Черно и сребърно

Райската птица (II)

Има приключения, чийто епилог е написан в началото. Да не би някой, включително госпожа А., да си беше представял дори за минута, че нещата можеха да се развият по друг начин? Някой да наруши спокойствието на думата „оздравяване“ заради нея? Не, никога. Най-много да сме казвали, че ще има подобрение, но и в това не вярвахме. Целият ѝ низходящ път към края присъстваше в белодробната сянка, личаща на първата рентгенова снимка. „Историите за болни от рак са все едни и същи.“ Може би. Което не означава, че животът ѝ не е бил единствен, заслужаващ да бъде разказан: животът ѝ беше достоен за надеждата до последния миг; не означава, че съдбата не можеше да допусне едно изключение, едно специално отношение като отплата за услугите, които през живота си беше правила на другите.

Поради ситуацията, в която се намирахме с Нора след лятото, не бяхме в състояние да мис​ лим за никого. Една братовчедка на госпожа А. беше тази, която ни се обади един ден в края на ноември:

– Иска да ви види. Не мисля, че ще изкара още много.

Спорихме дали беше удачно да вземем Емануеле с нас. Аз твърдях, че е, че няма смисъл на едно дете да му бъде спестявана гледката на страданието, а и беше достатъчно голям да я издържи, но Нора не искаше образът на умиращата госпожа А. да заличи всички други спомени за нея.

Права беше. Под няколкото слоя завивки в чуждото легло от Бабет беше останал само един изтънял сивкав силует. Стаята беше изпълнена от сладникавата миризма на лекарства и от още нещо неопределимо, което, когато се наведох да докосна кожата на бузата ѝ в срамежлива имитация на целувка, открих, че излиза от устата: миризма на ферментирало, като че тялото ѝ вече беше започ​ нало да умира отвътре, на сектори. Светлината беше странна, подвижна и сякаш извънземна, може би заради златистите елементи, които я отразяваха: покривката на леглото, полупрозрачните пердета, дръжките на гардеробите и месинговите предмети в стаята.

Щом седна на края на леглото, Нора избухна в плач. Ето че ги виждах отново след девет години в същите роли от началото, но на обратно: госпожа А. на легло, а жена ми загрижена за нея. Опитваше се да сложи на изтънялата ѝ китка гривната, която ѝ бяхме купили, за да отнесе в следващото си пътуване спомен от нас, но ръцете ѝ трепереха и не успяваше да уцели халкичката на закопчалката. Госпожа А. беше тази, която я успокояваше и в сегашната обърната ситуация:

– Не плачи, Нора – каза ѝ, – не плачи. Прекарахме добре известно време заедно.

Излязох от стаята и затворих вратата зад себе си. Плачът на Нора разтопи нещо вътре в мен, освободи една нежност, която никога не ме беше напускала, и в този трагичен момент изпитах неуместно облекчение. Бяхме купили бели лалета, защото бяха любимите цветя на госпожа А. и защото си мислехме, че да се появим с много подаръци, може да бъде ефикасна защита при дадените обстоятелства. Марчела потърси ваза и аз се постарах да подредя букета, след като подкъсих стъблата. Полагах усилия да поддържам разговор, за да ѝ попреча да се върне оттатък, където долавях, че би искала да бъде, за да държи под око положението, в случай че братовчедка ѝ се впусне в неправомерно споделяне на тайни с жена ми. Исках да осигуря на Нора цялото ексклузивно време, което заслужаваше.

Когато се върнах в спалнята, поставих вазата на нощното шкафче. Имаше снимка на Ренато, която бях виждал другаде, направена една зима на крайбрежната улица в Сан Ремо. Може би мисълта, че той я чака, беше достатъчна да върне на госпожа А. една сила, която, за да се прояви, не се нуждаеше от кръв и плът, нито от глас (гласът ѝ, да: беше внезапно променен, понижен с една октава и при излизането си стържеше в нещо).

