Бялата крепост

5.

Като начало в няколко страници описах великолепните дни, които изживяхме с братята и сестра ми, с мама и баба в имението ни в Емполи. Знам ли по каква причина избрах да разкажа тъкмо тия неща, та да разбера защо бях такъв, какъвто бях; може би заради копнежа да се потопя наново във великолепните дни, които бях изгубил; пък и след като в яда си избълвах ония неуместни думи, Ходжа здравата ме притисна, тъй че бях принуден, както и правех в момента, да измислям неща, в които читателят да повярва, а чрез подробностите да се опитам да предизвикам у него наслада. Първоначално обаче творенията ми не се харесаха на Ходжа — били неща, които всеки, стига да се размисли, би могъл да напише, смяташе, че подобни представи изникват, докато размишляваш пред огледалото, пък и не олицетворяват смелостта, която, нали тъй го бях рекъл, Ходжа не притежава. След като изчете какво съм изпитал по време на лов, когато — бяхме тогава с баща ми и братята ми, — пред мен внезапно изникна алпийска мечка, с която дълго се гледахме очи в очи, както и преживяванията ми по повод смъртта на любимия ни файтонджия — издъхнал в постелята си, — стъпкан преди това от собствените си коне пред очите ни, Ходжа отново повтори предишните си думи — всеки би могъл да напише подобни неща.

Отвърнах му, че хората там не са постигнали нещо повече от хората тук — преувеличавах, понеже бях ядосан, но Ходжа не би трябвало и да очаква друго от мен. Ала той не ме слушаше; от страх да не ме заключи в стаята, продължих да записвам историите си. Ето как за два месеца паметта ми с удоволствие и с горчивина изрови цял куп подобни, но за сметка на това тъй приятни докато си ги припомнях, дреболии; възстанових и изживях всичко добро и лошо, сполетяло ме преди пленяването — накрая открих, че тази работа ми доставя удоволствие. Вече нямаше нужда Ходжа да ме принуждава да пиша; всеки път, щом възкликнеше, че това не е онова, което иска, аз преминавах към друга история, към друг спомен, който предварително си бях наумил да опиша.

Трябваше да измине доста време, докато забележа насладата, с която Ходжа изчита моите писания и зачаках сгоден случай да го привлека към тази дейност. За да го подготвя, споделих някои случки от детския си опит — разказах му за ужаса на една безкрайна, безсънна нощ и за близостта, която изпитвах към своя приятел от детството, с когото се бяхме приучили да мислим за едно и също в един и същи миг, за изживения ужас, когато той умря — боях се да не сметна и себе си за мъртъв и да не ме погребат жив заедно с него. Знаех, тези неща ще му допаднат! Малко по-късно се осмелих да му разкажа и един свой сън: докато ме напуска, тялото ми се споразумява с моя двойник — лицето му не се вижда в мрака — да се обединят против мене. По него време Ходжа твърдеше, че отново и все по-натрапчиво чува онзи смешен напев. Забелязвайки, че сънят ми му е оказал желаното от мен въздействие, настойчиво го заубеждавах да пробва да пише такъв тип неща. Хем за да се избави от безкрайното чакане, хем за да открие истинската разграничителна линия между себе си и глупаците. Понякога го привикваха в двореца, но нямаше никакво обнадеждаващо развитие. И в началото с доста превземки, а сетне, поради моята неотстъпчивост, със забележимо притеснение и охота реши да опита. Понеже се боеше да не изглежда смешен, дори се пошегува:

— Е, какво, така както двамата заедно пишем, двамата заедно ли ще се гледаме в огледалото?

Това „заедно пишем“ изобщо не ме наведе на мисълта, че ще пожелае да сме заедно на една маса. Надявах се, щом пропише, аз пак да се върна към безгрижната свобода на ленивия роб; лъгал съм се. Трябвало да пишем настанени един срещу друг на масата — само така сме щели да се справим с опасните теми, пред които умовете ни нехаят, само така сме щели да предадем един другиму усещането за труд и ред. Въпросът всъщност бе другаде, знаех го — боеше се да остане сам, боеше се да се почувства самотен в своите разсъждения. Проумях го, когато, настанявайки се пред празния лист, си замърмори под нос, ама така, че да чувам; очакваше предварително одобрение на онова, което възнамеряваше да напише. Едва нахвърлил няколко изречения, той с желание и едновременно с напомняща детинското простодушие оскъдна гордост ми ги показваше — заслужава ли си да се пишат подобни неща? Отговарях, естествено, утвърдително.

