Бялата крепост

11.

Ето че стигнах и до финала на книгата си. Може би прозорливите ми читатели отдавна са подразбрали, че моята история е приключила и дори са захвърлили книгата настрана. Някога и аз мислех така и я забутах в един ъгъл, та да не се захващам с препрочитането на страници, писани преди години. По онова време с най-хищно интересчийство възнамерявах да се посветя на други истории, на историите, съчинявани не за падишаха, а за собствено удоволствие — любовни приключения сред безлюдни пустини, сред заскрежени лесове на страни, които никога не съм виждал; исках да забравя тази книга, тази история. Вероятно така и щеше да стане, макар да осъзнавах, че едва ли щеше да е толкова лесно подир всички ония слухове, достигащи до мен, подир всичко, което преживях, ама се доверих на мой гостенин, посетил ме внезапно преди две седмици, и отново измъкнах книгата. Сега вече знам — тази бе любимата ми книга; ще я приключа както се полага, както би ми се искало, както съм си мечтал.

От старата маса, пред която се бях настанил, за да довърша книгата, виждах малката ладия, потеглила от Дженнетхисар към Истанбул, воденицата насред маслиновите гори в далечината, боричкащите се под смокините в долната част на градината деца, прашния път от Истанбул за Гебзе. Виждах керваните по този непроходим през снежната зима път, поели на изток, към Анадол, че и към Багдад и Дамаск; по него най-често пъплеха разнебитени волски двуколки; понякога се вълнувах, съзирайки конник, чиито одежди не можех да различа в далнината, но приближеше ли, ставаше ясно, че странникът не идва при мен — напоследък никой не идваше при мен и никой, вече го знаех, нямаше да дойде.

Не се оплаквам обаче; проблемът самота не съществува за мен — през годините, докато бях главен астролог, понатрупах доста пари, ожених се, сдобих се с четири деца; май навреме се отказах от тази си дейност, предвиждайки с усета, придобит от своите занимания, наближаващите беди: оттеглих се тук, в Гебзе, преди армията на султана да се отправи към Виена, преди обзетите от ярост заради поражението шутове от свитата му да обезглавят главния астролог, заел поста след мене, и преди да свалят от престола нашия обожаващ животните падишах; построих си конак и се преместих в него с любимите си книги, с децата и с неколцината слуги. Жената, за която се ожених докато бях главен астролог, бе доста по-млада от мен, прекрасно се справяше с домакинската работа, въртеше цялата къща, както и някои от моите по-маловажни дела, оставяше ме, мен, клонящият към седемдесетте, по цял ден да си пиша книгите в стаята и да си фантазирам. Тъй че аз имах възможност до насита да мисля за Него, за да открия най-подходящия финал на своята история, на своя живот.

Макар че се опитвах изобщо да не го правя през първите години. На няколко пъти султанът отваряше дума за Него, ала бе забелязал, че темата никак не ми допада. И той, струва ми се, остана доволен от това; просто любопитстваше; само дето така и не се разбра защо и до каква степен го глождеше любопитството. В началото ми беше подхвърлил, че, видите ли, нямало защо да се срамувам от влиянието, което Той ми оказваше, от това, че се учех от Него. Знаел дори че книгите, календарите и предсказанията, които му давах през годините, били Негово дело; казал му Го, докато аз вкъщи работех по проектите за нашето оръжие, затънало в блатото; знаел също, че Той всичко споделял с мен, както и аз съм споделял всичко с Него. По онова време и двамата май още не бяхме изгубили почвата под нозете си, но усещах султанът стъпва доста по-твърдо на земята. Тогава си казах — падишахът е по-схватлив от нас двамата, знае всичко, което трябва да знае и си играе с мене, за да ме държи здраво в ръцете си. А може би тук имаше отглас и от благодарността, задето ме бе избавил от поражението, приключило в блатото, и от яростта на аскерите, пощурели от слуховете за лошата поличба.

