Черно и сребърно

Безсъние

Самоотлъчването на госпожа А. скоро се усеща вкъщи, сигнализирано от различни признаци на запуснатост, особено откъм бюрото на Нора. Купчините хартия, които и преди се състезаваха по височина като средновековни кули, сега достигат притеснителни размери, докато накрая се сриват една върху друга, за да образуват един-единствен куп бумащина. Измежду ненужните листове със сигурност има и важни: сметки за плащане, съобщения от училището на Емануеле, телефонни номера, които Нора упорито продължава да записва на хвърчащи листчета, и проекти за обзавеждане, които ще произведат у нея нервни токови импулси, когато клиентите ги поискат. Не че госпожа А. пипаше документите, или по-скоро се преструваше, че не го прави, но често, след като беше прередила купчините, за да почисти, пликът, който жена ми се побъркваше да търси от дни, се появяваше като по чудо: госпожа А. го оставяше най-отгоре върху другите, все едно се е натъкнала на него случайно.

– Обадиха ми се за обзавеждане на една вила в Шамоа – казва Нора един следобед. Говори на висок глас, за да преодолее бученето на прахосмукачката, с която гневно почиства на място, на което не личи да има нужда от това. – Добра поръчка е. Би била добра поръчка. Жалко, че ще трябва да откажа.

– Да откажеш? Защо?

– Защото виж ме на какво съм заприличала! Нямам време да дишам, какво остава да се занимавам с проект във Вал д’Аоста. Виждаш ли ги списанията на дивана? Там са от сутринта, имах намерение да ги чета, но няма да успея. – Отдалечава се прекалено: кабелът на прахосмукачката се откъсва от контакта с изщракване. Внезапната тишина я вцепенява. Вглежда се втренчено в списанията. – А има статии, които са ми важни – казва, – наистина са ми важни.

Обръщаме се за помощ към майка ѝ. Идва няколко пъти у нас с нежелание. Щом влезе вкъщи, изпълнява серия от предразполагащи ритуали: прави кафе, от което после посръбва, докато се движи между балкона и кухнята, и подръпва от цигарата си с претенцията някой да ѝ прави компания, после си връзва косата и взема чифт ръкавици и чиста престилка, слага си ги пред огледалото и изследва ефекта. След като се е превърнала в перфектната домашна помощница, се обръща към дъщеря си:

– Какво има за вършене, значи?

Нора вече е изгубила търпение:

– Всичко има за вършене, не виждаш ли?

Скарват се с такава ярост, че майка ѝ скоро напуска къщата, сломена. Преставаме да я викаме, преди да е минал и месец, и тя не предлага повече помощта си.

Краткият опит с момиче от агенция не води до нищо по-добро. На Нора ѝ се струва бавна и инертна; оплаква се, че момичето не знае добре италиански и не разбира какво ѝ нарежда и че няма чувство за ред.

– И те заглежда.

– Заглежда ме?

– Паднала си е по теб, очевидно е.

– Ти си луда.

– И затова ми прави напук, както когато счупи чайника. Знаеше колко държа на него. Не казвам, че нарочно го направи. Не точно. Беше вид подсъзнателна реакция.

Продължавам да твърдя, че накрая все ще намерим някого, трябва само да търсим още, обаче Нора едва ме слуша.

– Не. Няма да намерим никой – промърморва, – никой свестен. Никой като нея.

Докато жена ми си излива отчаянието през деня по все по-сърдит и капризен начин, аз го оставям за през нощта – още едно нещо, по което винаги сме се различавали (сънят ѝ, откакто я познавам, е несмущаема мистерия). Не бях страдал от такова безсъние от времето на доктората, когато бях приел, че съществува разлика от четири-пет часа между режима на останалите хора в града и моя, все едно живеех сам на някой меридиан в центъра на Атлантическия океан или все едно работата ми предвиждаше нощни смени. В последните години постоянството му намаля до неразположение, което можеше да се овладее с известно внимание, изостряше се само в преходните сезони. Сега обаче съм стигнал отново до притеснително постоянство: всяка нощ се будя точно в три и дълго се вглеждам в леката игра на сенките по прозорците, понякога чак до зори. Ако по време на доктората ми успявах все пак да наваксам изгубения сън, сега заради Емануеле и часовете, които водя, будилникът е нагласен за седем и половина и липсата на сън просто се натрупва и толкова.

