Бялата крепост

7.

Имах поспастрени малко пари, присвоявал бях дребни от Ходжа, пък и все нещичко бях припечелвал оттук-оттам. Преди да напусна къщата, аз ги измъкнах от чорапа, дето ги бях укрил — в сандъка с книгите, които никога повече нямаше да разлистя. Сетне, подтикван от любопитство, се вмъкнах в стаята на Ходжа — лампата светеше, а той, облян в пот, спеше. Смаях се колко малко бе огледалото, с което цяла нощ ме бе сплашвал — така и не се убедих докрай в нашата загадъчна прилика. Припряно, без да докосна нищо напуснах къщата, тръгнах по пустите улици на квартала, полъхваше нежен ветрец, едно натрапчиво желание да измия ръцете си ме следваше неотлъчно, не знаех де ще отида, но бях доволен. Приятно ми беше да бродя из улиците в утринното безмълвие, да се спускам по стръмнината към морето, да мия ръцете си на всяка чешма, да съзерцавам Златния рог.

За първи път чух за остров Хейбели от млад монах, пристигнал оттам в Истанбул; при срещата ни в Галата той с вълнение ми описа красотата на островите. Трябва да съм бил силно впечатлен, защото, напускайки квартала ни, знаех — ще ида там. Лодкарите и рибарите, които заприказвах, ми поискаха страшно много пари, за да ме откарат на острова, досетиха се, казах си, че съм беглец, притесних се: ще съобщят на хората, които Ходжа ще прати по дирите ми, къде се намирам! После си рекох, че туй ще да е било по-скоро нещо като сплашване на християните, презирани от тях заради страха им от чумата. И за да не привличам повече вниманието, споразумях се още със следващия лодкар, с когото подхванах приказка. Не беше кой знае колко як мъж и не спираше да говори, докато с усилие наблягаше на греблата — изреждаше провиненията, заради които чумата била пратена като наказание. Добави, че да се криеш на острова, уж за да се отървеш от чумата, изобщо не си струвало труда. Докато говореше, си личеше, че не е по-малко уплашен от мен. Пътуването продължи шест часа.

Доста по-късно осъзнах колко щастливи са били дните, прекарани на острова. Срещу дребна сума се настаних в дома на самотен гръцки рибар, стараех се да не се набивам на очи, бях неспокоен. Ту си мислех, че Ходжа е умрял, ту си мислех за хората, които ще прати по дирите ми. На островите имаше доста християни, избягали като мен от чумата, но нямах никакво желание да се срещам с тях.

Сутрин излизах в морето с рибаря, връщах се надвечер. По някое време се пристрастих към ловенето на омари и крабове с тризъбец. Ако времето бе толкова лошо, че не позволяваше да се излезе в морето за риба, обикалях из острова, после се вмъквах в манастирското лозе и сладко заспивах под асмата. Имаше чардак, опрян на една смокиня, оттам при ясно време се виждаше и „Света София“, настанявах се на чардака, гледах с часове Истанбул и бленувах. Сънувах веднъж как идвам към острова и виждам Ходжа да плува заедно с делфините около лодката: сприятелил се с тях, той ги разпитва за мен, преследва ме, значи; в друг сън пък той е с майка ми, укоряват ме двамата и питат къде се бавя. Когато се събудих изпотен от слънцето, огряло лицето ми, ми се прииска отново да продължа тези сънища, ала нищо не се получи и тогава се отдадох на размисъл: мислех си понякога, че Ходжа е починал, представях си мъртвеца в пустата къща, която изоставих, хората, дошли да вдигнат тялото му, тишината на самотното погребение; спомнях си после за неговите предсказания, за ония забавни неща, които му хрумваха с погнуса и ярост, които щастливо му хрумваха; и за падишаха, и за животните на падишаха; а омарите и крабовете, пронизани през, гърбовете от моя тризъбец, показал се от коремите им, съпътстваха тези дневни сънища с бавния танц на щипките си.

