внимаваше обаче да не показва развлеченията си в Комо на новите приятели: не желаеше публика, не жадуваше за общество. Само искаше да практикува ума си. Той разбра, докато напредваше, че човек не може нито да изучава много дълбоко, нито да съчинява с голямо изкуство, докато няма някоя определена цел пред себе си. В първия случай някой клон от науката, който да владее, а във втория — някое схващане, върху което да работи. Малтрейвърс се върна към момчешката си страст за метафизическо съзерцание. Но с какви различни резултати се бореше той сега с хитрите учени — сега, когато практически беше познал човечеството! Как несъзнателно нови светлини блесваха пред него, докато се движеше по лабиринта от причини и следствия, чрез които ние се стремим да достигнем до онова любопитно двуформено чудовище — човека. Неговият ум действително се насити с дълбоки изследвания и размишления, и когато най-после ги преустанови, той се почувства така, сякаш не беше живял в уединеност и беше преминал през един процес на действие в заетия свят: тъй много по-правилни, много по-ясни бяха станали знанията му за себе си и другите. Но макар тези изследвания да добиха цвят, те не ограничиха умствените му занимания. Поезията и по-леката литература в него не само че не отслабнаха, но се превърнаха в едно критическо и сериозно учение. Възхищаваше се като проникваше в причините, които са направили въздушните паяжини, изтъкани от човешката фантазия, тъй трайни и силни във влиянието си над грубия работен ден на света. И каква приятна сцена — какво небе, какъв въздух, върху които да се започнат проектите на тази амбиция, която се стреми да установи една империя в сърцата и паметта на човечеството! Вярваме, че има голямо влияние върху бъдещите трудове на един писател мястото, където той най-напред бленува, че му е предопределено от съдбата да пише!

Тъкмо в това време Ърнест получи друго писмо от Кливлънд. Добрият приятел се беше разочаровал и натъжил, че Малтрейвърс не беше послушал съвета му да се завърне в Англия. Той изказваше недоволството си, задето не беше отговорил на писмото на Ърнест, с което последният се извиняваше. Но напоследък беше боледувал от опасна болест, която го беше докарала близо до гроба, и с едно смекчено сърце от изтощението на тялото си той пишеше сега в първите минути от оздравяването си на Малтрейвърс, съобщавайки му за инфаркта, който беше получил, и за опасността, в която се беше намирал, и настояваше още веднъж по-скоро двамата да се видят заедно. Мисълта, че Кливлънд — добрия, нежния настойник на неговата младост — е бил близо до смъртта, че той никога не би се вече облягал на тази подкрепяща ръка, нито би разчитал на бащинския глас, хвърли Ърнест в ужас и угризение на съвестта. Той реши веднага да се завърне в Англия и започна да се приготвя за това.

Отиде да се сбогува със семейство Дьо Монтен. Терез учеше по-голямото си дете да чете. Беше седнала до отворения прозорец на вилата, облечена чисто и спретнато. Момчето, със своето красиво, смело и здраво лице, се беше обърнало безстрашно към нея, докато тя се мъчеше да го въведе полусериозно, полунасмешливо в тайните на буквите. Красивото момче и хубавата млада майка бяха една очарователна картина. Дьо Монтен четеше трудовете на прочутия си съименник, с когото се гордееше, и не се знаеше с какво право претендира, че той му е праотец. От време на време вдигаше поглед от страницата, за да види как напредва наследника му и за да се държи в течение на неговото умствено развитие. Но не се намесваше в майчината лекция. Беше достатъчно разумен, за да знае, че има един вид симпатия между едно дете и една майка, което се равнява на всичкото превъзходство на един баща, който желае да направи така, че учението на малките да бъде приятно. Той беше много по-умен, за да не презира системите, които поставят децата в известни рамки за учение. Знаеше, че философите не са правили никога по-голяма грешка от тази, дето са настоявали тъй много да се започва с отвлечено образование още от люлката. Достатъчно е да се върви по темперамента на детето. Защото след това няма привилегия, която да компенсира увреждането на здравето или съкрушаването на духа на детето. Доколкото е възможно то не трябва да бъде оставяно да вкуси от съкрушаващата горчивина на страха. Едно смело дете, което ви гледа в лицето, говори истината и засрамва дявола. По този начин трябва да правим добри, смели и разумни хора!

