Бялата крепост

8.

В седмиците след чумата Ходжа не само се сдоби с поста главен астролог, той най-сетне успя да установи онази близост със султана, на която се надявахме от години: след онзи малък и безуспешен бунт, великият везир дал на майката на султана да разбере, че е време владетелят да се освободи от шутовете в своето обкръжение; защото и еснафът, и еничарите смятали, че умниците от неговото обкръжение, повели го по кривия път със своите празнословия, носят отговорност за бедствията. Прогониха от двореца целия отбор от приближени на предишния главен астролог Съткъ ефенди — говореше се, че и той имал пръст в заговора, — пратиха ги в изгнание, отнеха им длъжностите, а техните задължения бяха прехвърлени на Ходжа.

Вече всеки ден посещаваше някой от дворците, дето отсядаше падишахът и беседваше с него в часовете, които той не пропускаше да отдели за техните беседи. Щом се върнеше вкъщи, възбудено и тържествуващо ми разказваше как всяка сутрин най-напред тълкувал съня на падишаха от изтеклата нощ. Това, от всичките му задължения, допадаше най-вече на Ходжа: една заран падишахът натъжен съобщил, че през нощта не сънувал нищо, Ходжа му предложил да изтълкува тогава нечий друг сън, владетелят възприел с любопитство идеята му, бостанджиите на часа открили човек, който бил сънувал хубав сън и го представили на султана; тъй катадневното сутрешно тълкуване на някой сън се превърнало в неотменен навик. През останалото време се разхождали из градините сред сенките на чинари и люляци, понякога обикаляли с лодки Босфора и, естествено, разговаряли както за любимите на султана животни, така и за нашите чудати твари. Изказваше се пред султана и по други теми, които разпалено споделяше с мен: кое предизвиква теченията в Босфора? Каква е ползата от това, да опознаеш организирания живот на мравките? Освен от Аллах, откъде другаде черпи своята сила магнитът? Какво значение има дали звездите се въртят по този, или по друг начин? Съществува ли още нещо значимо в живота на неверниците, заслужаващо да бъде изучено, освен факта, че са неверници? Възможно ли е създаването на такова оръжие, което да ги обърне в бягство, а ние да се втурнем да ги преследваме? След като сподели, че султанът го е изслушал с интерес, той трескаво се отправи към масата и върху големи листа от скъпа хартия взе да нахвърля към проекта за онова оръжие — топове с удължени дула, запалителни самозадействащи се механизми, очертания на оръжието, които напомняха сатанински животни; твърдеше, че времето за тяхното осъществяване било съвсем предстоящо и ме накара да се доближа, за да стана свидетел на мощта на неговите фантазии.

Да, щеше ми се да споделям фантазиите на Ходжа. Може би защото все още мислех за чумата, благодарение на която изживяхме като братя онези ужасяващи дни. Всички вкупом бяхме отправяли благодарствени молитви в „Света София“, задето се спасихме от чумата-дявол, макар болестта да не бе напуснала окончателно града. Сутрините, когато Ходжа тичешком се отправяше към султанския дворец, аз, обзет от любопитство, обхождах града, отбелязвах броя на покойниците, които все още биваха изнасяни на носилки от кварталните джамии с недовършени минарета, от бедните мечети35 с плесенясали керемиди, и някакъв необясним импулс пораждаше у мен нежелание болестта да напусне и нас, и града, и да си иде.

Докато Ходжа ми разказваше за своя триумф и за влиянието си върху султана, аз му говорех, че чумата още не е изоставила града и би могла да пламне наново, тъй като всички предохранителни мерки бяха отменени. Разгневен, той ме прекъсна и заяви, че завиждам на триумфа му. Беше прав — стана главен астролог, всяка сутрин изслушваше сънищата на падишаха, можеше да го слуша насаме, без присъствието на глупашката свита, а всичко това го бяхме чакали цели петнайсет години; действително беше триумф; но защо говореше за тези неща единствено като за личен триумф? Май беше забравил, че аз предложих мерките против чумата, че аз изготвих календара, който макар и недостатъчно точен, все пак бе възприет; най-много се огорчавах, че си спомня как съм отишъл на острова, а не как, заради тревогите си, набързо ме отведе от него.