Опитвах се да се убедя, че рано или късно ще успея да избягам в родината си. За тази цел бе достатъчно да крада пари от къщите на острова — там не заключваха вратите си; имаше обаче едно условие — най-напред да забравя Ходжа; защото от време на време ме завладяваха магията на преживяното и магнетизмът на спомените: все пак бях изоставил в ръцете на смъртта човека, който невероятно много приличаше на мен и нямаше как заради това да не се обвинявам, толкова, колкото пламенно тъгувах по него сега. Действително ли приличаше, поне както бе в спомените ми, невероятно много на мен, или се заблуждавах? После решавах, че през тези единайсет години аз така и не огледах до насита лицето му; а го бях правил десетки пъти. Душата ми закопня да съм в Истанбул, да зърна за последно трупа му. Реших: за да се почувствам свободен, нямаше друг начин, освен да се убедя, че приликата между нас бе само измамлив спомен, една нелепа илюзия, която трябва да бъде забравена, реших: налага се да свикна с това.

Добре, че не свикнах. Защото един ден пред очите ми внезапно изникна Ходжа! Бях се изтегнал в задната градина на рибаря, бях обърнал към слънцето затворените си очи, нещо се бях замечтал, когато усетих сянката му — стоеше пред мен, усмихваше се, сякаш се усмихваше не защото бе спечелил играта, а защото ме обичаше! Изпълни ме такова необикновено доверие, че чак се изплаших. Дали пък тайничко не съм очаквал тъкмо това: щом като на мига ме обгърна усещането за виновност, присъщо на мързеливия роб, на раболепния слуга. Докато си стягах вързопа, аз не се отвращавах от Ходжа, аз презирах себе си. Той плати на рибаря всичко, което му дължах. Беше наел двама мъжаги и с двата чифта весла стигнахме бързо. Преди смрачаване бяхме вкъщи, затъжил се бях по миризмата на дом. Беше махнал огледалото от стената.

Сутринта, застанал пред мен, Ходжа каза: вината ми била много тежка, безумно искал да ме накаже не само, задето съм избягал, а и задето съм го зарязал в ръцете на смъртта, приемайки едно обикновено ухапване от насекомо за чумен бубон, но сега не му било времето. Обясни защо: в края на краищата, преди седмица, падишахът повикал Ходжа и го заразпитвал кога ще приключи чумата, ще взима ли още жертви и дали е заплашен неговият живот? Тъй като бил сварен неподготвен, прекомерно развълнуваният Ходжа отговорил уклончиво и поискал малко време, понеже се налагало да се допита до звездите. Върнал се вкъщи луд от възторг, само че изобщо не му хрумвало как да пренасочи интереса на падишаха в своя изгода. Тогава и решил да ме върне.

Знаел отдавна, че съм на острова; подир моето бягство се простудил, едва три дни по-късно тръгнал да ме издирва, натъкнал се на следите ми при рибарите и щом си отворил кесията, бъбривият лодкар му издал, че ме е откарал на остров Хейбели. Ходжа не ме последвал, знаел, че не мога да избягам никъде другаде, освен на островите. Бях съгласен с думите му, че последната среща с падишаха е била най-благоприятният шанс в живота му. Призна си съвсем откровено, че се нуждаел от моите знания.

Тутакси се заловихме за работа. Ходжа бе преизпълнен с решимостта на хората, които знаят какво искат; харесваше ми тази непоколебимост, каквато преди не бях забелязвал у него. Решихме, тъй като знаехме, че на другия ден пак ще бъде повикан, да спечелим време. Първоначално се споразумяхме да не даваме много сведения, а това, което дадем, да може веднага, в случай на нужда, да бъде потвърдено. Остротата на неговия ум, която толкова харесвах, моментално го отведе до възгледа, че „предсказанието е измама, ала то идеално може да бъде използвано за въздействие върху глупаците“. Изслушвайки ме, Ходжа комай се съгласи, че чумата е бедствие, което може да бъде възпряно чрез здравни предохранителни мерки. И той като мен не отричаше връзката на Аллах с бедствието, но връзката беше косвена; ето защо и ние, смъртните, можехме да запретнем ръкави и да сторим някои неща срещу бедствието, без това изобщо да накърни гордостта на Аллах. Пророк Омар31 не беше ли повикал Абу Убейда от Сирия в Медина, за да избави армията му от чумата? За да предпази падишаха, Ходжа щеше да поиска от него да сведе до минимум своите контакти. И не за да всява смъртен ужас в сърцето на падишаха, та да го подтикне към вземането на предохранителни мерки, а защото си беше опасно; султанът не оставаше сам задълго, та да го сплаши някакво поетично описание на смъртта; дори и да се повлияеше от бръщолевенията на Ходжа, тълпата от глупаци покрай султана щеше да потисне ужаса му тутакси, щом го споделеше с нея; сетне същите безсрамни глупаци всеки момент можеха да обвинят Ходжа в безбожие. Ето защо, опирайки се на моите литературни познания, скалъпихме една история.

