Черно и сребърно

Гостилничарката

Скоро диагнозата е поставена. За госпожа А. не е изненада, нито пък вече за нас, но си е разтърсващо. Туморът на белите дробове е най-често отъж​ дествяван, за разлика от всички други видове, с определен начин на живот, с вредни пороци, с някаква вина. Госпожа А. никога не е пушила цигари в живота си, дори когато, като момиче, помагала на баща си в магазинчето за цигари – ако най-нетърпеливите клиенти запалвали цигара още докато са в магазина, тя отваряла широко задната врата, за да изгони пушека; в семейството ѝ няма особена повторяемост на онкологични заболявания – една пралеля имала на гърлото и един втори братовчед на панкреаса – а собствената ѝ клинична картина се свежда до артрит и обичайните прекарани детски болести. Хранила се е здравословно; всеки път когато е било възможно, е консумирала зеленчуци от собствената си градина, дишала е чист въздух и не се е отклонявала от този начин на живот нито на сантиметър, никога. А пък...

Допитвам се до приятел лекар, като му предавам, каквото съм успял да разбера от хистологичното изследване, което госпожа А. ми прочита, като изопачава всички термини (ще продължи да го прави до края, непроницаемият научен жаргон е подигравка с нейната интелигентност, макар че през последните месеци ще проговори с онази надутост на човек, усвоил сложната медицинска терминология на вътрешните болести, защото се е сближил с нея). Различавам „карцином“ и „не на малки клетки“ и „четвърти стадий“ и това е достатъчно за моя приятел, за да изпъшка тежко и после да каже:

– Ще стане бързо. Тези тумори действат с невероятна точност.

Във водовъртежа на последвалите телефонни обаждания – сега ѝ звъним всяка вечер, за да ни държи в течение – най-често повтаряното от нея изречение е: „Не мога да разбера“. Иска ми се да ѝ отговоря, че няма много за разбиране, че така стоят нещата и толкова, туморът ѝ е част от статистика, може би на опашката от гледна точка на функция на разпределението на Гаус, но така или иначе, част от естествения ред, обаче запазвам реализма за себе си, позволявам си да го проявявам само пред Нора, която се пита защо по същия отнесен начин. Що се отнася до моята ясна преценка, тя е само украсена форма на цинизъм, една от чертите ми, които най-много я дразнят, остатък от младежката ми заядливост, с който още не е успяла да се справи. Спираме да говорим по темата.

Резонното обяснение, което всички търсеха, не закъсня да се появи все пак под формата на изрезка от вестник, която една съседка на госпожа А., Джулиета, най-зле реагиралата на новината от всички, ѝ носи един следобед, запазена в проз​ рачна папка. Научно изследване със съмнителна стойност обявява процентна аномалия по отношение на туморите във Вал ди Суза. Възможни причини: телефонният предавател над Кианоко, за чието вредно влияние се говори от години сред жителите на долината, и ядрените електроцентрали по течението на Рона.

– Може би – коментирам по телефона, – да, може би – но не мога да не забележа, че изрази като „аномалия“ и „ядрени електроцентрали“ биват възприети от госпожа А. като ужасяващи или пък като успокояващи, според случая.

Няма място за спорове. Телефонен предавател и централи отвъд границата: ако това е необходимо, добре дошли са, да припишем вината на тях. По-лесно е да се ядосваш на обогатения уран на французите и на електромагнитните излъчвания, отколкото на също толкова невидимата съдба, на празнотата, на безмилостния гняв божи.

Скоро спираме да се питаме за причините поради липса на време. Над госпожа А. се струпват нови, наложителни занимания, които ѝ напомнят за годините диализа на Ренато, само че сега тялото под прожекторите е нейното и отговорна е тя самата. С оглед на първия цикъл химиотерапия – онкологът е предвидил три с интервали от по двайсет дни, след като неохотно е отхвърлил възможността за операция – с оглед на първия цикъл госпожа А. пожелава да се снабди с перука. Не знае кога косата ѝ ще започне да се сипе по пода кичур след кичур и иска да бъде подготвена. По ирония на съдбата косата е единственото нещо, на което наистина държи: върви изкривена, не си е купувала нова дреха от поне двайсет години (така че нямаше как да сгрешим с нова жилетка като подарък за всеки повод), не харчи дори минимално за козметика или бижута, тъй като носи само тези, които съпругът ѝ е виждал, но има специално отношение към тежката си коса. Понякога Нора ѝ запазва час при своя фризьор, за да я поглези. Неведнъж ми е обръщала внимание каква рядкост са естествено белите коси като тази на госпожа А., бяло, изпъстрено със сребърни нишки.

