Черно мляко

Сладка любов

Имаме една ниска закръглена чистачка мексиканка — Розарио, и всяка сутрин в седем часа тя минава с прахосмукачката северозападната част на библиотеката, където обикновено работя нощем. Още говоря испански, макар и спънато. Розарио обича да слуша смешното ми произношение и да поправя грешките ми. Освен това всеки ден ме учи на нови думи и се черви и кикоти, докато ги повтарям, защото някои са доста нецензурни.

Заспя ли на коженото канапе само на няколко крачки от колекцията с произведения на Джон Стюарт Мил25, именно Розарио ме буди. Носи ми кафе, толкова силно и черно, че след като отпия и глътка, сърцето ми бумка цели три минути. Въпреки това не й казвам да го прави слабо. Сигурно ми е симпатична.

— Защо работиш толкова много? — пита ме тя веднъж, като сочи лаптопа и купчината книги.

— Ти също работиш много — отвръщам и соча прахосмукачката и парцала.

Тя кимва. Знае, че съм права. После си сваля верижката и ми я показва. На сребърния медальон са закачени четири пръстена. Питам я какво означават, а тя отвръща, ухилена до уши:

— По един пръстен за всяко дете.

Майка е на четири деца. Затова работи толкова много. Иска да живеят по-добре от нея.

— Ами мъжът ти? — питам я. — Tu marido26?

— Marido ли?… Бум — уточнява Розарио, сякаш говори за барут. Не разбирам дали е починал, дали е избягал с друга, или никога не е имало такъв. Без да обръща внимание на объркването ми, тя се усмихва отново и ме сръчква с лакът. — Децата са благословия — заявява.

— Радвам се за теб.

Розарио ме потупва по рамото толкова искрено и приятелски, че аз изпивам с нея още две чаши кафе, от които сърцето ми направо ще се пръсне.

— Добро момиче си — казва ми Розарио.

— Някои от момичетата в мен наистина са добри — отвръщам, понеже съм се сетила за своите Палечки.

На Розарио това й се струва забавно и тя прихва така, че за малко да изгуби равновесие. След като идва на себе си, казва:

— Щом завършиш книгата, не е нужно да я пращаш на издател. Има по-лесен начин.

— Така ли? — питам и се приближавам малко към нея.

— Ами да — кима Розарио. — Прати я на Опра. Ако тя сложи печат на книгата, вече няма да ти се налага да работиш толкова много.

— В Щатите слагат печати на книгите, така ли? — интересувам се.

— Si claro mujer27. — Розарио върти очи и добавя: — Нямаш си представа колко луди понякога са тия американци.

Благодаря й за съвета. После се връщам към романа си, а тя — към работата — тръгва бавно, като влачи прахосмукачката и дърпа до себе си кофата на колелца с миещи препарати и сапун. Изчезва между пътеките с рафтове, по които са наслагани книги с твърди корици. Бум!

През лятото се прибирам за малко в Истанбул. Тук съм, за да събера някои неща от старото си жилище, да се видя с приятелите и майка си, да прочета в града някои книги, да подпиша едно друго и да скрепя договора с турския издател на „Светецът на зараждащите се безумия“, която току-що съм завършила. После, след десет дни, се връщам в Щатите.

Животът обаче е немирно дете, което, докато кроим планове, се промъква зад нас и ни прави смешни физиономии.

Първата вечер, след като съм се прибрала в Истанбул, едни приятели ме канят да пийнем по нещо в „Якуп“ известна кръчма, отдавна посещавана от журналисти, художници и писатели. Още не съм преодоляла разликата във времето и съм малко кисела, но въпреки това се съгласявам да се срещнем.

Когато влизам в заведението, ме посрещат смях и дърдорене, а също гъст облак дим. В кръчмата или има комин, или всички пафкат най-малко по две хавански пури едновременно. След стерилния живот в „Маунт Холиоук“ пейзажът се е сменил рязко.

Отивам на масата на приятелите ми, където познавам всички, с изключение на млад мъж с тъмна къдрава коса и усмивка с трапчинки, седнал в края. Представя се като Еюп. Не ми хрумва, че това всъщност е името на пророка Йов, когото в миналото съм критикувала често. За кой ли път в живота ми ангелите ме сочат с млечнобели пръсти и се кикотят. За кой ли път пропускам да забележа иронията.

Наблюдавам цяла вечер Еюп — първо предпазливо, после все по-заинтригувано. Колкото повече го слушам, толкова повече се убеждавам, че е олицетворение на всичко, което съм изключила и изтласкала от живота си. Самото въплъщение на търпението, на уравновесеността, на разума, на спокойствието, на хармонията. Роден рибар.

Дори не мисля, че го харесвам. Просто се влюбвам на мига до уши в него. Но съм решена да не допускам да го забележи никой на масата, и най-вече Еюп. За да скрия чувствата си, се мятам в другата крайност, постоянно се заяждам с него и се въся на всяка негова дума.

След няколко часа, както става винаги в Истанбул, ако няколко мъже и жени изпиват повече от гарафа вино и два пъти повече ракия, хората подхващат разговор за сърдечните неща. Някой предлага да се редуваме и да казваме крилати мисли за любовта, които знаем.

Една от приятелките ми по свое желание е първа:

— Ето една от Шекспир — заявява и в гласа й се долавя гордост: — „Обичай всички, доверявай се на малцина.“

Цитатът е посрещнат добре. Всички вдигат наздравица.

— Ето един на Алберт Айнщайн — обажда се друг. — „Земното притегляне няма нищо общо с това, че хората се влюбват.“

Отново вдигаме наздравици.

След няколко кръга и Еюп се включва с блеснали очи в играта.

— Това пък е от Марк Твен — казва той: — „Когато си тръгнал на лов за любов, използвай за примамка сърцето, а не ума си.“

Всички ръкопляскат. Аз се въся. Но въпреки това също вдигам чашата.

След десет минути всички на масата гледат мен и чакат да си кажа цитата. Вече съм изпила повече от обикновеното и в главата ми е мъгла. Оставям чашата на масата със самоувереност, каквато не ми е присъща, и малко по-силно, отколкото съм смятала. Размахвам пръст във въздуха и казвам:

— „Бил ли си някога влюбен? Какъв ужас, нали? Ставаш толкова уязвим. Това разтваря гърдите ти, разтваря сърцето ти и означава, че някой може да проникне вътре в теб и да разбърка всичко.“ Колко тъпо!

За миг всички са вцепенени и не казват и дума. Някои кашлят, сякаш нещо им е заседнало на гърлото, други пък се усмихват от немай-къде любезно, никой обаче не вдига наздравица.

— От Нийл Геймън е — обяснявам аз.

Пак мълчание.

— „Пясъчният човек“… „Звезден прах“… „Книга на гробището“… — бързам да добавя. — Нали се сещате, Нийл Геймън. — Облягам се на стола, поемам си дълбоко въздух и довършвам цитата: — „Правиш си броня, така че никой да не може да те нарани, после някакъв тъпанар, който не се различава от всички останали тъпанари, ти нахлува в тъпия живот“… Колко тъпо!

Всички ме гледат с нещо като презрение върху лицата. Провалила съм всичко, така че настроението се е сменило от пиянски весело на мрачно и сериозно. Винаги можем да се върнем към забавните цитати за любовта, но няма да бъде същото. Всички на масата изглеждат леко смутени и подразнени… с изключение на един човек, който ме наблюдава с неописуемо сърдечна усмивка и ми намига, сякаш само двамата знаем някаква тайна.

