Черно мляко

Какво знаят рибарите

След два месеца се разхождам в шест сутринта в неделя край морето. Ранобудна съм не защото не обичам да спя — макар че всъщност не обичам — а защото, стана ли след изгрев-слънце, се дразня леко, сякаш светът го е ударил на веселба, а аз съм успяла да хвана чак края на купона.

И така, ето че съм станала рано и съм излязла да се разхождам. Единствените други форми на живот, които са будни в този час, са чайките, уличните котки и любителите рибари на Истанбул. С музика от айпода (Ейми Уайнхаус), с пуканки по джобовете (достатъчно е да кажа, че в един по-добър свят те ще бъдат включени в менюто за закуска) вървя бързо и си мисля за живота на София Толстая.

Въздухът е прозрачен като кристал, небето над мен е с цвят на индиго и е изпъстрено с розови купести облаци, които се движат към далечните хълмове отпред. Истанбул изглежда обновен и чист, като млада невеста, която току-що е излязла от хамам15. Не е трудно да си представиш, че това не е същият град, който ден след ден влудява обитателите си. Сега той изглежда живописен и примамлив, град, топнат в мед. Подозирам, че Истанбул е най-красив, когато истанбулчани не са наблизо — още една причина да ставам рано от сън.

По брега в посока на Бебек на съвършена редица са насядали двайсетина-трийсет рибари, от тийнейджъри до дядовци с бастуни, обърнати с лице към морето. Точно като мъниста от молитвена броеница те са се разположили плътно един до друг с пластмасовите кофи и бурканите гърчещи се червеи, вперили са очи някъде в хоризонта и са стиснали между пръстите си въдици. Не разговарят и не се шегуват. Просто чакат търпеливо рибата да дойде и да клъвне.

По-късно същия час слънцето изгрява, но аз забелязвам, че не е само. Там все още е и луната — до пълнолунието остават най-много ден-два. Вперила съм очи в небето. Дали луната знае, че е на неподходящо място в неподходящо време? Докато наблюдавам слабата й аура, отново се сещам за София.

„Ако е била писателка, дали Лев Толстой е щял да й помага така, както тя е помагала на него? — питам се. — Дали е щял да преписва отново и отново романите на жена си? Дали е щял да извежда децата на разходка и да се грижи всеотдайно за тях, така че жена му да разполага с повече часове на спокойствие, когато да се съсредоточава върху писането?“

Притисната от бремето на тези въпроси, се насочвам към парка в средата на квартала. Сега детската площадка, която през деня гъмжи от майки, деца и бебета, е безлюдна. Сядам на една пейка и гледам как гълъбите се разхождат с клатушкаща се походка и кълват трохите хляб, нападали между пукнатините.

Най-неочаквано еква вик, който ме изтръгва от унеса. Ставам с разтуптяно сърце от пейката.

— Кой е там?

Вместо отговор се чува още един вик, писклив и силен, последван от удар, сякаш някой е изпуснал нещо или е зашлевил шамар на някого. Звуците долитат иззад ниската черница на няколко крачки от мен. Тласкана по-скоро от любопитство, отколкото от предпазливост, се запътвам натам.

— Помооощ!

Женският глас ми е познат отнякъде, но нямам представа откъде.

— О, я млъквай! „И ми помогни!“

Този път вика друг човек. Нима ограбват две жени едновременно?

— Няма ли кой да ме спаси от тази зла жена? — крещи първият глас.

Или двете се обират една друга?

— Виж я ти нея, не аз, а ти ми се нахвърляш — тросва се другата. — До гуша ми е дошло да ми стоиш на пътя. Защо не идеш на почивка? В Дисниленд?

— Защо да ходя аз? По-добре замини ти. Писна ми да объркваш Елиф с вятърничавите си приумици!

След като чувам името си, застивам и надавам ухо.

— Защото ти искаш да повлияеш на Елиф. Но аз няма да го допусна никога. Само през трупа ми, чу ли?

Втръсва ми да подслушвам. Разтварям храстите и върху един дънер виждам профилите на две Палечки — трудно ще ги сбъркаш с профила на друг — които са се хванали гуша за гуша.

— Ей, ти, Голямо Аз! К’во става? — пита една от тях и се усмихва от немай-къде.

Втората жена пуска противницата си и прави знак, с който призовава да се помирят.

— Радвам се да те видя, сестро.

Свъсена, местя поглед от едната към другата.

— Малката Госпожичка Практична! Госпожица Циничната Интелектуалка! Какво правите тук?

Враждуват, откакто ги знам. На пръв поглед и двете се придържат към здравия разум и логиката. Но сходствата между тях свършват дотук. Малката Госпожичка Практична се стреми да преодолява прагматично всяко предизвикателство, а Госпожица Циничната Интелектуалка не се интересува от лесни решения. Първата иска да решава въпросите възможно най-бързо, втората предпочита подробния, усложнен философски подход. Едната държи да е ясна и лаконична, другата залага на двойствеността и отвлечените понятия. Едната харесва отговорите, другата предпочита въпросите.

Без да казвам и дума повече, ги хващам отзад за яките и ги слагам всяка на едно от раменете си. Така тръгвам назад към Босфора. Не минава много време и пред нас изниква друга редица рибари любители.

