Бурен живот

I

Ослепителен бал се вихреше в австрийското посолство. Тълпа от онези безделници, които и като млади и като стари се приспособяват към царстващата красавица, се беше събрала около мадам Вентадур. Общо казано, имаше повече каприз отколкото вкус в избора на най-ярката красавица. Един истински мъж винаги сам избира жената, на която би могъл да даде златната ябълка, но, разбира се, и той обикновено започва най-после да обожава избраната „от всички“ и преминава с невъобразима бързина от възмутен скептицизъм към суеверно уважение, фактически хиляди други неща, освен симетрията на чертите, вземат участие в обявяването красавицата на деня… тактичност в обществото, очарование на маниерите — един безименен и силен блясък. Там, където светът вижда грацията, там прокламира Венера. Малцина достигат видна знаменитост за каквото и да е, без някои случайни и независещи от тях обстоятелства, които нямат нищо общо с това, „което се проучва“. Някои качества или обстоятелства им придават мистериозно очарование. Еди-кой си действително ли е такъв гений? Еди-коя си действително ли е такава красавица? — питате недоверчиво. А, да — е отговорът. Знаете ли всичко за него или за нея? Не, разбира се, но се увличате и решавате, че идолът ви интересува от само себе си и, следователно, неговото уж видимо и популярно качество бива обожавано.

По това време мадам Дьо Вентадур беше красавицата на Неапол и при все че около петдесет от жените, които се намираха в същия салон, бяха по-хубави от нея, никой не смееше да каже това. Дори жените признаваха нейното превъзходство — понеже тя се обличаше най-изящно и по последна френска мода. Жените никога не признават, че едно лице, което носи недобре изглеждаща шапка, е красиво, нито пък признават, че е грозно, което и да е грозно лице, ако носи безупречна шапка. Мадам Дьо Вентадур притежаваше магия, която беше резултат на интуитивно високо възпитание, изтънчено по навик до крайност. Тя и се движеше като grande dame, като че ли самата природа бе решила да бъде такава. Нейният произход беше от най-известните семейства във Франция; на шестнадесетгодишна възраст се беше омъжила за един от също такъв род, но стар, грозен и обичащ да блести мъж. Той беше по-скоро една карикатура, отколкото наследство на великото френско благородничество, сега почти изчезнало. Но нейната добродетел беше безупречна — някои казваха от гордост, други — от студенина. Тя беше с остър и салонен ум — жив, макар и подчинен; понеже френското й високо възпитание се различаваше твърде много от летаргичната и резервирана невъзмутимост на англичаните. Всички мълчаливи хора изглежда се приемат за елегантни.

Един прислужник се оженил за богата дама, ужасявал се от подигравките на гостите, които новото му положение събирало около масата и един свещеник от Оксфорд му дал следния малък съвет: „Облечи черни дрехи и си въздържай езика!“ Прислужникът възприел този съвет и винаги бил считан за един от най-добрите джентълмени в страната, но разговорът определя критерия за истинската деликатност и изтънчената грация, които са мярката за морала в един дворец. Мадам Дьо Вентадур бе малко отдалечена от танцуващите с мълчаливото английско конте лорд Тонтън, изящно облечено и гордо изправено зад стола, а сантименталният барон фон Шомберг, покрит с ордени, с бакенбарди, вчесан по последна мода, въздишаше от лявата й страна; френският пълномощен министър, нежен, красноречив и остроумен седеше вдясно от нея; а наоколо, от всички страни, се притискаха, покланяха се и правеха комплименти, дипломатически секретари и италиански принцове, банката на които бе на комарджийската маса, имотите им — в техните художествени галерии — те продаваха по някоя картина, когато картите им изневеряваха. Очарователната Дьо Вентадур! Тя беше привлекателна за всички! Усмивка за мълчаливите, шеговитост за веселите, политика за французите, поезия за германците.

Тя изглеждаше така, както би могла да изглежда най-добре. Черното и кадифено облекло и грациозната й шапка с княжески пера бяха в контраст с белотата на ръцете и шията й. Поради хубавите й очи, кожата, богатият цвят на изражението, розовите устни и малките, като от слонова кост зъби — никой не би бил такъв студен, внимателен критик, за да забележи, че брадичката е прекалено изострена, устата — извънредно широка. А носът, — тъй красив фронтално, беше далеч от съвършенството в профил.

— Моля, беше ли Валери дьо Вентадур в Страда Нуова днес? — попита германецът с такава нежност в гласа си, като че ли се кълнеше във вечна любов.

— Как може по друг начин да прекараме времето си преди обяд ние, жените? — отговори Валери дьо Вентадур. — Нашият живот е едно безцелно преминаване от люлката до гроба. И времето ни след обяд е посветено на нашата кариера. Една разходка и една тълпа — това е всичко. Ние виждаме света само от една леко открита кола.

— Този е най-приятният начин да бъде гледан — каза сухо французинът.

— Съмнявам се, безделието изморява най-много.

— Ще ми направите ли честта да танцувате с мен? — каза високият английски лорд, който си мислеше, че Валери дьо Вентадур, би предпочела да танцува, отколкото да седи на едно място.

Французинът се усмихна.

— Лорд Тонтън потвърждава вашите разбирания — каза пълномощният министър.

Лорд Тонтън се усмихна, защото всички се усмихнаха, и загрижен, очакваше отговора.

— Не… аз рядко танцувам. Коя е онази тъй красива жена?… Какви хубави черти имат англичанките! А кой е онзи господин… — продължи Валери дьо Вентадур, без да дочака отговор на първия си въпрос. — Младият, искам да кажа… който се обляга до вратата?

— Онзи, с черните мустаци ли? — каза лорд Тонтън. — Той е мой братовчед.

— О не, не полковник Белфилд; аз го познавам… колко е любезен той! Не! Господинът, за когото питам, е без мустаци.

— А, да, високият англичанин със светлите очи и високото чело — каза френският министър. — Той току–що е пристигнал от Ориента, мисля.

— Това е едно поразително изражение на лицето — каза Валери дьо Вентадур, — има нещо рицарско в обръщането на главата. Без съмнение, лорд Тонтън, той е благородник.

— Той е това, което вие наричате благородник — отговори лорд Тонтън, — тоест, това, което ние наричаме джентълмен — казва се Малтрейвърс… Господин Малтрейвърс. Скоро навърши пълнолетието си и има, вярвам, доста добро състояние.

— Господин Малтрейвърс, само господин! — отговори Валери дьо Вентадур.

— Защо — каза френският министър, — вие знаете, че английските благородници не се нуждаят от титли, за да се различават от другите.

