Черно мляко

Джин в стаята

Събуждам се една сутрин през ноември и усещам в стаята странно присъствие. Бебето е на два месеца и вече спи по-добре. През пердетата се просмуква слаба светлина, някъде в далечината се чува шепот и из въздуха се носи мирис, подобен на парфюм. Разтрепервам се, сякаш са ме тикнали в роман на Мураками, където всичко е сюрреалистично.

В ъгъла се е спотаило нещо — не е човек, не е и звяр, не прилича на нищо, което съм виждала някога. Тъмносиво е като буреносен облак, високо като кула, неуловимо като блуждаещ огън. Черната му дълга коса е завързана отзад на опашка, макар че един от кичурите е боядисан бял и е паднал на лицето. Върху ухото на съществото проблясва диамант колкото лешник. Лицето му е дребно, козята брадичка — малка, но пламналите очи зад очилата с метални рамки изглеждат огромни. То се протяга така, че главата му опира в тавана, а след миг се ширва от единия, та чак до другия край на стаята. Носи се из въздуха като плътен пушек от пура. Държи в ръката си красив бастун, а на главата е с копринен цилиндър.

Тутакси го познавам: един от джиновете, за които баба ми по майчина линия ме е предупреждавала, когато бях малка. Нямам представа каква е сексуалната им ориентация, но този тук ми прилича на гей.

— Кой си ти? — питам уплашена.

— О, не ме ли позна? — ахва джинът любезно и спокойно, сякаш е храбър рицар, а аз съм непорочна девица, изпаднала в беда.

— Не, какво искаш?

— Бива ли такова нещо,_ cherie36_ — възкликва той отсечено. — Не си ли чувала за джиновете, които се навъртат около родилките?

Изхлипвам и лицето ми пламва.

— Баба ми твърди, че имало женски джин на име Алкаризи, ходела да тормози родилките.

Той прихва.

— Времената се менят бързо, cherie. Алкаризи е от старата генерация. Тя, тази хубостница, се оттегли отдавна в заслужена почивка. Днес никой не знае за нея. Не бих я включил в челната десетка.

Изненадана съм, че джинът си имал челна десетка, но вместо да питам за нея, отбелязвам:

— Не знаех, че и вие, джиновете, остарявате.

Той вади от джоба си кърпа и се заема да си чисти очилата.

— Разбира се, че остаряваме, въпреки че за разлика от вас не сме луднали на тема кремове с ботокс. Поне засега…

Взирам се по-внимателно в него и чак сега започвам да подозирам, че той може би не е чак толкова млад, колкото изглежда.

Джинът намества очилата и продължава:

— Е, да, не стареем, разбира се, толкова бързо, както вие, Адамовите синове и Евините дъщери. Каквото е за вас десет години… — той смята бързо наум — се равнява приблизително на сто и дванайсет години джиново време. Затова там, откъдето идваме, един стогодишен джин си е още хлапак. Колкото до Алкаризи, как ли да се изразя? Името й е синоним на тъга.

— Нима джиновете познават тъгата?

— Не ние, а вие я познавате. Не гледаш ли филмчетата на „Дисни“? Използват ни за декор. В смисъл какви бяха онези небивалици за джина в лампата? Ало, вече сме двайсет и първи век! Вече никой не се завира по лампи!

— Значи според джиновете филмите на „Дисни“ изопачават нещата, така ли? — питам очарована.

— И ти ще се чувстваш така, ако видиш да изобразяват хората като сини шкембести чудовища с по пет гуши, шалвари и фесове по главите — тросва се той. — Толкова ли не виждаш, че всички сме в крак с времето? Ходя на фитнес четири пъти в седмицата и нямам по тялото си и грам тлъстина.

— Кой си, за бога?

Както подобава на възпитан джентълмен, той доближава пръсти до цилиндъра си и ми се покланя с дяволита усмивка.

— Искрено се извинявам, ако съм забравил да се представя. Аз съм твоят покорен слуга, Джина на следродилната депресия. Известен още и като Господаря Потон.

Усещам как изтръпвам.

— Какво искаш? — питам, макар и да не съм сигурна, че искам да знам отговора.

— Какво искам ли? — повтаря припряно той. — Уместен въпрос, защото по една случайност моята воля е в твои ръце.

— Хмм, не трябва ли да е обратното?

— Както вече споменах, остави ги тия клишета. Дай да се опознаем по-добре.

Господаря Потон е много уклончив, в началото не си дава сметка колко страшен може да бъде. Първите два-три дни го наблюдавам по-скоро от любопитство, отколкото от притеснение. Не ми минава през ум, че междувременно той свиква с обстановката, така че да се чувства като у дома си. После, един прекрасен ден, вади ковчеже с ключалка.

— Какво е това?

— Нося ти го за подарък — ухилва се джинът. — Нали вечно недоволстваш, че твоите Палечки те уморяват с безкрайните си караници.

— Да, но… — подхващам колебливо.

— Добре тогава, ще ги заключа всичките, за да не те притесняват повече.

— Я чакай малко — възразявам. — Не искам да го правиш.

Той обаче не ме слуша.

— Не забравяй, моята воля е в твои ръце — нашепва сякаш на себе си.

След това се пресяга и с ръка с добре поддържани нокти вади една по една от мен участничките в Хора на несъзвучните гласове.

Най-напред залавя Милейди Амбициозната Поклонница на Чехов.

— Какви ги вършиш, господинчо? — кара му се тя, той обаче я е хванал отзад за яката и я натиква в ковчежето. — Имам да върша важни неща! Пускай ме!

Следваща е Малката Госпожичка Практична. Очаквам да тръгне по пътя на най-малкото съпротивление и да се предаде, но тя очевидно смята ругатните за по-практични. Побесняла, крясва:

— Ей, какво си въобразяваш! Тъпанар такъв! Махай ги тия мръсни ръце от мен.

— Много те моля, не се притеснявай. Ще отида където трябва — заявява Дамата Дервиш и влиза достойно в ковчежето.

— Скъпи ми Потон, къде си се разбързал? Дали първо да не си поговорим на четири очи? Само ние двамата. Може ли да те наричам Поти? — интересува се Незабравка Бовари с издути устни и наведена на една страна глава — опитва се да използва женски хитрости, за да се изплъзне от мрежата.

Ала колкото и да се старае, и тя е пратена в ковчежето.

— Но аз готвя леща, не можеш да ме задържаш под стража точно сега — моли Мама Сутляш.

Накрая идва ред и на Госпожица Циничната Интелектуалка.

— Представяш се като господар и си въобразяваш, че олицетворяваш черното слънце на тъгата. Но май си забравил, че слънцето не е само разрушителна сила. Както е казала Юлия Кръстева, „тъгата е тъмният хастар на любовната страст“.

— А? — пита Господаря Потон, явно е объркан, но въпреки това я набутва в ковчежето.

Така всички участнички в Хора на несъзвучните гласове се озовават заключени в ковчежето. Тишината в къщата е потискаща.

— Най-после да се отървем от тия Палечки — казва Господаря Потон, но милият му глас е в разрез със суровия поглед. — Няма ги вече.

