Черно мляко

Знаци

В Истанбул е пладне. Аз съм на парахода „Циганка“ наречен така заради това, че все подскача по синята вода, докато прекарва пътници между островите и континента. Млади влюбени, които се целуват тайно, гимназисти, избягали от училище, чиновници, удължили обедната си почивка, фотографи, помъкнали фотоапарати, търговци, които са натоварили по раниците стоката си, туристи, които са си просто туристи… Хора с всякакви професии са се озовали някак на плавателния съд с вид на орехова черупка, който се люшка насам-натам. Аз съм притисната в ъгъла. С книги върху скута съм седнала между възпълна жена и спретнат възрастен господин. Прибирам се от един от островите, където съм взела интервю за литературно списание. Момичето от града, което си отива вкъщи. Само.

Малко след като корабът напуска пристанището, забелязвам, че съм забравила бележника си на мястото на интервюто. Изведнъж ми докривява. Защо вечно забравям нещо? Чадъри, мобилни телефони, витамини, гримове, червила, ластици за коса, ръкавици… Забравям недоядени сандвичи, които съм оставила за няколко минути, забравям по обществените тоалетни сребърните си пръстени, които съм свалила, за да си измия ръцете. Веднъж дори забравих буркан с две костенурки в него, подарък за рождения ми ден от скъпа приятелка. Така и не намерих сили да призная пред нея, че още същия ден съм изгубила подаръка й, и затова през следващите седмици, попиташе ли ме тя за костенурките, аз си съчинявах някакви небивалици.

— О, чувстват се страхотно, тъпчат се с цикламите ми, дебелеят.

Друг път казах:

— Знаеш ли, завчера една от костенурките се измъкнала от буркана, без да забележа. Търсих я къде ли не, а нея я няма и няма. После включих нощната лампа и що да видя! Костенурката си се разположила върху електрическата крушка. Сянката, която хвърляше върху стената, беше като на чудовище.

Продължих да си измислям какви ли не приключения с двете ми костенурки, докато един ден приятелката ми ме погледна в очите и ме помоли да спра. Гласът й изведнъж се сниши до шепот и тя ми заяви, че искала да сподели нещо с мен.

— Тежи ми на съвестта, искам да си го призная — каза приятелката ми. — Когато купих костенурките, се притеснявах дали изобщо ще се грижиш добре за тях. Но ти доказа, че греша. Справяш се блестящо, дължа ти извинение.

Прехапах устна и застинах, без да дишам. Такава, значи, била работата. После вече не можех да си съчинявам истории за костенурките и след няколко дни бе мой ред да направя признание. Казах на приятелката си, че не ми дължи никакво извинение и че не тя, а аз трябва да искам прошка, при това неведнъж, а цели два пъти: че съм била толкова небрежна и че после съм я лъгала. След това обясних, че костенурките така и не са се добрали до дома ми.

— Знаеш ли, нещо ми подсказваше, че се е случило това — рече приятелката ми след дълго неловко мълчание. — Когато ми разказа как костенурките ядели направо от ръцете ти слънчогледово семе, се запитах дали не ги бъркаш с канарчета от клетка.

За мое облекчение тя прихна и аз също се засмях. Започнахме да се шегуваме колко съм немарлива. Всъщност не възразявах. Бях притеснена, че съм изгубила подаръка, но иначе случката не пораждаше в душата ми самокритика. Не беше ли все едно дали умея да се грижа за нещо? В края на краищата това бяха костенурки, а не бебета.

Изведнъж параходът се разтриса като великан, който се протяга след сън. За миг всички ние, пътниците, изпадаме в паника. Устните се движат неспокойно, ръцете се пресягат — да се вкопчат в нещо. Малко по-нататък има руски танкер, който вдига огромни вълни. Наблюдаваме го притеснени и веднага щом вълните се смаляват, приключваме с молитвите, разтваряме стиснати на юмруци длани и пак потъваме в летаргия.

Но аз си имам други грижи. Откакто забелязах, че бележникът вече не е в мен, не мисля за друго, освен за писане. Сигурно ми харесва да си усложнявам живота. Ако ми се намираше хартия, едва ли точно сега щеше да ми се иска толкова силно да си водя записки. Но тъй като хартия не ми се намира, трябва на всяка цена да пиша. Търся яростно из чантата и я изпразвам върху скута си, но не откривам дори касова бележка, за да пиша на гърба й.

Не знам защо се тормозя толкова. В главата ми се върти една мисъл, аз обаче не мога да определя каква точно, докато не я запиша. Мнозина, включително доста писатели, предпочитат да обмислят подробно всичко и чак тогава да го запишат, докато аз съм обратният случай. За да проумея мислите, напиращи вътре в мен, първо трябва да ги видя във вид на букви. Знам, че сега ми се върти някаква мисъл, ала трябва да я запиша, за да разбера каква. А за това нещо ми трябва хартия.

Оглеждам се наляво и надясно. Жената до мен няма вид на човек, който ще ми помогне. В пазарската й чанта има какво ли не, но се съмнявам там да е сложена и тетрадка. Сега, след като я загледах, си дадох сметка, че тя всъщност е съвсем млада. Някъде на двайсет и пет. На пръв поглед изглежда десетина-петнайсет години по-възрастна — заради наднорменото тегло. Облечена е в разкроена от кръста надолу светлосиня рокля с буфан ръкав, сякаш току-що е излязла от филм от трийсетте години на миналия век и се е качила на параход в Истанбул. Косата й, чуплива и тъмнокестенява, й стига до раменете и е ресана наскоро. На ушите й се поклащат златни обици. Ноктите на краката й, които се виждат през сандалите, са с яркочервен лак. Копчетата на роклята й, още малко, и ще се скъсат, но на жената явно не й пука. Приела е за благословия налетите си гърди и ги показва на цялото човечество така, сякаш му прави услуга. Това е жена, която се гордее с женствеността си, и от това става още по-женствена, с дръзко, мощно и магнетично излъчване.

Както винаги, когато се озовавам до жена, която сияе с такава женственост, и сега се чувствам натрапница, жалко подобие на представителките на своя пол. При тях да са женствени, е нещо, което не изисква усилия, то е съвсем естествено, както да се прозинеш или да кихнеш. За мен пък женствеността е нещо, което се налага да наблюдавам, изучавам и усвоявам, да му подражавам и пак не мога да го разбера докрай.

Ако жената до мен беше котка, тя щеше да се е излегнала с присвити очи в прекрасен кош до печката или щеше да се е свила на кълбо върху скута на собственичката си, да мърка блажено и да мърда опашка в свой си ритъм. Ако аз бях котка, щях да седя по цял ден като на тръни на перваза, да гледам минаващите коли и пешеходци и при първа възможност да избягам от къщата, за да отида в широкия свят навън.

От другата страна на жената седи момче на около осем години, до него пък се е разположило по-малко хлапе, с което си приличат като две капки вода. И двамата са облечени еднакво, в дънки и моряшки фланелки. Държат в ръце еднакви играчки. Мускулести тъмнозелени пластмасови командоси в пълно бойно снаряжение, въоръжени в едната ръка с граната, която са готови да взривят, а в другата с автомат „Калашников“. И двамата дъвчат дъвки с размерите на орех и правят балончета. Спука ли се някое, аз трепвам, сякаш малчуганите са стреляли с пластмасовите си командоси. На парахода е очистен поредният враг.

Играчките им може и да са агресивни, но момчетата са затворени. Дори не вдигат глави, за да погледнат майка си. Особено внимават да не срещнат погледа й. Сигурно не е лесно малчугани на тяхната възраст да имат толкова привлекателна майка.

Убедена, че и хлапетата, и майка им не могат да ми помогнат в търсенето на хартия, се обръщам към мъжа вляво. Той е с очила с метални рамки, сериозно лице и въпреки че явно току-що е прехвърлил четирийсетте, вече е започнал да оплешивява на темето. Всичко в него сякаш крещи: „Аз съм търговец“. Непознатият държи кожена чанта и аз съм сигурна, че все някъде в нея има хартия. Когато питам, мъжът любезно ми предоставя доста листове — в горния им край е отпечатано: „Падаща звезда ООД“.

Благодаря на непознатия и започвам да пиша, мастилото изсъхва направо пред очите ми. Буквите сякаш се леят сами: „Манифест на несемейното момиче“.

Гледам изумена хартията. Ето какво, значи, ми се е въртяло в главата.

Жената до мен сяда по-наблизо и извива глава към листа върху скута ми. По параходите в Истанбул свикваш, че някой ти чете през рамото вестника, но тази жена тук дори не се крие. Първото, което ми хрумва, е да прикрия каквото съм написала, скоро обаче се примирявам, че е безполезно да търся усамотение в такова ограничено пространство, и оставям жената да си чете на воля.

Аз пиша, жената чете. По едно време се навежда съвсем близо до дясното ми рамо и ме докосва с косата си по лицето. Долавям миризмата на шампоана й — остра, на плодове. Жената явно се затруднява да разчете написаното и при моя почерк не я виня. Старая се да пиша по-четливо.

Съседката ми вади от чантата си пликче сушени плодове и печени ядки, разделя го наполовина със синовете си, после отново насочва вниманието си към онова, което пиша, и дъвче, докато чете. Сред солените фъстъци, печения жълт нахут и тиквеното семе аз пиша, а жената гледа, щастлива и развеселена.

Забелязвам, че за миг жената трепва. Косъмчетата по ръцете й настръхват, сякаш не е горещо като в пещ.

Облягам се и изчаквам жената да си дочете. Тя изостава, изрича с устни думите сричка по сричка като малка ученичка, която едва сега учи азбуката. Лекият ветрец, милващ палубата, донася при нас мириса на море и аз усещам по езика си вкус на сол. След няколко секунди жената се обляга и въздиша тежко, наистина шумно.

Неволно започва да ме гложди любопитство. Какво ли искаше да каже тя с това? Дали беше съгласна с мен? Дали въздишката означаваше: „Много си права, сестро, но светът е такъв, винаги е бил такъв!“? Или жената искаше да каже по-скоро: „Пишеш ги тези глупости, скъпа, но всъщност животът е съвсем друг!“? Имам чувството, че е второто.

Изведнъж ми се приисква да я жегна. Тази непозната тук е моето Друго Аз. Тя е от жените, които на драго сърце са посветили живота си на своя дом, съпруг и синове. Още от млада е насочила всичките си усилия към това да си намери идеален мъж и да създаде семейство, да стане майка още преди да се е сбогувала с младостта, напълняла е по тази причина, състарила се е преждевременно, допуснала е желанията й да се превърнат в съжаление и да носи вътре в себе си горчилка. Със своите консервирани мечти, удобно обществено положение и късогледи амбиции тази жена е мой антипод. Или най-малкото ми се иска да бъде.

„Жената, всяка жена трябва да ражда не с ума, а с матката си.“1 Ето в какво са били убедени някои от водещите мъже белетристи в страната ми. Присвоили са си писането на художествена литература като своя запазена територия, като нещо, което изначално вършат само мъжете. Според тях романът е сложна постройка на разума, умозрително дело, за което се искат изобретателност и нюх към сюжета, а тъй като по определение жените са емоционални същества, от тях не могат да излязат добри белетристи. Тези прочути писатели са гледали на себе си като на „отци на белетристиката“, а на читателите — като на синове, които трябва да бъдат направлявани. Наследството им ме кара да подозирам, че ако искам да съществувам върху териториите на литературата и да преуспявам, също трябва да избера едно от двете: или матката, или ума. Стигне ли се дотам, не се и съмнявам какво ще предпочета.

Параходът ще пристигне всеки момент. Без и да подозира какво си мисля, жената до мен скача на крака. Да взема чантите, да прибера в пликчето нахута, да приготвя момчетата, да мушна в багажа автоматите „Калашников“, да напъхам краката си в обувките… За по-малко от трийсет секунди е готова. Заедно със синовете си започва да се провира, да се бута към изхода, по-далеч от мен.