— Вижте ги само — подканя Малката Госпожичка Практична и както се е разположила върху лявото ми рамо, извива врат. — Не са наред. Колко риба очакват да уловят по този начин? Киснат тук с часове и се прибират с две-три жалки рибки в кофите. През времето, което прекарват тук, биха могли да работят и да спечелят добри пари. И да си купят огромна сьомга!

— Какво ти разбира главата! — сумти пренебрежително от дясното ми рамо Госпожица Циничната Интелектуалка. — Какво знае прагматикът за философията, изкуството и литературата, за нещата, заради които си струва да живееш?

— Какво общо имат с това рибарите? — пита Малката Госпожичка Практична.

— Не рибарите, а ловенето на риба има общо с тези неща — гласи отговорът. — То е съвършеният начин да разсъждаваш върху безграничните тайнства на вселената.

Кимвам, за да покажа, че съм съгласна, но истината е, че и аз не разбирам рибарите. Какво е да не бързаш, да не си припрян, какво състояние на ума се иска за това? Какво смирение е нужно, за да си доволен от онова, което имаш, и в края на тежкия ден да се връщаш у дома с две окаяни рибки в кофата?

От всички пророци не мога да изпитвам на някакво равнище състрадание само към Йов, Йов, който според Корана е въплъщение на търпението, смирението и умиротворения отказ от всичко. Никога не съм разбирала как така той не се гневи, дори не се разстройва от изпитанията, пред които го изправя бог, как продължава да му е признателен и дори го приема.

Без да подозира за мислите ми, Госпожица Циничната Интелектуалка продължава с трактата си:

— Рибарите са главни герои в много книги.

— В какви книги? — пита Малката Госпожичка Практичната. В огромната й сбирка с наръчници за самопомощ няма нищо, което да пробуди рибаря в нея.

— Scire tuum nihil est, nisi te scire hoc sciat alter!

— Това пък какво беше?

Госпожица Циничната Интелектуалка повишава глас, за да я чуем през все по-силния тътен на града.

— Казах: познанията ти не струват нищо, ако никой не знае, че знаеш.

— Позьорка — съска Малката Госпожичка Практична.

— Мисълта ми е, как е възможно да следваш приключенията на Ишмиъл и на капитан Ахав, без да се замисляш за мъничкото ни място в тази вселена? Ами описаната от Хемингуей епична битка на волята между стария рибар и огромната риба, която той иска да улови? Или да вземем „Рибарят от Вътрешното море“ на Урсула ле Гуин — след него ще мислиш два пъти по-усърдно за ролята на доброто и злото. Виждаш ли как риболовът е преплетен с философията?

— Добре де, добре, разбрах. И понеже отвори дума за тона, сигурно няма да е зле да разкажеш на философите нещичко за полезното действие — заявява Малката Госпожичка Практична. — Те сигурно са трийсетина. Защо не наемат заедно рибарска лодка? После, след като излязат в открито море и хвърлят мрежите, уловът им ще се увеличи десеторно.

Госпожица Циничната Интелектуалка въздиша тежко.

— В риболова има дълбочина. Мъдрост. Няма да го проумееш никога, ако мислиш само за производителността. Защо ли изобщо се хабя? От плитките води, в които плуваш, никога няма да се роди философия или изкуство.

— Умираш си да говориш високопарно! За някакви дълбочини — мърмори Малката Госпожичка Практична. — Да не си водолаз?

— Дами, дами, много ви моля — намесвам се аз. Знам, че трябва да внимавам много. — Хайде да не спорим в такава красива утрин.

— Какво лошо има в това да спорим? — възразява Госпожица Циничната Интелектуалка. — Германският философ Ернст Блох е използвал понятието noch nicht — нещата, които все още не са онова, което могат да бъдат. Вместо да се стремим към съвършенство, трябва да прегърнем представата, че сме без начало и край, в състояние на неспирно обновление. Именно заради това не трябва да отговаряме на въпросите. Трябва да ги задълбочаваме с още въпроси.

— От доста време не съм чувала по-налудничаво нещо — заявява кисел глас, долетял иззад ъгъла.

Извръщаме се и виждаме отпред Госпожица Амбициозната Поклонница на Чехов, която стои в краката на рибарите.

Изпадам в ужас: ами ако някой случайно я настъпи, тя обаче изобщо не изглежда притеснена.

— Да задълбочаваме безпътицата с още въпроси? Какво друго? Знаеш ли колко време вече е отнела на кариерата ни тази глупава разходка в неделя сутринта? Точно сега, Елиф, би трябвало да пишеш. А не да си губиш времето!

Поглеждам набързо вляво и вдясно. Рибарите са погълнати от това да гледат вторачено водата. Питам се дали някой друг освен мен може да види Госпожица Амбициозната Поклонница на Чехов.

Снишавам глас до шепот, в който се долавя закана:

— Какво правиш?

— Е, надявах се да си намерила време и да си помислила още веднъж върху онова, за което разговаряхме преди няколко седмици — отвръща тя нехайно. — За хистеректомията де.

— Ти си превъртяла — заявявам аз, а двете Палечки върху раменете ми изразяват подкрепата си, като ръкопляскат.

— Добре тогава, няма да те спирам, щом искаш да се превърнеш в лунна жена — отсича Госпожица Амбициозната Поклонница на Чехов. — Върви и забременявай, дебелей, притеснявай се дали ще имаш кърма, после как ще възпитаваш детето, как ще го запишеш на училище и в университета и още преди да си се усетила, ще забравиш всичко за литературата и писането.