— Да, няма ги — съгласявам се аз.

— Оттук нататък вече никой няма да ти шуми. Ти ще чуваш само моя глас. Страхотно, нали?

Опитвам се и аз като него да се засмея, но звукът не излиза от гърлото ми.

Бързо осъзнавам какво се е случило: централизация на властта, съсредоточена в ръцете на диктатор, насилие, чрез което да се запуши устата на несъгласните, последователно използване на пропаганда, абсолютно подчинение на водача… Всички признаци са налице. Политолозите са анализирали най-подробно връзката между фашизма и икономическата криза. В моя случай има връзка между фашизма и душевната криза.

Сега вече знам, че след олигархията и военния режим, след монархията и анархията са дошли дните на фашизма.

Женското начало като незавършено повествование

Днес помним Лу Андреас Саломе не толкова като писателка и интелектуалка със свой принос, колкото като ярка противоречива жена, стояла зад мнозина влиятелни литератори. Изобразявана е като тайнствената муза, вдъхновявала Рилке, Ницше и Фройд да погледнат по-внимателно на женското начало и творческата жилка на жените. Колкото и интригуващи да са такива описания, те не отдават дължимото на възгледите и многостранната дарба на Саломе. Приживе тя е прочута писателка и е трудноразбираемо защо днес романите й са забравени почти от всички. Освен белетристика и пиеси тя е писала задълбочени очерци на най-различни теми, например руското изкуство, религиозната философия, театъра и еротиката.

Родена и израсла в Санкт Петербург, Саломе има петима братя и е много глезена от баща си. Като малка се откроява с разказваческата си дарба, въпреки че по-късно й е трудно да изостави измислените си герои. Чувства се виновна, че ги е зарязала. Тази склонност да се вини за неща, за каквито не носи отговорност, ще продължи да я преследва до края на живота й.

Саломе пристига в Цюрих през 1880 година, когато е едва деветнайсетгодишна. Тя е красива, умна и неустрашима. Почти веднага е привлечена от авангардистките кръгове, където среща водещите учени и творци на Европа. Заедно с тях се впуска в разпалени спорове и изненадва мнозина със самочувствието си и със стремежа към знания. Според нея не може да се очаква от жените просто да допълват мъжете, да бъдат изтласквани в периферията, карани да мълчат и впрягани само да вършат къщната работа и да раждат деца. Жената сама по себе си е изобретателен творец с положителен заряд, а не предмет, от който да черпиш вдъхновение, и затова не е задължително да е муза. Саломе смята, че всеки опит жената да бъде подчинявана подкопава вроденото й съзидателно женско начало.

Рилке я обожава и я смята за въплъщение на върховната женственост. Вдъхновен от нея, поетът твърди, че творецът, бил той мъж или жена, е длъжен да прояви женската сила, заложена в него. Да създаваш произведения на изкуството, е като да раждаш, защото чрез този процес творецът изважда наяве нови идеи и представи. Рилке заявява, че „някой ден… ще съществува жена, чието име вече ще означава не единствено противоположното на мъжкото начало, а по-скоро нещо, стойностно само по себе си, нещо, възприемано не като допълнение и ограничение, а по-скоро като живот и битие“.

И все пак каква ирония: именно Саломе убеждава по-късно Рилке да си смени името, понеже звучало прекалено „женско“. „Рене“ е заменено с „Райнер“, въпреки че Рилке не се отказва от „Мария“. Така се превръща в Райнер Мария Рилке.

Саломе има дълга връзка с писателя Паул Ре, а по-късно се омъжва за учения езиковед Карл Фридрих Андреас. Това, че е семейна, не променя критичните й възгледи за еснафския брак. Тя флиртува открито с мъже — все интелектуалци или познавачи на изкуството. Уж е омъжена и има много любовници, а дълги години е все девствена, което е трудноразбираемо. Бракът й си остава неконсумиран. Могъщата, независима писателка или се страхува от секса, или не иска да губи себе си, като се слива с друг.

Навремето Ницше е казал: „За жената мъжът е средство: целта винаги е детето“. Колкото и правдоподобно да звучи, това твърдение не важи за Лу Андреас Саломе. Не че тя не иска да има деца. Иска, и още как. Дори заявява, че майчинството е висше призвание на жената. Страда и съжалява, че е бездетна, и го обсъжда искрено, а понякога и хапливо. Тълкува връзката между майка и дете като нещо, което истински обединява Аз-а с Другия.

И все пак обича и мъжете. Не смята, че онези, които цени, са средство за постигане на целта. За нея всеки от тях е цяла вселена. Като домакиня, изпитала особено удовлетворение от това, че е изгладила гънките на риза, Саломе търпеливо се стреми да изглади недостатъците в характерите им. Тя е интуитивна, прозорлива и противоречива писателка с категорични мнения. Който я обича — а я обичат главно мъже — го прави страстно, не по-малко страст влагат и онези, които я мразят, а я мразят главно жени.

Маргьорит Дюрас, която според мнозина е дивата на френската литература, е родена през 1914 година в Сайгон. И майка й, и баща й работят там като учители, изпратени от френската държава. Баща й умира, когато Дюрас е съвсем малка, и майка й остава сама с три деца в Индокитай. Семейството живее трудно и паричните проблеми се задълбочават от кавгите и домашното насилие. Още тийнейджърка Маргьорит тръгва със заможен китаец, връзка, която описва надълго и нашироко и в белетристичните си творби, и в мемоарите си.

Седемнайсетгодишна се връща във Франция, където се омъжва и пише романи, пиеси, киносценарии, разкази и очерци. Лавира умело между различните жанрове. След като от печат излиза „Бараж срещу Пасифика“, създаден въз основа на детските спомени от Индокитай, Дюрас се скарва лошо с майка си заради начина, по който е описала семейството им. „У някои книгата ще всее смут — споделя тя. — Това не ме притеснява. Не ми е останало нищо за губене. Дори чувството за приличие.“ В мемоарите й има сцена, където майката на Дюрас чете за пръв път книгата на горния етаж, а на долния писателката чака притеснена одобрението й. Когато майка й слиза долу при нея, лицето й е сурово, от което проличава, че е недоволна. Тя обвинява Маргьорит, че е изопачила истината и се стреми да угоди на читателите, а от своя страна писателката защитава книгата и правото си да замъглява границата между истина и измислица.

Ако миналото е чужда страна, Дюрас я посещава често и се завръща с различни спомени за едно и също събитие. „Няма друга причина освен инстинкта да се ровя, която да ме кара да пиша тези мемоари“, заявява тя. Онова, което е разказала в „Любовникът“ за младежката си любов с китаец, дванайсет години по-голям от нея, по-късно се променя от книга на книга. Колкото и продуктивна и щедра да е като писателка, Дюрас не се страхува да разработва отново и отново едни и същи теми. След размириците от 1968 година в творбите й се появяват повече политически нотки. Както го изисква духът на времето, една от книгите й е озаглавена „Разруши, каза тя“.