За да се предпазя от безпокойството, продължавам наум сметките, които съм оставил наполовина недовършени през следобеда. Иска ми се да стана, да намеря лист хартия и молив, за да си запиша идеите, но нямам смелост. Нора ми е забранила да работя нощно време, откакто ѝ признах, че в такива случаи числата, буквите и функциите танцуват пред очите ми с часове и влошават положението. По време на принудителното будуване погалвам бедрото на жена ми с надеждата, че ще отвори очи поне за малко. В тези моменти също се случва да мисля за госпожа А. и да изпитам чувство на загуба и тъга.

Като дете и аз имах бавачка. Казваше се Тереза, за нас Терезина, и живееше от другата страна на реката. Не я помня добре, нямам спомен да съм я докосвал или прегръщал, не си спомням как миришеше. Хората са пълни с умиротворяващи сетивни спомени, топли спомени, към които да се връщат, но не и аз: лесно изтривам от съзнанието си всичко, което не е визуално. От Тереза разполагам само с фрагменти като формата на картофите, които режеше за пържене – на лодки, без да ги бели. Имам и спомен за чорапите ѝ, всъщност матови кафеникави чорапогащници, чиято дебелина оставаше постоянна във всеки сезон. И ми даваше пари, в това съм сигурен. Но най-ясно запазеният епизод с нейно участие, който измести всички останали, е от последния път, когато я видях. Бях вече ученик в гимназията и майка ми реши, че въпросният следобед трябва да бъде пожертван в посещение на бавачката ми. Запътихме се към кооперацията ѝ, от онези, старите, с парапети по коридорите, гледащи към вътрешния двор – спомнях си я като някакво очарователно място, обаче сега, когато вече бях юноша и не обръщах никакво внимание на нюансите, ми се видя безлична и някак жалка. Терезина живееше със семейството на сина си, с което деляха четири стаи, и прекарваше дните си, седнала в едно кресло, откъдето държеше под око свръхподвижната си внучка, която подскачаше около нея, а понякога и върху нея като някой макак. Така значи, за моето отглеждане родителите ми се бяха обърнали към бедна жена: не знам защо, но в онзи момент това откритие ме възмути. След обичайните любезности постояхме известно време, заслушани в свистящото ѝ дишане. Когато си тръгвахме, Терезина извади от портмонето си банкнота и настоя да я взема, беше като автоматична реакция от едно време. Бях ужасен, но разчетох правилно погледа на майка ми и приех.

Питам се какво ли наследство от спомени ще запази Емануеле от госпожа А., когато порасне. Вероятно ще бъде много по-оскъдно, отколкото си представям. Във всеки случай, постановявам, докато избутвам завивките за пореден път и нак​ рая избирам средния вариант (един крак отдолу, един отгоре), няма да съм този, който ще му предложи да отиде да я види. Когато една връзка приключва, по-добре да приключи рязко и окончателно, дори и да е между възрастна бавачка и детето ѝ.

Нора приписва завръщането на безсънието ми само и единствено на работата. Договорът с университета ще изтече след малко повече от година и за момента не е ставало дума за подновяване. Когато поразпитах прекия ми ръководител за вът​ решния конкурс, който университетът обещаваше да проведе от години, той разпери ръце:

– Какво да ти кажа? Чакаме да умре някой от старите. Обаче са държеливи.