Понечвам да възразя, но тя не ми дава тази възможност.

— Само да си посмяла да ми кажеш, че светът на литературата не е състезание и че не е нужно да се буташ със зъби и нокти, защото това са глупости. Дори да не се надпреварваш с другите писатели, го правиш със самата себе си и с това, че си смъртна.

Пак отварям уста, но и този път Госпожица Амбициозната Поклонница на Чехов ме прекъсва:

— И не забравяй, че писател е бил Лев Толстой, а не лунната жена София.

— Какво означава това? — питам аз.

— Означава каквото означава. Спомни си жената на парахода. Жената, която е на двайсет и пет години, а изглежда на четирийсет. Жената, която трупа килограми и омраза така, сякаш ги раздават безплатно. Като нея ли искаш да станеш?

— Казваш го така, сякаш само тя е нещастна на този свят, но истината е, че всички хора са в подобно положение — вметва Госпожица Циничната Интелектуалка. — Да си човек, означава преди всичко да си тъжен.

Ние не й обръщаме внимание.

— Ами да. Жените могат да бъдат добри майки и в същото време да преуспеят в кариерата. И да са щастливи… Просто е. Най-важното е да умеят да си разпределят времето — заявява Малката Госпожичка Практична.

Госпожица Амбициозната Поклонница на Чехов сумти:

— Има, разбира се, и такива жени и аз ги наричам циркови жонгльорки. Сутрин изпращат децата на училище, приготвят на съпруга си съвършен омлет: две яйца и супена лъжица масло, обличат се набързо, успяват да отидат навреме на работа, вечер се прибират на бегом, поднасят вечерята, нахранват децата, после, докато гледат телевизия, заспиват на канапето… Да, съществуват и такива жени. Но те никога не пишат романи.

— Ти си Царицата на хиперболите — карам й се аз.

Тъмните й очи горят от вълнение. Госпожица Амбициозната Поклонница на Чехов ми се усмихва едва-едва.

— Най-важното в случая, скъпа, е, че жонгльорките могат да се справят само с мига. И с нищо повече. Могат да са майки и да си вършат работата. Това наистина е вярно. Но доколко могат да се издигнат в кариерата? Това вече е друг въпрос.

— Литературата и писането са нещо повече от кариера — възразявам аз.

— Именно — съгласява се тя. — Те са начин на живот. Страст до гроб. Един творец трябва да е амбициозен и страстен. Ти не ходиш на работа от девет до пет. Ти живееш с изкуството двайсет и четири часа в денонощието, седем дни в седмицата. Точно заради това не е зле да се решиш на хистеректомия.

След половин час ние четирите вече сме се върнали в парка и седим на друга пейка, унили сме, още малко и ще задремем. Ето какво се случва, когато на едно място се съберат повече от две Палечки. Такива разправии ни уморяват, пият ни силите, но въпреки това Палечките не знаят как да не се карат.

— Здравейте всички! Мога ли да се присъединя към вас? — пита Дамата Дервиш, която изневиделица се появява на пейката като суфистка версия на Худини.

Облечена е в най-обикновена опушено сива рокля и дълго наметало в същия цвят, прихванато с перлена брошка. Долният край на роклята й се вее леко от ветреца. Тя е с огърлица с името Хю16, написано на османски.

— Добре дошла, скъпа последователко на суфизма — казвам аз. — Ела при нас.

— Благодаря — отвръща тя. — Наистина се чувствам добре дошла, но ми се иска това да важи и за теб. Я се погледни, вечно преценяваш, вечно бързаш. Понякога се опитваш да правиш по пет неща наведнъж и накрая се свличаш от изтощение. Прави само по едно нещо. За къде си се разбързала? Отдай се на мига. Времето не съществува извън него. Седмината от пещерата в Корана са спали триста години, а когато са се събудили, им се е струвало, че са минали само няколко часа.

— Искаш да спя ли? — въся се аз.

— Искам да спреш да се надпреварваш с времето. Опитвам се да се отдам на мига и виждам, че всъщност нямам и понятие какво означава това.

— Скъпа Дама Дервиш…

— Хмм?

— Как мислиш… дали, ако някога го направя, не че искам де, само питам, разбира се, но ако някой ден… в смисъл, да предположим, че… — Поемам си дълбоко въздух и правя още един опит. — Как мислиш, дали от мен ще излезе добра майка?

Тъмнозелените й очи се разширяват и отстрани се появяват бръчици.

— От теб ще излезе прекрасна майка, ако изпълниш три условия.

— Какви три условия?

— Първо, трябва да го поиска Бог, така че в историята на твоя живот да бъде написана нова глава — отвръща тя. — Второ, трябва, разбира се, да го искаш дълбоко в сърцето си и ти, както и партньорът ти.

— А какво е третото условие?

— Третото условие е свързано с рибарите — казва тя. — Трябва да научиш каквото знаят те.

— Стига с тия рибари! — сумти Малката Госпожичка Практична, като вдига ръце с дланите нагоре.

Оглеждам се, озадачена. Какво ли знаят рибарите за това как се става майка? Какво е това, което те знаят, а аз — не?

— Скъпа Елиф — подхваща Дамата Дервиш така, сякаш ми пише писмо.

— Да!

— Виждала ли си някога рибар да тича към морето? Няма как да си виждала, защото онзи, когото наричаш рибар, не гони рибата. Чака тя да дойде при него.

