Бялата крепост

3.

През онези дни го владееше мисълта как да усъвършенства един по-голям зъбчат механизъм така, че часовникът да се навива и сверява само веднъж месечно, а не всяка седмица; беше си наумил след като усъвършенства зъбчатия механизъм, да направи часовник, който пък да се сверява веднъж в годината; въпросът бе да се изчисли точно силата, способна, след като огромният часовник ще се навива толкова рядко, да задвижва по-големите и натежали зъбчатки; някъде по туй време научи от муваккитханетските си приятели, че пашата се е върнал от Ерзурум.

На заранта отиде да поднесе своите почитания на пашата. Било пълно с гости, но пашата все пак удостоил с внимание Ходжа, поинтересувал се какви са новите му открития, попитал дори за мене. Привечер разглобихме и наново сглобихме часовника, доизпипахме тук-таме по нещичко в модела на вселената, с четки оцветихме звездите. За по-голямо въздействие върху слушателите си, Ходжа подготви велеречив, поетичен текст и го наизусти — изрецитира ми части от него. За да уталожи вълнението си, призори ми изрецитира, макар и неправилно, текста, свързан с логиката във въртенето на звездите. Щом съоръженията ни бяха натоварени на повиканата кола, отиде в конака на пашата. Прибра се по късна доба.

След като разтоварили съоръженията в градината, пашата ги огледал с бездушието на антипатично старче, нетърпящо никакви шегички; после Ходжа му изрецитирал наизустения текст. Пашата, сещайки се за мене, попитал: „Той ли те научи на това?“ Подир години същото щеше да изрече падишахът. Такава била първата му реакция. Реакцията на Ходжа обаче смаяла още повече пашата: „Кой?“ Ала тутакси Ходжа съобразил, че става дума за мене. Казал на пашата, че съм един образован глупак. Аз изобщо не го интересувах, докато го разказваше, понеже все още бе завладян от случилото се в конака на пашата. Настоятелно подчертал, че всичко е негово откритие, ала пашата май не му повярвал много, имал вид на човек, който търси някакъв виновник и душата му не се примирявала, че въпросният виновник е неговият любимец Ходжа.

Като заговорили за звездите, пак станало дума за мен. Разбирах, че тая тема не допада на Ходжа. След настъпилото мълчание пашата пренасочил вниманието си към останалите гости. На самата вечеря Ходжа още веднъж наченал разговор за звездите и своите открития — пашата обаче рекъл, че когато и да се опита да си припомни лицето ми, пред очите му е все лицето на Ходжа. Сътрапезниците взели да бръщолевят за това как се създават двойките от приличащи си хора, припомняли си разни попреувеличени примери за близнаците, дето били обърквани от собствената си майка, за други двама, дето се страхували да се погледнат, ама пък щом поотрасли, станали неразделни, за разбойници, разменили местата си с невинни. Вечерята приключила, гостите тръгнали да се разотиват, а пашата настоял Ходжа да остане.

В началото, когато Ходжа подхванал своите разяснения, на пашата не му било особено забавно, дори изглеждал недоволен, наново помръкнал заради доста заплетените и не дотам ясни разяснения, ала след като изслушал за трети път наизустения от Ходжа текст и проследил на няколко пъти бързото въртене на нашия модел на вселената и звездите, май нещичко взело да му просветва, проявил едва забележим интерес и се заслушал по-внимателно в изложението на Ходжа. Тогава Ходжа развълнувано му повторил, че звездите не се въртят така, както си въобразяват всички, а ей така. „Добре де — рекъл накрая пашата. — Разбрах. Може и така да е, що да не е така.“ И Ходжа млъкнал.

Представих си тягостната, продължителна тишина. Вгледан през прозореца в тъмнината на Босфора, Ходжа промърмори: „Защо спря да говори, защо не продължи?“ Ако това представляваше въпрос, то и аз, като него, не знаех отговора: подозирах всъщност, че Ходжа има някаква представа как пашата би продължил онзи разговор, ала не каза нищо. Май всекиму е съдено да изпитва безпокойство, когато другите са различни от него. После пашата проявил интерес към часовника, наредил на Ходжа да го отвори и го разпитал за предназначението на зъбчатките, механизма и топуза. Внезапно напъхал с боязън пръста си в тиктакащия механизъм, сякаш бъркал в бърлогата на черна страховита змия, и тутакси го отдръпнал. В този момент Ходжа му говорел за часовниковите кули, за силата, която би придобила молитвата, ако всички я извършват едновременно; най-неочаквано пашата се разгневил и изрекъл: „Отърви се от него! Ако щеш го отрови, ако щеш му върни свободата. Та да мирясаш.“ Вероятно съм стрелнал поглед към Ходжа със страх и надежда. Каза, че докато не стигнат до същината на работата, няма да ми върне свободата.