Не добави друго, нито пък на неговите шейсет и шест години даде основателни признаци да клони към включване на самия себе си в групата на „държеливите“. Не обича много да се занимава с професионалното ми израстване, по-приятно му е да разнищва интригите в отдела и оттам политиката изобщо. Понякога задълбава така до девет-десет часа вечерта, когато коридорите опустяват и пазачите преграждат изходите с изключение на един страничен, който се отваря с магнитна карта (и ако си я забравил случайно, си загазил). Аз в общи линии кимам, като си драскам върху листа със сметките. Аз съм личната му публика и нямам избор. Мисля, че и на него не му е приятно да прекарва толкова часове с мен, винаги след това си тръгва ядосан, но иска да упражни правото си върху мен, а и да ме притисне в офиса си, все е по-добре от това, което го чака у дома. Без някога да ми е обяснил защо, когато се отвори дума за брак, става още по-отровен от обикновено. Когато му съобщих, че ще се женя, коментарът му беше толкова кисел, че отстъпваше само на реакцията на Нориния баща към нея („Важното е да се запазят отделни сметки, защото любовта си е любов, но парите са си пари“). Моят началник каза: „Има още няколко месеца дотогава, имаш време да размислиш“. На сватбата дойде сам, зае позиция до масата с бюфета, за да не пропусне някое ястие, и си тръгна с последните гости, доста подпийнал. Казаха ми, че на следващата сутрин не промълвил и дума за празненството, обаче се оплакал от някоя от храните, от която се почувствал зле.

Ироничната му констатация по адрес на най-възрастните професори ми стига, за да отложа с няколко месеца страха, че ще остана без работа. Така че отбелязвам промяна в съотношението на възможностите, касаещи академичното ми бъдеще – нарастване с няколко десети на квотата в полза на преместването ми в друг град или друга държава, или в полза на достойна капитулация, за да си пробвам силите в някоя по-малко престижна програма.

Вариантът за заминаване в чужбина успява да разклати семейното равновесие. Всеки път когато спомена на Нора за някой изследователски център, в който група от млади учени работи в близка на моята област и се занимава с „нещо наистина интересно“, всеки път когато я осведомявам доколко работата с моя ръководител разяжда невидими части от мен и каква полза бих извлякъл от това, да се измъкна от опеката му (бих започнал отново да спя нощем, сигурен съм), лицето ѝ потъмнява. Удостоява ме със съгласие под формата на разсеяно мърморене и чрез мълчанието, което налага веднага след това, ме умолява да не продължавам да работя по въпроса.

Научихме за бременността ѝ по времето, когато преместването ни в Цюрих, където бях спечелил четиригодишна стипендия, изглеждаше вече взето решение. Щях да замина няколко месеца преди Нора, за да може да роди в Италия и веднага щом бъдеха готови документите на бебето, щяхме да се отправим и тримата към най-извънземния кантон на извънземната Швейцария. Отидохме да проучим мястото заедно и да потърсим апартамент. Разгледахме три в един и същи квартал, където отсядаха повечето физици, тъй като предлагаше приемливо съотношение между стипендията и наема и защото имаше кино. Нора едва прекрачваше прага на апартаментите. Кимаше механично към брокера, докато галеше несъществуващия си още корем.

Хванат в капан между тази нейна странна апатия и собствената ми несигурност, щом приключихме с огледите, реших да я притисна. Е, кой от тях предпочиташе? Дали не беше по-добре да се откажем от някой и друг метър пространство в полза на малко дворче за когато детето проходи? Изброих аргументите за и против всяко от решенията. Тя ме изслуша, без да ме прекъсва. Когато заговори, тонът ѝ беше кротък:

– Не мога да живея с миризмата на индийска кухня, превзела стълбите. Не мога да живея на онзи мокет, нито на онези подове с мраморни шарки. И не искам да се разхождам с детето по тези улици. Сама. – Очите ѝ се навлажниха, но не се разплака. – Разглезено момиче съм, знам. И съжалявам много.

