Бялата крепост

10.

Научавайки, че падишахът ни чака да пристигнем в Одрин с оръжието, Ходжа веднага се задейства. Тогава разбрах, че е поддържал всичко в готовност и цяла зима не е прекъсвал връзките си с оръжейната група, която беше разпуснал. Три дни ни бяха достатъчни да се подготвим за път. Вечерта преди заминаването ни Ходжа прерови старите си книги с опърпани подвързии, недописаните си трактати, пожълтелите си чернови, вещите си и всичко останало, сякаш се местехме в нова къща. Оправи звънеца на ръждясалия часовник за намаз, избърса прахта от астрономическите инструменти. До сутринта се ровичка из книгите, сътворени от нас през двайсет и петте години, из проектите на изработените инструменти, из черновите. Призори го видях да прелиства овехтелите пожълтели страници на тефтерчето, в което бях отбелязвал наблюденията си от нашите опити, предхождащи първото ни зрелище с фойерверки; малко обидено попита: „И това ли трябва да взимаме с нас? Нима ще ни бъде от полза?“ И тутакси, забелязал празния ми поглед, го запрати в ъгъла.

И все пак по време на десетдневното ни пътуване до Одрин отново се посближихме, е, не колкото в предходните години. Ходжа бе преизпълнен най-вече с надежда; нашето оръжие, което наричаха чудовището, насекомото, дявола, костенурката-стрелец, движещата се крепост, желязната грамада, казана на колела, великана, циклопа, хищника, гадното прасе, чернилката, вероломният пришълец, се движеше, както искаше Ходжа, със страховито скрибуцане и невероятен громол, ала доста по-бързо, отколкото се предполагаше, всявайки ужас у зяпачите. Забелязвайки как любопитните селяни се скупчват из околните хълмове по цялото протежение на пътя ни и развълнувано наблюдават съоръжението оттам, страхувайки се да го доближат, Ходжа изпитваше истинско удоволствие. Нощем, докато нашите хора, изнурени от тежкия ден, спяха непробудно в шатрите си, Ходжа не спираше сред безмълвието, нарушавано единствено от насекомите, да изтъква какви неща щяло да сътвори нашето дете голомеше с враговете ни. Липсваше, вярно, предишната възбуда — и Ходжа като мен се притесняваше как ще възприемат оръжието в свитата на султана и в армията, какво място ще отредят на съоръжението при атака, но все още можеше да говори със спокойна душа и с увереност за „предишната ни орис“, за възможността да обърнем течението на реката в желаната от нас посока и за по-важното — за „тях“ и за „нас“, тема, която все така съживяваше възбудата му.

Оръжието влезе в Одрин церемониално, но никой друг, освен падишаха и неколцината ласкатели от свитата му, не го приветства с любов. Падишахът посрещнал Ходжа като стар приятел, споменал му за вероятността от война, ала не се забелязваше нито някаква подготовка, нито някаква особена тревога; започнаха да прекарват дните си заедно. Към тях се присъединявах и аз; придружавах ги навсякъде — когато яздеха из околните мрачни гори, за да слушат птичите песни, когато наблюдаваха жабите, плавайки с лодка по Тунджа и Марица, когато се държаха гальовно с ранените подир схватка с орлите щъркели, накацали в двора на джамията „Селимие“, когато проучваха оръжието, за да се убедят за сетен път в неговите възможности. С горчивина обаче забелязах, че не бях в състояние да изрека нищо интересно, та да се включа в разговорите им и да ги заинтригувам. Може би завиждах на близостта им. Всичко това, знаех го, вече ми беше омръзнало — Ходжа все тъй четеше същото стихотворение и аз се учудвах на вярата на падишаха в тая съчинена история за триумфа, за превъзходството на другите, за необходимостта да се вземем в ръце и да преминем към действие, за бъдното и за съдържимото в нашите глави.

Към средата на лятото слуховете за война зачестиха и един ден Ходжа ме взе със себе си, каза, че се нуждаел от силен човек. Вървяхме забързано из Одрин, минахме през циганската и еврейската махали, по пепеляви на цвят улици — винаги, когато бивах притеснен, ги обхождах, покрай бедняшките мюсюлмански къщурки, които не се различаваха една от друга. Щом забелязах, че къщите с бръшляна, които бях зърнал отляво, се появиха отдясно, разбрах, че обикаляме едни и същи улици и реших да попитам; намирали сме се в квартал Филдамъ. Внезапно Ходжа похлопа на една порта. Отвори ни осемгодишно зеленооко момче. Ходжа изрече:

— Лъвовете, лъвовете на падишаха са избягали от двореца, търсим ги.

