Черно и сребърно

Сираците

В началото при нас я доведе вродената ѝ грижовност, почти религиозна (или може би придобита по неволя). Когато бременността на Нора се оказа различна от идилията, която си бяхме представяли, и плодът започна да напира да излезе на двайсет и четвъртата седмица, се обърнахме към нея за помощ – знаехме, че е свободна, от деня, в който тъстът ми беше решил, че вече може да се справя без домашна помощница. И тъй като жена ми беше на легло, наложи се аз да ѝ покажа къщата, като се престаравах да описвам подробности, които не познавах достатъчно: къде се сипва омекотител и къде прах за пране, как се сменят торбичките на прахосмукачката и колко често се поливат цветята на балкона. Преди да сме минали и половината от туристическата обиколка, госпожа А. ме прекъсна:

– Хайде, излизайте! Излизайте и не се притеснявайте за нищо.

Вечер, когато се връщах от работа, я намирах седнала до възглавницата на Нора като куче пазач с наострени уши. Бъбреха си, но госпожа А. вече си беше сложила пръстените, закопчала брошката в средата на жилетката и наметнала мантото на рамо. Щом ме видеше, се изправяше енергично като човек, който и помен си няма от умора, пос​ ле ме отвеждаше в кухнята, за да ме инструктира за ястията, които беше приготвила за вечеря, и как да ги стопля така, че да останат сочни, и къде да оставя мръсните тенджери накрая.

– Не ги мийте, аз ще се заема утре – добавяше винаги.

В началото не я слушах, но когато разбрах, че на сутринта така и така измиваше наново съдовете, се предадох на заповедите ѝ.

Тази нейна безпогрешност на моменти беше дори дразнеща, тя самата трудно се издържаше с нейната увереност във всичко и със сентенциите, така пълни със здрав разум и така лишени от оригиналност. Нерядко Нора, след като беше прекарала голяма част от деня с госпожа А., насочваше срещу нея чувството за безсилие от това, че беше прикована на легло от седмици:

– Ама че трудно поносима жена! – оплакваше се. – И какъв педант!

По същото време, в което се оставихме на грижите на друг човек – грижи, на които не мислехме, че още можем да се надяваме или да заслужим – още от самото начало започнахме да измисляме трикове, за да се измъкнем от опеката.

Имаше един ресторант, в който Нора и аз ходехме от време на време – по-точно не истински ресторант, а рибарски магазин, в който вечер слагаха няколко тесни маси с мушамени покривки и пластмасови прибори и сервираха пържен микс от риба и морски дарове в алуминиеви подложки. Бяхме попаднали на това заведение веднага след като се оженихме и оттогава го смятахме за наше. Преди да се окажа с жена ми в това забутано място в крайния квартал, дори не обичах да ям черупчести и мекотели (преди Нора толкова неща не обичах), обаче обожавах да я гледам как яде, обожавах концентрацията, с която обелваше скаридите, как ми предлагаше половината, като настояваше, докато приемех, обожавах начина, по който измъкваше рапаните от черупките и после си облизваше влажните пръсти между ястията. Допреди наскоро да затвори, лишавайки ни от една второстепенна, но не и по важност, отправна точка, рибарницата беше сцена на нашите най-интимни мигове с тежестта на племенни ритуали. Важните разговори, фаталните съобщения, тостовете за тайните годишнини – всичко се случваше там. Когато си тръгвахме, косите на Нора и дрехите и на двама ни бяха напоени с мирис на пържено, който отнасяхме чак вътре вкъщи, сякаш да подпечата взетите решения и достигнатите прозрения.

Госпожа А. беше против това, Нора, в нейното състояние, да хапне и хапка от „ония работи“, както ги определи след една инспекция на съдържанието на вечерята за вкъщи, която бях донесъл от рибарницата, инспекция, проведена с усърдието на митнически служител.

– А и вие също – добави, като ме сочеше с показалец, – сготвила съм руло.

Събра на вързопче за четиресет евро пържена морска храна и лично пожела да се увери, че ще свърши в контейнера за боклук долу на улицата.

Научихме се да я баламосваме. Когато Нора проявеше неустоимо желание за калмарени кръгчета и панирани сепии, аз отивах до нашия ресторант и после скривах пакета в колата, докато госпожа А. излезе. За да не будим подозрения, изхвърляхме на боклука и съответната част от вечерята, която ни беше приготвила.

– Дали няма да усети миризмата на пържено? – притесняваше се Нора и аз обикалях стаите наред, като пръсках с цитрусов освежител, докато тя ме заклеваше да не я разсмивам, че ще вземе да роди.

– Дай да видя дали нямаш парченца скариди между зъбите! – заповядвах ѝ.

– Е, няма да ми гледа в устата!

– Тя вижда навсякъде.

После я целувах по устните и пъхах ръка в деколтето ѝ, за да почувствам топлината под нощницата. Заедно търсехме сенчести долчинки, където да се покрием от вездесъщия поглед на Бабет, който пръскаше светлина от високо като слънцето в зенита си.

Когато се роди Емануеле, бяхме вече прекалено разглезени, за да се откажем от грижите ѝ. От медицинска сестра на Нора госпожа А. се превърна в гледачка на сина ни, все едно съществуваше естествен преход между двете дейности, и въпреки че не беше се грижила за новородено преди, веднага се разбра, че ѝ е съвсем ясно, много по-ясно, отколкото на нас, какво трябваше и какво не трябваше да се прави.