Не попитах какво бе нещото, до чиято същина трябваше да се достигне. Предчувствах, вероятно, че и Ходжа не знае какво е, а може би и аз се боях да науча какво е. После преминали на други теми, а пашата начумерено и презрително оглеждал съоръженията. Надеждата, че пашата може отново да прояви интерес, накарала Ходжа, макар да не бил желан повече, да остане в конака до късно през нощта. После пашата заповядал да натоварят съоръженията в колата. Представих си как някой в някаква къща покрай безмълвния и тъмен път, по който се връща колата, не смогва да заспи в леглото си: слуша тиктакането на големия часовник сред трополенето на колелата и се измъчва от любопитство.

Ходжа стърча прав до зори. Искаше ми се да пална угасналата свещ — не я запалих. Виждах, че е готов да сподели нещо и промълвих: „Пашата ще разбере.“ Промълвих го в мрака и, макар той също да знаеше, че не си вярвам, не след дълго все пак отговори — имало проблем и проблемът бил в това да се разгадае тайната на мига, в който пашата е спрял да говори.

При първия сгоден случай посети пашата с надежда да разгадае тайната. Пашата тоз път го посрещнал приветливо. Бил премислил случилото се, бил проумял намеренията му. И като поразведрил Ходжа, се похвалил, че в момента го занимава едно ново оръжие. „Оръжие, което ще превърне света за нашите врагове в тъмница.“ Тъй рекъл, без да уточнява какво ще представлява оръжието. Така че ако Ходжа реши да пренасочи натам своите чисто научни интереси, само тогава щял да го подкрепи. Не обелил, естествено, и дума за възнаграждението, което очаквахме. Единствено връчил на Ходжа кесия с акчета. Отворихме я вкъщи, преброихме седемнайсет монети — необичайна бройка! След като му връчил кесията, рекъл, че ще убеди падишаха да приеме Ходжа. Детето, обяснил, проявява интерес към „тия неща“. Думи, които не впечатлиха ни мен, ни лесно обнадеждаващия се Ходжа, ала седмица по-късно получихме вест. Подир залез слънце, след края на постите, пашата щял да ни отведе, и мене включително, при султана.

Ходжа се подготви — поизмени прочетения пред пашата текст, та да е разбираем за едно деветгодишно дете, наизусти го. Само дето продължаваше да мисли не толкова за падишаха, колкото за пашата. Защо ли е спрял да говори пашата? Някой ден щял да разбули тайната. Какво ли представлява оръжието, което пашата иска да се направи? Нямах какво повече да казвам — той работеше сам. Ходжа се затваряше в стаята си до среднощ, а аз като глуповато хлапе нелепо стърчах на прозореца — не мислех дори и за своето завръщане в родината, просто си фантазирах. Въобразявах си, че работещият на масата съм аз, а не Ходжа, и че мога да замина където си пожелая и когато си пожелая!

Привечер натоварихме съоръженията на колата и посетихме двореца. Вече ми харесваха истанбулските улици — представях си как ги преброждам, как, тъй като съм невидим, се изнизвам като призрак между чинарите, кестените и люляците в градините. С помощта на неколцина души настанихме съоръженията върху мястото за демонстрацията — във втория двор17.

Падишахът се оказа миловидно дете с червени бузки и ръст, съответстващ на възрастта му. Опипваше съоръженията, както собствените си играчки. Трудно ми е сега да определя дали тогава се породи желанието ми за сближаване, за приятелство, или много по-късно, при повторната ни среща след петнайсет години, но в онзи миг желаех единствено да не му причиня зло. В същото време, докато многолюдната султанска свита очакваше с любопитство разказа на Ходжа, Ходжа оставаше пренапрегнат. Най-сетне се откри възможност да почне — обогатявайки с нови неща своя разказ, заговори за звездите като за някакви разумни живи твари, оприличи ги на магнетични, загадъчни създания, които са наясно с геометрията и аритметиката и се въртят в синхрон с тези познания. Забелязвайки въздействието си върху детето, което от време на време вдигаше глава към небето и гледаше удивено, Ходжа се развълнува. Ето тук, върху модела ни са показани въртящите се прозрачни сфери на окачените звезди, ето там е Венера и се върти ето тъй, а онова, голямото нещо е Луната — тя променя местоположението си по своему. Ходжа завъртя модела, монтираните по него звънчета издадоха приятен звук — малкият падишах стреснато отстъпи крачка назад, сетне в желанието си да проумее какво е това, набра кураж и се примъкна към звънтящото съоръжение като към вълшебна кутия.

