Черно мляко

Където феите се събират

След един час трите жени в униформи вече са излезли от стаята и са отишли да си подредят куфарите, а аз се притичвам на помощ на задържаната от тях. Чувствам се героиня от военен филм — „Спасението на редник Госпожица Дервиш“: промъквам се крадешком при пленницата, като внимавам да не издавам звуци. С помощта на пинцети отключвам белезниците. След като разтърква китки, тя ми се усмихва уморено.

— Благодаря ти, скъпа — мълви.

След като приключвам с операция „Освобождение“, двете се изнизваме от къщата. Аз вървя, а тя е пропълзяла в дамската ми чанта и от време на време подава глава, за да се огледа. Веднага щом се озоваваме на улицата, започвам да негодувам:

— Не мога да повярвам, че ми причиняват такова нещо. Да не са полудели? Този път вече прекалиха.

Дамата Дервиш слуша с вдигнати вежди и не казва нищо.

— А сега искат да съм заминела за Щатите. Ей така, като гръм от ясно небе — продължавам аз. — Знаеш ли? Дали да не вземем оръжието, да не организираме нелегална съпротива и да не ги свалим от власт? Ще си умрат от страх.

— Аз съм пацифистка и не взимам оръжие — заявява Дамата Дервиш. — Изправиш ли се пред противник, победи го с любов. Ето на какво ни учи Ганди.

— При цялото ми уважение да не забравяме, че господин Ганди не е познавал Милейди Амбициозната Поклонница на Чехов — напомням аз.

— Въпреки това слон не може да глътне таралеж.

— Това пак ли е Ганди?

— Това е лозунг от Пражката пролет — обяснява Дамата Дервиш. — От 1968 година. Щом можеш да го кажеш срещу съветските танкове, можеш да го заявиш и на която Палечка поискаш.

Тази моя привърженица на суфизма, не спира да ме изненадва.

— Огледай се, Елиф. Какво виждаш? — пита Дамата Дервиш.

Пешеходци, които се движат бързо в двете посоки по улицата, хора, които са тръгнали на работа и са се наблъскали като сардели в претъпканите до краен предел автобуси, улични търговци, предлагащи дизайнерски чанти менте, дечурлига, които мият предните стъкла на луксозни автомобили, спрели по светофарите, билбордове, които рекламират бързи пари и скъпарски начин на живот, град на безкрайни противоречия… Ето какво виждам, когато се оглеждам в Истанбул.

— Добре, а сега погледни себе си — приканва Дамата Дервиш. — Какво виждаш?

Жена, която в душата си е раздвоена между Изтока и Запада. Жена, която обича света на въображението повече от действителния свят, която година след година се пилее в безплодни парадокси, връзки и любови с неподходящи хора, която още не е преглътнала обидата, че е расла без баща, която разбива сърца и допуска да разбият и нейното, която държи прекалено много на мнението на другите, която се страхува, че бог не я обича достатъчно, и може да бъде щастлива и да се чувства цялостна само когато пише романи. Накратко, погледна ли се, виждам човек, който „е в процес на създаване“. Но езикът ми отказва да съдейства, за да си го призная.

Мълча притеснено, затова Дамата Дервиш заявява:

— Приемай вселената като отворена книга, чакаща своя читател. Като книга, която всеки ден трябва да се чете страница по страница.

Гласът й е съвсем спокоен, вдъхва утеха и аз се засрамвам от изблика си преди малко.

— В такъв случай ми кажи как би трябвало да прочета днешния ден?

— На вратата ти чука пътешествие — отвръща Дамата Дервиш, сякаш държи в ръката си невидима чаша и ми гледа на кафе. — Ако не напуснеш Истанбул, бял ден няма да видиш от трите Палечки. Те няма да те оставят на мира.

— Обясни ми — подканвам аз и въздишам тежко.

— Според мен в скоро време трябва да подпишеш с всички нас примирие — казва Дамата Дервиш. — Палечките се карат толкова много помежду си, защото ти се караш с нас. Смяташ, че някои от нас са по-достойни от други. А истината е, че всички ние сме твое отражение. Всички сме едно цяло.

— Нима искаш да не правя разлика между теб и Милейди Амбициозната Поклонница на Чехов? Но между вас двете няма нищо общо!

— Не е задължително да си приличаме като две капки вода. Ние с нея споделяме еднаква същност. Разбери го най-после. Докато не проумееш, че всеки глас вътре в теб е част от същия кръг, няма да се чувстваш цялостна. Съедини ни в Едно.

— Приканваш ме да ги прегърна и обединя, но, за бога, тези немирници направиха преврат, докато спя! Само една пацифистка може да вярва на деспот. И никога обратното!

Дамата Дервиш кимва, усмивката й е топла като милувка.

— Може би.

Гледам я в очакване да обясни. Точно тогава тя ми разказва ето тази приказка:

— Имало едно време един дервиш, който не говорел много. Веднъж му избягал конят. Щом научили новината, съседите дошли да го видят: „Какъв ужас!“ възкликнали те. Дервишът отвърнал: „Може би“. На другия ден намерили коня заедно с чудно хубав жребец до него. Всички поздравили дервиша и рекли, че това е страхотна новина. И този път той отвърнал: „Може би“. След седмица, докато се опитвал да обязди жребеца, синът на дервиша паднал и си счупил крака. Съседите дошли да кажат колко съжаляват. „Каква беда“, ахнали те в един глас. Дервишът отговорил: „Може би“. На другия ден дошли държавни чиновници — да набират младежи за военна служба. Трябвало да заминат всички момчета, без сина на дервиша, който заради счупения крак бил прикован към легло. Разбра ли сега за какво ти говоря? — пита Дамата Дервиш.

— Предполагам — отвръщам аз.

— Гледай на стипендията в Масачузетс не като на нещо, което ти е наложено, а като на възможност. Турция или Съединените щати, всъщност не това е важното. Важно е пътешествието вътре в теб. Ти ще пътешестваш не до Щатите, а вътре в себе си. Възприемай го по този начин.

Тя е самоуверена и ведра, което ми харесва. Може би е права. Трябва да се науча да живея в мир със себе си, пълноценно, всеки ден с вътрешните си гласове. Уморих се постоянно да воювам с тях.

Изведнъж ме прихваща нещо и спирам припряно едно минаващо такси.

— В такъв случай да вървим — подканям и отварям вратата на таксито.

— Къде?

— На железопътната гара — оповестявам грейнала.

— С влак ли си решила да ходиш до Америка? — подсмихва се Дамата Дервиш.

Аз клатя глава.

— Просто искам да отида там и да усетя миризмата на влакове…

Просто искам да постоя малко на гарата: да вдишам странния остър мирис, дъха на хора, устремили се във всички посоки, тежката миризма на бедните, с техните мечти за охолство, едва загатнатия освежителен полъх на ново място, към което си поел. Ето къде ходя всеки път, когато ми се прииска да поразмишлявам върху някоя загадка или да понаблюдавам света, всеки път, когато в мен се пробуди номадката.

Летищата са прекалено стерилни, чисти и охранявани в сравнение с железопътните гари, където и досега тупти сърцето на онеправданите.

Гара „Хайдарпаша“ се помещава в стара величествена сграда с прекалено много спомени. И подобно на доста стари величествени сгради, също е населявана от джинове и феи. Те са се спотаили по високите прозорци и наблюдават пътниците долу. Наблюдават как двойки се разделят, как се срещат влюбени, как отново се събират семейства, как се карат приятели… Пред очите им се разиграват хиляда и една драми на Адамовите синове и Евините дъщери, а те пак не могат да разберат що за птици сме.

Ако някога отидете на гарата и застанете точно в средата, а после притихнете сред врявата и затворите очи, се ослушайте и ще чуете как нашепват гаровите джинове и феи… как на отдавна забравен език изричат причудливи думи, наподобяващи поезия…

Може би и те като гръцкия поет Константинос Кавафис казват:

Жени, които си сменят името

Бях на осемнайсет години, когато реших да си сменя името. Като цяло си харесвах малкото име Елиф, което е доста разпространено женско име в Турция и означава „висока“ „стройна“ — като първата буква в османската азбука, „алеф“. Думата се среща в арабския, фарси, староеврейския и турския, макар че, доколкото знам, се употребява като женско име само в турския. Същата година бях прочела „Алефът“ на Борхес и знаех как той описва думата като точка в пространството, която все не може да се проследи и която съдържа в себе си всички точки. Нелошо, помислих си. С цялата суета на младостта наистина ми беше приятно да съм оприличавана на буква, въпреки че предпочитах цялата азбука.

Виж, с фамилията ми историята беше друга. Бях разстроена, че като жени от нас се очаква да вземем фамилията първо на бащите си, а после и на съпрузите си. Бях израсла, без да виждам баща си, и изобщо не проумявах от къде накъде трябва да нося името му. Бях решена да не се омъжвам никога и да не взимам името на съпруга си, затова стигнах до извода, че правилото за фамилиите просто не важи за мен.

От известно време разсъждавах върху този парадокс, когато едно престижно литературно списание в Турция одобри за публикуване един мой разказ. Редакторът, интелектуалец, някъде на четирийсет и пет, ми се обади по телефона, за да ме поздрави и да ме приветства в литературната гилдия, която, както ми обясни, „не се различава от джунгла с хора с подивяло его“. Тъкмо да затвори, и ми каза да съм им съобщяла, ако в последния момент съм искала да направя някакви промени, преди списанието да излезе от печат.

— Да — потвърдих припряно. — Последното ми име. Сменям го.

— Омъжвате ли се? Честито!

— Не. Не се омъжвам — вметнах аз. — Реших да взема друго име.

Той се засмя, както се смеем, когато не знаем какво да кажем. После изрече много бавно и високо, сякаш говореше на дете с увреден слух:

— Добре тогава. И какво име да напишем?

— Още не знам — признах си. — Това е решение за цял живот. Трябва да помисля.

В другия край на линията настана неловко мълчание, после обаче редакторът се засмя отново:

— Разбира се, направете го. Какво лошо има в това? Жена сте, няма причина да го взимате присърце. И най-поетичното име да изберете, накрая ще бъдете с името на мъжа си.

— Дайте ми един ден — помолих аз. — Ще намеря презимето, с което, независимо дали някой ден ще се омъжа, ще остана до края на живота си.

Всяко име е магическа формула. Буквите танцуват заедно, всяка се върти посвоему, всяка си има очарование, всяка е не по-малко неизвестна от останалите, но взети заедно, те сътворяват тайнството, заложено във всяко име. Точно като магьосниците в тъмното, езиковата единица, с която сме познати, сякаш ни омагьосва, като добавя буква към буква, съставка към съставка. Някои имена ни помагат да се издигнем високо във въздуха, други пък ни притискат с бремето си и ни дърпат коварно надолу.

Мъжете си живеят, без да изпитват потребност да си сменят фамилните имена. Те им се дават по рождение. Устойчиви и непроменливи. Мъжете наследяват фамилиите си от своите бащи и дядовци и ги предават на децата и внуците си.

Колкото до жените, и да го знаят, и да не го знаят, в имената те са номадки. Днес имат една фамилия, утре вече я нямат. През целия си живот попълват по различни начини официални формуляри, подават молби за нови паспорти и си измислят по няколко подписа. Като млади момичета са с едно фамилно име, след като се омъжат — с друго. Разведат ли се, си връщат моминското име, въпреки че за удобство понякога запазват и името на мъжа си, което не означава непременно, че си улесняват живота, а ако се омъжат повторно, взимат съвършено друга фамилия.

Мъжете имат подпис за цял живот. След като намерят подписа, който им пасва, могат да го запазят, докато са живи, без да променят и една извивка. Колкото до жените, те имат най-малко един „стар“ и един „нов“ подпис и се случва да ги объркат. Подпис на младата несемейна жена, подпис на омъжената жена, подпис на разведената.

Жените писателки също преминават през различни етапи в смяната на името. Османската белетристка Фатма Алие от края на XIX век пише романите и новелите си предимно тайно, тъй като не иска да разстройва с „независимия си дух“ своя съпруг и семейство. Накрая престава да използва името си и издава следващата си творба под псевдонима Една жена.

Защото е именно това. Една жена. Всяка жена. Всички жени. Когато се отървава от името си, тя сякаш къса тежката котва, приковала я към сушата. След като престава да е госпожа Фатма Алие и се превръща просто в „една жена“, тя получава свободата да плава, където реши.