Избута момчето, влезе в къщата и аз го последвах. Вътре миришеше на прах, дърво и сапун; припряно изкачихме в мрака проскърцващите стъпала и се озовахме насред една софа; Ходжа заотваря една подир друга изникващите пред взора му врати. В първата стая дремеше немощен старец със зейнала беззъба уста и когато двете смеещи се момчета, посегнали към брадата на стареца, уж, за да го попитат нещо, чуха отварянето на вратата, се стреснаха. Ходжа затвори тази врата и отвори друга; вътре — камара от юргани и платове за юргани. Момчето, което ни бе отворило портата, изпревари Ходжа и запречи вратата на третата стая.

— Тука лъв няма, тука са мама и леля.

Въпреки това Ходжа отвори вратата — в бледата светлина две жени гърбом към нас правеха намаз. В четвъртата стая някакъв юрганджия шиеше юрган май повече приличаше на мене, защото бе без брада; виждайки Ходжа, се изправи.

— Луд човек, защо си дошъл? — възкликна той. Какво искаш от нас?

— Къде е Семра? — попита Ходжа.

— Замина за Истанбул преди десет години — отвърна мъжът. — Умряла от чума. Да бе пукнал ти!

Без да пророни и дума, Ходжа се спусна по стълбите и напусна къщата. И понеже вървях подире му, чух какво извика зад гърба ми момчето и какво му отвърна някаква жена:

— Мамо, лъвовете били тук.

— Не, това бяха чичо ти и брат му.

След две седмици рано-рано се отправих към същото място, може би за да не забравя случилото се, а може би, за да ви подготвя за новия си живот и за книгата, която търпеливо четете. Първоначално се затрудних да открия улицата и къщата, тъй като светлината ме подведе; догаждайки се за посоката, аз се опитах да потърся най-прекия път към лечебницата на джамията „Беязът“. Вероятно, заблуден от собствената си убеденост, че те ще трябва да са избирали най-прекия път, изобщо не намерих тоя засенчен от върбите пряк път, стигащ до моста; а покрай пътя с върбите, който аз открих, нямаше никаква река, та да седне на брега й човек и, зяпайки, да си похапва халва. Пък и в лечебницата нямаше нито едно от нещата, които си бяхме представяли, нямаше я калта, беше съвсем чисто, ала ги нямаше и ромонът на течащата вода, и пъстроцветните шишенца. Не се стърпях и като видях вързания със синджири болен мъж, се обърнах с въпрос към лекаря: бил влюбен, полудял и като всички луди си въобразил, че е някой друг; искаше да продължи с обясненията си, ама аз си тръгнах, без да го доизслушам.

Един ден в края на лятото, най-неочаквано за нас, решението за военния поход, който вече си мислехме, че едва ли ще се осъществи, беше взето — понеже не могли да понесат нито миналогодишното си поражение, нито последвалите го тежки данъци, поляците проводили вест: „Заповядайте, съберете със саби своите данъци.“ В последвалите дни Ходжа направо щеше да се задуши от гняв: докато войската се строяваше за поход, никой не се и сещаше за оръжието ни; никой не желаеше докато воюва да вижда край себе си черната желязна грамада; никой не очакваше резултат от този великански казан; обявиха го дори за лоша поличба! Ден преди похода, когато Ходжа направи своите заключения за изхода на войната, нашите опоненти стигнали дотам, че открито заговорили как оръжието може да се превърне в проклятие за победата. Застинах от ужас, докато Ходжа ми разправяше как били убедени, че зад тая проклетия съм стоял повече аз, отколкото Ходжа. Падишахът обявил, че напълно се доверява на Ходжа и на оръжието и за да прекрати спора, отсякъл, че докато трае войната, оръжието директно ще бъде причислено към него, към неговата огнева мощ. Напуснахме Одрин през един горещ ден в началото на септември.

Всички смятаха, че сезонът не е подходящ за военен поход, ала темата много-много не се коментираше. По време на похода все повече се убеждавах, че аскерите воюваха със страх от „лошата поличба“, че се бояха от лошата поличба толкова, колкото и от врага, понякога дори повече от нея, отколкото от него. Първата нощ от нашия марш на север през процъфтяващите богати села и стенещите под тежестта на нашето съоръжение мостове, изненадващо бяхме привикани в шатрата на султана. И той, обладан от любопитство и от вълнение като улисано в новата си игра хлапе се бе вдетенил по подобие на аскерите си и досущ като своите аскери заразпитва Ходжа как би изтълкувал случилото се през деня: какво означават аленият облак пред залязващото слънце, ниският полет на соколите, рухналият комин на една селска къща, снижаването на щъркелите на юг? Ходжа, естествено, изтълкува всичко като много благоприятен знак.