Мадам Лукова глава

Разхождам се в съня си из пищна огромна градина. Наоколо има какви ли не цветя, растения и птици, аз обаче знам, че съм тук не заради тях. Продължавам да вървя с бастун в ръка, докато не стигам до грамадно дърво. Стволът му е от кристал, като коледна украса от него стърчат сребърни клони, окичени с листа. Във всички хралупи по дървото има катерици, които гризат орехи. Една от хралупите прилича на голяма като пещера уста.

— Толкова си красиво — казвам, приятно изненадана. — Мислех, че е зима. Как си успяло да запазиш всичките си листа?

— Зимата вече свърши — оповестява Дървото с мозъка. — Остави ме да съм такова, каквото съм.

— Но аз дадох обет, не помниш ли? Казах, че тялото ми ще изсъхне, така че да разцъфти мозъкът ми. Ако не си удържа на думата, Бог ще се разгневи.

— Не, няма да се разгневи — възразява Дървото с мозъка. — Ти не познаваш бога.

— А ти познаваш ли го? Виждало ли си го? — питам аз. — Как изглежда?

Но дървото не обръща внимание на въпросите ми и заявява:

— Всичко на този свят има срок на годност. Обетът ти също. Дори аз ще загина след малко.

Сякаш в отговор на последните думи на Дървото с мозъка ветровете се усилват и блъскат с невидими пестници по него. Точно тогава забелязвам, че клоните му са от тънко-претънко стъкло. Те се натрошават на стотици мънички парченца направо пред очите ми.

— Не боли, не се притеснявай — крясва Дървото с мозъка, за да го чуя през шума.

Като внимавам да не се порежа на стъклата, покрили земята, тръгвам, разплакана, макар и да знам, че не съм тъжна. Просто не се сдържам. Отдалечавам се в това състояние от дървото.

Когато се обръщам да го видя още веднъж, с изненада забелязвам, че мамутското дърво се е свило до размерите на бонзай.

Ето какво ми се присъни първата нощ, която прекарах с Еюп.

След като Дървото с мозъка ме пуска, ние с тялото ми се запретваме да отстраняваме пораженията. И този път усещам как вътре в мен започва бърза промяна — сега в обратната посока. Кожата ми става по-мека, косата — по-лъскава. Сега, когато съм влюбена, решавам да се грижа възможно най-добре за тялото си. Тръгвам по магазини за козметика и купувам кремове, прахчета и лосиони, каквито дотогава не съм използвала.

После един следобед, точно когато редя покупките по полицата в банята на Еюп, забелязвам, че там се движи нещо. Усетило погледа ми, то се шмугва бързо зад едно бурканче с крем за лице. Стъписана, отмествам бурканчето.

Виждам пред себе си една Палечка с ръст приблизително петнайсетина сантиметра и тегло петстотин и шейсет грама, която обаче не прилича на другите. Медено русата й коса се спуска на буйни къдрици чак до кръста. Над устата й има нарисувана с молив бенка, а аленото й червило е толкова ярко, че ми заприличва на подпален китайски фенер. На ръцете си Палечката е надянала плътно прилепнали черни ръкавици до лактите. По пръстите над тях е наслагала пръстени с големи камъни в различни цветове и се е издокарала в официална червена рокля по тялото. Гърдите й, аха, да изскочат от дълбокото деколте, а изпод дългата цепка чак до бедрото се подава десният й крак. Обута е с червени обувки на тънък ток, толкова висок, че недоумявам как изобщо се придвижва.

Без да ме удостои с поглед, тя взима цигаре. С усвоено отегчение пъха в него цигара. После, като примигва с натежали от туша мигли, се извръща към мен.

— Намира ли ти се огънче, скъпа? — пита ме.

Кръвта ми се смразява. Коя е тази жена?

— Не, не ми се намира — отвръщам, решена да сведа до минимум общуването с нея.

— Нищо, скъпа — казва тя. — Все пак благодаря.

Отваря дамската си чанта с вид на мъничка седефена кутийка за лекарства, вади запалка и пали цигарата. После, издула устни, започва да пуска съвършени клъбца дим и ги праща едно по едно към мен.

Зяпнала от изумление, наблюдавам странното същество.

— Не ме позна, нали? — пита жената с кадифен, но и заядлив глас като на Рита Хейуърт в „Гилда“. — То оставаше да ме познаеш, разбира се. Кога ли си ме познавала?

Навежда се напред и ми показва дълбокото си деколте. Притеснена, извръщам очи. Няма ли срам тази жена?

— Но, скъпа, аз не съм непозната. Аз съм ти. От Хора на несъзвучните гласове. Изяви желание да се помириш с тялото си и аз на драго сърце проявих инициатива. Затова съм тук.

— Но коя точно си? — питам пак — не се сещам друго.

— Казвам се Незабравка Бовари.

— Звучи доста… — подхващам, но започвам да търся дума, с която да не я обидя.

— Поетично ли? — притичва ми се на помощ тя.

— Ами да. Звучи напевно — потвърждавам.

— Благодаря, скъпа — намигва ми Палечката. — С името си отдавам почит на Ема Бовари, жената, направила всичко по силите си, за да избяга от еднообразието и скуката на живота в дълбоката провинция.

— Точно така… но както може би знаеш, тя е и доста проблемен образ. Проблемен, ако смяташ да изневеряваш на съпруга си, постоянно да го лъжеш и да умреш мъчително, след като се нагълташ с арсен.

— Не се притеснявай — отвръща тя. — По-добре да живееш със страст, отколкото да умреш от скука. — Отваря още веднъж чантата си, вади пудриера и обиграно си пудри върха на носа. След това хвърля към мен пронизващ поглед. — Обичам чувствените парфюми, копринените дрехи, секси бельото и сатенените нощници. Enchantee28, скъпа.

Усещам как лицето ми пламва.

— Стига си ме наричала „скъпа“ — казвам треперливо. — Нямам вътрешен глас като теб, невъзможно е да имам. Със сигурност е станала грешка.

— О, скъпа, не започвай пак! Искаш отново да ме запратиш в мрачната бездна на пренебрежението — заявява тя, след като си дръпва от цигарата. — Плаша те до смърт, нали?

— От къде накъде ще се страхувам от теб? — питам аз.

— Ако не те страхуваше, защо позираш толкова на снимките. На всяко интервю, което даваш, изглеждаш сдържана и сериозна. Със свъсено лице, със замечтани отчуждени очи. Позата на съзерцаващата писателка. Уф!

— Ей, я чакай малко — спирам я аз.

Но още докато се мъча да възразя, си спомням за един анализ, направен от Ерика Джонг. Тя казва, че днес не е толкова трудно жените писателки да напишат творбите си и да ги издадат. Но наистина е трудно да погледнат на нас сериозно. Според Джонг предубеденото отношение към жените писателки проличава още по-силно в литературните рецензии. „Никога не съм виждала рецензия за жена-писателка, където по един или друг начин да не се споменава половата й принадлежност.“ Знам, че е вярно. В Турция една писателка може да издаде колкото реши книги, но от нея пак се иска дълга борба и много повече работа, та традиционната литературна общност да я възприеме сериозно.