Маргьорит Дюрас губи първото си дете, загуба и болка, които носи през целия си живот. Има и второ дете — повратна точка, след която тя започва да тича с главоломна скорост от задача на задача. През деня се опитва да съчетае майчинството с къщната работа и писането, а вечер ходи да пие и да общува. Не иска да пропуска нищо. Подложен на голям натиск, бракът й се разпада. Дюрас и съпругът й решават да живеят отделно, но всъщност не се разделят — пак се срещат, за да прекарват времето заедно, грижат се за обучението на сина си. По-късно тя има и други любовни връзки — тя е от жените, които не могат да не обичат някой мъж и да не пишат.

Страстта й към писането е пословична, но характерът й е белязан от сянката на това, че Маргьорит Дюрас е обсебена от самата себе си и постоянно си се любува — до степен да изпада в нарцисизъм. Обича да я обожават и хвалят, чак до края си остава властна и все се състезава с някого. Отказва да разговаря с мнозина свои роднини и често е критикувана и от критици, и от колеги писатели, че е вторачена в себе си. Неведнъж и два пъти през живота си изпада в пристъпи на вина, самосъжаление и алкохолизъм.

Ребека Уест е писателка, литературна критичка, авторка на пътеписи и журналистка. Родена през 1892 година като Сесили Изабел Феърфийлд, взима литературния си псевдоним от пиесата „Росмерсхолм“ на Ибсен. В началото списва колонка в седмично издание, отстояващо избирателното право на жените. Като млада прегръща радикалния феминизъм и социализма. Макар че през годините възгледите й се променят, до края на живота си Ребека Уест се бори за социална справедливост и равенство. През 1913 година се запознава с прочутия X. Дж. Уелс, автор на научнофантастични романи, след като е написала хаплива рецензия за романа му „Бракът“. Уелс е двайсет и шест години по-възрастен от нея, но въпреки това двамата се влюбват и се женят. Връзката им продължава десет години, а през 1914 година се ражда единственото им дете Антъни.

От тук нататък Уест трябва да се преборва с трудностите, пред които е изправена една самотна майка, и започва да пише критични очерци за различни вестници и списания. Нарежда се сред водещите интелектуалци на своето време и се прочува като плодовита белетристка. Въпреки това в личния си живот невинаги е щастлива и има успехи. Двамата с Уелс ту се сближават, ту отново се отчуждават и Ребека Уест има доста други връзки. В някои отношения прилича на Лу Андреас Саломе — остроумна жена сред мъже интелектуалци и творци, приятелка и любовница.

В по-късни години отношенията със сина й са опънати до скъсване. Антъни Уест също е талантлив писател и пише биографията на баща си, която се радва на голям успех, но прави нещастна майка му. Ребека Уест обвинява сина си, че изопачава истината, че разгласява лични спомени и най-вече, че злослови за нея и я обявява за лоша майка. Дава го на съд, за да предотврати излизането на полубиографичния роман „Наследството“. Но вероятно е най-наранена от това, че е отгледала Антъни сама, докато баща му е отсъствал почти през цялото време, и въпреки това той показва в по-благоприятна светлина баща си, а не нея. Следват взаимни обвинения и раните така и не зарастват никога. Когато през 1983 година Ребека Уест умира, синът й не е до нея. След смъртта й Антъни Уест издава своето „Наследство“, а неговият тон към вече покойната му майка си остава критичен, горчив.

Навремето Симон дьо Бовоар е казала, че „жената не е цялостна реалност, тя постепенно става такава и именно там… трябва да се определят възможностите й“. Лу Андреас Саломе, Маргьорит Дюрас и Ребека Уест, три волеви жени с различна съдба, но с еднакво бурен живот, еднакво посветили се да разглеждат въпросите на тялото, любовта и женското начало, са жени, които постепенно „стават“ такива.

Точно като всички нас.

Непозната в огледалото

Трябва да има закон, забраняващ на хора, изпаднали в депресия, да се доближават до огледало. За тяхно добро не трябва да им се позволява да виждат отражението си, докато са в мрачно настроение. Ако по някаква причина човекът в депресия трябва на всяка цена да се погледне в огледалото, не е зле да го направи набързо. Огледалата са най-неподходящият предмет, който да държите наблизо, когато самочувствието ви клони към нулата и над душата ви са надвиснали тъмни облаци.

А ето че аз стоях сама в стаята и се гледах сякаш цяла вечност в огледалото. Беше кръгло, със сребърна рамка, украсена с напъпили и нацъфтели рози, и от него ме гледаше отражението на млада жена. Косата й беше немита, тялото й беше като на парцалена кукла, очите й бяха неописуемо тъжни. Без да свалям поглед от тази позната непозната, я разглеждам с любопитство, граничещо с гняв. Тъй като е нова за мен, няма как да не искам да науча повече за нея. И аз й бях бясна, защото по някакъв начин ме беше изместила. Бях сигурна в едно: жената в огледалото потъваше и ако се озовеше още по-надълбоко, като нищо можеше да повлече надолу и мен.

В някои части на Турция възрастните жени са убедени, че огледалата не са и никога не са били просто декоративни предмети. Затова украсяват не самото огледало, а обратната му страна и така го окачват на стената. Когато и ако се налага огледалото да се обърне откъм лицевата страна, то се покрива с тъмен плат, за предпочитане черно или червено кадифе. Когато се решиш или си слагаш черен молив на очите, отместваш малко плата и се оглеждаш за миг в огледалото. Смята се, че повърхността му е прекалено опасна, за да стои дълго на открито. Това е древноизточна традиция, която днес е почти забравена, но и досега има баби, според които всяко огледало е вход към неведомото. Ако гледаш прекалено дълго в огледалото, нищо чудно входът да се отвори и да те засмуче.

В цял свят има думи, използвани навсякъде като общо платежно средство. Където и да отидете, и в Изтока, и в Запада, тези думи звучат приблизително еднакво на всички езици и във всички култури. Сред най-познатите са телевизия и телефон, друг пример е интернет. А също депресия.

Но макар и да се среща в много езици, думата депресия си има и видими особености, свързани с културата. На турски казваме „аз съм в депресия“, а не „депресиран съм“. Думата се употребява така, сякаш депресията е не толкова състояние на ума, колкото конкретно място, тъмен коридор, осветяван само от една-единствена слаба електрическа крушка. Смята се, че който е в депресия, не е „тук“, а в онова, „другото пространство“ и е отделен със стъклена стена.

Изпадналите в депресия не само са на друго място, но и възприемат времето изопачено. Депресията знае само един времеви отрязък: миналото, и само един начин на говорене: „Де да можеше“. Изпадналият в депресия почти е загубил връзка с настоящето. Той упорито живее в спомените и възкресява всичко, което отдавна е дошло и си е отишло. Като катерица в колело или змия, захапала опашката си, той се върти в кръга на мрака.

Такова, горе-долу, беше състоянието ми през следващите седмици. Нещо вътре в мен се беше прекършило, нещо, което не можех да определя, и сега като неспирен поток от тази дупка в душата ми се лееха всички тревоги и притеснения, които бях натрупала през годините.