Заплащането ѝ тежеше на семейния бюджет, но не колкото би следвало: тя не държеше точна сметка за времето, което ни отделяше, нито пък ми се струва, че някога стана дума за почасова тарифа. Всеки петък приемаше без възражения сумата, която смятахме за удачна, пресметната от Нора според някаква мистериозна и доста гъвкава таблица. Всеки делничен ден в продължение на повече от осем години госпожа А. се появяваше на вратата ни в предварително уговорения час и позвъняваше на звънеца, преди да отключи със собствената си връзка ключове, да не би да ни прекъсне в интимен момент. Понякога пазаруваше предварително, тогава ни подаваше касовата бележка и оставаше права, без да помръдне, докато не ѝ върнехме цялата сума.

На първия ден, в който Емануеле тръгна на детска градина, присъствахме Нора и аз, присъстваше и госпожа А. А на първия учебен ден в първи клас се допускаха само по двама роднини за дете и аз бях този, който остана отвън. Ако някой погрешно сметнеше неговата Бабет за баба му, Емануеле не го поправяше. Госпожа А. чувстваше, че държи в ръцете си деликатното сърце на това нейно дете, и наистина беше така.

Можете да си представите при това положение нашето разочарование и недоумение, когато в началото на септември 2011-а, когато ни е по-необходима отвсякога за началото на учебната година, госпожа А. ни съобщи твърдото си намерение да не идва повече.

– Мога ли да те попитам защо? – пита Нора, която в този момент по-скоро се сърди, отколкото съжалява.

Има си все пак правила по отношение на работата: предупреждения, писма за напускане, изпратени по пощата, лоялност към дадената дума.

– Защото съм уморена.

Но от тона изглежда по-скоро обидена.

Толкова трае телефонното обаждане: осем години работа, може да се каже почти съжителство, ликвидирани с неясното извинение, че е уморена.

Наистина не се върна повече. От нас тримата Емануеле е единственият, който още не е научил, че нищо не трае вечно в човешките отношения. И е единственият, който не знае, че това не е непременно недостатък, но в този специфичен случай е трудно да намерим подходящото обяснение защо гледачката му внезапно е решила да не се занимава повече с него, така че ние с Нора се опитваме да печелим време. След една седмица той пита:

– Ама Бабет кога ще дойде?

– За момента не може да идва. Иди си сложи пижамата.

А и ние самите, обидени и уплашени от къщната работа, която внезапно ни се стовари на главите, се питаме какво всъщност е станало, къде сме сгрешили. Говорим за това отново и отново, като двама сираци. Най-накрая изравяме най-вероятната причина за бунта на госпожа А. Десетина дни преди тя да ни обяви решението си, едно листче, написано на ръка с печатни букви, се появи на звънците на входа ни. Жената, която наема съседния на нашия гараж, призоваваше анонимния злосторник, който ѝ беше продънил вратата с дистанционно управление, да намери смелост и да се покаже. Бележката си остана там да се вее на вятъра, без някой да ѝ обърне внимание. Нора ми се закле, че няма нищо общо с тази история – беше наясно, че е първа в списъка на заподоз​ рените не само заради разположението на гаражите, но и предвид рязкото ѝ, неподлежащо на контрол шофиране. Единственият ползвател на гаража освен нас беше госпожа А. За да не харчи купища монети всеки ден в машинката за паркиране, използваше мястото, което аз освобождавах сутринта. Бях я попитал дали случайно не се е блъснала тя във вратата на съседката, случва се, не беше нещо толкова сериозно и при всички случаи щях да поема щетата. Тя се извърна едва-едва: „Как ли пък не, аз да съм била. Сама си е продънила вратата оная, като я гледам с каква огромна кола се движи“.

– Абсолютно! – казва Нора в опит да убеди себе си и мен във версията, която току-що сме скалъпили. Излегнали сме се на леглото, единайсет вечерта е. – Точно така е станало, разбира се. Знаеш я колко е злопаметна.

– Това значи, че тя наистина е блъснала вратата.

Нора обаче ме смъмря:

– Какво ни пука на нас за вратата? Трябва да ѝ се обадим.

И така, на следващата сутрин, през паузата по време на упражненията по теория на групите, които съм провел по-разсеяно от обикновено, ако се съди по обърканите погледи на студентите, се обаждам на госпожа А. Искам ѝ извинение за обвинителния неделикатен тон, с който съм се обърнал към нея, и я уверявам, че ако това е причината да не работи повече за нас, я разбирам, но всички сме готови да поправим грешката си. Включвам в играта и Емануеле и това, колко му липсва.

– Няма нищо общо с гаража – отсича, – нямам сили, казах ви вече.

И към края на разговора, преди да си кажем довиждане с леко враждебен тон, за пръв път я чувам да кашля. Кашля различно, не както се кашля при смяна на сезоните. Кашлицата ѝ е дразнеща и я оставя без дъх, като че някой се забавлява да щрака с пръсти и прищипва трахеята ѝ.

– Какво ти е? – питам я.

– От кашлицата е. Не минава.

– Ходи ли на лекар?

– Не, но ще отида. Ще отида.