Защото щом се разбрало, че неверникът е избягал, някои от аскерите поискали главата ми. Ако през първите години султанът ме бе запитал открито, мисля, че бих му признал всичко. Тогава още не бяха плъзнали слуховете, че аз не съм аз и просто се нуждаех да споделя с някого случилото се. Тъгувах за Него.

Живеех сам в къщата, в която дълги години бяхме прекарали заедно и това ме изнервяше още повече. Джобовете ми бяха тъпкани с пари — по онова време бях свикнал да посещавам Пазара за роби; отбивах се там месеци наред, докато открия, каквото търсех. Накрая купих и отведох у дома един несретник, който всъщност не приличаше много нито на мен, нито на Него. Когато през нощта го настаних пред огледалото и му казах да ме научи на всичко, което знае, да ми разкаже за своята родина, за своето минало, както и за своите прегрешения, той се уплаши от мен. Беше отвратителна нощ, съжалих нещастника, възнамерявах да го освободя на сутринта, но скъперничеството ми надделя, отведох го обратно на Пазара за роби и го продадох. После оповестих в квартала, че съм решил да се женя. Радостно заприиждаха у дома, решили, че най-сетне и аз ще заприличам на тях и спокойствието ще се настани на нашата улица. И аз бях доволен, че вече приличам на тях — надявах се сплетните да спрат и да заживея в мир, съчинявайки година подир година истории, предназначени за падишаха. Внимателно си подбрах жена; нощем ми свиреше на уд.

Когато слуховете се подновиха, първоначално си казах, че това е някаква игра на падишаха, който изпитва удоволствие да наблюдава тревогата ми и да ми задава объркващи въпроси. По онова време не ме притесняваха кой знае колко внезапните вметвания на владетеля от рода на: „Познаваме ли себе си?“, или „Човек трябва добре да знае кой е.“ Смятах, че бе усвоил тия изнервящи въпроси от проявилите интерес към гръцката философия умници из средите на шутовете, обкръжили наново султана. Тъй като пожела да сътворя нещо по темата, поднесох му най-новата си книга, описваща колко са щастливи газелите и врабчетата, тъй като не се занимават със себе си и изобщо нямат представа кои са. Когато узнах, че с удоволствие прочел книгата, приемайки я насериозно, донейде се поуспокоих, ала и до моите уши достигаха слуховете: правел съм султана на глупак, понеже изобщо не съм приличал на човека, чието място заемах, Той бил по-слаб и изящен, а аз съм понапълнял; установили, че съм измамник в момента, когато съм заявил, че не бих могъл да знам всичко, което знае Той; някой ден, вече посял семената на лошата поличба, съм щял да избягам насред битката и съм щял като Него да улесня поражението, предавайки нашите военни тайни на враговете ни и т.н., и т.н.! За да се предпазя от подобни слухове, разпалвани според мен от султана, аз се оттеглих от всички забавления, избягвах да се появявам на публични места, отслабнах и предпазливо поразпитах и подразбрах какво са обсъждали в султанската шатра през онази последна нощ. Жена ми раждаше децата едно подир друго, доходът ми беше сносен, исках да забравя слуховете, Него, миналото и да продължа да си работя на спокойствие.