Онова, от което най-много се опасяваше Ходжа бе, че ще се наложи с точност да се определи краят на чумата. Предполагах, че трябва да започнем с броя на ежедневно умиращите; когато го споделих с Ходжа, той не ми се стори кой знае колко впечатлен, щял да потърси помощта на падишаха, та да се сдобие с цифрите по тази тема, само че щял да прикрие искането си с една друга история. Нямах чак толкова вяра на математиката, но и ръцете ни бяха вързани.

На следващата сутрин Ходжа отиде в двореца, а аз — в града, при чумата. Страхувах се колкото и преди от чумата, но бях позамаян от силата на движението и на живота, от копнежа си поне мъничко да уловя света. Бе ветровит, хладен летен ден; бродейки сред умиращи и умрели, усетих, че от години не съм обичал така живота. Влизах в джамийските дворове, върху лист хартия записвах броя на носилките с мъртъвците, после, обикаляйки кварталите, се опитвах да открия някаква връзка между видяното и броя на мъртвите: не беше лесно да се осмислят всички домове, хората, тълпата, радостта и мъката, веселието. Отгоре на всичкото с някаква необичайна лакомия очите ми се спираха единствено върху детайлите на чуждия живот, на щастието, безнадеждността и безразличието на хората, живеещи със своите близки и роднини под един покрив.

Към обед, замаян от тълпата и мъртъвците, минах на отсрещния бряг, в Галата, обиколих сиромашките кафенета по пристанището, притеснено попуших тютюн, хапнах в една бедняшка гостилница, воден единствено от жаждата за осмисляне, обходих пазари и дюкяни. Исках да запечатам в съзнанието си всяко едно нещо поотделно, за да стигна до някакъв извод. Прибрах се у дома претрепан от умора след падането на вечерната тъмнина, изслушах пристигналия от двореца Ходжа.

Работите вървели отлично. Съчинената от нас история дълбоко впечатлила падишаха. Умът на султана бил обсебен от идеята, че чумата, досущ като Дявола, който приема човешки облик, ще се опита да го измами; взел решение външен човек да не припарва до двореца; въвел най-строг надзор над влизащите и излизащите. Щом попитал кога и как ще изчезне чумата, Ходжа заговорил тъй убедително, че султанът, обладан от страх, казал как пред очите му оживява Азраил32, бродещ като пиян из града; бил подтикнат да види тази гледка. И разтревожен, Ходжа тутакси го поправил — не Азраил, Дяволът тласкал човека към смъртта. И изобщо не бил пиян, а лукав. Както и го бяхме запланували, Ходжа казал, че с Дявола трябва да се воюва. Което налагало да се проследи кои места наобикаля чумата, та да се открие кога ще остави града на спокойствие. Макар че сред свитата на султана веднага се намерили хора, дето заявили, че да воюваш с чумата означава да се опълчиш срещу Аллах, владетелят изобщо не им обърнал внимание; после попитал за животните; ще засегне ли чумата-дявол неговите соколи, лъвове и маймуни? Ходжа на секундата отвърнал, че Дяволът приемал човешки облик за пред хората, а за пред животните се превъплъщавал в мишка. Султанът наредил да бъдат докарани от някой отдалечен, незасегнат от чумата град петстотин котки, а на разпореждане на Ходжа да бъдат предоставени колкото хора желаел.

Светкавично разпратихме из четирите краища на Истанбул предоставените на нашите заповеди дванайсет души — да обикалят от квартал на квартал и да ни докладват, каквото видят, както и броя на починалите. Върху масата бяхме разстлали нескопосана карта на Истанбул — прекопирал я бях от старите си книги. Нощи наред със страх и задоволство отбелязвахме върху картата местата, където се вихреше чумата и премисляхме какво да речем на султана.