Може би беше прав, може би чувството, което изпитвах, би могло да бъде определено като завист, но всъщност бе братско чувство, което той не усещаше. Надявах се да го усети и му припомних как в дните преди чумата седяхме в двата края на масата като двама жадуващи да забравят притеснението на самотните нощи ергени, припомних му как се отдавахме ту на моите, ту на неговите страхове и колко много неща научихме от тях, и колко копнеех за тези нощи дори когато бях сам на острова; изслуша ме с презрението на свидетел, осъждащ измамата ми в една игра, в която той изобщо не е участвал, дори с думичка не ме обнадежди, че бихме могли да се върнем към онези дни на братство.

Обикаляйки от квартал на квартал, започвах да забелязвам, макар че предохранителните мерки бяха премахнати, как бавно чумата се оттегля от града, сякаш не желаеше да хвърля сянка върху онова, което Ходжа нарече триумф. Понякога се питах откъде ли идва това чувство на самота, след като мрачният страх от смъртта ни напускаше. Понякога изпитвах необходимост да говорим за тези неща, а не за сънищата на падишаха или за проектите, които Ходжа му разясняваше — дори да се страхувах от смъртта, вече бях готов да застана редом с него пред ужасяващото огледало, което той бе свалил от стената! От дълго време обаче Ходжа ме принизяваше, или поне така се държеше; понякога пък мислех, че няма желание да прави дори и това, което бе още по-лошо.

От време на време, за да го привлека към предишния ни щастлив живот споменавах, че трябва отново заедно да седнем на масата. За да го поощря, веднъж-два пъти се опитах да пиша; когато му зачетох пълните с преувеличения страници за страха от чумата, за желанието му да извърши оная дяволия, възраждаща страха, за така и недоосъществените ми прегрешения, той дори не пожела да ме изслуша. Окуражаван може би повече от моята безнадеждност, отколкото от собствения си триумф, той нагло заяви: още навремето бил забелязал, че всичките ни писания са пълна глупост и че играел онези игри само от скука, та да видел докъде ще ни доведат и за да ме изпита; всъщност разбрал какво представлявам в деня, когато съм избягал, въобразявайки си, че е болен от чума. Бил съм виновен! Хората се делели на два вида — справедливи като него и виновни като мен.

Не отвърнах нищо, реших да отдам тези думи на опиянението му от триумфа. Впрочем, умът ми си беше проницателен както и преди, и когато се улових, че се ядосвам за незначителни, делнични неща, разбрах, че не съм изгубил способността да изпитвам гняв, но като че ли не знаех как да отреагирам на предизвикателните думи на Ходжа, накъде да го отведа, къде да го хвана натясно. Усетих как се замъглява целта, която ме крепеше в дните, прекарани на остров Хейбели, когато избягах от него. Какво ще се случи, ако се върна във Венеция? За тези петнайсет години умът ми отдавна беше приел, че мама е починала, че годеницата ми се е омъжила и има много деца; душа не ми даваше да мисля за тях, сънувах ги все по-рядко, пък и в своите сънища, както се случваше през първите години, не се виждах при тях във Венеция, а виждах тях при нас в Истанбул. Знаех, че завърна ли се във Венеция, не бих могъл да продължа живота си оттам, дето бях го оставил. Така или иначе, щях да започна начисто съвсем друг живот. Като изключим намерението ми да опиша в една-две книги турците и прекараните години в робство, вече не се вълнувах от детайлите на онзи живот.