През петдесетте години на XX век в Турция се появява любовен роман със заглавието „Млади момичета“, негов автор е някой си Винсънт Юинг. Книгата бързо се превръща в национален бестселър и е отразена добре с рецензии по средствата за масово осведомяване. Колкото и да е странно, никой не познава писателя. Никой журналист не е успял да вземе интервю от него. За автора са известни само три неща: че е американец, че е християнин и че е мъж. Турците четат творбата именно с такава информация в съзнанието.

Минават години. Един прекрасен ден се съобщава, че „Млади момичета“ всъщност е написан от млада туркиня мюсюлманка. Тя се казва Нихал Йеинобали.

Питат я защо е предпочела да скрие коя всъщност е и отговорът е доста любопитен: „Когато написах «Млади момичета», самата аз бях младо момиче. Имаше доста голяма доза еротика, нещо, смятано за неподобаващо за млада жена. Затова си избрах мъжки псевдоним. По онова време хората се интересуваха повече от преводни романи. Затова решихме, че няма да е зле авторът на романа ми да е американец. Издателят на книгата извъртя нещата така, сякаш тя е преведена от английски“.

Ако издадеш книга под мъжко име като Винсънт Юинг или с по-общ псевдоним като Една жена, се снабдяваш с броня, която да те предпазва. Тази защита ни е още по-необходима, когато пишем за сексуалността, женското начало и тялото. Не познавам мъж писател, който да се терзае, че ще вземе да разстрои майка си (или баба си, сестрите й, съседите и далечните роднини), ако напише роман, свързан с еротиката и секса. И да има, те са малко на брой. Но притесненията дали им е разрешено да разкажат историята — била тя лична или семейна — са присъщи на жените писателки по цял свят. Именно за този неизречен натиск пише Маргарет Атууд в разтърсващия си очерк за сестрите на баба си: „Най-силният натиск, на който са подложени жените, идва от семейството, особено ако то е много сплотено“, казва тя. От Турция до Канада, от индустриалното до постиндустриалното общество, жените, решили да пишат, прекрачват множество невидими граници в брака, семейството, класата и обществото. И всеки път, когато го правят, може да се превърне в поредната причина да сменят името си или да замъглят половата си принадлежност.

Не току-така друга известна писателка, може би най-великата романистка от викторианската епоха, предпочита мъжки псевдоним: решителната, умна, упорита Мери Ан Евънс, известна още като Джордж Елиът. През XIX век във Великобритания има доста писателки, но повечето пишат за любовните отношения и перипетии, теми, смятани за подходящи за жените. Колкото до Джордж Елиът, тя открито не харесва такива книги. Иска да пише на равна нога с мъжете белетристи. Иска да пише „като мъж“, а не „като жена“.

Неприязънта на Джордж Елиът към „женската литература“ е толкова силна и непоколебима, че през 1856 година тя пише статия със заглавието „Смешни романи от жени белетристки“. Разделя художествената литература, дело на жени, на четири категории в съответствие с това доколко са смешни, и ги определя като повърхностни, прозаични, благочестиви и педантични. Обичам да чета този изключително любопитен материал не само защото получавам представа за западната литературна традиция, но и защото виждам как една жена-писателка злослови по адрес на представителките на собствения си пол.

Но на Елиът не й е чужд стремежът да се открои сред другите жени. В писмо до биолога и философ Хърбърт Спенсър тя отправя дръзко предизвикателство към конвенционалното общество и се разграничава от нежния пол: „Вероятно никоя жена преди мен не е писала такова писмо, но аз не се срамувам от него, защото си давам сметка, че в светлината на разума и истинската изтънченост съм достойна за уважението и нежността ви, каквото и да си мислят за мен мъжете простаци и жените с вулгарно мислене“.

В същия дух и сестрите Бронте изпитват нужда да преиначат имената си. Те избират псевдоними, в които са запазени инициалите им, и Шарлот става Кърър17 Бел, Ан взима името Актън Бел, а Емили се превръща в Елис Бел. По-лесно е да избегнеш предразсъдъците срещу жените, когато си с безполово име. Сестрите играят на тази весела игра възможно най-дълго и единствената трудност, пред която се изправят, е как да излъжат селския пощальон, разнасящ получените пратки и писма. Излизат от затруднението, като заръчват всичко до тях да се адресира на името на „Кърър Бел под попечителството на госпожица Бронте“.

Друга писателка, предпочела името и облеклото на противоположния пол, е легендарната Жорж Санд, макар и понякога да оставаме с впечатлението, че тя просто е искала да се отърве от този тежък багаж — предългото си име: Амантин-Орор-Люсил Дюпен, баронеса Дюдван.

През 1822 година Жорж Санд се омъжва за барон М. Казимир Дюдван. Раждат им се две деца. Но не след дълго се разделят. Санд приветства необвързаното си положение като освобождение от оковите на обществото. Това, че е разведена, несемейна и богата, й позволява да е много по-дръзка от други жени и да предприема стъпки, за каквито те не могат и да мечтаят.

Тя започва и да се облича като мъж, тема, която клюкарите подхващат на драго сърце. Като аристократка неин граждански дълг е да е безупречно облечена, да обръща голямо внимание на дрехите, говора и обноските си, тя обаче прави точно обратното и избира удобни мъжки дрехи. Още по-голям скандал избухва заради това, че Санд обича да пуши лула. В епоха, когато от жените се очаква да са само мили и да участват в светския живот, тя се разхожда в мъжки дрехи, с лула в устата и радикални идеи в главата. Като високо дърво, което притегля светкавиците, и Жорж Санд привлича вниманието и гнева. Накрая й отнемат благородническата титла. Никой обаче не може да й конфискува името, което сама си е дала. Тя е била и си остава и до днес Жорж Санд.

Както навремето е отбелязал Иван Тургенев, Санд е била „добродушна жена и храбър мъж!“.

Джейн Остин се влюбва веднъж. Тя е от хората, които не одобряват жени, омъжващи се заради богатството, общественото положение и усещането за сигурност, и които вярват твърдо, че трябва да се омъжваме само по любов. Но макар и да обича и любовта й да е споделена, заради принадлежността й към друга обществена прослойка бракът така и не е сключен. Мъжът се казва Том Лефрой, младеж, който не притежава нищо, но който един ден ще стане върховен съдия на Ирландия. В писмо от януари 1796 година до сестра Касандра, Остин споделя, че Том е любовта на живота й. Но бърза да добави: „Когато получиш това, всичко ще е приключило. При тази тъжна мисъл не мога да спра сълзите си“. Джейн Остин се усамотява с разбито сърце в своето кътче, при писането.

„Смятам, че при цялата ми суета мога да се похваля, че съм най-необразованата и неосведомена жена, дръзнала някога да бъде писателка“, казва тя. Не е вярно, разбира се, и Джейн Остин го знае. Много начетена е по широк кръг въпроси и е отлично образована от баща си — свещеник, братята и леля си, а после благодарение на това, че чете неуморно. Има остър език и склонност към закачливост и хапливост.

След години получава още едно предложение за брак, този път направено от уважаван заможен мъж. Макар и да обича „самотната си изтънченост“, както веднъж нарича несемейното си положение, Джейн Остин приема. Накрая ще стане съпруга, ще има семейство и сама ще се грижи за дома си. Ляга си рано с тези мисли и надежди. Когато на другата сутрин се събужда, първото, което прави, е да прати на мъжа, предложил й брак, писмо, с което се извинява, че е решила да не се омъжва.

Често се чудя какво се е случило онази нощ. Какво нереално място е посетила Джейн Остин насън, за да размисли? Дали е сънувала кошмари? Дали си е представяла как с кофа мастило търка и търка стълбището на стоетажна хартиена къща и гледа как стъпалото се разпада под четката? Какво я е накарало да се откаже да застане пред олтара?

От всички американски писателки от предишни поколения има една, която заема в сърцето ми особено място: Карсън Маккълърс. Може би защото съм се натъкнала на творчеството й по време, когато откривах света и себе си. Думите й направо ме разбиха. Бях в последния клас на гимназията, когато прочетох „Сърцето е самотен ловец“, привлечена по-скоро от заглавието на книгата, отколкото от името на авторката. Предишната година се радвах в училище на голямо внимание, пък било то и за няколко седмици: току-що бях пристигнала в Анкара от Мадрид, където бях прекарала тийнейджърските си години. Децата в класа ми се развълнуваха, щом научиха, че знам испански и дори съм ходила на корида. Но на интроверта вътре в мен не му трябваше много да надигне глава и състрадателното любопитство в очите на съучениците ми малко по малко беше заменено от пълно безразличие, а после от осъдително отчуждение. Момичетата ме смятаха за темерут, момчетата — за странна, учителите за високомерна, а аз не се доверявах на нищо, освен на книгите. Точно тогава срещнах Карсън Маккълърс.

Бях момиче от Турция, което не беше ходило никога в Щатите, но пак бях много развълнувана от разказа за самотниците в американския Юг. На двайсетата страница от книгата изгарях от желание да познавам човека, който може да пише така.

В началото писателката се е казвала Лула Карсън Смит. Като е съкратила името си до Карсън, тя се е опитала не само да привлича вниманието, но и да бъде двусмислена, така че читателите да не се досетят лесно каква е половата й принадлежност. Трудно общува с връстниците си и понякога се държи доста недружелюбно. Вместо да се издокарва с чорапи, обувки на висок ток и тесни поли, каквато е модата през трийсетте години на XX век, предпочита да се разхожда с три четвърти чорапи и гуменки, които за нейна радост стряскат съучениците й. За мен е интересно, че макар и да е безразлична към установените представи за красота, когато среща любовта на своя живот Рийвс Маккълърс, първото, което я изумява, е външният му вид. „Щом го видях за пръв път, бях смаяна, бях смаяна от неописуемата му красота.“ Въпреки че отношенията им са помрачавани от съмнения и трудности — по едно време двамата се развеждат и после се женят отново — те си остават неразделни близо двайсет години, до деня на смъртта му.

И така, историята на световната литература изобилства от жени, които са променили решението, съдбата и — да, имената си.

На другата сутрин се обадих по телефона на издателя.

— Здравейте, Елиф… радвам се да ви чуя отново — каза той бодро, после обаче се позамисли. — Или вече сте променили името си? Другояче ли да ви наричам?

— Всъщност се обаждам точно заради това — отвърнах аз. — Намерих име. Когато поместите разказа ми, използвайте него.

— Добре — рече още веднъж много бавно и много високо редакторът. Вече бях разбрала, че говори така, когато не проумява накъде се е насочил разговорът. — Какво е да се отървеш от старото си име?

— Това е лесната част — отвърнах аз. — Трудно е да намериш ново.

— Хм… хммм — каза той състрадателно.

— Проучвах живота на писателите, разглеждах думите в речниците, четях литературни анекдоти с надеждата да открия необичайно име. Е, не толкова необичайно, разбира се, както на дъщерята на Дейвид Бауи — Зоуи, или на Франк Запа, нарекъл едно от децата си Мун Юнит18. Но може би е малко по-лесно, когато даваш име на новородено с безкрайни възможности и неизвестни величини, отколкото на старото си познато, ограничено Аз.

— Значи Дейвид Бауи има дъщеря на име Зоуи Бауи? — попита той.

— Ами да — потвърдих аз.

— Добре, продължавайте, ако обичате.

— Ами навремето имах приятел, който искаше всички да го наричат „Наполовина пълна чаша“, защото, както твърдеше, такава била житейската му философия. Дори слагаше това име върху писмените работи на изпитите и получаваше от учителите доста странни реакции. После обаче завърши и се хвана военен. Когато се върна, не искаше никой да го нарича Наполовина пълна чаша. Предпочиташе старото си име Кая — камък, скала.

— Добре — рече редакторът.

— Та реших, че не е нужно да ходя твърде далеч. Всъщност не се налагаше да ходя никъде. По-добре беше да видя с какво разполагам тук и сега — казах аз. — Реших да не нося презимето на баща си, а като фамилия да взема малкото име на майка си.

— Май не схванах — рече редакторът.

— Зора — обясних аз. — Шафак е малкото име на майка ми. От тук нататък го правя свое презиме.

След месец, когато списанието излезе от печат, видях за пръв път напечатано новото си име. Не ми се стори странно. Не ми се стори погрешно. Стори ми се правилното, сякаш най-после се бяхме намерили в свят на безкрайни сенки и отгласи.