Малтрейвърс влезе, без да е предизвестил очарователното семейство и застана незабелязан за няколко минути до вратата. Малкият ученик беше първият, който го забеляза, и забравяйки урока си, се завтече да го поздрави, понеже Малтрейвърс, макар че оставаше по-скоро нежен, отколкото весел, беше любимец на децата. Неговото хубаво, спокойно и грациозно лице сторваше много повече добро на децата, отколкото ако джобовете му бяха пълни с различни плодове.

— А, господин Малтрейвърс! — извика Терез и стана. — Вие изличихте всичките букви, които се мъчихме да изпишем през последния час.

— О, госпожо — рече Малтрейвърс, като седна и постави детето на коляното си. — Сигурен съм, че младият ми приятел ще започне да работи наново с по-голямо желание след това малко прекъсване на занятията му.

— Вие ще останете при нас през целия ден, надявам се? — каза Дьо Монтен.

— Действително — каза Малтрейвърс, — дойдох да искам разрешение да остана, тъй като утре заминавам за Англия.

— Нима? — възкликна Терез. — Колко ненадейно! Как така ще ви изпуснем! О! Недейте си отива. Да не би да имате лоши вести от Англия?

— Имам някои новини… викат ме да се върна — отговори Малтрейвърс. — Моят настойник и втори баща е зле болен. Аз съм неспокоен за него и се обвинявам за това, че съм го забравил тъй дълго във вашето съблазнително общество.

— Действително съжалявам, че ще ви загубим — каза Дьо Монтен с по-голяма горещина в тона, отколкото в думите си.

— Надявам се, че ще се срещнем пак скоро. Вие ще дойдете пак, може би, в Париж?

— Вероятно — каза Малтрейвърс, — и вие, може би, ще дойдете в Англия?

— Ах, как бих желала! — възкликна Терез.

— Не, ти не би обикнала никак Англия — каза съпругът й.

— Би ти се сторила съвършено тъжна. Тя е една от тези страни, с които местните жители биха се гордели, но която не доставя никакви развлечения за един чужденец, точно защото е тъй пълна със сериозните занимания на гражданите си. Най-приятните страни за чужденците са най-неприятните за местните жители — Италия, например — и обратното…

Терез поклати глава в знак, че не е убедена.

— А къде е Кастручио? — попита Малтрейвърс.

— Той е с лодката си на езерото — отговори Терез. — Ще бъде неутешим при вашето заминаване. Вие сте единствената личност, която той може да разбере, или която го разбира — единствената личност в Италия, да не кажа почти в целия свят.

— Добре — ще се видим на обяд — каза Ърнест. — Дотогава нека ви помоля да ме придружите. Бих желал да си взема сбогом с близкия кристален извор.

Терез, която се възхищаваше от всяка екскурзия, бързо се съгласи.

— И аз също, мамо — извика детето, — и сестричето ми!

— О, разбира се — каза Малтрейвърс, говорейки вместо родителите.

Тъй че компанията беше скоро готова и не след дълго всички се отправиха по блещукащите и образуващи браздички води, тъй като ноември в Италия е също като септември на север. Децата бърбореха, а възрастните разговаряха за хиляди неща. Беше един приятен ден, последният ден в Комо! Защото при сбогуването на приятели има действително нещо меланхолично, но не мъчително както при любовта. Може би е по-добре ако бихме могли да се освободим съвършено от любовта. Животът би минавал по-гладко и по-щастливо без нея. Приятелството е виното за съществуване, любовта е ужасно питие.

