Бялата крепост

6.

Все не успявах да овладея тъй нареченото от Ходжа безстрашие, а чумата се разпространяваше неудържимо. Вярно е, че не бях притеснен, колкото през първите дни. Бях се сврял в стаята като болна, прикована към постелята жена, а търпението ми да зяпам дни наред през прозореца бе се изчерпало. От време на време изскачах от къщи, вървях като замаян из улиците и наблюдавах пазаруващите из чаршията жени, увлечените от работата си в дюкяните занаятчии, мъжете, сбрали се в кафенетата, след като са погребали близките си — опитвах се да привикна с чумата. И донякъде може би щях да привикна, ама Ходжа не ме оставяше на мира.

Всяка вечер протягаше към мен ръцете си, за които твърдеше, че са докосвали цял ден различни хора. He помръдвах. Нали се вцепенявате, когато пробуждайки се откриете, че по вас пълзи скорпион, е, нещо такова беше! Пръстите му не приличаха на моите; докато безчувствено ги прокарваше по мен, Ходжа питаше:

— Страхуваш ли се?

Не помръдвах.

— Страхуваш се. Защо се страхуваш?

Понякога ми идеше да блъсна ръката му и да го ударя, ала знаех — това ще го разгневи повече.

— Нека ти обясня аз каква е причината за твоя страх. Страхуваш се, защото си виновен. Страхуваш се, защото си затънал в грях. Страхуваш се, защото ми вярваш повече, отколкото аз на тебе.

Каза, че трябвало да седнем от двете страни на масата и да напишем по нещо. Сега бил моментът да напишем защо бяхме такива, каквито бяхме. В крайна сметка пак описа единствено защо другите бяха такива, каквито бяха. За първи път гордо ми показа сътвореното. Вероятно очакваше да приема най-смирено прочетеното, но незнайно защо не успях да прикрия отвращението си и рекох на Ходжа, че по този начин само приравнява себе си и глупаците и че ще умре преди мен.

Тогава ми се струваше, че това прорицание ще е най-въздействащият ми аргумент. И още — припомних десетгодишните му усилия, годините, които бе отдал на космографската си теория, нескончаемите наблюдения на небето с риск да си повреди очите, дните, в които не вдигаше поглед от книгите; този път аз не го оставих на мира; разкрих му колко глупаво би било да си иде нахалост, вместо да се предпази от чумата и да живее. Думите ми успяха да умножат едновременно и неговите страхове, и моите наказания. Когато пък той изчете моите писания, усетих как, макар и неохотно, като че ли си възвръща поизгубеното уважение към мен.

През ония дни, за да забравя тежката си участ, изпълвах страниците с щастливите сънища, които виждах, докато спях — не само нощем, а и следобед. Пробуждах се и за да забравя всичко, с усърдие описвах съновиденията си, в които действие и смисъл бяха взаимообвързани, като търсех по-поетичен изказ: между дървесата в гората край къщата ни живееха пазителите на тайните — от години копнеехме да ги разгадаем — и стига да се престрашиш, стига да навлезеш в тъмния лес, би могъл да се сприятелиш с тях; докато спяхме спокойно в чистите си и хладни постели, ние прехвърляхме в умовете си хилядите нещица, които трябваше да бъдат изучени и изживени, разпознавахме ги едно по едно, без изобщо да ги тълкуваме, а нашите сенки така и не се стопяваха по залез слънце; хората от картините, които сътворявах в сънищата си, красивите триизмерни хора прекрачваха рамките на картините и се смесваха с нас; майка, татко и аз сглобявахме стоманени механизми, които да вършат нашата работа вместо нас…

Макар да усещаше, че тия сънища бяха дяволски клопки, които ще го вкарат в тъмнината на безсмъртното познание, Ходжа продължаваше да ме разпитва, въпреки че след всеки въпрос губеше частица от своята вяра. Какъв беше смисълът на тези глупави сънища и действително ли бях ги сънувал? Така, най-напред за него направих това, което подир години двамата заедно щяхме да правим за падишаха; направих умозаключения за нашето бъдеще въз основа на сънищата ни — съвсем очевидно бе, че както от чумата, човек няма къде да избяга и от науката, зарази ли се веднъж от тая болест; а че Ходжа бе заразен от тая болест, не бе никак трудно да се установи; и въпреки всичко човек не можеше да не прояви любопитство към сънищата на Ходжа! Изслушваше ме, без да крие сарказма си, но не прекаляваше с нападките си, понеже, задавайки ми своя въпрос, ще не ще, се налагаше да прекърши гордостта си; пък и бях забелязал, че заговоря ли, слушаше с интерес. Виждайки, че демонстрираното от Ходжа хладнокръвие по отношение на чумата се беше пропукало, си казах, без да подценявам и собствения си страх от смъртта, че така или иначе, съм се избавил от самотата на страха. За което, естествено, си плащах с нощния тормоз, ала все пак разбирах, че усилията ми не са били напразни: докато протягаше ръцете си към мен, аз му натяквах, че ще умре преди мене, че безстрашни са невежите, че ръкописите му ще си останат недовършени, че сънищата ми, за които бе прочел през деня, са изпълнени с щастие.