Понякога си мислех, че Ходжа ме презира, защото познаваше моето безсилие, защото съзнаваше, че нямам отечество и цел, понякога се притеснявах дори и от това, че съзнаваше тия неща. А може би изобщо не обръщаше внимание на моите размисли, тъй като всеки ден бе направо пиян от историите си, разказвани на падишаха, бе пиян от бляновете си по нечуваното оръжие, чиито детайли си фантазираше и което, така казваше, нямало начин да не впечатли владетеля, пиян бе от триумфа си. Улових се, че наблюдавам със завист щастието на всецяло обзетия от себе си Ходжа. Обичах го, обичах пресиленото му вълнение, плод на преувеличения триумф, безкрайните му проекти, погледа му, когато се взреше в ръцете си с думите, че в ей тия две ръце ще държи падишаха. Дори от себе си криех, че разсъждавам по този начин, но докато наблюдавах движенията му, всекидневното му поведение, понякога ме обземаше усещането, че съм наблюдавал самия себе си. Случва се човек да открие в поведението на някое дете, на някой юноша собственото си детство и юношество и да наблюдава това с любопитство — страхът и любопитството ми бяха нещо такова; често се сещах как ме стисваше за тила и казваше: „Аз станах ти.“; но когато му припомнях онези дни, Ходжа ме прекъсваше и ми разказваше ту какво беше говорил на султана него ден, за да го накара да повярва в онова невероятно оръжие, ту подробно ми описваше как бе замаял главата на владетеля, тълкувайки нея сутрин съня му.

Би ми се искало и аз да повярвам в ослепителността на тия успехи, които превъзнасяше. От време на време, когато се потапях в безграничността на мечтите си, когато щастливо се поставях на неговото място, успявах да повярвам. Тогава много повече обичах него, себе си, нас, слушах го с отворена уста като някакъв малоумник, завладян от вълшебна приказка, а думите му ме обсебваха — вярвах, че говореше за бъдните красиви дни като за наша цел.

Приобщих се към неговите тълкувания на султанските сънища! Ходжа бе решил да подбуди двайсет и еднагодишния султан да укрепи още по-здраво властта си. Разтълкува му, че самотните коне, които владетелят често сънувал как галопират, са нещастни, защото си нямат стопанин; вълците, хвърлящи се с коварните си зъби към гърлата на враговете си са щастливи, защото сами си вършат работата; разплаканите възрастни жени, слепите девойки и дървесата, чиито листа бързо капят в черния дъжд, го призовават на помощ; свещените паяци и гордите соколи символизират добродетелите на самотата. Копнеехме султанът, след като укрепи властта си, да прояви интерес към науката ни; затова се възползвахме дори от кошмарите му. През нощите на продължителните и уморителни ловни излети, и султанът, както повечето любители на лова, сънуваше, че дивечът е самият той, и обладан от страх да не изгуби престола си, той видял насън как се качва на трона като дете, а Ходжа му заобяснявал как завинаги щял да остане млад на своя престол, но как ще избегне заложените капани от враговете, които сън няма да ги лови, стига да създаде превъзхождащите оръжия. В съновиденията на падишаха дядо му султан Мурад, за да докаже силата на своята десница, с един замах на сабята си разсякъл магаре, подкарал двете му половини, раздалечавайки ги една от друга; злонравната старица, негова баба по бащина линия, наричана Кьосем султан, оживявала и абсолютно гола се нахвърляла да души и него, и майка му; по смокиновите дървета, заели местата на чинарите по „Ат мейданъ“, наместо смокини висели окървавени трупове; злосторници с лица, подобни на неговото, го гонели с чували в ръце, за да го напъхат в тях и там да се задуши; армия от костенурки с негаснещи от вятъра свещи върху корубите им навлизала в морето при Юскюдар и се отправяла към двореца; ние пък се опитвахме да разтълкуваме доколко тези сънища, които търпеливо и със задоволство описвах и класифицирах в един тефтер, щяха да са от полза за науката и за нашето невероятно оръжие, което предстоеше да изобретим, и си казвахме: одумващите султана, че, видите ли, е зарязал държавните дела и нямал в главата си нищо друго, освен лов и животни, са абсолютно неправи.