Пътничката бежанка

В първия ден на септември 2002 година самолетът на „Търкиш Еърлайнс“ излита от Истанбул за Ню Йорк с мен на борда. Претъпкан е със студенти и абсолвенти, с предприемачи — мъже и жени, с висококвалифицирани професионалисти, журналисти, учени, туристи и младоженци, тръгнали на меден месец… Освен турци и американци има индийци, руснаци, българи, араби и японци от други самолети с междинно кацане в Истанбул. Това е първото ми посещение в Америка. Сещам се за Анаис Нин, пристигнала през 1914 година в Съединените щати с калъфа с цигулката на брат си в едната ръка и с дневника си в другата, който предстои да запълни. Усмихвам се на любопитното момиченце, което съм си представила, но точно тогава забелязвам нещо и спирам.

Висок и слаб младеж два реда пред мен ми се хили плахо. Мисли си, че съм се усмихнала на него. Няма как да му обясня, че съм го направила заради Анаис Нин. За да разсея по-нататъшните недоразумения, се плъзгам надолу на седалката и си скривам лицето зад една книга: „В чест на един чувствителен мъж и други есета“.

Малко след като ни донасят храната, тръгвам по пътеката между седалките към тоалетната. Проверявам с крайчеца на окото какво четат другите пътници, като извивам глава ту наляво, ту надясно, за да разчета заглавията на книгите, които държат. Забелязвам, че някои западняци преглеждат издания за Турция или Истанбул (включително един мой роман) и това ми се струва интересно, защото повечето туристи четат за чужда страна, преди да я посетят, и много малко продължават и след като са си тръгнали.

Има две свободни тоалетни. Още щом отварям вратата на първата и влизам, застивам на място. Там, до съдинката с течния сапун отстрани на мивката, стои една Палечка. Тъкмо да се извиня и да изляза, когато тя ме вика:

— Недей, остани, моля те… Искам да си поговоря с теб.

Поглеждам озадачена непознатата. Донякъде прилича на останалите от Хора на несъзвучните гласове. Не е по-висока от тях, но вероятно е по-тежка. Валчестото й луничаво лице излъчва добрина, брадичката й е остра, косата й е с цвят на турско кафе, а очите — толкова сини, че чак те засмукват. Палечката не е гримирана, ако не броим очната линия и може би малкото спирала върху дългите мигли, трудно е да се каже. Изглежда на трийсетина години и съм сигурна, че не съм я виждала никога дотогава.

— Коя си ти?

— Не ме ли позна? — пита тя леко обидено.

Оглеждам я от глава до пети. Облечена е в морскосиня рокля до коленете, на краката е с червени обувки без ток и е с колан в същия цвят и с бежови найлонови чорапи. С бузки е, защото е възпълна, но явно не се притеснява от тялото си. В нея го няма напрежението на човек, който брои калориите, каквото излъчва Малката Госпожичка Практична.

— Аз съм един от вътрешните ти гласове — обяснява накрая тя.

— Наистина ли? Не съм те виждала никога. Току-що ли си дошла?

— Всъщност съм с теб, откакто беше малка и си играеше с кукли — допълва Палечката.

Объркана и недоумяваща, я питам как се казва.

— Наричат ме Мама Сутляш.

Прихвам, но забелязвам, че тя се въси, и се преструвам на много сериозна.

— Виждам, че името ми ти се струва забавно — казва ледено Палечката.

— Извинявай, не исках да нараня чувствата ти.

Мълча гузно, при което тя се усмихва.

— Изумява ме, че имената на другите изобщо не ти се струват забавни — вметва тя. — Не се смееш на Милейди Амбициозната Поклонница на Чехов и на Госпожица Циничната Интелектуалка, нали?

Права е. Нямам какво да кажа.

— Името ми е такова, защото съм любвеобилна и майчински настроена — продължава Палечката, като размахва ръце — за по-убедително.

— Виж ти! — мълвя тихо.

— Да, много обичам да окачвам по верандата бамбукови пръчици, които подрънкват на вятъра, да отглеждам бегонии в красиви саксийки, да правя през лятото туршии и розов мармалад от грейпфрут… Нали се досещаш, да поддържам семейния огън… Знам да махам мастилени петна от килимите, какво да правя, ако разлееш върху най-хубавата си пола зехтин, да чистя ръждясал чайник и други важни неща. Приготвям сладкиши и десерти. Ето, този месец заснеха видео по една от рецептите ми и го нарекоха „Божествения сутляш на Мама“.

Близо минута не казвам нищо. Сигурна съм, че е станала някаква грешка, и се замислям как най-любезно да й съобщя новината. Изключено е Палечка като нея да е сред вътрешните ми гласове. Не знам как се прави омлет, не ме свърта да кипна вода за чай. Мразя къщната работа и другите домашни задължения и ги избягвам възможно най-много. Не е нужно приятелите ми да узнават, но съм в състояние да живея в стая, без да я чистя с дни и седмици, а ако ножът опре до кокала, предпочитам да я обзаведа наново, отколкото да се насилвам да чистя. А ако в цялата къща стане много мръсно, по-скоро ще се преместя в друга, отколкото да включвам прахосмукачката, да търкам и лъскам наред. Отнасям се към всичко това нехайно, през пръсти, сякаш съм на хотел: обичам да си спя в леглото и да зная, че на другия ден няма да ми се налага да пера и да гладя чаршафите.

Мама Сутляш стисва устни и се цупи, сякаш ми е разчела мислите.

— Никога, нито веднъж, не си ме оставила да говоря! Пратила си ме в хранилището на личността си и после съвсем си ме забравила. През всичките тези години чакам да ме приемеш и да ме обичаш каквато съм.

Точно тогава ме плисва по-силна вълна вина. Чувствам се като старомоден назадничав родител, който се е отказал от сина си заради това, че е обратен, и се преструва, че той изобщо не съществува. Това ли съм направила с майчинския инстинкт в мен?

— Ами другите Палечки? — питам. — Те знаят ли за теб?

— То оставаше да не знаят — отвръща Мама Сутляш. — Но предпочитат да не ти казват за мен и за другото момиче.

— Какво „друго момиче“?

Но тя не обръща внимание на въпроса ми.

— И аз като много млади жени искам да се омъжа, да облека булчинска рокля, да получа пръстен с диамант, да отглеждам деца и да обикалям щандовете с разпродажби по супермаркетите. Но ти отхвърли всичките ми желания, посрещна ги на нож и аз не смеех дори да отворя дума за тях. Беше ми запушена устата, аз бях потискана и отхвърляна.

Отново се сещам за Анаис Нин, силна жена, която веднъж е казала: „Обикновеният живот не ме интересува“, и е смятала, че от критична писателка като нея никога няма да излезе добра домакиня. В нея е имало нещо бунтарско, тя е живяла неподредено и е имала доста любовници до себе си. Все е повтаряла: „Животът се стеснява и се разширява — в зависимост от това доколко си смела“.

— За какво си мислиш? — пита Мама Сутляш.

— Анаис Нин… — проронвам, но не очаквам тя да знае името.

Оказва се обаче, че го знае.

— Ах, тези сприхави писателки авангардистки! — заявява така, сякаш бълва думите. — Знаеш ли какъв ти е проблемът? Прекаляваш с четенето, ето какъв.

— Я чакай малко, каква критика е това?

Но тя допълва увлечено колко ужасно ми влияели на душата книгите, пали се все повече.

— Втълпила си си, че не можеш да бъдеш нормална жена. Какво толкова не му харесваш на обикновения живот?

Долавям, че в разговора са се промъкнали назидателни нотки, и се опитвам да се придвижвам из него възможно най-предпазливо.

— Хмм… Госпожица Циничната Интелектуалка твърди, че за всички беди, сполетели човечеството, са виновни обикновените хора. Позовава се на блестящата еврейка философ Хана Арент, показала ни, че фашизмът всъщност е избуял и процъфтял не заради лошите хора с користни подбуди, а заради обикновените хора с добри намерения.

— О, боже — върти тя очи. — Виждаш ли какво си причиняваш? Аз ти говоря за брак, майчинство и сладкиши, а в отговор ти ме занимаваш с Хитлер и нацистите.

Озадачена, я зяпам, без дори да мигам.

— Забрави за всички други Палечки — продължава Мама Сутляш. — Пият ти кръвчицата от години. Не омаловажавай красотата на обикновеното, стреми се към малките удоволствия. Ние двете с теб можем да се забавляваме много.

— Наистина ли? И как?

Тя грейва.

— В края на всяка седмица можем да ходим на пазара и да купуваме екологично чисти тиквички. По изгрев-слънце можем да чакаме с термос в ръка пред магазините и да се втурваме вътре веднага щом отворят, а после преди всички останали да взимаме от стоките на разпродажба. Можем да украсим от край до край дома си с ароматизирани свещи и цветя в съответните оттенъци. Повярвай ми, ще ти хареса. Редила ли си някога красива маса за вечеря? Знаеш ли какво удовлетворение изпитваш, когато семейството и приятелите ти те хвалят за готварските умения?

Още преди да съм имала шанса да й дам очевидния отговор, най-неочаквано чуваме при вратата шум. Открехвам я и надзъртам навън.

За моя изненада, пред тоалетната се е извила опашка. А най-отпред стои Милейди Амбициозната Поклонница на Чехов в тъмнозелената си генералска униформа. Пристъпва припряно и потупва с военен ботуш, явно й се ходи много до тоалетна.

По лицето на Мама Сутляш се мярва сянка на паника.

— О, не! Пак ли това чудовище!

— Какво да правя? — питам я аз.

— Много те моля, не им казвай, че съм тук. Тези вещици ще ме разкъсат на парченца.

Права е. Милейди Амбициозната Поклонница на Чехов с нейната вироглавост, черногледата Госпожица Циничната Интелектуалка, Малката Госпожичка Практична, която не понася нищо, изискващо повече от десет минути подготовка, ще разкъсат Мама Сутляш. Трябва да я защитя от посестримите й.

— Няма страшно, с мен си в безопасност. Няма да те издам пред никого.

Тя се пресяга със сърдечна усмивка и ми стиска ръката. Пръстите й не са добре поддържани, с маникюр, като на Малката Госпожичка Практична, не са окичени с пръстени като на Милейди Амбициозната Поклонница на Чехов или изгризани като на Госпожица Циничната Интелектуалка. Загрубели са от тежкия труд, розови и възпълни. Изумена съм от обичта, която изпитвам към нея. Мама Сутляш уж е майчинското начало в мен, а аз чувствам потребност да се грижа за нея като майка, странно, нали?

— Чакай малко, как ще влезеш в Щатите? — питам аз. — Имаш ли виза?

— Не ми трябва виза — уверява ме тя. — По летищата дори не претърсват Палечки като мен.

Разбирам защо. Трудно ще намериш в нея терористична жилка.

— Външният свят не ме притеснява — обяснява Мама Сутляш. — Всичко ще бъде наред, ако държиш далеч от мен онази сбирщина от Палечки.

— Добре.

— Много те моля, обещай, че няма да допуснеш да ме мачкат отново.

Точно когато умувам как да заобиколя това искане и да я изведа от тоалетната така, че останалите Палечки да не я видят, самолетът навлиза в зона на турбуленция. Пилотът съобщава, че всички трябва да се върнат по местата си и да затегнат коланите.

След няколко секунди отварям вратата. Опашката е изчезнала и аз виждам, че Милейди Амбициозната Поклонница на Чехов вече си е седнала на мястото.

— Чисто е — казвам на Мама Сутляш. — Можеш да излизаш.

— Ще изляза — заявява тя отново с напрегнат глас. — Но още не си ми дала обещание.

Това е от миговете, в които знам, че трябва да съм пределно откровена и да кажа истината, но дали от любезност, или просто от страх не мога да го направя. Казвам на Мама Сутляш онова, което тя иска да чуе, макар и дълбоко в себе си да знам, че не мога да удържа на дадената дума.

— Заклевам се, че няма да допусна останалите Палечки да ти запушват устата.

Лицето й грейва от лъчезарна усмивка.

— Благодаря. Знам, че мога да ти се доверя.

— Между другото, за какво друго момиче спомена? — чувам се да питам.

— Ще се запознаеш с него, когато му дойде времето.

— Но защо се крие?

