Черно и сребърно

Стаята с реликвите

Косата на госпожа А. не започва да пада след първия цикъл химиотерапия, нито след втория. Вместо това непрекъснато повръща, което може би е по-лошо. Разположила е три легена на стратегически позиции – до дивана, под леглото и в банята – и изобщо не се стеснява да обяснява как ги използва редовно. Задръжките по отношение на телесните функции никога не са били присъщи на характера ѝ, тя е директна жена, от онези – както би се описала – които обичат да представят нещата такива, каквито са. Това, което не може да търпи, е, че в селото ѝ всички я питат как е. За тумора са информирани само Джулиета и още две приятелки и никоя от тях не е прекалена клюкарка, но тя си дава сметка, че темата за нечия болест е твърде сочна и тя самата в миналото се е възползвала от състоянието на този или онзи, за да подхранва ненужни брътвежи. На кого му пука. За месец и нещо е отслабнала с шест кила, изтощението ѝ е видимо, така че не се учудва, че всички я питат за здравето ѝ. За да избегне затруднението, е свела излизанията до минимум и предпочита да пазарува на пазара в Алмезе, на няколко километ​ра по-нататък в посока към долината: и без това ѝ е на път на връщане от болницата.

Лекарите не ѝ препоръчват сурови зеленчуци, консервирани в зехтин храни и колбаси – всички те съдържат потенциални бактерии, които биха застрашили имунната ѝ система, срината от лекарствата. Нещо като диета на бременна жена, която тя не е имала възможност да изпробва при по-благоприятни обстоятелства. И точно като бременна жена през малкото свободно време, което ѝ остава от терапията и последиците ѝ, задоволява спорадичните желания за определени храни, които започват да се проявяват ритмично и които тя иронично нарича „моите прищевки на бременна“.

Един ден се качва в колата и пътува с километ​ри само защото си е спомнила за хляба, който пекат в една фурна на дърва в Джавено. Не си е позволявала подобни прищевки през целия си живот в името на приличието, в името на... в името на какво? Много пъти преди това ѝ се е дояждало от този хляб и не си е позволявала да отиде да си го купи, защото ѝ се е струвало неудачно да предприема сложни действия заради един каприз. Сега се вкопчва в желанията, призовава ги, защото всяко от тях е предизвикано от една потрепваща жизненост и я разсейва за броени минути от съкрушителната мисъл за болестта.

От хладилника ѝ изчезва първо пармиджаното, после останалите сирена, червеното и бяло месо. За месото, обяснява ми, не е виновно гаденето, обаче вече не усеща нито миризми, нито вкусове, а да дъвчеш парче месо, без да усещаш вкуса му, е като да държиш в уста нещо мъртво, което през цялото време ти напомня, че е мъртво: накрая ти е невъзможно да го преглътнеш.

– Снощи ми се приядоха грах и яйца. Сготвих си ги и ги изядох с удоволствие. После се закашлях и повърнах всичко. Край, приключих и с яйцата, и с граха.

Госпожа А., която не пренебрегваше и най-смелите традиционни храни – печени жабешки бутчета, варени охлюви, гълъби и шкембе, мозък и пържени дреболии – вече не е в състояние да изяде едно невинно ястие като грах с яйца.

– И водата, представяш ли си? И от нея ми се повдига.

От декември нататък през цялата година оставащ ѝ живот ще пие само газирани напитки – кока-кола, оранжада, битер портокал – и ще се изхранва предимно със сладкиши като някое непоправимо дете с вредни навици.

Решавам да отида да я видя. Осведомен за абсурдната ѝ диета, ѝ купувам цял поднос пиемонтски целувки[4], слепени с шоколад (след като констатирам успеха им, ще се появявам със съвсем същия поднос при всяко следващо посещение до края, докато откаже и тях). Една слънчева неделна сут​ рин отиваме с Емануеле, който в чест на дезертиралата си бавачка е понесъл една много цветна рисунка, прилична на халюцинация, на която летящи нимфи с розови, лилави и сини коси се реят в небе, осеяно с чудовища.

– Кои са тези? – питам го.

– Нежни феи.

– А тези?

– Покемони.

– Аха.

Жалко, че после решава да опакова рисунката: навива листа на бонбон и го облепва с тиксо. На госпожа А. подава една капсула от омачкана и лепкава хартия. Тя я оставя встрани в недоумение. Вече няма време да се занимава с непоследователната креативност на Емануеле, сега ѝ е ред да се грижи за тялото си, да взема всичките си лекарства и да следи за ефекта от тях, повече страничен, отколкото благоприятен. Имам ясното предчувствие, че рисунката ще свърши в кошчето веднага щом си тръгнем.