— Защо да не носиш огненочервено червило и рокли на цветя и да не покажеш малко плът? Писателската ти кариера ще пострада ли от това? По-малко писателка ли ще станеш? Ужасена си да бъдеш Жена Тяло. Я ми кажи, скъпа, защо те е толкова страх от мен?

Думите ме напускат.

— За разлика от теб аз съм голяма почитателка на всичко чувствено и плътско. Обожавам сладките удоволствия, с които сме дарени ние, обикновените простосмъртни. В края на краищата съм скорпион. Хедонизмът е моят девиз в живота. Харесва ми да съм жена — не спира тя. — Но заради онези грубиянки, другите Палечки, съм цензурирана и потискана, а устата ми е запушена.

Плисва ме вълна чиста паника. Плуввам в пот.

— То оставаше да не се потиш — подмята тя, наклонила глава на една страна. — Винаги се обличаш като Мадам Лукова глава — пластове и пластове дрехи. Ще се почувстваш много по-добре, ако си сложиш нещо леко по тялото.

Питам се дали не е права. Може би наистина съм се превърнала в Мадам Лукова глава. В жена, която отказва да привлича вниманието към Тялото си, защото се стреми да бъде уважавана заради Мозъка си, и която, появява ли се пред хора, се облича с пластове дрехи. Винаги се крия зад облеклото, използвам го за броня. А заставам ли да ме снимат по време на интервю, внимавам да не се усмихвам много, за да не погледнат на мен през пръсти в този мъжки свят. Старая се да изглеждам ужасно сериозна и често по-възрастна, отколкото съм.

— Пък и тези твои романи… — мърмори Незабравка Бовари, докато нанася по ръцете си крем от папая — точно като одалиска от ориенталска картина.

— Какво за романите ми?

— А, нищо, просто понякога оставам с впечатлението, че вие, писателките, не умеете да пишете за секса така свободно, както мъжете… Сцените със секс винаги са кратки, почти ги няма. Нали помниш как в старите филми, ако предстои сексуална сцена между двама, камерите се завъртат настрани. Точно по същия начин вие, жените, пишете за секса. Натъкнете ли се на такава сцена, химикалката ви напуска страницата.

— Не е вярно — възразявам аз. — Има колкото щеш жени-писателки, които пишат надълго и нашироко за еротика и секс!

— Да, скъпа, но аз не ти говоря за любовните и еротичните романи — напомня тя. — Само защото обичам сатена и желанията, не означава, че съм невежа. Знам прекрасно, че повечето автори в тези жанрове са жени. Но за друго става въпрос. Говоря ти не за такива книги. — Тя се изправя и отмята косата си, като тръска бързо глава. — А за истинска литература. Не се обиждай, скъпа, но жените писателки, които могат да пишат без недомлъвки за секса, се броят на пръсти, ако изобщо съществуват.

— Все трябва да има начин — възразявам, макар че и досега не съм особено убедена.

— О, има — потвърждава тя с дяволита усмивка. — Жените белетристки могат да пишат свободно за секса само при три условия.

— И какви са те?

— Първото е лесбийството. Ако жената е лесбийка и не го крие, няма от какво да се страхува, нали? Писателките лесбийки умеят да пишат по-добре за тялото от вас, останалите.

Докато Незабравка Бовари продължава монолога си, установявам, че съм все по-запленена от кадифения й глас и маниерните жестове. Вече е късно да умувам накъде се е насочил разговорът. Вместо това питам:

— И защо според теб е така?

— Вероятно защото вече са дамгосани и могат да говорят на такива деликатни теми, без да се страхуват, че ще бъдат заклеймени. Това ги прави по-интересни и искрени.

Знам един добър пример. Разтърсващият роман „Джунглата с наровете“ на американската писателка Рита Мей Браун излиза през седемдесетте години на XX век и отправя предизвикателство към подхода на традиционното общество не само към секса и сексуалността, но и към лесбийството. Друг пример е „Опакото на кадифето“ на английската писателка Сара Уотърс, която нарича книгите си „исторически лесбийски лудории“.

— Второто условие, скъпа, е възрастта. Когато за обществото си „възрастна писателка“, имаш свободата да пишеш колкото си искаш за секса. Смята се, че възрастните жени са над природата. Могат на воля да говорят за секса и това ще бъде наречено „мъдрост“.

Сещам се за Александра Колонтай, руска революционерка, теоретичка, писателка. Макар и цял живот да пише страстно, да критикува буржоазните нравствени ценности, да прославя любовта и сексуалността като положителни жизнени сили, в по-напреднала възраст тя изразява още по-безрезервно мнението си по такива теми. Колонтай отстоява икономическото, общественото и сексуалното освобождение на жените, възгледи, които не са посрещнати особено радушно от управляващия елит. В романа си „Червена любов“ разработва теорията си за любовта и сексуалността, на които им е чуждо собственическото чувство, същото прави и в противоречивия си очерк „Разчистете място за Крилатия Ерос“, подложен от водещите фигури в комунистическия режим на унищожителна критика.

В очарователно искрен и увлекателен очерк за „Ню Йорк Таймс“ Барбара Кингсолвър твърди, че навремето е писала най-кратките сексуални сцени, появявали се някога — най-вече чрез интервалите между думите. Но че след като е родила две деца и е прехвърлила четирийсетте, е дръзнала да напише „нецеломъдрен роман“ и да се отскубне на свобода.

— А третото условие? — питам аз.

— Или пък трябва да си безогледна, готова да те одумват всички и да клюкарят за теб. Трябва да си достатъчно нагла, за да не ти пука какво ще си помислят хората, докато четат как си описала секса.

Замислям се за онова, което Ерика Джонг е направила в „Страх от летене“. Веднъж тя казва пред един журналист, че е приела страха като неразделна част от живота, особено страха от промените. Но това признание не я спира: „Продължих нататък, въпреки че сърцето ми туптеше като обезумяло и повтаряше: Връщай се!“.

Незабравка Бовари е замълчала, в случай че имам да добавя нещо, а щом вижда, че мълча, продължава все така разпалено:

— Колкото до теб, със съжаление трябва да отбележа, че не отговаряш на никое от тези условия. Сериозно ти говоря, скъпа, като кон с капаци си. Никога не пишеш открито за тялото. И то се знае, именно аз поемам удара. Целият ми живот е цензуриран.

Май е права. Но има нещо, което пропуска. Не само аз, не само ние, жените писателки, избягваме като самозащита да описваме в книгите си сексуалността. Същото важи и за жените учени, жените репортерки, жените политици и жените, навлезли в света на бизнеса. Всички ние сме малко безполови, лишени от женственост. Не можем да се движим самоуверено с телата си в общество, настроено срещу жените. Контролираме телата си, за да бъдем „мозък“ в общественото пространство.

Спомням си Халиде Едип Адивар, туркиня феминистка, политическа активистка и белетристка, дивата на турската литература от османско време. Макар и самата Адивар да вярва пламенно в равенството между половете и да се бори за по-добър живот за жените, в романите си тя често повтаря дихотомията „добра жена — лоша жена“ и лишава от сексуалност първата. Героините й са умни, волеви и толкова скромни, че не се събличат дори пред съпрузите си. Главната героиня в романа й „Палячото и неговите дъщери“ влиза в дрешника, за да си облече нощницата, и чак тогава отива в леглото, където я чака съпругът й.