Ето как само за два месеца научих за живота му толкова, колкото не бях успял да науча за единайсет години. Семейството му живеело в Одрин, град, който посетихме след време с падишаха. Баща му починал доста рано — не бе сигурен дали помни лицето му. Майка му била работлива жена. По-късно се омъжила повторно. От първия си съпруг имала момче и момиче. От втория — четири момчета. Този, вторият, бил юрганджия. Братът, който най-силно желаел да учи, бил, разбира се, самият Ходжа. Научих, че от всичките братя той бил най-умният, най-способният, най-силният; и най-справедливият. Спомняше си с отвращение за братята, не и за сестра си, и не бе напълно уверен дали трябва да се докосва до тази тема. Окуражих го, сякаш още тогава съм предусещал, че по-нататък ще възприема и стила му, и житейската му история като свои. Имаше нещо, което ми допадаше в неговия изказ и поведение, нещо, което исках да усвоя. Човек трябва да обича избрания начин на живот точно толкова, колкото претенции ще му предяви подир време; и аз го обичам. Смяташе, естествено, всичките си братя за глупаци; търсели го единствено, за да му искат пари; той обаче се отдал на учението. Бил приет в медресето27 „Селимие“, а когато го завършвал, го наклеветили. Не се върна никога към тази тема, както никога не обели и дума за жени. Като начало описа как веднъж бил на път да се ожени, после ядно накъса листата. Онази нощ валеше противен дъжд. Първата от няколкото ужасни нощи, които ми предстояха. Той успя да ме нагруби и след като призна, че всичко написано дотук е лъжа, отново се захвана за работа. Изкарах две денонощия без сън, тъй като настояваше да седя срещу него и да пиша. Не хвърляше и поглед към моите писания; седях на срещуположната страна на масата и описвах все същите познати неща, без да напрягам въображението си, като междувременно скришом го наблюдавах.

Върху скъпата и снежнобяла хартия, донесена само преди дни от Изток, всяка сутрин изписваше надслова „Защо съм, какъвто съм?“, ала под този надслов не следваше нищо по-различно от разсъжденията защо другите са долни и глупави. Разбрах, че след смъртта на майка му се отнесли с него несправедливо, че с малкото наследени пари заминал за Истанбул, присъединил се по някое време към едно теке28, но го напуснал, след като проумял, че там всички до един са подлеци и лицемери. Поисках да разкаже малко повече за премеждието си в текето; сметнах, че щом е успял да се освободи от тях, Ходжа е постигнал съществен успех — разграничил се е от останалите. Когато му го изтъкнах, побесня и изрече, че проявявам любопитство с едничката цел някой ден да се възползвам от грозните подробности в негова вреда; било ми в повече и това, дето съм го научил досега, а стремежът ми да разбера подробности от тоя род тук той използва вулгарен, свързан с нагона израз бил твърде съмнителен. Сетне надълго ми заразправя за сестра си Семра, подчертавайки добротата й и проклетията на съпруга й, както и мъката, която изпитвал, понеже не я е виждал от години, ала забелязвайки интереса ми, отново прояви мнителността си и смени темата: как, след като дал последните си пари за книги, дълго не се занимавал с друго, освен с четене, как по-нататък понамирвал тук-таме работа като писар, докато разкрил колко безчестни са хората; внезапно се сети за Садък паша — наскоро от Ерзинджан бяхме получили известие за смъртта му. Със Садък паша се запознал тъкмо по онова време и веднага го впечатлил с интереса си към науката; пашата го уредил да преподава в началното школо, но всъщност бил глупак. Една вечер, беше към края на двумесечната му работа, съжали за всичко написано и го накъса. Ето защо сега, когато чрез силата на въображението си възстановявам неговите писания и своето минало, аз без всякакъв страх се отдавам на детайлите, които толкова ми допадат. Със сетното останало му вълнение написа някои неща, които определи като „Глупаците, които отлично познавах“, но се ядоса всички тия писания нямало да го отведат доникъде; не бил узнал нищо ново; не знаеше и сега защо беше, какъвто беше. Бил съм го измамил, бил съм го принудил напусто да разсъждава за неща, които не желаел да си припомня. Щял да ме накаже.

