Бялата крепост

2.

Влезлият в стаята дотолкова приличаше на мене, че направо не беше за вярване. Това там бях аз! В първия миг така си помислих. Имах чувството, че някой ми играеше номер, сякаш повторно, само че през отсрещната врата, ме въвежда в стаята и ми казва: Виж този, всъщност, би трябвало да си ти, така през вратата би трябвало да влизаш ти, така би трябвало да мърдаш ръцете си ти, така би трябвало другият, седналият в стаята, да оглежда тебе! Очите ни се срещнаха, кимнахме си. Той обаче далеч не изглеждаше слисан. Тогава си казах: е, чак пък толкова не прилича на мене — беше с брада; а аз комай бях забравил какво представлява лицето ми. Докато стърчеше пред мене, мина ми през ума, че близо година не съм се поглеждал в огледало.

Подир миг вратата, през която бях влязъл се отвори, повикаха го. Чаках и си мислех — едва ли бе някаква майсторски скроена шега, по-скоро бе приумица на угнетеното ми съзнание. Защото през ония дни непрекъснато бленувах: завърнал съм се у дома, посрещнали са ме всички, освободили са ме веднага, всъщност още на кораба, в каютата, спял съм и всичко е било утешителна, жадувана приказка. И сякаш като потвърждение, че случващото се е една от тези приказки, само че реална, или пък, че е знамение за обрата, за това, как всичко ще се върне в старото русло, вратата се отвори и ме повикаха.

Встрани от моя двойник бе се изправил пашата. Позволи да целуна пеша на дрехата му, а когато попита как съм, споделих за неудобствата, които изтърпявам в килията и за желанието си да се завърна в родината — не ме и чу. Сетил се бил, че разбирам от наука, астрономия и инженерство; интересуваше го дали пък не поназнайвам нещо и за фойерверките, дето ги изстрелват в небето, за барута. Моментално отвърнах, че поназнайвам, но когато очите ми срещнаха очите на другия, се притесних дали пък не са ми устроили някаква клопка.

Пашата заяви, че подготвя невиждана сватба и би желал сватбената церемония с фойерверки да не прилича на никоя друга. Преди време двойникът ми, към него пашата се обръщаше единствено с името Ходжа, бил подготвил с факирите на някакъв малтиец, който по-късно починал, церемония с фойерверки за рождения ден на султана; Ходжа разбирал малко от тия неща, но пашата се сетил, че бих могъл да помогна и аз. Щели сме да се допълваме! Успеем ли да направим добра церемония, пашата щял да ни зарадва. Сгоден момент, рекох си, да му припомня копнежа си да се върна в родината, ала пашата запита дали откакто съм тук съм се любил с жена и след моя отговор заключи, че ако не върша оная работа, каква полза от свободата ми. Говореше с жаргона на надзирателите явно съм зяпнал достатъчно тъповато, защото се разсмя. Сетне се обърна към моя двойник, наричан от него Ходжа:

— Проблемът си е негов.

Излязохме.

Докато вървяхме в утрото към дома на моя двойник, аз си мислех, че едва ли ще има на какво да го уча. Ама и неговите знания не били повече от моите. По-скоро бяха идентични: задачата ни бе да получим подходяща камфорова смес. Ето защо се налагаше вечер след вечер край Сурдиби изготвените прецизно от нас и премерени с везни и с йолчек9 смески да бъдат възпламенявани и да се правят изводи от видяното. Децата възторжено наблюдаваха мъжете, които палеха нашите фойерверки, а под тъмните дървеса ние с интерес и вълнение изчаквахме резултата — същото изпитахме и подир години, само че на дневна светлина, докато разработвахме невероятното си оръжие. После, било на лунна светлина, било в непрогледен мрак, аз се мъчех да описвам в малък тефтер своите наблюдения. Преди да си иде нощта, се прибирахме в къщата на Ходжа, гледаща към Златния рог, и дълго обсъждахме резултатите.