— Зная това, но той има вид на нещо повече от един обикновен благородник. Има нещо крайно интересно в погледа му, но това не е, трябва да призная, вследствие приетия чин. Може би той би изглеждал същия, роден на село.

— Вие не го считате за красив? — попита лорд Тонтън почти сърдито (понеже беше от красивите хора, а красивите хора понякога са завистливи).

— Красив! Не съм казала това — отговори Валери дьо Вентадур. — Той има по-скоро хубава глава, отколкото красиво лице. Умен ли е? Любопитно ми е да зная. Но всички вие, англичаните, лорде, сте много образовани.

— Да, високо образовани, не повърхностни — отговори лорд Тонтън.

— Ще ми позволи ли Валери дьо Вентадур да й представя един съотечественик? — попита английският министър, който се приближи до господин Малтрейвърс.

Валери дьо Вентадур направи половин усмивка и видимо се изчерви, когато видя гордото и изразително лице очарователно приведено към нея.

Запознанството беше направено — размениха се няколко незначителни думи. Френският министър стана и се оттегли настрана с английския. Малтрейвърс зае опразнения стол.

— Отдавна ли сте в чужбина? — попита Валери дьо Вентадур.

— От четири години — достатъчно дълго, за да се завърна вече в Англия.

— Бил сте в Ориента… завиждам ви. Гърция, Египет… — всичко свързано с тях. Пътувал сте в миналото, избягал сте подобно на мадам д’Епиней, която е искала да се махне от цивилизацията и да се скрие в романтичното.

— При все това мадам д’Епиней е прекарала живота си в писане на книги на теми, извлечени от една твърде модерна цивилизация — рече Малтрейвърс, като се усмихна.

— Значи, познавате мемоарите й — Валери дьо Вентадур се изчерви леко. — При успеха на по-възбудителната литература са имали време за второстепенни описания от миналите векове…

— Не са ли тези второстепенни описания често най-очарователните? — каза Малтрейвърс. — Мемоарите на мадам д’Епиней са от подобен характер. Тя не беше добродетелна жена, но чувстваше добродетелта и я обичаше. Не беше гениална жена, но тръпнеше от всички влияния на гениите. Някои хора като че ли са родени с темперамента и вкусовете на гения, но без неговата творческа сила. Имат неговото чувство, но нещо им липсва в интелекта. Те чувстват силно, при все че се изразяват слабо. Тези хора реагират често с неописуем патос — и френските мемоари от миналия век изобилстват с подобни примери. Това е интересно — тази борба на чувствителните умове против летаргията на едно блестящо, но глупаво общество.

Къде беше германският барон? Флиртуваше в другия край на залата. А английският лорд? Той говореше на контетата край вратата. А по-долу стоящите от тях? Те танцуваха, шепнеха, флиртуваха, наливаха си уиски или шампанско. Валери дьо Вентадур беше сама с младия чужденец сред тълпа, която говореше за чувства, и с погледите си издаваше чувства.

Докато разговаряха така, Малтрейвърс се сепна изведнъж, чул близо зад себе си остър глас на френски:

— Е, е! Подозирам нещо, да, подозирам нещо.

Валери дьо Вентадур погледна наоколо с усмивка и каза:

— Това е съпругът ми. Ще ви представя.

Малтрейвърс стана и се поклони на дребен, слаб човек, много добре облечен, с грамадни очила върху дълъг, остър нос.

— Извънредно ми е приятно да се запозная с вас, господине! — каза Дьо Вентадур. — Отдавна ли сте в Неапол?… Времето е хубаво… но няма да трае задълго… Никакви новини за вашия парламент… ще бъде разтурен скоро! Не е хубава операта в Лондон тази година… е?

Този бърз монолог беше изговорен с подходящи жестове. Всяко ново изречение господин Дьо Вентадур започваше с особен поклон, и след като дойде заключението, потвърждаващо неговото неверие и остроумие, той направи тайнствен знак с показалеца си, като го повдигна нагоре успоредно с носа си, в същото време церемонията беше съпроводена с три конвулсивни потрепервания, които изглежда го разклатиха изцяло.

Малтрейвърс гледаше с нямо удивление съпруга на грациозното до него създание и господин Дьо Вентадур, който беше казал толкова, колкото считаше за необходимо, насочи красноречието си към изразяване на удоволствието, което щеше да му бъде доставено — да види господин Малтрейвърс в хотела му. След това, като се обърна към съпругата си, започна да я уверява, че е много късно и че е прилично да си отидат. Малтрейвърс се изплъзна и, когато стигна до вратата, беше хванат от стария си приятел Лъмли Ферърс, който каза:

— Ела, драги, чакам те цял половин час. Хайде. Умирам за сън. Може би имаш намерение да вечеряш? Има хора, които не искат да знаят за чувствата на другите.

— Не, Ферърс, на твое разположение съм — младежът слезе по стълбите и тръгна към хотела.

Когато стигнаха широкия и открит площад, на който се намираше хотелът, с приятното море пред тях, сияещо в обятията на извиващия се бряг, Малтрейвърс, който досега слушаше мълчаливо сладките приказки на приятеля си, спря изведнъж и каза:

— Погледни морето, Ферърс… Каква гледка, какъв приятен въздух! Какъв мек месец! Представи си старите гръцки авантюристи, които първи са колонизирали това божествено място — най-чудесното място на света — гледали са над тези вълни и може би са преставали да линеят повече за Гърция.

— Не мога да си представя нищо подобно — каза Ферърс. — И бъди сигурен, че господата, за които говориш в този час през нощта, освен ако не са се намирали на някоя пиратска екскурзия — понеже обикновено гръцките колонисти са били проклети разбойници — са били дълбоко заспали в леглата си.

— Писал ли си някога поезия, Ферърс?

— Сигурно, всички умни хора поне веднъж през живота си са писали поезия. Това е наша болест.

— А чувствал ли си някога поезията?

— Да съм чувствал ли?

— Да. Ако си поставял месечината в стихове, чувствал ли си я преди това да свети в сърцето ти?

— Драги ми Малтрейвърс, по-добре ще бъде да си вървим.

— Не, ще остана навън.

— Не бъди неблагоразумен.

— Когато луната свети, не може да съществува неблагоразумие.

— Какво? Ние, които сме се изкачвали на пирамидите, преплували сме Нил, видели сме магиите в Кайро, били сме почти убити в Истанбул! Ние, които сме преживели толкова много приключения, видели сме толкова много сцени и случки за четири години — ние ли трябва да се възхищаваме и да въздишаме по месечината като самотно чираче на някой кораб? Глупости, казвам. Преживели сме извънредно много и не е нужно да се отдаваме на чувствата си.

— Може би си прав, Ферърс — Малтрейвърс се усмихна. — Но аз още мога да се наслаждавам на една красива нощ.