Но положението се усложняваше още повече от това, че вече не можех да пиша.

Бях на осем години, когато започнах да пиша белетристика. Една вечер майка ми се прибра с тюркоазна тетрадка и ме попита дали искам да си водя дневник. Сега, като се замисля, си давам сметка, че тя се е тревожела малко за душевното ми здраве. Не спирах да разказвам истории, което беше хубаво, лошото беше, че ги разказвах на въображаеми приятели. Затова майка ми реши, че ще ми се отрази благоприятно, ако записвам какво съм преживяла през деня.

Онова, което не знаеше, бе, че по онова време смятах живота си за ужасно скучен. Затова последното, което исках, бе да пиша за себе си. Ето защо започнах да пиша за други хора и за неща, които всъщност не се бяха случвали никога. Така се зароди трайната ми страст да пиша белетристика — още от самото начало я възприемам не толкова като автобиографична изява, колкото като трансцендентно пътешествие в други животи и други възможности.

Сега обаче имах чувството, че съм неграмотна. Думите, мои неизменни спътници, ме бяха изоставили и се бяха разпаднали на разкашкани макаронени буквички в супа.

Малко по малко хората около мен започнаха да забелязват в какво състояние съм се озовала.

Някои казваха:

— Сигурно си изпаднала в творческа безпътица. Няма страшно. Случва се на всеки. Ще отмине.

Други пък заявяваха:

— Изживя доста напрегнати дни. Заради онова, което изричат героите в „Копелето на Истанбул“, беше изправена на съд. Вече беше бременна и такова неприятно изживяване си е казало думата.

Баба ми по майчина линия пък отсъди:

— Депресията ти явно е заради уроки. Дано склопи очи, който те е урочасал!

Отидох при един духовен учител, който ми рече:

— Каквато и да е причината, приеми отчаянието и помни: Бог никога не ни товари с повече, отколкото можем да понесем.

Накрая лекарят, при когото отидох да ме прегледа, оповести:

— Добре дошли при следродилната депресия. Ще започнем с ципралекс два пъти на ден и ще видим как ви действа. Ако случайно настроението ви започне да се мени, веднага ми съобщете.

— Благодаря ви, докторе — отвърнах аз и прибрах хапчетата в джоба на ризата си.

Ципралекс, ксанакс, прозак… Лошото беше, че ако започнех да ги пия, това щеше да се отрази на кърмата, а аз исках да кърмя детето.

Щом се прибрах същия следобед, умувах дълго в каква задънена улица съм се озовала и реших да дам хапчетата ципралекс на розовата циклама в кухнята. По едно сутрин и вечер, на гладно. През ден обичките в саксията във всекидневната получаваха своята порция ксанакс. По четири пъти на седмица слагах в пръстта на гарденията прозак и я поливах — да му е по-лесно на цветето да преглътне хапа.

Не мина и месец, и цикламата стана на цвят много тъмна, почти лилава, а листата на обичките посърнаха и клюмнаха. Гарденията пък вероятно се преобрази най-много. Само в какво блажено цвете се превърна: весело и жизнено, все пускаше шеги и от изгрев-слънце до здрач се кикотеше.

От друга страна, моето настроение си остана същото.

Господаря Потон и семейството му

Днес е добре известно, че в ранните етапи на майчинството много родилки минават през емоционални сътресения. Но всъщност се броят на пръсти онези, на които им се налага да се срещнат с Господаря Потон. Повечето се натъкват на младия му невинен племенник, ала все пак има и малък брой, които, за съжаление, се сблъскват с гадния му чичо.

Месеци след началото на депресията започнах да чета много по темата — умирах да разбера причината за състоянието си, ако изобщо имаше такава. Бях престанала да питам защо това не се случва на други жени. Сега исках да проумея защо се е случило на мен. Затова ходех по електронни страници в интернет, събирах брошури, четях ненаситно книги и медицински доклади. Такова любопитство вероятно беше безполезно, но за мен беше изключително важно да продължа някак нататък.

Докато проучвах въпроса, разбрах, че от следродилна депресия страдат не само „нещастните“ и „неудовлетворените“ жени. Че в нея изпадат родилки от всички обществени прослойки, с всякакво положение, религиозни убеждения и темперамент. Все пак има причини, които я отприщват, например предишни депресии, здравословни проблеми по време на бременността, трудности в брака, парични или обществени сътресения, липса на съдействие от страна на близките роднини и приятели, внезапна промяна на обстановката и така нататък.

Не е лесно да откриеш симптомите на следродилната депресия, защото Господаря Потон мени кожата си изключително успешно. Но ето някои от показателните знаци: отпадналост, свръхчувствителност и раздразнителност, усещането за вина или за некадърност, разсеяност, бели петна в паметта, страх да не навредиш на себе си или на бебето, неспокоен сън, липса на апетит, липса на сексуално желание, необщителност (когато се затваряш вкъщи и избягваш хора, дори близки приятели), липса на интерес към това как изглеждаш, продължително безразличие към останалия свят…

Истината е, че като жени от плът и кръв, Евини внучки, всички ние изпадаме от време на време в променливо настроение, особено в такъв напрегнат и тежък период като появата на новородено. Затова са важни не само симптомите като такива, а и колко силно и упорито страдаме от тях.

Недоволна от информацията, която събрах, реших да съставя свой си тест за родилки.

Господаря Потон и вие

Каква е вероятността да се срещнете?

Как се чувствахте, след като ви изписаха от родилното и се прибрахте у дома?

А. Като новородено, изскочило от коритцето. Жалко, че не поостанахме още малко в болницата. Медицинските сестри бяха страхотни, все ни успокояваха и ни повдигаха настроението. След като си дойдохме вкъщи, видях, че дори не знам как правилно да държа бебето.

Б. Чувствах се като риба, извадена на суша, но реших, че е нормално. Нали?

В. Чувствах се страхотно, бях готова за ново начало! Добре че бях подготвила предварително стаята на бебето. В розово и теменужено на малки еднорози. Всичките съм ги нарисувала аз.

Кой е най-ясният ви спомен от деня на раждането?

А. Болката! И стресът, на който бях подложена, когато влязохме в родилната зала. Как да залича от съзнанието си образа на лекарите и медицинските сестри с маски върху лицата?

Б. О, мигът, когато гушнах бебето. Невероятно чувство. Плаках и плаках. И сега, сетя ли се, пак се разплаквам.

В. Цветята и шоколадовите бонбони, пратени от нашите приятели и роднини. Бяха страхотни, а плюшените мечета бяха много сладки!

Замислете се как се храните напоследък.

А. Храня детето, но за себе си не се грижа. Бездруго не ми се яде особено.

Б. Храня се редовно, въпреки че сега, като се замислих, не съм сигурна колко редовно.

В. Гладна съм като мечка стръвница, мога да излапам по три закуски на ден. Аз нямам никаква вина! Виновна е нашата готвачка Розита. О, какви бишкоти! Как ли ще смъкна излишните килограми?

Замислете се какъв е сънят ви напоследък.

А. Какъв сън! Всяка нощ будувам и надавам ухо, за да съм сигурна, че бебето не се дави.