Лека-полека, според Ходжа, ние му повлиявахме, аз обаче вече не вярвах в успеха ни. Получи думата на падишаха за изграждането на обсерватория или дом на науката, за създаването на ново оръжие, но подир трескавите нощи, пълни с мечтания, минаха месеци, без сериозно да е говорил поне веднъж по тези теми със султана. Една година след чумата Кьопрюлю се спомина и Ходжа откри нов подтик за своите надежди: султанът се въздържаше да осъществи идеите си, тъй като се страхуваше от личността на Кьопрюлю и неговото могъщество, сега обаче, след смъртта на великия везир, неговото място беше заел синът му, който нямаше влиянието на баща си и беше време да се очакват смели решения от падишаха.

Прекарахме още три години в очакване на тия смели решения. Смайваше ме не бездействието на султана, улисан в сънища и лов, а това, че Ходжа продължаваше да свързва с него надеждите си.

През всичките тези години чаках деня, в който наистина ще заприлича на мен — изгубилият всякаква надежда! Вече не говореше както преди за онова, което наричаше триумф, да, не изпадаше в същия захлас, както през първите месеци след чумата, но все още успяваше да крепи жива мечтата си за деня, в който ще убеди султана в грандиозния проект, както сам го наричаше. Всеки път намираше с какво да оправдае султана: прахосването на пари за по-големи проекти веднага след огромния пожар, поразил Истанбул, щяло да се превърне в сгоден случай за неговите врагове, които искаха да възкачат на престола брат му; падишахът сега не предприемал нищо, понеже армията му потеглила на поход срещу Унгария; следващата година пък чакахме да приключат набезите срещу немците; после дойде построяването на джамията „Йени Валиде“ на брега на Златния рог, дето Ходжа се отбиваше често със султана и майка му Турхан султан — и за това били нужни сума ти средства; после пък следваха нескончаемите ловни излети, в които аз не вземах участие. Докато чаках у дома Ходжа да се върне от лов, аз се опитвах да следвам съветите му, търсех смайващи идеи за така наречения от него „грандиозен проект“ или за „наука“; лениво придремвайки, разгръщах страница подир страница.

Вече не ме забавляваха дори мечтанията около тия проекти — не се интересувах и какъв би бил резултатът, ако можеха да се осъществят. И Ходжа, точно колкото мен, съзнаваше, че нищо реално нямаше в идеите ни за астрономията, географията и естествените науки през първите години от нашето запознанство; часовниците, астрономическите прибори и макетите бяха забравени в един ъгъл, където отдавна ръждясваха. Всичко бяхме отложили за деня, когато щяхме да осъществим на практика онова мъгляво дело, наричано от него „наука“; разполагахме всъщност не с грандиозен проект, който би ни избавил от крушение, колкото със самата мечта за проекта. За да повярвам в тази безцветна, неубедителна за мене мечта и за да се усетя едно цяло с Ходжа, аз се опитвах да се поставя на негово място и да преценявам през неговия поглед разгръщаните страници или спонтанно нахлулите у мен мисли. Когато се връщаше от лов, аз се правех, че съм открил нова истина, независимо от това по коя тема ме беше оставил да си блъскам главата и че основавайки се на нея, бихме могли да променим всяко нещо — заявявах, че „причината за приливите и отливите на морето е пряко свързана с температурата на вливащите се в него реки“ или че „дребни частици във въздуха разпространяват чумата и щом времето се промени, тя изчезва“ или че бихме могли „да обърнем в бягство всеки, щом се втурнем да го преследваме с разработваното от нас огромно оръжие на колела и с дълго дуло“ или че „Земята се върти около Слънцето, а Слънцето — около Луната“; тогава Ходжа, сменил прашните си ловни одежди ми даваше един и същ отговор, който ме караше да се усмихвам с обич: „А нашите ахмаци дори не проумяват тази истина!“