Къщата му бе малка, подтискаща и неприветлива. В нея се влизаше от криволичеща улица, разкаляна от мръсната вода, която така и нямаше да узная откъде се стича. Вътре липсваха вещи, но при всяко влизане там душата ми се стягаше и ме обземаше странно безпокойство. Усещането вероятно ми бе внушавано от човека, който явно не харесваше дядовото си име и държеше да го наричам Ходжа — наблюдаваше ме така, сякаш искаше нещо от мен, но същевременно като че ли не знаеше какво е то. Докато обсъждахме опитите си, стоях прав, само от време на време се разхождах нервно из стаята, понеже не бях навикнал да сядам по миндерлъците покрай стените. Това, струва ми се, бе добре дошло за Ходжа, той седеше и, въпреки бледата светлина на лампата, ме наблюдаваше до насита.

Усетех ли погледа му, започвах да се тревожа, че не долавя нашата прилика. Като че ли един или два пъти се бе впечатлил от тази ни прилика, ала се правеше, че нищо не е забелязал. Сякаш си играеше с мен; сякаш експериментираше с мен, без да споделя до какви изводи е достигнал. Защото през първите дни ме наблюдаваше буквално така: откривам нещо и това откритие разпалва интереса ми. Сякаш се въздържаше да стори следващата крачка, та да задълбочи необичайното си познание. Безпокойството ми нарастваше и от изолираността на къщата, която я правеше да изглежда тягостна. Тази му сдържаност, вярно е, донякъде ме окуражаваше, ала съвсем не ме успокояваше. Веднъж, докато обсъждахме опитите си, и друг път, докато ме подпитваше защо още не бях станал мюсюлманин, той се опита неусетно да ме въвлече в спор — схванах намерението му и се въздържах. Усети моята резервираност; разбрах, че ме презира и се ядосах. Всъщност, в ония дни едничкото, което ни свързваше бе, че и двамата се презирахме. А ме възпираше не друго, възпираше ме надеждата, че успеем ли с церемонията с фойерверките и мине ли всичко без произшествия, току-виж ми позволили да се завърна в родината.

Беше привечер, когато, разчувстван от успеха един от фойерверките ни бе достигнал небивала височина, — Ходжа възкликна, че все някой ден ще направи фойерверк, който да стигне и до Луната; проблемът бил само да открие подходящата барутна смеска и да излее формата, която да пренесе барута. Подметнах, че Луната е твърде далече, а той ме прекъсна — знаел, че Луната е твърде далече, и все пак е най-близката звезда до Земята. Така си е, прав беше, но и това не го успокои, както би ми се искало, разтревожи го още повече — и аз замълчах.

Подир два дни, в полунощ, отново попита защо съм бил толкова сигурен, че най-близката звезда е Луната? Вероятно сме били подвластни на някаква своя зрителна измама. Тогава за първи път отворих дума за своето обучение по астрономия, накратко го запознах с основните положения на Птолемеевата космография10. Слушаше ме с видим интерес, но се въздържа да каже каквото и да било, за да не разкрие този си интерес. След малко, когато се умълчах, вметна, че знае за Птолемей, ала това не променяло предположението му за съществуването на звезда, по-близка до нас от Луната. До зори не спря да говори за звездите така, сякаш вече имаше доказателства за тяхното съществуване.

На следващия ден тикна в ръцете ми зле изкалиграфирана книга. Въпреки моя недобър турски, схванах, че е „Алмагест“ — резюме, струва ми се, някакво второ копие от друго резюме, преписано не от оригинала; интересувах се единствено от арабските названия на планетите, но в него момент не бях склонен да проявя интерес дори и към тях. Забелязал, че без капка вълнение отмествам книгата, Ходжа кипна. Платил бил седем алтъна за томчето; по-добре да съм разгърнел страниците, да съм им хвърлел едно око и да съм забравел самодоволството си. С търпението на прилежен ученик разтворих повторно книгата, запрелиствах я и се спрях пред една примитивна схема. Простичко нарисуваните сфери, изобразяващи планетите, бяха подредени около Земята — художникът вярно бе отразил действителното им разположение, но нямаше никаква представа за разстоянията помежду им. Сетне погледът ми бе привлечен от малка планета между Луната и Земята; взреш ли се по-внимателно, няма начин да не установиш, че е добавена в ръкописа на по-късен етап — личеше си по свежестта на мастилото. Каза, че ще открие тази малка звезда; и не се шегуваше. Премълчах — настъпи тишина, която опъна както моите, така и неговите нерви. Никога повече не подхвана темата, понеже не успяхме да изстреляме тъй високо друг фойерверк, нещо, което пак би ни отвело неизбежно до разговор за астрономията. Нашият малък успех си остана чиста случайност, така и не разгадахме тайната му.