Едва тогава, едва след като жената се изправя, забелязвам нещо, което би трябвало да видя и преди. Тя не е с наднормено тегло. Не е дори пълна. В напреднала бременност е. Коремът й изглежда огромен, сигурно чака близнаци или тризнаци.

Кой знае защо, тази незначителна подробност преобръща всичко в главата ми. Но няма за кога да умувам. Параходът е на пристанището. Всички бързат да скочат на крака и да се устремят в пълно безредие към изхода. В суматохата срещам погледа на мъжа до мен.

— Благодаря за хартията… — казвам му.

— За мен беше удоволствие — отвръща той. — Радвам се, ако съм успял да помогна.

— О, помогнахте, разбира се — заявявам аз. — Просто ми е интересно какво е „Падаща звезда“?

— Ние сме нова фирма за продукти за майки и новородени — обяснява мъжът. — Електронни помпи за кърма, термоси, неща от този род…

Той грейва в още по-широка усмивка. Или може би просто така ми се струва. Изведнъж имам чувството, че някъде в яркосиньото небе със слънце, започнало да се снишава, ангелите ме сочат с млечнобели пръсти и ми се присмиват. Замислям се и виждам, че има някаква ирония в това да напиша манифеста на несемейното момиче върху бланка на фирма, продаваща продукти за родилки.

След като съм забелязала тази ирония и не знам какво да правя с нея, продължавам да стоя като вкаменена. Вътре в мен един глас казва: Във вселената няма съвпадения, има само знаци. Виждаш ли знаците?

Заглушавам гласа и прибирам в джоба си манифеста, вече не съм докрай убедена, че мога да се осланям на него. В това състояние слизам от парахода „Циганка“.

Дали това е знак, който не съм видяла? Ей така, без причина, бях написала манифест на несемейното момиче. И пак по същото време бях усетила жената до мен като Другото ми Аз. Тя беше „домакинята, майка и съпруга“, каквато никога нямаше да допусна да стана. Мислех, че съм не само различна, но и много по-добра от нея и се заричах да бъда Госпожица Старата Мома Писателка. В същото време не си давах сметка, че над манифеста ми грее името на фирма, обслужваща родилки. Вселената се присмиваше на наглостта ми.

Със сигурност е имало знаци, и то не един и два, защото няколко месеца след като написах манифеста, се влюбих до полуда. Дори се омъжих. Колкото и да бях свикнала да си мисля, че ще сляза от Ноевия ковчег сама, се пробудих за красотата на това да си част от двойка. След две години родих първото си дете. По време на бременността често си спомнях колко пренебрежително съм се отнесла към жената на парахода и съжалявах, съжалявах много.

Със сигурност е имало и други знаци, и то не един и два, защото няколко седмици след като родих, стана ясно, че кърмата ми не достига и трябва да се увеличи като количество, затова се обадихме на един телефон, даден ни от приятели, и взехме под наем електронна помпа за кърма. След като ни доставиха вкъщи машинката, забелязах върху пакета познато лого: „Падаща звезда ООД“.

Знае ли човек, може би именно господинът от парахода беше наминал да донесе помпата за кърма… Знае ли човек, може би не толкова дебелата жена със синята рокля, синовете, пластмасовите командоси, печения нахут и новородените близнаци или тризнаци също беше някъде там, скрита зад храст, и се смееше на промяната в живота ми, на този неочакван обрат на съдбата.

В началото бе чаят…

Няколко седмици след случката на парахода и много преди да ми хрумне да се омъжвам, отивам да пия чай у една писателка. Дори не подозирам, че тази среща ще ме накара да се замисля по-задълбочено за избора, който правим — какво да създаваме — дали бебета, или книги.

— Ще се радвам да се запознаем, госпожице Шафак. Защо не дойдете на чай? — ми беше казала тя по телефона няколко дни преди това и бе добавила с весел смях: — Чаят е само повод, разбира се. Истинската цел е да поговорим. Елате и ще си побъбрим.

На осемдесет и една години и все така страстно увлечена от писането, както на младини, Адалет Агаоглу е сред най-изявените литературни гласове на своето поколение. Вълнувам се, че ще се запозная с нея.

Въпреки че ми беше обяснила най-подробно как да стигна у тях, вечерта на срещата търся доста дълго адреса. Подобно на много квартали в Истанбул, и този е с лабиринт от улички, които се гънат като змийчета, ту се спускат, ту се изкачват, лъкатушат и се преплитат с други улици с различни имена. Накрая намирам жилището, но тъй като до срещата остават още десет минути, тръгвам да се поразходя. На ъгъла има направена с подръчни средства улична цветарница и до нея с кръстосани крака седят две циганки в ослепително ярки шалвари, те подрънкват със златните гривни по китките си и пушат. Възхищавам им се не само заради съвършено кръглите клъбца дим, които пускат, но и за пълното им безразличие към обществените ограничения. Те са от жените, които могат да си пушат по улиците в култура, където общественото пространство и правото да пушиш открито принадлежат на мъжете.

След пет минути с букет жълти кремове в ръка и любопитство в сърцето натискам звънеца. Докато чакам да ми отворят, дори не подозирам, че тази среща ще има огромни последици в живота ми и ще отприщи в мен низ от размисли за женското начало, майчинството и това да си писателка.

Отваря ми госпожа Агаоглу. Доста бледа е, усмихва се предпазливо и е подстригана късо, като жените, които не искат да се занимават дълго с косата си.

— Ето ви и вас! Влизайте — кани ме тя с глас, преливащ от енергия.

Отивам след нея в голямата всекидневна. Помещението е просторно и обзаведено безупречно, с много вкус. Всяка вещ си е намерила мястото така, че да цари пълна хармония. Въпреки че сме още дълбоко в лоното на лятото, денят е ветровит, прословутият истанбулски пойраз2 блъска по черчеветата и прониква през пукнатините във вратите. Но домът на жената е ведър и ухае на дългогодишен ред и спокойствие.

Присядам на най-близкия фотьойл. Но още щом се облягам, виждам, че по една случайност той е най-високият в стаята и вероятно не е редно да седя на него. Скачам на крака и опитвам канапето в другия край. То е толкова меко, че направо потъвам в него. Прехвърлям се на стола в съседство, за което тутакси съжалявам, защото кой ще седи на стол, при положение че има удобно канапе?

През това време госпожа Агаоглу седи овладяно, с ръце, кръстосани върху скута, и изправен гръб и наблюдава иззад очилата всяко мое движение с развеселеност, която не смята за нужно да крие. Ако не беше изражението върху лицето й, сигурно щях да сменя още веднъж мястото, аз обаче затаявам дъх и оставам, където съм.

— Най-после да се срещнем — подхваща госпожа Агаоглу. — Писателките не са си големи почитателки една на друга, но аз исках да се запознаем лично.

Не знам какво да отговоря, затова се усмихвам смутено и опитвам не толкова спорно начало:

— Колко тихо е тук.

— И слава богу — казва тя. — Трудно е да го признаеш в такъв шумен град като Истанбул, но когато пиша художествена литература, се разсейвам и от най-малкия шум. За мен е изключително важно, докато работя, да е съвсем тихо и спокойно. — Тя млъква, за да ме огледа с неприкрит интерес, сетне продължава: — Но доколкото разбрах, при вас не е така. Прочетох интервюто ви от онзи ден. Явно пишете все на път, предпочитате да цари безредие и да се местите от място на място. Според мен това наистина е…

— Странно ли? — питам аз.

В знак на несъгласие тя вдига тънки вежди и търси точната дума.

— Неразбираемо? — правя втори опит.

— Необяснимо — казва накрая моята домакиня. — Според мен наистина е необяснимо.

Кимвам едва доловимо. Как да й обясня, че направо ме побиват тръпки от реда и тишината, които тя цени толкова? За мен си е жива мъка да живея десетилетия наред в една и съща къща, да познавам лицата на всички собственици на магазини и съседи от квартала, да съм пуснала корени на една улица, в един район и град. Тази непоклатимост и устойчивост за мен са като руския и китайския. Наясно съм, че са велики езици с богата история, но не ги знам.

Най-страшна е тишината. Всеки път, когато като плътен облак се спуска тишина, джавкащите гласове вътре в мен се чуват още по-силно и един по един излизат на повърхността. Иска ми се да мисля, че познавам всички жени в своя душевен харем, но не е изключено да има и такива, с които не съм се срещала никога. Взети заедно, те образуват хор, който не знае да пее в съзвучие. Наричам ги Хора на несъзвучните гласове.

Сега, като се замисля, този хор също е неразбираем. Всички не само пеят фалшиво, ами не знаят и да четат ноти. Всъщност в онова, което правят, няма никаква музика. Говорят всички едновременно, коя от коя по-гръмогласно, и не се слушат една друга. Плашат ме със собствената ми многоликост, с разчленеността вътре в мен. Именно заради това не обичам тишината. Тя дори ми е неприятна, всява в мен тревога. Когато работя вкъщи или в някой хотел, на всяка цена включвам радиото, телевизора или плейъра, понякога и трите едновременно. Свикнала съм да пиша по оживени летища, пълни с хора кафенета и шумни ресторанти и затова се чувствам най-добре, когато съм заобиколена от гръмогласна врява.

Изведнъж ми хрумва: може би точно това е причината, че за разлика от всичките си приятели не се дразня от шофьорите, които смъкват прозорците и надуват поп музиката така, че огласят всичко под седемте хълма на Истанбул и отвъд тях. Убедена съм, че тези магандас3 се страхуват от тишината точно толкова много, както и аз. Плашат се, че могат да останат насаме с вътрешните си гласове.

И аз като тези шумни типове разтварям прозорците си, когато сядам да пиша роман. Целта ми, естествено, не е да наводня външния свят с личната си музика. Искам музиката на външния свят да нахлуе във вътрешното ми пространство. Писъците на чайките, автомобилните клаксони, сирената на някоя линейка, караниците на семейството от горния етаж, олелията на децата, които играят футбол от другата страна на улицата, звуците на пуловете от табла, които долитат от кафенетата, виковете на уличните търговци и пънк и постпънк музиката, която се върти на плейъра ми… Само тази врява е в състояние да заглуши за кратко шумовете вътре в мен. И чак тогава мога да пиша на спокойствие.

— Искате ли да видите бюрото, на което съм написала повечето си книги? — пита най-неочаквано госпожа Агаоглу.

— Разбира се, с удоволствие.

Бюрото е махагоново, изискано, със старателно подредени ръкописи и книги, украсено с внимателно подбрани дребни предмети. Красивата старинна настолна лампа излъчва мека жълта светлина. Госпожа Агаоглу ми обяснява, че не дава на никого да чисти бюрото й, защото иска да е сигурна, че всеки предмет ще си бъде на мястото. За миг се питам дали това ограничение важи за цялата стая, защото по лавиците на библиотеката, както и по масичките покрай стените също са пръснати много вещи и снимки. Винаги съм се озадачавала от колекционерската страст към предметите, всеки зареден със значение и спомени.

Отношението ми към вещите се гради върху преднамерената измяна. Аз ги придобивам, обиквам ги, зарязвам ги. От малка съм свикнала да опаковам и разопаковам кашони. Когато се местиш между квартали, градове и континенти, можеш да вземеш със себе си само определено количество вещи. Останалите си неща се учиш да оставяш.