Сега, когато, подреждайки своите спомени, се опитвам да съчиня за себе си някакво минало, аз си го представям като картина на щастието, в пълна хармония с приказките от моето детство и с художниците, илюстрирали тия приказки. Комай липсваха единствено стъклените сфери с наподобяващите сладкиши къщурки с червени покриви, върху които, преобърнеше ли се сферата, се посипваше сняг. После и детето започна да пита, а Ходжа — да отговаря.

Как звездите стоят във въздуха? Прозрачните сфери са окачени! От какво са сферите? От прозрачен материал, той ги прави прозрачни. Не се ли сблъскват една с друга? Не, на различни нива са, както е на макета! Звездите са толкова много, защо няма и толкова сфери? Защото са доста отдалечени! Колко? Много, много! И звездите ли си имат звънчета, които при въртенето им издават приятни звуци? Не, ние монтирахме звънците, за да е ясно кога звездите завършват пълното си завъртане! Тътенът на гръмотевиците има ли нещо общо с това? Не! С кое има общо? С дъжда! Ще вали ли утре? Ако се гледа небето, няма да вали! Какво казва небето за болния лъв на падишаха? Ще оздравее, само че е нужно търпение; и т.н., и т.н.

Изказвайки своето мнение за лъва, Ходжа бе вдигнал очи към небето, както когато говореше за звездите. Вече у дома, той заприказва пренебрежително за този детайл. По-важно било не дали детето прави разлика между науката и софизма, а дали достига до същината на нещата. Съзнателно повтори същата фраза — и го стори така, сякаш бях открил нещото, чиято същина трябваше да се постигне. А аз вече си мислех, че и да стана, и да не стана мюсюлманин, няма да има никаква разлика. На излизане от двореца, Ходжа измъкна пет алтъна от подарената ни кесия. Падишахът, каза Ходжа, беше усетил някаква логика в случващото се със звездите. Ех, падишахът, доста, доста по-късно щях да го опозная! Бях омагьосан от това, че същата Луна се виждаше и от прозореца на нашата къща — прищя ми се да съм дете! Ходжа не се стърпя и се върна на предходната тема — не бил важен въпросът с лъва, важно било, че детето обича животните, и толкоз.

На другия ден се затвори в стаята си и заработи; след няколко дни отново натовари часовника и звездите на колата и потеглихме под любопитните погледи иззад зарешетените прозорци, само че този път към началното школо. Вечерта, като се върнахме, бе притеснен, е, не дотам, че да не му се приказва. Рече: „Надявах се, че и дечурлигата, както султанът, ще проумеят всичко, ама съм бъркал.“ Децата само се уплашили. Щом Ходжа след своето изложение взел да задава въпросите си, едно от хлапетата рекло, че от другата страна на небето е Адът и се разциврило.

През цялата следваща седмица Ходжа се самоубеждаваше в проницателността на падишаха; припомни ми поотделно всеки един от нашите мигове във втория двор; изтъкваше какви ли не доводи — да, детето бе проницателно; да, отсега умееше да разсъждава; да, отсега беше личност, която сигурно ще се освободи от влиянието на обкръжаващата го среда! Ето така започнахме да виждаме сънища за султана, много преди той да започне да вижда сънища за нас, както стана подир години. Междувременно Ходжа се занимаваше с часовника; според мен премисляше и някои неща за оръжието, нали така бе обещал при посещението у пашата. Макар че надеждите му по отношение на пашата, усетих го, се бяха прекършили. „И той вече е като другите — каза за него. — Не желае да знае това, което не знае.“ След седмица падишахът го извика отново — отиде.

Султанът посрещнал радостно Ходжа. „Лъвът ми оздравя — възкликнал. — Стана, каквото каза ти.“ И с цялата му свита излезли на двора. Падишахът посочил рибите в басейна и запитал Ходжа какво мисли за тях. Споделяйки тоя епизод, Ходжа призна, че отвърнал: „Червени са.“ И додаде: „Друго не можа да ми хрумне.“ И в същия миг усетил, че в движението на рибите имало някаква система; те сякаш разговаряли помежду си, за да може системата да се доусъвършенства. Ходжа рекъл, че намира рибите за разумни. Тогава джуджето, стоящо до един от евнусите, който непрекъснато напомнял на султана съветите на майка му, се изкикотило, но султанът го смъмрил. И за да накаже червенокосото джудже, не го взел с тях, когато се настанили по колите.