Б. Вероятно сънят ми е добър. Е, някои нощи спя по-добре от други.

В. Като Спящата красавица съм. Ако бебето се разплаче, мъжът ми става да го нагледа. Страхотен е, нали?

Виждате ли някаква промяна в себе си след раждането?

А. По-добре попитайте „Какво е останало същото?“. Промени се животът ми, промених се аз, промени се всичко.

Б. Не съм същата като преди, но ми е трудно да кажа в какво точно.

В. Е, по-пълна съм, отколкото преди да забременея, ако се опитвате да разберете това. Но съм много по-слаба, отколкото когато бях бременна. Така да знаете!

По телевизията дават романтичен филм, който сте гледали и преди. Как се чувствате, когато започне някоя сърцераздирателна сцена?

А. Съкрушена, разбира се. Напоследък плача за какво ли не.

Б. Щом вече съм гледала филма, той едва ли ще ми подейства чак толкова. Но знае ли човек!

В. Защо, да му се не види, ще седна да гледам втори път някой филм, има толкова много нови!

Какво изпитвахте след раждането към мъжа си?

А. Мъчих се като грешен дявол, а той стана без всякакви усилия баща. После пък отиде и купи на дъщеричката ни ританки, по които навсякъде пише „Момиченцето на татко“. Не той, а аз сменям памперсите, а бебето пак трябва да бъде „Момиченцето на татко“. Защо ли не съм се родила мъж!

Б. Струва ми се, че малко съм се отчуждила от него, но не знам защо.

В. Онзи ден вечерта той ме изведе да се поразходим. Бяхме като влюбени гимназисти. Дори гръмнахме бутилка шампанско.

Когато се сещате за лекаря си, какво ви хрумва, какво изпитвате?

А. Негодувание! Можеше да ми сложи местна упойка.

Б. Питам се какво ли е да израждаш толкова много бебета и да виждаш как толкова жени изживяват чудото на раждането. Сигурно е хубаво, нали?… Нали?

В. Няма по-голям сладур от моя лекар. Завчера го питам: „Ще мога ли това лято да облека изрязан бански?“. А той отвръща: „О, и още как, ще има да ви заглеждат!“. Мило, нали?

Имате ли сили през деня?

А. Не ми се прави почти нищо. И за какво да го правя?

Б. Понякога краката ми се подкосяват. Стават като от кашкавал, после усещането изчезва.

В. Ама разбира се! Спортувам като луда. Дори съм наела фитнес инструктор. Италианец!

Кой е последният човек, с когото се скарахте?

А. О, карам се с кого ли не: с майка си, която все защитава мъжа ми, със съседката, която в невъзможно ранен час започва да ми нервничи, със сестрите си, които напоследък само ми задават тъпи въпроси по телефона, със свекърва си, която се опитва да ми дава тон в живота, и със съпруга си, който все е на нейна страна.

Б. Не се карам с никого. Винаги гледам да се разберем. Винаги.

В. Не влизам в разпри, скъпа. Правя любов.

Кога за последно се видяхте с близките си приятели?

А. Преди два месеца? Или повече? Напоследък не ми е до компании.

Б. Приятелите и роднините, бог да ги поживи, ми идват на гости. Нямам власт над това кой идва, кой си тръгва.

В. Завчера момичетата направиха празненство по случай раждането на бебето, забавлявахме се страхотно. Наложи се, разбира се, да забравя за диетата.

Как да устоя на онези сладкишчета?

В мир ли сте с тялото и сексуалността си?

А. Ние с мъжа ми спим в различни стаи. Изобщо няма да се учудя, ако в скоро време отидем да живеем в различни къщи и дори на различни континенти.

Б. Още спим заедно, но лично аз предпочитам да съм с бебето. Ала не го казвам на глас. Не искам да нараня чувствата на мъжа си.

В. О, за цуни-гуни ли говорите? Ами да, то са милувки, то са целувки…

Какво мислите за този тест?

А. Губене на време.

Б. Не знам, не внимавах много.

В. Беше забавен. Заповядайте пак!

Резултати

Ако в отговорите ви преобладава А: Не само сте срещнали Господаря Потон, но може би вече го смятате за най-добрия си приятел. Незабавно се свържете с лекаря си и потърсете помощ.

Ако в отговорите ви преобладава Б: Самочувствието ви не е от най-добрите и проявявате признаци на пасивно агресивно поведение. Внимавайте. Господаря Потон може да почука всеки момент на вратата ви.

Ако в отговорите ви преобладава В: Изобщо няма място за безпокойство. За вас депресията е като Земята, сравнена с Юпитер. По всяка вероятност никога няма да се натъкнете на Господаря Потон.

Писателки майки и техните деца

Алис Уокър е една от водещите и най-изявени личности сред съвременните американски писателки. Има последователи в много страни по света и творбите й са преведени на над двайсет езика. Уокър е най-малкото от общо осем деца и е родена в Джорджия, в семейство на фермери. Детството й не е привилегировано. Въпреки това майка й е решена да прави, да струва, но да даде на децата си същите възможности, на каквито се радват белите им връстници, и те да получат добро образование. Алис тръгва на училище, когато е на четири години. На осем години получава рана на окото, оказала огромно въздействие върху хода на живота й и вероятно на писането й. Макар и да прощава на брат си, заради когото ослепява завинаги с дясното око, покрай подигравките и обидите на другите деца Алис става свита и затворена. От тези дни нататък обиква самотата и развива страст към разказвачеството, където вплита устните и писмените традиции.

През бурните години от началото на шейсетте в Юга Уокър се вслушва в сърцето си и се омъжва за бял адвокат. Във време на крещящ расизъм и ксенофобия те са единственото семейство на чернокожа и бял в средите, където се движат. Имат една дъщеря — Ребека. Раждането й е важна повратна точка в живота на Алис Уокър. Тя се чувства свързана по-пълноценно не само със собствената си майка, но вероятно и с майките в цял свят, които не може да срещне. По-късно в очерка „В търсене на градините на нашите майки“ пише: „Защото тези наши баби и майки не са били светици, те са били творци, докарани до вцепеняващо кървящо безумие от изворите съзидателна енергия вътре в себе си, които не са имали възможност да отприщят“. На друго място Алис Уокър казва, че романите й пренасят мислите и чувствата, които според нея предците й са искали да предадат на идните поколения.

Бракът завършва с развод, след който Уокър отказва да застане отново пред олтара. Оттогава гледа с критично око на брачния живот. В очерк със заглавието „Писателка благодарение, а не въпреки своите деца“ Уокър подлага на съмнение общоприетите представи за изкуство и творчество в западния свят. Тя казва, че преобладаващата култура прокарва вододел между задълженията по отглеждането на децата и творчеството. За нея бракът като институция е патриархална отживелица, неподходяща за независим писател със свободен дух като нея. Уокър добавя закачливо: „Пък и обичам да ме ухажват“.