Незнайно защо думата „накаже“, напомняща първите ни съвместни дни, се вряза по онова време в съзнанието му. Понякога ми се струваше, че му вдъхвам кураж като един послушен, благоразумен страхливец. Реших, подхване ли пак темата за наказанието, да му се опълча. Известно време Ходжа сновеше нагоре-надолу из къщата, докато окончателно му додея да си припомня. Сетне спря отново пред мен и заяви, че би трябвало да запишем основната идея: така, както човек наблюдава своя външен вид, вглеждайки се в огледалото, по същия начин би могъл да открие и своето естество, наблюдавайки дълбините на собствените си размисли.

Блестящата аналогия развълнува и мен. Тутакси се настанихме от двете страни на масата. Този път, макар и полуиронично, изписах в началото на страницата: „Защо съм, какъвто съм?“. И се впуснах в един детски спомен, свързан със стеснителността ми, понеже той, така ми се струваше, бе характерна моя личностна особеност. Когато изчетох писанията на Ходжа, жалващ се пак от чуждата лошотия, ми хрумна идея, сторила ми се в онзи момент значима, и вметнах, че Ходжа би трябвало да опише и собствената си лошотия. По онова време, след като бе изчел моите неща, той ми каза, че не е страхливец. Противопоставих му се; да, не беше страхливец, само че и той, като всеки друг, притежаваше отрицателни черти и бе достатъчно да се вгледа в тях, за да открие себе си. Нали аз бях постъпил така, а той желаеше да бъде като мене; ядоса се, че бях забелязал това му желание, ала се въздържа и в стремежа си да бъде умерен, каза: лоши са останалите, е, не всички, разбира се, но понеже повечето хора са несъвършени и настроени отрицателно, всичко е невярно. На това отгоре заяви, че съм бил против него, след като твърдя, че самият той трябвало да осъзнае лошите си черти, които не бяха никак малко. Нагло добавих, че Ходжа е много по-лош от мен.

Ето така започнаха онези комични и ужасяващи лоши дни! Седнех ли пред масата, той ме връзваше за стола, настаняваше се отсреща и ми нареждаше да пиша, каквото си пожелаеше; само че какво — не знаеше и самият Ходжа. Вълнуваше го единствено аналогията — така, както човек наблюдава външността си в огледалото, по същия начин би трябвало да наблюдава и вътрешността си — своя разум. Знаел съм как да го постигна, но съм криел от него тайната. В очакване да опиша тази тайна, Ходжа се настаняваше срещу мен, а аз изпълвах листовете с истории, преувеличаващи моята лошотия: така, преувеличавайки, с удоволствие описвах дребните си детински кражби, лъжите от ревност, интрижките, които правех, за да ме обичат повече от братята и сестра ми, плътските си прегрешения. Изчиташе ги с интерес, с боязън и със странна наслада, която ме смайваше, сетне ядът му нарастваше и започваше прекомерно да ме тормози. Вероятно това бе своеобразен бунт, не му се щеше да се примири с лошотията в моето минало, която, предусещаше, щеше се превърне в негова собствена. Беше започнал да ме удря в буквалния смисъл на думата. Прочетеше ли за някое мое прегрешение, казваше „ти си безчестен“ и с гняв, примесен с насмешка, ме перваше с юмрук по гърба; нещо повече, неуспял да се въздържи, дори ме шамароса. Вероятно всичко това го вършеше поради явното притеснение, че от двореца все no-рядко го търсят, а той така и не смогваше да се убеди, че ще изнамери нещо по-завладяващо от моята и от собствената си персона. Но, докато все повече се вглъбяваше в моите прегрешения и докато все повече ми налагаше детинските си наказания, аз все повече се изпълвах със странна увереност — бях започнал да мисля, че за първи път го държах в ръцете си.

Веднъж, след като доста ме поизмъчи, забелязах, че изпита жал към мене. Неприятно чувство, примесено с отвращението, което изпитва човек към по-нискостоящ от него; схванах, че е така, защото вече не спираше да ме гледа без чувство на отвращение.

— Време е да напиша нещо — каза. — Твоите писания не са ми нужни — уточни той, защото, докато седмици наред описвах своите недостойнства, Ходжа единствено наблюдаваше.