Ала с това нашата работа не беше приключила; едва сега и двамата научавахме, че по време на поход султанът страстно обичал нощем да слуша страховити и интересни истории. Преди години бяхме подарили на владетеля една наша книга, тя ми беше любимата, и Ходжа, повлиян от включеното в нея патетично стихотворение, обрисува мрачна, страховита картина, изпълнена с трупове, кървави поражения, провали, предателства и злощастия, ала в едното ъгълче на уплашения султански поглед не спираше да блещука и пламъчето на победата. Налагаше се да напрягаме умовете си, за да разпалваме този пламък, да се отърсваме от всички други неща, които Ходжа от години ми втълпяваше и които исках вече да забравя — за „тях“ и за „нас“, за съдържимото в главите ни! Всяка нощ Ходжа сгъстяваше все повече мрака, страховитостта и ужаса на тая навяваща ми досада безвкусна история, вероятно, защото си мислеше, че и падишахът вече става апатичен към нея. И наново откривах как, докато слуша приказките за съдържимото в главите ни, владетелят потръпва от наслаждение.

Не бе изтекла и седмица от началото на марша, когато започна ловът. Един отряд, включен към армията специално за тази цел, разузнаваше района, изнамираше най-подходящия терен и след като подбираше селяните, падишахът, ние и ловците се отделяхме от походната колона и поемахме ту към гора, прочута с кошутите си, ту към планински скатове, из които препускаха диви прасета или към някой друг лес, изобилстващ с лисици и зайци. Подир дългите часове на лов, ние тържествено се присъединявахме към походната колона, сякаш се завръщахме от триумфална война — армията приветстваше падишаха, а ние плътно го следвахме. Ходжа изпитваше гняв и отвращение към тия церемонии, пък аз ги обичах; по-приятно ми беше вечер да разговарям с падишаха за съвместния лов, отколкото за похода, за състоянието на селата и градовете, през които минавахме или за последните новости около враговете ни. Сетне Ходжа захващаше своите предсказания и истории, чието напрежение еженощно нарастваше заедно с гнева му, породен от тия брътвежи, които намираше за глупави и наивни. И мен, по подобие на султанската свита, вече ме угнетяваше вярата на падишаха в целящите да го сплашат истории, в приказките за съдържимото в нашите глави.

Станах свидетел обаче и на нещо доста по-лошо! Ловувахме пак: близкото село беше опразнено, а селяните, пръснали се из гората, вдигаха невероятна дандания, удряйки една в друга носените от тях тенекии, та да насочат дивите прасета и елените към мястото, дето ние ги причаквахме с конете и оръжията си, ама до пладне изобщо не се натъкнахме на никакъв дивеч. Под влияние на обедната жега или за да разсее налегналата ни досада, падишахът бе пожелал Ходжа да разправи някоя от историите, дето нощем го караха да настръхва. Напредвахме бавно, долавяйки смътно тенекиената дандания, долитаща от доста далече и щом пристигнахме в едно християнско село, спряхме. Та тогава забелязах как падишахът и Ходжа сочеха към една от къщите в пустото село и как немощен старец най-напред подаде глава през открехната порта, след което се насочи към тях с подобаващи почести. Малко преди това пак бяха си говорили за „тях“, за съдържимото в главите им и като зърнах любопитния израз на лицата им и как Ходжа разпитваше чрез преводач стареца, аз се приближих, уплашен от собствената си мисъл.

Ходжа разпитваше стареца, настояваше той да му отговаря на секундата, без да се замисля: какъв е най-големият му грях, коя е най-голямата му лошотия в живота? Преводачът бавно ни преведе какво измърмори старецът на някакъв свой си славянски език бил злощастен, безгрешен и невинен старец; с невероятно упорство обаче Ходжа настояваше и изискваше от стареца да говори за себе си. Като забеляза, че и султанът любопитства колкото Ходжа, онзи се съгласи, че имал вина: виновен бил, да, трябвало и той като своите съселяни да напусне дома си, трябвало и той заедно с другите да участва в лова и да насочва дивеча, да, грешен бил, ама си имал оправдание, не бил толкова здрав, та цял ден да търчи из гората, сочеше сърцето си, умоляваше за прошка; Ходжа обаче се разгневи, разкрещя се: не питал това, питал за същинските грехове; добре, ама селянинът комай не проумяваше въпроса, зададен му чрез преводача, стоеше като истукан, притискайки с горчивина ръката си към сърцето. Отведоха стареца. Доведоха друг — Ходжа почервеня от гняв, когато и той занарежда същото. Докато Ходжа, за да поощри втория селянин с примери за злото и за греха му описваше, както се описват лошотиите на един безименен грешник, моите детски провинения, лъжите, които измислях, та да ме обичат повече от братята и сестра ми, моите плътски прегрешения в университета, аз, отвратен и засрамен си припомнях нашите дни по време на чумата, които, пишейки тази книга, упоменах с тъга. Когато последният доведен куц селянин шепнешком си призна, че тайничко зяпал къпещите се в реката булки, Ходжа като че малко се поуспокои. Да, ето такива бяха „те“ — изправени пред греховете си, можеха да застанат лице в лице с тях; но ние, които би трябвало да знаем какво се случва в човешките глави и т.н. и т.н. Щеше ми се да вярвам, че султанът не се впечатлява чак толкова от всичко това.