Родена през 1903 година във Франция, Анаис Нин е писателка, която е оказала голямо влияние не само върху световната литература, но и върху женското движение през XX век. Макар и да пише много и да е оставила романи, разкази и литературна критика, Анаис Нин е прочута най-вече с дневниците си, които в голямата си част са издадени още преди тя да умре. Според критиците именно Анаис Нин е прототип на повечето, ако не и всички героини в художествените й творби, нещо, което тя отрича категорично. Сред многото любопитни неща около нея е, че уморена да се подчинява на правилата в издателския свят, Анаис Нин решава да си издава сама книгите. Купува ръчно захранвана печатарска машина, научава се да работи с нея и започва да набира. Както го определя самата тя, това е тежък труд, особено пък за жена с тегло не повече от четирийсет и пет килограма. След време в разказите си за това изживяване Анаис Нин изтъква, че докато е печатала сама книгите си — докато е набирала всяко изречение — се е научила да пише по-сбито и немногословно.

Обстоятелствата ни учат да се задоволяваме с по-малко.

По същия начин постоянното местене ме е научило как да оцелявам с възможно най-малко покъщнина. Каквото купя в някой град, после го оставям, за да се преместя в друг. С всяка стъпка, която правя, с всяко нещо, което печеля, като че ли губя другаде нещо друго. В ръчния ми багаж обаче има нещо, което успявам да нося със себе си, където и да ходя. Кесийка, стара като Мъртво море, но лека като перце, която не подлежи на деклариране на никоя митница по света: изкуството да разказвам.

Не можех да задържа дори книгите, които ми бяха най-скъпи и които са накамарени по кашони и са пръснати по мазетата на роднини и приятели. Сбирката ми от произведения на руската литература е в къщата на майка ми в Анкара, всичките ми книги на испански, включително „Дон Кихот де ла Манча“ почиват в гаража на един приятел в предградие на Истанбул, а всички „Хиляда и една нощ“ и досега ме чакат в колежа „Маунт Холиоук“ където навремето бях стипендиантка.

Колкото и да е странно, този безпорядък допринася за по-силната ми памет. Когато не можеш да държиш при себе си своите книги, нямаш друг избор освен да запомниш възможно най-много от историите и откъсите. Така в паметта ми са се врязали фрагменти от диалога в „Доктор Живаго“ на Пастернак и някои от „Духовните стихове“ на Руми. Не мога да нося със себе си такива дебели книги и толкова много томове, но винаги мога да издекламирам на мига няколко стиха на Руми: „Без този скъпоценен камък — Любовта вътре в мен — нека камък по камък се руши тържището на съществуването ми“.

— И вие ли имате такова място за писане, което смятате за свещено? — пита госпожа Агаоглу.

— Не, всъщност не, но имам лаптоп — отговарям аз. Знам, че звучи нелепо, но въпреки това го изричам.

Тя ме гледа изумена, но сетне подминава въпроса.

— Хайде да пийнем чай, искате ли?

Аз се усмихвам облекчено.

— Да, ако обичате, благодаря.

След като отиваме отново във всекидневната и аз чакам домакинята да се върне, пред мен изниква една истина, която открай време съм знаела, но никога не съм признавала без недомлъвки: винаги съм се вкопчвала или най-малкото ми се е искало да се вкопча ту тук, ту там в някакви парченца от битието — без спойка, без ядро, без приемственост в живота ми. Мога да го кажа и по-кратко: животът ми е пълна каша.

Точно в онзи миг проумявам, че колкото госпожа Агаоглу предпочита уседналия начин на живот, в същата степен аз съм дълбоко в себе си скитница. Колкото подредена е тя, толкова разхвърляна съм аз. Колкото и да се опитвам да се привържа към някой предмет, към дом, адрес или връзка, лепилото, което използвам, никога не е достатъчно силно, но въпреки това, макар и да звучи странно, тази не уседналост е и проклятие, и благословия.

След малко госпожа Агаоглу се появява отново с поднос с наредени по него порцеланови чаши и чинии. В моята чиния има сладки и соленки: сладките отдясно, соленките отляво, еднакви на брой, подредени в съвършена симетрия.

През следващия половин час домакинята ми разказва как са се чувствали в миналото жените писателки и какво според нея се е променило днес. Слушам с наслада разговора. Не бързам. Нямам срещи, на които не бива да закъснявам, нямам задачи, които трябва да свърша. Говорим за изкуство и литература, за писатели от миналото и настоящето, а после за това какво е да си жена-писателка в едно патриархално общество.

Точно тогава госпожа Агаоглу ме заварва неподготвена и като гръм от ясно небе подхваща нова тема:

— Според мен в някакъв момент жените писателки чувстват, че трябва да избират — казва тя. — Поне при мен беше така. Реших да нямам деца, за да се посветя на писането.

Спокойно, но твърдо, ми обяснява, че за да се задържи на крака и да е в състояние да пише много и на воля, тя е предпочела да не ражда.

— Провървя ми — добавя домакинята, — защото съпругът ми ме подкрепи в това трудно решение. Беше изключено да го направя без неговата подкрепа.

Направо ми притъмнява. Много ви моля, не ме питайте. Но тя го прави.

— А вие? Смятате ли да ставате майка?

Манифестът, който съм написала на парахода, блясва с крещящите си главни букви пред очите ми. Сигурно точно сега е моментът да повторя някои неща от него. Но преди да съм получила тази възможност, Хорът на несъзвучните гласове запява, сякаш някой е натиснал копче.

— Шшт, тихо — прошепвам в яката си. — За бога, млъквайте, момичета.

— Казахте ли нещо? — пита госпожа Агаоглу.

— Не, не, по-точно, да, но само си мърморех… Всъщност нищо особено — отвръщам и усещам как пламвам.

— И какво си мърморехте? — интересува се госпожа Агаоглу, не ме оставя да се измъкна.

Преглъщам така, че и двете го чуваме. Не дръзвам да кажа: „Просто смъмрих четирите жени вътре в мен. Нали разбирате, те са на противоположно мнение за майчинството, както с всички важни въпроси в живота ми“.

Не дръзвам да кажа: „Дълбоко в душата ми има малък харем. Цяла банда жени, които непрекъснато се карат за щяло и нещяло, заяждат се и само търсят повод да се хванат гуша за гуша. Мънички същества, високи колкото Палечка. С ръст към петнайсетина-двайсет сантиметра, с тегло триста-четиристотин грама, ето колко са големи. Само ми правят мръсно, а пак не зная как да живея без тях. Могат да се покажат, могат и да кротуват — както решат. Всяка е обявила за свой дом някое кътче в душата ми. Не мога да спомена за тях пред никого. Направя ли го, ще вземат да ме освидетелстват като шизофреничка. Но нима личността не е шизофренична по определение?“.

Не дръзвам да кажа: „Всяка от жените в Хора на несъзвучните гласове твърди, че тя е истинското ми Аз, и по тази причина възприема другите като съперници. Не се харесват никак и само да им падне, ще си издерат очите. Уж са кръвни сестри, а се ръководят от закона на султан Мехмед Завоевателя4. Притеснявам се, че ако някоя от тях се качи на престола, първото, което ще стори, е да се отърве веднъж завинаги от роднините си. Хронологично погледнато, не знам коя жена с размерите на Палечка се е появила първа и коя — по-късно. Някои говорят по-мъдро от другите, но не толкова заради възрастта, колкото заради темперамента. Сигурно съм свикнала да ги слушам как през цялото време се карат вътре в главата ми“.

Не дръзвам да кажа тези неща. Вместо това подклаждам огъня с въпрос — така ми е по-лесно да се измъкна:

— Кажете ми, госпожо Агаоглу, ако Шекспир имаше сестра, която е притежавала голяма дарба, или Фузули е имал сестра, която по една случайност е пишела с не по-малко дар от него, какво е щяло да стане с тези жени? Какво са щели да правят те, да пишат книги, или да отглеждат деца? Вероятно сега се питам дали са щели да правят и двете.

— Преди доста време и аз се изправих пред този въпрос — отвръща тя с глъхнещ глас. — Отговорът, до който стигнах, беше недвусмислено „не“. Но сега, скъпа, е ваш ред да отговорите. Как мислите, дали е по силите на една жена да бъде и майка, и в същото време да се утвърждава в кариерата, при това еднакво добре?

Сестра с дарба

В „Собствена стая“ Вирджиния Улф твърди, че е невъзможно някоя жена, която и да е жена, да напише по времето на Шекспир неговите пиеси. За да разясни становището си, Улф вкарва в повествованието измислена жена, която представя като сестра на Шекспир. Нарича я Джудит.

Да приемем за миг, че Джудит е била не по-малко пристрастена от Шекспир към театъра и също толкова талантлива. Каква е щяла да бъде съдбата й? Дали е щяла да посвети живота си на това да развива своята дарба, както е направил Шекспир? Изключено, отсича Улф.

Отговорът е отрицателен, защото правилата, които важат за мъжете, се различават от правилата за жените. Джудит може да е талантлива колкото си иска, може да обича изкуството и литературата колкото си иска, но пътят й на писателка е щял да бъде осеян със спънки, малки и големи. Тя е щяла да се затрудни да се вмести в графата „съпруга за пред обществото, прилежна домакиня, вярна майка“, в която очакват от нея да се впише. И по-важното, притисната от задачите си на жена и от ролята си на майка, тя е нямало да намери време за писане. Целият й ден е щял да бъде погълнат от къщната работа, готвенето, гладенето, грижите за децата, пазаруването, семейните отговорности… и още преди да се е усетила, тя е щяла да стане Жената Решето и цялото време на света е щяло да изтича през дупките в живота й. В редките мигове, когато се е оказвала сама, тя е щяла да се поддава на изтощението и безпътицата. Как да пише? Кога да пише?

Още от самото начало е нямало да разполага с възможностите, предоставени на Шекспир. Жените писателки не са имали никакъв шанс в свят, където момичетата не са били насърчавани да развиват индивидуалността си и са били обучавани, че основната им роля в живота е да бъдат добри съпруги и майки, където гласът им се е чувал в устната култура, но те са били почти невидими в писмената.

А сега нека приложим критичния въпрос на Вирджиния Улф и към Близкия изток.

Сред най-мощните гласове на Ориента е Фузули, именит поет от XVI век, днес почитан много и от араби, и от перси, и от турци. Да предположим, че Фузули е имал талантлива по-малка сестра — което съвсем не е изключено, и тя се е казвала Фирузе, което ще рече „тюркоаз“, каквито на цвят са били очите й.

Тази Фирузе е дете чудо, пътешественица по дух, ученолюбива, изобретателна. Косата й е къдрава, усмихне ли се, отстрани на бузите й се появяват трапчинки, главата й е пълна с въпроси, които следват един след друг. Като образи в огледала, сложени едно срещу друго, идеите, които й хрумват, се множат до безкрай и се простират в безграничното пространство. Въображението струи от изреченията й като вода през сводовете на акведукт: винаги прясна, винаги свободна.

Фирузе обича историите и колкото повече приключения и опасности има в тях, толкова по-добре. Тя разказва денонощно за пирати, които пренасят човешки черепи с рубини вместо очи, за вълшебни килимчета, които летят над пазари за подправки и кристални дворци, за двуглави зелени великани, които говорят на език, чужд за ушите на всички освен нейните. Фирузе разказва до премала на майка си, баба си и лелите си. Щом те вече нямат сили да слушат, тя тръгва да разказва на гостите, прислужниците и който друг се е отбил у тях.

Възрастните в семейството клатят заедно глави и заявяват:

— Ти, момиче, имаш въображение, по-дълбоко и от океаните. Как ги измисляш всички тези истории? Да не би насън да се промъкваш навръх Планината на призраците и да подслушваш чак до зори какво си приказват феите?

Фирузе се чуди що за място е тази Планина на призраците. Умира от желание да отиде там и да види с очите си. Светът е пълен с чудеса и на Земята има кътчета, наподобяващи рая: тя го знае не от опит, а по интуиция. Чела е стиховете за рая в Корана, където се казва, че които бъдат приети в рая, „ще носят там украшения, гривни от злато, и ще са облечени в зелени одежди от коприна“5. Много обича да прекарва времето, като затвори очи и си представи, че е облечена в одежди от фина коприна, че на глезените й звънтят изработени от майстори камбанки, а тя върви край потоци с прохладна вода и бере от дърветата сочни плодове, всеки по-голям и от щраусово яйце.