Знаехме обаче тайната на успеха си по отношение силата и яркостта на светлината и възпламеняването — тук бяхме постигнали много добри резултати. В дюкяна на истанбулски ахтарин11, а Ходжа бе ги обходил един по един всичките, той откри прахообразно вещество — дори собственикът не знаеше как се нарича; решихме, че жълтеникавото прахообразно вещество, пораждащо невероятния блясък, е смесица от сяра и син камък. Добавихме му и всевъзможни вещества, които да придадат на блясъка цвят, ала не постигнахме нищо повече от кафеенокафяво и бледозелено, които не се отличаваха кой знае колко едно от друго. Както каза Ходжа обаче, и това беше предостатъчно до този момент в Истанбул не бяха виждали подобно нещо.

Такава, неповторима, бе и илюминацията през втората вечер от сватбата — всички, дори враговете ни, интриганстващи зад гърба ни с едничката цел да ни изместят, приказваха за нея. Научавайки, че падишахът ни наблюдава от отсрещния бряг на Златния рог, изпитах силно вълнение; страхувах се, че ако нещо се обърка, дълго още не ще зърна родината си. Като поздрав към гостите и за да ги подготвим за същинската илюминация най-напред пуснахме по-бледите фойерверки, изстрелвани право нагоре, после с Ходжа задействахме кръговото устройство, наричано от нас „воденицата“; за миг небето се озари в червено, жълто и зелено, а пукотевицата бе оглушителна — надмина всичките ни очаквания; фойерверките изхвърчаваха, кръгът потегляше ускорено и се връщаше, връщаше се и, осветявайки всичко наоколо като ден, спираше. Представих си, че съм във Венеция, бях осемгодишен, когато за първи път наблюдавах заря, ала както и сега, се усещах нещастен, защото облякоха моята нова червена дрешка не на мен, а на батко ми, съдрал своята в някаква вчерашна разправия; избухващите фойерверки бяха червени като моята връхна дреха с безброй копчета, която не можах да облека нея вечер и която — заклех се — никога повече нямаше да облека; в същия цвят бяха и копчетата на дрехата ми, възтесничка за по-големия ми брат.