Ферърс безспорно беше прав в теорията си за това, че ние, след като сме изпитали действителни приключения, ставаме по-малко болезнени и чувствителни. Животът е сън, който сънуваме най-вече в началото и в края — средата ни поглъща извънредно сигурно и не остава време за сънища. Но при все това, както казва Малтрейвърс, ние можем да се наслаждаваме на една хубава нощ, особено край бреговете на Неапол.

Малтрейвърс започна да се разхожда насам-нататък, размишлявайки известно време. Сърцето му беше смекчено — стари спомени преминаваха през паметта му. Но нежните черни очи на Валери дьо Вентадур блестяха през всяка сянка на миналото. Възхитително опиянение, сякаш вече беше любов, а всъщност все още въображение.

II

Малтрейвърс посещаваше често къщата на Валери дьо Вентадур. Тя беше отворена два пъти през седмицата за всекиго и три пъти седмично за приятели. Малтрейвърс стана скоро един от приятелите. Оказа се, че Валери дьо Вентадур е била в Англия през детството си, тъй като нейните родители били емигранти. Тя говореше английски добре и леко, и от това Малтрейвърс беше доволен. Защото, при все че знаеше добре френски, той беше от онези хора, които са по-суетни спрямо ума, отколкото спрямо външността на човека, и не беше склонен да изразява най-хубавите си мисли на чужд език. Ние не обръщаме внимание на акцента или на диалекта, когато говорим за незначителни неща. Но когато изразяваме някаква своя поезия, внимаваме да не сгрешим с тях.

Такъв беше именно случаят с Малтрейвърс. Понеже той, освен че беше някак си узрял като горд и претенциозен мъж, притежаваше естествена обич към Приличното. Тази му обич неволно се забелязваше в разговорите на дребни теми. Тя именно бе естественият родител и на неговия Добър Вкус. И действително, вследствие на това, Ърнест не обръщаше внимание на тези дребни неща, с които обикновено младежите се гордеят. Една по навик войнишка чистота на облеклото и една любов към реда и симетрията заместваха в него вниманието към облекло и украшения.

Малтрейвърс никога не беше помислял дали е красив или не и, както мнозинството, познаващо нежния пол, знаеше, че красотата участва малко в ангажирането на женската любов. Видът, маниерите, тонът, разговорът, това, което възбужда интереса и от което можем да се гордеем, са качествата на човека, който бива обичан.

Да се върнем от това отклонение. Малтрейвърс беше доволен, че можеше да говори на своя език с Валери дьо Вентадур. И разговорът между тях обикновено започваше на френски и завършваше на английски. Валери дьо Вентадур беше красноречива, какъвто беше и Малтрейвърс. При все това една по-пълна противоположност в техните възгледи и особености в разговорите едва би могла да се забележи.

Валери дьо Вентадур гледаше на всичко като светска жена. Беше блестяща, мислеща и изпълнена с изтънчени и нежни чувства, но всичко това вземаше светска форма. Беше възпитана под влиянието на обществото, и умът й издаваше нейното образование. Едновременно остроумна и меланхолична, както често се случва с жени като нея, тя беше ученичка повече на скептицизма, отколкото на весело отношение към света. В живота, който водеше, нито сърцето, нито умът й се ангажираха — те се възбуждаха, но не оставаха доволни и не вземаха участие. Тя чувстваше твърде осезателно празнотата на големия свят и имаше лошо мнение за човешката природа, фактически беше жена на френските мемоари, една от онези очарователни и одухотворени Асперзии, които ни заинтересуват поради своята изтънченост, такт, грация и великолепно съвършенство, и които са освободени от повърхностното и лекото, отчасти поради едно изчерпателно познаване на социалната среда, в която се движат, и отчасти поради едно полуприкрито и покъртително незадоволство от дреболиите, върху които талантите и чувствата им се изхабяват. Такива са жените, които след една младост, прекарана в погрешни удоволствия, често свършват на стари години с погрешна привързаност. Те са класа, особена за тези съсловия и страни, в които грее и тъмнее веселото и нещастно съществувание на една бездомна жена.

Животът на Валери дьо Вентадур беше от вид, какъвто Малтрейвърс не беше виждал досега, и той беше може би също интересен в този смисъл за французойката. Двамата се възхищаваха от взаимното си общуване, въпреки че не можеха никога да се разберат.

Валери дьо Вентадур често яздеше, а Малтрейвърс обикновено я придружаваше. И какви прекрасни изгледи виждаха те по време на ежедневните си екскурзии!

Малтрейвърс беше очарователен учен. Натрупаните съчинения на безсмъртните бяха тъй близки за него, както матерния му език. Поезията, философията, начинът на мислене и обичаите на грациозните гърци и отдадените на лукс римляни бяха част от знанията му, които съвпадаха с неговите понятия и начин на мислене. Той беше наситил интелекта си с богатствата на миналото и златни семена падаха от класическите произведения в съзнанието му. Знанието за Мъртвите, често тъй безполезно, притежава едно неизказуемо очарование за местата, където те са живеели. За въодушевената и любопитна французойка Ърнест Малтрейвърс беше отличен водач! С какво усърдие тя слушаше разказите му за един живот, много по-елегантен от парижкия! За една цивилизация, каквато светът никога няма да повтори — толкова по-добре, защото тя беше гнила в зародиша си, макар и най-величествена наглед. „Тези студени имена и несъществуващи сенки в историята“, върху които Валери дьо Вентадур беше навикнала да се прозява, получаваха живот при красноречието на Малтрейвърс. Те се затопляха и се раздвижваха, пируваха и се любеха, биваха умни и глупави, весели и тъжни, сякаш живи. От друга страна Малтрейвърс научаваше хиляди нови тайни за съществуващия свят от устата на изтънчената и наблюдателна Валери. Каква нова стъпка във философията на живота прави един гениален младеж, когато за пръв път сравнява теориите и опита си с интелекта на една умна светска жена! Може би това не го издига, но го осветлява много и пречиства. Какви безбройни дребни, макар и важни тайни от човешкия характер и от практическата мъдрост научава той несъзнателно от такъв приятел! Нашето образование нямаше да бъде съвършено без това.

— И така, вие мислите, че тези величествени римляни не са приличали на нас? — попита Валери един ден, когато гледаха към същата земя и море, над които бяха блуждаели очите на сладострастния, но августейши император Лукул.