В традиционното мюсюлманско общество, където Рабия служи за образец на жена, жените могат да се срещат с телата си само вътре в дрешника или зад затворени врати. Същият подтик е отразен и в разказвачеството ни. По-често, отколкото ни се иска да признаем, ние, жените писателки, особено онези от нас, които са расли далеч от влиянието на Запада, се притесняваме да пишем за секса.

Възможно ли е изобщо да бъда като Незабравка Бовари? Мога ли да нося като нея крещящо червило, тесни поли и дълбоки деколтета? Мога ли да отмятам коса като в реклама за шампоан? Вероятно не. Ако направя и две крачки с такива токове, единият ще се заклещи между плочките и ще се счупи. Няма да се справя.

— Опитвала ли си някога, скъпа, да си секси? — пита тя, сякаш прочела мислите ми.

Сега, като се замисля, само ме предизвиква с такъв въпрос.

Същата вечер моля Еюп да ме чака за вечеря в изискан рибен ресторант край Босфора. Никога не съм ходила в ресторанта, но един приятел ми го препоръча горещо и заяви, че бил „изтънчен като Кейт Мос“.

Еюп отива там в седем вечерта и започва да ме чака. Всъщност и аз съм в ресторанта, но с тази малка подробност, че се крия в тоалетната и се опитвам да събера смелост, за да изляза.

Как се е стигнало дотам, че да се крия в тоалетната ли? Същия следобед отидох на фризьор — да ми боядисат косата, да ми направят маникюр и да ми изскубят веждите. Първите десет минути беше забавно, после обаче ми стана толкова скучно, че ми идеше да избягам, както бях с кърпата на главата и с ръце, топнати в сапунена вода. В салона няма почти нищо за четене, само списания за прически със стотици снимки, но с някакви си двайсетина думи.

Все пак издържах. И ето ме с красива прическа, с лице, блеснало от пластовете грим, и макар да не се престраших да облека червената рокля, която носи Незабравка Бовари, успях да се напъхам в тясна дълга рокля — черна, разбира се — с боа от пера.

След трийсет и пет минути се появявам от тоалетната не защото съм готова, а защото вътре влизат и излизат все повече жени и всички спират и ме оглеждат с любопитство, което не си правят труда да крият. Затова напускам убежището си и като внимавам да не си настъпя подгъва на роклята и да не си счупя десетсантиметровите токчета, моля сервитьора да ме отведе на масата, където Еюп чака търпеливо — вече е изял три кифлички и половината масло.

Ние със сервитьора прекосяваме ресторанта под изпитателните погледи на посетителите от единия до другия край: той крачи уверено, а аз куцукам след него не в крачка, и двамата обаче сме с неестествено сериозни лица.

Еюп вдига очи и вижда, че се задавам. Зяпва ме и разтваря леко уста, сякаш току-що е присъствал на магия.

— Предупреждавам те, точно сега самочувствието ми клони към нулата, затова те моля да не казваш нищо лошо — заявявам веднага след като сядам.

— Не съм смятал да казвам нищо — едва успява да не се усмихне той.

Изпитвам потребност да обясня още малко.

— Опитвам се да разреша вътрешните си противоречия. Трябва да заровя томахавката и да подпиша мирен договор с тялото си.

Той прехапва долна устна, но въпреки всичко се оказва, че смехът е по-силен от него.

— Заради това ли си се облякла така?

В този миг ми хрумва да погледна по-внимателно другите в ресторанта. Той със сигурност е изискан, лъскав и скъп. Става ми ясно, че на фона на останалите съм попрекалила с облеклото. Приличам на начинаеща актриса, която се е изгубила на червения килим.

— Дали да не помоля за шал или… — пелтеча аз, понеже изпитвам отчаяна нужда да поприкрия с нещо изрязаното деколте и смешните пера.

Поглеждам покривката върху масата, но тя няма да ми свърши работа. Прекалено плътна, прекалено бяла е.

— Не се притеснявай — казва Еюп. — Просто се облегни. Поеми си дълбоко въздух. Доколкото разбрах, маслото си го бива.

Това и правя. Забравям за всичките си вътрешни борби, за онези, които познавам добре, а също за борбите, които ми предстои да видя, и се наслаждавам на мига. Никога не съм яла по-вкусно масло.

В прослава на егоизма

Айн Ранд е сред малкото писателки, които имат верни читатели в цял свят и се радват на трайна слава. Освен белетристка тя е и есеистка, драматург, сценарист и философ. От четирийсетте години на XX век насам се случват много неща, допринесли философията й да се разпространи навсякъде по земята, и между тях е финансовата криза от последно време. Айн Ранд е сред най-обичаните и най-мразените писатели в литературния свят.

Родена през 1905 година в Санкт Петербург в семейството на руски евреи, Алиса Зиновиевна Розенбаум е будно надарено дете. Почти не проявява интерес към света на приятелките си и жените в рода и предпочита да чете книги, а не да си играе с кукли и да се притеснява за външния си вид. През 1926 година, след като завършва история в Петроградския университет, се преселва в Съединените щати с малко пари в джоба и острата нужда да се преоткрие. Никога вече не се връща в родината си и не вижда семейството си. Сякаш прерязала нишката от кълбо прежда, решително загърбва миналото. Скоро се преименува, като взима фамилията от пишещата машина, която използва „Ремингтън Ранд“. Дава си името Айн Ранди с него се преражда в Новия свят.

Ранд е страстна анти комунистка, но всъщност е страстна във всички възгледи, които изповядва. Омъжва се за актьора Чарлс Франсис О’Конър и пише много сценарии за нискобюджетни холивудски филми. Въпреки че първият й полуавтобиографичен роман „Ние, живите“ привлича значително внимание, истинският й пробив е през 1943 година с бестселъра „Изворът“, който Айн Ранд пише в продължение на седем години. Най-значимото й произведение е „Атлас изправи рамене“ научнофантастичен любовен роман на идеите. Именно в него тя въвежда онова, което смята за нова нравствена философия — нравствеността на рационалния егоизъм.

Айн Ранд не е сред поклонниците на Кант и го нарича „най-злия човек в човешката история“. Още по-сурово отговаря на онези, които я обвиняват, че е превърнала в карикатура извора на западната философия: „Не съм превърнала Кант в карикатура. Никой не може да го направи. Той го е направил сам“.

С времето името й става синоним на индивидуализма, капитализма и рационализма. Твърдо убедена, че човек трябва да избира ценностите си, като впряга разума, Айн Ранд защитава правата на отделния човек от обществото и държавата и се противопоставя на всякакъв род държавна намеса (оттук и популярността й днес сред онези, които не одобряват, че държавата подпомага банките).

„Никой не може да впрегне мозъка си, за да мисли вместо друг — обича да казва Айн Ранд. — Всички действия на тялото и духа са лични. Затова не могат да бъдат споделени или прехвърлени.“ Колкото и да е изумително, тя разглежда „разума“ като основа не само на избора на отделния човек, но и на любовта между различните полове. Според нея дори физическото привличане е дело на мозъка. Ако не бъдат обуздавани от обществото, любовта, сексът и желанието могат да изглеждат егоистични, но въпреки това — или може би точно благодарение на това — те правят отделния човек обект, достоен да привлича и да бъде оценяван. Както се твърди в „Изворът“: „За да кажеш: «Аз те обичам», първо трябва да знаеш как да кажеш Аз“.