Когато се завърнаха, те намериха Кастручио да седи на поляната. Той не изглеждаше толкова много отпаднал духом от перспективата на заминаването на Ърнест, както Терез си мислеше. Защото Кастручио Цезарини беше много завистлив, и напоследък изглеждаше натъжен и недоволен от възхищението, с което семейство Дьо Монтен гледаха на Ърнест.

„Защо е всичко това? — често се питаше той. — Защо те са много по-доволни от присъствието на този чужденец, отколкото, когато са с мен? Моите идеи са също тъй свежи и оригинални. Аз имам достатъчно гений, но дори моят зет признава неговите способности и предсказва, че той ще бъде знаменит човек. Докато аз — не! Човек наистина не може да бъде пророк в своята страна“.

Нещастен младеж! Умът му носеше корените, които задушаваха цветята в почвата, която, ако би била правилно култивирана, би давала само плодове. Кастручио преживяваше такава криза в живота, в която един чувствителен и поетичен човек се създава или пропада. Криза, в която чувството се замества от страстите, в която любовта към нещо реално събира разпръснатите лъчи на сърцето. От този Божи съд той би излязъл по-чист и по-мъжествен — така се надяваше понякога Малтрейвърс. Тогава малко мислеше колко близко е свързан с неговата съдба този откъс от историята на италианеца! Кастручио излезе с Малтрейвърс на разходка, и когато стигнаха в горичката зад къщата, той му каза с известно затруднение:

— Вие отивате, предполагам, в Лондон?

— Ще мина през Лондон. Бих ли могъл да направя нещо за вас?

— Ами да, поемите ми! Мисля да ги публикувам в Англия. Вашата аристокрация харесва италианската книжнина и може би ще бъда четен от благородниците — това е подходящата публика за поетите. Що се отнася до вулгарното стадо, аз го мразя!

— Драги Кастручио, ще се заема да бъдат публикувани вашите поеми в Лондон, щом желаете това. Но не се разчувствайте. В Англия четем малко поезия, дори на нашия език, и ме е срам да кажа, че сме безразлични към чуждата литература.

— Да, изобщо за чуждата литература, прав сте, но моите поеми са от друг вид. Те трябва да обърнат вниманието към себе си в един интелектуален кръг.

— Добре. Нека опитаме. Може да ми дадете поемите си, когато се разделяме.

— Благодаря ви — каза Кастручио с весел тон, стискайки ръката на приятеля си. През останалата част от вечерта той изглежда се беше променил изцяло: милваше децата и не се присмиваше на сериозния разговор на своя зет.

Когато Малтрейвърс стана да си върви, Кастручио му даде пакета. След това, изцяло погълнат от виденията си за бъдеща слава, изчезна от стаята, за да потъне насаме в мечти. Не искаше повече да знае за Малтрейвърс. Беше се възползвал от него и не съжаляваше за неговото заминаване, понеже то щеше да улесни появяването му в един нов свят!

Ситен дъжд валеше на прекъсвания, звездите се показваха през движещите се облаци и Терез не смееше да излезе от къщи. Стисна ръката на младия си гостенин и му пожела добър път със сълзи на очи.

— Е — каза тя, — когато се видим пак, вярвам, че ще бъдете женен и аз ще обичам сърдечно вашата съпруга. Няма по-голямо щастие от женитбата и домът! — И тя погледна с искрена нежност Дьо Монтен.

Малтрейвърс въздъхна. Мислите му се насочиха назад, към Алис. Къде ли се намираше сега това самотно и без приятели момиче, невинната любов на което беше направила един дом за него? Той отговори със смътен и обикновен механичен израз и напусна стаята с Дьо Монтен, който настояваше да го изпрати навън. Когато наближиха езерото, Дьо Монтен наруши мълчанието.