— Един поглед върху последните дни на всяка република би ни дал общо понятие за нашите дни. Тяхната система се крепи от една особена аристокрация под надвисващия призрак на монархията. Една аристокрация, прославяна и развълнувана, но поддържаща амбиции и интелект, черпейки сили всъщност от стойностите на автократорския ред. Едно грамадно различие между богати и бедни, едно благородство, потънало в разкош. Богато, култивирано, макар и рядко елегантно и изискано. Един народ с могъщи стремежи за по-съвършена свобода, но винаги изложен в критично време на влияние и подчинение на едно дълбоко закоравяло почитание към самата аристокрация, против която се е борил и бори. Един готов отвор през всичките стени на обичаи и привилегии за всякакви таланти и амбиции. Но тъй силно и всеобщо са били почитани богатствата, че и най-добрата душа е ставала почти несъзнателно скъперническа, лакома и корумпирана. И този, който е успявал да се издигне от народа, не се е поколебавал да се обогати от злоупотребите, против които тъй силно преди това е роптаел. Човекът, който би бил готов да умре за отечеството си, не би могъл да въздържи ръцете си да не бръкне в джобовете му. Касий, упоритият и мислещ патриот, с желязно сърце, както си спомняте, имаше своята слава. И въпреки това какъв удар за всичките надежди и мечти за едно общество бе свалянето на свободната партия след смъртта на Цезар! Какви поколения от свободни хора паднаха във Филипи! Рим, разклатен до основи, най-после замени великодушния Юлий с лицемерния Август, който смачка колосалните патриции, за да отвори път на джуджетата на един дворец и излъга един народ със сянката на свободата. Един народ без конституционна свобода, уморен от ужасната въртележка — гибелната борба между аристократическите и демократическите принципи. Един народ против един деспот, борба, неизискваща пророк. Проклетото робство е държало бедни и богати в постоянна борба. И без да има печат, който да обуздава страстите и отбелязва ежедневните схватки. Самата сатира на Хораций е огледало на нашите глупости! Но има нещо, което ще различава винаги древния свят от модерния.

— Какво е то?

— Древните не познаваха тази нежност на чувствата, която характеризира потомците на готите — каза Малтрейвърс и гласът му леко потрепери. — Те отдаваха като монопол на чувствата това, което би трябвало да има еднакво отношение към разума и въображението. Тяхната любов бе приличала на красива и игрива пеперуда, но не на пеперудата, която е символът на душата.

Валери въздъхна. Погледна смирено към лицето на младия философ. Но неговия поглед беше отклонен настрани.

— Може би — каза тя след кратко мълчание, — ние ще прекараме един по-щастлив живот без любов. И в нашата модерна социална система — продължи тя, замислена и говореща искрено, — въпреки че това е рядко заключение, до което една жена би достигнала, аз мисля, че ние сме дали на любовта едно твърде голямо надмощие над другите прояви на живот. Като деца нас ни учат да сънуваме за нея. В младежката ни възраст нашите книги, разговорите ни и игрите ни са изпълнени с нея. Възпитани сме да я считаме за съществена част от живота. И въпреки това, щом се срещнем с действителността, щом се отдадем на това втълпено и подбудено желание, деветдесет на сто виждаме, че сме нещастни и съсипани.

— А говори ли Валери дьо Вентадур от опит? — попита Малтрейвърс, гледайки внимателно променящото се изражение по лицето на своята приятелка.

— Не. И бих желала, никога да не бъде така! — каза Валери енергично.

Устните на Ърнест се извиха малко, тъй като неговата гордост бе докосната.

— Аз бих се отказал от много сънища за бъдещето — каза той, — ако чуя Валери дьо Вентадур да се откаже от този възглед.

— Ние сме отишли много напред от приятелите си, господин Малтрейвърс — каза Валери студено и дръпна юздите на коня си — А, господин Ферърс — продължи тя, когато Лъмли и красивият германски барон се присъединиха към нея, — вие сте извънредно галантен, виждам, че правите голям комплимент на моята езда, когато искате да повярвам, че не можете да яздите като мен. Господин Малтрейвърс не е тъй учтив.

— Не — отвърна Ферърс, който рядко оставаше някой комплимент без задоволителна отплата, — не, вие и Малтрейвърс, изглежда, се бяхте изгубили между старите римляни и нашият приятел, баронът, се възползва от този случай да ми разкаже за дамите, които са го обожавали.

— А, господин Ферърс, колко сте лош! — каза Шомберг объркано.

— Лош! Аз не говоря от завист. Слава Богу аз никога не съм бил обожаван. Какво отегчително нещо трябва да е това — обожанието.

— Поздравявам ви за симпатиите между вас и Ферърс — прошепна Малтрейвърс на Валери.

Валери се изсмя, но през останалото време от екскурзията тя беше замислена и разсеяна и за няколко дни тяхната езда беше преустановена. Валери дьо Вентадур не се чувстваше добре.

III

Малтрейвърс не беше така добър, както по времето, когато напусна Англия. Той беше живял в страни, където общественото мнение не се оказваше нито силно чрез влиянието си, нито строго в правилата си, а това не прави никого по-добър. Нещо повече, хвърлен в бурния живот, с разгорещени страсти и с интелектуално превъзходство той беше въвличан от първите в много грешки, от последствията на които второто го беше избавяло; необходимостта да бъде строг към света — да се противопоставя днес на измамата, а утре на насилието — беше закоравила повърхността на сърцето му, макар че в дъното изворите бяха още пресни и живи. Той беше загубил много от рицарското си почитание към жените, които беше започнал да приема по-скоро като играчки, отколкото като идоли. Той разбра също, че техните чувства са често по-малко дълбоки, отколкото изглеждат, и че те се влюбват и разлюбват без да разбиват сърцата си. Последните няколко години също бяха прекарани без високи стремления или определени цели. Малтрейвърс беше живял върху капитала на своите способности и чувства, с един опустошителен и спекулиращ дух. Непростено е за един умен и буен човек да няма някаква възвишена цел в живота си.

Ето защо, ние едва ли можем да се учудваме затова, че Малтрейвърс беше започнал да търси развлечения и цели, без много да мисли за вредата или ползата, които те биха причинили на другите или на него. Беше станал по-малко възвишен и повече егоист.

За срещите си с Валери дьо Вентадур не си беше съставил някакъв план. Той се заинтересува и се възбуди и маниерите на Валери, които днес го ласкаеха, а утре го дразнеха, засилиха гордостта и суетността на въображението му, въпреки че господин Дьо Вентадур, един вятърничав и порочен французин, изглеждаше напълно безразличен към това, което съпругата му беше избрала да върши и за обществото, в което Валери живееше, почти всяка дама си имаше своя кавалер; при все това Малтрейвърс би се сепнал, ако някой го обвинеше в предварително замислени намерения по отношение на нейните чувства. Но той живееше със света. И светът го движеше, тъй както почти винаги движи всекиго. При все това, понякога, той чувстваше, че не изпълнява правилно своето предназначение и дълг; и, когато се измъкваше от блестящото убежище на едно недостойно и безсърдечно удоволствие, той винаги биваше спохождан от стария си свойствен копнеж по Красивото, Добродетелното и Великото. Обаче адът е оправдаван с добри намерения и така, между другото, Ърнест Малтрейвърс отдаваше присъствието си на възхитителната Валери дьо Вентадур.