Отначало не бяхме кой знае какви оптимисти. Чумата не обхождаше града като лукав дявол, а като безжалостен разбойник. Един ден взимаше душите на четирийсетима в Аксарай, сетне оставяше квартала на мира и се отбиваше във Фатих, после разбирахме, че наобикаля отсрещния бряг, Топхане, Джихангир, на следващия ден пък забелязвахме, че е отскочила; там за малко и вече е отпратила към Зейрек, навлязла е в нашия квартал, дето гледа към Златния рог и е усмъртила двайсет души. Броят на починалите не ни подсказа никакви изводи; един ден умираха петстотин души, на другия — сто. Доста време ни костваше, докато проумеем, че е трябвало да отчитаме не къде чумата покосява своите жертви, а къде за пръв път ги поразява; падишахът отново повика Ходжа. Мъдрувахме, мъдрувахме и решихме Ходжа да каже на падишаха, че чумата предпочита многолюдните места, пазарищата, дето хората се надлъгват, кафенетата, дето се настаняват един до друг и клюкарстват. Отиде, вечерта се върна.

Казал му всичко това, а падишахът запитал: „Какво да правя?“ Ходжа го посъветвал силом да ограничи движението по пазарищата и из града — умниците около султана, естествено, тутакси скочили: как щял да се изхранва градът, животът, спре ли търговията, щял да спре, научат ли, че превъплътена като човек, чумата се разхожда свободно, всички щели да се паникьосат, щели да повярват, че е дошъл Съдният ден и щели да му отпуснат края; после никой не би желал да остава в квартал като затвор, из който се навърта чумата-дявол, щели да се разбунтуват. „И бяха прави.“ — рече Ходжа. Междувременно някакъв глупак задал въпроса де ще се намери човек, който тъй да притисне народа, и падишахът се ядосал; стреснал всички с думите си, че ще накаже онзи, който се съмнява в неговото могъщество. Все така разгневен, заповядал да бъде изпълнено реченото от Ходжа, но не пропуснал да се посъветва и с приближените си. Главният астролог Съткъ ефенди, който имаше зъб на Ходжа, припомнил на султана, че Ходжа все още не е съобщил кога чумата ще напусне Истанбул. Уплашен да не би владетелят да признае правотата на думите му, Ходжа казал, че още при следващото си посещение ще донесе календар на чумата.

Бяхме изпъстрили със знаци и цифри картата, разположена върху масата, но така и не откривахме логика в разпространяването на чумата из града. Междувременно заповедта на падишаха вече се изпълняваше и то повече от три дни. Еничарите, завардили подстъпите към пазарите, главните улици, пристаните за лодки, притискаха всеки минувач с въпросите си: „Кой си? Къде отиваш? За какво отиваш?“ Отпращаха обратно по домовете наплашените, объркани пътници и всички разхождащи се, за да не се заразят от чумата. Научавайки, че животът в Капалъчаршъ, или в Ункапанъ е позабавил своя ход, ние нанасяхме върху хартиени листа броя на починалите през последния месец, окачвахме листата на стената и разсъждавахме. Според Ходжа, очакванията ни да открием някаква логика в разпространяването на чумата бяха напразни и ако искахме да отървем главите си, трябваше да измислим нещо и да залъжем падишаха.

По него време бе създаден режимът с разрешителните. За да не спре търговията и градът да може да се изхранва, агата на еничарите взел да раздава разрешителни. Научихме, че от това той печелел доста и дребните занаятчии, не желаещи да се обвързват с тоя харадж33, се готвели да въстанат — по същото време като че ли за първи път усетих някаква логика в цифрите на смъртта. Споделих го с Ходжа, който тъкмо ми разказваше как великият везир Кьопрюлю, интригантствайки, се сдушил с еснафа — опитах да убедя Ходжа, че чумата постепенно се оттегля от покрайнините и от по-бедните райони.

Не ми повярва много-много, но ми възложи да изготвя календара. Каза, че за да залъже султана, пишел някаква история без всякакъв смисъл, та читателят й да не може да си изведе поука. В друг момент ме запита:

— Може ли човек да сътвори история, нямаща никакъв друг смисъл и поука, освен удоволствието от нейното четене или от нейното слушане?

— Като музиката ли? — бързо попитах, а Ходжа се смая.