Бе се заинтригувал обаче. Подир два дни, по време на друг лов — преследвахме елени, — той си затвори очите пред повторно разигралата се драма, вероятно защото не бе издържал на настояванията на Ходжа, а може би защото се наслаждаваше на разпита повече, отколкото предполагах. Тоз път бяхме преминали Дунава; селото — пак християнско, само че тук езикът, на който говореха беше с латински корен. Във въпросите на Ходжа нямаше кой знае каква разлика. В началото дори не ми се и слушаха отговорите на селяните, стреснати както от разпитващия ги и от неговите въпроси, напомнящи ми настървението, с което карах Ходжа в нощите на чумната епидемия да описва своите прегрешения, така и от султана, подкрепящ с безмълвието си анонимния съдник. Изпитах необичайна погнуса; изпитах озлобление не толкова към Ходжа, колкото към падишаха, който му се доверяваше и се поддаваше на магнетизма на тая противна игра. Но не след дълго и мен ме завладя същото противно любопитство; казах си, че слушайки, човек нищо не губи и се присъединих към тях. Всички прегрешения и провинения, разказвани на език изящен и приятно галещ ухото ми, си приличаха: обикновени лъжи, незначителни измами, едно-две мошеничества, една-две изневери и не повече от няколко дребни кражби!

Вечерта Ходжа каза, че селяните не били споделили всичко, че спестявали истината; навремето аз бях стигнал доста по-далеч — те би трябвало да имат, къде по-съществени, къде по-истински грехове, различаващи ги от нас. Готов беше да употреби и сила, само и само да се докопа до тия истини, та да покаже най-напред какви бяха „те“, а после какви бяхме „ние“ и да убеди в това падишаха.

С всеки изминал ден тая противна жестокост нарастваше все повече, ставаше все по-безсмислена.

В началото всичко бе просто; през онези дни бяхме като хлапета, подхвърлящи си насред играта по някоя солена шега за разведряване на атмосферата; часовете за разпит пък бяха като натъкмени кратки пиески насред дългия и увлекателен ловен излет; но с времето това се превърна в изчерпваща нашата воля, издръжливост и нервна енергия церемония, от която незнайно защо не можехме да се откажем. Виждах стъписани селяни, ужасени от въпросите на Ходжа и от необяснимия му гняв; ако знаеха какво точно се иска от тях, вероятно биха го казали; виждах доведени на селския мегдан беззъби и грохнали старци; с безнадеждни погледи те търсеха помощ от околните, от нас, преди със запъване да заразправят за греховете си, за действителните си грехове; виждах блъскани, удряни млади мъже само защото техните признания и прегрешения са се сторили незадоволителни. Сетих се как след прочита на написаното от мен, Ходжа стовари един юмрук върху гърба ми и каза: „Ей, ама голям хитрец си.“ Тогава, помня, не можа да го понесе и разгневено избълва, че не проумява как е възможно да съм такъв човек. Но макар и неосъзнато докрай, той вече отлично знаеше какво търси и до какъв резултат би искал да стигне. Изпробва и други прийоми: току прекъсваше изповядващия се и му заявяваше, че лъже; нашите хора започваха да бият виновника. Друг път прекъсваше изповядващия се с думите, че негов другар го опровергавал. Пробва и да ги привиква по двама. Ала виждайки, че не може и не може да се докопа до дълбоките истини — независимо от упражняваната най-решително от нашите хора жестокост, селяните се притесняваха един от друг, — той се вбесяваше.

Когато заваляха нестихващите дъждове, вече, струва ми се, бях попривикнал със случващото се. Спомням си как залудо пребиваха селяните, дето не говореха много-много и не възнамеряваха да говорят много, как с часове ги държаха мокри до кости на разкаляния селски мегдан. И ловните ни излети постепенно помръкваха, ставаха все по-краткотрайни. От време на време убивахме по някоя кошута с красиви очи, което натъжаваше султана, или по някое едро диво прасе, но умовете на всички ни вече бяха заети не толкова с ловните подробности, колкото с разпитите, които както и ловът, се подготвяха отрано. Нощем Ходжа изливаше душата си пред мен, сякаш усещаше вина за стореното през деня. Той не по-малко бе обезпокоен от случващото се, от жестокостите, ала търсеше едно познание, едно полезно за всички ни познание — искаше му се да го демонстрира пред султана; и защо ли тия селяни укриваха истината? Подир време рече, че би трябвало да опитаме същото и в някое мюсюлманско село; ала и този опит излезе несполучлив — макар че много-много не се притесняваха от разпита, и те, по подобие на християнските си съседи изповядаха горе-долу същото, споделиха почти същите истории. Беше един от непоносимите дни, в които дъждът изобщо не спираше — Ходжа измърмори нещо от рода, че те, видите ли, не били истински мюсюлмани, но при вечерното обсъждане на случилото се през деня установих, че и той е забелязал как тази истина не беше убегнала на султана.