Една вечер, Малтрейвърс, Ферърс, френският министър, една красива италианска принцеса, образуваха компания у Валери. Започна се разговор за историята на един скандал с англичани, нещо тъй често случващо се на континента.

— Вярно ли е, господине — каза важно френският министър на Лъмли, — че вашите сънародници са много по-неморални от другите хора? Това е много чудно, във всеки град, в който отида, винаги научавам по някоя история, в която героите са англичани. Не чувам нищо за скандал с французи, нищо за такъв с италианци — винаги с англичани.

— Защото ние се ужасяваме от подобни работи и правим шум около тях, докато на вас те не ви правят впечатление.

— Предполагам, че е така — каза французинът с превзета сериозност. — Ако излъжем в игра или флиртуваме с някоя хубава дама, ние вършим това елегантно, и съседите ни считат, че не трябва да раздвижат земята и небето заради станалото; те може да промушат тялото ни, но не отиват на съд с нас. А вие считате, че всичко това може да се отнася и до обществото, да се разисква и говори върху това, да се разказва на целия свят.

— Аз обичам системата, която не може без скандали — каза Валери дьо Вентадур внезапно, — каквото искате, кажете политиката на страха прави мнозина от нас добродетелни. Грехът може да не бъде отвратителен, ако не се стряскаме от последствията, дори от изгледите за тях.

— Е, е — изръмжа господин дьо Вентадур, влизайки бързо в стаята. — Как сте? Възхитен съм, че ви виждам. Е, е! Господин Ферърс, как сте? Ще се реванширам ли с вас на ecarte? Подозирам, че тази вечер имам щастие. Е, е…

— Ecarte! Добре, с удоволствие — каза Ферърс.

Разговорът беше прекъснат за момент. Малката група се събра около масата — всички, освен Валери и Малтрейвърс. Столовете, които бяха опразнени между тях ги отделяха, но при все това, те бяха близо един до друг и се почувстваха малко объркани, когато видяха, че са сами.

— Никога ли не играете? — попита Валери дьо Вентадур след кратко мълчание.

— Играл съм — каза Малтрейвърс, — и познавам това изкушение. Но не искам да играя сега. Обичам вълнението, но съм бил унижаван до много ниска степен: това е едно морално пиянство, което е по-лошо от физическото! Впрочем, какво ли вече не е морално пиянство!

— Вие говорите разгорещено.

— Защото се вълнувам. Веднъж спечелих от един човек, когото почитах. Той беше беден. Неговата агония беше един ужасен урок за мен. Аз си отидох у дома и се ужасих при мисълта, че съм изпитал такова удоволствие от болката на друг. От тази нощ нататък никога не съм играл.

— Тъй млад и толкова изпатил… — каза Валери с удивление и почитание. — Вие сте чуден човек. Други биха били излекувани със загуби, вие — с печалба. Много хубаво нещо е да имате принципи на вашата възраст, господин Малтрейвърс.

— Страхувам се, че това е по-скоро гордост, отколкото принцип — каза Малтрейвърс. — Грешката понякога е приятна, но няма друго терзание, приличащо на завладялото ни подир грешката, от която се срамуваме. Не мога да се помиря с това — да се червя от себе си.

— А! — измърмори Валери. — Това е отзвукът на собственото ми сърце! — Тя стана и отиде до прозореца.

Малтрейвърс се поколеба за момент и я последва. Може би помисли, че това означава покана.

Пред тях се простираше тихата улица, слабо осветена; виждаха се няколко звезди, борещи се да надникнат през необикновено облачното небе. Шумящият океан едва–едва се забелязваше. Валери се облегна на стената и пердетата на прозорците я закриха от всички гости, освен от Малтрейвърс. Между нея и него имаше голяма мраморна ваза, пълна с цветя. Красивото лице на Валери изглеждаше бледо, нежно и замислено. Малтрейвърс никога до този миг не се беше влюбвал тъй много както в красивата французойка.

— Но, Валери дьо Вентадур! — каза той нежно — Има една грешка, която няма да ми струва срам.

— Наистина ли! — каза Валери с непресторено сепване, тъй като не знаеше, че той беше тъй близо до нея. Докато говореше, тя започна да къса от цветята (това е едно обикновено лукавство при жените), които се намираха във вазата между нея и Ърнест. Тази малка, нежна, почти прозрачна ръка! Малтрейвърс погледна към ръката, после към лицето й, после пак към ръката. Сцената пред очите му започна да тъмнее и неволно, сякаш по силата на неудържим импулс, в следващия момент тази ръка беше в неговата.

— Извинете ме… извинете ме… — каза той колебливо, — но тази грешка е вследствие на чувствата, които изпитвам към вас.

Валери повдигна към него големите си блестящи очи, без да отговори.

Малтрейвърс продължи:

— Мъмрете ме, присмивайте ми се, мразете ме, ако искате. Валери, аз ви обичам!

Валери изтегли настрана ръката си и продължи да мълчи.

— Говорете — рече Ърнест, като се наведе напред. — Само една дума, моля ви!

Той престана да говори, но пак никакъв отговор. Вслуша се, без да диша и я чу да хълца. Да, тази горда, умна, високомерно светска жена в този момент беше тъй слаба, както най-простото момиче, което някога е изслушвало някой любим. Но колко различни бяха чувствата, които я правеха слаба! Какви нежни и какви корави чувства бяха смесени заедно!

— Господин Малтрейвърс — каза тя, съвземайки гласа си, който звучеше глухо, но неестествено твърдо и ясно, — заровете са хвърлени и аз съм изгубила завинаги приятеля, за щастието на когото не мога да живея, но за благоденствието на когото бих умряла. Аз би трябвало да предвидя това, но съм била сляпа. Нищо повече… нищо повече. Елате да ме видите утре, сега ме оставете!

— Но, Валери…

— Ърнест Малтрейвърс — каза тя, поставяйки леко ръката си върху неговата, — няма друго терзание като това от една грешка, от която се срамуваме!

Преди той да може да отговори на този цитат от неговия собствен афоризъм, Валери се беше измъкнала и беше вече седнала до масата за игра на карти близо до италианската принцеса.