– Айде, пази се – казах ѝ.

Тя ми се усмихна. Нямаше повече нужда да се преструваме, смъртта вече беше там, заемаше празната половина на леглото, но изчакваше спокойно.

Госпожа А. още стискаше ръката на Нора или беше обратното.

– Пази я винаги – ми нареди.

– Разбира се. Винаги – обещах.

Нора се извърна леко към мен, като че искаше да ми каже: не виждаш ли колко е лесно, защо не успяваше да го направиш преди? Приближих се и я целунах по слепоочието.

– Сега ще те оставим да си почиваш – казах на госпожа А., но тя вече беше полузаспала, кой знае откъде беше събрала енергия, за да издържи будна тези няколко минути, с какви болкоуспокояващи и транквиланти се беше преборила само за да се убеди, че Нора и аз ще се грижим един за друг и в бъдеще.

Оставихме я, дълбоко заспала. На тръгване хвърлих поглед към прозореца. Нямаше да се учудя, ако забележех, отвъд бродерията на пердетата и двойните стъкла, една екзотична птица, кацнала на перваза, с жълти и сини пера, дълга памучна опашка и тъмни очи, сериозни и пълни със съчувствие, загледани в нас.

Няколко дни по-късно Нора купи тиган с дупки за печене на кестени. Металът беше лъскав и девствен, много различен от покрития с петна и ръжда тиган на госпожа А. Всяка есен Бабет изпълняваше един ритуал. Отиваше да потърси кестени в гората зад блока ѝ, събираше ги, още в зелената обвивка, после идваше у нас да ги пече. Помагах ѝ да ги извади от обвивките един по един и после вечеряхме кестени и мляко, подсладено с мед.

– Няма да са вкусни като нейните – казва Нора, – от супермаркета са. Но можем да опитаме.

Докато гледаме позлатяването на разпуканите кестени с известно съмнение, ме моли да ѝ сипя вино.

– Реших Емануеле да смени училището – съобщава.

– Така ли?

– Догодина. Не го оценяват достатъчно, където учи сега. Не го разбират. Тя също го казваше. А и не е редно да късаш листовете на едно дете.

– Учителките късат листове. Винаги са го правили.

– Не и днес. Днес вече не се прави така. – Прекъсва, за да отпие глътка от чашата, и после ми я подава да си пийна. – И също реших, че ако не ти подновят договора, няма да е толкова страшно.

– Аз обаче се опасявам, че ще е.

– Може да се окаже добър повод да заминем. Да опитаме за малко. Щом не се чувстваш добре тук и мислиш, че има по-добри възможности, тогава да го направим. Аз ще мога да следя проектите и от другаде, а и да не се получи, няма значение. Ще стана експерт по печени кестени. – Поставя ръка на хълбока ми. – Какво ще кажеш?

– Не знам. Струват ми се много новини наведнъж.

– Не. Погледни тук. Мислиш ли, че са готови?

Една нощ по време на болестта госпожа А. сънувала Ренато. Рядко ѝ се случвало да я търси в съня. Този път обаче стоял прав срещу нея, елегантен както винаги, но с неподходяща шапка от мачкан филц на главата – той, който не понасял никакви шапки, защото го сърбял скалпът от тях. Ръцете му били пъхнати дълбоко във връхната дреха и той, без да ги извади, я поканил нежно да го последва:

– Ела, време е.

Госпожа А. се страхувала, че крие нещо опасно в джобовете си, затова го накарала да ѝ покаже ръцете си с разтворени длани. Той не я слушал.

– Хайде, късно е – повтарял.

– Не искам, още не. Върви си!

Госпожа А. отстъпила назад. Ренато навел глава с разочарование. Обърнал се и мракът го погълнал от глава до пети.

В онази нощ Бабет прогонила мъжа си въпреки любовта, която изпитваше към него: красноречив знак за невероятната ѝ привързаност към живота.