Това обаче не доведе до друго, освен до нарастване на гнева му и той със сетна надежда наблегна върху жестокостта — ролята на свидетел вече не се нравеше на султана, ала и той като мене наблюдаваше тази жестокост единствено от любопитство. Напредвайки на север, пристигнахме в гориста местност, дето селяните говореха пак на някакъв славянски език; видяхме го как налага със собствените си ръце привлекателен юноша от китно селце, който не можа да си спомни друго, освен една детска лъжа. Каза, че това никога повече няма да се повтори; вечерта го завладя необичайно чувство за вина, според мен, дори прекомерно. При друг ловен излет ми се стори, че виждам как под проливния жълтеникав дъжд селянките плачеха отдалече заради онова, което се случваше с мъжете им. Онова, което се случваше, бе втръснало вече и на нашите изпедепсали се до съвършенство хора; те понякога подбираха преди нас поредния мъж за изповед и ни го водеха, а нашият преводач преварваше с първите си въпроси Ходжа, който изглеждаше доста поуморен от яростта си. Не че не се натъкнахме и на интересни случаи, на жертви, изповядващи се надълго и нашироко, сякаш от години са чакали с цялата си душа деня за разпит, но те бяха просто наплашени и объркани било от мълвата за нашата жестокост мълва, която, чухме го, обикаляла от село на село, превръщайки се в легенда, — било от висшата справедливост, чиято тайна не смогваха да разгадаят; Ходжа обаче не се интересуваше вече от истории за мамещите се един друг мъже и жени, за сиромасите, завиждащи на замогналия се съсед. Непрестанно повтаряше, че истината е по-дълбока, ала струва ми се, самият той, както и ние, от време на време се усъмняваше, че ще можем да я достигнем. Забележеше ли и най-малкото съмнение у нас, начаса се разгневяваше — предчувствахме обаче, ние и падишахът, че няма никакво намерение да се отказва. Вероятно по тази причина ние се превръщахме единствено в наблюдатели, докато той изкъсо държеше юздите в свои ръце. Веднъж, вир-вода, Ходжа с часове продължи да разпитва младеж, отвратен от доведения си баща и от доведените си братя, понеже се отнасяли зле с майка му — тогава, укрили се под навеса от проливния дъжд сякаш се пообнадеждихме; ала по-късно, вечерта, Ходжа приключи темата, като заяви, че това бил най-обикновен младеж, който заслужава да бъде забравен.

Напредвахме на север и все по на север; виейки се из планинските възвишения, походната колона бавно се придвижваше по калните пътища сред гъстите и тъмни дъбрави. Харесваше ми студеният и мрачен полъх, идещ откъм боровите и брезови гори, мъгливото безмълвие, излъчващо подозрителност, неизвестността. Никой не ги наричаше с това име, ама струва ми се, че се намирахме в полите на Карпатите, които, украсени с готически замъци и елени бях зърнал в детството си върху изработената от посредствен художник европейска карта в ръцете на баща ми. От дъжда Ходжа се беше простудил, но въпреки това всяка заран се отклонявахме от пътя, извиващ се, сякаш за да го отдалечи от целта и навлизахме дълбоко в горите. Ловните излети като че ли бяха забравени; притаявахме се край брега на някое езеро или на ръба на някоя пропаст не за да убием елен, а за да накараме предварително подготвените за нас селяни да чакат! После, решавайки, че времето е дошло, влизахме в някое от селата и след като си свършехме работата, веднага поемахме след Ходжа, който ненамерил отново желания бисер, гледаше спешно да се отправим към следващото село, за да забрави измъчваните, пребивани селяни и собствената си безнадеждност. Веднъж на Ходжа му хрумна да направи нов опит; падишахът, смайващ ме със своето търпение и заинтригуваност, нареди да му доведат двайсет еничари; Ходжа зададе едни и същи въпроси най-напред на тях, след това на обърканите, чакащи пред домовете си руси селяни. Друг път отведе селяните до походната колона, показа им нашето странно, проскърцващо съоръжение, дето се мъчеше да настигне султанския аскер по калните пътища и ги запита какво мислят, като се разпореди писарите да запишат техните отговори, но като че ли силата му се бе поизчерпала, вероятно, защото както сам заяви, ние не можехме да проумеем истината, вероятно, защото се беше уплашил от безсмислената си жестокост, вероятно заради обземащото го нощем чувство за вина, вероятно, защото се беше преситил от неодобрителното мърморене сред армията и пашите по адрес на нашето оръжие и на случващото се в горите, а може би просто, защото бе болен, знам ли: хрипкавият му глас бе поизгубил предишната мощ; нямаше я онази страст във въпросите, чиито отговори знаеше наизуст; сякаш самият му хрипкав глас вече не вярваше в изричаните слова за триумфа, за бъдното, за нуждата от нашето осъзнаване и избавление. За последно, спомням си, го видях обезверено да разпитва неколцина славянски селяци под рукналия наново сивкав като сяра дъжд. Стояхме встрани, беше ни втръснало да слушаме; под призрачната, помътняла от дъжда светлина те зяпаха с празни погледи мокрите си лица в голямото огледало с позлатена рамка, което Ходжа им поднасяше наред.

