Черно и сребърно

Госпожа А.

В деня на трийсет и петия ми рожден ден госпожа А. внезапно изневери на ината, който в моите очи беше най-характерната ѝ черта, и предварително заела позиция върху леглото, което вече изглеж​ даше несъразмерно за тялото ѝ, накрая напусна познатия ни свят.

Онази сутрин бях отишъл на летището да пос​ рещна Нора, която се връщаше от кратко работно пътуване. Макар да беше късен декември, зимата се бавеше и монотонната шир от двете страни на магистралата се белееше, обвита в тънък слой мъгла, възнамеряваща сякаш да замести снега, който така и не се решаваше да завали. Нора отговори на позвъняване по телефона, но не говореше, по-скоро слушаше. Каза: „Добре, разбрах, значи, във вторник“, после прибави едно изречение, с което опитът ни е научил да заместваме в случай на нужда липсващите подходящи думи:

– Може би е по-добре така.

Спрях на първата отбивка, за да може да слезе от колата и да се отправи сама към някаква неоп​ ределена точка на паркинга. Плачеше тихо, дясната ѝ ръка покриваше в шепа устата и носа ѝ. Едно от безкрайните неща, които научих за жена ми за десет години брак, беше нуждата ѝ да се изолира в моменти на мъка. Изведнъж става недосегаема, не позволява на никого да я утешава, оставя ме да стоя отстрани като ненужен зрител на страданието ѝ – опърничавост, която ми се е случвало да взема за липса на благородство.

През останалата част от пътя карах по-бавно, струваше ми се удачна форма на уважение. Поговорихме за госпожа А., спомнихме си някоя и друга забавна случка от миналото, макар че ставаше дума по-скоро не за забавни – не разполагахме с такива по неин адрес – а за обичайни случки, обичайни и дотолкова пуснали корени в семейния ни живот, че добиваха митично измерение: неизменната сутрешна сводка за хороскопа, който беше слушала по радиото, докато ние още спим; начина ѝ да си присвоява цели периметри от къщата, особено кухнята, дотам, че ни се струваше редно да ѝ искаме разрешение да отворим собствения ни хладилник; сентенциите, с които прекратяваше излишните според нея усложнения, които ние, младите, си създавахме; войнствената ѝ мъжка походка и колко неизлечимо стисната беше – помниш ли оня път, когато забравихме да ѝ оставим пари за пазар, как опразни буркана с монетите, като събра и последната стотинка.

След няколко минути мълчание Нора добави:

– Обаче каква жена! Нашата Бабет. Винаги на линия. Ето и сега, изчака ме да се върна.

Не ѝ обърнах внимание, че побърза да ме изключи от цялостната картина, не ми достигна кураж да ѝ кажа за какво си мислех в момента: че госпожа А. изчака рождения ми ден, за да си отиде. Така че и двамата си изфабрикувахме по една лична дребна утеха. Не ни остава друго пред нечия смърт, освен да измислим дребни смекчаващи обстоятелства, да припишем на умрелия един последен грижовен жест, който той е запазил специално за нас, да открием в съвпаденията някакъв обмислен план. И все пак днес, след неизбежното отрезвяване с времето, не ми се вярва да е било точно така. Страданието беше отнесло госпожа А. далече от нас, а и от всички, много преди онази декемврийска сутрин, беше я изтласкало в едно далечно ъгълче на света – точно както Нора се беше отдалечила от мен на отбивката от магистралата – и оттам тя ни беше обърнала гръб.