Най-четеният й роман „Пурпурен цвят“ е ярко свидетелство, че Уокър е писателка, която разглежда без недомлъвки женомразството и расизма. През целия си живот тя се бори за един по-добър свят, където независимо от половата, класовата и расовата принадлежност ще има равенство и свобода. На младини Уокър е активистка на движението за граждански права и в защита на жените. Интересното е, че отхвърля понятието феминизъм, тъй като според нея то не отразява трудностите, пред които са изправени цветнокожите жени. Вместо него предлага друго понятие, което е въвела сама: уманизъм37. Уокър обяснява, че за феминиста уманистът е това, което пурпурното е за бледолилавото.

В по-ново време Алис Уокър се обявява против политиката, която администрацията на Буш провежда в Ирак, и насочва вниманието на средствата за масово осведомяване към иракските майки и деца. Пътува и до Газа, където се среща с неправителствени организации и с палестинци и израелци, за да прехвърли мост между различните култури с техните особености. Открай време участва открито в политиката.

През последните няколко години на преден план излиза личният живот на Алис Уокър, което се дължи на сблъсъка между писателката и дъщеря й Ребека. Тя отправя презрителни обвинения към майка си, че е забравила собственото си дете, докато се опитва да спаси чуждите. Ребека твърди още, че когато е била малко дете, а после и тийнейджърка, майка й, активистката, не се е грижела за нея, а само е тичала от проява на проява. Дъщерята споделя, че е пораснала трудно и още от тринайсетгодишна се е дрогирала и е имала връзки и с мъже, и с жени. Година по-късно забременява. В автобиографията си „Чернокожа, бяла, еврейка“ описва най-подробно своите перипетии. След като ражда сина си, издава втори мемоари, където описва изживяването и споделя как след дълги колебания и съмнения накрая е избрала майчинството. Според Ребека феминизмът е подвел много жени и дори е предал цяло поколение, като го е тласнал към бездетие.

Историята е сложна. С две гледни точки, както всички истории между майка и дъщеря. На мен ми е любопитно, че една преуспяла изявена писателка и състрадателна майка като Алис Уокър се е отчуждила толкова от дъщеря си. Дали е изживяла екзистенциален сблъсък между живота си като майка и битието си на писателка? Дали това е лична история, обусловена от конкретни обстоятелства и засягаща само тях двете? Или тя е показателна за нещо по-всеобхватно, което може да се случи по всяко време на всеки?

Колкото и да обичам да чета Тони Морисън, трябва да кажа, че обичам и да я слушам. Тя е с безполов дрезгав глас, сякаш ни говори иззад невидими прегради, иззад призраците на отминали поколения. Морисън е от хората, които можеш да слушаш внимателно дори когато тя чете рецепта за тиквеник. Пак ще седиш като омагьосан.

Критичката Барбара Крисчън нарича разновидността на реализма, която откриваме в творбите на Морисън, „фантастичен земен реализъм“. Морисън не вкарва миналото наведнъж, тя го представя малко по малко, с очакването да се трудим заедно с нея. Иска читателите да се включват активно в изграждането на разказа, а не да седят пасивно. За нея миналото е завладяващ пъзел, който редиш мъчително, но няма как — трябва да го направиш. Тони Морисън пише с гняв и тъга, но и със състрадание и любов. В една от книгите й, посрещнати най-радушно — „Възлюбена“, увлекателен разказ за робинята бегълка Сете, майчинството е описано на фона на робството. В края на романа Сете убива новородената си дъщеричка, защото предпочита тя да умре, вместо да стане робиня и да страда като майка си.

Жените на Морисън са смели и епични, в тях обаче няма излишен героизъм. Именно благодарение на това съчетание между изключителното и обичайното в нейните героини творбите й са толкова силни. Майчинството, което Тони Морисън описва, се крепи на възвишена любов, която всъщност те преобразява и лекува. И все пак майка и дете не живеят в обществен вакуум и начинът, по който една жена се справя с майчинството, не е застрахован срещу злините и прегрешенията на света, в който тя се опитва да оцелее.

Морисън се омъжва рано за студент по архитектура. Бракът им не е лесен и след раждането на двама синове съпрузите се разделят. Морисън работи като редактор на книги, за да издържа семейството си. Именно тогава започва да пише романа си „Най-синьото око“ посрещнат много добре. Трудно й е да пише след работа — все й се струва, че след залез-слънце не е достатъчно умна, остроумна и изобретателна. Докато децата са малки, си създава навика да става много рано и после го запазва. В интервюта за онова време признава скромно, че й е било трудно да нарича себе си писателка и е предпочитала да казва: „Аз съм майка, която пише“, или „Аз съм редакторка, която пише“.

Веднъж синовете й споделят, че не е било особено приятно да растат с майка, писала, за да ги изхранва. Попитана каква е причината за това, Морисън отговаря искрено и мъдро: „На кого му е приятно? И на мен нямаше да ми е приятно. Писателите не са там“. Тя подчертава, че писателите харесват и ценят неопределеността, имат нужда от нея. Но същата тази неопределеност, толкова важна в литературата и творчеството, може да бъде обременителна за децата на писателите.

Морисън е най-вече писателка и след това всичко останало. Тя казва, че приятелите й го разбират и я приемат такава, каквато е. Истинските приятели де. Понякога се налага дори да постави писането преди децата. Морисън споделя един прекрасен спомен, който според мен е много трогателен. Докато работи върху „Песента на Соломон“, казва на по-малкия си син, който по онова време е на десет години, че лятото за него няма да бъде весело, защото тя ще работи през цялото време. Моли го да я изтърпи, което той прави, макар и без особено желание. Писателката споделя, че синът й и досега нарича онзи период от живота си „ужасно лято“.

И Алис Уокър, и Тони Морисън ценят богатството на устните разкази, предавани от баби на внучки. Натъкнат ли се на големи спънки, се вдъхновяват от многото храбри жени от предишни поколения и на свой ред вдъхновяват нас да държим на неразказаните истории и премълчаните теми, минали и настоящи. Макар и майчинството да е важно и за двете, в белетристичните си творби те се въздържат да го характеризират като нещо свято. Говорят открито за конфликтите на майчинството, включително за трудностите, които лично са изживели. Множеството поражения, слабости и загуби предопределят облика на жените в произведенията им — понякога те са със сърце, толкова наранено, че чак те боли да четеш за тях. Въпреки всичко тези литературни героини се борят. Знаят как да оцеляват. И именно страстната им борба, а не загубите и победите, ги правят такива, каквито са.

Кристално сърце

В края на декември Истанбул има вид като за Коледа, ярък и пъстър, а аз вече съм опитала няколко лека — безуспешно. На електрическия стълб, където висяха гуменките, сега има една-единствена светеща гирлянда, бледозелена и рехава. Гледам как нощем лампичките мигат едва-едва, сякаш отдавна са се отказали да се сражават с мрака.