— Какво означава това?

Дамата Дервиш се взира за кратко в мен и чак тогава отговаря:

— Означава: стига си тичала след вълните. Остави морето да дойде само при теб.

Точно тогава пред нас минава млада майка с детска количка и аз идвам на себе си. Неволно поглеждам бебето — розовите му пръстчета, меката като перушинка коса, трапчинките върху бузите, и усещам, че се усмихвам.

— Хайде да тръгваме. Какво чакаме? — подканя Госпожица Амбициозната Поклонница на Чехов, като ме дърпа за ръката. — Времето е пари.

— Хайде да се прибираме и да четем романи — добавя и Госпожица Циничната Интелектуалка.

— По най-късия път — заповядва Малката Госпожичка Практична. — Да вземем такси.

Изведнъж ми се отщява да ги слушам и гледам. Поне за малко.

— Вие вървете — отвръщам тихо, но твърдо. — Аз ще остана.

Четирите Палечки възразяват, но за щастие, си тръгват.

Спорят по кой път да поемат и се отдалечават с малки крачета и с гласове, които отекват във въздуха.

Забелязвам наблизо дебела светлокафява котка, която ги следи с втренчен поглед. Дали ги вижда? При тази мисъл ме плисва вълнение, после страх. Ами ако котката ги помисли за мишки или птици и се опита да ги излапа? Но за мое облекчение, и да вижда Палечките, тя затваря очи и продължава да дреме — вероятно е решила, че ще получи от тях стомашно разстройство.

Поемам си въздух дълбоко, дълбоко и гледам как дребосъчките излизат от парка. Какво ще правя с тях? Само ми усложняват живота, но въпреки това си ги обичам.

За един дълъг миг ми се приисква и аз да съм рибар.

За поетите и бебетата

Тя е била момичето, пожелало да бъде Бог, за да сътвори от нищото целия всемир. Искала е толкова силно да живее в истинска близост, че не се е вмествала в собственото си тяло и минало. Като млада известно време е била учителка, макар че не й е отнело много време да види, че не е за нея да бъде част от работната сила. Че е създадена да пише. Решена да си вади хляба с писане, никога не е била доволна от онова, което е сложено пред нея, и вечно се е домогвала до още и още. Не е била от хората, които търпеливо чакат утрешния ден.

За близките си приятели е била Сил, за семейството си — Сиви. За останалия свят — Силвия Плат.

Бракът й с Тед Хюз е давал повод за множество разгорещени спорове и сред учени, и сред феминисти, и сред не феминисти. Мнозина са заставали на нейна страна, не по-малко — на негова, но истината със сигурност е някъде по средата, в оттенък, който не е нито черен, нито бял. Дори след толкова години посвещаваните на Силвия Плат очерци и книги често са емоционално заредени, каквато е била и самата тя. Всичките й биографи накрая може би се влюбват в нея.

Бракът й е бил бурен и е причинил огромна болка. Но подобно на много други връзки, завършили по такъв начин, е започнал с неудържимо магнетично привличане. Те, Силвия Плат и Тед Хюз, са били двама влюбени поети. Споделени метафори, несъвместими лични предпочитания, мощни индивидуалности. Могат ли двама поети да се обичат, без в крайна сметка да влязат в надпревара един с друг? Не е невъзможно, разбира се, затова пък е трудно. Били са млади, своеволни и свободни. Имали са какво да си кажат, искали са заедно да променят света. И така, влюбили са се, постоянно са се карали, любили са се страстно и настойчиво, правили са и са казвали неща, за които по-късно са съжалявали горчиво, прощавали са си един на друг и на самите себе си — все чрез думи. Думите са били личната им гордост.

Силвия Плат е написала стихотворение със заглавието „Аз искам, аз искам“. Лирическият герой е богоподобно бебе, неродено все още. Огромно, без коса, с отворена уста, то не е миловидно дете като ангелче, а могъща природна сила, която желае да дойде на този свят, настоява да й се дадат любов и внимание и ги получава. Това е бебе, което иска да бъде. Поетесата използва вулкана като олицетворение на женската плодовитост — на способността на жената да зачене, да се разшири и да носи в себе си живот. Но вулканът е и опасна разрушителна сила. Дори когато е заспал, не знаеш дали няма да избухне всеки момент. Той не може да бъде укротен. Не може да бъде предсказан.

През целия си живот Силвия Плат се е притеснявала каква жена и майка е. Първо се е страхувала, че не може да зачене и никога няма да има деца. После е загубила съня си, уплашена от болезненото раждане. Колко ли мъчително е то? Дали тя няма да умре? А след като е родила, се е тревожела от външния свят и неговите жестокости.

Но е била точно толкова убедена, че ако стане майка, това ще внесе в живота и написаното от нея велики неща. Че след като роди, ще стане различна жена, която ще описва в стиховете си детето като свръхчовешко същество и която, докосната от розовото му палче, ще се превърне в магическа смъртна. Отбелязала е в дневника си: „Първо трябва да превъзмогна писането си и опита, а после ще заслужа да превъзмогна раждането“. Друг път е заявила: „Ще пиша, докато не започна да изразявам дълбокото си Аз, след това ще имам деца и ще се изразявам още по-дълбоко“. Може би в крайна сметка е била права. Написала е най-великата си творба „Ариел“ вече след като е станала майка.