Но не моите думи, а нещо съвсем друго преля чашата. Един ден у дома дойде бащата на негов ученик от школото. Изглеждаше безобиден човечец, живеел в нашия квартал. Аз, оттеглил се като ленива котка в един ъгъл на къщата, слушах — разговаряха дълго за разни неща. Накрая гостът изплю камъчето: братовчедка му по бащина линия била останала вдовица — в края на миналото лято мъжът й паднал от покрива, докато го пренареждал. Веднага се явили неколцина кандидати, ала нашият гост се сетил за Ходжа, понеже знаел от съкварталците за приеманите от него сватовници. Ходжа се държа неочаквано грубо: каза, че не желае да се жени, а дори и да желаел, не би взел вдовица. Тогава нашият гост му припомни как Мохамед за първа своя жена е взел Хадиджа, без да го притеснява вдовството й. Ходжа отвърна, че е чувал за братовчедка му, само че тая вдовица не може да стъпи и на малкото пръстче на святата Хадиджа. Гостът със странния нос обаче реши да докаже, че и Ходжа не е кой знае каква стока: не че самият го вярвал, ама съседите разправяли, че Ходжа си падал по обратните; то, наблюдаването на звездите, играта с лещите и майсторенето на часовници не са довели никого до нещо добро. С алчността на търговец, хулещ стоката, която ще купи, нашият гост сподели какво още се приказвало из квартала за Ходжа: че бил се хранел на маса като неверниците, а не седнал на пода с кръстосани и подвити под себе си нозе; че прахосвал парите си за книги, които сетне разхвърлял по пода и стъпвал по страниците с името на Пророка; че легнел ли си, се взирал в мръсния таван на къщата до зори и тъй като не смогвал да укроти дявола в душата си, с часове наблюдавал небето; че харесвал единствено момчетата, но не и жените; че аз съм му бил близнак, че бил се хранел по време на пости и че ето, заради всичко това, са ни пратили чумата.

След като изпъди госта, Ходжа се разяри — направо изкара една гневна криза. Беше изпитал еднакви чувства с другите, или поне му изглеждаше, че е така и аз реших, че това е краят на неговото хладнокръвие. За да му нанеса решаващия удар, заявих, че хората, които не се страхуваха от чумата, са глупави като този човек. Смути се, но вметна: самият той не се страхувал от чумата. Кой знае защо реших, че го изрече искрено. Беше доста изнервен, чудеше се къде да дене ръцете си и наново подхвана старата песен за „глупаците“, която напоследък бе позабравил. Когато се стъмни, настоя да седнем на масата, в средата, на която постави запалената от него лампа. Трябвало да пишем.

Досущ като двама ергени, които, за да запълнят безкрайните зимни вечери си гледат я на кафе, я на боб, ние, настанили се един срещу друг на масата, взехме да нахвърляме туй-онуй върху празните листове пред нас. Намирах, че бяхме смешни! Заранта прочетох написаното от Ходжа и открих, че той е по-смешен от мене. Бе пресъздал сън, наподобяващ доста моите сънища, само че сънят беше измислен, не го беше сънувал: били сме братя! Той — в ролята на по-големия брат; аз — изслушващ покорно неговата реч за науката. На другата заран, докато закусвахме, Ходжа ме попита какво мисля за разпространяващите се из квартала слухове, че сме близнаци. Този въпрос ми се поправи, макар и да не поласка особено моето самолюбие; не му отговорих. След два дни той ме събуди посреднощ, за да ми каже, че действително е видял съня, който беше описал. Може и така да беше, само че аз не го удостоих с внимание. И следващата нощ ми призна, че се страхувал да не умре от чума.