Поумувахме малко и решихме, че една добра история трябва да е в началото си детинска като приказка, трябва да е плашеща като кошмар по средата, а финалът й трябва да е тъжен като любов, приключила с разлъка. Цялата нощ, преди Ходжа да се яви призори в двореца, ние бъбрихме радостно и работихме напрегнато. Приятелят ни калиграф, левак, преписваше в съседната стая основните откъси от историята, чийто финал Ходжа още не бе довършил. Призори, благодарение на уравненията, които дни наред се опитвах да съставя въз основа на данните, с които разполагах, стигнах до заключението, че чумата, взимайки своите последни жертви по пазарищата, ще напусне Истанбул след двайсет дни. Ходжа не попита на какво основание съм стигнал до това заключение, каза единствено, че така денят на освобождаването доста се отдалечава и поиска да пренатъкмя календара за две седмици, като прикрия времетраенето с други цифри. Не бях такъв оптимист, но направих, каквото поиска. Ходжа веднага, на място, съчини стихове за някои дати в календара и напъха всичко в ръцете на калиграфа, който току-що бе привършил работата си; на мен пък възложи да илюстрирам някои от стиховете. Към обед, когато взе трактата, подвързан набърже със синя „мраморна“ хартия, и тръгна, ми изглеждаше безрадостен, притеснен и уплашен. Каза ми, че разчита повече на своята история, изобилстваща с пеликани, крилати бикове, червени мравки и говорещи маймуни, отколкото на календара.

Вечерта, като се върна, беше обзет от силно вълнение и това вълнение продължи през всичките три седмици, през които падишахът би могъл окончателно да приеме, че предсказанието на Ходжа се е сбъднало — в началото казваше: всичко е възможно, защото не бе особено обнадежден през първия ден; сред обкръжението на султана имало и такива, които се подхилквали, докато младеж с чудесен глас четял историята му; правеха го очевидно нарочно, та да принизят Ходжа, да го злепоставят пред султана, ала той ги укорил и ги принудил да млъкнат; попитал единствено какви са основанията за твърдението му, че подир две седмици чумата ще приключи. Ходжа отвърнал, че всичко се крие в историята му, която никой не проумял. После, за да угоди на султана, изразил своята обич към докараните с кораби от Трабзон котки с различна окраска, които изпълвали не само вътрешните дворове, а и покоите.

Каза, че при посещението му в двореца през втория ден хората се разделили на две — групата около главния астролог Съткъ ефенди искала да бъдат премахнати всички предохранителни мерки; останалите, които били на страната на Ходжа, казвали: „Не бива да позволим на града да си поеме дъх, за да не си поеме дъх шестващата из него чума-дявол.“ Аз бях започнал да се поуспокоявам, наблюдавайки как ден след ден смъртността намалява, но Ходжа все още бе развълнуван — говорело се, че първата група се била сдушила с Кьопрюлю и готвела бунт; целта им не била да се преборят с чумата, а да се отърват от враговете си.

Към края на първата седмица и с просто око се виждаше как смъртните случаи намаляват, но беше станало ясно, нали тъй и го бях пресметнал, че болестта няма да приключи до седмица. Натякнах на Ходжа, че той ме беше накарал да променя собственото си предвиждане, ала Ходжа вече беше изпълнен с надежда; развълнувано ми обясни, че мълвите за великия везир са пресечени. На всичкото отгоре дори те, привържениците на Ходжа, вече разпространявали, че са се сдушили с Кьопрюлю. А уплашеният не на шега от всички тия интриги султан, търсел спокойствие при котките си.

Към края на втората седмица градът се задушаваше повече от самите мерки, отколкото от чумата; с всеки изминал ден умираха все по-малко хора, ала това го знаехме единствено ние, които вниквахме в нещата. Плъзнаха слухове за глад, Истанбул бе като изоставен, сеещ ужаси град; понеже аз не напусках квартала, Ходжа ми разправяше: човек направо усещал безизходицата на хората, хванали се гуша за гуша с чумата зад своите залостени прозорци и дворни порти, усещал, че те не очакват нищо друго, освен чума и смърт. И в двореца витаело същото очакване — ако паднела на пода чаша или ако някой шумно се задавел в кашлица, ония безброй умници внезапно заговаряли шепнешком, чудели се какво ли ще предприеме султанът днес и примирали от страх, ама само след миг живвали като всички отчаяни души, които жадуват да се случи нещо, независимо какво. И Ходжа живваше по същия начин; опитал да подчертае пред султана, че чумата, както и бил предсказал, постепенно отминава, ала не успял да го впечатли, тъй че бил принуден отново да се върне на темата за животните.