Отишли с колите на „Ат Мейданъ“18, в дома на лъва. Падишахът показал на Ходжа един по един лъвовете, леопардите и тигрите, вързани с вериги за колоните на стара църква. Спрели пред лъва, за когото Ходжа предрекъл, че ще оздравее, детето си поговорило с него, запознало лъва с Ходжа. Сетне приближили изтегналата се в един ъгъл лъвица — животното смърдяло не като останалите, било бременно. С блеснали очи падишахът попитал: „Колко лъвчета ще роди лъвицата и колко от тях ще са мъжки, и колко женски?“

Доста изнервеният Ходжа по-късно ми призна: „Сбърках.“ Отвърнал на падишаха, че разбира от астрономия, не и от астрология. „Ама от главния астролог Хюсеин ефенди разбираш повече!“ — казало детето. Ходжа не отвърнал нищо от страх — току-виж се разчуло и стигнало до Хюсеин ефенди. Падишахът пък притеснено добавил, че след като Ходжа не разбира нищо, какъв е смисълът да наблюдава звездите?

И тогава Ходжа се видял принуден да разяснява неща, за които смяташе да говори след време. Научил бил за звездите доста, от наученото извлякъл полезни поуки. Възприемайки като добър знак мълчанието на слушащия го с широко отворени очи падишах, Ходжа изтъкнал колко е належащо да се построи обсерватория за наблюдение на звездите; нещо като обсерваторията на покойния Такиюддин ефенди19, построена преди деветдесет години по волята на Мурад III, дядо на покойния му дядо Ахмед I — тя след време, поради липса на какъвто и да било интерес към нея, се срутила; обсерваторията трябвало да е нещо повече от предишната, да е същински дом на науката, в който учените да извършват наблюденията си не само на звездите, а на целия свят с реките и моретата, с облаците и планините, с цветята и, разбира се, с животните, в който да обсъждат наблюденията си и да множат познанията си — така ще се развива нашият интелект.

Падишахът слушал как Ходжа споделя проекта си, сякаш слушал пленителна приказка, аз също първица научавах за него. Като се върнали с колите в двореца, попитал: „Как мислиш, какво ще роди лъвицата?“ Тоз път Ходжа предварително бил обмислил отговора си, та рекъл: „Новородените лъвчета ще имат голяма прилика помежду си!“ У дома разясни, че в тия му думи нямало никакъв риск. „Ще покоря това глупаво хлапе — закани се той. — По-изкусен съм от главния астролог Хюсеин ефенди!“ Останах смаян от епитета, употребен за падишаха; отгоре на всичкото се и засегнах. По онова време, изпълнен с досада, се занимавах с домакинството.

Тази дума се превърна насетне в магически ключ, подхождащ на всяка една ключалка — понеже бяха глупави, те изобщо не разсъждаваха, наблюдавайки движещите се над главите им звезди, понеже бяха глупави, научавайки нещо, най-напред питаха за какво се използва, понеже бяха глупави, се интересуваха не от подробностите, а от обобщенията и прочее и прочее. Не че и на мен са ми били по вкуса някои съждения от преди години в родината ми, ама защо пък да занимавам с тях Ходжа. И без туй по онова време го интересувах не аз, интересуваха го глупаците. Моята глупост била различна. Съвсем лекомислено му бях доверил съня си от ония дни — вместо мен в родината ми отива той, жени се за моята годеница, на сватбата така и не забелязват, че аз съм той, аз пък от своето кътче, облечен в турски дрехи, гледам веселбата, зървам мама и ощастливената си годеница, ала и двете, без да разбират кой съм, ми обръщат гръб; и се будя от сълзите си.

По онова време той на два пъти посети пашата в конака. Пашата май не одобряваше това сближаване на Ходжа с падишаха, останало извън контрола му; подложил го на същински разпит — подпитвал за мене, наредил да ме проучат, ама Ходжа ми го призна доста по-късно, едва като заточиха пашата и той се махна от Истанбул, защото съм щял, според Ходжа, да прекарам всичките си дни в тровещ ме страх. И все пак усещах, че пашата проявява по-голям интерес към мен, отколкото към Ходжа; гордостта ми бе поласкана — приликата ми с Ходжа тревожеше пашата повече и от мен самия. По същото време приликата като че ли бе загадка, която Ходжа не искаше да разбули, съществуването й обаче ми вдъхваше странен кураж — казвах си понякога, че докато Ходжа е жив, благодарение на нашата прилика всички заплахи ще се отдалечават от мен. Вероятно поради това и му възразих, когато приобщи към глупаците и пашата; тогава той се нервира. Понеже съзнавах, че хем не можеше да се отърве от мен, хем се срамуваше от мен, това ме тласкаше към безочие, каквото не ми бе присъщо — от време на време го разпитвах за пашата, питах го какво говори за нас двамата, предизвиквайки у Ходжа някаква ярост, чиято причина май не му беше ясна. Той упорито повтаряше, че предусещал как ще подложат крак на пашата, как съвсем скоро еничарите ще сторят нещо, как нещо се мъти и в двореца. Така че, нали и пашата го беше казал, ако ще работи върху оръжието, трябвало да го създаде не за някой везир, който днес е на власт, пък утре — не, а за да го поднесе на падишаха.