Издържах близо седем години; вероятно, ако нервите ми бяха по-читави, ако не предусещах, че предстои ново прочистване на султанското обкръжение, бих стигнал до края; защото минавайки през вратите, които султанът една подир друга разтваряше пред мен, бях успял да позамъгля и да позабравя предишната си самоличност, която исках да оставя в забвение. Започнах да отговарям вещо на всички въпроси за самоличността, които първоначално толкова ме смущаваха и казвах: „Какво значение има човек кой е. Важното е какво вършиш и какво възнамеряваш да вършиш.“ През тази врата, струва ми се, падишахът успя да се вмъкне в „долапа“ на моя разум! Поиска да му разкажа за Италия, за страната, в която беше избягал Той и ужасно се ядоса, когато отвърнах, че не знам чак толкова много: от какво съм се боял, та Той бил признал пред султана, че всичко ми е разказвал. Достатъчно било само да си припомня Неговите разкази. Тъй че наново взех да разправям на султана за Неговото детство и за Неговите прекрасни спомени, част, от които включих в тази книга. През първите години нервите ми не бяха съсипани чак дотам, пък и султанът ме слушаше както трябва, сякаш слушаше разказвач на спомени, чути от другиго, но през следващите години отиде и по-надалеч; вече ме слушаше, сякаш слушаше Неговите разкази; питаше ме за подробности, които би могъл да знае единствено Той, и искаше от мен да не се боя, а да му дам първия дошъл ми на ум отговор: кое събитие е причинило заекването на сестра му, защо не са го приели в университета в Падуа, какъв цвят е била дрехата на брат му по време на първата илюминация, която видял във Венеция? Разяснявах на падишаха като свои собствени изживявания всички подробности, докато бяхме било на разходка с лодка, било край някой басейн с водни лилии, бъкащ от жаби, или пред сребърната клетка с безсрамните маймуни, или в някоя от градините, изобилстващи от спомени за времето, когато са се разхождали там заедно. И падишахът, комуто допадаха и историите, и играта на разцъфтелите в градината на паметта ни цветя, се сближаваше още повече с мен и ми говореше за Него, сякаш диреше стар приятел, който ни е изменил: междувременно владетелят подхвърли, че се канел да го убие, понеже повече не понасял дързостта му, въпреки че я намирал за доста забавна, така че Той бил постъпил добре като е избягал. После, без да мога да различа кого от нас има предвид, се впусна в пояснения, които ме стреснаха, ала ги изговори не с ярост, а с обич: било в дните, когато се боял, че обзет от гняв ще го убие, тъй като повече не можел да понася неговото невежество, последната нощ дори насмалко не повикал палачите! После каза, че аз не съм дързък; смятал ме за най-прозорливия, за най-надарения човек на света; не съм гледал да изтълкувам ужаса от чумата в своя изгода; не съм прокуждал ничий сън през нощите с приказки за набити на кол деца-крале; сега нямало вече при кого да тичам у дома, след като изслушам сънищата на падишаха, та да ги преразказвам с ирония, нямало вече кого да убеждавам да пишем заедно празнословни и забавни истории! Докато изслушвах всичко това, струваше ми се, че виждам като насън себе си и нас двамата отстрани, предчувствах, че губим почва под нозете си, ала през последните месеци, сякаш, за да ме влуди още повече, падишахът продължи да обяснява — не съм бил като Него, не съм допускал като Него разумът ми да е обсебен от софизми за различията между тях и нас! Още преди години, по време на нашата илюминация, която осемгодишният падишах — без да ни познава — наблюдавал от отсрещния бряг, моят дявол успял да подсигури за Него победата на другия дявол в черното небе; сега дяволът бил с Него, отишъл с Него в страната, в която се надявал да намери покой! После насред повтарящите се градински разходки султанът подпитваше: трябва ли човек да е падишах, за да схване, че хората от седемте краища и четирите климата на света неизменно си приличат? Мълчах уплашено; а сякаш за да сломи и сетната ми съпротива, падишахът продължаваше да подпитва: фактът, че всеки може да заеме мястото на другия не доказва ли най-добре, че хората навсякъде си приличат? Беше хванал бика за рогата.