Не след дълго е родила дъщеря, а след година и четири месеца — и син. Направила е критичния избор да остане вкъщи и да гледа невръстните си деца. От тук нататък се е грижела за дома и семейството си и е пишела стиховете и разказите си. Понякога двете са се застъпвали и Силвия Плат се е озовавала в положение да запълва цели страници от дневника си с описания как е сменяла пелени и е правила шоколадови курабийки.

След като се е потопила в къщната работа, е наблюдавала отстрани какво става в литературния свят. Следяла е какви нови книги се издават и как се ознаменува появата на млади писатели, особено писателки. Завистта не й е била чужда. Както и гневът, страхът и саморазрушението. И може би точно това е едно от нещата, които я правят така истинска, а присъствието й — така осезаемо, толкова години след смъртта й. Плат е описвала неприкрито и дръзко милиардите тъмни енергии в живота, които всички ние забелязваме, но често се преструваме, че не виждаме.

В повтарящия се ритъм на всекидневните навици Силвия Плат е била и въодушевена, и разстроена от задълженията си на майка. През това време съпругът й е продължил да ходи по литературни прояви, каквито преди са посещавали заедно. Продължил е да живее както преди, да пише поезия, да се запознава с нови хора, да укрепва славата си. Това да станеш баща, вероятно не те изважда от релси така, както майчинството. Или, както е подозирала Силвия Плат, това се е случило само при тях.

Точно както новородените деца са мощни метафори в поезията й, за нея стиховете също са деца. Когато е говорила за недовършените си творби, тя ги е наричала „неродени рожби“. Дори е описвала как стиховете й се усмихват, как „малките им челца се свъсват съсредоточено“ и как те се променят от ден на ден и мърдат пръстчетата на ръцете и краката си. Тя е била майка не само на двете си деца, но и на хиляда стихотворения. И понякога всички те са били гладни и са плачели едновременно, зажаднели за вниманието и състраданието й, и колкото и да е опитвала, тя не е успявала да направи така, че всички да са щастливи.

Раздялата с мъжа й е била важна повратна точка в живота й.

След емоционалния срив Силвия Плат е решила да се въздигне така, че да бъде несломима, да преоткрие себе си, да стане съвсем нова жена. Била е амбициозна. Била е талантлива. Била е сама. Често е започвала деня в четири сутринта: тези един-два часа, преди децата да станат от сън, са били най-ценното време. Стиховете, които е написала през тези месеци, вероятно са сред най-ярките й — „Медуза“, „Татко“ или „Лейди Лазар“, където изумява читателите си с думите: „Да умреш, е изкуство като всяко друго. Владея го до съвършенство“. На кухненската маса, в банята или под завивките в леглото, Силвия Плат е творила навсякъде и винаги, когато е имала възможност, писала е трескаво с прекалено прилежния си почерк, с невероятна скорост, сякаш се е надпреварвала с бога, с мъжете, които е обичала и вече не обича, с многото си недостатъци, всеки от които е ненавиждала.

Има едно нейно стихотворение, което тя е нарекла „На сина без баща“. То е за баща, който е напуснал дома си, жена си и децата си. В него има повече скръб, отколкото негодувание, повече примирение, отколкото борба. Усеща се, че нещо в Силвия Плат се е променило. Защото тя изпитва не толкова гняв или желание за бунт, колкото постоянна тъга. Поетесата говори за празнотата, останала в живота на децата й, след като баща им си е тръгнал, за „отсъствие, което растеше като дърво край тях“ и с което те е трябвало да свикнат.

Това е бил етап в живота на Силвия Плат, когато тя се е стремяла да бъде едновременно много неща и във всички да преуспява. Майка, домакиня, писателка, поетеса… Иска всичко да се случва незабавно и безупречно. Вероятно е била и влюбена в творенията си. Упорито се придържа към вярата, че може да бъде идеална майка и отлична поетеса: съвършената Поетеса Майка. Нелесно съчетание, особено в обстановката на петдесетте години на XX век, когато според всички жената трябва да избира между дом и кариера. Силвия Плат отказва да го прави.

Въпреки това остава без сили в стремежа си да бъде „свръхжена“. Не след дълго забелязва, че се преуморява. Установява, че ако на едното място успее, другото го занемарява, че когато нареди едно, друго се разпада. Бавно, но сигурно осъзнава, че не може да бъде съвършена. Именно заради това стихотворението й „Мюнхенските манекени“ започва със:

С парите от литературни награди и стипендии наема детегледачка. Докато пише първия и единствения си роман „Стъкленият похлупак“ с който се опитва да установи по-силна връзка с миналото и душата си, преднамерено гледа като под лупа вътрешните си страхове: че е прекалено благоразумна, че е като хиляди други, а също, че може да полудее, да е различна до степен да не се надява да се вмести в обществото. Описва най-подробно депресията, лечението с електрошокове и задушаващото еднообразие на съвременния живот: „За човека под стъкления похлупак, ням и спънат като мъртвородено, светът е кошмарен сън“. Когато през януари 1963 година книгата излиза от печат, читателите се разделят в мненията си, а самата Плат е силно потисната от тона в рецензиите за нея.