Надвечер бях излязъл из улиците, понеже се притеснявах да стоя затворен у дома: в една градина хлапетата, разпръснали по земята пъстрите си обуща, се бяха накатерили по дърветата; бъбрещите жени от опашката пред чешмата не спираха да празнословят, докато се изнизвах край тях; чаршията бе изпълнена с купувачи; едни разтърваваха, други зяпаха с удоволствие неколцината биещи се. Опитвах се всячески да се убедя, че чумата бе позагубила от мощта си, ала нервите ми направо се опънаха, когато съзрях да изнасят една подир друга носилките с мъртъвци от двора на джамията „Беязът“ и забързах към къщи. С влизането ми в стаята, Ходжа се провикна:

— Ела да видиш това.

Беше разкопчал минтана си30 — показваше ми една подутинка под пъпа си, едно зачервяване.

— Наоколо гъмжи от насекоми.

Приближих се, огледах внимателно: малко, зачервено петно, лека подутина, като от ухапване на голямо насекомо, защо ли ми го показваше? Страхувах се да доближа още повече лицето си.

— Ухапване от насекомо. Не е ли така? — рече Ходжа и с върха на палеца си докосна подутината. Или пък е от бълха?

Премълчах, не му казах, че никога не съм виждал подобно ухапване от бълха.

Намерих си някакъв повод и до залез слънце прекарах в градината. Усещах, че повече не бива да оставам вкъщи, ала се чудех къде да ида. Пък и зачервяването действително напомняше ухапване от насекомо, по размер не приличаше на чумен бубон; после обаче ми хрумна друго — вероятно поради това, че се разхождах сред буйно раззеленилите се треви в градината, аз си помислих, че за два дни зачервяването ще понабъбне и ще се разпука като цвете, и Ходжа ще умре сред страдания; може да е било някое едро, обикалящо нощем тропическо насекомо, ама така и не ми дойде наум как се нарича моята илюзорна животинка. По време на вечерята Ходжа се стараеше да изглежда весел, шегуваше се, подтикваше ме и аз да се шегувам — това обаче не трая дълго. Много след като се нахранихме и след като се спусна безветреният, спокоен мрак, Ходжа каза:

— Притеснено ми е. Имам идея. Хайде да седнем на масата и да напишем по нещо.

Вече само така можел да се разсейва. Ала писането не му потръгна. Докато аз спокойно си пишех, той си седеше и ме наблюдаваше с крайчеца на окото си.

— Какво пишеш?

Зачетох му — бях описал как с огромно нетърпение след края на първата ми година в инженерното училище се върнах за лятната ваканция у дома с кабриолет; колко много обичах училището и приятелите си; колко много мислех, колко тъгувах за тях, докато четях край извора книгите, които си бях донесъл за през ваканцията. След кратко мълчание, сякаш решил внезапно да сподели някаква тайна, Ходжа шепнешком попита:

— Все тъй щастливо ли живеят хората там?

Стори ми се, че съжали още в мига, в който ме попита, ала продължаваше да ме гледа с някакво детско любопитство. Шепнешком му отвърнах и аз:

— Аз бях щастлив!

По лицето му се изписа лека, но не плашеща завист. Притеснено заразказва:

В Одрин, когато бил на дванайсет, известно време ходели с майка си и сестра си в лечебницата към джамията „Беязът“; дядо му по майчина линия имал болен стомах. Сутрин майка му оставяла при съседите още непроходилите му братя, взимала Ходжа, сестра му, както и предварително приготвената съдинка с малеби и тръгвали; минавали по засенчен от върби пряк, но вълнуващ път. Дядо му им разправял разни истории. Ходжа харесвал тези истории, но понеже много повече харесвал лечебницата, току се отскубвал от тях и хуквал да я обикаля. Веднъж, под огромен купол, пропускащ светлината през остъкления си отвор, чул как звучи музиката за душевноболните; и това бил ромонът на водата, на течащата вода; сетне забродил из другите помещения, дето блестели странни и пъстроцветни шишенца и съдинки; веднъж пък се изгубил, разревал се, заради него обходили стая по стая лечебницата, докато открият стаята на Абдуллах ефенди; понякога майка му плачела, понякога, заедно с дъщеря си, слушала историите на своя баща. После взимали празната съдинка, която били донесли на дядото и преди да се приберат у дома, майка им купувала халва и казвала: „Да я изядем, без да ни види никой.“ На брега на реката, сред върбалаците, те си имали едно място, сядали там, провесвали и тримата краката си към водата; хапвали си, без никой да ги види.