Търпеливо понасях всичко това, понеже се чудех как да поспестя още малко пари, надявайки се, че един ден султанът, както и аз, ще успее да Го забрави; пък и вече бях свикнал със страха пред неизвестността; султанът обаче безжалостно ту отваряше, ту затваряше вратите на моето съзнание с такава непринуденост, сякаш яздехме из някоя гора, изгубили пътя, докато сме преследвали заек; пък и вече го правеше пред всички; пак се бе обградил с онези шутове, страхувах се, понеже смятах, че ще има ново прочистване, че ще ни бъдат отнети имуществата, а и предусещах приближаващите беди. В деня, когато ме накара подробно да му разказвам за венецианските мостове, за дантелите по покривката, застлана на масата, върху която Той е закусвал в детството си, за времето, когато насмалко да му отсече главата, само и само да го накара да стане мюсюлманин, за гледката от прозореца към задната градина на къщата, в същия този ден, заповядвайки ми да опиша всичко това като лично преживени от мене истории в книгата си, реших възможно най-скоро да избягам от Истанбул.

За да Го забравя, в Гебзе се нанесохме в друга къща. В началото се боях, че ще дойдат хора от двореца и ще ме отведат, никой обаче не ме потърси, не посегнаха и на приходите ми; или ме бяха забравили, или бях под тайното наблюдение на падишаха. Все тая ми беше, бях уредил делата си, бях съградил тази къща, бях натъкмил задната си градина така, както душата ми искаше; прекарвах времето си в четене на книги, в писане на увлекателни истории за собствено удоволствие; не за да припечелвам още пари, а заради забавлението изслушвах гостите си, които, подразбрали, че съм бил предишният главен астролог, напираха да се допитват до мене. Може би тъкмо тогава по-добре опознах страната, в която живеех, от младини — преди да им предскажа какво бъдеще ги очаква, карах сакатите, сащисаните от загубата на син или брат, безнадеждно болните, бащите с неомъжени щерки, завързаците, копнеещи да удължат боя си, ревнивците, слепците, моряците, полуделите нещастно влюбени да ми разказват най-подробно живота си, сетне нощем записвах чутото в тефтери, та да го включа, както направих с тази книга, в историите си след време.

През онези години опознах и стареца, който с пристигането си внесе в стаята ми и своята дълбока печал. Трябва да бе с десетина-петнайсет години по-възрастен от мене. Казваше се Евлия; щом видях мъката, изписана на лицето му, си рекох, че болката му се нарича самота, ала той го отрече бил посветил живота си на пътешествията и на описващата тези пътешествия десеттомна творба, която вече привършвал, искал преди да умре да посети най-близките до Аллах места — Мека и Медина — и да опише видяното, ала книгата му имала един притеснителен пропуск — държал да разкаже на своите читатели за Италия, защото много бил слушал за красотите на нейните фонтани и мостове, та бих ли му разказал за всички тези неща аз, дошлият да видя Истанбул, след като съм бил привлечен от неговата слава? Когато отвърнах, че никога не съм бил в Италия, той заяви, че знаел това, кой не го знаел, ала нали съм имал някога роб, пристигнал оттам — той няма как да не ми е описал всичко; опиша ли му всичко, щял да ми се отплати с две-три забавни историйки — нима най-приятното нещо в живота не било да съчиняваш и да слушаш приятни истории? Беше измъкнал притеснено от торбата си някаква карта — най-ужасната карта на Италия, която някога бях виждал. Реших да разказвам.

С по детски пухкавите си ръце ми посочваше някой град от картата, прочиташе на срички името му и старателно записваше фантасмагориите, които му разправях. Настояваше да чуе по някоя необикновена случка за всеки от градовете. Така, прекарвайки тринайсет нощи в тринайсет града, ние прекосихме от севера до юга цялата тази страна, която видях за пръв път в живота си. Това ни отне цяла сутрин, а после той се върна в Истанбул с кораб от Сицилия. Понеже остана много доволен от моите истории, реши да ме зарадва и ми разказа за въжеиграчите, изчезнали в небесата над Акка, за жената от Коня, родила слон, за биковете със сини крила край бреговете на Нил, за розовите котки, за часовниковата кула във Виена, за предните си зъби, които показа ми ги като се усмихна — му направили там, за говорещата пещера на брега на Азовско море, за червените американски мравки. Тези истории незнайно защо породиха у мен необяснима тъга, идеше ми да се разплача — заревото на слънцето бе обляло стаята ми; когато Евлия ме попита дали съм преживял подобни смайващи истории, аз, в желанието си действително да го смая, му предложих да пренощува у дома с хората си — имах една история, тя щеше да му хареса, за двама души, разменили местата си в живота.