Проектът остана валиден още няколко седмици, дори след като Нора трябваше да остане на легло, когато госпожа А. започна да се вихри вкъщи, налагайки учтиво своя нов ред на стаите и навиците ни.

– Кой знае какви гадости ядат там – коментираше, когато посмеех да изведа на дневен ред въпроса за живота ни в Цюрих (много от забележките на госпожа А. се отнасяха за храната – започваха или свършваха с нея, а храненията представляваха кулминацията на дните ѝ).

Сигурен съм, че с Нора бяха обсъдили в подробности преместването и вече го бяха зачеркнали като възможност, но се задоволяваха да ми го внушат с чисто женска лукавост. Нора често проявява подобна решителност, състояща се от твърдо и любезно противопоставяне, по въпроси, засягащи двама ни: налага волята си парче по парче. С присъствие на духа не много различно от това, с което обзавеждаше чуждите къщи, подреди и моя живот, който преди нея беше оскъден и в безпорядък.

Двете изчакаха да усвоя решението им, след което ме удостоиха с благоволението да го формализирам. Една сутрин написах имейл от няколко реда, в който обяснявах, че поради усложнения в бременността на жена ми съм принуден да се откажа от стипендията. Ръководителят ми се възмути от подобно отстъпничество:

– Научните открития не обичат удобния живот, нито пък неудобните съпруги – заяви.

В действителност се радваше на отказа ми, тъй като никой друг нямаше да поеме бързо работата, която вършех за него (развитието на десетки диаграми на Фейнман и заместването в курса по теория на групите, и преписването на чисто на черновите със записките му, и числовите симулации, които трябваше да задам вечерта и да контролирам през нощта... всичко, което му помагаше да се рови в интернет през повечето време и само в редки случаи да се изявява на дъската в офиса си, като ми показва как алгебрата се лее от тебешира в ръката му без задръжки, в цялата ѝ безсрамна красота).

В онази вечер все пак, докато слизах по стълбите на най-модерното крило на института, изпитах и аз неочаквано облекчение, дори чувство на героизъм, че бях отхвърлил амбициите си в полза на спокойствието на Нора. Моите колеги емиг​ ранти щяха да се сдобият с ширнал се път към академичната слава и с просторни офиси в сгради от стъкло и метал, но щяха да живеят далече, далече не само от тук, но и от всяко друго място. Щяха да срещнат и да се оженят за чужденки, „удобни съп​ руги“, повечето принадлежащи на северния фототип, с които да говорят на трети междинен език, френски или английски, като дипломати. А аз? А аз пък имах Нора, която разбираше всяка тънкост в изреченията, които произнасях, и всеки скрит смисъл в онези, които избирах да не произнасям. Можех ли да се стремя към нещо повече от това? Да си представя, че ще го подложа на риск заради една стипендия, колкото и престижна да беше? Целият прогрес във физиката от самото ѝ начало, хелиоцентризмът и законът за всемирната гравитация, обединените перфектни уравнения на Максуел и константата на Планк, частната и общата относителност, многомерните струни, усукани около самите себе си, и най-далечните пулсари: цялата слава от тези открития, взети заедно, нямаше да бъде достатъчна, за да ми върне усещането за пълнота. Съзнавах, че чувственият екстаз е предназначен да трае определено време (константата на Планк не, тя щеше да остане завинаги), и имах достатъчно опит от връзки с жени, за да знам, че би могъл да се трансформира със същата скорост в своята пълна противоположност, но поне за тази вечер можех да се вкопча в него. На връщане към къщи минах по най-прекия път и купих от рибарницата пържени морски дарове, достатъчни да нахранят четирима. Цюрих никога повече не беше споменат.