Мечтата е румена девойка, пленителна като водна нимфа и точно толкова игрива. Опиташ ли се да я хванеш в ръце, ще ти се изплъзне, гъвкава и подвижна като риба, като мираж, какъвто всъщност е. Само се съсипваш, ако копнееш тя да те докосне.

Суровата действителност е стара вещица с коса, сива като буреносни облаци, с беззъба уста и вледеняващ кикот. Тя всъщност не е грозна, в нея обаче има нещо, което всява тревога и заради което ти е трудно да я погледнеш в очите.

Мечтата е първа приятелка на Фирузе. Докато двете играят, докато се смеят, шегуват се и подскачат, Суровата действителност ги наблюдава отдалеч с очи, присвити на цепки.

— Скоро тази глезла, Мечтата, ще изхвърчи през вратата и аз ще има да властвам от престола й — заявява Суровата действителност. — Фирузе може да си поиграе още малко с Мечтата. Но скоро ще стане жена и тогава, иска или не, ще й се наложи да се раздели с тази своя приятелка от игрите, която толкова обожава.

Една сутрин Фирузе става от сън, а между краката й, кой знае защо, е влажно и на нощницата й има размазано червено петно. Сърцето й се свива. Фирузе решава уплашена, че се е порязала или нещо такова. Разплакана, хуква при майка си. Но след като казва няколко думи, получава звучна плесница.

— Тихо! — сопва се майка й, а нежността в погледа й не съответства на резкия й тон.

— Но какво става, майко? — шепне ужасена Фирузе.

— Случва се на всички жени — отвръща майка й. — Само не казвай на никого, най-вече на братята си. Ето, вземи ги тези ивици плат и иди се почисти.

— Случвало се на всички жени — повтаря невярващо Фирузе.

— Точно така и означава, че вече не си момиче. Оттук нататък трябва да внимаваш какво правиш. Не можеш да тичаш и да скачаш на въже. Не можеш да говориш на висок глас и да се кикотиш. Сега си жена.

Кога? Защо? Как от момиче Фирузе се беше превърнала в жена? Винаги беше смятала, че да станеш жена, е като да изминеш дълъг път с много завои и дървета от двете страни и стъпка по стъпка да се научиш какво да правиш. Защо никой не й беше казал, че това всъщност е като капак на подземие, на който стъпваш и пропадаш, без и да подозираш, че той е там?

Фирузе се чувства нечиста и виновна не защото е направила нещо, а заради онова, което е. Нейната баба й казва да не докосва Корана, докато кървенето не спре и тя не се е изчистила добре. Сякаш вече не я иска и Бог.

Фирузе се чувства обидена. Руменината изчезва от лицето й, усмивката — от очите. Безгрижното момиче със смях, огласял като десетина звънчета къщата, е изместено от жена с тяло, което й тежи и я дърпа надолу. Със сведена глава, с лице, помръкнало от мисли, Фирузе е в чужда земя дори когато седи край мангала заедно със Суровата действителност.

Възрастните в семейството не я изпускат от поглед и си шушукат кой ли ще я вземе за жена. Сватовниците идват с локум в копринени кърпи и после си отиват. Докато родителите й се пазарят за колко да я дадат, става още по-важно Фирузе да е хрисима. Но колкото и строго да я държат, не могат да й попречат да изтича на втория етаж и да притисне нос към дантелените пердета по прозорците. Стои там, докато дупчиците не оставят по лицето й следи като от сипаница, и вдишва миризмата на билки, която вятърът донася от далечните долини.

Иска й се да излезе от къщата и да намери керван, който да я отведе отвъд град Карбала, накрай света. Де да можеше и тя като брат си Фузули да ходи на училище и да учи тафсир6, астрономия и алхимия. Де да можеше да върви по улиците, гордо понесла подмишници книги и речници колкото тухла. И родителите й да кажат:

— Браво на теб, Фирузе. Дано с волята Божия станеш велика поетеса като брат си!

Фирузе си има тайна, която не разкрива пред никого: от години съчинява стихове. В началото си записваше каквото й тежи на сърцето, без да очаква нищо, сякаш си говореше сама. Не след дълго си даде сметка, че за нея това е нещо повече от начин да прекарва времето. Че то е страст.

Онова, което пише, се разраства като болест, която е заразила тялото и душата й, нахлула е в тях. Вдъхновението обикновено я спохожда по изгрев-слънце. Тя става от сън, преди да се е пукнала зората, замята тънките си рамене с шал и започва да пише. И да чуе някой тихите шумове в стаята й, решава, че Фирузе се моли. Никой не знае, че в известен смисъл е точно така. За нея истинската молитва е поезията, надигнала се от дълбините на душата й и отправена към сила, която е много по-нависоко и е по-могъща. Фирузе е убедена, че ако я е нямало поезията, Бог е щял да се чувства прекалено самотен.

Чете творчеството на други поети, най-вече на иранеца Хафиз и на турчина Низами. Обожава и стиховете на брат си — на един се е натъкнала днес и го е запомнила веднага:

Стихотворението й хареса, тя обаче си помисли неволно, че само мъж с добро образование и познания за граматиката и езика би могъл да заяви такова нещо. За Фирузе и всички, лишени от достъп до училищата, познанията със сигурност бяха много повече от мъгла.

Те бяха изпепеляваща жажда.

От деня, в който Фирузе се е родила, за нея се грижи възрастна наложница, жена с кожа, по-тъмна и от абанос. Когато върви, тя сякаш се плъзга из стаята тихо като коприна, когато говори, го прави през шепот. Една сутрин, докато двете плетат на една кука дантелено покривало за легло, Фирузе се обръща към бавачката си и казва:

— Искам да ходя на медресе7 и да бъда прочута поетеса.

— Не думай! — прихва бавачката и големите й гърди се поклащат.

— Защо се смееш? — пита обидена Фирузе.

— Нека първо ти разкажа една приказка — отвръща бавачката, която изведнъж отново е станала сериозна.

Ето приказката, която разказва: един ден Насредин Ходжа се трудел на бостана, по едно време спрял да си почине и седнал под ореха. Вдигнал очи и си промърморил:

— Не Те разбирам, Боже Всемогъщи. Защо си направил така, че огромните дини да растат на тънки дръжки, а си сложил на тези дебели клони такива мънички орехчета? Нямаше ли да е по-добре да е обратното?

Тъкмо го казал и излязъл силен вятър, а от дървото паднал един орех, който го ударил право по главата.

— Ох! — извикал от болка Насредин Ходжа. Разтъркал цицината на главата си и проумял своята грешка. — Прости ми, Боже, за глупавите приказки — рекъл. — Сега вече разбрах защо не си сложил дините на дърво. Ако беше заменил орехите с дини, сега нямаше да съм жив. Много Те моля, нека всичко си остане на мястото. Ти знаеш най-добре!

Затаила дъх, Фирузе слуша.

— Какво общо има това с мен?

— Ама че си глупава, толкова ли не разбираш? — пита бавачката. — Де се е чуло и видяло жена поет? Има си причина Бог да направи всичко такова, каквото е, и е най-добре да се съобразяваме с тази причина, ако не искаме върху главите ни да завалят дини.

Същия следобед Фирузе излиза на задния двор. Подминава кладенеца и се насочва право към кокошарника в ъгъла. След като отваря портичката, влиза вътре и вдишва от острата миризма на пръст, прах и нечистотии. И петелът, и кокошките не й обръщат внимание. Кокошарникът със силна миризма и шумни обитатели е нейното място. Само тук тя може да си поеме дъх.

Фирузе държи стиховете си под купите с храната, в кадифено ковчеже. Тя маха прахта, грабва ковчежето и отива при брат си.

— Ей, сестричке, какво правиш? — пита Фузули, изненадан, че тя стои на прага му.

Фирузе му подава стиховете с усмивка, напрегната като струните на уд8.

— Прочети ги, моля те.

Той започва да ги чете. Времето забавя своя ход до различен ритъм — като сомнамбул. Сякаш след цяла вечност Фузули вдига глава, а в очите му играе пламъче, каквото преди не е проблясвало в тях.

— Къде намери тези стихове? — пита той.

Фирузе извръща бързо поглед от лицето му. Не дръзва да каже истината. Пък и иска да знае дали стиховете изобщо са добри. Дали тя наистина има дарба.

— Завчера намина една съседка. Стиховете са на сина й — обяснява Фирузе. — Съседката ме помоли да ги погледнеш и да й кажеш честно дали момчето има някаква дарба.

По лицето на Фузули минава сянка, той явно се е усъмнил, но когато заговаря, гласът му е спокоен и вдъхва увереност:

— Предай на съседката да прати при мен сина си. Младежът има голяма дарба — казва той, докато глади дългата си кестенява брада.

Фирузе грейва от радост. Смята, когато му дойде времето, да каже на брат си истината. Успее ли да убеди него, той пък ще убеди цялото семейство. Роднините й ще разберат колко много значат думите за нея. Да вярваш в поезията, означава да вярваш в любовта. Да вярваш в поезията, означава да вярваш в Бога. Как някой ще каже „не“ на такова нещо?

Но мигът, който Фирузе чака, няма да дойде никога. Броени седмици след разговора с брат й е дадена за жена на чиновник, осемнайсет години по-голям от нея.

На сватбата всички пеят под съпровода на тъпани и дайрета. В началото жените танцуват и се смеят от радост, после лицата им помръкват, облени в солени сълзи. На сватби, само там и тогава, щастието и скръбта на жените се превръщат в две различни имена на едно и също нещо.

Благодарение на връзките на мъжа й е взето решение семейството да се установи в Истанбул. Фирузе е откъсната от дома си, от семейството и детството си. Преди да напусне бащината стряха, тя не отива да се сбогува с кокошарника. Все едно й е. Вече. Скрити в дупка под купите с храната, стиховете й пропадат. Голямата й тайна се превръща на прах, а прахта е отнесена надалеч.

Няколко месеца по-късно в Истанбул Фирузе седи в конака9 край Босфора и гледа водата с цвят на тъмно индиго. Повдига й се, но този път тя успява да не повърне — бременна е в седмата седмица. Надява се да роди син, който да продължи името на съпруга й през поколенията, до края на света. Понякога изрича стихотворения, но вече не ги записва. Думите, които казва на един дъх, се разпиляват на вятъра като парчета натрошена мечта, която Фирузе някога е имала, но която вече не помни.

Кой знае колко жени като Фирузе са живели през историята на Близкия изток? Жени, които са могли да станат поетеси и писателки, но не са им разрешили… Жени, които са криели по кокошарници и ракли с чеиз шедьоврите си, където те са гниели. След много години, докато са разказвали приказки на внучките си, някоя от тях сигурно е възкликвала:

— Едно време пишех поезия. Знаеш ли?

— Какво е това, бабо?

— Кое, поезията ли? Вълшебно място отвъд Планината на призраците.

— Може ли и аз да отида там? Може ли?

— Да, скъпа, може да отидеш, но не може да останеш. Разрешават ти само кратко посещение.

И ще го изрече през шепот, сякаш и това е приказка.

Въпросът, който трябва да се зададе, вероятно не е защо в миналото не е имало повече жени поетеси и писателки? Големият въпрос е как изобщо е възможно шепа жени да се утвърдят въпреки всичко в света на литературата?