През нощта, след като всички се оттеглиха да спят и настъпи очакваната и от двама ни тишина, ние се върнахме в стаята. Та тогава за първи път съчиних историята, която вие вече привършвате! Описах я така, сякаш не беше измислена, сякаш тихичко ми бе нашепвал думите друг, бавно подреждайки изреченията едно подир друго: „Пътувахме от Венеция за Неапол, когато турски кораби пресякоха пътя ни…“

Някъде доста след полунощ, когато моята история отиваше към финала си, настана продължителна тишина. Усещах: и аз, и моят гост мислехме за Него, ала представата на Евлия за Него бе твърде различна от моята. Изобщо нямах съмнение, че мислеше за собствения си живот! И аз мислех за собствения си живот, за Него, за това колко обичах своята история; изпитвах гордост от изживяното и от сътвореното стаята, в която седяхме, бе преизпълнена с тъжните спомени за нещата, които и двамата бяхме искали някога и бяхме получили; тъкмо тогава съвсем отчетливо осъзнах, че няма да Го забравя никога и това ще ме прави нещастен до края на моя живот; вече знаех — не ще мога никога да живея сам; в средата на нощта, в стаята, заедно с моята история сякаш бе нахлула сянката на привидение, чиято магнетичност ни вълнуваше и тревожеше. Призори моят гост ме ощастливи, като каза колко много му е допаднала моята история, но добави, че ще трябва да възрази на някои от нещата. Изслушах го с интерес, вероятно, за да се освободя от изнервящите спомени за своя двойник и възможно най-бързо да се върна към новия си живот.

Трябвало да търсим необичайното и смайващото, както било и в моята история; да, вероятно това било единственото, което бихме могли да правим срещу смазващата скука на света; понеже го знаел от детските и школските си години, повтарящи едни и същи неща, никога не му хрумнало да се затвори между четири стени; ето защо цял живот пътешествал по безкрайните пътища в търсене на истории. Необичайното и смайващото обаче трябвало да дирим не в душите си, а в света! Ровенето в душите и продължителното взиране в себе си ни правело нещастни. Тъкмо това е сполетяло хората от моята история — по тази причина героите не се примирявали със своето аз, по тази причина все искали да са някой друг. После, казвайки, „нека приемем случилото се в историята за действителност“, попита дали съм вярвал, че тези хора, разменили местата си, ще бъдат щастливи в новия си живот? Не отговорих. Сетне ненадейно ми припомни една подробност от моята история — не бивало да се поддаваме на надеждите на някакъв испански роб с откъсната ръка! Защото пишейки подобни истории, търсейки собствената си необичайност, самите ние, че дори и нашите читатели, да не дава Господ, се превръщаме в някой друг. Той изобщо не желаел да мисли за ужасния свят, в който хората не спират да говорят за собствената си необичайност, а книгите и историите отразяват все това.

Аз желаех! Ето защо, когато дребничкият старец — бях го обикнал от пръв поглед — сбра призори хората си и, лек като перце, пое към Мека, аз седнах и написах своята книга. И за да могат хората от бъдния ужасен свят по-зримо да си представят нещата, пренаситих книгата със себе си, с Него, когото не отграничавах от себе си, и сторих това, естествено, според своите възможности. Явно обаче възможностите ми не ще да са били достатъчни — тъй си мислех, след като наново прочетох книгата, захвърлена в един ъгъл преди шестнайсет години. Ето защо моля за извинение онези свои читатели, на които не им допада, когато човек говори за себе си — особено когато ги залива с прочувствени излияния, и добавям към книгата си и следващите по-долу страници.