После го обземаше гняв, чиято сила завладяваше и мен, разправяше как султанът язди с часове подир някое ошашавено прасе или как глуповато пролива сълзи за заека, уловен от хрътките, които сам е насъскал подире му, и без всякакво желание признаваше, че думите му по време на лов влизаха през едното ухо на султана и излизаха през другото, а сетне, изпълнен с отврата повтаряше: „Кога ли ахмаците ще проумеят тия истини? Дали е случайност или необходимост това, че на едно място са се струпали толкова много глупаци? Защо ли са толкова глупави?“

Постепенно осъзнаваше, че трябва пак да се залови с онова, което наричаше „наука“, тоз път, за да проникне в природата на техните мозъци. И аз бях петимен да се заема с тази „наука“, понеже ми припомняше за красивите дни, когато седяхме на масата, отвращавахме се един от друг, но и си приличахме — обаче още след първите опити разбрахме, че нещата далеч не бяха същите като преди.

Не му противоречах по никакъв начин, защото не знаех в кой момент и заради какво ще го притисна в ъгъла. По-важното бе, че усещах неговите страдания и поражения като свои страдания и поражения. Веднъж с попреувеличени примери му припомних глупостта на тукашните люде и го накарах да осъзнае, че не само те, а и той е обречен на поражение, въпреки че не го мислех, а после проследих реакцията му — да, той гневно ми се противопостави, каза, че поражението не е някаква необходимост, че успеем ли да осъществим нашия проект за оръжието, ще обърнем в желаната от нас посока течението на реката, която ни залива и изтласква на заден план, всъщност той ме израдва не защото говореше за проекти изобщо, а защото говореше за „нашите проекти“, както във времената на безнадеждността, само дето сега беше завладян от ужаса на неизбежното, на приближаващото се поражение. Оприличавах Ходжа на самотно дете, обичах гнева му и тъгата му, напомнящи ми първите години в робство; щеше ми се и аз да съм като него. Докато обикаляше из стаята и се заглеждаше през прозореца в мръсните, кални улици под мрачния дъжд или в трепкащите, бледи лампи, все още светещи в няколко къщи по брега на Златния рог, сякаш търсейки следите на ново знамение, което да свърже с надеждата, за момент ми се стори, че в стаята обикаля и се гърчи не Ходжа, а собствената ми младост. Човекът, който бях някога, беше ме изоставил, а аз, дремещият сега в ъгъла, се стремях към него, за да открия наново предишното вълнение.

Дори това постоянно повтарящо се вълнение бе ми омръзнало. След като Ходжа стана главен астролог, земите му в Гебзе се бяха увеличили, а приходите ни бяха нараснали многократно. Вече нямаше необходимост да се занимава с друго, освен да си бъбри със султана. Понякога отскачахме до Гебзе, обхождахме разнебитените мелници и селата, където, предварили всички, ни посрещаха яките овчарски кучета, проверявахме приходите, преглеждахме документите, опитвайки се да открием с колко ни беше измамил кехаята, понякога се смеехме, по-често пишехме, въздишайки притеснено, забавни трактати заради падишаха — нищо друго не вършехме. Ако не бях настоявал, вероятно нямаше да ни уреди и с онова общество на прекрасно ухаещите жени, с които се любехме, та най-сетне да си прекараме времето по-приятно.

Ходжа се изнервяше още повече, понеже падишахът, окуражен от това, че армиите и пашите бяха напуснали Истанбул заради походите към Германия и Критската крепост, както и от това, че майка му вече не можеше да му повлияе, бе сбрал отново около себе си прогонените от двореца словоохотливи умници, шутове и имитатори. Ходжа бе изпълнен с решимост да се разграничи от тия отвращаващи го измамници, да не се присъединява към тях и по този начин да ги накара да приемат превъзходството му, ала по настояване на падишаха веднъж-дваж бе принуден да изтърпи техните прения. Разискваха се неща от сорта: имат ли животните душа, кои от тях имат, кои ще отидат в рая, кои — в ада, мъжки или женски е полът на мидата, ново слънце ли е слънцето, изгряващо всяка сутрин, ако пък не е, дали залязващото вечер старо слънце не обикаля по някакъв заден път, та сутрин да се покаже от другата страна — след подобни срещи Ходжа изгубваше вяра в бъдещето и твърдеше, че скоро падишахът ще ни се изплъзне от ръцете.