Когато говорим за това, че на жени като Фирузе трябва да се предоставят равни възможности, трябва да кажем, че светът не е отбелязал кой знае какъв напредък. Както е изтъкнала и Вирджиния Улф, и до днес, „четем ли… за жена, обсебена от нечисти сили, за знахарка, която продава билки, и дори за забележителен мъж, който е имал майка, си мислим, че сме по следите на една изгубена белетристка, на поетеса, на която са попречили да се изяви, на някоя няма и никому неизвестна Джейн Остин, на някоя Емили Бронте, която е сложила в мочурищата кръст на ума си или се е скитала по широкия свят, обезумяла от мъченията, на които я е подложила дарбата й“.

И до днес важи едно правило: възприемаме мъжете писатели първо като „писатели“, а после като „мъже“. Колкото до жените писателки, те са първо „жени“ и чак тогава „писателки“.

Още една чаша чай

— Добре ли сте? — пита госпожа Агаоглу. — Изглеждате така, сякаш сте на километри от тук.

— О, така ли? — усмихвам се гузно.

Тя поглежда многозначително през масата и след като ми предлага още една чаша чай, казва:

— Може би да си майка, не изключва това да си писателка — не е задължително. Но двете и не се спогаждат много добре.

Умът ми реагира като компютър с повредена програма. По екрана скачат имена и картини, които не са свързани една с друга, не са си на местата. Мисля си за жени-писателки, които са и майки: Надин Гордимър, Маргарет Атууд, Ани Пру, Анита Десаи, Джумпа Лахири, Наоми Шихаб Най, Ан Ламот, Мери Гордън, Ан Райе, легендарната Кристина ди Белджойозо… Голям брой жени-писателки имат по едно-две деца. Но има и такива като Урсула ле Гуин, които са майки на по три и повече деца.

В същото време обаче има и много поетеси и писателки, които по свои си основателни причини са останали без деца: Емили Дикинсън, Вирджиния Улф, Емили Бронте, Дороти Паркър, Лилиан Хелман, Айн Ранд, Гъртруд Стайн, Патриша Хайсмит, Джийнет Уинтърсън, Ейми Тан, Сандра Сиснерос, Елизабет Гилбърт…

Освен това има жени-писателки, предпочели и да родят, и да осиновят деца. Най-забележителна сред тях е една жена, която не само е оставила богато литературно наследство, но и се е борила за равенство между расите и половете, жена с голямо сърце, удостоена с Нобелова награда за литература: Пърл С. Бък.

Тя забелязва, че в системата за осиновяване в Щатите има дискриминация на чернокожите деца и азиатчетата в полза на белите, и в началото на петдесетте години на XX век решава да се опълчи срещу това и да помогне на онеправданите. След дълга борба учредява „Уелкъм Хоум“, първия център за осиновяване, в който се защитават интересите на всички националности и раси и който преобразява живота на безброй деца. Докато го прави, Бък не се отказва от литературата и не пише по-малко. Тъкмо обратното — това, че е майка и че развива такава дейност, дава тласък на писателската й кариера.

Накрая, има писателки, които може би са искали деца, но мъжете им са били против и затова не са раждали. Според мнозина такъв е случаят с именитата английска писателка Айрис Мърдок. Твърди се, че съпругът й Джон Бейли не е искал деца и тя се е подчинила на желанието му. В биография на Мърдок, издадена след смъртта й, се говори за тази по-неизвестна страна на отношенията им, което предизвиква доста шум.

Опитвам се да намеря формула, златна формула, която да е приложима за повечето, ако не и за всички жени-писателки, но очевидно такава няма.

Дж. К. Роулинг започва да пише поредицата за Хари Потър, след като ражда сина си, и посвещава следващите книги на новородената си дъщеря. Тя казва, че майчинството я вдъхновява. Предполагаме, че една майка, която пише за магия, със сигурност разказва преди лягане на децата си за свръхестествени сили, но Дж. К. Роулинг твърди, че вярва не в магиите, а само в религията. Не знам доколко гладко върви семейният й живот, но тя явно знае как да съчетава майчинството с писането.

Да си припомним и Тони Морисън — тя има двама малки синове, които отглежда сама, когато започва да пише. Дълги години не може да работи през деня и затова срещите й с писалката и хартията са преди изгрев-слънце, докато момчетата спят. Колкото и да е труден животът й тогава, тя черпи от всяка несгода вдъхновение.

Понякога най-голямата награда, на която се надява жената писателка, не са отличията „Ман Букър“ или „Ориндж“, а една добродушна работлива детегледачка. Мнозина мечтаят да чуят четирите вълшебни думи „И бавачката отива при…“. Не е изненадващо, че някои от помощите, които получава Силвия Плат, са вписани като „помощ за детегледачка“, пари, с които тя да наеме професионална бавачка и така да намира време и сили за писане.

Но медалът си има и друга страна. В „Бележки към (по-) младия писател“, които пораждат много мисли, Сандра Сиснерос разглежда без недомлъвки класовия въпрос и това, че някои жени-писателки и поетеси си имат „своя камериерка“. „Питам се дали икономката ирландка на Емили Дикинсън е пишела стихове и дълбоко в себе си е искала да учи и да бъде нещо повече от икономка — пише Сиснерос. — Може би икономката ирландка на Емили Дикинсън е трябвало да жертва живота си, така че Емили да изживее своя, заключена на горния етаж, в ъгловата стая, и да напише 1775 стихотворения.“10 Колкото и литературният свят да избягва да говори за такива делнични неща, парите и общественото положение и досега са привилегии, които разчистват пътя на някои повече, отколкото на други.

Не е зле да обърнем внимание не само на майките, но и на децата. Синът на Сюзан Зонтаг — Дейвид Рийф, тръгва по стъпките на майка си и става писател и редактор. Всъщност известно време редактира книгите на собствената си майка. Киран Десаи говори за тесните писателски взаимоотношения, които има с майка си Анита Десаи. Поет избира да стане и Гай Джонсън, синът на един от най-обичаните гласове в американската поезия — Мая Анджелоу.

„Ако тези деца са мразели по някаква причина света на майките си, те със сигурност е нямало да тръгнат по същия път — мисля си наум. — Предполагам, в края на краищата от жените писателки не стават чак толкова немарливи майки.“

Но още докато го изричам, знам, че има примери и в обратната посока, случаи, за които е много по-трудно да се говори. Има жени-писателки, които притежават голяма дарба, но не са добри майки. Не знаем много за тях. Отношения, на които на пръв поглед може да се завижда, вероятно таят в себе си друга истина, която проличава само зад затворени врати. Отвъд красивите снимки и ярките фасади се крият наранени сърца, за които рядко чуваме.

Сред добре известните примери е Мюриъл Спарк. Тя безспорно е сред най-влиятелните жени-писателки от миналото столетие. Написала е над двайсет романа и десетки други творби, включително детски книги, пиеси и сборници с разкази. Когато на осемдесет и осем години напуска този свят, на погребението й се стичат приятели, роднини, издатели, редактори, критици, читатели и журналисти. На него не отива само един човек: собственият й син Робин.

Човек се чуди какво ли се е случило, та син, при това единствен, да откаже да отиде на погребението на майка си. Колко обида, колко страдания се крият зад това? И как е възможно една майка да знае, че скоро ще умре, и в последните си дни да прави всичко възможно синът й да не бъде включен в нейното завещание? Каква скръб, каква болка са я тласнали към такова решение?

Родена в Единбург, Спарк напуска родината си малко след като се омъжва и заминава за Родезия (Зимбабве), където съпругът й е пратен учител. През 1938 година в семейството се ражда син. Не знам дали са били по-нещастни от другите семейства наоколо, но след известно време Мюриъл Спарк решава да се прибере във Великобритания. Сама. Когато си е тръгнала от шестгодишния си син, дали е чувствала, че това ще бъде най-тежкият миг в живота й, или най-искрено е смятала, че скоро ще се върне? При всички положения така и не го прави. Робин е отгледан от баща си и от баба си по бащина линия.

С годините отчуждението между майка и син се задълбочава. Но всички връзки са прекъснати чак в деня, когато Робин, вече зрял мъж, оповестява, че иска да приеме юдаизма. Спарк, която е станала ревностна католичка, посреща с голямо огорчение опитите на сина си да докаже, че баба му (а оттам и майка му) всъщност са еврейки. Спарк твърди, че синът й се опитва да създаде сензация и да разпали скандал, за да й отмъсти. След това отношенията с него са толкова обтегнати, че когато един журналист я пита дали изобщо се вижда с Робин, тя отговаря: „Стига да стои далеч от мен, той може да прани каквото си поиска“.

И те си остават такива… отчуждени.

Отвън на улицата, зад наполовина спуснатите пердета, вятърът се усилва и шумоли в листата на акацията, докато светлината се скосява. Времето ускорява своя ход. Сега отминава толкова бързо, че ме плисва паника, сякаш закъснявам за нещо, макар и да не знам за какво точно. На колко години съм? На трийсет и пет. Числата започват да се увеличават като въртящите се цифри по бензиноколонка. Трийсет и шест, трийсет и седем, трийсет и осем, трийсет и девет… Колко още години мога да протакам с решението да имам деца? Часовникът върху стената, часовникът вътре в главата ми, часовникът в моето сърце, часовникът в матката ми — всички те тиктакат едновременно. Изведнъж изпитвам странното чувство, че всички тези часовници са навити да звънят по едно и също време: сега.

Точно в този миг мъничките жени вътре в мен започват да блъскат по стените на гърдите ми. Всички искат да излязат. Всички настояват за спешно съвещание.

Правя всичко възможно да изглеждам самоуверена и спокойна и скачам на крака.

— Извинете, мога ли да ползвам тоалетната?

— Разбира се, там вляво е — отвръща госпожа Агаоглу, а после се взира с тъмнокафяви очи в лицето ми.

Но аз нямам време и желание да обяснявам. Хуквам към тоалетната, заключвам се вътре и пускам докрай топлата вода, та домакинята ми да не чуе, че си говоря сама.

— Хайде, сега вече можете да излизате — прошепвам.

Мъртвешко мълчание. На плота отпред има ароматизирана свещ с дъх на зелени ябълки. Гледам как пламъкът й подскача от течението.

— Ехо! Излизайте де!

Знам, че крещя, но е по-силно от мен.

Точно тогава ми отговаря пискливо летаргично гласче:

— О, стига си викала, сякаш те присвива корем, чу ли?

Питам се коя от тях го е казала, но предпочитам да не задавам въпроса.

— Защо не излизате? Нали уж настоявахте за спешно съвещание? Заради вас съм се заключила в тоалетната в дом, където съм само гостенка.

— Искахме да излезем на съвещание, но после видяхме, че е време за вечеря. Всички се прибрахме да похапнем и точно сега не можем да излезем.

— О, страхотно!

— Не се вкисвай. Знаеш ли какво, защо ти, скъпа, не дойдеш тук при нас?

За разлика от Алиса в Страната на чудесата не изпитвам нужда да пия вълшебни отвари и да се смалявам до напръстник, за да пътешествам в други царства, защото пътува не тялото, а съзнанието ми. Мога да приема какъвто поискам вид и пак да нямам никакъв вид. Понеже го знам, си поемам дълбоко въздух, грабвам една свещ и тръгвам да слизам по обраслите с мъх стълби на тъмницата вътре в душата ми.

Време е да си поговоря сериозно с четирите жени с размери Палечка.

Харемът вътре в мен

Тук, долу, е тъмно, стеле се мъгла. С лабиринта от улички и тайни проходи душата ми е съвършен декор за готически роман или филм за вампири. Поглеждам наляво-надясно и виждам, че изобщо не мога да се ориентирам. Толкова пъти съм навлизала в тези задънени улици и слабо осветени пресечки, а пак се губя.

Далеч отпред има кръстопът, от който плъзват четири отделни пътеки. Примигвам отново и отново и вдигам свещта на равнището на очите си, а после се взирам в гъстата отблъскваща мъгла. По кой ли път да поема? Опитвам се да си представя грамадно кръгло устройство, нещо средно между компас и колело на късмета. Това е умозрително упражнение, което правя, когато не мога да взема решение, въпреки че не съм сигурна дали наистина помага. Завъртам наум колелото възможно най-бързо, после то се движи все по-бавно и спира на буквата З. Бързо определям, че това означава Запад, и надлежно поемам в тази посока.