Каза, че трябва да се измъкнем от къщата, все повече потапяща се в печал, и да се поразтъпчем, да отскочим, примерно, до Гебзе. Надяваше се да се захване пак с астрономията, да напише по-задълбочен, трактат за живота на мравките. Щом забелязах, че е на път да изгуби цялото си уважение към мен, аз се сепнах и съчиних нова, дълбоко унижаваща ме история, само и само да задържа интереса му. Изчете написаното с увлечение и наслада — този път дори не се ядоса; усещах единствено интереса му — желаеше да проумее как е устроен един толкова лош човек. Вероятно по онова време реши завинаги да си остане какъвто бе. Като прекрасно съзнаваше, естествено, че това е част от играта. Този ден бях разговарял с него като с придворен шут, който е наясно, че не го броят за човек; опитах се да насърча постепенно нарастващия му интерес — какво толкова ще загуби, ако преди отиването си в Гебзе, нахвърли някои неща, свързани с него и с лошотията му, та да проумее как съм станал такъв, какъвто бях! Пък и не бе необходимо написаното да отговаря на истината или да му се хваща вяра. Стореше ли го, щеше да проумее какво представляват хората като мене; и някога би могъл да се възползва от това си познание! Най-накрая, понеже не успя да устои на собственото си желание и на моята словоохотливост, заяви, че на следващия ден ще опита. Не пропусна обаче да вметне, че го прави по собствено желание, а не защото вярва в глупашките ми игри.

Следващият ден се превърна в най-забавния ден от моето пленничество. Вече не ме връзваше за стола, ала цял ден, настанил се насреща му, с удоволствие наблюдавах как постепенно се превъплъщава в друга личност. Първоначално дотолкова бе убеден в сътвореното, че дори не изпита желание да напише отгоре на листа смешното „Защо съм, какъвто съм?“. Сетне, като търсещо забавната лъжа хлапе-шегобиец се престори, че е напълно уверен; с крайчеца на окото си отбелязвах как още е в плен на своя самоуверен свят. Тази безсмислена убеденост обаче не трая дълго; не трая дълго и престореното чувство за вина, прекалено показно симулирано пред мен. Престорената подигравателност за кратко време се превърна в безпокойство, в реална игра; Ходжа, който, макар и неискрено, играеше на виновен, се подплаши до полуда. Тутакси зачеркна написаното, без да ми го показва! Но продължи, понеже желанието бе овладяло душата му, а и се срамуваше от мен — така мисля. Ако беше направил първото, което му хрумна — да се надигне веднага от масата, — може би щеше да се спаси, без да нарушава спокойствието си.

Следващите няколко часа наблюдавах бавната развръзка. Нахвърляше нещо самообвинително, после го скъсваше, без да ми го покаже, и всеки път започваше отначало с надеждата, че ще открие изгубеното, а сякаш още повече губеше и вярата в себе си, и себеуважението. Щеше да ми покаже ония прословути неприятни изповеди; когато се стъмни обаче, не видях и дума от писанията, които душа давах да прочета, беше ги накъсал до едно — Ходжа изцяло бе изчерпал енергията си. Когато укоризнено ми се разкрещя, че това е само игра на някакъв гаден неверник, вярата му в себе си бе толкова немощна, че му отвърнах достатъчно нагло — казах, че ще свикне със своята лошотия, тъй че няма какво толкова да се измъчва. Вероятно за да не се подчини на погледа ми, напусна къщата, прибра се по никое време, пропилата се в тялото му миризма ми подсказа, както и бях предполагал, че е ходил в оная къща и се е въргалял с ония вулгарни жени.

На другия ден следобед, за да го подтикна към работа, казах на Ходжа, че е достатъчно силен и че незначителните игри от тоя род не биха могли да го наранят. Нали вършехме тази работа не за запълване на времето, а за да проумеем нещо, та накрая да разбере защо глупаците, както ги наричаше, са такива. Пък и да се опознаем един друг не бе ли достатъчно притегателна работа? И продължих — магията, че познаваш някого до най-незначителните подробности завладява човека, както кошмарният сън.

Той пак се върна на масата, подтикнат не толкова от моите думи, които прие със сериозността, с която би приел шутовщините на някое дворцово джудже, колкото от дневната светлина, която го изпълни с увереност. Вечерта, надигайки се от масата, вярваше в себе си повече, отколкото предния ден. Съжалих го, когато през нощта отиде пак при ония жени.