Повече така и не предприехме „ловни“ излети; минахме реката и стъпихме на полска земя. Нашето съоръжение едва креташе по разкаляните от все поусилващия се тягостен дъжд пътища и вече забавяше походната колона, която би трябвало да се придвижва по-ускорено. Тъкмо тогава се разраснаха слуховете, че нашето оръжие, което пашите не харесваха и без друго, било лоша поличба и проклятие; сплетните на еничарите, взели участие в опитите на Ходжа, правеха слуховете по-пиперливи. И както винаги обвиняваха предимно мен, неверника, а не Ходжа. Когато той захващаше своите поетични празнословия за необходимостта от оръжието, втръснали дори на султана, за силата на врага, за необходимостта да се осъзнаем и да се задействаме, пашите, дето го слушаха в султанската шатра все повече започваха да вярват, че сме измамници и че оръжието е лоша поличба. Гледаха на Ходжа като на болен, като на заблуден, за когото все още съществува надежда. Истински опасният, същинският виновник съм бил аз, този, дето е убедил Ходжа и султана, и е сътворил лошите поличби. Вечер, щом се оттегляхме в шатрата си, погнусен и отвратен, Ходжа с болнав глас говореше за „тях“, както говореше някога за глупаците, но у мен вече не бликаха радостта и надеждата, които можеха, тогава го вярвах, да ни избавят в труден момент през онези години.

Виждах, че няма толкова лесно да си зареже магарето в калта. Два дни по-късно нашето оръжие заседна насред походната колона, затъвайки в размекнатата от дъждовете кал — бях изгубил всичките си илюзии; Ходжа продължаваше да се бори с болестното си състояние. Никой не щеше да ни даде хора, дори кон не ни даваха; тогава отиде при султана и намери към четирийсет коня, впрегна ги с вериги за топовете, насъбра хора; цял ден не спря усилено да се труди и на мръкване пред погледите на всички, отправящи молитви оръжието да си остане в калта, гневно зашиба конете и успя да помръдне нашето великанско насекомо. Вечерта пък поведе битка с пашите, които искаха да се отърват от нас, заявявайки им, че оръжието не е лоша поличба, че то само увеличава боевата ни мощ, ала вече и сам, усещах го, беше изгубил вяра в победата.

През нощта се опитах в нашата шатра да изсвиря нещо на уда — бях го взел със себе си на тръгване, той обаче го измъкна от ръцете ми и го запокити настрана. Каза, че искали главата ми, попита дали го знам. Знаех го. Щял да бъде щастлив, ако вместо моята, поискали неговата глава. Усещах и това, но не отвърнах нищо. Посегнах отново към уда, попречи ми, настоя да разказвам за там, за моята родина. Когато му разказах, така, както и на падишаха, две-три кратки съчинени истории, се разгневи. Искал истината, искал истинските подробности; разпита за майка ми, за годеницата ми, за братята и сестра ми. Докато описвах „истинските“ подробности, вметна нещо, хрипкаво мънкайки на италиански — научил го беше от мен — някакви думи, някакви кратки и недодялани фрази, чийто смисъл така и не долових.

Когато през следващите дни зърна опожарените, разрушени вражески редути, превзети от авангардните части, усетих да го завладяват, като сетна надежда, някакви странни и отвратителни мисли. Сутринта, докато бавно прекосявахме опожареното село, той съзря до една стена неколцина умиращи тежко ранени, скочи от коня и се затича към тях. Наблюдавах го отдалече — в началото си казах, че иска да им помогне, че ако имаше преводач, щеше да ги пита за страданията им, сетне обаче разбрах, че е обладан от възбуда, май усещах и причината за тая възбуда — щеше да ги пита съвсем други неща. На следващия ден, когато тръгнахме с падишаха да огледаме разрушените вляво и вдясно от пътя редути и укрепления, наново го обзе същата възбуда — между изравнените със земята градежи и изрешетените от топовете дървени преграждения съзря един ранен с неотсечена още глава и забърза към него. И за да не стори нещо отвратително, аз го последвах, пък ако ще да си помислят, че съм го кандърдисал аз, или че съм го последвал, воден от непристойно любопитство. Като че ли ранените с разкъсани, надупчени от куршумите и гюлетата тела щяха да му разкрият нещо, преди маската на смъртта да обгърне лицата им; като че ли разпитвайки ги точно сега, те щяха да си признаят; дали пък в един момент всичко нямаше да се промени и той да чуе от тях съкровената истина, ала още на мига, усетих го, Ходжа отъждестви своята безнадеждност с безнадеждността, изписана върху лицата, срещнали смъртта; приближи се до тях, ама не попита нищо.