Възгледите й за женската сексуалност могат да се разглеждат като проблемни — най-меко казано. От една страна, Айн Ранд е сред малкото белетристки, които са в състояние да пишат за плътските желания и сексуалния фетишизъм, без да се цензурират сами. От друга страна, тонът й понякога е видимо дискриминационен и по думите й „красивата жена“ често е „руса, с бяла кожа и дълги крака“, каквато Айн Ранд не е и никога няма да бъде. В почти всички сексуални сцени в книгите й се повтаря един модел: в началото жената се дърпа, мъжът настоява, понякога до степен да прилага физическа сила, и накрая жената се предава.

Като човек, който никога не се съобразява с нищо, Айн Ранд обича да скандализира феминистките с възгледите си за жените, особено с твърдението, че те трябвало да обожават своя мъж. По ирония на съдбата това не важи за собствения й брак.

С годините съпругът й Франк О’Конър е все по-засенчван от славата на жена си. Често стои без работа, понеже не е особено талантлив като актьор и продуцентите рядко го търсят. От мига, в който се женят, му тежи, че съпругата му е по-прочута и успяла от двамата. Често го обръща на шега и се представя като „господин Айн Ранд“.

През 1951 година, когато двамата отиват да живеят в Ню Йорк, Айн Ранд се запознава с деветнайсетгодишния студент по психология Натаниъл Брандън. Той я цени, възхищава й се и може би се страхува от нея. Обожава я до степен да основе институт, който да разпространява надлъж и шир идеите й. Онова, което започва като интелектуално привличане, бързо прераства и във физическо. Магнетичната страст между застаряващата прочута интелектуалка и младия амбициозен и емоционален мъж се засилва все повече. Ранд не крие от мъжа си и малко по малко изгражда любовен триъгълник, в който се поставя в средата. „Атлас изправи рамене“ е посветен и на Брандън, и на О’Конър.

Колкото и да е сложен такъв живот, не направил никого щастлив, той продължава четиринайсет години. Когато Айн Ранд навършва шейсет и една, Натаниъл я зарязва заради млада манекенка. Прочутата писателка, която възприема дори сексуалната връзка като „интелектуална обмяна“, не е в състояние да преглътне, че дългогодишният й любовник е предпочел „тялото“ пред „ума“.

Тя така и не му прощава. От това, че Натаниъл се отказва от философията й, вероятно я е заболяло повече, отколкото от физическата раздяла. В пълна с огорчение статия в „Обджективист“ Айн Ранд съобщава на всички, че тя и Брандънса поели по различни пътища. Двамата не се виждат повече.

Айн Ранд е от писателките, които от самото начало избират да нямат деца. Те не играят никаква роля в живота й и затова не присъстват често и в романите й29. Критикуват я, че не пише за деца и дори не се опитва да ги разбере, но нищо в записките й не навежда на мисълта, че тя изобщо е обръщала внимание на такива нападки. Единствените деца, които изобщо е искала да има някога, са книгите.

Айн Ранд е писателка с искрящи идеи и жена с невероятни противоречия, такова е и наследството й. Не току-така дори след смъртта й и онези, които й се възхищават, и хората, които не я харесват, не искат да отстъпят и на милиметър. Макар че Айн Ранд защитава пламенно капитализма, в личния си живот тя предпочита да има връзки, граничещи с тоталитаризма. На думи се застъпва за личната свобода и критичното мислене. Всъщност обаче мрази до смърт да я критикуват: отхвърля и презира всеки, който не е съгласен с нея. Очаква от най-приближените си покорство и вярност. Въпреки че е волева и романите й са пълни с независими героини, твърди, че жената трябва да се подчини на мъжа. Друг въпрос е, че самата тя не го прави в личния си живот.

Като истински борец не иска да се разчува, че се е разболяла от рак. Разглежда дори болестта си като грешка, която трябва да се поправи. И Айн Ранд я поправя и успява да победи рака. Според нея това е поредното тържество на ума над тялото. Потвърждение на възгледа й.

Но през 1982 година внезапно и неочаквано умира от сърдечен пристъп.

Днес поклонници на литературата от цял свят излагат в интернет схващанията си, като задават въпроси от рода на „Какъв ли психар щях да стана, ако Айн Ранд ми беше майка?“ или „Какъв ли щеше да бъде животът ми, ако бях женен за Айн Ранд?“.

Може би са прави. Айн Ранд не е родена да бъде майка и съпруга. Ако е станала майка, сигурно е щяла да бъде властна и да разглежда всяко от децата си като различен научен експеримент. Но всички ние може би грешим много. Айн Ранд може би е щяла да смята майчинството за „прекрасно, наситено, вълнуващо интелектуално изживяване“, както описва като малка в дневника си училището и часовете. Любопитно ми е какво ли е щяла да направи, когато детето й е станело непокорен тийнейджър.

Точно толкова правдоподобно е Айн Ранд да е осъзнала рано, че в отношенията между майка и дете победител винаги е детето. Може би точно това е истинската причина да не е искала деца. Обичала е да печели.

Стигало й е да ражда книги.

Когато Капалъ чарши се усмихва

Точно след една година ние с Еюп седим в кафене на Капалъ чарши. Палечките не се виждат никъде и аз подозирам, че са тръгнали да пазаруват всяка по своите си магазини. След „Маунт Холиоук“ бях на специализация в Мичиганския университет в Ан Арбър. Преподавах на курсове по женски науки и се заех да пиша бавно новия си роман „Копелето на Истанбул“.

Ето че отново е лято. Върнала съм се в Истанбул. Ние с моята любов седим тук сред сребърните гривни, лулите, килимите и месинговите лампи, които ми приличат на Аладиновата лампа. Около нас цари врява. Младежи, бутащи колички със стока, старци, които играят табла, търговци, които се пазарят на всички езици, познати на човечеството, туристи, които се мъчат как ли не да се отскубнат от нахалните продавачи, чираци, понесли на сребърни табли чаши чай, котки, които мяукат пред ресторантите, деца, които хранят котките, докато родителите им не гледат… всеки е в своя си свят.

Най-неочаквано Еюп ме хваща за ръката и казва високо, за да го чуя през олелията наоколо:

— Само се питам, скъпа. Още ли си против брака?

— Разбира се — отговарям убедено, но после добавям, — на теория.

— И какво по-точно означава това на теория?

— Означава „най-общо казано“. Като отвлечена представа. Като философски модел… — опитвам се аз да обясня.

— На обикновен език, ако обичаш — подканя той и бърка с лъжичката чая в чашата.

— В смисъл, против съм хората да се женят, повечето от тях де, защото наистина не им се отразява добре, но с тази уговорка…

— С тази уговорка ли? — повтаря Еюп.

— Не съм против например аз да се омъжа за теб.

Той се смее… а смехът му е като меч, изваден от копринена ножница, за да бъде забит.

— Според мен току-що изрече възможно най-мъглявото предложение за женитба, правено някога на мъж.

— Направила съм предложение ли?

Той кима закачливо.

— Можеш да си го вземеш обратно, разбира се.

— Няма пък — отвръщам, защото това изпитвам. — Предлагам ти да се ожениш за мен.