Така, всяка заран сядаше пред масата с надеждата да навакса загубеното предишния ден, премисляше какво би измъкнал от предстоящите за описване през деня прегрешения и вечерта се надигаше, струпвайки върху масата още малко от оставащото му в наличност. Вече не презираше мен, понеже презираше себе си; струваше ми се, че най-сетне съм открил усещането за равенство помежду ни, което, въобразявах си, съществуваше в първите ни дни, прекарани заедно; бях предоволен. Тъй като се притесняваше от мен, бе заявил, че не е задължително да сядам на масата; това бе добър знак, ала гневът ми, натрупал се през годините, нямаше спирачка. Жадувах да си отмъстя, да премина в атака; и аз като него бях изгубил мярата: успеех ли още мъничко да подсиля съмненията му в себе си, успеех ли предпазливо да го унижа, изчитайки част от изповедите му, грижливо укривани от мен, аз се надявах, че робът вече щеше да бъде той, не аз, лошият вече щеше да бъде той, не аз. Всъщност признаците за това бяха налице — от време на време усещах как иска да бъде абсолютно сигурен дали не му се подигравам; като всички слаби хора, изгубили доверие в себе си, и той беше почнал да чака моето одобрение; все повече се интересуваше от мнението ми по незначителни, ежедневни въпроси — как мисля, добре ли му стоят дрехите, подходящо ли е отвърнал на еди-кого си, намирам ли за добър ръкописа му? Понякога, за да не се откаже от играта, изпадайки в безнадеждност, принизявах себе си, хем за да се успокои. Погледът му изразяваше: „Ах, ти, хитрецо!“, но вече не ме налагаше с юмруци; сигурен бях — смяташе, че самият заслужава юмрук.

Прелюбопитен бях да узная какво представляваха изповедите, разкриващи степента на самопрезрение у Ходжа. По онова време, поради навика си да го принизявам, не открито, а само пред себе си, смятах, че изповедите му представляват най-обикновени, необосновани прегрешения. Сега, когато се мъча да представя достоверно миналото си и си казвам, че трябва да пресъздам в детайли една-две изповеди, от които не успях да прочета нито ред, не намирам никакво прегрешение, подхождащо на Ходжа дотам, че да наруши равновесието в моята история и в живота, който си фантазирах. Предполагам обаче, че всеки в моето положение би могъл наново да се изпълни с доверие към себе си — държа да кажа, че принудих Ходжа неусетно за него самия да стигне до откритие и разбулих неговите, и на такива като него, слаби страни, макар и не толкоз отчетливо и открито! Във всеки случай съм си мислел: не са далеч дните, когато ще съсипя не само него, но и хората като него; ще ги съсипя, доказвайки собствените им прегрешения — читателите на моята история вече схващат, надявам се, наложителността да науча от Ходжа точно толкова, колкото той научи от мене! Вероятно сега разсъждавам така, понеже остарявайки, много повече търсим симетрията, дори в повествованията. Изпитвах нужда да разпаля у себе си екзалтацията на натрупаната през годините омраза. И в мига, когато достатъчно се самоунижи, щях да принудя Ходжа да приеме моето превъзходство, моята независимост, след което нагло щях да поискам документ за освобождаването си. Представях си как ме освобождава без всякакви възражения и обмислях детайлите на бъдещата си книга, в която, след като се завърна в родината си, ще опиша приключенията си и турците. Колко лесно бях изгубил мярката! Вестта, която ми съобщи една сутрин, промени всичко.

В града пламнала чума! В началото не повярвах, понеже го изрече тъй, сякаш ставаше дума за някой далечен град, а не за Истанбул; запитах го как е чул новината и поисках да узная подробности. Били забелязали, че броят на мъртвите нараства, та се досетили, че явно става дума за болест! Надявах се да не е чума, разпитах го за симптомите на болестта. Ходжа ми се усмихна — не би трябвало да се интересувам, разболея ли се, нямало как да не го разбера, щом прекарам три дни с температура. Под ушите, по подмишниците и по корема се образували отоци, жлезите се възпалявали, идвала високата температура; после раните се пукали, после от белите дробове изригвала кръв, а умиращите кашляли като туберкулозни. Добави, че умирали по двама-трима във всеки квартал. Притеснено попитах за нашия — о, че как тъй не съм чул, с висока температура, стенейки, бил починал майстор-зидарят, дето се беше изпокарал със съкварталците, понеже децата омитаха ябълките в градината му, а кокошките влизаха в нея през дуварите. Чак сега разбрали, че е починал от чума.