— Не се крие. Никоя от нас не се крие. Просто ти не забелязваш присъствието ни. От години обръщаш внимание само на Малката Госпожичка Практична, на Госпожица Циничната Интелектуалка, на Милейди Амбициозната Поклонница на Чехов и на Дамата Дервиш.

— Разбирам — уверявам я, макар и да не съм сигурна, че е така.

— Е, да вървим.

— Наистина се радвам, че се запознахме.

— И аз — изчервява се тя. — Сигурно ще се виждаме.

Все така усмихната, се измъква през вратата. Аз оставам още няколко секунди в тоалетната, треперя леко — не е ясно дали от турбуленцията, или от бъркотията в ума ми.

Проумявам, че не се познавам много добре. През целия си съзнателен живот съм предпочитала някои от вътрешните си гласове за сметка на други. Колко ли още гласа не съм срещала?

Връщам се на мястото си.

Мисля само за това чак докато самолетът каца в Ню Йорк.

Празничен пир

Дори половин век след смъртта си Симон дьо Бовоар си остава дива в историята на феминисткото движение. На погребението й през 1956 година хиляди покрусени чуват незабравимото: „Жени, вие й дължите всичко“, думи, които говорят много колко обаятелна е била и колко ценно е литературното й наследство. Може и да не сте съгласни с всичко, което е казала, може дори тя да не ви е симпатична като човек, но няма как да затворите очи за творчеството й и интелектуалния й принос.

„Жената не се ражда жена, а става такава“, гласи една от прочутите й крилати фрази. Векове наред на момичетата се внушава, че най-важната роля в живота им е сексуалността, гледането на деца и майчинството. Въоръжени с незначителната задача да направят така, че човешкият род да бъде продължен, младите жени рядко, да не кажем никога, не са насърчавани да се изучат и да се възползват в по-голяма степен от дарбите си. Във Франция от четирийсетте години на XX век майчинството е едва ли не религиозен дълг, неоспорим и свещен. Симон дьо Бовоар знае какво говори, възпитана е от майка, ревностна католичка.

След като обявява страстна война на еснафските норми, тя оспорва надълго и широко брака и майчинството като институции. Казва, че много жени копнеят да преоткрият себе си в своите деца, „душевна потребност“, каквато тя очевидно не изпитва. Двамата със Сартр са обвързана, но свободна двойка: всеки в нея е независим, разчита само на себе си, а двамата са си достатъчни. Еснафският брачен живот е пълен с лъжи, измама и нереалистични обети за вярност. Решени да не повтарят грешките на родителите си, Симон дьо Бовоар и Сартр сключват споразумение: ще си казват всичко. И двамата приемат идеята „да изживяват любовните си връзки, ако такива възникнат“. Освен това Симон дьо Бовоар смята, че майчинството е несъвместимо с живота на писателка и интелектуалка, който е избрала. Тя има нужда от време, съсредоточаване и свобода, за да следва идеалите си.

Във „Вторият пол“ Симон дьо Бовоар повтаря знаменитата фраза на Хегел, че раждането на децата често върви ръка за ръка със смъртта на родителите. Но колкото и крайни да са възгледите й за брака и майчинството, в книгите й откриваме следи от друга, загатната истина: ако Сартр е искал да има деца, тя е щяла да стане майка, за да изпълни желанието му. Симон дьо Бовоар обожава Сартр. Според нея слънцето на новото общество изгрява от дълбините на очите му. Сартр е единственият мъж, когото тя повече уважава, отколкото желае, мъжът, чието време, творчество и идеи е принудена да споделя със стотици други хора, някои от които жени, далеч по-красиви и амбициозни от нея. Въпреки това знае какво особено място заема в сърцето му. От деня през 1929 година, когато двамата се срещат като колеги в университета, Сартр е много неща за Симон: другар, любовник, баща, син, брат, наставник, най-добър приятел и невъзможна мечта.

Не се заблуждавайте от нежните обръщения в писмата й до него: „мъжлето ми“, „мъничкото ми“. За нея Сартр е великан, мъж, към когото тя през цялото време се обръща с официалното Вие. Ако той е поискал да имат деца, Симон сигурно е щяла да се престраши, макар и да е убедена, че майчинството не е за такива като нея. Наранена е от изневерите на Сартр, но продължава да отстоява споразумението, което са сключили. Симон дьо Бовоар е жена на безупречните анализи и неочакваните конфликти.

По-широките обществени кръгове може и да не са готови да погледнат на майчинството в критична светлина, но точно толкова неготови са интелектуалците — по определение напредничави и свободомислещи — да не говорим пък, че сред тях несъразмерно преобладават мъжете. В света на книгите цари поголовно мълчание, когато става въпрос за неща като предменструалния синдром, следродилната депресия и критическата възраст. По същия начин почти никой не пише за бермудския триъгълник „идеална жена — усърдна домакиня — самоотвержена майка“, в чиито въртопи изчезват творческите заложби на толкова много жени. В такава среда Дьо Бовоар е изправена пред дълбоко вкоренени предразсъдъци и клишета. Тя пише и говори разпалено, че жените са „принуждавани да избират“ между ума и тялото.

Не по-малко критична е към жените, приели като даденост неравенството между половете и решили, че мъжете ги превъзхождат. „Изправен пред жена, и най-недостойният сред мъжете се смята за полубог“ отбелязва Симон дьо Бовоар. Умът й е хаплив, перото — остро, като човек тя е изключително заядлива. Веднъж отбелязва, че възприема за нормално това мнозина от средната класа да я мразят. „Ако беше различно, щях да започна да се съмнявам в себе си.“

Не само феминистките на Запад оспорват обгърнатата с романтика святост на майчинството. На Изток също се водят разгорещени спорове. Феминисткото движение в Япония предлага за обсъждане понятието bosei, вродения майчински инстинкт. То отстоява, че ролята на майката е по-скоро културна, отколкото вродена и биологична.

Жените феминистки в Япония вливат в тези спорове нова кръв и оспорват в художествените си творби свързаните с половете стереотипи. През 1983 година Юко Цушима издава „Дете на съдбата“ с великолепна героиня, упорита разведена жена, противница на конформизма, която е разкъсвана между истините на сърцето си и идеала за женското начало, насаждан в обществото. Макар и да не се смята непременно за писателка феминистка, Цушима изследва критично в творбите си темите за половата принадлежност и сексуалността. Тя вероятно е свързана духовно с друга японска писателка от миналия век, Тошико Тамура, една от най-ранните и най-изявени жени-писателки в страната, която умира внезапно през 1945 година и с чиито авторски права е учредена литературна награда за писателки. В разказа „Писателката“ Тамура описва сцена, в която ядосаният съпруг, също писател, укорява жена си, мъчеща се да довърши един пасаж. Според него жените не са добри писателки. Нерешителни и несигурни са, хабят по сто страници, колкото да напишат десет. В думите му е отразено схващането, че мъжете пишат по по-сериозни и върховни причини и затова са истински писатели, докато за жените писането не е нищо повече от хоби.

В турската литература също има такава влиятелна писателка, чиито неповторим глас ехти и до днес, дълго след смъртта й. Във враждебната среда от седемдесетте години на XX век, когато страната е разделена на леви и десни, Севги Сойсал оспорва в остроумната си увлекателна проза патриархалните прецеденти във всички области.

Тя е писателка на жените, тласнати на ръба — между здравия разум и безумието, между обществото и индивидуалността, между това да сложиш масата и да си тръгнеш, между безкрайната саможертва и импровизирания егоизъм… Севги Сойсал създава героини на вододела между това да живеят в името на другите или да следват сърцето си. Сред незабравимите й образи е леля Роза:

Откъдето и да го погледнеш, женските образи на Сойсал са пълна противоположност на „идеалните жени“ в турското общество. Нейните жени допускат грешки, препъват се по пътя си и си нараняват коленете, но въпреки това всеки път успяват някак си да се изправят отново.

В друг роман тя пише за жена на име Оя, силно раздвоена в своите желания и задължения.

— Отивам на море. На което и да е море.

Пред очите й блясва живописната природа по крайбрежния път, който тръгва от Алания и криволичи към Егейско море. Синьо. Широко. Море. Скали. Гора. Ами съпругът й? Ами къщата? Ами децата? Ами другите й задължения? Точно сега няма синева, няма свобода, няма гора. Има само още и още задължения, които се промъкват все по-близо.

Представям си как устройвам пир на небето. Дълга маса със снежнобяла покривка, изискани прибори за хранене и сребърни свещници. Точно над средата на масата е окачен огромен проблясващ кристален полилей. Големите чинии са пълни с печена гъска, ориз с шафран и десерти, от които направо ти потича слюнка. В единия край на масата на висок стол седи Симон дьо Бовоар. Изглежда смръщена, но всъщност е щастлива. От дясната й страна е Тошико Тамура с изискани очила, която яде с пръчици от пържения ориз и влага мисъл във всяко зрънце. От лявата й страна е Севги Сойсал, която не е много гладна, но също е в добро настроение. Както си тананика бавна мелодия, отпива от чашата с виното.

Французойка, японка и туркиня — три решителни писателки, три независими личности, живели на светове една от друга, но говорили на един език… дали е възможно сега да вечерят заедно на небето? Иска ми се да мисля, че да.

В търсене на богинята майка

На втория ден от септември слизам от автобус, от двете му страни с привличащи погледа главни букви пише ПИТЪР ПАН. Името съответства на настроението ми. И аз се чувствам като „момчето, което не искаше да пораства“, а това място с непознат пейзаж и променливо време преспокойно може да бъде остров Никога. Влача голям син куфар на колелца и нося клетка за котки — с тази подробност, че съм сложила вътре не котка, а четири Палечки. По време на единайсетчасовия полет от Истанбул не са недоволствали, затова този час и половина, през който пътуваме с автобуса от Бостън, те само мърморят и повръщат.

Веднага щом слизам на тротоара, тишината в студентското градче се стоварва върху мен като плесница. Ушите ми са свикнали с несекващата врява и лудешкия ритъм на Истанбул и тук се притеснявам да не съм оглушала. Виждам хора, а никой не крещи, не вика и не свирука. Дори катериците като че ли стъпват на пръсти, за да не вдигат шум. Притеснявам се от тази тишина.

Иначе студентското градче е хубаво. Голямо и зелено, разпростряло се, докъдето поглед стига. Навсякъде има високи дебели дървета, които говорят с чворести загадки. Тук се говорят и десетки други езици, тъй като в колежа следват над две хиляди студенти от почти седемдесет държави. Един на всеки трима е чужденец като мен.

Внушителният космополитен колеж е плод на мечтата на една жена. През 1837 година учителката идеалистка Мери Лайън започва да отстоява правото на ученичките да получават същото равнище на образование, както учениците. Във време, когато жените нямат дори право на глас, възгледите й са доста крайни. Но Мери Лайън упорства и след дълга борба и много спънки успява да набере средства и да основе колежа. Оттогава в „Маунт Холиоук“ са се дипломирали хиляди и духът на Мери Лайън сигурно ликува след всяка нова получена диплома.

През шейсетте и седемдесетте години на XX век „Маунт Холиоук“ и съседният колеж „Смит“ са нервните центрове на феминисткото движение в Щатите. Когато пристигам, още се вижда, че традицията е жива. Освен феминистки, постфеминистки и полуфеминистки (онези, които ценят феминизма, но не непременно и феминистите) има и много последователи на езичеството, стремящи се към духовно единение с Богинята Майка, и доста инициатори на бисексуалните и лесбийките.

За всичко това — заедно с катериците и лесбийките — пиша в колонката на високо тиражен турски вестник, известен с консервативните си читатели. Както би могло да се очаква, отзивите са разнопосочни. Като цяло читателите ми в Турция са по-изненадани, че никой не лови катериците и не ги готви (не че имаме в националната кухня ястие с катерици, и аз не знам откъде им е хрумнало), отколкото от описанието на двойки лесбийки, които се разхождат, хванати за ръце. Тълкувам го като знак за напредък.

Още първия ден виждам плакат, който приковава вниманието ми: работничка в син гащеризон, с кърпа на червени и бели квадрати на главата и риза със запретнат ръкав, изпод който изпъква мускулест бицепс като на Попай Моряка. С нея са украсени стените из студентското градче. „Можеш да успееш, можеш да се издигнеш и да бъдеш силна в този управляван от мъже свят“, гласи девизът, който ще видите навсякъде.