Обичах Го, както обичах своето обезнадеждено и злочесто, явяващо ми се насън видение, обичах го така като че се задушавах от срама, гнева, вината и скръбта на това видение като че ме изпълваше срам пред умиращо в тъгата си диво животно като че се гневях от безочието на свой собствен син като че с глунашка погнуса и с глупашка радост откривах себе си; а може би по-скоро така: както свиквах с безсмисленото, като на насекомо, потрепване на ръцете и раменете си, както разпознавах собствените си гаснещи мисли, всекидневно отекващи в стените на моя разум, както познавах особения мирис на влагата, излъчваща се от окаяното ми тяло, както познавах изтощените си коси, грозната си уста, розовата ръка, придържаща перото — ето, затова те никога не успяха да ме заблудят. След като написах книгата си и след като я захвърлих в един ъгъл, само и само да го забравя, нито за миг не се доверих на пороя от плъзнали слухове, на игричките на жадуващите да се възползват от слуховете за нашата слава! Той, покровителстван от един паша, бил разработил в Кайро проекти за ново оръжие! Той, при нашето поражение пред стените на Виена, бил в града и раздавал съвети на враговете как да ни победят! Видели Го в Одрин преоблечен като просяк да предизвиква свада между занаятчиите, да намушква с нож някакъв юрганджия и да изчезва яко дим! Правел се на имам в квартална джамия на анадолско градче, бил построил муваккитхане — разправящите тия неща, си вярваха; бил почнал даже да събира пари за часовникова кула! Бил забогатял от писане на книги в Испания — отишъл там подир отшумяването на чумата! Разправяха дори, че Той бил в основата на политическите козни, детронирали горкия ни падишах! В славянските села, дето Го тачели като легендарен епилептичен свещеник, най-накрая успял да чуе истинските изповеди и бил написал разтърсващи книги! Обикалял из Анадол, твърдейки, че ще подложи динена кора на глупавите падишаси, мъкнел се подир всякаква паплач, която обайвал с предсказания и поезия и възнамерявал да ме повика при себе си! През тези шестнайсет години, докато пишех истории, само и само да Го забравя, само и само за да се забавлявам с ужасните хора и с техния ужасен свят в бъдното и за да изпитам докрай вкуса на собствените си измислици, чух още редица слухове, но не повярвах на нито един от тях. Не зная дали подобно нещо са изпитвали и други: случваше се, докато превръщахме в затвор четирите стени сред възвишенията на Златния рог, докато чакахме тъй и непристигащата покана от нечий конак или от двореца, докато с наслада се отвращавахме един от друг, докато, разсмивайки се един друг, пишехме поредния трактат за султана, да бъдем завладени в един миг и двамата от някой незначителен детайл от живота — мокрото псе, което забелязахме заедно заранта, скритата геометрия на цветове и форми в подредбата на прането върху простора, опнат между две дървета, някоя езикова грешка, измъкваща наяве симетрията на живота! Сега тъгувам най-вече за това! По тази причина се върнах към книгата на своята сянка, която погребах, без да прикривам старателно Неговото име, надявайки се, че години, вероятно стотици години подир смъртта му, някой любознателен читател ще я разгърне, размишлявайки повече за своя, отколкото за нашия живот, а не бих се и засегнал, ако дори никой не я прочете; върнах се към нея и за да изживея повторно нощите по време на чумата, своето детство в Одрин, прекрасните часове, които прекарах в градините на падишаха, настръхването, което струва ми се, пропъпли по гърба ми, когато за първи път го видях без брада пред вратата на пашата. За да овладееш наново живота и фантазиите, които си загубил — всеки го знае, — трябва да си ги изфантазираш наново: аз вярвах в своята история!