С радост се приобщавах към него, защото казваше „нашите“ проекти, „нашето“ бъдеще. Веднъж, за да вникнем в дълбините на султанския ум, извадихме тефтерите, които съхранявах от години, измъкнахме от тях нашите сънища, нашите спомени. Опитахме да попълним рабоша на султанския ум така, както се пълни описа на измъкнати от чекмеджетата на някой долап дреболии; изводът съвсем не бе насърчителен — вярно е, Ходжа разправяше, че нашето избавление все още се крие в невероятното оръжие или в разгадаването на скритите все още в глъбините на умовете ни тайни, ала се държеше и така, сякаш предусещаше приближаващото се ужасяващо крушение. Месеци наред напълно безсмислено обсъждахме тази тема.

Дали под крушение разбирахме, че империята губеше една подир друга своите територии? Просвахме картите върху масата и с тъга установявахме първо кои територии, сетне кои планини и реки ще бъдат изгубени. А може би пък крушението означаваше по-скоро промяна у хората, промяна на техните вярвания, без самите те да го забелязват? Представяхме си как една заран истанбулчани се надигат от топлите си постели съвсем други; не знаят как да си облекат дрехите, не си спомнят предназначението на минаретата. Може би крушението означаваше, щом забележиш превъзходството на другите, да се потрудиш, за да заприличаш на тях — тогава той ми припомняше епизоди от живота ми във Венеция, после си представяхме как някои тукашни наши познати с панталони на краката и с шапки на главите, отново съживяват спомените ми.

Решихме, че наш последен спасителен изход е да поднесем на султана тези фантазии — докато ги градяхме, не усещахме как минава времето. Казвахме си, че всички тези сцени на крушението, оживени от багрите на фантазиите, може би ще го разтревожат. Ето защо през безмълвните и тъмни нощи изпълнихме цяла книга с бликащи от нашите фантазии картини на поражение и крушение, които сътворявахме с тъга и безнадеждност месеци наред: унили бедняци, кални пътища, недоизградени постройки, мрачни и странни улици, хора, отправящи неразбираеми за самите тях молитви всичко да си остане постарому, угрижени майки и окаяни бащи, несретници, чийто живот е недостатъчен, за да се преселят при нас — осъществилите се и вписалите се в други страни, повредени машинарии, хленчещи люде, оплакващи прежните хубави дни, както се оплаква покойник, мършави улични псета, селяни без земя, безработни, местещи се напусто от град на град, неграмотни мюсюлмани в панталони и всички битки, приключили с поражение. В друга част на книгата включихме моите поизлинели спомени: една-две ярки сцени с щастливи и поучителни случки от ученическите ми години, когато с мама, татко, братята ми и сестра ми бяхме във Венеция — ето как живееха другите, дето щяха да ни победят, трябваше и ние да вършим същото и да се задействаме преди тях! Във финалната част, която нашият калиграф, левакът, преписа на чисто, имаше добре премислено стихотворение, което можеше да се сметне за въведение към обърканите тайни от тъмната енигма на нашите умове, сравнявани с препълнен долап — Ходжа бе луд по тази метафора. Изтънчената мъглявост на това приповдигнато и, бих казал, тихо стихотворение, с тъга осмисляше всичко най-добро от книгите и трактатите, които бяхме написали с Ходжа.

Само месец, след като предаде книгата на султана, Ходжа получи от него заповед да започне работа по невероятното оръжие. Бяхме смаяни, така и не разбрахме до каква степен дължим този успех на своята последна книга.