– Де да имам такава и аз, като остарея – казва и подозирам, че по-дълбоко зад това пожелание се крие желание за принадлежност.

– Първо искам да се подстрижа – обявява госпожа А. по телефона, – късо, както когато бях млада. Поне да свикна да си гледам голата глава.

Нора се отнася към аргумента като към това, което е, един каприз:

– Не говори глупости. Много си е добре така.

Скритата надежда на госпожа А. е, че ако се подстриже, корените на косата ѝ ще се подсилят достатъчно, за да не опада после. Мисленето ѝ е силно повлияно от общоприети схващания, които винаги са ме забавлявали или вбесявали, според случая. Няма представа за унищожителната сила на отровата, която ще вкарат в тялото ѝ, за енергията, която ще прокуди всяка форма на живот и на съпротива, добра или лоша, без разлика, като ураган. Накрая Нора успява да я разубеди. Заема се да намери най-добрия магазин за перуки. Свързва се с една клиентка, чийто апартамент в Лигурия е обзавела, която преди година се е лишила и от двете си гърди поради злокачествена киста и за която сега говори с особено възхищение, като че преживяното я е издигнало на по-високо ниво на съзнание. Тя ни насочва към един магазин в центъра и ако се съди по предварителното ми обаждане, не греши: момичето, което ми отговаря, изпитва много по-малко неудобство от мен да говори за перука за болна от рак жена, дори не изпитва никакво неудобство, все едно непрекъснато ѝ звънят по същия повод.

Един ден госпожа А. идва у нас и ѝ премервам обиколката на черепа в кухнята с шивашкия сантиметър от кутията за конци, чието използване някога беше нейно изключително запазено право. После я снимам – отпред, отзад и в профил. Перуката трябва да е сресана така завинаги, във вечна прическа за коса, която никога няма да порасне.

Съпровождам я аз самият за пробата, което ме кара да се чувствам доста странно, почти като че я придружавам на гинекологичен преглед. Госпожа А. е радостна, ракът може да бъде победен, изглежда доволна, че тази част от деня е посветена на нея, че някой си е направил труда да кара нейната кола и после да я заведе на кафе. Никой не ѝ е посвещавал време незнайно откога.

Вътре в магазина ни настаняват във вестибюл, от който се вижда какво става в другите стаи. Над нас виси полилей с кристални орнаменти, на който са монтирани енергоспестяващи крушки. Обстановката е нещо средно между аристократична и западнала, но по-скоро всъщност е западнала. Госпожа А. сочи мебелите един по един и определя стила им: ампир, сецесион, барок...

– Виждаш ли, ако имах дете, на колко много неща можех да го науча? – въздъхва.

Но нямаше дете.

Когато Нора и аз се целунахме за пръв път, носех​ ме перуки: нейната, висока един лакът и с форма на ананас, моята – сива и на къдри. И двамата бях​ ме с напудрени в бяло лица. Репетирахме в курса по актьорско майсторство няколко сцени от „Гостилничарката“[3], които нямаше да представим пред публика. Обличахме костюмите, за да повдигнем нивото на тържественост и самодоволство.

Всяка вечер студентите и докторантите от Физическия факултет, между които и аз, излизаха от строгата сграда на „Виа Джурия“ и се пръсваха из града в търсене на места, където момичетата да не се

обличат така отблъскващо скучно и изобщо да не се отнасят към телата си с такава досадна небрежност. Записвахме се във фотографски курсове, в готварски курсове, на източни езици, танго и аеробика; успявахме да се вмъкнем на студийни прожекции, претъпкани от дипломантки по съвременна литература, или се преструвахме, че вярваме в духовния потенциал на лая йога, само и само да ни се отвори път към секса. След различни опити се озовах на актьорски курс, макар и да не хранех никакъв интерес към театъра. На първия урок Нора, която посещаваше курса повече от година, ми показа дихателните упражнения. Жена ми натисна стомаха ми с ръка с такъв замах, че издадох неволен смущаващ звук, преди дори да ми каже името си.