Ще приключа книгата с разказа си за деня, в който взех решение да я приключа. Беше преди две седмици, седях пак на нашата маса, опитвайки се да съчиня една друга история, когато зърнах конник, идещ откъм Истанбул. В последно време не ме посещаваше никой, та да ми донесе вест от Него — може би, тъй като се държах доста сдържано с гостите си, аз изобщо не си представях някой да повтори посещението си, ала щом зърнах този пътник със странната пелерина и с чадъра в ръка, разбрах, че идва при мене. Бях го чул как говори още преди да пристъпи в стаята ми. Говореше турски, правейки Неговите грешки, само дето не бъркаше колкото Него; влизайки в стаята ми обаче мина на италиански. Щом видя киселата ми физиономия и абсолютното ми мълчание, каза на развален турски: смятал, че макар и малко, съм знаел италиански. Сетне заразправя: научил името ми и кой съм от Него. След завръщането си в родината, Той написал купища книги за своите невероятни приключения сред турците, за последния влюбен в животните турски падишах и за неговите сънища, за турците и чумата, за нашите дворцови и военни правила. Писанията му били посрещнати с интерес, поради завладялото отскоро аристократите и особено знатните дами любопитство към загадъчния Изток, книгите му се радвали на голям успех, преподавал в различни академии, забогатял. Нещо повече — предишната му годеница, омаяна от пламенността на неговите писания, напуснала, без да обръща внимание на възрастта си, своя съпруг; двамата се оженили, купили продадената преди това стара фамилна къща, настанили се в нея и възстановили предишния облик на дома и градината. Гостът ми знаел всичко това, тъй като бил възхитен от книгите му и Го бил посетил вкъщи. Той бил изключително деликатен, отделил на моя гост цял един ден, отвърнал на всичките му въпроси, преразказал му описаните в книгите приключения. Та тъкмо тогава надълго и нашироко му говорил за мен; бил написал книга за мен, озаглавена „Турчинът, когото познавах отблизо“; възнамерявал да поднесе на любознателните си италиански читатели описанието на целия ми живот — от детството ми в Одрин до раздялата ни, — придружавайки го с Негови лични проницателни коментари върху особеностите на турците.

— Вие сте Му разказали толкова много за себе си! — възкликна моят гост.

Сетне, за да ме слиса, ми припомни някои детайли от прочетените страници: как горко съм плакал от срам, когато безмилостно съм набил в детството си свое другарче от квартала, колко съм бил умен, как за шест месеца съм усвоил всичко от астрономията, на което Той ме е научил, колко много съм обичал сестра си, колко съм бил вярващ, как редовно съм правел намаз, колко съм обожавал сладко от вишни, как съм имал особено влечение към юрганджийството — занаятът на втория ми баща, и т.н. и т.н. След проявения изключителен интерес към мен, нямаше как да се отнеса хладно с този наивник и понеже знаех колко са любопитни хората като него, го разведох из цялата ни къща, стая подир стая. После го заинтригуваха игрите на малките ми синове и техните другарчета в градината; помоли ги да му разяснят правилата не само на челика, но и на жмичката, на прескочикобилата и на дългото магаре, която той много не хареса, и си записа всичко в един тефтер. Та тогава изтъкна, че е Приятел на турците. По-късно, подир обяд, повтори същите приказки — понеже нямаше друго какво да прави, му показах градината ни, Гебзе и къщата, в която години наред бяхме живели с Него. Особено много се заинтересува от нашите изби — докато внимателно се провираше между бурканите със сладка и туршии, между гюмовете със зехтин и оцет, се загледа в портрета ми, изработен по моя поръчка с маслени бои от венециански художник, продължи нататък и каза, сякаш споделяше тайна, че Той всъщност не е искрен приятел на турците и пише неприятни неща за тях: бил написал, че сме тръгнали по нанадолнището, говорел за съдържимото в главите ни като за мръсен долап, пълен с вехтории, че сме били непоправими и че за да се спасим, единственият ни изход бил в пълното смирение пред тях, след което векове наред би трябвало да подражаваме на смирилите се. За да прекратя словесния му поток, бързо изрекох:

— Но Той искаше да ни спаси.