После задействахме устройството, което наричахме „фонтан“; от гърловината на едно скеле, петорно надвишаващо мъжки ръст, заизригваха пламъци; стоящите на отсрещния бряг вероятно са виждали по-добре зрелището с огнените пламъци; може би после, когато гърлото на „фонтана“ забълва фойерверките, там са се вълнували досущ като нас, ала ние не искахме вълнението им да затихва — във водите на Златния рог се раздвижиха салове. Заизлитаха фойерверки от бойниците на поклащащите се във водата картонени кули и крепости, те запламтяха като символи на отколешните победи! Преминаха и корабите от миналата година, когато бях пленен — техните кораби засипаха нашите с дъжд от фойерверки; преживях наново деня на своето пленяване. Картонените кораби лумваха, сетне потъваха, а от двата бряга крещяха „Аллах, Аллах!“. Беше ред на нашите дракони — ноздрите, гърлата и ушите им забълваха огън. Бе предвидено да захванат бой помежду си; първоначално никой от тях не трябваше да взима превес; небето закипя в червено от фойерверките, които изстрелвахме от брега, после, когато небето притъмня, нашите хора от саловете задвижиха механизмите и драконите бавно се възнесоха към небето; всички се разкрещяха от възхита и уплах; драконите шумно подновиха битката си, а на саловете възпламениха всички налични фойерверки; фитилите, бяхме ги вплели в телата на тия създания, се разгоряха тъкмо навреме и цялата околност, както и го бяхме планирали, се превърна в същински ад. Установих, че сме успели, когато наблизо се разнесе сърцераздирателен детски плач: баща, забравил синчето си, зяпаше с отворена уста страховитото небе. Няма начин, казах си, да не се завърна в родината. И тогава творението, настанено върху малък, черен, едва забележим сал, което нарекох „Дявола“, навлезе сред ада; по него бяхме навързали толкова много фишеци, че се бояхме да не хвръкне във въздуха заедно със сала и хората ни, ала всичко потръгна както трябва; щом пламъците на биещите се дракони взеха да гаснат, „Дявола“ излетя към небето едновременно със запалените тутакси фойерверки; тялото му с пукот разпръсна из въздуха огнени кълбета. Потреперих само при мисълта, че подлагаме цял Истанбул на терор и ужас; май се бях уплашил и аз; май най-накрая решително се бях захванал с най-жадуваните неща в живота си; май никакво значение нямаше в кой град се намирах — исках „Дявола“ да виси над нас цялата нощ и да пръска огньове. Полюлявайки се ту вляво, ту вдясно, той се спусна, без да докосне никого във водите на Златния рог, приветстван възторжено от тълпите по брега. Дори потъвайки, не спря да разпръсква огньове.

На заранта, както става в приказките, пашата проводил по Ходжа кесия с алтъни. Казал му, че е предоволен от церемонията с фойерверките, но намирал за плашеща победата на „Дявола“. Общо десет дни продължи работата ни по церемонията с фойерверките. Денем поправяхме обгорелите макети, замисляхме нови забавления и карахме пленниците, които ни довеждаха от тъмницата, да зареждат фишеците. Един от робите ослепя, когато в лицето му експлодираха едновременно десет торби с барут.

След като приключиха сватбените празненства, не можах да се видя с Ходжа. Бях се поуспокоил, понеже се отървах от завистливите очи на тоя любопитен човек, които по цял ден ме следяха, и все пак от ума ми не излизаха напрегнатите дни, прекарани с него. Завърнех ли се в родината, щях да разправям на всички за този мъж, който въпреки огромната си прилика с мене, никога не отвори дума за тази прилика. Седях си в килията и колкото да минава времето, продължавах да се грижа за болните; чувайки, че пашата ме вика, направо полетях от вълнение, дори от радост. Изпърво тъй, между другото, ме поласка, спомена нещо от рода на това, че всички били останали много доволни от церемонията с фойерверките, че били доста се позабавлявали, че съм бил много способен. И тогава внезапно вметна: помюсюлманча ли се, веднага щели да ме освободят. Онемях, оглупях, смутолевих, че бих искал да се завърна в родината си, стигнах дори до унижение — тъпо и със заекване заразказвах за мама и за своята годеница. Пашата обаче повтори думите си, сякаш изобщо не ме беше чул. Млъкнах. Незнайно защо си припомних своите лениви, празноглави другарчета от детството, момчетата, дето вдигаха с ненавист ръка срещу бащите си. Като казах, че не ще променя вярата си, пашата се разгневи. И — обратно в килията. Подир три дни пашата ме викна отново. Тоз път бе в настроение. Понеже така и не проумях доколко смяната на вярата ми би подпомогнала моето освобождаване, не бях стигнал до никакво решение. Пашата попита какво мисля и каза, че лично той щял да ме ожени за някоя красива девойка! Набрах кураж и отвърнах, че нямам намерение да променям вярата си — пашата за миг се смути, сетне избълва, че съм глупак. И че нямало пред кого да се срамувам, като кажа, че съм сменил вярата си. Сетне надълго и нашироко ми говори за исляма. Когато млъкна, ме отпрати обратно в килията.