Емануеле не може да разбере нищо от ставащото, нито че болестта води до егоцентризъм, не възприема госпожа А. като различен човек от жената, която се е грижила за него, за него и за никой друг, която го е следвала в шантавите му измислици, където и да са били насочени, и го е отрупвала с почести като принц. Когато усеща внезапната студенина, се изнервя и става нетърпим, разбирам го от начина, по който променя гласа си, винаги прави така, когато иска да бъде отново център на внимание. Госпожа А., от друга страна, не се задълбочава или не иска да разбере какво минава през главата на детето. Намирам се между два бушуващи огъня от очаквания и разочарование: от едната страна – една болна възрастна жена, от другата – ученик в началното училище, и двамата устремени да прив​ лекат всички погледи върху себе си от страх да не изчезнат в противен случай.

Изпращам Емануеле да играе на двора, въпреки че е твърде студено. Той протестира, но накрая се подчинява. От вратата ме стрелва с един от най-лошите си погледи.

В дома на госпожа А. имаше една стая, в която парното беше изключено от години, стая, която не приличаше нито на хол, нито на кабинет, а по-скоро на място за съхранение на реликви. Тъй като през зимата температурата в нея беше по-ниска с поне десет градуса в сравнение с останалата част на апартамента, влизането там създаваше усещане, че влизаш в катакомба. Прозорците имаха допълнителни крила с цветни стъклописи на женски лица в профил – не помня името на стъклописеца, но госпожа А. го произнасяше винаги с голямо уважение – затова и светлината, която се процеждаше през тях, също беше оскъдна като в гробница. Всичко вътре напомняше за Ренато.

На една ниша в стената бяха монтирани раф​ тове и на всеки от тях беше изложена различна колекция. Смесицата от епохи и стилове сочеше, че зад избора стои особено непоследователна личност или пък напълно лишена от предразсъдъци: имаше десетина статуетки от предколумбовата епоха, няколко преспапиета със странни форми, каквито не бях виждал другаде, следваха скулптури от рисувана керамика със съмнителни качества и най-различни вази от сребро и месинг. Ниска маса с двойно дъно, облечено в зелено сукно, приютяваше в средата на стаята двайсетина джобни часовника на еднакво разстояние един от друг, със стрелки, сочещи дванайсет. От тази разнородна сбирка си проличаваше стремежът на вехтошаря Ренато да се превърне в експерт по антики – почти достигната цел, но никога напълно. Госпожа А. си даваше сметка, а може би не, невъзможно беше да се каже, но за нищо на света не бе склонна да омаловажи необоснованите стремления на мъжа си. От целия ѝ житейски опит най-неочаквано и вълнуващо беше се оказало да му помага в продажбата на експонатите и само мисълта за това я изпълваше с гордост.

Най-ценният материал беше струпан зад лакиран параван с ориенталски мотиви: петдесетина картини, всичките с доказана автентичност и различни размери. Знам със сигурност, че между тях имаше творби на Алидже Сасу и на Романо Гадзера, поне две от школата на Феличе Казорати и няколко от футуристичния период, макар и не от най-известните му представители. Госпожа А. сподели с мен и за едно масло на Джузепе Миниеко, Младоженците, което Ренато така и не пожелал да продаде въпреки настояването на един лекар, който всяка година вдигал офертата: тази картина, твърдеше тя, ѝ напомняла за тях двамата, както и за мен и Нора.

В действителност така и не видях нито една картина. Госпожа А. ми показа само хартиените обвивки, всичките еднакви, и единствения път, когато се осмелих да надникна зад пролуките на една опаковка, пристъпи, за да ме спре. Повече не направих опит.

– Какво смяташ да правиш с тях? – питам я в деня, в който съм ѝ на гости с Емануеле, обхващайки с жест цялата стая.

Неделикатен въпрос, който не съм обмислил добре, но пък се чувствам длъжен да я предупредя за риска от разпиляване на съкровището ѝ, съкровище, така дълго съхранявано в един неподозиран апартамент на една неподозирана кооперация. Който и да дойде след нея, няма да прояви към него дори минимално внимание, със сигурност не каквото тя очаква, защото няма как да се сравни с отдадеността на цял един живот. Госпожа А. все още може да си позволи лукса да предопредели съдбата му, да реши бъдещето на всеки от предметите точно както пожелае.

– Добре са си тук – отговаря.