Научавайки, че крепостта Допио все още не е завладяна, привечер се отби при султана, обзет от същата възбуда. Когато се върна, бе разтревожен, но като че ли не разбираше точно какво го тревожи. Казал на султана, че би желал оръжието му да се включи в битката и че години наред се е трудил в очакване на този ден. Султанът, обратно на моите предположения, благоволил да рече, че денят е дошъл, само дето се налагало да бъде изчакай Саръ Хюсеин паша, когото бил натоварил с тази работа. Защо бил рекъл това? Един от многото въпроси, които през всичките години така и не проумях на мене ли ги задава, или на себе си; незнайно защо в този момент си мислех, че вече не го чувствам близък, че ми е омръзнало от тревоги; той си отговори сам: защото се боели да не вземе свой дял от победата.

До другия ден по пладне, когато научихме, че Саръ Хюсеин паша още не е превзел крепостта, Ходжа прахоса цялата си енергия, за да убеди сам себе си във верността на собствения си отговор. Заради плъзналите слухове, че съм бил шпионин, че съм носел лош късмет, не ходех повече в шатрата на султана. През нощта, когато отиде да му разтълкува събитията от деня, Ходжа взел да му разправя истории за триумфа и за щастието, в които, изглежда, падишахът вярваше. В шатрата ни се върна човек, претъпкан с оптимизъм, повярвал си, че най-накрая ще строши нозете на дявола. Слушах го и наблюдавах не толкова неговия оптимизъм, колкото усилията, които полагаше да устои.

Наново подхвана старата песен — за нас и за тях, за бъдната победа, ала в гласа му се долавяше тъга, каквато досега не бях забелязал да съпровожда тия тиради; сякаш говореше за наш спомен от детството, познат и на двама ни от съвместния ни живот. Не обели и дума, когато взех уда в ръцете си и когато започнах несръчно да подрънквам на него: говореше за прекрасните дни, които ще изживеем, щом в бъдеще обърнем течението на реката в желаната от нас посока, ама и двамата знаехме, че говори за миналото пред очите ми изникваха спокойните дървеса в тихата градина зад къщата, топлите озарени стаи, трапезата, шумната трапеза с многобройни роднини. За първи път от много години насам изпитвах усещане за покой; разбирах колко е бил прав, като казваше, че обича тукашните хора и че раздялата ще бъде мъчителна. Разбирах колко е бил прав, мислейки за тези хора, да се гневи, щом се досетеше за глупаците. Оптимизмът му едва ли бе нещо натрапено; вероятно и двамата предусещахме скорошния си нов живот, вероятно смятах, че на негово място и аз щях да сторя същото, знам ли.

На другата заран, когато се отправихме към неголям вражески редут край пътя, за да изпробваме нашето оръжие, и двамата имахме странното предчувствие, че съоръжението няма да се представи кой знае колко добре. Още при първия щурм стотината мъже, предоставени ни от падишаха за подкрепление, се пръснаха като пилци. Имаше премазани и разкъсани от самото оръжие, други пък, останали вън от защитата на съоръжението, нелепо затънало в калта след няколкото несполучливи хода, бяха ранени. Мнозинството се бе разбягало от страх пред лошата поличба и ние нямаше как да се прегрупираме и да се подготвим за втори щурм. И двамата трябваше да мислим за едно и също нещо.

После, почти без жертви, хората на Шишман Хасан паша само за час овладяха редута и Ходжа, преизпълнен с надежда, която този път мисля, че разбирах и аз, отново реши да обоснове онова дълбоко познание — всички защитници на редута обаче бяха минали под ножа; сред обгорелите руини нямаше дори един агонизиращ човек. Когато той видя отсечените глави, струпани на едно място, за да бъдат откарани при падишаха, веднага се досетих за какво си мисли; нещо повече — напълно разбирах любопитството му, ала чак до такава степен да играя ролята на свидетел, повече не желаех: обърнах му гръб. Малко по-късно обаче любопитството ми пак надделя и погледнах: отдалечаваше се от главите; така и не можах да узная докъде е стигнал в своите дирения.

Към обед — бяхме се присъединили вече към походната колона — съобщиха, че крепостта Допио не била още превзета. Султанът бил бесен, говорел как Саръ Хюсеин паша щял да бъде наказан: това очаквало всички, цялата армия. Падишахът заявил пред Ходжа, че не падне ли крепостта до вечерта, нашето съоръжение ще вземе участие в сутрешната атака. Междувременно заповядал да отсекат главата на един некадърен командващ, който в продължение на цял ден не успял да превземе нищо и никакъв редут. А дори не обърнал внимание на пълния провал на нашето настигнало походната колона съоръжение пред редута, нито на мълвите за лошата поличба. Ходжа вече не говореше как ще вземе своя дял от победата; не говореше, ала аз знаех какво мисли: за края на предишния главен астролог; знаех, че когато аз си представях своето детство или животните в нашето имение, и в неговата глава се въртеше същото; знаех, че и той си мислеше за предстоящата победна вест откъм крепостта като за сетен наш шанс, макар да не вярваше в този шанс, макар да не го желаеше; знаех, че горящата черквица на едно село, разрушено и опожарено от гняв само защото крепостта все още не е превзета, че пламналата камбанария и молитвите на смелия свещеник — всичко това извикваше в съзнанието му представата за един нов живот; знаех, че докато се придвижвахме на север, слънцето, което залязваше зад върхарите на гората вляво от нас, пробужда колкото у мен, толкова и у него усещането за съвършенството на нещо, сътворяващо се в безмълвие и с грижовност.