На втория ден откривам сградата, превърнала се в мое любимо място за целия ми престой: грамадната библиотека в ярък готически стил. Това е любов от пръв поглед. От ръкописи до съвременна литература, политическа философия и ботаника — разхождам се по пътеките между рафтовете, докосвам книгите, вдъхвам миризмата им.

Но никой не се прехласва по библиотеката повече от Госпожица Циничната Интелектуалка. Още в мига, когато зърва сградата, наподобяваща отдалеч замъка на Рапунцел, тя започва да скача от радост и крещи толкова силно, че си поврежда гласните струни.

Идва есента, листата от дърветата капят и обагрят цялото студентско градче в кехлибарено, червено и кафяво. Сутрин ние с Малката Госпожичка Практична ходим да тичаме за здраве. Веднъж на връщане се отбиваме в библиотеката.

Заварваме Госпожица Циничната Интелектуалка да седи на една лавица, сгърбила се е над отворена книга. После използва за прът подострен молив и скача от една купчина книги на друга. Има си и въжена стълба, по която да се катери до по-високите рафтове. Раздвижи ли се, обиците й със знака на мира и гривните по ръцете й подрънкват. Върху черната тениска над дънките пише: „не на войната, не на расизма, не на омразата“.

— Здрасти, сестро — поздравява ме и гледа леко смръщена Малката Госпожичка Практична.

Откакто сме дошли в Щатите, на повърхността отново избиха конфликтите между Палечките и временната им коалиция се разпада бързо.

— Какво четеш? — питам я.

— „Смисъл и безсмислие на бунта“ — отвръща тя.

Малката Госпожичка Практична надзърта объркана над рамото ми.

— Пак ли е за рибари?

— Това е книга на френската критичка Юлия Кръстева19, която е сред водещите мислители на нашето време — уточнява Госпожица Циничната Интелектуалка.

— Отново умни неща, а? — пита Малката Госпожичка Практична.

— Според нея Едиповият комплекс е ключът към това да разбереш жените — продължава Госпожица Циничната Интелектуалка не толкова раздразнено, колкото високомерно. — Младото момиче обожава майка си, подражава й във всичко. После обаче открива, че няма полов член, и се чувства непълноценно и ощетено като скопец. За да компенсира тази липса, се привързва към баща си. Сега вече майката, която до този миг е била обичана и от която момичето се е възхищавало, е изтласкана встрани и е възприемана като съперница. От този етап нататък някои момичета намразват майките си.

Ние с Малката Госпожичка Практична слушаме, без да казваме нищо, без дори да си поемаме дъх.

— Жените писателки са под въздействието на Едиповия комплекс в по-голяма степен, отколкото вероятно си мислиш. Знаеш ли защо например Севги Сойсал е станала белетристка? Започнала е да пише на осем години, защото е ревнувала баща си, който е обичал майка й. Възприемала е майка си като съперница и е искала да спечели с писането и въображението си разположението на баща си.

— О, наистина ли? — възкликвам аз.

— Ами да, описала го е в мемоарите си — отвръща като голяма всезнайка Госпожица Циничната Интелектуалка. — Всяко дете иска да се върне в тялото на майка си. Това, разбира се, няма как да стане. Подобно „единение“ е отминало отдавна, унищожено е завинаги, детето обаче неволно копнее за него. „Символичният ред“, олицетворяван от бащата, чака индивида, който не може да се съедини отново с тялото на майката.

— Хайде още веднъж! — подканя Малката Госпожичка Практична.

Госпожица Циничната Интелектуалка само това и чака.

— За да оцелеем в този ред, потискаме въображението си, притъпяваме желанията и се учим да бъдем „нормализирани“. Колкото и да опитваме обаче, въображението ни не може да бъде заглушено. То избива на повърхността на най-неподходящи места и в най-странно време. Семиотиката на майката се възправя срещу символичния ред на бащата.

— Какви объркващи неща! — възкликва Малката Госпожичка Практичната. — Какъв е смисълът да усложняваме толкова живота? Тези френски мислители изобщо не са практични. Нищо чудно, че френските филми са толкова потискащи.

Госпожица Циничната Интелектуалка гледа снизходително другата Палечка, но не казва нищо. Вместо това се извръща към мен.

— Кръстева казва, че има три начина детето да създаде своя самоличност. Първо, като се отъждестви с бащата и символичното. Второ, като се отъждестви с майката и семиотичното. Трето, като намери крехко равновесие между първото и второто.

Преструвам се, че съм разбрала, но Госпожица Циничната Интелектуалка не се хваща на номерата ми.

— Не го ли проумяваш? Ако тръгнеш по третия път, можеш да използваш в творчеството си символичния ред на бащата и семиотичния на майката.

— Хмм… Има ли писател, който да го е правил някога? — питам аз.

— Да, сестро. Прочети по-внимателно „Вълните“ на Вирджиния Улф. Тя е писала именно с такова крехко равновесие.

Не възразявам. Може да е вярно, може и да не е. Да пишеш белетристика, е река с приливи и отливи, със силни течения. Докато се носиш по нея, не мислиш: „Дай сега да прибавя малко символичен ред и няколко капки семиотика на майката“. Докато разработваш сюжета на роман, не се занимаваш с такива неща. Зает си с това да се влюбваш в героите си.

Ето какво не разбира Госпожица Циничната Интелектуалка. Белетристите пишат, без да се замислят. Тези теории се прилагат по-късно, когато литературните критици и учените претеглят всяко изречение на писателя. А когато четат тези теории, хората остават с впечатлението, че белетристите съвсем преднамерено създават историите си по този начин, което не е вярно.

— Едно не разбирам — вметва Малката Госпожичка Практична.

— Защо ли не съм изненадана! — сумти Госпожица Циничната Интелектуалка.

— Запозната си съвсем отблизо с теорията за майчинството. Всички тези семиотичности, символичности, буколистичности… Но съм сигурна, че стигне ли се до приложението, ще се объркаш като пиле в кълчища.

— Ще ме направляват познанията ми — възразява Госпожица Циничната Интелектуалка.

— О, я стига, сестро. Не знаеш дори как се сменя памперс. Аз може и да нямам представа от теориите ти, но ще се науча да съм майка по-бързо, отколкото тича Спиди Гонзалес.

От веждите на Госпожица Циничната Интелектуалка се вижда, че забележката не й е допаднала особено. Оставям ги да се карат и излизам от библиотеката.

Разхождам се из студентското градче. От това, че макар и за малко, съм се отървала от Палечките, ми става леко на сърцето и настроението ми се оправя. Подобно на ходеща гъба, попивам всяка подробност, която виждам, всеки звук, който чувам, всяка миризма, която долавям, и ги трупам като в хранилище вътре в себе си. Ето какво се случва, когато си чужденка: събираш подробности, както се събират мидички на плажа.

Нареждам се на опашката в кафенето и накрая виждам, че стоя пред двойка лесбийки. Едната е ниска, с щръкнала морковена коса. Другата е доста висока, в напреднала бременност. Придвижваме се напред, като побутваме сантиметър по сантиметър таблите. Точно когато стигаме при рафтовете с десертите, ниската жена изчуруликва:

— О, нали нямате нищо против ние да вземем ей онзи сладкиш там, останал е само един.

Върху стъклената лавица, накъдето сочи жената, има самотно парче малинов сладкиш. Аз се отдръпвам назад.

— Разбира се, вземете го.

— Благодаря, благодаря! На Шърли още от сутринта й се ядат малини — обяснява жената и ми намига.

— О — отвръщам. — Чакате бебе, прекрасно!

— Да — включва се и Шърли и се потупва по корема. — Метър и осемдесет и три, шампион любител по шахмат и тенис, професионален художник, коефициент на интелигентност над 160, интересува се от будизъм и далекоизточна философия…

— Моля?

— Бащата — уточнява тя. — Избрахме го сред хиляди в банката със сперма… Бебето ще бъде невероятно.

Плаша се от такова старателно предварително планиране. Сигурно не е изненадващо, че жените издирват донори на сперма, които са атлетични, магнетични, богати и влиятелни. Но като човек, расъл без баща, си мисля какво в крайна сметка означава това за дете, което никога няма да познава биологичния си баща? Пък и нещата, които не притежаваме, например сините очи, мускулестото тяло или красноречието, могат да ни помогнат да развием други дремещи в нас качества. Много таланти се раждат от мрака, по необходимост. В търсенето на съвършени бебета се пропуска изненадващата роля на случая, на съвпадението и липсите в развитието на личността.

Вечерта се връщам в стаята си. Настанила съм се в помещение от около дванайсет квадратни метра. Към него има възможно най-малък кухненски бокс и душ, толкова тесен, че мога да се къпя или само отпред, или само отзад.

Преди мен тук е живяла художничка индийка и стените и досега миришат на боя. А преди нея — социоложка от Зимбабве. В стаята са се настанявали десетки жени от цял свят. Художничката индийка е оставила след себе си петна от боя и точилка с красиви шарки по нея. Жената учен от Зимбабве пък ми е завещала страховита стенна маска, която хвърля дълга тънка абаносова сянка.

Какво ли ще оставя аз на студентката, която догодина ще живее тук? „Преди мен в стаята са настанили турска писателка“, ще каже тя. Не се сещам какво друго да й завещая, освен думи. Може би ще й оставя една от любимите си турски думи, която съществува също и на английски: късмет20.

Лягам на леглото. Самотата, на която толкова се радвах днес следобед, ми помрачава настроението. Какво правя тук, толкова далеч от Истанбул, от хората, които обичам, от мястото, където се развива действието в романите ми, от приятелите, майка ми и майчиния ми език? Дали не се хвърлям в непознати води, колкото да проверя дали мога да плувам?

Ами ако не мога?

Спомням си как майка ми ми е казвала, че умея да си стоя сама. „Сякаш нямаш нужда от никого — беше ми заявила. — А това не е хубаво. Не е добре да си прекалено независима. Трябва да зависиш от някого, пък било то и съвсем малко.“

Бях изненадана да го чуя точно от нея — тя беше отказала да се омъжи повторно, въпреки че за обществото бе „жена без мъжко рамо до себе си“. Сега обаче се улавям, че възприемам в нова светлина съвета й.

Жените на моята възраст си имат съпрузи, деца и кошници за излет. Не скачат в автобуси с Питър Пан и не тръгват да се скитат из остров Никога. Такива неща се правят, когато наскоро си навършил двайсет, току-що си завършил училище и „животът“ ти още не е започнал. Но не и когато си на трийсет и пет-шест. В живота ми би трябвало вече да има някакъв ред и стабилност. Моите връстнички закусват бъркани яйца със семействата си и се придържат към обществени ритуали, които обичат да повтарят. А мен и досега ме вее вятърът, сякаш съм хвърчило с откъснала се връв.

Участничките в Хора на несъзвучните гласове явно са доволни, че са тук и могат да вършат своите си неща. Госпожица Циничната Интелектуалка няма вид на човек, който смята да напуска някога библиотеката. Ако й се появи свободно време, ходи по семинари и конференции. Малката Госпожичка Практична пък посещава компютърни занятия: „Пауър Пойнт“, „Ексел“, „Линукс“. Последния път, когато видях Дамата Дервиш, тя медитираше — природата тук е толкова красива! Колкото до Милейди Амбициозната Поклонница на Чехов, тя винаги е в интернет — пише нещо, кандидатства за едно или друго, намира си какво да прави.

Всеки е в своя си свят. Но къде ли е Мама Сутляш?

Не съм я виждала от онзи път в самолета. Може би не е влязла в Щатите. Може би в края на краищата не е минала паспортната проверка. Или се е изгубила някъде в Ню Йорк… Изведнъж ми се свива сърцето. Може ли да ти е мъчно за нещо в теб, което дори не познаваш? На мен ми е мъчно.

Докато се унасям, си мисля за Мама Сутляш. Жалко, че не я познавам по-добре.

Отстрани нормална

Веднъж Кортни Лав е казала: „Във всекидневния живот обикновено предпочитам да се държа изключително нормално и разумно — дори и дълбоко в себе си да съм погълната от нездравословни видения за насилие, терор, секс и смърт“. Всичко е нормално — поне докато изглежда така отстрани. Но какво е нормално? И коя точно жена е нормална? Кои женски качества са вродени? И кои — наложени от културата? Дали момичетата са предопределени генетично да бъдат майки, да са грижовни и емоционални, или такива ги правят семейството и обществото? Или пък вродените и наложените от културата качества са преплетени толкова тясно, че вече е трудно да се каже кои характеристики предопределят едно или друго?