Малтрейвърс също се присъедини към групата. Той фиксира погледа си върху Валери дьо Вентадур, но изражението на лицето й беше спокойно. Нито една следа не можеше да се различи. Гласът й, усмивката й, очарователните й салонни маниери бяха същите, като онези, когато я беше видял за пръв път.

„Ах, тези жени — какви лицемерки са“, измърмори на себе си Малтрейвърс и устните му се свиха в злобна усмивка. Малтрейвърс не разбра жената, която се осмеляваше да мрази.

Той скоро напусна двореца и се запъти към хотела. Докато още размишляваше в приемната си, беше посетен от Ферърс. Ферърс вече не упражняваше никакво влияние върху Малтрейвърс. Момчето беше станало мъж в упражняването на разсъдъка си. И Малтрейвърс сега чувстваше спокойното съзнание за своята превъзхождаща личност. Не можеше да довери на Ферърс това, което се беше случило между него и Валери. Лъмли беше твърде коравосърдечен, за да му бъдат доверявани неща, засягащи сърцето, фактически, при весело разположение и сред маловажни приключения, Ферърс биваше очарователен. Но при тъжно настроение или в момент на дълбоки чувства, Ферърс не беше способен да се притече на помощ или дори само да се окаже искрен съчувстващ приятел.

— Ти си мрачен тази вечер, драги — каза Лъмли, прозявайки се. — Предполагам, че искаш да си легнеш. Някои хора са тъй зле възпитани, дотолкова са егоисти, че никога не мислят за приятелите си. Никой не ме пита какво спечелих на ecarte. Не закъснявай утре сутринта; мразя да закусвам сам. Никога не ставам по-късно от девет часа. Мразя егоистите и хората с лоши маниери. Лека нощ.

Като каза това, Ферърс тръгна към стаята си. Докато се събличаше бавно там, той разсъждаваше така:

„Мисля, че не се разбираме вече с този човек! Може би самият аз съм малко уморен от този начин на живот. Това не е правилно. Ще стана амбициозен постепенно. Но мисля, че няма да е добре да не се възползваме, колкото е възможно повече, от младостта. Обаче на тридесет и четири или тридесет и пет години е добре да се помисли и за времето, когато ще бъдем на петдесет!“

IV

„Да я видя днес… Ще я видя ли?“ — помисли си Малтрейвърс, когато стана на следващия ден след една почти безсънна нощ. Преди да беше изпълнил нетърпеливите покани на Ферърс, който три пъти вече беше изпращал да съобщи, че никога не принуждава хората да го чакат, той посрещна слугата, който носеше току-що пристигнал пакет от Англия. Писмата от управителите на имотите и от банкерите скоро бяха прехвърлени. И Малтрейвърс остави за най-накрая писмото от Кливлънд. След няколко сухи подробности относно имотите, които Малтрейвърс наследяваше, и някои дребни коментари върху дребни забележки по последното писмо на Ърнест, Кливлънд продължаваше:

Малтрейвърс току-що беше свършил четенето на писмото, когато Ферърс влезе и нетърпеливо попита:

— Ще дойдеш ли на езда? Казах да вдигат закуската, тя не ме привлича днес, действително нямам апетит.

— Хм! — каза Малтрейвърс.

— Хм? Хм? Колкото се отнася до мен, аз обичам добре възпитаните хора.

— Получих едно писмо от Кливлънд.

— А какво общо има това с мен?

— О, Лъмли, ти си нетърпим; ти не мислиш за нищо друго, освен за себе си, и не те интересува нищо друго, освен животинското у теб самия.

— Защо? Да, струва ми се, че имам разсъдък — отговори Ферърс любезно. — Аз познавам философията на живота. Ако природата ме беше направила тревопасно животно, щях да ям трева, но тъй като тя ме е направила тъкмо обратното — ям котлети, претенциозен съм към салатата и се присмивам на теб; а това е, което ти наричаш егоист!

Беше късно следобед, когато Малтрейвърс се намери в двореца на Валери дьо Вентадур. Беше изненадан, но приятно, тъй като беше допуснат за пръв път в нейната частна стая. Но утринната стая на Валери дьо Вентадур, където тя четеше, размишляваше и пишеше, се различаваше твърде много от потъналите в коприна стаи на други със същото предназначение. Тя нямаше тържествен вид, беше изпълнена с книги и подредена чисто и грациозно — повече наподобяваше тази на една Корнелия, отколкото на една Аспазия.

Валери не беше там и Малтрейвърс остана сам. След един бърз поглед из стаята той се облегна унесено до стената и забрави всичките предупреждения на Кливлънд.

Няколко минути по-късно вратата се отвори и Валери влезе. Беше необикновено бледа и на Малтрейвърс се стори, че около очите й личат следи от сълзи. Той се разчувства и сърцето му трепна.

— Боя се, че чакахте доста — каза Валери, като му показа един стол близо до този, на който тя седна. — Но ще ми простите — добави тя с лека усмивка. И като забеляза, че той иска да говори, продължи бързо: — Изслушайте ме, господин Малтрейвърс, преди да говорите, изслушайте ме! Казахте такива неща миналата вечер, каквито никога не трябваше да ми се казват. Изповядахте, че ме… обичате!

— Изповядах!

— Отнесете се — рече Валери с внезапна енергия, — не като мъж към жена, а като човешко същество към друго. От дъното на душата и с най-чиста съвест искам от вас да говорите честно и самата истина. Обичате ли ме така, както сърцето ви и геният ви са способни да обичат?

— Да, Валери, обичам ви искрено, страстно! — каза Малтрейвърс изненадан и смутен, но с ентусиазъм в музикалния си глас и усърдните си очи.

Валери го наблюдаваше втренчено, като че ли се мъчеше да проникне в душата му.

Малтрейвърс продължи:

— Да, Валери, когато се срещнахме за първи път, вие събудихте в мен отдавна заспало приятно чувство. Но от тогава насам то предизвика други много дълбоки чувства. Грациозният ви интелект, вашите благородни, дълбоки мисли, завършиха победата, започната от лицето и гласа ви. Валери, обичам ви! А вие, Валери… вие… не се лъжа, вие също…

— Обичам ви! — прекъсна го Валери, като се изчерви силно, но със спокоен глас. — Ърнест Малтрейвърс, аз не отричам това. Честно и откровено изповядвам грешката си. Изпитвах сърцето си през цялата минала безсънна нощ, и изповядвам, че ви обичам. Сега ме разберете: ние не трябва да се срещаме повече!

— Какво!? — простена Малтрейвърс, като падна неволно в краката й и задържа ръката й, която беше сграбчил. — Сега, след като сте дали на живота едно ново очарование, ще го отблъснете така ненадейно? Не, Валери, не искам да говорите така!