Капалъ чарши се превива от смях на безкрайните ми противоречия, ехти от звънчетата, разлюлени от вятъра, потраква с чаените лъжички. С този мой характер коя съм аз, че да съдя непоследователността на Айн Ранд?

Очите на Еюп се разширяват състрадателно.

— Шегувам се.

— Аз пък съм съвсем сериозна — заявявам и чакам, не смея да си поема дъх.

Еюп се вглежда дълго в очите ми, сякаш търси нещо там, после лицето му грейва като слънце, отразено в сребърен купол.

— И аз приемам с удоволствие — отсича. — Да.

Навремето Оскар Уайлд е казал: „Мъжете се женят, защото са уморени, жените — от любопитство“. Но ако тук има някой, който да е уморен, то това вероятно съм аз. Уморена съм от собствените си предубедености. Уморена съм от това, че все не успявам да видя красотата в дребните неща, да съм против брака и семейния живот, да се терзая, да влача куфари от град на град, от държава на държава.

Но след като завържа възела, ще спра ли да пътувам?

Английското matrimony — „брак“, идва от латинската дума, която означава „майка“, а съответната турска дума evlilik е свързана с това да създадеш дом. Предварително условие за брака е да пуснеш корени.

— Знаеш, че ми е сложно да стоя на едно място — казвам гузно.

— Забелязал съм — отвръща Еюп.

— Не ти ли пречи? — питам го и ме е страх да чуя отговора.

— Скъпа, спрял съм да очаквам нещо нормално от теб в деня, когато цитира Нийл Геймън като свой девиз за любовта — споделя той.

— Ясно.

Еюп навежда глава и допълва по-тихо:

— Ще се постараем да постигнем най-доброто. Ти ще бъдеш номадката, аз пък онзи, който води уседнал живот. Ти ще ми носиш от далечни страни екзотични плодове, аз пък ще отглеждам за теб в задния двор портокали. Ще намерим равновесната точка.

Извръщам се. От истинската доброта в очите ми винаги избиват сълзи, които, предполагам, мога да скрия, но какво да правя с носа си, който тутакси почервенява? Еюп ми подава хартиена кърпичка и пита:

— И тъй като именно ти обикаляш надлъж и шир света, я ми кажи къде по земята би искала да кажеш „Да“?

— Някъде, където от младоженките не се очаква да са в бяло — гласи отговорът ми.

Еюп заявява, размахвайки като диригентска палка лъжичката, за да наблегне на думите:

— Така ни остават три възможности: девически манастир, за предпочитане средновековен, заведение, където се събират рокери или мотоциклетисти, или снимачната площадка на филм за Джони Кеш. Ето кои са местата, където можеш да облечеш черна булчинска рокля и на никой няма да му се стори странно.

Замислям се върху всеки от трите варианта, после питам:

— Ами Берлин?

— Какво Берлин?

— От Института за съвременни изследвания там ми предложиха специализация. Ако приема, догодина ще прекарам известно време в Берлин.

— Хмм, логично е — казва Еюп, изведнъж е станал сериозен. — Ще бъдем като Източен и Западен Берлин, изключително различни и доскоро независими, а сега изненадващо обединени.

Малки жени, големи сърца

Когато бях младо момиче, сред любимите ми литературни героини беше Джо от „Малки жени“. Джо писателката. Джо мечтателката. Джо романтичната идеалистка, независимата сестра, която обича приключенията. Бях ужасена, когато само за да си отмъсти, сестра й Ейми изгаря ръкописа — в един-единствен екземпляр. Трябваше ми много време, за да простя на Ейми, въпреки че в края на краищата самата Джо не бе съвсем невинна, тъй като не бе поканила Ейми на една пиеса и за малко да я удави, докато се пързалят със зимни кънки по леда. При всички положения разказът за четирите сестри Марч по време на Гражданската война в САЩ изобщо не приличаше на живота ми като дете на самотна майка туркиня, но пак много неща ми бяха познати: отсъстващият баща, борбата с паричните затруднения, несъответствието по отношение на общоприетите роли на половете… Силата в думите на Луиза Мей Олкът беше в това, че тя бе създала общо значима сага, споделяна от милиони навсякъде. Иска се доста голяма магия, та след едно столетие да „пренесеш“ разказ, написан в края на деветнайсети век, до читатели навред по света.

Жена, изпреварила времето си, писателка, която се прекланя пред Гьоте, Луиза Мей Олкът също има предпочитания към Джо и донякъде прилича на нея: пълна с енергия, идеи и мотивация. Историите, разказани в „Малки жени“, имат много допирни точки с живота в семейството й, където тя е втората от общо четири сестри. Олкът наблюдава внимателно хората, които среща, поглъща диалозите, които чува, и после ги вмества в повествованието си. Вечно замисля нови книги, изживява фабулата наум, твори, където я застигне вдъхновението, решена е да печели от писане. „Никога не съм имала кабинет — казва веднъж. — Работа ми вършат всяка хартия и писалка, единственото, което ми трябва, е стар атлас върху коленете.“

След като излиза от печат, „Малки жени“ носи на авторката си слава и успех, надхвърлящи скромните й очаквания. Олкът пише ненаситно, понякога забравя да се храни и да спи. Читателите и критиците искат продължение на историята и това вероятно я е и мотивирало, и ограничавало. Първоначално писателката не смята Джо да се омъжва, иска тя сама да си изкарва с пот на челото хляба, но издателят е на друго мнение. Заради постоянния натиск, който и той, и други оказват на Олкът, тя въвежда в живота на Джо и мъж: професор Беър. И читателят знае, че Джо е разкъсвана между два подтика: между отговорността пред семейството и желанието да храни личността и свободата си. „Ще се постарая да бъда каквато той обича да ме нарича: «малка жена», да не съм груба и дива, да изпълнявам дълга си тук, вместо да искам да съм някъде другаде…“ Джо се бори с очакванията, които семейството й има за нея, и накрая избира брака и семейния живот пред писателското поприще, крайно решение, каквото самата Олкът няма да вземе никога.

Тя се отнася подозрително към брака като институция. Ясно й е, че на жени, които искат да си стъпят на краката, ще им бъде трудно да се приспособят към семейния живот. „За много от нас свободата е по-добър съпруг от любовта“, заявява тя, като намеква, че понякога жената писателка може да намери свобода единствено като остане стара мома.

Сестра й Мей, надарена и плодовита художничка, предпочела да живее в чужбина, е щастливо омъжена. Има вид на жена, постигнала всичко: успешна кариера и добър брак. Луиза Олкът сравнява самотата си с пълноценния живот на сестра си и казва: „Тя винаги получаваше каймака на всичко и го заслужаваше“. За беда, Мей умира малко след като ражда момиченце. Последното й желание е новороденото, кръстено на леля си Луиза Мей и получило прякора Лулу, да бъде пратено при леля си и тя да го отгледа.

Така Луиза Олкът, която така и не се омъжва, се оказва принудена да се грижи за дъщерята на сестра си. Дарява на момиченцето цялата си любов и дори пише за него разкази, по-късно озаглавени „Библиотеката на Лулу“.