Прилагателните вървят по двойки. За всяко красив някъде има грозен. Докато са се готвели за библейския Потоп, прилагателните може би са се качили като животните по двойки на Ноевия ковчег. Затова винаги възприемаме нещата двойствено. Ако съществува вече установено определение до какво се свежда „идеалната жена“, то се е появило благодарение на точно толкова дълбоко вкорененото определение за „идеалния мъж“. За жените и мъжете от плът и кръв и двете определения и поражданите от тях очаквания могат да бъдат еднакво мъчителни.

Докато растях, пред очите ми имаше два вида жени. От една страна, майка ми, високообразована съвременна туркиня, която отстоява ценностите на Запада и не е силно религиозна. Винаги разумна. Винаги делова. От друга страна, нейната майка — баба ми, която също се грижеше за мен и не бе така образована, беше по-духовна и определено не така разумна. Гледаше на кафе и лееше куршум — тайнствени фигурки от олово против уроки. При нея идваха мнозина, хора с тежка форма на акне по лицето или брадавици по ръцете. Баба изричаше някакви арабски думи, взимаше червена ябълка и забиваше в нея бодли от рози, толкова на брой, колкото бяха брадавиците, които искаше да премахне. После около всеки бодил рисуваше с тъмно мастило кръгче.

Сред най-ярките ми спомени от детството са червените ябълки, бодилите от рози и тъмните кръгове. Истината е, че при баба идваха какви ли не хора с кожни заболявания и аз не съм виждала нито един, който да си е тръгвал нещастен или неизлекуван. Питала съм я как го прави. Дали със силата на молитвата? В отговор тя обясняваше: „Да, молитвата помага, но също така отчитай силата на кръговете“. Наред с другото съм научила от нея един жизненоважен урок: ако искаш да унищожиш нещо, било то дефект, акне или човешка душа, единственото, което трябва да направиш, е да я оградиш със стени.

То ще изсъхне.

В живота ми има много също толкова „ирационални“ уроци, които днес са ми много скъпи. На човек, който се придържа строго към разума, те могат да се сторят пълна безсмислица, дори безумие. Обществото и културата ни учат какво точно е нормално и приемливо. В началото на седемдесетте години на XX век лековете на баба ми бяха нещо „обичайно“ за мнозина в този квартал на средната класа в Анкара, макар че на един виенчанин те вероятно са щели да се сторят доста странни. Но отделните хора също се различават в представите си за нормално и ненормално. Майка ми никога не е вярвала в суеверията, които бяха толкова скъпи на баба ми. „Кафето е за пиене, не за гледане“, отсъждаше мама. Колкото до мен, аз наистина подозирах, че в живота и любовта има известна доза магия и че човек, който на пръв поглед прилича на красив принц, лесно може да се превърне в грозна жаба.

Както знае всеки белетрист, когато разработваме сюжета, не е задължително да се вместваме в ограничителните рамки на логиката. Точно обратното, можем да се гмурнем безогледно в бездънното езеро на ирационалното. Можем да пишем за суеверия, магия и феи. В литературата има място за всичко. Въпреки че във всекидневния си живот се придържаме към други правила и се движим в подчинен на разума свят, стъпили здраво на земята.

Векове наред от момичетата и жените навсякъде по света се очаква да съответстват на едни изисквания, а от момчетата и мъжете — на други. Животът става много по-сложен, ако и когато чертите на индивида включват качества, присъщи и на едните, и на другите. Дори жена, възприемана като „мъжкарана“, може често да реагира бурно, същото важи и за мъж, смятан за прекалено „женствен“. Колкото по-традиционно е обществото, толкова по-малко вероятно е качествата, на които трябва да отговарят жените и мъжете, да се преплитат — поне външно. Но този подход към отношенията между половете в никакъв случай не е присъщ само на традиционните общества. Макар и постоянно да се променя, в същността си той се наблюдава навсякъде. От древните митове до съвременните романи с ярко описани в тях подробности, от фолклора до рекламите, този дуализъм в мисленето се е просмукал в много области на живота ни.

Колкото и да е странно, жените също са свикнали да възприемат себе си в такава светлина. Отношенията, които градим помежду си, разговорите, които водим една с друга, и начинът, по който възпитаваме дъщерите си, са засенчени от дихотомията на свързаните с половете модели.

Колко от женското начало е вродено и колко — усвоено от обществото? Колко от желанието да станем майки ни е изначално присъщо и колко — наложено отвън? Чисто съвпадение ли е, че съм започнала да се замислям дали да не родя, след като съм навършила трийсет и пет? Дали защото биологичният ми часовник тиктака? Или защото общественият хронометър, който постоянно тласка нас, жените, да се сравняваме една с друга, е ускорил своя ход?

Когато всичко е белязано до такава степен с обществените условности, как да разбера кое е вродено и кое — наложено от средата?

Да седиш на ръба

Зелда Сейър Фицджералд е родена на 24 юли 1900 година в Алабама. Като малка е безстрашна, палава и обградена с много любов от майка си — вероятно с опасността да стане доста разглезена. Колкото до отчуждения й баща, страховит съдия, Зелда получава от него много по-малко обич и внимание. Детството й се люшка между тези две емоционални крайности. Каква е била по характер, проличава от едно дребно произшествие, предизвикано от нея, когато е била малка.

Веднъж в местния полицейски участък се обажда някой, за да съобщи, че някакво дете ходи по покрив. Когато отиват на адреса, полицаите заварват малката Зелда да седи на покрива и да ги чака. След доста суетене успяват да я свалят долу. Малко по-късно се разбира и какво всъщност е станало. В полицията се е обадил не друг, а самата Зелда. Първо звъннала, после се покатерила на покрива, успяла да стигне някак до края и след като седнала там, зачакала да бъде спасена. Това малко или повече си остава до края на живота й неин modus vivendi21. Дори като зряла жена Зелда пак често застава на ръба и спокойно наблюдава паниката, която е предизвикала.

Почти винаги очерците и книгите, посветени на Зелда Фицджералд, се въртят около три неща:

1. Зелда е съпруга и най-голямата любов на Ф. Скот Фицджералд.

2. Самата тя е талантлив творец.

3. Подлага се на сериозно лечение, страда от депресия и накрая умира в лудница.

Зелда и Скот Фицджералд се запознават към края на Първата световна война. Всеки от двамата си спомня различно първата им среща. Мъжът намира жената за привлекателна и умна, но е притеснен, че тя постоянно флиртува с други. Първите му впечатления от нея са противоречиви.

От друга страна, жената смята мъжа за обаятелен и талантлив, с изумителен ум. Зелда е от жените, които първо се влюбват в ума на мъжа.

През април 1920 година двамата се оженват, носени от ветровете на взаимното привличане и страст. Попитан от журналист каква е най-голямата му амбиция в живота, Скот Фицджералд отговаря, че иска да напише най-добрия роман, създаван някога, и да остане влюбен завинаги в любимата си жена. Ала още от самото начало те се възприемат един друг като потенциални съперници. За брака им не допринася и това, че и при най-малките неприятности и двамата имат склонност да посягат към бутилката. С времето разногласията им стават по-силни и болезнени.

Алкохол, цигари, нощен живот… Двамата познават добре живота на бързи обороти… Но са най-пристрастени вероятно към любовта си. В отношенията си, които наподобяват влакче на ужасите, Зелда и Скот се обожават, карат се и се иронизират взаимно. Всеки знае къде са слабите места на другия и как да го нарани. Правят бурни скандали, а след миг се мятат на колата и подкарват с бясна скорост по пътища с остри завои. Обичат да предизвикват съдбата. Като артистична, прочута и амбициозна двойка, склонна към самоунищожение, се превръщат във фокус на медиите. Както би могло да се очаква, не всичко, писано за тях, отговаря на истината. Много са клюките и догадките, а малцина са репортерите, които разполагат с времето и желанието да отсеят фактите от лъжите.

През следващите години Скот Фицджералд става все по-известен и бързо се изкачва по стъкленото стълбище на литературния пантеон. Изумителното е, че образите, които описва, и темите, които засяга, често са вдъхновени от Зелда. Някои от героините говорят точно като нея. Дали е „крадял“ идеи от жена си? Дали е плячкосвал едно или друго от онова, което е пишела? От време на време Зелда разказва подигравателно как някои от записките в дневниците й, понякога цели абзаци, които пази у дома, накрая се озовават в романите на съпруга й. В рецензията, която пише за „Красиви и обречени“, тя огласява на всеослушание тези намеци: „Струва ми се, че на една страница съм разпознала част от свой стар дневник, който изчезна мистериозно, след като се омъжих, а също изречения от писма, които, макар и редактирани из основи, ми звучат някак познато. Всъщност господин Фицджералд — мисля, че той изписва така името си — явно е на мнение, че плагиатството започва у дома“22.

Всеки писател вероятно е, в една или друга степен, джебчия, който краде от живота вдъхновение. Като свраки, които не могат да устоят да не задигнат някой лъскав предмет, писателите кръжат из безбрежното небе и търсят теми, по които да пишат. А щом намерят, ги грабват. Както и да го погледнете, и досега не е установено докрай какъв е бил обхватът на „литературния патент“ между Скот и Зелда Фицджералд.

Славата и признанието не носят на Скот Фицджералд голямо щастие. Заобиколен от жени, които го обожават, от критици, които го възхваляват, и репортери, които във всяка негова крачка откриват сочен материал, той се пропива. Когато не мисли за следващия си роман, затваря съзнанието си за света, когато не пише се налива с алкохол и понякога заспива на най-невероятни места. Зелда е най-малкото точно толкова нещастна, колкото и той. Двамата не могат да си донесат един на друг щастие, но и нямат сили да тръгнат по различни пътища. Като две хвърчила с преплетени връвчици се гънат и гърчат в обятията си.

Историците на литературата са озадачени от зародилото се по онова време приятелство между Скот Фицджералд и Ърнест Хемингуей. Те са неразделни — двама писатели бохеми, които се напиват заедно до припадък. Зелда не може да го преглътне. Според нея Хемингуей е мъжкар с раздуто его. Смята, че той не влияе добре на съпруга й. С времето приятелството се разпада.

Зелда е пословична с ревността си. Постоянно изпада в пристъпи, при които си гори дрехите, унищожава вещите си и дори руши помещенията. Веднъж на многолюдно изискано парти си сваля накитите и ги хвърля в гореща вода, за да приготви „супа от бижута“. Често е заслепявана от ярост. Друга вечер забелязва, че мъжът й обсипва с внимание прочутата Айседора Дънкан, и прави сцена, като се хвърля по мраморното стълбище. Когато я вдигат от пода, е цялата в кръв.

Двамата имат дъщеря, която обичат много — Скоти, родена през октомври 1921 година и поверена на грижите на бавачка. Още преди да е излязла от упойката, Зелда прошепва: „Дано е красива и безразсъдна… малка безразсъдна красавица“. Същият израз се появява и във „Великия Гетсби“ когато Дейзи говори за дъщеря си. Както винаги, животът вдъхновява художествената литература.

След Скоти Зелда прави три аборта. Колкото и да обича дъщеря си, не иска повече деца — най-малкото толкова скоро след нея. Детето не забавя ритъма им на живот, нито смекчава скандалите. На по-късните етапи от брака им Зелда все търси нещо, което да прави, извън интересите на съпруга си. За кратко се опитва да ходи на уроци по балет. Мъжът й се отнася презрително към нейния интерес и го нарича пилеене на време. Накрая балетът не успява да направи Зелда щастлива23.

Точно тогава тя започва да ревнува — този път не от друга жена, а от творбите на мъжа си. Все по-често се опитва да го разсее през часовете, когато той работи върху литературните си произведения. За всички, освен за самите тях, е очевидно, че двамата не могат да останат повече под един покрив. Скот Фицджералд иска да държи жена си у дома. Притеснява се, че ако тръгне да излиза сама, тя ще започне да флиртува и дори ще си намери любовник, за да му отмъсти и да облекчи болката в сърцето си.