Третото ми посещение не се оказа аудиенция при пашата. От моето решение се поинтересува някакъв кехая. Даже и да бях променил решението си, нямаше да го споделя с кехаята! Отвърнах, че не съм готов да сменя вярата си. Кехаята ме хвана за ръка, повлече ме надолу и ме предаде на някакъв мъж. Висок, слаб, точно както в сънищата ми — той ме улови под ръка и грижовно, сякаш подкрепяше тежко болен, ме отведе в един край на градината; към нас се приближи още един — такъв едър мъжага нямаше как да се промъкне в сънищата. Спряха се до оградата, завързаха ръцете ми — вторият държеше неголяма секира. Не приема ли исляма, пашата им заповядал да ми отсекат главата. Вцепених се.

Казах си: чак пък толкова скоро… Гледаха ме със съжаление. Не продумах. Дано поне да не ме питат отново — попитаха ме. И ето, вярата ми се превърна в нещо, заради което лесно можех да си отида; смятах се за значим, изпитвах същата жал към себе си, каквато изпитваха към мен и двамата, дето с въпроса си ме принуждаваха да се отрека от своята вяра. Насилих се да мисля за друго и пред очите ми оживя гледката от прозореца към задната градина на нашата къща: инкрустираният със седеф, пълен с праскови и череши поднос върху масата, зад масата — плетеното канапе с подредени по него пухени, зелени като черчеветата на прозореца възглавки; малко по-нататък виждах герана с кацналото на ръба му врабче, маслиновите и черешовите дървета. Помежду им — орехът с люлката, вързана с дълги въжета на висок клон, която леко потрепваше от едва доловимия вятър. И когато пак ме попитаха, отговорих, че няма да си сменя вярата. Наблизо имаше пън, принудиха ме да застана на колене и опряха главата ми върху него. Притворих очи, ала само след миг ги отворих. Единият грабна секирата. Другият каза, че може би вече съм съжалявал; изправиха ме. Да съм поразмислел още.

Докато размислях, заловиха се да копаят земята до пъна. Там, рекох си, ще ме погребат. Освен ужаса от смъртта, връхлетя ме и ужасът да не ме погребат, преди смъртта да настъпи. Мислех си, че ще взема решение, докато изкопаят гроба — изкопаха плитка дупка и пак дойдоха при мене. Що за нелепост, казах си, да загина тук. Дори и да исках да стана мюсюлманин, времето за това вече беше изтекло. Ако имах възможност да се върна в тъмницата, в любимата си килия, с която бях свикнал и ако имах цяла една нощ за размисъл, тогава, знае ли човек, сигурно бих се решил да сменя вярата си; не и начаса.

Подхванаха ме, отведоха ме до пъна, принудиха ме да падна на колене. Преди главата ми да опре о пъна, буквално се смаях, като съзрях как между дървета идеше някакъв мъж — направо летеше, — без да докосвам земята с нозе, идвах самият аз, само че с брада. Прииска ми се да изкрещя към собствения си призрак между дърветата, но не се отрони и звук главата ми вече бе върху пъна. Пренебрегвайки себе си, взех да мисля, че онова, дето летеше насам не ще да е било сън, зачаках, тилът и гърбът ми се смразиха, не желаех да мисля, ала мислех, смразявайки се все повече и повече. Сетне ме вдигнаха и казаха: пашата щял да се разгневи! Там, докато отвързваха ръцете ми, те не спираха с укорите — бил съм враг на Аллах, на Мохамед. Помъкнаха ме нагоре, към конака.

След като целунах пеша на дрехата му, пашата се опита да ме поободри; каза, че ме харесвал, понеже дори и с цената на собствения си живот не съм се отрекъл от вярата си, ала само след миг захвана да ме ругае — какво съм се инатял, ислямът бил по-висша религия и прочее подобни. Колкото повече говореше, толкова повече се гневеше; решил бил да ме накаже. Сетне заразправя как дал дума някому и аз разбрах този обет ме спасяваше от бедите, които щяха да ме сполетят; накрая, след като схванах от тирадата му, че човекът, комуто е дал дума, бил голям особняк, заключих, че това беше Ходжа. Тъкмо тогава пашата ей така, между другото, ми съобщи, че ме дарява на Ходжа. Зяпнах неразбиращо; пашата поясни — щял съм да бъда роб на Ходжа, снабдил го е за целта и с документ; оттук нататък единствено Ходжа можел да решава да ме освобождава, или не, и получавал правото да разполага с мен както си пожелае. Пашата си тръгна.