По същото време и аз сънувах сън. Намирах се на пуст подземен паркинг. От една пукнатина насред асфалта беше израснал храст. Когато се доближих да го разгледам, установих, че храс​ тът всъщност е горната част на пищната корона на дърво, чийто ствол се спускаше метри надолу, толкова далече, че не успявах да видя основата му. Когато се събудих, асоциирах този образ с госпожа А. Така и не можах да ѝ го кажа, за съжаление.

Тя беше от онзи тип храсти, чиито корени се промъкват през пукнатините в стените, по краищата на тротоарите, от онези пълзящи растения, на които им стигат няколко сантиметра вдлъбнатина, за която да се вкопчат, за да покрият фасадата на цяла сграда. Госпожа А. беше бурен, но от най-благородните. Грешките, които допусна през последните месеци от съществуването си – да си тръгне много преди времето ѝ да е дошло; това, че не подготви нищо за неопределеното бъдеще, което щеше да настъпи след нея; загубването на съзнание – може би бяха неизбежни грешки. Няма място за смъртта в мислите на някой, който е толкова изпълнен с живот, видях това у нея и го виждам всеки ден у Нора. Мисълта за смъртта е само за онези, които са способни да пуснат юздите, които поне веднъж вече са се предавали: дори не е настоятелна мисъл, а прилича повече на спомен.

Едно нещо обаче беше предвидила. Госпожа А. си беше осигурила място до гроба на мъжа си. Трябва да е имало някакъв момент, може би в някой следобед, когато е отишла на селското гробище, стиснала черната си чантичка, после е извадила от същата тази чантичка пари в брой, за да плати леглото в земята, което ще я приеме. Не знам дали е станало преди или след появата на рака, но знам със сигурност, че и в този случай не е била подтикната от мъчителната мисъл за смърт​ та, а от любовта към Ренато, от когото нямаше да понесе да бъде разделена за още една вечност.

– Трябва и ние да помислим за това – казвам на Нора, докато минаваме през входа на гробището.

Направих се, че се шегувам, но говорех сериозно.

– Ти винаги си казвал, че искаш да бъдеш кремиран.

– Може би съм на път да променя мнението си.

Сбърчи устни лукаво, все едно искаше да покаже, че ще си помисли дали да ме задържи до себе си през всичкото това време. После се огледа с вид на изгубена.

– Как ще я намерим?

Тъй като в деня на погребението не последвах​ ме шествието, не знаехме къде е погребана госпожа А. Една от братовчедките ѝ беше дала на жена ми общи указания, които, разтълкувани в съчетание с липсата ѝ на чувство за ориентация, бяха станали твърде приблизителни.

– Преди каза, че е накрая. Да пробваме да отидем натам.

Разпределихме си алеите, все едно търсехме съкровище. Донякъде беше така.

Намери я Емануеле.

– Елате! Тука е – извика.

Скарахме му се да спре да вика, защото на това място не беше възпитано да се крещи.

– Ама нали сме на открито – запротестира.

Чувстваше се по-свободно сред умрелите от нас. По-късно си помислих, че звънкият глас на сина ни можеше само да им достави удоволствие – както тя твърдеше, гласът му беше „като на певец“.

Дългата мраморна плоча беше чиста, измита от дъжда или от някого, който беше идвал не много отдавна. Емануеле стъпи отгоре, Нора понечи да го спре, но аз ѝ направих знак: тя щеше да му го позволи. Той погали цветната снимка на госпожа А. и се вгледа изпитателно в тази на Ренато в съседство.

– Здрасти – каза ѝ.

Легна върху мрамора по корем, заслуша се с ухо, опряно в камъка, и остана дълго така. Говореше ѝ наум, предполагам, защото устните му се движеха, макар и едва доловимо. После се повдигна на коляно и издаде въздишка, смешна въздишка и малко накъсана, като на възрастен.

Накрая произнесе името ѝ на глас:

– Анна.