Там, в град, спретнат и чист като Брюксел, в скъпо изискано съвременно жилище, обзаведено в минималистичен стил, живее Малката Госпожичка Практична. Тя е онова мое проявление, което може да се похвали със страхотен здрав разум и още по-голям прагматизъм. Звъня на вратата и след като съм огледана най-подробно от камерата, чувам бръмчене, с което ме пускат вътре. Малката Госпожичка Практична, която седи на бюрото, изглежда весела и е облечена спортно. В чинията пред нея има сандвич с козе сирене, пушена пуйка и пшеничен хляб. До чинията е оставена чашка колкото напръстник с диетична кока-кола. Откакто помня Малката Госпожичка Практична, тя все внимава да не напълнее.

Висока е единайсет сантиметра и тежи всичко на всичко триста и шейсет грама. Облечена е спортно и удобно: широка бежова риза, очила с червени рамки и кафяв ленен панталон с много джобове, така че всичко да й е подръка. На краката е с кожени сандали, тъмнорусата й коса е подстригана късо, за да не изисква допълнителни грижи. Достатъчно е да я измиеш (с шампоан, който съдържа и балсам). Сешоарът вече й се струва прекален.

— Здравей, Голямо Аз — поздравява ме тя весело. — Какво се е случило с теб? Изглеждаш ужасно.

— Да, благодаря — промърморвам.

— Какво има де? — пита тя.

По някаква неразбираема за мен причина обича да говори бързо, с изречения като картечни откоси, изпъстрени с жаргон, все едно е улично хлапе например от Тусон.

— О, Малка Госпожичке Практична, трябва да ми помогнеш — заявявам аз.

— Ама разбира се! Веднага!

— Чу ли какво ме попита госпожа Агаоглу? Не знам как да отговоря. Възможно ли е да бъда добра майка и в същото време добра писателка? Искам ли да имам деца? Ако не искам, защо? Ако ли пък искам — кога, защо, как?

— Ей, по-спокойно, сестро — казва тя, докато бърше леко устата си със салфетка. — Не ме карай да се изпотявам, мъничка съм. Защо да не бъдеш писателка и майка? Единственото, което трябва да направиш, е да ми се довериш.

— Виж ти!

— Ами да. Ето какво ще направим. Ще разделим времето ти на две части: време за писане и време за гледане на дете. — Тя млъква и дяволито усмихната, преценява реакцията ми. — Това означава, че ще започнеш да носиш часовник.

— Знаеш, че никога не нося часовник — възразявам аз. — Часовници, белият цвят, уасаби… Предпочитам да стоя по-надалеч от тези неща.

— Е, има нещо, което може би ще ти бъде добре дошло — заявява тя тайнствено. — Защото по една случайност то дава отговор на проблема ти.

— И кое е това нещо?

— Отсяването!

Малката Госпожичка Практична вижда, че не я разбирам, и започва да се смее.

— Това означава да отделяш зърното от плявата — отбелязва. — Точно това трябва да правиш.

Пак гледам неразбиращо, а тя пак се усмихва самоуверено, сякаш държи пръста си върху пулса на света.

— Представи си го по следния начин, сестро. Човешкият мозък прилича на кухненски шкаф. Приборите за хранене са в едно от чекмеджетата. Салфетките в друго. И така нататък. Приложи същия модел. Когато се грижиш за детето, отвори шкафчето „майчинство“. А когато пишеш, издърпай чекмеджето „белетристка“. Какво по-просто! Затваряш едното чекмедже, отваряш другото. Никакво объркване. Никакви противоречия. Никакви притеснения. Благодарение на отсяването.

— О, страхотно, но има една малка подробност, която пропусна: докато пиша, кой ще се грижи за бебето?

— Какъв проблем е това! — възкликва тя пренебрежително. — Ало! Живеем в епохата на глобализацията. Щракваш с пръсти. И намираш детегледачка. Филипинка, молдовка, българка… Можеш да избираш дори националността. — Малката Госпожичка Практична бръква в един от джобовете си и изважда лист хартия. — Виж, направила съм списък с цялата информация, която ти трябва. Телефонни номера на агенции за детегледачки и бавачки, на детски ясли и педиатри. Не е зле да си вземеш и асистентка, която да отговаря на имейлите ти. Ще си улесниш живота. А ако към нея добавиш и секретарка с диктофон, можеш да спреш да пишеш, разбра ли?

Питам със свито сърце:

— В смисъл?

— В смисъл, че вместо да пишеш романите, можеш да ги изричаш на глас. Диктофонът ще записва. По-късно секретарката ще сваля целия текст. Не е ли практично? Така можеш да завършиш роман, без да ти се налага да оставяш детето.

— Само ми е интересно как точно според теб мога да си позволя бавачка, асистентка и секретарка? — питам аз, като се старая да го кажа възможно най-спокойно.

— О, защо си толкова черногледа? — възкликва тя. — Предлагам ти тук практични решения на материални проблеми, а ти виждаш само лошата страна.

— Но парите са си материален проблем — възразявам задавено. За миг и двете не казваме и дума, само се въсим и се мусим една на друга. — А и да имам пари, пак не мога да направя каквото предлагаш — продължавам аз. — То е в разрез с чувството ми за равенство и свобода. Само това оставаше, толкова много хора да работят за мен, сякаш съм някакъв раджа.

— Вече дрънкаш глупости — тросва се Малката Госпожичка Практична. — Толкова ли не знаеш, че всяка успяла жена-писателка е раджа?

— Как можеш да говориш така?

— А ти как можеш да го отричаш? — не ми остава длъжна тя. — Забрави ли я онази жена, вълчицата, която толкова обожаваш?

Тъкмо да попитам за каква жена вълчица ми говори, и ми хрумва, че тя има предвид Вирджиния Улф11.

— Ти какво си мислиш, че въпросната дама е имала само собствена стая ли? Как ли пък не! Имала си е и собствен готвач, собствена камериерка и собствен градинар, да не говорим пък за собствения й иконом! Дневниците й са пълни с оплаквания от многото й слуги.

Изпълнена с любопитство, питам:

— Откога си започнала да четеш за живота на писателките?

В четивата си Малката Госпожичка Практична се ръководи само от две неща: ползата и удобството. „Как да печелите приятели и сърца“, „Ключът към неизменния успех“, „Десет стъпки към властта“, „Изкуството да опознаваш хората“, „Събуди милионера вътре в себе си“, „Тайната на добрия живот“… Тя гълта като пуканки книги за самопомощ и изобщо не чете романи. Според нея художествената литература е пълна безсмислица.

— Ако книгата ми е от полза, ще я прочета — заявява така, сякаш се защитава.

— И каква е ползата от жената вълчица?

Малката Госпожичка Практична впива презрително в мен тъмни очи.

— Тази твоя дама е пишела на слугите си заповеди върху листчета хартия. Какво да свършат в къщата, какво да сготвят, кои дрехи да изперат… Пишела е такива неща. Представяш ли си? Живеели са под един покрив, но вместо да им каже, тя им е пишела…

— Е, не знаем нейната версия на историята — отбелязвам плахо.

— Всичко е точно нейната версия. Нали тя, сестро, е била писателката!

Не ми се спори. С линийка в ръка, калкулатор в джоба и планове в главата Малката Госпожичка Практична е свикнала да мери, да изчислява и да обмисля всичко. Взимам списъка, който е приготвила, и все така притеснена, бързам да си тръгна.

Завъртам още веднъж колелото. То спира на буквата И. Този път тръгвам на изток.

Там, в град, не по-малко духовен от Атонската планина, зад дървена врата седи Дамата Дервиш: свела е в съзерцание глава и прехвърля между пръстите си кехлибарените зърна на броеницата. На подноса пред нея са сложени паница леща и резен хляб. Напръстникът й е пълен с вода. Дамата Дервиш винаги се задоволява с малко. На главата е с хлабаво пристегнат тюрбан, прихванат отпред с голям камък. Изпод тюрбана се подават кичури коса. Дамата Дервиш е облечена с рокля в нефритов цвят, дълга до пода, и тъмнозелено елече отгоре, на краката е с бежови чехли.

Виждам, че се моли, затова влизам на пръсти и се заслушвам.

— Боже, Чиста Любов и Красота, нека сме сред онези, които възпяват името ти и се възстановяват в теб. Не позволявай да прекарваме времето на Земята със замъглени очи, с нечуващи уши и със сърца, запечатани за любовта.

Усмихвам се при тези думи и продължавам да се усмихвам, когато чувам следващите.

— Много те моля, отвори третото око на Елиф за Любовта и разшири възможностите й да проглежда за Истината. Връзките са същност на Твоя всемир, много те моля, не я лишавай от любящата си връзка.

— Амин — казвам аз.

Тя трепва и се отскубва от мислите си, за да излезе на повърхността. След като вижда, че стоя там, се усмихва и вдига за поздрав ръка към лявата си гърда.

— Имам нужда от помощта ти — обяснявам аз. — Чу ли какво ме попита госпожа Агаоглу? Не знам как да отговоря.

— Всъщност го чух и не проумявам защо изпадаш в паника. Бог казва, че понякога ни подлага на „красиво изпитание“. Ето как нарича многото трудности, пред които се изправяме в живота. Красиво изпитание. Излишно е да бързаш с отговора, защото всички отговори са относителни. Каквото е добро за един, е лошо за друг. Вместо да задаваш общи въпроси за майчинството и писането, помоли Бог да ти даде каквото е добро за теб.

— Но как да разбера кое е добро за мен?

Тя не обръща внимание на въпроса ми.

— Каквото и да правиш — дали ще раждаш деца, дали ще пишеш книги, дали ще продаваш на улицата пасти, или ще подписваш договори за милиони долари, важното е да си щастлива и удовлетворена. Щастлива ли си, удовлетворена ли си?

— Не знам — признавам си.

Дамата Дервиш си поема дълбоко въздух.

— В такъв случай нека те питам друго. Тези твои романи наистина ли са твои? Ти ли си тяхната създателка?

— Разбира се, че са мои. Създавам ги страница по страница.

— Руми е написал над осемдесет хиляди великолепни стиха и въпреки това никога не нарича себе си създател. Не се смята и за поет. Казва, че е само оръдие, канал за съзидателното Божие начало.

— Аз не съм Руми — напомням й, но по-рязко, отколкото съм възнамерявала.

За миг погледите ни се срещат и притеснена, аз извръщам очи. Не искам да преотстъпвам авторството на книгите си на никого, пък бил той и Бог.

— Чакай да ти разкажа нещо — подканя Дамата Дервиш. — Една нощ няколко нощни пеперуди се струпали на една полица, за да погледат запалената свещ. Озадачени какво всъщност е светлината, те изпратили една от тях да отиде и да провери. Пеперудата, тръгнала на разузнаване, се повъртяла, повъртяла около свещта и се върнала с описание: светлината беше ярка. После отишла да я разгледа и втора нощна пеперуда. Тя също се върнала с наблюдение: светлината беше гореща. Накрая желание да отиде изявила и третата нощна пеперуда. Щом се приближила до свещта, не спряла като приятелките си, а полетяла право към пламъка. Той веднага я погълнал и само тази нощна пеперуда разбрала какво всъщност представлява светлината.

— Искаш да се самоубия ли? — попитах разтревожена.

— Не, скъпа. Искам да убиеш егото си.

— Все същото, нали?

Дамата Дервиш въздиша и опитва още веднъж:

— Искам да спреш да мислиш. Да спреш да наблюдаваш, да спреш да анализираш и да се отдадеш на изживяването. Само тогава ще разбереш, че може да се намери равновесие между това да си майка и да си писателка.