Известно време смятах, че се занимава единствено с това непознато оръжие; занимава се, виках си, ама не напредва. Защото ако напредваше, нямаше как да не го сподели, да не ми разкаже за сътвореното, за да разбере какво мисля, независимо от това, че се опитваше да ме подценява. Една вечер, правехме го веднъж на две-три седмици, се отбихме в оная къща в Аксарай, послушахме малко музика, любихме се с жени и се прибрахме. Ходжа ме уведоми, че ще работи до сутринта, после ме поразпита за жените — никога не говорехме за жени, — после внезапно изрече „мисля“ и без да сподели какво мисли, се затвори в стаята си още с пристигането ни. Останах сред книгите — мързеше ме вече дори да ги разгръщам, — и размишлявах за него, за неговия, сигурен бях, ненапреднал проект или идея, размишлявах за погледа му, прикован към празните листа върху масата в затворената стая — седи на масата, без да е свикнал докрай с нея, седи с часове и напусто на масата, все повече обладаван от срам и от ярост.

Измъкна се от стаята доста след полунощ със смирения свян на нуждаещо се от помощ учениче, сломено от някакъв дребен въпрос, покани ме вътре, до масата.

— Помагай — изрече без всякакво притеснение. Дай да го обсъдим заедно. Не мога сам да напредна.

В първия миг реших, че е нещо, свързано с жените и премълчах. Като видя моя празен поглед, добави сериозно:

— За глупаците мисля. Защо са тъй глупави? Сетне, сякаш предварително знаеше отговора ми, продължи: — Добре де, те може и да не са глупави, ама нещо в главите им липсва.

Не попитах кои бяха „те“.

— Толкоз ли няма едно кътче в главите им, което да съхранява познанието? — каза той и се заозърта наоколо, сякаш търсеше подходящата дума. — В главите си би трябвало да имат една кутия, няколко кутии, като рафтчетата на тоя долап, някакво кътче, дето да съхраняват разни неща, а като че ли изобщо не притежават подобно нещо. Схващаш ли?

Исках да убедя себе си, че схващам някои неща, но много-много не успявах. Двамата потънахме задълго в мълчание.

— Всъщност кой може да знае защо човек е такъв или онакъв? — промълви най-накрая, а сетне добави: — Ех, да беше истински лекар, да научиш и мен какво има в телата ни, в телата ни и в главите ни.

Сякаш се позасрами. С бодрост, според мене доста притворна поради нежеланието му да ме плаши, ми обясни, че нямал намерение да се предава, щял да стигне до края, защото хем бил любопитен какво ще се получи, хем нямал друго с какво да се занимава. Не го разбрах, ала бях доволен от мисълта, че всичко това бе усвоил от мене.

После често повтаряше тези си думи, сякаш и двамата сме знаели какво има предвид. Ала в привидната му решителност имаше нещо от маниера на мечтателен ученик, който задава прекалено много въпроси; всеки път, щом споменеше, че ще стигне до края, си представях, че съм свидетел на скръбните и гневни вопли на някой безнадеждно влюбен, който се пита за кой ли дявол го е сполетяло всичко това. В ония дни доста често повтаряше тези думи; повтаряше ги и когато научи, че еничарите подготвят бунт, и след като ми обясни, че учениците от началното училище се интересуват повече от ангелите, отколкото от звездите, и след като яростно захвърли настрана, без дори да го е преполовил, един ръкопис, за който бе платил доста, и след като се раздели с приятелите си, с които се срещаше и разговаряше ей тъй, по навик, в муваккитхането, и след като премръзна в недостатъчно отоплената баня, и след като си легна с любимите книги и се зави с юргана на цветчета, и след като изслуша глуповатите разговори в джамийския двор, там, дето се прави абдеста20, повтори ги и когато узна, че венецианците са сразили флота им, и когато изслуша съкварталците си, дошли да му напомнят, че времето му минава и трябва да се ожени: щял да стигне до края.

Сега си мисля: ще се намери ли читател, изчел до края написаното от мен, ще се намери ли читател, проследил с търпение написаното от мен — случило се или въображаемо, който да каже, че Ходжа не удържа на думите си?