След курса, вече късно вечерта, се заразхождахме напред-назад покрай реката, като се въртяхме около автобусната спирка, където накрая трябваше да се разделим, и пропуснахме няколко автобуса. Нора почти през цялото време говореше за баща си и майка си, които тогава бяха точно в най-враждебния период на развода. Измъчваше я мисълта за родителите ѝ, както може да се измъчва човек само когато е на двайсет и пет и си дава сметка, че иска да бъде съвсем различен от тях някой ден и че може би няма да успее.

Вечерта, в която носехме перуките, я разсмях, като имитирах руснака докторант на стипендия Алексей, с когото деляхме един кабинет на партера. От един месец живееше в работния ни кабинет, за да не плаща наем. Беше се снабдил с електрически котлон, на който топлеше ужасното съдържание на най-различни консерви, а нощно време опъваше спален чувал върху бюрата ни, събрани едно до друго, като се спотайваше от охраната. Раздигаше всичко, преди да съм пристигнал, с изключение на случаите, в които не чуваше будилника. Нора ме целуна без никакво предизвестие. Бяхме с перуки и аз имитирах неудачния английс​ ки на руснака, така че в известен смисъл бяхме и не бяхме себе си, но сигурно винаги е така, когато целуваш по устата някого за пръв път.

Разказвам всичко това на госпожа А., най-вече за да я разсея, докато чакаме, но сигурно вече ѝ е известно или пък не я интересува особено, защото, щом се появява едно момиче с дървена поставка с формата на глава, върху която е поставена новата ѝ коса, скача на крака.

Фалшивата коса невероятно прилича по цвят и подстрижка на нейната, но съм готов да се обзаложа, че консистенцията е доста различна. Госпожа А. се настанява пред едно огледало и се оставя да ѝ я нагласят тържествено на главата като корона. Гледа прехласната отражението си, завърта глава първо на едната страна, после на другата, поисква от момичето малко огледало, за да види как ѝ стои отзад.

– Почти се харесвам повече, отколкото без нея – казва тя и аз не знам какво да мисля: че иска да си повдигне духа или че наистина смята така.

С тази синтетична коса определено е различна отпреди, но и е същата.

Биваме осведомени върху поддръжката на перуката: може да се мие с деликатен шампоан и да се реши, но не много често, няма нужда, косата на перуката не се цапа толкова, колкото нашите коси (момичето проявява съобразителност, като използва уместния израз „нашите“ вместо „истинските“).

– А сега можете да си изберете нощна шапчица, тя ви е бонус, имаме различни цветове. Ментовозелено, харесва ли ви тази? Какво ще кажете? В тон е и с очите ви. Почакайте. Почакайте, ще ви помогна да я свалите.

Госпожа А. е хванала перуката с две ръце.

– Не! Оставям си я. Ако е възможно. Поне ще посвикна с нея.

Момичето придобива тъжен, разочарован вид:

– О! Разбира се, че е възможно. Вече си е ваша.

Излизаме от магазина, хванати под ръка. Госпожа А. е с новата си коса и има горд вид.

– Да не казваме нищо на Нора, да видим дали ще забележи – предлага.

Казвам ѝ, че съм съгласен, идеята е забавна, нещо като тест, а междувременно пиша съобщение на жена ми, в което ѝ обяснявам, че Бабет ще бъде с перука и тя трябва да се прави, че не забелязва.

Във възбудата забравихме да вземем дървената поставка. Връщам се да я взема след няколко дни, сам. Казвам на същото момиче:

– Извинете ме, но госпожата си забрави главата.

Тя обаче не се усмихва, може би шегата ми ѝ се струва проява на лош вкус.

Оставям поставката в колата на предната дясна седалка, докато се видим отново с госпожа А. Случва се дори да ѝ заговоря. Един следобед предлагам на един по-млад колега да го закарам. На влизане в колата повдига учудено главата от седалката.

– За какво ти е това? – пита ме.

После, без да ми остави време да обясня, се прави, че я целува по несъществуващите устни.