Гостът ми веднага откликна, че действително е било така, че Той по тази причина бил ни създал оръжие, ала ние не сме Го разбрали; през една мъглива утрин изоставил затъналото в отвратително блато съоръжение, наподобяващо скелета на страховит корсарски кораб, заседнал в скалите по време на буря. После добави: да, много, ама много искал да ни спаси. Макар това далеч да не означавало, че у Него не присъствало дяволското, злото. Просто такива били всички гении! Внимателно, държейки в ръка портрета ми, го разглеждаше, като същевременно мърмореше нещо за гениите: ако не бил попаднал в плен при нас, ако беше прекарал живота си в своята родина, Той би се превърнал в един Леонардо да Винчи на седемнайсети век. След което се върна към Неговата любима тема за злото; сподели няколко грозни клюки, свързани с Него и с парите — знаех ги, ала ги бях позабравил. И заключи:

— Странно, вие изобщо не сте изпитали Неговото влияние!

Опознал ме, обикнал ме; не пропусна да подчертае и своето възхищение от мен — не разбирал как двама души, десетки години живели заедно, могат толкова да не си приличат. Не ми поиска портрета, както се опасявах; върна го, откъдето го беше взел и ме попита би ли могъл да види юрганите.

— Какви юргани? — отвърнах недоумяващо аз.

Окончателно смаян, изрече:

— Не прекарвате ли свободното си време в шиене на юргани?

И тогава реших да му покажа книгата, която не бях поемал в ръцете си цели шестнайсет години.

Силно се развълнува, каза, че можел да чете на турски и се интересувал доста, естествено, от тази книга, свързана с Него. Качихме се горе, в стаята с изглед към задната градина. Настани се на нашата маса, измъкнах книгата, която бях прибрал преди шестнайсет години, а сякаш вчера я бях оставил там; разтворих я пред него. Макар и бавно, успяваше да чете на турски. И се вглъби в моята книга, обзет от копнежа да бъде запленен от нея, без да се откъсва от собствения си сигурен и надежден свят, копнеж, който съм забелязал у всички пътешественици и който много ме дразнеше. Оставих го сам, слязох в градината, приседнах на плетеното канапе, откъдето можех да го виждам през отворения прозорец. В началото, преизпълнен с радост, дори ми подвикна през прозореца:

— Съвсем очевидно е, че кракът ви не е стъпвал в Италия!

Сетне забрави за мен, но това стана доста по-късно; от време на време го следях с крайчеца на окото си и престоях три часа в градината в очакване да приключи с книгата. Приключвайки я, вече беше разбрал; изглеждаше объркан; на няколко пъти изкрещя името на бялата крепост зад блатото, погълнало нашето съоръжение; на няколко пъти се опита да ме заговори на италиански, ала напусто. Извърна се и замислено се загледа през прозореца, за да асимилира и прочетеното, и смайването си, а и за да се отмори. С удоволствие забелязах, че постъпва както всички, озовали се в подобно положение — най-напред се загледа в някаква безпределна точка в пространството, в някакво несъществуващо средоточие, ала сетне, както очаквах, видя — този път виждаше гледката през рамката на прозореца. Не, не е бил толкова глупав, колкото съм си мислел — прозорливите ми читатели са го разбрали. Както и очаквах, трескаво запрелиства страниците на книгата, търсеше, аз с удоволствие чаках да открие, накрая откри, каквото търсеше, и го прочете. После пак се взря в онова, което можеше да се види през прозореца, гледащ към задната градина на моята къща. Какво виждаше — знаех го, естествено, прекрасно:

Инкрустирания със седеф, пълен с праскови и череши поднос върху масата, зад масата — плетеното канапе с подредените по него пухени, зелени като черчеветата на прозореца възглавки; аз, кажи-речи седемдесетгодишен, съм седнал там; малко по-нататък виждаше герана с кацналото на ръба му врабче, маслиновите и черешовите дървета. Зад тях — орехът с люлката, вързана с дълги въжета на висок клон, която потрепваше леко от едва доловимия вятър.