След като остава съвсем без сили и не е в състояние да отговори на изключително високите изисквания, които сама си е поставила, тя решава, че предпочита да умре, отколкото да живее по начина, предписан й от другите. Творец с необуздани страсти, Силвия Плат иска или всичко, или нищо… И друг път, двайсетгодишна, е опитвала да се самоубие със свръхдоза приспивателни. Тогава обаче е искала и да посегне сама на живота си, и да бъде спасена. Този път иска само първото.

Сутринта на 11 февруари 1963 година е студена, с мирис на скука и с усещането за откъснатост. След като проверява двете си деца, които още спят, и им оставя върху нощното шкафче мляко и хляб, Силвия Плат затваря вратата на стаята им и запушва пролуките. Отива в кухнята, включва газта на фурната в печката и изгълтва едно по едно десетина хапчета за сън. След това пъха глава във фурната и щом газът я близва по лицето, потъва във вечен сън. Едва на трийсет години е.

И до ден-днешен легендарното наследство на Силвия Плат си остава ненадминато. В Турция съм срещала много студентки, възхитени от творчеството й толкова, че организират в университетите вечери, посветени на нея. В Щатите има ярък, любопитен блог с името „Детска площадка със Силвия Плат“. Веднъж в Германия разговарях с филипинка, която в чест на нея е нарекла дъщеря си Ариел. В международна женска организация във Франция се запознах с изискана предприемачка, която ни призова всички да пием „за Силвия“.

Няма друго самоубийство в литературния свят, за което да се е говорело и писало толкова много. Няма друга писателка, която след смъртта си да се е превърнала в такъв кумир извън времето и пространството.

Среднощен преврат

Една нощ към края на лятото чувам насън гласове. Някъде в къщата се отваря и затваря врата, по стълбището кънтят стъпки, в тъмното еква шепот. Мятам се в леглото, решила, че сънувам кошмар. Точно тогава някой ме побутва по рамото и крещи:

— Ей, събуди се!

Опитвам се да не обръщам внимание на гласа с надеждата, че мигът ще отмине, както отминават всички мигове, но следва втора заповед, този път по-висока:

— Ставай! Събуди се най-после!

Отварям очи и виждам буквално пред носа си Госпожица Амбициозната Поклонница на Чехов. Покатерила се е по рамото ми, промъкнала се е по лицето и сега стои върху брадичката ми с разкрачени крака и ръце на кръста. Гледа ме с тържество, което в сегашното ми състояние по-скоро ме озадачава, отколкото да ме тревожи. Гримът й е съвършен, косата й, както винаги, е пригладена на стегнат нисък кок. Дори посред нощ тя изглежда спретната и изискана. Трябва да мине още една секунда, докато забележа, че е облечена във военна униформа с нашивки за чина върху раменете. Още преди да съм имала възможност да я попитам защо се е издокарала така, тя заявява с тон, който едва разпознавам:

— Възникна много важен въпрос. Хайде, ставай!

— Хм, толкова ли не може да почака до сутринта? — мърморя аз. — Спях, в случай че не си забелязала.

— Не, със сигурност не търпи отлагане — отсича тя. — Най-подходящото време за военен преврат са малките часове на нощта, когато всички спят и съпротивата е слаба.

Сядам в леглото и я гледам зашеметена като звяр, срещу който са блеснали фарове.

— Какво каза?

На замаяното ми изражение тя отвръща с леден поглед. Знаем се от години, а никога не съм я виждала такава.

— Осъществихме преврат — оповестява тя. — Режимът в този дом вече е друг.

За какво, по дяволите, ми говори? Настръхвам цялата, на гърлото ми засяда буца, докато се опитвам да проумея какво става.

— Чакаме те след две минути във всекидневната. Не закъснявай, на комитета няма да му хареса — отсича Госпожица Амбициозната Поклонница на Чехов и излиза.

Още сънена, се замятам с един шал, измивам си лицето и слизам долу. Когато влизам във всекидневната, ме очаква изненадваща сцена. Там са членовете на Хора на несъзвучните гласове, всички свъсени. Напрежението в стаята е толкова голямо, че почти мога да го докосна. От плейъра в ъгъла гърмят парчета, каквито не съм чувала никога под този покрив. Звучат тревожно агресивно, като химн на държава, която е обявила война на всичките си съседи и на всички съседи на съседите.

Най-напред виждам Госпожица Циничната Интелектуалка. Седнала е на купата за плодове върху масата, клатушка крака и пуши. Обикновено не разрешавам на Палечките да пушат вътре в къщата, но нещо ми подсказва, че сега не е време да й го напомням. За разлика от друг път очите й шарят, избягват ме, и аз не знам защо. Госпожица Циничната Интелектуалка е с нещо като военна куртка върху хипарската рокля, налудничава комбинация, от която направо ми се завива свят.

Малката Госпожичка Практична се е облегнала на кутията с хартиени салфетки зад нея: на краката е с тежки кубинки и е облечена в канадка, панталон като на командосите и зелен суичър в тон с него. Както е кръстосала ръце върху гърдите си и е сключила вежди, тя въздиша шумно. По неизвестна за мен причина се е втренчила в стената и явно не смее да ме погледне в очите.

До саксията с петунията под прозореца седи Дамата Дервиш, която е допряла колене до гърдите си. Изпод тюрбана й е изпаднал кичур червеникава коса, който хвърля сянка върху лицето й. След като се взирам по-внимателно, забелязвам, че тя е прихваната с белезници към радиатора.

— Какво става тук? — питам със следа от паника, прокраднала се в гласа ми.