Въпросът предизвиква моментално отдръпване, усещам го по начина, по който ме подканя да изляза от стаята, за да се преместим в хола – казва, че ѝ е станало студено. Знам за какво мисли и не мога да я виня. Въпреки че не допускам да съм проявил тенденциозност, трябва да призная, че когато зърнах картината с жената, белеща праскови, за момент си я представих окачена в спалнята ни с Нора, най-после придаваща достойнство на една стена, за която така и не намерихме нещо подходящо, нещо, което да сметнем за достатъчно интимно, за да си стои там и да ни наблюдава отгоре всяка нощ, будни или заспали.

След онази неделя ходих още веднъж в апартамента на госпожа А. Беше починала четири месеца по-рано. В крайна сметка ни беше завещала част от мебелна гарнитура – една маса и един шкаф от двайсетте години в цвят сметана, и трябваше да ги взема, преди да са продали апартамента. Тези мебели бяха единственият ни подарък от Бабет и всичко, което ни остана от нея. За Емануеле не се беше погрижила.

В Рубиана ме очакваха двете ѝ братовчедки, Вирна и Марчела. Масата и шкафът бяха единствените останали мебели заедно с разни кашони с дреболии: тенджера под налягане, две кани от пластмаса и сервизът от чаши с позлатените краища.

– Тези ще ги дадем за благотворителност – каза Вирна.

– Благородно намерение – отговорих без сянка сарказъм.

От полилеите, от колекцията часовници и от статуетките от предколумбовата епоха, от картините и от стенния часовник в хола – нито следа. Липсваха и допълнителните крила на прозорците, дневната светлина нахлуваше в стаите безпрепятствено със сила, която тук не биваше допускана преди. Ето един оголен, плячкосан апартамент, ето светкавичното разформироване на един живот, посветен на опазване на старините. Госпожа А. имаше достатъчно време, месеци наред, да осигури на реликвите приемственост и да им придаде смисъл, а не беше направила нищо. След пос​ тавянето на диагнозата не се занимаваше с нищо друго освен с това, да си съсипва дните, всеки един ден, за да си осигури някой и друг в повече. От нея и от всичко, което беше пазила в продължение на целия си живот, не бяха останали следи, всеки предмет беше преразпределен на място, с което нищо не го свързва и където няма дори и намек за произхода му, всяка част от обзавеждането от пазител на спомени се беше превърнала във вещ за продан.

Горката, глупава госпожо А.! Остави се да те измамят, смъртта се подигра с теб, а и болестта още преди нея. Къде са картините, които криеше зад паравана? Години наред дори не ги погледна, да не би прахта да ги повреди. Дори параванът изчезна, сигурно е изоставен в някой влажен склад, опакован в целофан и повдигнат от пода на палети. Трябва да се мисли за бъдещето, госпожо А., винаги. Все се хвалеше колко си мъдра, как всичко си научила от опит, но не се оказа много полезно, за съжаление. По-добре да беше мислила повече, защото чувството ти за практичност не можа да спаси нито теб, нито притежанията ти. Краят не прощава, държи сметка дори за най-малката вина, за най-невинния пропуск.

Сложихме масата в кухнята. Емануеле я позна и я обиколи, без да я докосва, все едно се питаше през кой пространствено-времеви тунел е пренесена от дома на госпожа А. до тук. Първата вечер ни беше странно да ядем на нея, никой от нас не беше свикнал със студенината на мраморния плот, с гладкото усещане на допир с ръцете. Изкуствената светлина се отразяваше в очите ни от светлата повърхност, цялата стая изведнъж беше станала по-бляскава.

– Трябва да сложа по-слаба крушка – казах.

– А, да – отговори Нора разсеяно. После добави: – Не ти ли се струва, че се храним заедно с нея?

За бюфета нямаше място, беше прекалено дълъг и заемаше прекалено много място за малката ни градска кухня. Сложихме го в мазето в очакване да му се измисли нова роля, което едва ли щеше да стане. Една сутрин слязох да го почистя и да го намажа с продукт срещу дървояди, защото забелязах, че по ъглите се е натрупал фин дървен прах. Когато отворих горните вратички, забелязах, че по вътрешните стени бяха залепени няколко статии от вестник, като всеки лист беше датиран отгоре с химикалка: 1975 или 1976 година. Годините, в които Ренато още е бил жив, но вече в тежко състояние. Доколкото знаех, госпожа А. имаше шкафа от една негова леля, може би беше сватбен подарък.

Прегледах заглавията на изрезките, като се опитвах да проумея логиката на критерия за селекцията.