Ходжа също се намирал в конака, чакал ме долу. И тогава ми просветна — тъкмо него бях зърнал между дърветата в градината. Пристигнахме в дома му. Че нямало да се отрека от вярата си, бил сигурен. Дори приготвил една от стаите за мен. Попита гладен ли съм. Още ме владееше ужасът от смъртта и не бях в състояние да се храня. Все пак хапнах малко от хляба и киселото мляко, които ми поднесе. Докато дъвчех, Ходжа ме следеше с наслада. Гледаше ме със задоволството на селяк, току-що закупил нов кон от пазара и представящ си колко той ще му е полезен в бъдеще. Неведнъж си припомнях този му поглед, който се промени едва когато Ходжа бе завладян от детайлите на космографската си теория и от часовника, с който възнамеряваше да дари пашата.

На всичко, каза сетне, ще ме научиш; затуй ме бил изпросил от пашата и едва след това щял да ми върне, евентуално, свободата. Трябваше да минат месеци, докато проумея какво означава „всичко“. „Всичко“, усвоено от мен в нашите училища; астрономия, медицина, инженерство, наука — дисциплините, по които се бях обучавал там, в своята родина! Всичко, описано в книгите, останали в килията ми, и донесени още на другия ден, всичко, видяно и чуто от мен, размислите ми за реките, езерата, облаците и моретата, за причините, пораждащи земетръсите и гръмотевиците… Към полунощ добави, че го вълнуват най-вече звездите и планетите. Лунната светлина проникваше през прозореца — каза ми, че на всяка цена ще трябва да открием сигурно доказателство за съществуването, или не, на онази звезда, разположена между Луната и Земята. Отново, без да искам, откривах с уплашените очи на човек, преживял Съдния ден, нашата изнервяща прилика, а той, към фразата „ще ме научиш“ притуряше: заедно ще проучваме, заедно ще откриваме, заедно ще вървим нататък.

И тъй, заловихме се за работа като двама добри побратими, като двама добри ученици, усвояващи знанията с надежда, че възрастните ги няма вкъщи, та да подслушват през открехнатата врата. В началото се чувствах като по-големия брат, склонил да си припомни старите знания, за да помогне на ленивото си братче да го достигне; Ходжа пък се държеше като проницателното братче, силещо се да докаже, че по-големият не се отличава с кой знае колко повече знания. Според него различието в нашите знания се криеше в броя на томовете, донесени от килията и наредени на рафта, както и в броя на книгите, оживели в моите спомени. Със своето необичайно трудолюбие, с проницателността си бърже овладя италианския, който по-късно усъвършенства — за шест месеца изчете книгите ми и когато го накарах да преразкаже всичко, което си спомнях, осъзнах, че не притежавам предишното превъзходство. При това се държеше като човек, чиито знания надхвърлят прочетеното в книгите (повечето от тях смяташе за маловажни) — знания, по-естествени и по-задълбочени от придобитите. Шест месеца след началото вече не бяхме двама, обучаващи се взаимно, напредващи взаимно. Той раждаше идеите, пък аз само му припомнях отделни подробности, та да знае как да постъпи или пък му помагах да преосмисли още веднъж наученото.

Обикновено повечето „идеи“, които аз бях забравил, му хрумваха нощем — дълго след като бяхме приключили с импровизираната си вечеря, след като лампите в квартала угаснеха и тишината обгърнеше всичко наоколо. Сутрините отиваше да преподава в началното школо към една намираща се два квартала по-нататък джамия; два пъти седмично се отбиваше в муваккитхането12 на джамия в отдалечен квартал — там кракът ми не стъпи никога. През останалото време или доразработвахме среднощните си „идеи“, или се мъкнехме подир тях. Тогава още не ме напускаше надеждата, че скоро ще се завърна в родината. Въобразявайки си, че подробното обсъждане на неговите „идеи“ може само да забави моето завръщане, гледах изобщо да не противореча на Ходжа.