Руми оприличава ума на странноприемница. Всяка сутрин посрещаме нов нечакан гост — понякога във вид на радост, друг път облечен като скръб. В странноприемницата на Зелда Фицджералд отсядат какви ли не неприятни посетители: Госпожа Тревога, Госпожа Паническа атака, Господин Негодувание, Господин Огорчение…

Накрая, през юни 1930 година, след месеци, през които Зелда е имала нервни сривове и халюцинации и е направила опит за самоубийство, й слагат диагноза „шизофрения“ и тя е откарана в болница. Прекарва следващите осемнайсет години сред грижите на психиатрите. Малко след това пише на Скот писмо, твърде показателно не само за душевното й състояние от онова време, но и за яркия й бурен стил: „Каквото и да става от тук нататък, пак знам дълбоко в себе си, че това е безбожна мръсна игра: че любовта е горчива и няма друго освен нея, а останалото е за емоционалните просяци по земята…“24.

Въпреки всичко престоят й в клиниката сякаш отприщва творческата й енергия. През този период Зелда не спира да пише: дневници, разкази, писма. Не само рисува красиви картини, но и създава полуавтобиографичния си роман „Запази ми този валс“. В него описва пределно откровено себе си като изобретателна, но и трудолюбива красавица от Юга, която обича да се забавлява, говори и за вътрешното преображение, което е изживяла в брака. Спира се подробно и на двете взаимно изключващи се страни в характера й: едната независима и безгрижна, а другата — нуждаеща се от любов и сигурност.

Веднага щом написва романа, го изпраща на издателя на Скот. Съпругът й още не го е виждал и когато научава, се вбесява. По онова време той работи върху „Нежна е нощта“. Тъй като двамата са използвали сходен материал (разказа за душевното заболяване на Зелда и годините, които са прекарали заедно в Париж и на Ривиерата), двете книги до голяма степен се припокриват. Следва шумен скандал, отразил се на брака и на творчеството им, и накрая Зелда се съгласява да преработи ръкописа. Когато излиза, книгата не е посрещната добре от критиците и от нея се продават малко бройки. Обезверена, Зелда не издава друг роман.

Съпругът й взима под наем къщи недалеч от различните клиники, където тя е настанена, за да е близо до нея, докато пише. През следващите години двамата се срещат само в дните за свиждане, между хапчетата, лекарите и лечението. Той умира от сърце през 1940 година. Осем години по-късно в лечебницата за душевноболни в Ашвил, щата Северна Каролина, избухва пожар. Сред пациентите, загинали в пожара, е и Зелда Фицджералд.

Навремето Фокнър е казал, че некрологът на един писател би трябвало да е кратък: „Пишеше книги, после умря“. Но какво да гласи некрологът на писателка като Зелда Фицджералд: тя седеше на ръба, танцуваше така, че си разби сърцето, рисуваше света в изумителни цветове, отгледа дъщеря, обичаше с голяма страст, пишеше разкази, после умря.

Скот и Зелда оставят след себе си огромен въпрос, на който няма отговор: ако не са се изтощили взаимно до изнемога, дали са щели да живеят по-дълго и да създадат по-велики творби? Не знам. В някои дни ми се струва, че е щяло да бъде съвсем различно, ако са направели така, че да живеят по-лесно, друг път подозирам, че ако всекидневието им е било безпроблемно, това е нямало да им повлияе особено. Резултатът е щял да бъде същият.

Зелда Фицджералд не е „нормална“ жена, която се е придържала към общоприетите роли на половете. Скромността и покорността не са били нейна стихия. Но ако е била точно обратното, ако е била в състояние да живее по-уседнало и сигурно, дали е щяла да пише по-добри книги, повече книги? Дали днес сме щели да я помним като по-добра писателка?

Сега, докато пиша това, подозирам, че е вярно обратното. Зелда и Скот Фицджералд са били в състояние да пишат, да обичат и да живеят толкова ярко именно благодарение на постоянните си войни, възходи и падения, защото са дръзнали да се отклонят на километри от строго установените представи за брака.

Дървото с мозъка

Центърът за изследвания на жените в колежа „Маунт Холиоук“ се помещава в голяма бежова триетажна къща в стил, присъщ на Нова Англия; там аз съм се настанила в стая със самостоятелен вход на първия етаж. На втория етаж се намират кабинетите на факултета и други преподаватели. Стените и таванът са толкова тънки, че чувам добре разговорите им, те пък със сигурност чуват как крещя на своите Палечки, което отчасти обяснява защо понякога виждам как хора от факултета ме гледат угрижено.

Стаята ми е свързана с Центъра с врата, толкова тънка, че първия път, когато готвих в кухнята карфиол, дни наред смърдеше целият факултет. Миризмата се просмуква през вратата като от мукава и прониква във всяко кътче. Опитвам да приготвя други прости, но не толкова миризливи рецепти — винаги със същия успех. На място, където всички пият екологично чисти, купени на пазара билкови чайове с антиоксиданти, дори миризмата на турското ми кафе е прекалено натрапчива. Затова се отказвам от кухнята и карам на плодове, бисквити и вода.

Вечерно време всички си тръгват, а аз оставам в сградата. Страшничко е да си сам в такава голяма къща, която изведнъж е станала тиха и тъмна. Нощем се опитвам да спя, а сън не ме лови.

Днес вечерта обаче не е така. Гледам от тясната като кутийка баня снежинките, които в слабата светлина на отворения прозорец се сипят от бездънното небе върху студентското градче на „Маунт Холиоук“. Под покривалото на снега светът прилича на друга планета, а аз седя и се чувствам спокойна и ведра, каквато не съм била от месеци.

Банята едва ли е най-подходящото място да наблюдаваш такъв романтичен пейзаж, но само тук в цялата сграда мога да попуша, без другите, и най-важното, противопожарните аларми, да засекат дима. Щастливите феминистки с техния здравословен живот може и да ми простят карфиола, но според мен не и „Марлборо Лайтс“.

Нуждата обаче е майка на изобретателността. Скоро след като пристигнах, пренесох в банята мъничка дъска за гладене — да ми служи за бюро, сложих капака на коша за пране и след като метнах отгоре една възглавничка, го превърнах в нещо като удобно кресло. Ето къде пиша колонката за вестника и разказите си. Заключвам се вътре, закусвам, обядвам и вечерям червени ябълки и си пуша на воля.

И така, в тази снежна вечер отново съм тук, гледам през прозореца, докато пиша, когато от унеса изведнъж ме изтръгва силен писък:

— Помощ! Помощ! Крадец!

Гася цигарата, излизам от банята и поглеждам часовника в ъгъла на леглото. На него пише 3:08. Грабвам от стената африканската маска и хуквам, без да се замислям какво правя. Не че ставам за героиня. И да съм смела в този миг, то е, защото нямам представа какво става. А и няма за кога да спирам и да се стряскам.

— Крадец на покрива! Помощ!

Сега вече разпознавам гласа. Пищи Госпожица Циничната Интелектуалка. Намирам я закрепена върху ваза — прилича на безкрило синигерче, спотаило се сред коледната звезда, пребледняла е като призрак.

— Какво има? Защо крещиш така?

— Току-що се върнах от библиотеката. Вървях сама в тъмното и после го видях. По-точно, видях я. Ходи по покрива!

— Дали не е някоя от другите Палечки?

— Не, невъзможно е. И трите са тук, не виждаш ли?

Поглеждам през рамо. Така е. И трите са скочили от леглата и са се строили зад мен: Дамата Дервиш по дълга нощница, Милейди Амбициозната Поклонница на Чехов по тъмнозелена пижама като на командос и Малката Госпожичка Практична по удобен анцуг. Надаваме ухо и слушаме странните звуци, които кънтят някъде другаде в къщата.

— Я да повикаме полиция — подканя Малката Госпожичка Практична.

В деня, когато се нанесохме тук, тя си записа на листче телефоните на полицията, пожарната и Бърза помощ и го залепи върху хладилника.

— Чакай, не бързай толкова. Нека първо отида и погледна — спира я Дамата Дервиш.

Но Милейди Амбициозната Поклонница на Чехов не одобрява.

— И дума да не става, ти си последната, която ще го прави.

— Защо? — пита спокойно Госпожица Дервишката.

— Знам те аз теб. Когото и да видиш на покрива, ще кажеш: „Бог не току-така ни е пратил този крадец“, и накрая ще вземеш да го поканиш на вечеря! Прекалено мекушава си. По-добре да ида аз.

Признавам, Милейди Амбициозната Поклонница на Чехов е права. Винаги е била най-смелата в Хора на несъзвучните гласове. Но откакто замисли преврата, е станала три пъти по-дръзка.

— Добре де, иди ти — казвам аз.

Тя насочва цялото си внимание към възложената й задача, грабва за оръжие една пластмасова вилица и изчезва в мрака.

Още щом се скрива, на покрива настава олелия, която гони нощната тишина. Катериците, които живеят по дърветата около Центъра, надзъртат от хралупите в опит да видят какво става. Няколко скачат на земята и изчезват.

Чуваме как Милейди Амбициозната Поклонница на Чехов крещи с пресипнал глас на някого. Осезаемата тревога в тона й бързо е изместена от гняв и омраза. На когото и да крещи, той не се кара с нея, не й отговаря.

След десет минути Милейди Амбициозната Поклонница на Чехов се връща долу и разярена и фучаща, се опитва да прониже с вилицата една мандарина. Всички гледаме как виличката се чупи надве.

— Какво има? Какво се е случило? — питам аз.

— Виж сама — подканя тя. После се извръща към вратата и направо съска: — Ще влизаш ли най-после?

Бавно и свенливо в стаята се появява Палечка, която явно би дала всичко, само и само да изчезне в непрогледната нощ. Познавам я на мига. Мама Сутляш.

— Здравей! — вдигам я и я слагам върху дланта си.

— Познавате ли се? — пита Милейди Амбициозната Поклонница на Чехов.

— Ами, хмм… Срещали сме се веднъж — пелтеча аз.

— Виж ти! И кога? — пита свъсена Госпожица Циничната Интелектуалка. — И как така ние не знаем за това?

След като решавам, че най-добрата защита е доброто нападение, се тросвам:

— Всъщност аз би трябвало да ви задам този въпрос. Защо през цялото време не сте ми споменавали за Мама Сутляш?

Милейди Амбициозната Поклонница на Чехов се замисля за кратко.

— Какво според теб щеше да се случи, ако ти бяхме казали? Какво щеше да спечелиш?

— Имам правото да знам, че притежавам и майчинска страна — настоявам аз.

— Страхотно, точно каквото ни трябва — мърмори Госпожица Циничната Интелектуалка. — Прекосихме цял океан, за да се отървем от тази досадница. А тя ни се натресе и тук!

Изведнъж проумявам за какво става въпрос. Дали именно заради Мама Сутляш не са ме накарали да напусна на пожар Истанбул?

— Чакайте, чакайте — подканям. — Заради това ли ме доведохте чак в Америка?

Госпожица Циничната Интелектуалка и Милейди Амбициозната Поклонница на Чехов се споглеждат гузно.

— Време е да си поговорим сериозно! И да кажем истината — заявява Малката Госпожичка Практична и свива нехайно рамене.

— Добре де, така да бъде — заявява Милейди Амбициозната Поклонница на Чехов. Извръща се с блеснали очи към мен. — Не знам дали помниш, но преди известно време пътува с параход и до теб седеше възпълна жена с двама синове.

То оставаше да не помня. Кимвам.

— Е, може и да не си забелязала, но бе силно развълнувана от срещата си с тази жена. Тя беше млада и чакаше третото си дете. Докато я гледаше, ти съжаляваше горчиво за изгубените възможности. Направо ти се искаше да си на нейно място. Ако не се бях намесила незабавно и не те бях накарала да напишеш „Манифеста на несемейното момиче“, като нищо щеше да се хванеш като в капан в мечтите да станеш майка — опазил ни Бог!

— Значи съм написала манифеста заради теб?

— Да, разбира се — заявява Милейди Амбициозната Поклонница на Чехов, докато снове напред-назад. — Мислех, че с това ще се приключи. Но щом забеляза, че гледаш с любопитство бременните и майките с новородени деца, Мама Сутляш реши, че е крайно време да излезе от укритието си и да се представи. Опитахме се да я вразумим, после я заплашихме. Тя обаче не искаше и да чуе. Щеше да наруши статуквото, затова осъществихме военен преврат. Принудихме те да напуснеш Истанбул, но както личи, Госпожица Досадницата ни е проследила до тук.

— Щом е от Хора на несъзвучните гласове, би трябвало да е равнопоставена по всички въпроси — престрашавам се да възразя.