Тъмни сделки, арестуван висш полицай

Пентагонът и ЦРУ са предизвикали сушата в Куба?

ITT потвърди, че е финансирала преврата срещу Алиенде

Държавните многофамилни жилища ще се топлят със слънчева енергия Заплата от един милиард за президента на козметична фирма Сан Джорио: смърдящо сметище

Тя на 50, той на 67: „Беше чиста любов от пръв поглед“

При пръв прочит статиите, общо към четиресет, не изглеждаха свързани. Единственият очебиен факт беше, че не ги е подбирала госпожа А. (съмнявам се, че имаше точна идея къде се намира Куба или пък че свързва името Пентагон с нещо различно от геометрична фигура с пет страни). И все пак, докато местех поглед от едното крило на другото, от едно вестникарско каре на съседните му, започнах да схващам, че темите не бяха толкова разнообразни и статиите се придържаха към някои основни насоки. Преброих ги и ги разделих по сюжети. Крайният резултат учудващо сочеше, че по-голямата част се отнасяше за ЦРУ, ФБР, обтегнатите отношения между Съединените щати и Фидел Кастро. Госпожа А. никога не бе споменавала, дори и в последните ни разговори, Ренато да е проявявал особен интерес към интригите на властта. Вратите на шкафа обаче ми представяха един мъж, привлечен от конспирациите, който беше залепил изрезките една до друга вероятно за да се добере до общата картина, разкриваща измамата, в която обществото го е въвлякло. Може би дори ставаше дума за нещо повече, може би Ренато е сътрудничил на тайните служби – госпожа А. не пропускаше случай да го опише като непредвидим човек с няколко живота, което го правеше толкова интересен, но най-вероятно един сътрудник на службите не би залепил изрезки за ЦРУ от вътрешната страна на кухненския шкаф.

Едно каре, маркирано с флумастер, информираше за десетте най-могъщи фирми в света по данни от 1973 година. „Крайслер“ беше на пето място. Ако Ренато знаеше какво се случи междувременно, как „Крайслер“ се превърна в пепел и сега я командва един негов земляк, щеше да помис​ ли, че планетата е обърнала посоката на въртене около оста си.

Ако моите и Норините мебели един ден се окажат на търг, ако ги намерят под пепелта на изригнал вулкан, няма да открият в тях почти нищо от нас, най-много някоя набързо направена драсканица на Емануеле, подобна на скална рисунка, отнасяща се до периода, в който се домогваше до всеки ъгъл вкъщи, въоръжен с флумастери. Археолозите от бъдещето няма да се натъкнат на снимки, малкото, които имаме, са качени на твърдия диск на компютъра, който ще бъде отдавна излязъл от употреба, когато бъде намерен. Нора и аз сме странни маниаци иконоборци: нищо не пазим, не си разменяме нито писма, нито бележки (с изключение на списъци за пазар понякога), по време на пътувания не си купуваме сувенири, защото повечето са проява на лош вкус, а и вече са еднакви по всички краища на света, и откакто апартаментът ни беше посетен от крадци, не съхраняваме злато или бижута, просто нямаме такива. Нашето съвместно съществуване е поверено на добрата ни памет и на тази на силициевата мат​ рица. Да, ние двамата също, Нора, забравяме за бъдещето. Нямаме сватбен албум, как е възможно? А някой ден ще се почувстваме достатъчно далече от този момент, за да поискаме да го преживеем отново, поне на снимка.

Бъдещите археолози, които ще издухат пепелта от дома ни, ще намерят само металните части от твоето софистицирано обзавеждане и ще им трябва време, за да възстановят оригиналната му красота, ще се натъкнат на малко предмети и почти никаква украса, също и в стаята на Емануеле, която от година на година се опразва все повече от играчки и цветове, защото всичко, което го занимава, вече е в паметта на мобилната конзола. Питам се какво ли може да им подскаже, че в тези стаи е живяла двойка, впоследствие семейство, и че са били щастливи заедно, поне в продължение на дълги периоди.

Ако пък, по силата на сложен процес на фосилизация, някое разпокъсано парче вестник оживее в контейнера за хартия, преди да се разпадне, и проследят заглавията, както направих аз със заг​ лавията от шкафа на госпожа А., сигурно ще си помислят, че са от някакво второ Средновековие, от още една тъмна и безнадеждна смяна на хилядолетия. Или пък не, нашето време изглежда толкова тежко и компрометирано само на нас, както на Ренато е изглеждало тежко и компрометирано неговото, защото се поддаваме на внушения и защото всяка епоха съдържа в себе си нахално надвисналата заплаха от катастрофа.