Тъй отмина първата година — бяхме изцяло се отдали на астрономията, в търсене на доказателства за съществуването, или не, на призрачната звезда. Ходжа обаче забрави проблемите около призрачната звезда, когато заработихме с телескопите, които измайсторихме с оптическите лещи, докарани от Холандия — плати прескъпо за тях, — както и с астрономическите инструменти и с диаграмите; доста се задълба в тази материя, беше казал дори че ще обсъждаме Птолемеевата геоцентрична система, ама така и не я обсъдихме; той говореше, аз слушах — обясняваше колко глупаво е да смяташ, че звездите са висящи прозрачни сфери; може би там ги крепи нещо друго, например някаква невидима сила, някаква притегателна сила; по-нататък изказа предположението, че Земята, както и Слънцето, може би се движи по нечия друга окръжност, че всички звезди може би се движат по окръжността на друг център, за чието съществуване нямаме и представа. След време изрази своя идея, по-всеобхватна от Птолемеевата — проследи нова група звезди, за да обогати космографията и нахвърли собствена теория, основана върху една нова система; възможно било Луната да се върти около Земята, а Земята — около Слънцето; възможно било център на тази система да е Венера; ала всичко това му омръзна скоро. Мина време и сподели, че най-важното сега не са новите идеи, а необходимостта да бъдат запознати местните със звездите и техните движения, и тъкмо когато реши да започне с пашата, узнахме, че Садък паша е заточен в Ерзурум. Говореше се, че взел участие в някакъв неуспешен заговор.

Ходжа искаше да напише трактат за течението в Босфора и по тази причина през годините, докато чакахме завръщането на пашата от заточение, с месеци обикаляхме хълмовете край Босфора, брулеше ни студен вятър, от който премръзвахме до кости и наблюдавахме течението, а в низините, със съдини в ръце, се опитвахме да съпоставим температурата на вливащите се в Босфора реки и на самото течение.

По молба на пашата заминахме за Гебзе, за да му свършим някаква работа — там престояхме три месеца и тогава на Ходжа му хрумна нова идея; часовниците в различните джамии не показваха еднакво време и началният час за започване на намаза13 не съвпадаше възнамеряваше да направи съвсем точен часовник за намаз. По същото това време му показах какво представлява простата вещ, наречена маса — дадох размери на един дърводелец и когато донесе въпросната вещ у дома, Ходжа не остана много доволен, каза, че приличала на „черния камък“14 и щяла да ни донесе нещастие, ала после свикна и със столовете, и с масата; призна, че благодарение на тях мисли и пише по-добре. На тръгване за Истанбул — там за намаза трябваше да се излеят елипсовидните часовникови зъбчатки, повтарящи кръгообразното движение на Слънцето, — заедно с нас, натоварена върху едно магаре, потегли и масата.

През тези първи месеци се настанявахме един срещу друг на масата и работехме — Ходжа се мъчеше да проумее как да се определи точното време за намаза и оруча15 в студените страни с големи, поради кълбовидната форма на Земята, времеви разлики между деня и нощта. И друг проблем — съществуваше, или не, такова място, от което, накъдето и да се обърне човек, все да гледа не само към Мека, а и към кибла16. Забелязвайки безразличието ми към тия, според мен, незначими въпроси, Ходжа направо ме презря, ала по онова време си въобразявах, че усеща моето „превъзходство“, моята „другост“ и вероятно се ядосва, понеже и сам се досеща за това ми усещане — говореше за прозорливостта тъй нашироко, колкото и за науката; завърнеше ли се пашата в Истанбул, Ходжа щеше да спечели благоразположението му с проектите си, с новата си обогатена космографска теория, демонстрирайки я чрез един разбираем модел, както и, естествено, чрез часовника; надяваше се да посее тук семената на един кипеж и да завладее всички с любознателността, която самият той притежаваше.