Ходжа млъкна и настъпилата тишина ни обвърза със смътното усещане за братство, усещане, което ни обезпокои. Дълго време Ходжа не се поддаваше на тази тревога. Сетне някой небрежно и шумно затвори тежката врата на съседна къща и той каза: по онова време за първи път почувствал интерес към науката заради болните и заради даряващите ги със здраве пъстроцветни шишенца, съдинки и везни. След смъртта на дядо му обаче повече не стъпили там. И Ходжа не спирал да си мечтае как някой ден, когато порасне, сам ще отиде там, ала една година Тунджа преляла, болните били изнесени от постелите им, стаите на лечебницата се изпълнили с мръсната и мътна вода, която дълго не се оттичала, когато най-накрая се оттекла, хубавата лечебница с години продължила да тъне в неизчистващата се отвратителна и воняща кал.

Ходжа пак се умълча, ала вече не изпитвахме близост един към друг. Беше се надигнал от масата. С крайчеца на окото си следях сянката му, обхождаща стаята, взе настанената в средата на масата лампа, мина зад гърба ми, вече не можех да виждам нито сянката му, нито самия Ходжа; исках да се обърна и да погледна, не погледнах, сякаш бях разтревожен от приближаването на нещо лошо. Подир малко, долавяйки шумоленето от събличането на някаква дреха, се обърнах със страх. От кръста нагоре бе гол — стоеше пред огледалото и внимателно изследваше гърдите и корема си, осветени от лампата.

— Аллах — рече. — Какъв е този оток?

Не промълвих нито дума.

— Ела да видиш това.

Не помръднах от мястото си, а той кресна:

— Ела, ти казвам!

Приближих се боязливо като наказан ученик.

Никога не бях се доближавал толкова до голото му тяло; тази близост не ми харесваше. Първоначално исках да си внуша, че не го доближавах по тази причина, но всъщност си знаех — страхувах се от отока. Разбра го и той. Макар че за да не разбере, бях приближил главата си, бях вперил очи в бубона, в зачервеното място и като един истински доктор мърморех под нос. Най-накрая Ходжа каза:

— Страхуваш се, нали?

Приближих още повече главата си, та да не остане с убеждението, че действително се страхувам.

— Страхуваш се от чумния бубон.

Престорих се, че не съм го чул, готвех се да кажа, че това си беше ухапване от насекомо, вероятно същото странно насекомо, което някога някъде беше ухапало и мен, твар, чието име все ми убягваше.

— Пипни го — разпореди се Ходжа. — Как ще разбереш, без да го пипнеш, пипни ме!

Развесели го това, че не го докосвам. Приближи до лицето ми пръстите, които бе поразходил по подутината си. Прихна, щом забеляза как погнусено потръпнах, взе ме на подбив, че се плаша от ухапването на някакво си най-обикновено насекомо, ала тая му веселост не трая дълго. Внезапно изрече:

— Страхувам се от смъртта.

Каза го, сякаш говореше за друго; с много повече гняв, отколкото срам; гневът на човек, почувствал се измамен.

— Сигурен ли си, че ти нямаш такъв оток? Съблечи се от кръста нагоре!

Упорството му ме накара да си сваля ризата като дете, изпитващо отвращение към къпането. Стаята беше топла, прозорецът бе затворен, ала отнякъде полъхваше хлад; навярно студенината на огледалото ме караше да потрепервам, знам ли. Сторих крачка и излязох извън рамката — бях се засрамил от отражението си. Сега в огледалото виждах лицето на Ходжа отстрани, беше доближил главата си до моето тяло; беше привел към тялото ми оная огромна глава, за която всички твърдяха, че прилича на моята. За миг си помислих, че го прави, за да отрови душата ми; при все, че аз вършех тъкмо обратното — гордеех се от години, че го обучавам. За миг си представих как в светлината на лампата тая безсрамна брадата глава се кани да изсмуче кръвта ми — смешно беше дори че си го помислих! Явно съм обичал страховитите приказки, които бях слушал като дете. Додето си мислех така, усетих върху корема си пръстите му; изпитах желание да избягам, изпитах желание да стоваря нещо върху главата му.

— Ти нямаш — рече той и мина зад гърба ми, изследвайки подмишниците, врата и ушите ми. — И тук няма. Тебе насекомото не те е ухапало.