А сега сме на началната позиция. Отново спекулирам с европейските дестинации, които биха примирили моите професионални нужди с очакванията на Нора и в които съществува поне едно начално италианско училище за Емануеле. Дърам, Майнц, Упсала, Фрайбург: никой не задоволява всички критерии наведнъж, затова ги зачертавам един по един. Когато списъкът свършва, се премествам върху друг: този с имената на колегите, с които ще си оспорвам следващото финансиране за изследователска дейност. Проследявам в интернет последните публикации на всеки един и броя използваните цитати в тях, вкарвам данните в една програма и пресмятам точките, за да ги сравня с моите. Имам основание – някой и друг показател в моя полза, при положение че оценяването е коректно и не подлежи на ходатайства от департамента – да мис​ ля, че мога да мина на следващия кръг.

И дори да стане така, след няколко години пак ще изпадна в несигурност, и после пак, докато съдбата не се намеси благоприятно (точен брой последователни счупвания на таза на петия етаж на Факултета по физика) или докато, по-вероятно, не се реша да се отърся от романтичната мечта, за да се отдам на конкретиката. Има свободни работни места в областта на финансите, на софтуера, на консултантската дейност: физиците умеят да боравят с големи количества информация, приспособими са и най-вече не се оплакват – така се говори.

Пред моя психотерапевт успявам да отложа самосъжалението за по-нататък и се обявявам за стъпил на земята или на път да стъпя. След като определя характера на депресията ми за „общо взето, философски“, ми препоръчва най-банален лексотан за най-лошите нощи.

И така, ето ни и тримата, всеки погълнат от себе си и от никой друг: Нора, която се оплита в множащите се задължения, Емануеле, който се опитва да заглуши чувството за липса, и аз, опрян на идеята за слабата ми психика. Понякога едно семейство на новобранци е и това: една свита мъг​ лявина от егоцентризъм с риск за имплозия.

Всичко това е достатъчно, за да забравя кашлицата на госпожа А., която междувременно се влошава дотам, че не я оставя да мигне. Още някой, страдащ от безсъние, и то не защото стаята ѝ е пълна с духове – нейните духове отдавна са се превърнали в най-добрите ѝ приятели – а защото всеки път когато си легне, гърдите ѝ започват да клокочат, докато не се върне в седнало положение, за да отпива още вода или още сладникав сироп.

Престанала да ходи и на църковна служба, защото пречи, забелязала, че започват да я гледат неодобрително и раменете на стоящите пред нея потръпват раздразнено. Последната неделя си тръгнала малко преди причестяването, като нас​ тъпила непохватно жената до нея, докато се опит​ вала да излезе от реда. Кашлицата ѝ отеквала, усилена от високия гол свод по непоносим начин.

Докато се връщала към къщи по прекия път между брезите, се питала, водена от гняв и не без страховитото чувство на съмнение в богохулство, дали цялата работа с причестяването – цялата „работа“, ето един израз, който се появява на устата ми, когато говоря за нея, използваше го непрекъснато: „хубава работа“, „каква е работата тука?“, „трябва да оправим тая работа с чорапите“, всяко нещо определяше като някаква работа – та докато се прибирала вкъщи онази сутрин, се питала дали специалната атмосфера, която се създава около причестяването, не била в крайна сметка замислено представление, постигнато чрез пеенето, чрез думите, нашепвани от свещеника, чрез хората, застанали на опашка със събрани длани и наведени глави. С тази мисъл започнало бавното отдръпване на госпожа А. от една вяра, която не познавала съмнения и която точно тогава щяла да ѝ бъде по-нужна отвсякога. Повече нямало да се изповяда, дори когато краят наближи. От един момент нататък мисля, че прецени, че този път е ред на Господ да ѝ иска прошка.

Едно от редките ни търкания се отнасяше именно до религията. За известно време си беше втълпила, че трябва да научи Емануеле да се моли, без особено да се интересува от мнението ни. Не, че Нора и аз бяхме напълно против, но бяхме избрали да сключим граждански брак и никога не бяхме влизали заедно в църква, освен на чужди церемонии или от чисто туристически интерес. По административно-религиозни причини аз бях подложен на свещения акт на кръщенето на дванайсет години, заедно с първото причастие и миропомазването, нещо като изгодно три в едно (баща ми, съвсем на друго мнение по въпроса, се представи на свещеника с изпъната напред ръка и му промърмори нещо за Галилей, отричането от вярата и кладите, от което той побледня). Както ненадейно се появи, така и бързо угасна моята отдаденост на вярата.