— Тази нощ, докато ти спеше, се събрахме на спешно заседание — обяснява Госпожица Амбициозната Поклонница на Чехов. — Стигнахме до заключението, че е крайно време за смяна на режима. От този миг нататък се преименувам на Милейди Амбициозната Поклонница на Чехов и поемам ръководството на Хора на несъзвучните гласове.

Най-неочаквано Госпожица Циничната Интелектуалка се прокашля.

— Извинявам се, ръководството се поема от нас — поправя се Милейди Амбициозната Поклонница на Чехов. — В смисъл от мен и от Госпожица Циничната Интелектуалка. Осъществихме заедно преврат.

Звучи ми като шега, но всички Палечки са сериозни и напрегнати и аз решавам, че е по-добре да не се смея.

— Като председател на изпълнителния комитет — включва се и Госпожица Циничната Интелектуалка — имам удоволствието да оповестя, че в скоро време ще утвърдим нова Конституция, според която през следващите трийсет и пет години ще бъде невъзможно да ни свалят от власт. След това ще царуват децата ни.

— Ей, това е на светлинни години от демокрацията — възразявам аз.

Но Госпожица Циничната Интелектуалка се преструва, че не ме е чула. Тази нощ е ужасно развълнувана и се опитва да го прикрие, от което притесненията й проличават още повече и тя изглежда така, сякаш се е надрусала с амфетамини.

— Горда съм да съобщя, че първото, което направи правителството ни, бе да укрепи спокойствието и реда — казва тя.

— Не виждам никаква промяна — мърморя аз.

— Сега, след като спокойствието и редът бяха укрепени — продължава Милейди Амбициозната Поклонница на Чехов, — второто, което ще извършим, е да те пратим далеч от този град.

— Какво… Защо… Къде ще ходя? — питам изумена.

— В Америка — ревна Милейди Амбициозната Поклонница на Чехов, доволна от новопридобитата си сила. — Всички заминаваме за Новия свят.

— Добре, момичета, стига вече — отсичам аз. — Няма да ходя никъде, докато не ми обясните на ясен и прост език защо искате да заминавам за Америка.

За миг те замълчават, сякаш не са очаквали такава реакция. Нима наистина вярват, че са армейски генерали и не могат да бъдат разпитвани?

— Става въпрос не за Америка, а за теб. Можеше да е и всяко друго място, например Австралия или Япония — обяснява Милейди Амбициозната Поклонница на Чехов. — Важното в случая е, че трябва да напуснеш незабавно Истанбул.

Госпожица Циничната Интелектуалка премлясква одобрително.

— Ще ходим в Америка, защото по една случайност сме кандидатствали от твое име за стипендия. Честито! Получи я. А сега върви да си стягаш багажа.

Усещам как ми притъмнява, чак сега съм проумяла, че говорят съвсем сериозно.

— Решихме, че трябва да заминеш, за да израснеш като писателка — допълва Госпожица Циничната Интелектуалка. — Ще ти подейства вдъхновяващо да се махнеш за малко оттук. Правим го за твое добро.

— За мое добро — повтарям аз.

И да е доловила презрението в гласа ми, Милейди Амбициозната Поклонница на Чехов явно не е особено притеснена.

— Ще бъда откровена с теб — подхваща тя. — От известно време обмисляме този преврат. Но с неразумното си поведение ти сама ускори нещата.

— За какво неразумно поведение ми говориш? — питам възможно най-спокойно.

— Напоследък не си в отлично състояние на духа — пояснява Милейди Амбициозната Поклонница на Чехов, а гласът й трепери от вълнение. — През всичките тези години се скъсваме от работа само и само ти да преуспееш като белетристка. Никога не сме клинчили, никога не сме се лигавели. Хората сигурно си мислят, че романите направо скачат от конвейера, а не е така. Зад всяка книга се крие къртовски труд. Крият се пот и мъка.

— Добре де — вметвам аз. — Защо повдигате този въпрос точно сега?

Милейди Амбициозната Поклонница на Чехов вдига брадичка и изправя рамене, точно както подобава на военна героиня, в каквато се е превърнала.

— Напразно ли ще отиде целият този труд? Как смееш, без изобщо да ти мигне окото, да слагаш кръст на всички години, когато сме се трудили с пот на челото?

— Чакай малко, не слагам кръст на нищо — възразявам аз. — Откъде го взимаш всичко това?

— От поведението ти, разбира се. От известно време те наблюдавам. Не си мисли, че не съм забелязала!

— Какво си забелязала? — крясвам аз.

Вече не съм спокойна и не се и опитвам да бъда.

— Виждам прекрасно, че обмисляш да раждаш.

— О, боже, това ли било! — ахвам аз.

— Тъй вярно — потвърждава тя. — Питаш се: „Мога ли да стана майка? Каква майка ще излезе от мен? Остарявам. Биологичният ми часовник тиктака“. В главата ти се въртят всички тези вредни мисли. Според мен това не е на добро. Нима си въобразяваш, че не съм забелязала как го гледаше завчера онова бебе?

— Как съм го гледала? — питам подозрително.

— С блеснали очи…

— Какво му е лошото да го гледам така? — мъча се да се защитя, но Милейди Амбициозната Поклонница на Чехов ме прекъсва веднага.

— Има само две причини жена да гледа с блеснали очи бебето на друга жена: а) иска отново да бъде бебе и б) иска да става майка. Опасявам се, че в твоя случай е второто.