Застана до мен, положи ръка на рамото ми. Сякаш бях стар приятел от детството, с когото споделя тайните си. Стисна ме за тила и ме притегли към себе си.

— Ела да се погледнем заедно в огледалото.

Погледнах и в мъждивата светлина на лампата за сетен път се убедих колко много си приличаме. Сетих се как бях завладян от същото усещане при първото ни виждане там, пред вратата на Садък паша. Тогава бях видял някого, който трябваше да съм аз; сега пък мислех, че той трябваше да е някой като мен. Двамата сме били един! Това днес ми изглеждаше като очевидна истина. Бях сякаш с вързани ръце и крака, бях сякаш парализиран. За да се измъкна, сторих рязко движение: бързо прокарах ръка през косата си, сякаш, за да се убедя, че съм аз. Той обаче стори същото, доста сръчно, без да нарушава отразилата се в огледалото симетрия. Имитираше погледа ми, имитираше как държа главата си, имитираше изпитвания от мен ужас — не можех да се примиря, че се гледам в огледалото, но и нямах сила да отвърна очи, завладян от любопитството на страха. После се развесели като дете, което дразни другарчето си, повтаряйки и думите, и движенията му. Изкрещя! Щели сме да умрем заедно! „Каква глупост!“ — помислих си аз. Ама се и уплаших. От всичките прекарани с него нощи, тази бе най-ужасната.

После отиде и по-нататък — от самото начало се боял от чумата, но искал на всяка цена да ме изпита. Така станало и когато ме отведоха при палачите на Садък паша, за да ме убият, както и когато другите забелязаха, че си приличаме; добави после, че владеел душата ми; както и преди малко, докато имитираше движенията ми; вече каквото и да съм си помислел, той го знаел каквото и да съм знаел, той вече го мислел! После попита какво мисля за настоящия момент, отвърнах, че нищо не мисля — в съзнанието ми бе само той, — ала той не ме слушаше, защото говореше единствено, за да ме сплаши, не за да научи нещо, говореше единствено, за да се позабавлява със собствения си страх и за да поема и аз част от този страх. Чувствах, че искаше да ми причини нещо лошо, тъй като усещаше самотата си; искаше, така ми се струваше, да ми причини нещо лошо, докато прокарваше ръка по лицата ни, докато държеше да изживея ужаса от магията на тази странна прилика, докато се вълнуваше повече от мен самия. Струваше ми се, че стиснал ме за тила, той ме бе задържал пред огледалото, защото по някакъв начин душата му в момента не бе готова да стори злина, ала не го смятах за напълно глупав и безпомощен: прав беше — и на мен ми се щеше да изрека или да направя онова, което той изричаше или правеше, завиждах му, защото се задейства преди мен и успя да се позабавлява със страха от чумата и от огледалото.

Въпреки огромния ми страх, въпреки увереността ми, че усещам неща, които никога преди това не бях допускал за себе си, така и не успях да се отърва от усещането за някаква игра. Пръстите, стискащи тила ми, бяха се поотпуснали, но не се отдръпнах от огледалото. След малко Ходжа каза:

— Станах като тебе. Вече познавам твоя страх. Аз станах ти!

Схванах думите му, но сега се опитах да приема за глупаво и детинско неговото прорицание, което, не се и съмнявах, бе една полуистина. Подчерта, че може да вижда света като мен; и отново каза „те“; най-накрая бил проумял как мислят и чувстват „те“. Поприказва известно време, местейки погледа си от огледалото към масата, чашите, столовете, вещите, полуосветени от лампата. После подчерта, че сега можел да говори за неща, за които преди не е говорел, тъй като не ги е виждал, ала аз знаех, че се заблуждава — и думите бяха същите, и вещите. Нов бе единствено страхът му; не, не беше и това; беше формата на преживяване на страха; едва ли бих дал сега понятно описание на тази форма — беше нещо, което, струва ми се, той настаняваше пред огледалото, беше някаква нова игра. Оставим ли настрана играта, той сякаш мимо волята си отново и отново се съсредоточаваше върху червената подутина и току питаше дали е от насекомо, или от чумата.