И пак не ми се искаше да повярвам; вън всичко бе толкова обичайно, минувачите под прозореца ми тъй спокойни, а аз като че ли се нуждаех, повярвам ли в реалността на чумата, някой да сподели моята паника. На следващата сутрин, веднага щом Ходжа тръгна за школото, изскочих на улицата. Потърсих местните помюсюлманчени италианци, с които се знаех от единайсет години. Единият, новото му име бе Мустафа рейс29, бе отскочил до корабостроителницата; другият, Осман ефенди, въпреки че тропах по вратата така, сякаш я блъсках с юмруци, отпърво не ме покани, казал на слугата да ми предаде, че не си е вкъщи, ама не издържа и когато вече си тръгвах, ме повика. Как съм можел да питам дали наистина има чума? Не съм ли забелязал носилките с мъртъвците по улиците? После каза, че съм уплашен — личало си по лицето ми, страхувал съм се, понеже все още съм се уповавал на християнството; човек, ако искал тук да бъде щастлив, трябвало да стане мюсюлманин, ала преди да се затвори във влажната тъмнина на къщата си, нито ми стисна ръката, нито ме докосна. Беше време за намаз и когато видях струпалите се в джамийските дворове хора, уплашено забързах към къщи. Бях обзет от оглупяването и от объркването, които завладяват човек в мигове на нещастие. Бях сякаш забравил миналото си, паметта ми бе избледняла, а аз бях като парализиран. Когато зърнах в квартала ни хора с носилка, нервите ми се опнаха до крайност.

Ходжа бе се прибрал от школото, забеляза състоянието ми и усетих, че това го израдва. Аз обаче се вбесих — видях как нараства самоувереността му, понеже ме смяташе за страхливец. Реших да го избавя от безсмислената надменност на неговото безстрашие опитах да овладея вълнението си и му разказах, каквото си спомнях от сцените с чумата у Хипократ, Тукидид и Бокачо, обясних му, че болестта се смята за заразна, но думите ми не постигнаха никакъв друг ефект, освен, че ме презря още повече. Той не се боял от чумата, понеже болестта е предопределена от Аллах, било ли му писано на човек да умре, щял да умре; поради тази причина било безсмислено да се опитваш да се затваряш вкъщи и да прекъсваш връзките си с външния свят или пък да бягаш от Истанбул, каквито бяха моите, изпълнени със страх, брътвежи. Ако ни е писано, смъртта щяла да ни открие и там. Защо съм се страхувал? Заради онези ли мои прегрешения, които с дни бях описвал? Попита и се усмихна; очите му блестяха обнадеждено.

Не разбрах вярва ли, или не вярва в това, което говори чак до деня, когато се изгубихме един друг. Бях за миг се уплашил от дързостта му, но после ме обзе тревога, щом се досетих за нашите беседи на масата, за ония опасни игри. Непрекъснато връщаше разговора към прегрешенията, които описвахме, настанили се един срещу друг, и ми внушаваше тщеславно една и съща мисъл, което ме изкарваше от равновесие — щом толкова се боя от смъртта, не бих могъл да надмогна прегрешенията си, които възнамерявах смело да опиша. А смелостта, която съм проявил, разкривайки собствените си вини, била резултат на най-обикновено безочие! Между впрочем, Ходжа грижливо разнищваше и най-незначителното прегрешение, понеже през ония дни чувстваше особена нерешителност. Сега вече се бе успокоил, безграничното безстрашие, с което посрещаше чумата, го бе накарало с умиротворена душа да повярва в невинността си.

Отвратен от тия му приказки, на които глупашки се доверявах, реших да му се опълча. Най-простодушно му разтълкувах, че причината за неговия кураж не се корени в умиротвореността на душата му, а в незнанието му, че смъртта е на прага. Разказах му как можем да се предпазим от нея, заизреждах: болните от чума не бива да се докосват, мъртвите трябва да се погребват в пълни с вар ями, общуването между хората трябва да се сведе до минимум, Ходжа не бива да посещава многолюдното школо.

Последните ми думи го подсетиха за нещо по-страшно и от чумата! На другия ден следобед той протегна ръце към мен, съобщавайки ми, че се е допирал до децата едно по едно и щом зърна ужаса ми и нежеланието ми да ме докосне, се приближи към мен и ме прегърна с огромно удоволствие; идеше ми да изкрещя, но както се случва в сънищата, да изкрещя не успях. А Ходжа с подигравателен тон, схванах го покъсно, ми заобяснява как щял да ме научи на безстрашие.