Два дни по-късно, въз основа на преброяването, правено в джамиите, Ходжа бе стигнал до извода, че болестта е отминала, но не това се оказа причината за радостта на Ходжа в оня петъчен ден: групичка обезнадеждени еснафи влязла в схватка със завардилите пътищата еничари; занаятчиите успели да привлекат на своя страна и част от еничарите, които били разтревожени от предприетите мерки, и един-двама проповядващи в кварталните джамии глупави имами, и неколцина пристрастени към грабежите разбойници и безделници; твърдели, че чумата си е работа на Аллах и никой не бива да се намесва в нея, ала събитията били приключени, още преди да се разраснат. Шейхюлислямът34 издал фетва и начаса, вероятно за да изглеждат събитията по-значими, отколкото бяха всъщност, двайсет души били убити. Ходжа бе предоволен от живота си.

Следващата вечер оповести своя триумф. В двореца никой вече не говорел за премахване на предохранителните мерки; когато поканили агата на еничарите, той подметнал за привърженици на бунтовниците и в самия дворец; султанът кипнал; тая групичка, принудила чрез своята враждебност Ходжа да изживее тежки дни, била разпръсната като пилци. Говорело се, че Кьопрюлю, когото по-рано одумваха, че бил на тяхна страна, щял да вземе твърди мерки срещу бунтовниците. Ходжа с радост отбеляза, че в това отношение е повлиял на падишаха. За да убедят султана, дори потушилите бунта разправяха, че чумата е отшумяла. На всичкото отгоре думите им си бяха истина. Падишахът засипал Ходжа с нечувани до този момент похвали; отвел го до клетката, измайсторена за докараните от Африка маймуни; докато наблюдавал маймуните, чиято мръсотия и наглост отвращавали Ходжа, владетелят се поинтересувал дали могат да бъдат научени да говорят като папагалите. Сетне, обръщайки се към свитата си, обявил, че желае по-често да вижда Ходжа край себе си и че изработеният от него календар на чумата се е оказал верен.

Един петъчен ден, подир месец, Ходжа стана главен астролог; дори нещо повече: когато султанът съобщи, че чумата ни е напуснала и отиде на петъчния намаз в „Света София“, където се бе сбрал целият град, Ходжа стоеше току зад него; бяха премахнати всички предохранителни мерки и аз бях сред тълпата, която екзалтирано сипеше благодарности към Аллах и султана. Щом султанът, яхнал коня си, мина край нас, всички наоколо се разкрещяха неистово; после изпаднаха в екстаз, настана невероятна блъсканица, тълпата се люшна, еничарите ни заблъскаха назад, по някое време бях притиснат между настъпващите и едно дърво, сетне разблъсквайки тълпата с лакти, успях да се оттласна напред и след няколко крачки се озовахме очи в очи с Ходжа, пристъпващ предоволен и прещастлив. Избегна погледа ми, сякаш не беше ме разпознал. Внезапно сред ужасяващата олелия ме споходи някакво наивно вълнение, в този миг вярвах, че Ходжа наистина не ме е видял, разкрещях се, завиках името му, исках да разбере за моето присъствие, може би, ако ме забележеше, щеше да ме измъкне от тълпата, щеше да ме спаси и аз щях да взема участие в щастливото шествие на хората, които държаха в ръцете си триумфа и мощта! Исках го, но не за да получа своя дял от триумфа или някакъв отзвук за стореното от мен; чувството в душата ми бе съвършено различно: аз трябваше да съм там, защото аз бях Ходжа! Също като в страховитите сънища, които често сънувах, бях се отделил от самия себе си, понеже се наблюдавах отвън; понеже можех да се наблюдавам отвън, значи бях някой друг; дори не желаех да науча кой беше този друг, в чиято личност се бях загърнал; преди миг, докато уплашено се виждах как отминавам край себе си без да се позная, копнеех да се присъединя към него. Груб като животно войник обаче с все сила ме тласна назад, в тълпата.