— Ами ако…

— Вече не ти трябват тези „ами ако“ — прекъсва ме тя. — Нощната пеперуда казала ли е „ами ако“?

— Добре де, не съм Руми, не съм и нощна пеперуда. Аз съм човек със съзнание и с четири мънички жени, които живеят вътре в мен. Начинът ми да се справям с нещата със сигурност е по-сложен.

— Аха — казва Дамата Дервиш, докато дъвче хляба.

Това е от онези „аха“, които могат да означават само: „Още не си готова. Както на плода му трябва повече време, за да узрее, и ти отвътре още си твърда. Иди да поготвиш малко, после ще приказваме отново“.

Тътрузейки крака, се сбогувам и се запътвам на юг.

Там, в град, пренаселен като Токио, зад врата с три катинара, е неуморната работохоличка Госпожица Амбициозната Поклонница на Чехов. Висока е дванайсет сантиметра, тежи двеста и деветдесет грама и е най-кльощавата от всички Палечки. Вечно се ядосва за нещо и от само себе си не пълнее.

— Времето не е пари, времето е всичко — обича да казва.

За да не губи време, не готви вечеря, не реди масата и кара на крекери и чипс, а също — като добавка — на много витамини. Дори сега пред нея има пакетче бисквити, кубчета сирене и мъничка кутийка сок от портокал и морков. До чинията й има и блистер витамин С и гинко билоба на хапчета. Това й е вечерята.

От всички крилати фрази на мъже и жени, изричани, откакто свят светува, има една на Чехов, която Госпожица Амбициозната Поклонница на Чехов е взела за свой девиз в живота: „Който нищо не иска, на нищо не се надява и от нищо не се страхува, такъв не може да бъде творец“. Затова е и добра поклонница на Чехов. Иска, надява се и се страхува — и всичко това едновременно и в обилни количества.

Днес Госпожица Амбициозната Поклонница на Чехов е с пола в индигов цвят, която й стига точно под коляното, с двоен перлен гердан около врата, сако, което му подхожда, и копринена блуза с цвят на слонова кост. Сложила е върху снежнобялата си кожа съвсем мъничко фон дьо тен и е с тъмночервено червило. Кестенявата й коса е прибрана на кок, толкова стегнат, че от него не се подава и едно-едничко кичурче.

Както винаги, е самото въплъщение на поддържаната лъскава жена. Равните й порцеланови зъби проблясват като скъпи перли. Тя е решителна, непоколебима и работлива — всичко в прекомерни количества.

— Госпожице Амбициозна Поклонница на Чехов, много те моля, помогни ми — казвам аз. — Чу какво попита госпожа Агаоглу. Какъв е твоят отговор?

— Как изобщо можеш да питаш? — въси ми се тя с изскубаните си тънки вежди. — Очевидно съм против да раждаш. Предстоят ни толкова неща, едва ли е време за деца!

Гледам я плахо като пале.

— Но преди минута бях при Дамата Дервиш и тя каза, че нямало смисъл да се притеснявам толкова.

— Остави я тази ненормална дребосъчка. Какво знае тя? Какво знае за земните желания? — заявява нехайно Госпожица Амбициозната. — Докато е прехвърляла зърната на броеницата, си е изгубила разсъдъка.

Мята в устата си бисквита, после и хапче витамини и отпива от сока — да ги глътне.

— Слушай, скъпа, нека още веднъж обобщя житейската си философия: молили ли сме се да идваме на този свят? Не. Никой не ни е искал мнението по въпроса. Просто сме попаднали в утробите на майките си и след тежко раждане — воала12, ето ни и нас. Тъй като сме дошли на този свят по този доста произволен начин, нима има нещо, което да превъзхожда желанието ни, когато си тръгнем от него, да оставим след себе си нещо стойностно и трайно?

Усещам се, че кимам въодушевено, макар че колкото повече говори тя, толкова повече се обърквам.

— За съжаление, животът на прекалено много хора е смазан от еднообразието и рутината. Колко жалко! Човек всъщност трябва да се стреми да изпъква. Докато още сме живи, трябва да станем безсмъртни. Длъжна си да пишеш по-хубави романи и да развиваш уменията си. „Трябва ден и нощ да се трудиш постоянно, да не спираш да четеш, да учиш, да упражняваш волята си… Всеки час е ценен.“

— Пак ли Чехов? — усъмнявам се аз.

— Да, Антон Павлович Чехов — натъртва тя свъсена и после повтаря името.

— Точно така — въздишам аз.

— Виж, пресметнах: ако през следващите десет години пишеш по роман на година, четеш по една лекция на месец, ходиш на всички големи литературни празници в Европа и обикаляш света, след осем години и два месеца ще си достигнала нови висини в попрището си.

— О, я стига! — възкликвам отчаяна. — Ти какво си мислиш, че литературата е надбягване с коне ли? И че аз съм машина?

— Какво лошо има в това? — отвръща нехайно тя. — По-добре да бъдеш машина, отколкото да вегетираш! Вместо да живееш като стрък магданоз, безстрастно и вяло, по-добре дните ти да минават устремно и интересно, като на машина.

— Ами майчинството?

— Майчинството… майчинството… — повтаря тя начумерена, сякаш усетила в устата си лош вкус. — Я го остави майчинството на жени, родени да бъдат майки. И двете знаем, че не си от тях. Майчинството ще осуети всичките ми планове за бъдещето. Обещай ми. Кажи, че няма да го правиш!

Взирам се в хоризонта с копнежа да съм някъде другаде. В тишината, която се спуска, Госпожица Амбициозната Поклонница на Чехов се изправя бавно, отива при дамската си чанта и вади лист хартия.

— Какво е това? — питам я, когато ми го подава.

— Адрес — отвръща Госпожица Амбициозната. — На един отличен гинеколог. Знаеш ли какво? Вече съм ти записала час. Лекарят те чака във вторник в шест и половина.

— Но защо?

Очите на Госпожица Амбициозната Поклонница на Чехов светват и гласът й става зловещо тих.

— Защото не е зле да решим веднъж завинаги този въпрос. Операцията ще отстрани всички екзистенциални въпроси, които ти мътят главата. Реших да те стерилизират.

— Аз да не съм улична котка? — възкликвам, пламнала от гняв.

Недоволна, тя свива рамене и се извръща.

— Ти решаваш.

Знам, че трябва да се сдържам, а не мога. Все така мърморейки, я оставям на ветеринарната й кампания и се насочвам на север.

Там, зад богато украсена желязна врата, в град, където като в Ню Йорк се раждат какви ли не идеи, живее Госпожица Циничната Интелектуалка. На прозорците й има виненочервени плюшени пердета и тънки паяжини, по стените й са накачени плакати на Че Гевара и Марлон Брандо.

Тя се облича в размъкнати хипарски рокли до пода и индийски елечета с пришити към тях стъкълца. Намотава около врата си ярки шалове и носи широки гривни в какви ли не цветове чак до лактите. Понякога й хрумва да отиде да си направи татуировка или да си сложи още един пиърсинг. В зависимост от деня или носи дългата си до раменете коса пусната, или я прибира на хлабав кок. Ходи на раджа йога и на рейки за напреднали. Колкото и да си прави акупунктура, още не е отказала цигарите. Ако не пуши цигара или пурета, дъвче тютюн.

За дамски чанти използва пълни с какво ли не торби, където смества по няколко книги, бележници и разни дрънкулки. Обикновено ходи без грим не защото е против него, а защото, ако сложи в торбата и спирала за очи или червило, после не може да ги намери.

Напоследък Госпожица Циничната Интелектуалка внимава много какво яде. Пред нея има чиния с органично чист спанак, органично чисти тиквички и някакви поръсени с шафран зеленчуци. Строга вегетарианка е и мисли дали да не премине към веганството. От години не е слагала в уста месо. Пиле. Риба. Твърди, че когато ядем месото на животни, поглъщаме и страха им пред смъртта. Явно по тази причина се разболяваме. Създадени сме така, че трябва да се храним с мирни зелени зеленчуци, например със спанак, с къдраво зеле, рукола…

— Здравей, Госпожице Цинична Интелектуалке — казвам аз.

— Мир на теб, сестро — отвръща тя и маха нехайно с ръка.

— Понапъни си мозъка, трябва ми съвет по важен въпрос — подканям аз.

— Е, дошла си където трябва. Цялата съм мозък.

— Добре тогава, какво е мнението ти за майчинството?

— За какво ти е да задаваш риторични въпроси, когато е всеизвестно, че всеки чува само каквото иска да чуе — казва тя. — Витгенщайн пише, че езикът не току-така си има ограничения. Не е зле да прочетеш „Трактата“13.

— Нямам време да чета „Трактата“ — възразявам аз. — Госпожа Агаоглу още е във всекидневната и чака отговора ми. Трябва да ми помогнеш сега.

— Ами в такъв случай помисли върху думата завист.

— Пак ли се почва?

— Имай предвид, че завистта не е какво да е чувство, тя е дълбока философска дилема. Всъщност е толкова важна, че предопределя световната история. Жан-Пол Сартр е казал, че всички разновидности на расизма и ксенофобията водят началото си от завистта.

— Опасявам се, че не разбирам и дума от онова, което ми казваш. Говори, ако обичаш, по-ясно.

— Добре тогава, ще го кажа простичко: от другата страна тревата винаги е по-зелена.

— Което означава?

— Означава, че ако родиш, винаги ще завиждаш на жените без деца, насочили всичките си усилия към кариерата. Ако пък предпочетеш да насочиш всичките си усилия към кариерата, винаги ще завиждаш на жените с деца. Който и път да избереш, съзнанието ти ще бъде обсебено от онова, от което си се отказала.

— Няма ли изход от тази задънена улица? — питам аз.

Тя клати отчаяно глава.

— В завистта се корени екзистенциалният ни гняв. Виж историята на човечеството, всички войни и разруха. Знаеш ли какво са казвали, когато е избухнала Първата световна война? Че тя ще сложи край на всички войни! Това, разбира се, не се случи. Войните не са свършили, защото няма равенство и справедливост. Вместо това имаме неравновесие на властта и приходите, етнически и религиозни сблъсъци… Всичко това неминуемо ще породи нови конфликти.

Поемам си дълбоко и дълго въздух.

— Потискаш ме.

— Би трябвало да си потисната — отсъжда тя и маха с пръст пред лицето ми. — Да живееш, ще рече да мъкнеш бремето на тъгата. Не е съвпадение, че Паул Клее е нарисувал Ангела на историята толкова самотен и безнадежден. Спомни си лицето на Angelus Novus. Горещо ти препоръчвам да прочетеш Валтер Бенямин14…

— Потискаш ме ужааасно — прекъсвам я аз.

Тя ме гледа така, сякаш ме вижда за пръв път.

— О, ясно. В епохата на интернет и мултимедиите хората вече нямат време и търпение за задълбочени познания. Добре тогава, по-накратко.

— Ако обичаш.

— Мисълта ми е, че каквато и жена да станеш, ще съжаляваш, че не си Другата. Според великия френски философ Еманюел Левинас същност на етиката е точката, когато заставаш лице в лице с Другия. От феноменологична гледна точка, разбира се, можем да говорим за „другия“ вътре в „Аз-а“.

— Ъхъ, хм — казвам аз.

— Прочети Хайдегер и ще видиш, че човекът, който и да е човек, придобива значение само разглеждан сред нещата, които го заобикалят, тъй като ключ към битието е Dasein, което е съществуването в света. — Тя ме гледа с разширени тъмнозелени очи. — Затова отговорът ми на изтъркания ти въпрос е следният: всъщност няма значение.

— В смисъл? — питам, като се старая да не ми личи, че ми е писнало.