Някъде по това време отидох на психиатър — умна жена, която, ако нещо я разстроеше, си гризеше нокътя на палеца — но не вярвах особено в лечението, а няма ли вяра, няма и особен успех. Антидепресантите, които тя ми предписа, имаха какви ли не странични ефекти, като се започне от сърбежа по ръцете (може би пък той се дължеше на желанието ми да пиша отново) и пресъхването на устата и се стигне до червения обрив по лицето. Каква безкрайна ирония: на някои антидепресантите им действат благотворно, а при други страничните ефекти само задълбочават депресията. Ходех и на терапия, но след всеки сеанс проблемите се увеличаваха, вместо да намалеят. Опитах за кратко и група за взаимопомощ, но тъй като по рождение съм си затворена, не си представях как ще седна да разказвам пред наредени в кръг непознати за личния си живот. Още щом излезеха от устата ми, думите ми се струваха неистински, почти илюзорни.

Вече не знаех до каква степен депресията ми се дължи на хормоните и до каква — на външни сили, дали сама съм си я навлякла, или е породена от културната среда. Депресиите ни връхлитат против волята ни, без да го знаем, после обаче бавно и неусетно могат да се превърнат в река, по която с удоволствие се носим. Дълбоко в себе си се страхувах, че може би страдам от синдрома на „Вълшебната планина“ на Томас Ман. Героят на романа Ханс Касторп отива в един санаториум на свиждане на приятел, болен от туберкулоза. Докато е там, развива сходни симптоми и накрая остава в санаториума цели седем години. Томас Ман смята, че болестта открива пред човека нови възможности и спомага за нравственото му израстване.

По същия начин аз приех депресията и започнах да гледам на нея като на постоянно състояние и да виждам живота през мътните й увеличителни стъкла. Трябваше спешно да се върна към писането, за да се измъкна от това тресавище. Трябваше да запиша мислите си върху хартия, но думите не идваха и не идваха. Не бях в състояние да пиша цели осем месеца.

Осем месеца сигурно ви се струват нищо, на мен обаче те ми се виждаха цяла вечност. През това време следродилната депресия се превърна в неразделна част от живота ми. Където и да ходех, каквото и да правех, Господаря Потон ме следваше като ненаситна дебнеща сянка. Присъствието му беше уморително, но той нито веднъж не си позволи да доведе нещата до крайности. Господаря Потон не те унищожава, затова пък те превръща в някакво подобие на човек, в куха обвивка на предишното ти Аз. Може и да не те спира да ядеш и да пиеш, но отнема цялата наслада. Може и да не отнема всичките ти запаси от сили, но ги пие, така че се чувстваш заседнал някъде между съня и будното състояние — като обречен сомнамбул.

Още преди да съм се усетила, литературата се превърна в далечна забранена земя с едри като канари мъжаги, охраняващи границите й. Притеснена, че никога вече няма да ме допуснат в нея, се питах дали да пишеш е като да караш велосипед — усвоиш ли го веднъж, няма как да го забравиш. Или е като да научиш арабски или корейски? Умение, което малко по малко те напуска, ако дълго не го прилагаш.

Първо си втълпих, че съм забравила как се пише.

После започнах да подозирам, че писането ме е забравило.

Да пишеш романи — да съчиняваш истории, да създаваш и да унищожаваш герои — е игра, предпочитана от онези, които отказват да пораснат. Играта е върху хартия, но възможността да я играеш отново и отново ти помага да забравиш, че и ти си смъртен. „Изречената дума загива, написаната остава.“ Или поне ни е приятно да си го мислим. Това ни носи утеха при мисълта колко мимолетен е животът. Писателят вярва — понякога е повече от убеден — че е безсмъртен.

Освен това вярата е важна част от това да си писател. С времето започваш да вярваш толкова силно в разказите, които създаваш, че понякога външният свят ти се струва скучен и несъществен. Когато по телефона ти се обаждат приятели, когато възниква нещо важно, когато съпругът ти иска да вечеряте навън, когато върху раменете ти тежат обществени отговорности, все си търсиш повод да откажеш. Всичко ти се вижда „второстепенно“ — намираш време единствено за писане.

Писателят е и трябва да бъде егоист. А майчинството се гради върху „даването“.

Писателят е интроверт — поне докато създава романа, а майката по определение е екстроверт. Писателят изгражда в дълбините на съзнанието си малка стаичка и заключва вратата — да не влиза никой. Там крие от любопитните очи всичките си тайни и амбиции. Колкото до майката, всичките й врати и прозорци трябва да са широко отворени и сутрин, и вечер, и лете, и зиме. Децата й могат да влязат, през който вход решат и да си се разхождат вътре на воля. Майката няма тайни кътчета.

Когато детето ти падне и си ожули коляното или се прибере с подути сливици, или легне с температура, или участва с дребна роличка в училищна пиеска, не можеш да кажеш: „Добре де, точно сега пиша нова глава. Обади се следващия месец!“.

Бети Фридан, писателка, активистка, феминистка, е твърдо убедена, че се нуждаем от определение на успеха, което да е по-пълно от отстояваното в съвременното общество. Че трябва да преразгледаме семейните ценности, ако искаме да променим системата, където всяка майка от предградията се бори сама и при най-лекото усещане за провал си мисли, че в нея има нещо изначално сбъркано. Самата Фридан пише разтърсващи книги и отглежда три деца. „Най-важното за хората — и за мъже, и за жени, трябва да е да утвърждават и подхранват живота, а не алчността“, подчертава тя.

Всички разновидности на депресията се засилват, когато забравяме да подхранваме живота. В такива времена въпросът, който си задаваме най-упорито, вероятно е: „Защо? Защо това се случва точно на мен? Защо не на другите, а на мен?“. Навремето Тереза Авилска е казала: „Душата ни е като замък, изсечен от един-единствен диамант или от друг точно толкова прозрачен кристал“. Лошото е, че ние, жените, понякога се страхуваме, че кристалът е непоправимо натрошен, а той не е, а после, когато не е, смятаме, че ние сме виновни за това.

Баба ми по майчина линия се омъжва на петнайсет години за армейски офицер, когото е виждала само за две минути (дядо ми почукал на вратата й, уж търсел някакъв адрес, а тя му отворила и го упътила — уж му е повярвала). Майка ми се е омъжила на двайсет години, още докато е следвала, за студент по философия и никой не е могъл да я разубеди да не се задомява толкова млада.

Едната жена е имала уговорен брак през трийсетте години на XX век в Турция, отгледала е три деца и е зависела изцяло от мъжа си — да я издържа. Другата се е омъжила по любов, за човека, когото е избрала сама, развела се е, завършила е университет (защитила е след развода), сама е отгледала детето си и финансово е била независима. Въпреки че баба ми е била обвързана с традиционно приетите роли на мъжа и жената, а майка ми е била еманципирана, интересното е, че когато е ставало въпрос да оцелеят при превратностите в женската съдба (например следродилната депресия, критическата възраст и така нататък), е имало случаи, когато баба ми е била по-подготвена. Някъде по пътя от едното до другото поколение се е изгубила ценна информация: че на различни етапи от живота си жената вероятно ще се нуждае от помощта на своите сестри, били те кръвни или не. Колкото до моето поколение, ние сме увлечени от пропагандата, че можем да правим каквото си поискаме, и понякога хвърчим във въздуха. Може би сме забравили как се моли за помощ, когато се нуждаем най-силно от нея.