След като слънцето залезе и след като узнахме както за неуспеха на Саръ Хюсеин паша, така и за подкрепата, оказана на Допио не само от поляците, а и от австрийците, унгарците и казаците, видяхме самата крепост. Горе, на върха на един хълм, залязващото слънце със своето едва доловимо зарево беше огряло кулите със знамената, ала крепостта беше бяла; абсолютно бяла и красива. Казах си, незнайно защо, че човек може да види толкова красиво и непостижимо нещо единствено насън. Втурваш се насън разтревожено по виещия се сред тъмния лес път, за да стигнеш до светлината на хълма, до белия градеж; сякаш там е празненството, в което копнееш да се включиш, там е щастието, което не желаеш да пропуснеш, само че пътят, който всеки момент се надяваш да свърши, не свършва изобщо. Когато научих, че често преливащите води на реката били превърнали низината помежду тъмния лес и планинската урва в отвратително блато и че пехотинците можеха да го прекосят, но независимо от подкрепата на артилерийския огън не успяваха по никакъв начин да изкатерят планинската урва, аз се замислих за пътя, довел ни тук. Сега всяко нещо бе съвършено като видението на бялата крепост с кръжащите над нея птици, като тъмнеещите чукари на планинската урва и спокойната мрачна гора: сега знаех, че част от нещата, които съм изживявал през годините като случайност, са били неизбежни, че нашите аскери никога нямаше да достигнат белите кули на крепостта, знаех, че и Ходжа разсъждава като мен. Знаех, както отлично го знаеше и Ходжа, че при сутрешната атака нашето съоръжение ще заседне в блатото, обричайки на гибел хората вътре и около него, а сетне, за да укротят слуха за лошата поличба, страха и аскерите, ще поискат главата ми пред всички. Припомних си как веднъж, преди години, му разказах за моя приятел от детството, с когото бяхме навикнали в един и същи момент да мислим за едни и същи неща — бях му разказал това, за да го принудя да заговори за себе си. Нямах никакво съмнение, че и той мисли за същото в момента.

Късно през нощта отиде в шатрата на султана и май не възнамеряваше да се връща. Догаждах се какво ще рече на султана, който пожелал Ходжа да изтълкува настоящето и бъдещето, и по някое време ми мина през ума как веднага го убиват и как след това палачите идват за мене. После си представих как, без да ми се обади, напуска шатрата, как минава през постовете, блатото и гората, как поема към крепостта, чиито бели стени сияят в мрака, как вече е там. Не бях развълнуван кой знае колко, чаках утрото с мисъл за новия си живот, когато той се върна. Доста по-късно, подир години, докато деликатно и надълго разговарях с тях, успях да узная, че в шатрата е казал на пашите онова, което и подозирах. Не сподели нищо, бързаше като обезпокоен преди път човек: каза, че навън има гъста мъгла, разбрах.

До зазоряване продължих да му описвам онова, което бях оставил в родината, описвах му как да намери моя дом, как ни знаят в Емполи, във Флоренция, разказвах за мама, татко, братята и сестра ми, за нравите им. Разкрих някои дребни, специфични, отличаващи хората подробности. Всичко това, та чак до голямата бенка на гърба на братчето ми, го бях описвал и по-рано — сега само му го припомнях. Ала и разказвайки на султана, и сега, пишейки тази книга, понякога ми се струваше, че историите ми по-скоро отразяват моите фантазии, отколкото истината, макар че тогава вярвах в тях: истина бяха и лекото заекване на сестра ми, и многото копчета по нашите дрехи, а и гледката от прозореца към задната градина на къщата. Призори си казах, че тези истории, дори и да е след време, ще продължат, откъдето са спрели. Убеден бях, че и Ходжа си мисли същото и, обзет от радост, вярва в своята си история.

Мълком и без тревога разменихме дрехите си. Връчих му пръстена си и медальона, който години наред криех от него. В медальона имаше потрет на прабаба ми и поизбледнял кичур коса на моята годеница; мисля, че го хареса, сложи го на врата си. После напусна шатрата. Наблюдавах как бавно се отдалечава в беззвучната мъгла. Наоколо се развиделяваше, много ми се спеше, легнах в постелята му и спокойно заспах.