— Няма никакво значение дали си останала без деца, или имаш пет-шест — заявява тя, както винаги самоуверено. — В крайна сметка всичко се свежда до завистта към Другия и до дълбоката екзистенциална неудовлетвореност. Хората не знаят как да са доволни. Както е казал Чоран, всички сме осъдени да се срутим отвътре и да сме нещастни.

През отворения прозорец духа вледеняващ вятър. Свещта в ръката ми трепка тъжно, аз зъзна. В ушите ми дращи гласът на Госпожица Циничната Интелектуалка, убеден, категоричен и злорад. Започвам да се отдалечавам от нея.

— Ей, къде отиваш? Връщай се, още не съм приключила.

— Ти няма да приключиш никога — заявявам аз. — Хайде, чао.

Става късно, а разговорът с Госпожица Циничната Интелектуалка ме е обезсърчил дотолкова, че не ми се слуша и дума повече по въпроса. Тръгвам да качвам стъпалата по две наведнъж, които ще ме изведат от Земята на истинското ми Аз, и задъхана, само дето не падам в тоалетната на госпожа Агаоглу. Понечвам да си измия лицето, но течащата вода е направо вряла, а не съм сигурна, че точно сега имам сили да я нагаждам. Затова спирам крана и след като правя всичко възможно да изглеждам спокойна и овладяна, се връщам във всекидневната.

Всичко си е, както съм го оставила. Картините по стените, книгите по лавиците, порцелановите чаши по масата, сладките и соленките по чиниите, тиктакането на часовника не са се променили, все същата си е и достолепната тишина в къщата.

Госпожа Агаоглу ме чака на креслото, не е припряна. Въпросът, който ми е задала преди малко, още виси между нас във въздуха. Аз обаче нямам отговор. Засега.

— Хмм… много ви благодаря за гостоприемството — казвам. — Но наистина трябва да си тръгвам.

— Е, беше ми приятно да си поговорим — отвръща тя. — Като жена с жена, като писателка с писателка.

След като излизам на улицата, мярвам двете циганки, седят си на същото място. Ако се съди от поруменелите им лица, обсъждат развълнувани нещо, но млъкват, щом ме забелязват.

— Ей, ти — казва едната от тях. — Защо изглеждаш така, сякаш са ти потънали гемиите?

— Сигурно защото са ми потънали — отговарям аз.

Жената се смее.

— Ела, дай да ти гледам на ръка и ще ти кажа как да се измъкнеш.

— И дума да не става — отсичам аз. — Пуши ми се. Я по-добре да запалим по цигара.

Все едно съм предложила да оберем банка. Изведнъж жените стават сериозни и мнителни и ме оглеждат недоверчиво. Без да обръщам внимание на погледите им, сядам на тротоара и вадя от дамската си чанта пакет цигари.

Точно тогава в ъгълчето на устата на циганката, предложила само преди миг да ми гледа, заиграва усмивка. Жената се приплъзва към мен. След няколко секунди към нас се присъединява и другата.

Вече се мръква, а ние с циганките цветарки седим по турски на тротоара, на хвърлей от всекидневната на госпожа Агаоглу, и пушим. Над нас на рехав ленив облак се носи дим. За миг светът ми се струва прекрасен и ведър, сякаш няма за какво да се безпокоя и няма въпроси, които глождят съзнанието ми.

Лунната жена

През 1862 година Лев Толстой се жени за жена, която е шестнайсет години по-млада от него: София Андреевна Берс. Въпреки че след време бракът им ще стане известен като един от най-нещастните в историята на литературата, те очевидно са изпитвали един към друг силна любов и страст — поне в началните години. Имало е мигове, когато са се смеели заедно, той като див жребец, който препуска стремглаво в галоп, тя като млада кобила, която обикаля в тръс ограденото пасище — свенлива, но и развълнувана. Този съюз се е увенчал с тринайсет деца (според някои с деветнайсет). На младини тя е прекарала голяма част от времето си или в бременност, или в кърмене.

Била е като Луната в различните й фази и е греела на обсипаното със звезди небе. Тялото й се е променяло всяка минута от деня, всяка седмица, всеки месец, закръгляло се е, после е отслабвало, колкото да се закръгли отново. София е била лунна жена.

Докато Толстой е седял в стаята си и е пишел на светлината на газеника, Соня — както на руски е галеното име на София — отклонявала вниманието на децата, та те да не пречат на баща си. Дневниците й свидетелстват колко отдадена е била. Когато Толстой я моли да не го тормози заради писането, тя е толкова изненадана, че отбелязва в дневника си: „Как изобщо е възможно да го тормозя? Какво право имам?“. Нощ след нощ, година след година се труди усърдно, за да облекчи писането на Толстой. А в часовете, които не са погълнати от децата, се явява нещо като секретарка на съпруга си. Не само пази бележките към „Война и мир“, но и преписва цели седем пъти ръкописа. Веднъж, след като помята и се разболява тежко, се притеснява, че заради болестта й Толстой няма да е в състояние да пише. Вдъхновява и глези мъжа си и му помага — факт, който трудно ще си спомним заради дълбоката омраза, избуяла в по-късни години между двамата.

После той пише „Ана Каренина“, великолепния роман, който започва с най-цитираните редове в световната литература: „Всички щастливи семейства си приличат, всяко нещастно семейство е нещастно посвоему“. Историците на литературата и биографите обичат да поставят един въпрос: доколко животът на Толстой е повлиял върху темата на романа. Колко от неговите страхове за жена му и брака му са проникнали в „Ана Каренина“? Прочутият писател, който по онова време е на четирийсет и четири години, насочва сюжета към бурните води на прелюбодейството като предупреждение към София, която тогава е само на двайсет и осем. Докато описва ужасните последици, които изневярата може да има за една дама от висшето общество, той просто предупреждава съпругата си.

Развратността на семейната жена е тежък грях, който става още по-страшен, когато любовниците живеят не откъснати високо в планината, а в сърцето на цивилизования свят. Алексей Александрович го подчертава недвусмислено още първия път, когато разговаря сериозно с жена си: „Искам да те предупредя, че ако си небрежна и непредпазлива, може и да те одумват в обществото“. Нещата излизат от контрол не когато жената има чувства към някой мъж освен към съпруга си, а когато за това се разчува.

Не е изключено и чрез романа Толстой не само да отправя предупреждение към жена си, но и да дава урок по нравственост на дъщерите си, които са на различна възраст. Колкото и да е странно, творбата има по-голямо въздействие върху него, отколкото върху жена му и дъщерите му. Толстой изживява за пръв, но не и за последен път нравствени терзания, които ще го доведат до екзистенциална криза от друго естество, подкопала из основи брака му.

Както и да тълкуваме събитията от тук нататък, едно е вярно: София така и не възприема Ана като пример за подражание, положителен или отрицателен. Макар и в някои отношения да прилича на София, измислената героиня, която се облича в тъмнолилаво, която иска да е като щастлив персонаж от английски роман, която работи върху детски книжки и пуши опиум, определено не е съпругата на Толстой. Каквито и притеснения да е имал той, София така и не го зарязва и не се влюбва в друг. Обратното, остава привързана — вероятно прекалено привързана — към мъжа си и семейството си, докато това не я тласка към ръба. Всяка година се ражда по едно дете и с всяко дете София става все по-раздразнителна, а бракът им понася поредния удар.

Не минава ден в къщата да не избухне скандал и енергията на съпрузите отива за дребни дрязги, незначителни като прашинка. Така, в гъстата мъгла на брака, семейството на Толстой едва оцелява още няколко години. Сексът още ги свързва, но когато изчезва и той — в по-голяма степен за Толстой, отколкото за жена му — и мъглата започва да се разсейва, писателят не може да понесе онова, което тя е прикривала през цялото време.

Когато надзърта в душата на жена си, той вижда младост, желание и амбиции и е недоволен от онова, което е открил. Когато надзърта в душата на мъжа си, София съзира себичност, примесена със семената на алтруизма, и така и не усеща колко ще повлияе това в бъдеще върху живота им. Толстой се вглежда в жена си и недоумява как е възможно при уредения й живот и отлично възпитание тя да има някакви светски домогвания. Тя пък се вглежда в него и недоумява как е възможно при уважението и грижите, с които е заобиколен, мъжът й да обича нещо — било то писането или бог — повече от нея.

Подобно на доктор Франкенщайн, опитващ се как ли не да се отърве от съществото, което е измислил и сътворил, Толстой превръща младото момиче, за което се е оженил преди години, в нещастна сприхава жена.

Известно време прави всичко възможно да го преглътне, но търпението му бързо се изчерпва. В писмо до дъщеря си Александра Лвовна се оплаква, че София „постоянно шпионира, подслушва, вечно се оплаква, разпорежда се както й хрумне…“. И веднага след това споделя, че иска да се освободи от нея. Изведнъж се отчуждава необратимо и невъзвратимо от жена си и от всичко, свързано с нея.

После един прекрасен ден просто се вдига и бяга. Онзи следобед за пръв път от много време усеща до себе си свободата не като отвлечено понятие или като идея за отстояване, а като присъствие, съвсем близко, силно и осезаемо. Той върви и върви. Подскача и танцува. Колкото му глас държи, пее песни, които дотогава никой не е чувал. Селяните, които се трудят по нивите наоколо, гледат угрижено как най-уважаваният белетрист на Русия прави глупост след глупост, но не казват на никого. Сякаш за да се отплати за безмълвната им подкрепа, още същата вечер Толстой решава да раздаде на бедните всичко, което притежава. Човекът с дворянски произход, който през целия си живот е бил покровителстван, решава да остане без всички привилегии на общественото си положение.

Когато научава, София — матриархът — направо побеснява. Сигурна е, че само глупак без жена и деца, за които да се грижи, може да прахоса всичко по този начин. Не след дълго за неин ужас Толстой оповестява на всеослушание, че се е разделил със света на материалното. Раздава всичките си пари, цялата си земя. Отказва се от пиршествата, които толкова обича, и се зарича занапред да не яде месо, да не ходи на лов и да не пие, а после започва да полага физически труд като всички селяни.

София наблюдава в пълен ужас това преображение. Дворянина, за когото се е омъжила, писателя, когото обожава, съпруга, на когото е родила деца, вече го няма, изместен е от зле облечен въшлив селяк. Това е обида, улучила я право в сърцето.

Тя нарича новите му навици „тъмни“, сякаш говори за нелечима болест като чумата, връхлетяла дома й. С устни, напукани от хапане, с уста, изкривена от нещастие, и със състарено лице София постоянно изпада в депресии. Един ден синът й Лев я пита дали е щастлива. Трябва да мине известно време, докато тя отговори на такъв прост, но и предизвикателен въпрос. Накрая София отвръща: „Да, щастлива съм“. Тогава синът й възкликва: „Защо тогава изглеждаш като мъченица?“.

Колкото и силна да е била навремето любовта между съпруг и съпруга, тя не може да помири мъжа и жената, в които са се превърнали, и като рана, която кърви навътре, поражда взаимен гняв и омраза.

Накрая, през есента на 1910 година, няколко месеца след като тайно премахва от завещанието жена си и прехвърля на издателя авторските права на романите си, Толстой се разболява от пневмония. Той ту идва в съзнание, ту отново изпада в несвяст, както от десетилетия ту се е появявал, ту е изчезвал от живота на жена си, и издъхва на една железопътна гара, където е избягал след поредния скандал вкъщи. Показателно е, че писателят, започнал своя път в литературата с твърдението, че истинското щастие е заложено в семейния живот, приключва живота си, като бяга от семейството и жена си.

Дълго време София е смятана единствено за майка и съпруга. Големият й принос в литературното наследство на Толстой е или пренебрегван, или омаловажаван. Едва отскоро започваме да я виждаме в различна светлина — като авторка на дневници, интелектуалка и предприемчива жена, и можем да оценим дарбата и саможертвата й, както и способностите и несбъднатите й мечти.