Днес не говорим и не пишем много за лицето на майчинството, което е останало в здрача. Вместо това наблягаме на два преобладаващи възгледа: на традиционното схващане, според което майчинството е нашето най-свято и важно задължение и за да изпълним този дълг, трябва да се откажем от всичко друго и на отстоявания от женските списания „съвременен“ възглед, обрисуващ някаква „свръхжена“ която прави кариера, има съпруг и деца и е в състояние да удовлетворим нуждите на всички у дома и в работата.

Колкото и различни да изглеждат тези възгледи, между тях има едно общо: и двата са съсредоточени само върху онова, което искат да покажат, и пренебрегват сложностите и напрежението на майчинството, начина, по който то преобразява жената и кристалното й сърце.

Сбогуване с джина

Навремето Катрин Мансфийлд е отбелязала с пленителния си глас: „Вярна на себе си! На кое «себе си»? На кое от многото ми «себе си» които, както личи, са стотици? Защото при всичките комплекси, потискане, реакции, вибрации и разсъждения има мигове, когато ми се струва, че не съм нищо повече от дребна служителка в някакъв хотел без собственик“38.

Като дребна служителка в собствения ми хотел ми се иска да кажа, че със силната си воля, самообладание или остроумие накрая съм разгромила Господаря Потон. Иска ми се да заявя, че съм надделяла над него със собствени сили, като съм съставила сложен план и съм го измамила, така че той да потъне в забвение. Но не се случи точно това.

Не че никое от леченията не ми е подействало. Сигурна съм, че някои са ми помогнали. Но краят на следродилната ми депресия настъпи по-скоро от само себе си, след като приключи някакъв душевен цикъл. Чак след като му дойде времето, след като аз бях готова за него, се измъкнах от онази тъмна миша дупка без въздух в нея. Точно както в деня има двайсет и четири часа и в седмицата — седем дни, точно както пеперудата знае кога да напусне пашкула, а семето — кога да се превърне в цъфнало цвете, точно както изживяваме етапи на развитие и всичко и всеки в тази вселена си има „срок на годност“, така и следродилната депресия си има свършек.

Има два начина да погледнете на въпроса:

Песимистът: Щом не можеш да излезеш от депресията, преди да му е дошло времето, значи не мога да направя нищо.

Оптимистът: Щом не можеш да излезеш от депресията, преди да му е дошло времето, значи депресията не може да ми направи нищо.

Ако сте по-склонни да приемете подхода на Песимиста, значи по всяка вероятност сте на първите етапи от след родовата депресия. Ако сте по-склонни да приемете подхода на Оптимиста, поздравления, наближавате изхода. На различните жени им трябва различно време, за да завършат цикъла. При някои той трае няколко седмици, при други — повече от година. Но колкото заплетен и главозамайващ да ви се струва, всеки лабиринт си има изход.

Единственото, което трябва да направите, е да тръгнете към него.

Господаря Потон: Днес сутринта ми се виждаш малко по-различна. В очите ти припламва искра, преди я нямаше.

Аз: Виж ти! Възможно е. Нощес сънувах странен сън.

Господаря Потон: Дано е било кошмар. Извинявай, но съм длъжен да го кажа. Така де, нали все пак съм джин гадняр. Не мога да ти пожелая нищо хубаво, ще наруша правилата.

Аз: Няма страшно. Така и така беше изпълнен с емоции — като кошмар.

Господаря Потон (вече по-заинтригуван): О, така ли? Я разкажи!

Аз: Ами ние с теб стояхме на едно пристанище. Оказва се, че си заминавал с кораб, прекарващ джиновете от това в другото царство. Беше мамутски, светеше целият. На кея имаше страшно много народ, там се бяха струпали стотици бременни с издути кореми. После ти се качи на кораба и натъжена, аз ти махнах за сбогом.

Господаря Потон (объркан): Значи си се натъжила, че си тръгвам? Сигурна ли си? Би трябвало да скачаш от радост. Ами да, съсипах ти живота.

Аз: Няма такова нещо. Сама си го съсипах.

Господаря Потон (още пообъркан): За какво намекваш, че не си ми сърдита и ядосана ли?

Аз: Всъщност не. Според мен трябваше да изживея тази депресия, за да обединя по-добре парчетата. Когато го гледам от такъв ъгъл, би трябвало да съм ти признателна.

Господаря Потон пламва до тъмночервено и отстъпва назад, сякаш съм го зашлевила през лицето.

Господаря Потон (с разтреперан глас): Никой досега не ми е говорил така. Не знам какво да кажа. (Просълзява се.) Жените ме мразят. Лекарите, терапевтите — и те. О, само какви ужасии пишат по мой адрес! Нямаш представа какво е да те обиждат по брошури, книги и електронни страници.

Аз: Слушай, корабът в съня ми си имаше и име — „Аврора“. На испански означава „зора“, на турски — шафак.

Той ме гледа неразбиращо с разширени, леко дръпнати очи.

Аз: Толкова ли не разбираш? Този кораб — това съм аз. Именно аз те докарах на пристанището на живота си.

Господаря Потон (чеше се по главата): Да приемем за миг, че е така. Защо ще правиш такова нещо?

Аз: Защото си мислех, че вече не мога да изляза на глава със своите гласове, които постоянно си противоречаха. Открай време ми е било трудно да укротя Палечките. Ако се съгласях с някоя от тях, нямаше как да се помиря с другите. Ако обичах някоя малко повече, останалите започваха да недоволстват. Винаги е било така. Намирах някакъв изход, като се осланях малко на една, после на друга. Но след като родих, системата даде засечка. Не можех да понеса този плурализъм вътре в себе си. Майчинството изисква непоколебимост, цялостност, целеустременост, а аз бях разкъсана на шест, че и повече гласа. Прекърших се от напрежението. И точно тогава те повиках.

В този миг се случва нещо много странно. Господаря Потон започва да се разпада направо там, пред очите ми, досущ като мъгла, разсеяна от слънцето.

Господаря Потон (води копринена кърпа и си бърше очите): Значи, май е време да си тръгвам. И през ум не ми е минавало, че ще се разкисна така. (Секне се.) Извинявай… просто ме изненада.

Аз: Не се притеснявай.

Господаря Потон (подсмърча): Сигурно ще ми липсваш. Ще ми пишеш ли?

Аз: Ще напиша за теб. Цяла книга.

Господаря Потон (ръкопляска): Колко вълнуващо! Ще се прочуя!

Спуска се тежко мълчание, което нахлува в ушите ми като вятър в листа. Чувствам лекота, сякаш нещо ме е хванало и ме е вдигнало.

Господаря Потон: Е, довиждане. Но какво ще стане с Палечките?

Аз: Ще ги извадя от ковчежето. Ще дам на всички еднакви права. Олигархията приключи, завършиха и военният режим, монархията, анархията и фашизмът. Най-после е време за пълнокръвна демокрация.

Господаря Потон (през смях): Нека те предупредя, любов моя, демокрацията не е цветя и рози.

Аз: Може и да си прав. Но пак я предпочитам пред всички други режими.