Във втората книга от поредицата „Малки жени“ — „Добри съпруги“, има великолепен пасаж, в който Олкът разказва за желанието на Джо, а според мен и за своето, да пише белетристика. Мисля, че това е едно от най-добрите описания на творческия процес изобщо, и всеки път, когато го чета, се усмихвам неволно: „Тя в никакъв случай не се смяташе за гений, но когато изпадаше в пристъп на писане, му се отдаваше изцяло и живееше блажено, без да забелязва потребностите, грижите и лошото време — седеше щастлива, на сигурно, в един въображаем свят, пълен с приятели, почти толкова истински и скъпи за нея, както приятелите от плът и кръв“30.

Изключително работлива е, в природата й има нещо от Чехов: „Не искам да живея, ако не мога да съм полезна“, заявява тя. Така и умира в Бостън през 1888 година, когато от старост вече не може да пише.

Родена на 22 ноември 1819 година, Мери Ан Евънс е срамежливо, затворено и чувствително дете, което обича да чете и да учи. Животът й се свежда до едно преображение, до пътуване, превърнало я в неспокойната, волева и откровена писателка, позната на всички като Джордж Елиът. Когато е на трийсет и две години, тя се влюбва във философа и критик Джордж Хенри Луис. Той е женен, но бракът му е „отворен“ — дори според днешните представи. Жена му Агнес има любовна връзка с друг мъж и когато ражда от него, Луис с удоволствие твърди, че детето е негово. Въпреки че двамата си остават женени, те са престанали да се виждат като съпруг и съпруга. Мери Ан и Джордж живеят под един покрив. Тя приема синовете му като свои. Във викторианското общество не е нещо нечувано хората да имат извънбрачни връзки, но двамата са толкова открити в любовта си, че това поражда скандал.

Във време, когато жените писателки се броят на пръсти, тя не само пише на воля, но и става заместник-редактор на „Уестминстър Ревю“. Известно време се представя като Мариан Евънс — все още търси име и проверява какво е да вземеш мъжки псевдоним. В опитите да се разграничи от жените белетристки, пишещи любовни романи, решава, че й трябва литературен псевдоним на мъж. В прослава на любовта си към Луис взима неговото име Джордж, а после се спира и на Елиът — за благозвучие.

През 1856 година Луис изпраща на издателя си разказ със заглавието „Тъжната участ на преподобния Еймъс Бартън“ с твърдението, че го е написал „един приятел свещеник“. В отговора си издателят съобщава, че ще го помести, и поздравява новия писател, задето е „достоен за честта да бъде печатан и да получава хонорар“. Така започва нов етап в литературния път на Елиът. Тя държи да остане възможно най-дълго инкогнито, да се радва на предимствата от това, че никой не знае коя всъщност е, и така да бъде недосегаема. Благодарение на литературния си псевдоним Елиът надскача мястото, което Викторианската епоха е отредила на двата пола, и успява да разшири зоната си на съществуване.

Една вечер, по време на увеселение, Луис чете на глас увлекателен разказ на Елиът и пита гостите какъв човек според тях го е написал. Всички стигат до извода, че авторът е мъж: завършил е Кеймбриджкия университет, високо образован е, че е семеен свещеник с деца. (Сходна е реакцията и когато разказите на Елиът са пратени на други писатели. Само Чарлс Дикенс е на мнение, че авторът явно е жена. Единствен той познава.)

Обичам да си представям тази сцена в жилище с високи тавани, с десетина-петнайсет гости, които, насядали удобно по меки канапета и фотьойли, отпиват от чашите и се споглеждат, докато слушат разказ от неизвестен за тях автор и се взират в разгорелия се в камината огън, а мислите им са на километри — те се опитват да познаят от какъв пол е писателят и не успяват.

В много четения си шедьовър „Мидълмарч“ който Вирджиния Улф описва със знаменитото „един от малкото английски романи, създадени за пораснали хора“, Елиът въвежда вълнуващ образ с името Доротея. Тя е умна, страстна, щедра и амбициозна, по всяка вероятност за прототип е послужила самата писателка. Учените феминисти открай време са разочаровани, че и Доротея, и другите женски образи на Елиът така и не постигат успеха и свободата, на които се радва тя. Но нима жената писателка трябва да създава измислени образци за подражание, с които да вдъхновява читателките си? Подобно на всички добри разказвачи, Елиът изпитва удоволствие да съчетава предизвикателствата и състраданието. „Ако изкуството не увеличава състраданието между хората, в нравствено отношение то не постига нищо“, пише тя. В разрез с разпространеното схващане Елиът не презира нещата, смятани за женски. Въпреки че има мъжки черти, мъжки литературен псевдоним, на който много държи, и известна предубеденост към писателките и дързостта, която по онова време се смята за черта, прилягаща само на мъжете, Елиът се радва в пълна степен и на своята женственост. Именно това необичайно съчетание направо омагьосва онези, които я познават лично.

След смъртта на Луис тя се омъжва за човек, който е с двайсет години по-млад от нея и с когото има общи интелектуални интереси. Подобно на Зелда Фицджералд, и Джордж Елиът се влюбва първо в ума, подобно на Айн Ранд, е доста властна в личните си отношения. Умира скоро след това, през 1880 година, на шейсет и една. Погребана е на гробищата „Хайгейт“, на парцел, запазен за религиозни дисиденти — дори в смъртта не е като всички останали.

Луиза Мей Олкът и Джордж Елиът, две писателки, живели по едно и също време и с еднаква страст към писането, едната смятана за автор, отстояващ женското начало, а другата известна с това, че се е отърсила от всичко женско, и двете еднакво оригинални по свой начин. Те ми напомнят през вековете и културите, че освен общоприетия брак и майчинството има и други пътища за жените. Бракът може би е не толкова правна или обществена институция, колкото книга, очакваща тълкуване. Всеки читател внася своя поглед върху текста и накрая чете разказа различно.

Една синя, една розова

Две години, след като съм казала в Берлин „Да“, треперя като листо на пода в банята в Истанбул. Плочките по стените са изумрудени, с изрисуван по тях тъмнозелен бръшлян, който съответства напълно на настроението ти, ако си се разтреперил като листо.

Последната година и половина съм преподавала в Университета на Аризона близкоизточни науки. След като се преместих от леденостудения Ан Арбър в слънчев Тусон, трябваше да сменя напълно гардероба си, който, слава богу, се състоеше от два куфара. През цялото това време сновях като луда между Тусон и Истанбул, а сега съм тук — седя, облегната на ваната, и си поемам дълбоко въздух, за да успокоя сърцето си, което бие като обезумяло.

Държа мъничък предмет. Странно ми е, че отдавам такова значение на някакво си малко пластмасово нещо, но наистина е така. Отзад на кутийката, откъдето съм го извадила, пише: „Ако върху екранчето се появят две черти, това показва бременност. Само една синя черта означава, че не сте бременна“.

В този миг обаче се старая да не гледам екранчето и съм насочила вниманието си към всички други дребни подробности, например към срока на годност и мястото, където е изработен предметът. Направен е в Китай. Заради това платих за него една трета от цената на другите домашни тестове за бременност в аптеката. Питам се доколко изобщо може да му се вярва. Нали по вестниците пише, че китайските играчки предизвиквали алергии? Дали и китайските тестове за бременност не грешат в резултатите?

По-интересно ми е да знам доколко сигурен е продуктът в ръката ми, отколкото какво е физическото ми състояние, но въпреки това погледът ми се плъзга надолу към бялото екранче. Облекчение. О, чудесно! Има само една черта. Синя. Не бях готова за втората. Сега вече мога да тръгвам. Но дълбоко в себе си не мога да се отърся от някакво неприятно подозрение и нещо ми подсказва да не бързам, да не съм толкова припряна. После, точно както и очаквах, се появява — малко по малко — и розовата черта.