— Благодаря, но не, благодаря. Не можем да го допуснем — отсича Госпожица Циничната Интелектуалка и си разтърква слепоочията, сякаш всеки момент ще я заболи глава.

— Не сме демокрация. Винаги сме били монархия, а сега сме строг военен режим — ревва Милейди Амбициозната Поклонница на Чехов. Тя се извръща с блеснали очи към съмишленицата си. — Свикваме спешно заседание.

Като председателки на изпълнителния комитет на Върховния военен съвет Милейди Амбициозната Поклонница на Чехов и Госпожица Циничната Интелектуалка се оттеглят в ъгъла, където започват да шушукат ожесточено. Сякаш след цяла вечност се връщат с мрачни лица и с кънтящи решителни крачки.

— Елате с нас навън — подканя Милейди Амбициозната Поклонница на Чехов.

— Къде, за бога, ще ходим посред нощ?

— По-бързо — кара ми се тя и крясва на останалите: — Ей, вие! Всички навън!

В три и половина след полунощ под бдителния поглед на по-храбрите катерици излизаме под строй на снега. Минаваме с тракащи зъби и премръзнали пръсти покрай библиотеката и общежитието.

— Колко спокоен е тази нощ светът — мълви тихо Дамата Дервиш и си поема дълбоко въздух.

За мен е пълна загадка как успява и при най-потискащи обстоятелства да намери нещо положително, което да каже. Взимам я и я пъхвам под пуловера си — да не настине. Вървим по този начин и накрая излизаме до огромно дърво.

— Какво е това? — питам аз.

Отговорът идва от Госпожица Циничната Интелектуалка:

— Открих това дърво веднага щом пристигнахме. В слънчеви дни е много приятно да четеш под него. Бих предпочела да ти го покажа на дневна светлина, но се налага да го направя сега. Обърни внимание на дънера. На какво прилича?

Колкото и да е странно, от ствола се показва мамутска издатина като балон. Прилича на гигантска изсъхнала слива или на грамаден нагънат орех с прорези по него. Или на…

Госпожица Циничната Интелектуалка ме стрелва с крайчеца на окото.

— Кажи ми, на какво ти прилича отдалеч тази издатина?

— Ами не знам… почти… като мозък е — отвръщам аз.

— Право в десетката! Това е Дървото с мозъка — одобрява Госпожица Циничната Интелектуалка.

— И така, тази нощ всички сме се събрали под Дървото с мозъка — продължава Милейди Амбициозната Поклонница на Чехов и се впуска да държи реч. Покатерила се е на един клон, откъдето гледа нацупено като диктатор, преценяващ умствения багаж на хората си, преди да им дръпне конско. — Това е исторически момент — крещи тя. — Дошло е време да направим веднъж завинаги своя избор — сочи с укор Милейди Амбициозната Поклонница на Чехов към Мама Сутляш. — Като нея ли искаш да бъдеш? Отчаяна съпруга? Или предпочиташ да изживееш живота си като величествен дървесен мозък?

Не мога да откъсна очи от дървото. В кадифения мрак на нощта, сред целия този сняг, дървото изглежда страховито и внушително.

— Много те моля, не ги слушай — прошепва Мама Сутляш, която се е вкопчила в крака ми.

В очите й са избили сълзи. Колко крехка е само! И колко малко знам за нея! Виждала съм я всичко на всичко два пъти, а другите са с мен от години.

— Ние с теб можем да се сработим чудесно — допълва тя.

— Съжалявам — отвръщам аз.

Духа силен поривист вятър и завихря снежинките. Имам чувството, че съм на снимките на „Доктор Живаго“. Това тук не е Русия и е изключено в студентското градче да избухне болшевишка революция, но пак наблюдавам дълбоки емоционални промени.

Накрая събирам смелост да отговоря:

— Ако трябва да избирам, със сигурност ще предпочета Дървото с мозъка.

— Но нали ми обеща нещо! — избухва Мама Сутляш.

— Съжалявам — повтарям аз и не смея да я погледна в очите.

Милейди Амбициозната Поклонница на Чехов скача от клона, а Госпожица Циничната Интелектуалка й се усмихва и вика:

— Дай да си стиснем ръцете!

Съучастнички в престъпление. Ръкуват се толкова сложно, че чак си преплитат ръцете и пръстите, а всички ние ги наблюдаваме със страхопочитание.

След като шоуто приключва, Дамата Дервиш въздиша тежко, Малката Госпожичка Практична си сваля очилата и ги бърше припряно, а Мама Сутляш плаче беззвучно.

— А сега повтаряй след мен — нарежда Милейди Амбициозната Поклонница на Чехов: — Прекосих надлъж и шир света…

Подчинявам се. В заснеженото студентско градче на „Маунт Холиоук“, под изумителното Дърво с мозъка се заричам пред себе си:

— Прекосих надлъж и шир света и направих писането средоточие на живота си. Най-после взех решение за Тялото и Мозъка. Оттук нататък искам да съм само и единствено Мозък. Тялото вече няма да има власт над мен. Не искам да съм жена, не искам къщна работа, съпружески задължения, майчински инстинкти и раждания. Искам да съм писателка и не смятам да се стремя към друго.

В онзи миг, наред с многото други неща, си давам сметка, че това е повратна точка в живота ми и правя рязък завой. Докато го взимам, не знам какво ме чака зад ъгъла.

— Нека Тялото гние и нека Умът сияе. Нека мастилото се лее от писалката ми като океан, за да захранва романите, които растат вътре в мен.

Повтарям обета три пъти. След като приключвам, чувствата ми са някак притъпени, сякаш съм под упойка. Сигурно е от студа. Или започвам да проумявам сериозността на решението, което съм взела.

Загадката, наречена мозък

Вече е минал и половин месец, и тялото ми започва да показва признаци на промяна. Първо изсъхва косата ми, след нея и кожата по лицето и дланите. Отслабвам. Коремът ми става плосък. После един прекрасен ден си давам сметка, че вече нямам мензис. Не ми идва един, сетне и втори месец. В началото не обръщам внимание, всъщност дори ми олеква, че съм се отървала от женските си признаци. Каква свобода ще изпитам, ако вече не ми тежат женствеността и сексуалността и се превърна в ходещ мозък! Чувствам се като обезумял учен, който прави в мрачната си лаборатория опити с какви ли не непознати вещества, с тази разлика, че опитното зайче съм аз. Не че се превръщам в зелен чудовищен великан с вид на човек. Но се преобразявам в необщителна, безполова, затворена в себе си писателка, която сигурно е не по-малко страшна от Невероятния Хълк.

В края на май преглеждам списанията в чакалнята на Центъра за женско здраве, докато ме повика добрият висок и слаб гинеколог, направил ми най-различни хормонални изследвания. Накрая медицинската сестра ме кани да вляза.

— Интересен случай — отбелязва лекарят, след като се появявам в кабинета. — Как се чувствате, по-добре ли?

— Няма промяна — отвръщам аз.

— Така, така, я да видим какво имаме тук… — продължава гинекологът и разглежда иззад очилата резултатите от изследванията. — Хормоналното ви равнище се е възстановило, същото важи и за изследванията на щитовидната жлеза.

— Нормална сте си — отсъжда до него сестрата, сякаш не може да повярва.

— Защо тогава вече нямам менструация?

— При тези обстоятелства има само един отговор — отговаря лекарят. — Мозъкът ви е заповядал на тялото да нямате менструация.

— Нима е възможно? — изумявам се аз.

— О, възможно е, и още как — оповестява гинекологът с леко присвити очи, сякаш се опитва да надзърне в душата ми. — Налага се да го обсъдите с мозъка си. Бих го направил и аз, но не знам езика му.

— Ще ни отнеме доста време, докато научим турски — намига медицинската сестра.

Смеят се в пълен синхрон, както умеят само хора, работили дълго заедно.

През това време аз чакам и мълча — не зная какво да отговоря.

— Бихте ли ми казали какво работите? — пита гинекологът.

— Писателка съм.

— О, ясно — заявява той все по-заинтригувано. — Какви книги пишете?

Това е въпрос, който предпочитам да избягвам. Не знам към коя точно категория да причисля книгите си и не съм сигурна, че дори искам да го правя. Този въпрос всъщност е твърде неудобен за всички писатели, които не се вместват в строго установени жанрове като любовните или криминалните романи. За щастие, лекарят се интересува не толкова от отговора ми, колкото от мисълта, която току-що му е хрумнала.

— Представете си, че мозъкът ви е увлекателен напрегнат криминален роман — казва той.

— Добре — отвръщам.

После той снишава глас, сякаш ще ми разкрие ужасна тайна.

— Мозъкът ви е похитил вашето тяло…

— Така ли?

— Ами да. Сега единственото, което трябва да направите, е да му кажете да престане. Можете, повярвайте ми.

— Извинявайте, но изгубих нишката. Какво е мозъкът ми, криминален роман или самият криминалист, или извършителят на престъплението?

Лекарят се обляга и въздиша тежко, много тежко. Точно тогава осъзнавам, че колкото и прекрасен да е той като човек, не е добър в метафорите. Опита се да изясни нещата с езиков похват и накрая само ги усложни още повече.

Не тръгвам да търся други лекари. Не казвам на никого и каква странна диагноза са ми сложили. Затова пък ходя редовно на посещение при Дървото с мозъка и търся ведър стоицизъм, какъвто то не може да ми даде. Докато милвам дебелите стари коренища, показали се над земята, и наблюдавам листата по безбройните му клонове, подновявам обета и гледам как женското начало в мен погива ден след ден.

Всяка сутрин ходя с Госпожица Циничната Интелектуалка в библиотеката. Сега вече сме първи приятелки. Всичко се развива според плана, който са разработили двете с Милейди Амбициозната Поклонница на Чехов. Постоянно чета, постоянно изследвам. Често стоя до среднощ, сгърбена над книгите на място, от двете страни на което се виждат две колекции: английска политическа философия и руска литература. Ако ми се доспи, подремвам на кафявото кожено канапе между двете дълги редици с рафтове книги.

В свободното си време ходя по семинари, каквито на такива места има колкото щеш: „Тежкото положение на жените от третия свят“, „Феминизмът и хип-хоп културата“, „Женските образи при Уолт Дисни: Потиска ли Мики Маус Мини?“, и така нататък. Не пропускам нито един.

Вечерно време седя пред компютъра и до късно през нощта си водя записки или попълвам дневници. Вече не общувам с никого. Колкото и да ми се иска, не ходя по купони и по приеми. Не допускам в живота ми да прониква нищо друго освен писането и книгите.

Мама Сутляш ме наблюдава отдалеч с очи, които не могат да скрият обидата. Опитам ли се да пообщувам с нея, тя се извръща, вторачва се някъде в пространството и седи, без да се помръдва, като мраморна статуя. Понякога, докато лежа в кревата, я чувам да плаче.

Веднъж от един от най-тиражните турски вестници взимат от мен интервю за живота ми в Щатите. Разговарям с журналиста по телефона близо четирийсет минути. Тъкмо да затворим, когато той ме пита за брака и майчинството.

Отговарям, че точно сега съм на светлинни години от тези неща. Добавям, че е огромна отговорност да даваш живот в този свят. Но че си представям как когато остарея, тоест след още доста романи, мога да стана приемна майка или да отглеждам чужди деца, да помагам с образованието им и така нататък.

В края на седмицата интервюто излиза с възможно най-гръмкото заглавие: „Подготвям се за мащеха“.

До откровението има моя снимка: застанала съм пред двореца Топкапъ в Истанбул. Облечена съм от глава до пети в черно, от силния вятър главата ми прилича на копа сено, гледам смръщено. Когато съпоставиш образа ми с онова, което съм казала, изглеждам като черен паяк, готов да се нахвърли на първия срещнат разведен мъж с деца.

Решавам известно време да не давам повече интервюта.

Приблизително по същото време, сякаш от небето върху главата ми е паднала муза, започвам да пиша нов роман. Казва се „Светецът на зараждащите се безумия“. В него скръбта е забулена с хумор, а хуморът — със скръб. Разказва се за няколко чужденци в Щатите, които са дошли от най-различни култури и се борят — невинаги успешно — с натрапчивото отчуждение. Пиша за „местни“ и за „пришълци“, за това да се числиш и да не се числиш към средата, да се чувстваш като преобърнато дърво с корени в небето.