Валери дьо Вентадур стана и каза с хладнокръвно достойнство:

— Изслушайте ме спокойно, или ще напусна стаята. И всичко, което ще кажа сега, трябва да остане тайна.

Малтрейвърс също се изправи, скръсти гордо ръце, прехапа устни и застана прав срещу Валери, по-скоро в позата на обвинител, отколкото на обвиняем.

— Валери дьо Вентадур — каза той важно, — аз няма да анализирам и настоявам повече; ще вярвам не на думите, а на делата ви.

— Вие сте жесток — Валери се усмихна тъжно. — Но такива са всичките мъже. Сега нека бъда разбрана. Аз бях сгодена за господин Дьо Вентадур в детинството си. Не бях го виждала до един месец преди сватбата. Нямах никакъв избор. Оженихме се. Не бях привързана към никой друг. Бях горда и суетна: богатство, амбиция, обществено положение за известно време задоволяваха ума и сърцето ми. Но накрая станах неспокойна и нещастна. Почувствах, че нещо в живота ми липсва. Сестрата на господин Дьо Вентадур беше първата, която ми препоръча обикновеното убежище на нашия пол — поне във Франция — един любовник. Това ме ужаси и уплаши, тъй като произхождам от семейство, в което жените са честни, а мъжете храбри. Аз започнах обаче да се оглеждам около себе си и да изследвам истината за философията на порока. Дойдох до заключението, че няма жена, която да е обичала силно един незаконен любовник, и да е била щастлива. Видях също, че е вярна известната отвратителна максима, че една жена — може да живее без любовник, но веднъж допусне ли такъв, тя никога не преминава живота си само с един. Тя бива напускана, не може да понесе уединението и тъгата, и попълва празнотата с втори идол. За нея няма вече падение: всичко се превръща в търкалящо се и несъзнателно слизане от грях към грях, докато дойде старостта и я остави без любов и без почит. Разсъждавах спокойно, тъй като страстите не заслепиха разсъдъка ми. Не можех да обичам егоистите около мен.

Взех решение за пътя, който трябва да следвам, и сега, когато се намирам в изкушение, ще се придържам към него. Добродетелта е моят любовник, моята гордост, моята утеха, моят живот в живота. Обичате ли ме, искате ли да ми откраднете това съкровище? Когато ви видях, за пръв път почувствах един неопределен, но опияняващ интерес към другиго. Обаче не помислих ни най-малко за опасността от това. Докато нашето запознанство напредваше, аз си създавах едно романтично и възхитително видение. Бих била вашия най-добър, най-верен приятел; ваш довереник, ваш съветник, може би, в някои моменти от живота ви бих ви служила за вдъхновител и ръководител. Повтарям, че не предвиждах никаква опасност в общуването с вас. Чувствах се по-благородно и по-добро същество. Чувствах се по-добродетелна, по-спокойна и по-весела. Виждах живота посредством едно пречистващо възхищение от една надарена природа и една дълбока и велика душа. Въобразявах си, че ние винаги ще бъдем така — един към друг — единият, подкрепящ и усилващ другия. Нещо повече, дори размишлявах с удоволствие върху перспективата за бъдещата ви женитба, за любовта ви към съпругата, за нейния принос към щастието ви, а забравих, че сме направени от пръст. Внезапно цялата тази феерия от видения се разпръсна и аз видях, че съм се събудила, и че се намирам на ръба на пропастта — вие сте ме обичали. И в момента на това фатално признание, маската падна от душата ми. И аз почувствах, че сте станали твърде мил за мен. Мълчете още малко, моля ви. Не ви говоря за чувствата, за борбите, които съм изпитала в последните няколко часа — кризата на един живот. Говоря ви само за решението, което съм взела като мисля, че заслужавате истината, която за мен не е недостойно да изговоря. Може би, би било по-женствено да я прикрия. Но сърцето ми съхранява нещо мъжествено в природата си. Аз имам голяма вяра във вашето благородство. Вярвам, че можете да бъдете снизходителен към човешките слабости. Казвам ви, че ви обичам, и се хвърлям във вашето великодушие. И ви моля да ми помогнете в чувството ми към първото — да мислите добре за мен, да ме почитате и да ме оставите!

При последната част на това странно и откровено признание, гласът на Валери беше станал неописуемо покъртителен. Нежността се промъкна в маниерите й. И когато престана да говори, устните й трепереха, сълзите, задържани с голямо усилие, трептяха по очите й, ръцете й бяха стиснати една в друга. Външността й беше смирена, не горда.

Малтрейвърс стоеше съвършено омагьосан. Най-после пристъпи напред, спусна се на едното си коляно, целуна ръката й по начин, показващ голямо уважение, изправи се и се обърна, за да напусне стаята мълчаливо, тъй като нямаше вяра в себе си, че може да се осмели да проговори.

Валери го погледна с изражение на загрижена тревога и извика:

— О не, не! Не ме напускайте още сега. Това е нашата последна среща. Последна! Кажете ми поне, че ме разбирате, че виждате, че ако не съм слаба глупачка, не съм също и една безсърдечна кокетка. Кажете ми дали виждате, че не съм тъй жестока, както изглеждам, че не съм се съзнателно подиграла с вашето щастие, че дори не съм егоистка. Вашата любов — аз не искам повече! Вашето уважение — вашето добро мнение е всичко за мен. О, говорете. Говорете, умолявам ви!

— Валери — каза Малтрейвърс, — ако мълчах, това беше, защото сърцето ми е препълнено, за да може да изказва думи. Вие повдигнахте пред очите ми всичко, отнасящо се до жените. Аз ви обичах, сега ви почитам и обожавам. Вашата благородна откровеност, тъй неприличаща на нерешителната слабост, на жалкото лукавство, присъщи на вашия пол, докоснаха една струна в сърцето ми, която беше няма доста години. Напускам ви и ще мисля по-добре за женската природа. О — продължи той, — побързайте да забравите всичко за мен, което би ви причинило болка. Оставете ме спокоен. В самота и тъга мислете, че запазвам вашето приятелство. Нека това бъде само приятелство. Запазвам въодушевлението, гордостта, за която говорихте. И ако отсега нататък хората се обръщат към мен почтително и с хвалби, чувствайте, Валери, чувствайте, че съм се утешил за загубата на вашата любов като съм станал достоен за вашето доверие и вашата почит. О, да бяхме се срещнали по-рано, когато никакви пречки нямаше да има между нас!

— Отивайте, отивайте си сега — проговори Валери, почти задавена от вълнение. — Бог да ви благослови! Отивайте си!

Малтрейвърс каза още няколко едва чути думи и напусна апартамента.