— Драги мой Малтрейвърс — каза той със сериозен тон, — ние може да не се видим в продължение на години. Аз живо се интересувам от вашето щастие и кариера — да, кариера, повтарям. Не желая да въодушевлявам младежите с амбиции. Достатъчно е за мнозина от тях да бъдат добри и почтени граждани. Но в случая с вас това е различно. Виждам във вас един усърден и размишляващ, а не прибързан младеж, който определено се придвижва към знаменито мъжество. Вашият ум не е още установен, това е вярно, но той бързо се избистря и узрява от ферментацията на момчешките сънища и страсти. Вие имате всичко във ваша полза — компетенция, вродени качества и над всичко — вие сте англичанин! Имате могъща сцена, на която, вярно е, не можете да стъпите без да сте достоен и без труд, но толкова по-добре. Това е сцена, на която силни и решителни съперници ще ви подтикват към надпревара, а състезанието ще тренира силите ви. Помислете каква величествена съдба е да имате влияние над широкия и винаги уголемяващ се ум на една такава страна. Да чувствате, когато се оттеглите от действащата сцена, че сте изиграли незабравима роля — че сте били медиума на великата воля Божия за прокарването на нови идеи в света — и сте дали първенство на почтеното и красивото. Това е истинската амбиция. Желанието само за лична известност е суета, не амбиция. Чертата, която забелязах у вас — добави французинът с усмивка, — най-вредна за вашите шансове за известност, е че сте твърде много философ, склонен към ленивостта на култивираното свободно време. А не трябва да мислите, Малтрейвърс, че една активна кариера ще бъде един път от рози. Засега нямате никакви неприятели. Но в минутата, когато се опитате да добиете известност, с вас ще се злоупотреби, ще бъдете наклеветен, нападнат. Ще бъдете потресен от гнева, който сте предизвикали, и ще въздишате за предишната си неизвестност, в която сте били. Ще считате, подобно на Франклин, че сте платили твърде скъпо за свирката си. Но в замяна на вашите лични неприятели благородната отплата ще бъде, че самото Общество е станало ваш приятел, а може би и потомството! Освен това — прибави Дьо Монтен с почти религиозна тържественост в гласа си, — има съвест в главата както и в сърцето, и на стари години ние също тъй чувстваме угризения на съвестта, ако сме развратили естествените си добродетели. Дълбокото задоволство от чувството, което изпитва човек, че не е живял напразно, е едно от най-щастливите чувства, засягащи само определен кръг хора и свършващи заедно с нашия живот, в сравнение на неизразимото и вечно траещо добро, което може да направим като общественици с една книга или с един закон? Бъдете уверен, че Всевишния поставя всичките добрини и всичките злини, направени от неговите създания, на справедливи везни. С правилната преценка на всичко това, Малтрейвърс, вие ще имате всичките поводи при един висок ум и една чиста амбиция да се събудите от леността и да се борите с достойнство в света за една голяма награда.

Малтрейвърс никога досега не се беше чувствал тъй много поласкан, тъй много подтикнат към възвишени стремежи. Величественото красноречие и пламенното насърчение на този човек, който обикновено беше студен, го разчувства. Той се сепна, въздъхна дълбоко, изчерви се и каза:

— Дьо Монтен, вашите думи ми изясниха хиляди съмнения и скрупули. Те отидоха право в сърцето ми. За пръв път разбирам какво е слава, какво е амбиция и какво е награда за труда! Видения, надежди, въжделения може да съм имал и преди. От месеци насам един нов дух витае в мен и почувствах, че ми поникват криле. Но всичко беше объркано, смътно несигурно. Съмнявах се в благоразумието на усилието при един така кратък живот и при тъй хубавите удоволствия на младостта. Сега не гледам на живота иначе, освен като на част от вечността, за която чувствам, че сме се родили. И признавам тържествената истина, че предназначението ни е да водим достоен живот и да бъдем същества, в които живия принцип никога не изчезва. Сбогом! Радост или скръб ще ме сполети, неуспех или успех, не знам, но ще се боря, за да заслужа вашето приятелство.

Малтрейвърс скочи в лодката си. И нощните сенки скоро го грабнаха и изгубиха за блуждаещия поглед на Дьо Монтен.