Защо първо не се показва розовата и чак след това синята? Или защо не изникват едновременно? Така няма да седиш на тръни и да се страхуваш. Дали китайските производители не са направили теста такъв, за да е по-вълнуващо за жените?

Трябват ми няколко минути, докато спра да се разправям с китайските производители и осъзная в какво положение съм. Бавно, но сигурно, умът ми си дава сметка за онова, което сърцето вече е приело: бременна съм.

И сега какво? Имам нужда да поговоря с някого, но с кого? Първото, което ми хрумва, е да се допитам до Палечките. Но бързо се отказвам. Засега не мога да им кажа нищо. Особено на Милейди Амбициозната Поклонница на Чехов, която, опасявам се, ще вземе да срути стените. Или на Госпожица Циничната Интелектуалка — определено не мога да кажа и на нея. Струва ми се неуместно да разговарям дори с Дамата Дервиш. Тя няма да ме посъветва как да изляза от трудното положение и ще каже да се оправям сама. Но съм изпаднала в такава паника, че не е по силите ми да го постигна.

Щом не мога да поговоря с тях, към кого ли да се обърна?

Точно тогава се сещам за Мама Сутляш. Само тя от Палечките разбира от бебета и бременности. Но къде ли е сега? Как е? Не съм разговаряла с нея от онази нощ при Дървото с мозъка. Трябва спешно да я видя. Но дали тя ще поиска да говори с мен? Сигурна съм, че и да й изпратя покана, Мама Сутляш ми се сърди и няма да отговори. Вероятно се налага да я потърся сама.

И този път взимам трепкаща свещ и се спускам в лабиринта на душата си. И този път ми се струва, че тук, долу, ще се изгубя, понеже няма пътни знаци, няма и светофари. Не знам къде живее Мама Сутляш и не си представям как изглежда домът й.

След едночасово лутане намирам къщата й. Направена е от кутия за прясно мляко, има си и дантелени пердета и саксии с лалета, карамфили и зюмбюл по перваза. Натискам звънеца. Той чурулика като пеещи птици.

— Какво искаш? — пита Мама Сутляш, след като отваря вратата и ме вижда.

Облечена е в рокля на рози и е прихванала косата си с шноли в най-различни цветове. Струва ми се понапълняла. Обута е в цикламени чехли с помпони. Отпред е с червена престилка на бели точки, в горния й край пише: „Най-добрата готвачка“. Из къщата се носи божествена миризма. На нещо сладко, дъхаво като плод.

— Извинявай, че ти разбих сърцето — подхващам смирено аз. — Не знам какво да направя, за да ми простиш, и ме е страх, че може би съм закъсняла. Но има нещо, което трябва да обсъдим спешно. Може ли да вляза?

— Съжалявам — отвръща тя ледено. — Малко бързам, нямам време за теб. — Поглежда през рамо към кухненския плот — аха, и да ми затръшне вратата под носа. Може и да го направи. — Готвя на печката — обяснява Мама Сутляш. — Телешки кебап с артишок. По специална рецепта, която изисква пределно внимание. Освен това варя ягодов мармалад. Ако кипне, ще се захароса. Трябва да се връщам към работата.

— Чакай, моля те. — Думите засядат на гърлото ми, но все пак успявам да изрека членоразделно едно изречение: — Слушай, не знам какво да правя и съм уплашена. Имам нужда да поговоря с някого, другите Палечки обаче няма да ме разберат. Можеш да ми помогнеш само ти.

— И защо така? — вдига тя вежда.

— Защото съм бременна.

Най-неочаквано вратата се отваря широко, всичко се оглася от радостен писък, а Мама Сутляш изхвърча навън с грейнало лице и разперени ръце. От щастие скача нагоре-надолу. Никога не съм виждала човек, който да се радва толкова от новина, и за миг се притеснявам, че Мама Сутляш е полудяла.

— Честито! — вика тя с цяло гърло и ме гледа с широко отворени очи, като дете в цирк.

— Изслушай ме, моля те. Толкова съм объркана, че не знам какво да правя и как да се чувствам. Да ти призная, май не бях готова за такова нещо.

— Страхотно! Невероятно! О, благословена да си! — крещи отново Мама Сутляш. — Влизай, влизай, ела да хапнеш. Сега трябва да се храниш по-добре.

През следващия час не правя друго, освен да се тъпча. Макар и да не успява да ме убеди да хапна месо, Мама Сутляш ме кара да изгълтам щедро парче малинов чийзкейк, а после ми пъха в устата домашни пасти и супена лъжица мармалад. След като се уверява, че не мога да хапна и залък повече, се обляга — изведнъж е станала сериозна.

— Така, така. Ето как стоят нещата — заявява Мама Сутляш. — Значи си опряла до помощта ми?

Промяната в гласа й не ми допада, но въпреки това кимвам.

— Добре де. Ще ти помогна. Но при едно условие.

— Какво?

— Политическият режим трябва да се промени. Няма повече да живеем във военен режим, ясно ли е? Приключихме с този преврат.

— Разбира се, определено — потвърждавам като добра овчица. — Винаги съм искала Хорът на несъзвучните гласове да се доближи до пълнокръвната демокрация. Това ще бъде началото на нова епоха.

— Понеже стана дума за това… — подхваща Мама Сутляш, но изведнъж получава пристъп на кашлица.

— Нещо ти заседна на гърлото ли?

Мама Сутляш идва на себе си.

— Нека бъде ясно едно — отсича тя. — Не се застъпвам за демокрацията. Всъщност искам да се върнем отново към монархията с тази малка разлика, че този път царица ще бъда аз.

Сигурно се шегува. Тъкмо да изсумтя, когато нещо в очите й ме спира.

— Имаше ли демокрация, когато бях онеправдана? — пита Мама Сутляш. — Защо сега, когато съм се нагърбила с всичко, да търпя демокрация? Око за око, зъб за зъб. Крайно време е вълната да се обърне.

Изведнъж започва да ме дразни, почти да ме плаши.

— Върви да ми направиш златна корона — подканя Мама Сутляш. — Онези двете, най-лудите, вече не са на власт. Ще ги пратя да гният в Алкатраз!

— Вътре в мен и Алкатраз ли има? — питам.

— Няма, но аз ще построя — ревва тя. — Най-после ролите са разменени. Je suis l’etat!31

На връщане се отбивам у Госпожица Циничната Интелектуалка и й съобщавам новината. Тя ме слуша, без да казва и дума, пребледняла е като платно. Двете отиваме заедно в жилището на Милейди Амбициозната Поклонница на Чехов и я предупреждаваме, че предстои смяна на властта.

— Не можеш да ни разкараш просто така — възразява Милейди Амбициозната Поклонница на Чехов, но в гласа й няма сила.

— Не можеш да ни причиниш такова нещо — повтаря като нервен папагал и Госпожица Циничната Интелектуалка.

— Не съм в състояние да направя нищо — отбелязвам аз. — Тази бременност промени всичко. Към днешна дата с преврата ви е свършено.

Вътре в мен първо имаше олигархия, после преврат.

Сега в Моите земи се възцари монархия.