V

Когато Ферърс се завърна от обикновената си езда, се учуди като видя, че коридорите и стаите на апартамента, който той заемаше заедно с Малтрейвърс, са изпълнени с куфари и багажи, а икономът на Ърнест направляваше прислугата на развален френски, английски и италиански.

— Е — каза Лъмли, — какво означава всичко това?

— Господин Малтрейвърс заминава, господине.

— А… къде е той сега?

— В стаята си, господине.

Ферърс се промъкна между разхвърляния багаж и отвори безцеремонно вратата на приемната стая на своя приятел. Видя Малтрейвърс потънал в един фотьойл, с ръце подпрени на коленете и глава наведена над гърдите. Цялото му изражение говореше за отпадналост и изтощение.

— Какво има, драги ми Ърнест? Вярвам, че не си убил някого на дуел?

— Не.

— Какво тогава? Защо заминаваш? И къде отиваш?

— Не е важно, остави ме на спокойствие.

— Постъпваш много приятелски, няма що! — каза Ферърс. — Много приятелски. И какво ще стане с мен? Кого ще имам за приятел в това проклето убежище на антиквари? Ти си безчувствен, Малтрейвърс!

— Ще дойдеш ли тогава с мен? — попита Малтрейвърс, мъчейки се напразно да повдигне духа си.

— Но къде отиваш?

— Където и да е. В Лондон, Париж…

— Но аз вече си направих плановете за лятото. Не съм толкова богат; мразя промените, защото ми костват скъпо.

— Но, драги ми…

— Това ли е доброто постъпване с мен? — продължи Лъмли, който за пръв път в живота си беше действително сърдит. — Дори ако бях една стара дреха, която си носил пет години, ти не би ме захвърлил по такъв начин.

— Ферърс, прости ми. Моята чест е засегната. Аз трябва да напусна това място. Вярвам, че ти ще продължиш да бъдеш мой гост тук, дори и когато ме няма. Знаеш, че съм ангажирал апартаментите за следващите три месеца.

— Хм — рече Ферърс. — Понеже това е така, мога спокойно да остана тук. Но защо в такава тайна? Да не си съблазнил Валери дьо Вентадур или да не би мъдрият й съпруг да подозира нещо? Е?

Малтрейвърс не можа да прикрие отвращението си към тази грубост. Действително, голямо е изпитанието за темперамента, който се сблъсква с грубите забележки на някой приятел относно връзките на сърцето.

— Ферърс — каза той, — не трябва да използваш нито една непочтена дума за Валери дьо Вентадур. Тя е ангел!

— Но защо напускаш Неапол?

— Не ме безпокой повече.

— Сбогом, господине! — каза Ферърс, твърде обиден, и излезе бързо от стаята.

Ърнест повече не го срещна преди заминаването си.

Късно през същата нощ той се намираше в колата си с двата коня по стария и меланхоличен път към Мола ди Гаета.

Самотността за Малтрейвърс беше лукс. Той изпитваше неизразимо чувство на облекчение след освобождението от Ферърс. Жестоките чувства, неумолимата, макар и смешно студена надменност на неговия приятел, биха били само едно мъчение за него в сегашната ситуация.

На другата сутрин, когато стана, разцъфтелите портокали край Мола ди Гаета представляваха приятна гледка под прозореца на хотела, където беше спрял да отпочине. Беше началото на пролетта и прясното, здраво дихание на земята и въздуха не можеше да се опише. Италия има малко места, с които може да се гордее повече отколкото с Мола ди Гаета. Дори морският изглед край Неапол или Соренто нямат по-очарователна усмивка.

И така, след една бърза закуска, от която едва беше вкусено, Малтрейвърс се промъкна през портокаловите горички и стигна до морския бряг. И там, отпуснат лениво зад волана на колата, минаваща край шумящите вълни, се отдаде на размишления и се постара за пръв път след раздялата си с Валери да събере и изследва мислите и чувствата си. За свое учудване не се усети така нещастен, както очакваше. Напротив, едно нежно и почти приятно чувство, което не можеше точно да се определи, витаеше в паметта му относно красивата французойка. Може би тайната беше в това, че докато гордостта му не беше унизена, съвестта му не се оказваше разединена. А може би той не беше обичал Валери толкова силно, колкото си беше въобразявал? Изповедта и раздялата бяха дошли щастливо, преди Валери да беше станала необходимост за живота му. Почувства, че сякаш с помощта на някоя свята и мистична жертва се е примирил със себе си и с хората. Събуди се с по-правилна и по-възвишена преценка за човешката природа, особено за жената. Беше намерил честност, истина и добродетел там, където най-малко би могъл да очаква — в една дворцова жена, в една жена, заобиколена от порочни и дребнави кръгове, в една жена, която нямаше отечество и общество, които да я предпазват от приятните отстъпки на слабостите, в една светска жена: една жена на Париж! Да, това беше неговото откритие, което разпъди мъглите и парите, които, издигайки се от блатата на големия свят, бяха постепенно заседнали в душата му. Валери дьо Вентадур го беше научила да не мрази нейния пол, да не съди тотално при допирите с външното. Търсеше в сърцето си любовта към Валери, а намери там любовта към добродетелта. И така, когато съсредоточи вниманието в себе си, той постепенно почувства верните впечатления, които се бяха вдълбали там. Валери дьо Вентадур! Какви ли мъки бе изпитала тази велика душа преди да се подчини на признанието, което бе направила! И въпреки това, дори в това страдание, той намери най-после утешение. Един такъв силен ум би могъл да понесе и излекува слабостта на сърцето. Той почувства, че Валери дьо Вентадур не беше жена, която чезне в непристойни, отпуснати, несвети и порочно болезнени чувства. Той не се ласкаеше от мисълта, че тя ще се постарае да изкорени от себе си любовта, за която се разкайваше. И той въздъхна с един естествен егоизъм, когато се съгласи, че рано или късно тя ще успее. Но нека бъде така — каза си почти на глас, — ще подготвя сърцето си да се радва, когато науча, че тя си спомня за мен само като за един приятел. В съседство с блаженството от нейната любов е гордостта от нейната почит.

С такива чувства завършиха размишленията му, а тези чувства се засилваха и затвърждаваха с всеки километър, който го отдалечаваше все повече от Юга.

Ърнест Малтрейвърс осъзна, че в самите чувства има толкова много за пречистване и ободряване, че дори грешката с една незаконна любов, замислена без лоши намерения и (след като естеството й е добре разбрано) сблъскваща се с благородна душа, прави сърцето по-толерантно и по-нежно, а ума — по-установен и просветен. За тези, които приемат света за сцена, и на които сърцата са велики актьори — опитът и мъдростта трябва да се извличат от философията на страстите.