Наричахме я така, Бабет, харесвахме този прякор, защото внушаваше принадлежност, а и на нея ѝ харесваше, защото си беше лично неин и звучеше фриволно с френското окончание. Мис​ля, че Емануеле така и не разбра смисъла му, някой ден може да му попадне разказът на Карен Бликсен или по-вероятно филмът[1] и тогава ще направи връзката. Така или иначе, прие с радост превръщането на госпожа А. в Бабет от един момент нататък, в неговата Бабет, и подозирам, че асоциираше прякора с чехлите ѝ, просто по съзвучие[2], чехлите, които гледачката му нахлузваше още с влизането у нас и оставяше един до друг до шкафа в коридора в края на деня. Когато Нора забеляза плачевното състояние на подметките им и я снабди с нови чехли, тя ги заточи в килера и никога не ги обу. Такава беше, никога нищо не променяше, противопоставяше се на промените телом и духом и въпреки че упорството ѝ беше смешно, понякога направо глупаво, не мога да отрека, че ни харесваше. В нашия живот – моя, на Нора и на Емануеле – който по онова време изглеждаше подложен на ежедневни революционни промени и се огъваше застрашително на вятъра като младо растение, тя беше стабилният елемент, убежището, беше като прастаро дърво с толкова широк ствол, че не можеха да го обхванат три чифта ръце.

Превърна се в Бабет в една априлска събота. Емануеле вече говореше, но още седеше в бебешкото столче, така че трябва да е било преди пет или шест години. Госпожа А. от месеци настояваше да ѝ отидем на гости на обяд, поне веднъж. Нора и аз, експерти в отклоняването на покани с дори смътен привкус на семейни събирания, дълго време успявахме да се измъкнем, но госпожа А. не се обезкуражаваше и всеки понеделник подновяваше с готовност поканата за съответния уикенд. Предадохме се. Пътувахме с колата към Рубиана в състояние на странно съсредоточаване, като че ни предстоеше да направим нещо против спонтанната ни воля, изискващо извънредно усилие. Нямахме навик да сядаме на масата с госпожа А., не още: въпреки постоянното ѝ присъствие отношенията ни се ръководеха от неписана йерархия, според която тя сновеше на крак, докато ние се хранехме и обсъждахме нашите си неща. Възможно е по онова време още да сме си говорели на „вие“.

– Рубиана – промълви Нора, загледана недоумяващо в хълма, обрасъл с гъста гора. – Представи си да си прекараш тук целия живот.

Разгледахме тристайния апартамент, в който госпожа А. прекарваше самотния си живот на вдовица, и се впуснахме да правим пресилени комплименти. Нямахме много информация за миналото ѝ – Нора знаеше съвсем малко повече от мен – и като не можехме да придадем емоционална стойност на това, което виждахме, обстановката ни изглеждаше ни повече, ни по-малко от една ненужно натруфена къща, донякъде кичозна и много чиста. Госпожа А. беше подредила безуп​ речно кръглата маса в хола със сребърни прибори, строени върху покривка с цветни мотиви, и тежки чаши с позлатен кант. Самият обяд, помис​ лих си, изглеждаше като претекст да се употреби сервизът, който очевидно не беше ползван с години.

Прелъсти ни с меню, което изглеждаше като синтез на специално подбраните ни предпочитания: супа от леща и бакла, котлетчета във винено-лучен сос, гратен от фенел в съвсем лек сос бешамел и салата от слънчогледови листа, откъснати лично от нея, фино накълцани и подправени с горчица и оцет. Още пазя в съзнанието ми всяко ястие заедно с физическото усещане за постепенния преход от началната скованост към отпускането ми в прегръдката на тези кулинарни милувки.

– Точно като Бабет! – възкликна Нора.

– Като кой?

Разказахме ѝ историята и госпожа А. се развълнува, докато слушаше и си се представяше на мястото на готвачката, която напуска „Кафе Англе“, отива да прислужва на две възрастни стари моми и похарчва всичките си спестявания, за да им приготви незабравимо угощение. Избърса очи с края на престилката си и веднага се обърна с гръб, като си даваше вид, че върши нещо.

Минаха години, преди да я видя да плаче отново, този път не от умиление, а от ужас. Вече бяхме достатъчно близки, за да не изпитвам неудобство да хвана ръката ѝ и да кажа:

– Ще се справиш. Много хора се предават, но ти познаваш болестта, защото веднъж вече си се изправяла срещу нея. Достатъчно силна си.

И го мислех наистина. После обаче видях как започна да чезне толкова бързо, че дори не намерихме начин да се сбогуваме подобаващо, не ни остана време да намерим точните думи, за да изразим какво означаваше за нас.