По някое време каза, че иска нещата да продължат оттам, дето ги бях зарязал. Все още стояхме полуголи, не бяхме се отдръпнали от огледалото. Той щял да заеме моето място, аз — неговото: било повече от достатъчно да си разменим дрехите, той да обръсне брадата си, а аз да си пусна моята. Тази идея направи много по-страховита нашата прилика в огледалото и опъна до крайност нервите ми, когато го чух да казва: тогава, видите ли, вече аз съм щял да освободя него. С наслада заобяснява какво щял да прави, когато се завърне в родината ми вместо мен. Смаях се — бе съхранил в паметта си всичко, което му бях разказвал за детството и юношеството си, всичко до най-малки подробности, и тъкмо от тези подробности бе съградил една своя въображаема, странна и нереална страна. Животът ми бе излязъл извън моя контрол, животът ми, вече в неговите ръце, бе завлечен нейде другаде и аз сякаш не бях способен на нищо повече от това, да наблюдавам отдалеч, като насън, случващото се с мене. Ала пътешествието до родината ми, което се канеше да осъществи вместо мен, и животът, който се канеше да води там, ми изглеждаха тъй смешно нелепи и наивни, че не можех да му повярвам изцяло. От една страна, се смайвах от логиката на въображаемите подробности — чувствах, че може би е било точно така, че може би съм живял точно така. Тогава проумях, че за първи път съм усетил нещо по-дълбоко, свързано с живота на Ходжа, но не бях в състояние да го определя. Докато слушах какво бях правил в своя предишен свят, за който от години си спомнях с тъга, забравих страха си от чумата.

Това обаче не продължи дълго. Този път Ходжа пожела да му кажа какво ще правя аз, когато заема неговото място. Не ми хрумна нищо, бях прекалено изнервен от странното положение, в което се озовах, мъчейки се да се убедя, че не си приличаме и че подутината е ухапване от насекомо. Той обаче продължи да настоява и аз си припомних някогашното си намерение, когато се завърна в родината, да напиша своите спомени и казах, че един ден ще разкажа чудесна история за неговите премеждия — изгледа ме с отвращение и с презрение. Изобщо не съм го познавал дотолкова, доколкото той ме познава! Изблъска ме и остана сам пред огледалото — заеме ли моето място, той щял да опише моите бъдни премеждия! Най-напред каза: подутината била чумен бубон; щял съм да умра. После обясни как ще се гърча от болки, преди да умра; страхът, за който не съм бил подготвен, понеже досега не съм го забелязвал, щял да бъде по-ужасен и от смъртта. Описвайки моето задушаване от страданията на болестта, Ходжа бе се отдръпнал от огледалото; миг по-късно погледнах към него — беше се изтегнал върху разхвърляната постеля, просната на пода, и описваше болките и страданията, които щях да изтърпя. Ръката му бе върху корема, върху болката, която описваше — така си помислих. Тъкмо тогава извика, уплашено тръгнах към него и тутакси съжалих; отново започна да ме опипва. Вече, кой знае защо, бях убеден — бил е ухапан от насекомо, ама пак се страхувах.

Така продължи цялата нощ. Опитвайки се да ме зарази с болестта и страха си, не спираше да повтаря, че аз бях той, а той бях аз. Мислех, че го прави заради удоволствието да напусне себе си и да се понаблюдава отстрани, и не спирах да си повтарям като човек, жадуващ да се пробуди: играе ми някаква игра; нали самият той изговаряше тая думичка „игра“, ама в същото време се потеше обилно; не като човек, който се задушава в страха си от гнетящите думи сред горещата стая, а като болен, чието тяло е белязано от недъг.

До изгрев слънце говори за звездите и смъртта, за измислените предсказания, за глупостта на падишаха и за неговата неблагодарност, за любимите си глупаци, за „нас“ и за „тях“, за желанието си да стане друг! Повече не слушах, излязох в градината. Неочаквано в ума ми се откроиха размислите за безсмъртието, прочетени в една стара книга. Вън, освен подскачането от клон на клон на врабчетата, чуруликащи сред липите, нямаше никакво друго движение. Смайващ покой! Замислих се за многото други истанбулски стаи, за другите болни от чума. Ако Ходжа беше болен от чума, всичко щеше да продължава по същия начин, чак докато умре, ако не беше болен — чак докато изчезне червената подутина, ей това ми мина през ума. Вече предусещах — не бих могъл да се задържа още дълго в този дом. Влизайки вкъщи, и идея си нямах къде да избягам, къде да се скрия. Мечтаех за място, отдалечено от Ходжа, отдалечено от чумата. Докато напъхвах малкото дрехи в торбата, знаех, че мястото трябва да бъде достатъчно близко, за да успея да избягам, без да ме заловят, толкоз.