Присъединява се и Госпожица Циничната Интелектуалка:

— Очевидно е, че останеш ли тук, ще бъдеш отклонена.

— От какво? — питам невярващо.

— От литературния си път, разбира се! — възкликват в един глас Милейди Амбициозната Поклонница на Чехов и Госпожица Циничната Интелектуалка. — От това да си писателка и интелектуалка… Пътят ти е да пишеш и да четеш.

Изумена съм повече от сплотеността им, отколкото от нещата, които дрънкат. Откога двечките са станали първи приятелки?

Извръщам се към Госпожица Циничната Интелектуалка и успявам някак да се усмихна.

— Мислех, че не си срещу майчинството. Нали каза, че е все едно. Каза, че така и така човек е нещастен.

— Именно — кимва тя. — Сега вече реших, че е по-добре да си нещастна писателка, отколкото нещастна писателка, домакиня, съпруга и майка.

Притъмнява ми. Ами Малката Госпожичка Практична, питам се. Тя както никога мълчи. Забелязва, че я гледам изпитателно, и започва да си играе гузно с ципа на канадката.

— Ти какво ще кажеш за всичко това? — питам я. — Мислех, че си застъпница на либералната демокрация и на свободната пазарна икономика.

— Така е, не съм от привържениците на хунтите — признава тя. — Но съм принудена да я подкрепя и за това има смекчаващи вината обстоятелства.

— Какви смекчаващи вината обстоятелства?

— Е, в началото не си умирах от щастие, че ще правим преврат. После обаче видях ползите. Животът в Щатите е много по-сигурен и подреден. Потребностите ми ще бъдат удовлетворени по-добре. Колко удобно!

— Това се нарича опортюнизъм, а не прагматизъм — напомням аз.

— Излишно е да се разстройваш — вметва Госпожица Циничната Интелектуалка. — Ако отделим време да прочетем теорията на комуникативното действие на Хабермас, ще видим, че всички можем да съществуваме съвместно. Тъй като системната рационалност не се покрива с рационалността на действието, ние като независими Палечки можем да общуваме помежду си чрез комуникационни доводи и да стигнем до взаиморазбирателство.

— Хм, нямам представа за какво говори, но съм напълно съгласна — заявява Малката Госпожичка Практична.

Направо не вярвам на ушите си. Винаги съм смятала, че участничките в Хора на несъзвучните гласове са… хм, несъгласувани, но както личи, военният преврат ги е обединил.

Точно тогава поглеждам Дамата Дервиш, която и досега седи на пода със замислено изражение и изпълнени със загриженост очи. Само тя не е във военна униформа.

— Ами тя? — прошепвам.

Моите мъчителки са притеснени от въпроса. След неловко мълчание Милейди Амбициозната Поклонница на Чехов решава все пак да отговори:

— За съжаление, Дамата Дервиш не одобрява среднощния ни преврат. Колкото и да я убеждавахме, не промени мнението си. Каза, че нямало да се съпротивлява и нямало да ни пречи, но и при никакви обстоятелства нямало да ни подкрепи.

— А защо е с белезници? — интересувам се аз.

— Ами сама си е виновна. Опита се да проведе мирен протест, просна се като някакъв Ганди с тюрбан пред краката ни и не ни остави друг избор, освен да я задържим под стража.

— Сега е политическа затворничка — уточнява Госпожица Циничната Интелектуалка.

Не мога да повярвам на ушите си. Моите Палечки са подивели, а аз не знам как да ги укротя, ако това изобщо е възможно де. Искам да поговоря насаме с Дамата Дервиш, но се налага да изчакам подходящ момент.

Стаята е обгърната с покривало от мълчание: военните сред нас сноват припряно из помещението, закопчаната с белезници пацифистка седи на пода, а аз съм забила поглед в него. Накрая Малката Госпожичка Практична се приближава към мен с плик в ръката.

— Какво е това? — питам я.

— Самолетният ти билет. Заминаваш утре. Дали да не си приготвиш багажа? Направила съм списък с нещата, които трябва да вземеш.

— Толкова скоро? Но къде отивам, каква стипендия съм получила? Не знам нищо.

Отговорът идва от Милейди Амбициозната Поклонница на Чехов:

— На час и половина от Бостън има красив колеж с името „Маунт Холиоук“. Ето къде отиваш. Само за жени е.

Госпожица Циничната Интелектуалка добавя гордо-гордо:

— Получила си стипендия, отпускана на ограничен брой жени художнички, писателки и учени от цял свят. Това е оживено интелектуално средище, ще видиш.

След това вече сън не ме лови. Иде ми, веднага щом започне денят, да отида накрай света, но колко надалеч ли ще избягам от гласовете вътре в мен? Смелостта ми се топи като восък и аз продължавам да седя напрегната, като на тръни, и да наблюдавам изгрева. В слабата светлина сякаш всичко наоколо се изпарява: нощта, имената, местата…

В онзи миг разбирам с всяка клетка на тялото си, че лятото е свършило. Не постепенно и неусетно, а внезапно, с квантов скок.

Може би всички лета са такива. Текат си лениво, без събития и точно когато вече си свикнал с мудния им ритъм, свършват изневиделица и те оставят напълно неподготвен за студената есен.

Единственото, което знам, е, че е започнал нов сезон.