Нора просто винаги е била хладна по отношение на вярата: доколкото ми е известно, никога не се моли и откакто я познавам, носи на врата си една абаносова броеница, без да се замисля за символичното ѝ значение, а само защото ѝ харесва как ѝ стои.

– Какво лошо има? – отговори ми, когато проявих недоумение към едно толкова повърхностно отношение.

Емануеле, изглежда, притежаваше усет за нашата двойственост по отношение на религията. На масата се впускаше да нарежда молитвите на госпожа А., като ни предизвикваше с поглед. Ние продължавахме да ядем, все едно че нищо не е било. Ако не престанеше, Нора му казваше любезно, но твърдо, че това не е подходящият момент и че е по-добре да запази молитвите за когато е сам в леглото.

Питам се дали вярата щеше наистина да пусне корени в сина ни, ако госпожа А. беше имала време да я подхранва. Може би щеше да е цяло щастие за него: едно каквото и да е кредо, смислено или не, сложно или просто според случая, все е по-добре от липса на кредо. Понякога ми се струва, че ние, възпитани като младежи в господството на непоклатимата логика, израсли вътре в загражденията на строгата научност, изпитваме по-големи затруднения от другите: виждаме твърде много от безкрайната последователност от грешки, плъзнали по света между индивиди, събития и поколения, но това, че ги виждаме, не означава, че знаем как да се справим с тях. Може пък да е имала право госпожа А. да повери настроението си отчасти в божиите ръце, точно както и на хороскопа по радиото в седем сутринта. Може би има право Нора да носи на врата си броеницата с лекота.

За няколко месеца от католическата вяра на Емануеле не остана и следа.

Наблюдавах го по време на погребението на госпожа А.: не успяваше да следва дори Отче наш, липсваха му някои думи и със задъхване подхващаше отделни откъси, като се озърташе в опит да чуе от другите. За момента Исус се нареди сред многото истории, които са му били разказвани.

За влошеното състояние на госпожа А. разбираме от телефонно обаждане. Една вечер Нора ѝ звъни. За толкова години Бабет нито веднъж не набра нашия номер, подозирам, че винаги е плащала само началната такса на телефонната сметка и нито цент повече. На Нора ѝ е трудно да разбере какво казва, защото кашлицата я прекъсва постоянно. Първо отишла при лекуващия лекар, който ѝ предписал инхалации с кортизон, но не помогнали. Така загубила петнайсет ценни дни. Когато се върнала, той я препратил по спешност при колега пулмолог, който назначил първо рентгенова снимка и после, когато видял резултата, и скенер с контрастно вещество.

– Скенер? – пита Нора панически, привличайки и моето внимание.

Да, скенер, обаче резултатът още не е пристигнал. С рентгеновата снимка пък минала по обрат​ ния път: след пулмолога, който ѝ показал едно петно отдясно – „може да е огнище, начало на бронхопневмония или съсирек, засега нека го наричаме сянка“ – се върнала при лекуващия лекар, единствения, който винаги се изразява ясно, и така направил и този път. Докторът държал снимката пред очите си дълго време, като я разглеждал на светлината на прозореца. После ѝ я върнал, разтъркал клепачи с длани и просто изрекъл: „Желая ви късмет“.

При тези думи госпожа А. избухва в силен плач. Скенер или не, разбрала е. Докато Нора с разширени и плувнали очи прави с пръсти едно Р, главно „р“ за Рак, и оформя другите букви с устни, а после доближава показалец до гърдите си, госпожа А., задавена от кашлица и хълцане, ломоти нещо за една птица, която дошла при нея в края на лятото и ѝ донесла скръбната вест.