Черно мляко

Спокойствие след бурята

Един слънчев августовски ден, когато сливите в градината вече бяха узрели до съвършено лилаво, Еюп се уволни от казармата и се прибра по-слаб и мургав. Дълго не каза нищо, само се усмихваше. После го чух да говори с много любов в банята на шишенцата с шампоан, на парфюмите и кремовете.

— Не каза на жена си и едно „здрасти“, а сега си говориш с крема за бръснене, а? — попитах го аз.

Той се засмя.

— В казармата ти липсва и най-дребният житейски лукс и се научаваш да си признателен за онова, което ти се намира подръка.

— Може би и депресията ни учи на същото — отвърнах аз. — Вече знам как да гледам наоколо с нови, признателни очи.

— Извинявай, че не можах да бъда с теб — прошепна Еюп и ме притегли до себе си. После добави замислено: — Можехме да се справим и по-добре.

— В смисъл?

— Защо, докато изживяваше всички тези сътресения, не поискахме помощ от семействата и приятелите си? Защо не намерихме детегледачка, която да ти помага? Опитваше се да се справяш с всичко сама. Защо?

Аз кимнах.

— Мислех, че е по силите ми. Представях си, че ще слагам бебето да спи, ще го храня здравословно и ще си пиша романите. И през ум не ми минаваше, че няма да се справя сама. Това беше моята сила и в същото време моята слабост.

— От тук нататък ще го правим заедно — каза нежно Еюп.

— Добре — възкликнах аз. — Ще се грижиш ли за бебето, докато пиша?

Той не отговори веднага, в очите му се мярна паника.

— Хайде да започнем да търсим детегледачка.

Така и направихме. За десет дни открихме бавачка от Азербайджан — не жена, а цяла канара: огромни гърди, зъби със златни коронки, силен глас и гръмък смях. Изумително съчетание между Мери Попинс, Ксена — кралицата на воините, и Импедимента, едрата властна съпруга на главатаря Виталстатистикс и първа дама на селото на Астерикс в Галия. Жена, която можеше да изрича най-сладките думи на турски и да говори като навита на руски и според която най-големият проблем на Сталин бил, че като малък не е имал добра бавачка. Тя ни научи на основното за бебетата: как да ги накараш да се оригват, как да ги люлееш, докато заспят, как да ги храниш и пак да ти остава и лично време. Помогна ни много. Всички си помагахме един на друг.

Същия месец имаше годишнина на литературната притурка на един либерален вестник. Когато отидох на празненството, заварих цяла тълпа писатели, поети, критици, местни и чужди репортери, фотографи и учени — пиеха вино в мукавени чаши, замезваха с кубчета сирене и разговаряха шумно. Както на повечето светски събития в Истанбул, във въздуха на лениви спирали се носеше гъстият сив дим от множеството запалени цигари, пури и лули. Ние обаче бяхме на терасата, въздухът отвъд и над нас беше чист, а небето — наситено, морскосиньо.

Именно там, след толкова време, срещнах госпожа Адалет Агаоглу. При вида ми тя се усмихна.

— Помните ли разговора ни от онзи път? — попита ме.

— То оставаше да не го помня! — възкликнах аз.

— Според мен направихте хубаво, че накрая все пак станахте майка — рече жената, както ме държеше за ръка и ме гледаше в очите.

Стиснах леко дланта й и отвърнах смирено:

— А аз уважавам решението ви да не ставате майка, за да се посветите изцяло на писането.

В крайна сметка дори бегъл поглед към живота на писателките — на Изток и на Запад, от миналото и настоящето — показва пределно ясно, че всеки случай е различен. Не съществува приложима към всички формула за майчинството и писането. Поемеш ли на пътешествие из литературата, има много пътища и всички те водят към едно място, всички са еднакво ценни. Точно както всеки писател се учи да разработва свой си, неповторим стил, но е и вдъхновяван и от книгите на други, като жени, като хора ние също разработваме свои си лични отговори на общо значими въпроси и потребности, насърчавани от смелостта на другите.

По-късно, докато гледах как госпожа Агаоглу си тръгва от празненството и вечерта върви към края си, си дадох сметка, че колелото на живота е описало пълен кръг.

Властта на Палечките в ръцете на самите Палечки

Стискам здраво в скута си ковчежето с ключалката и на ухо. Не се чува нищо. Ни звук. Ни гък. Сърцето ми бие като обезумяло. Дали те са добре? Толкова ми е домъчняло за тях, че чак се просълзявам.

Дърпам насам-натам ключалката и след малко тя щраква и се отваря.

— Излезте, моля — подканям.

Цяла минута не се помръдва нищо. После Палечките започват да се появяват една по една: затулили са очите си, внезапно заслепени от светлината, уморени, но иначе в добра форма.

— Най-после свобода! — възкликва Мама Сутляш. — Не мога да си помръдна гърба. Какво ужасно изживяване! Там вътре нямаше хладилник, нямаше микровълнова печка, нямаше електрическа тенджера за ориз. Месеци наред не можех да си сваря и един чай!

След това изскача главата на Госпожица Циничната Интелектуалка. Тя прихваща полите на хипарската си рокля и излиза с високомерно изражение върху мъничкото личице.

— Не говори от името на всички. Почти сигурна съм, че екзистенциалното изтезание, което вече загърбихме, ще породи в мен творчески пробив. Гръцките философи смятат, че тъгата не е непременно отрицателно чувство. Според Платон например тя е в състояние да подобри качеството на артистичните творения…

— О, я стига — мърмори Милейди Амбициозната Поклонница на Чехов. Уж е мъничка, а се покатерва върху ковчежето и успява да седне на капака, а после си оправя косата. — Направо не мога да повярвам — да изгубим толкова много ценно време в тази тъмница. Джинът буквално ни открадна осем месеца от живота! О, колко неща можехме да постигнем за това време!

— Хм, онова чудовище махна ли се? — пита Малката Госпожичка Практична, след като излиза от ковчежето и се оглежда.

— Да, няма страшно. Отиде си — успокоявам я аз.

Малката Госпожичка Практична се усмихва и в дълбините на очите й се мярва нещо от някогашната й дяволитост.

— Я чакай малко! Какво направи най-напред, дотича да ни пуснеш на свобода ли?

— Да — потвърждавам аз. — Беше ми домъчняло много за вас.

— И за мен ли, скъпа? — пита Незабравка Бовари и ми праща с малинови устни въздушна целувка. — Дори за мен?

— За теб също — казвам. — Тук няма „дори“. Беше ми мъчно еднакво за всички вас.

— Как така еднакво? — учудва се Незабравка Бовари. — Никога не си се отнасяла еднакво към нас.

— Права си. Беше грешка и се извинявам на всички. Оттук нататък няма да критикувам никоя, всички ще имате правото да изказвате мнението си. Сега вече сме демокрация.

— Най-сетне — усмихва се искрено Дамата Дервиш. — Ето за какво мечтая още от самото начало. Страхотно!

Давам си сметка, че за пръв път в живота си ги възприемам като Едно, като неразделни части от цялото. Когато една от тях мръзне навън в студа, треперят всички. Когато една е наранена, на всички им тече кръв. Когато една е щастлива и удовлетворена, всички имат полза от блаженството й.

Когато в онази далечна нощ Милейди Амбициозната Поклонница на Чехов и Госпожица Циничната Интелектуалка организираха преврат, причината бе, че исках да потисна майчинската си страна. Не бях готова да се срещна с Мама Сутляш. И дадох онзи обет при Дървото с мозъка, защото не бях в мир с тялото си. Не бях отворена за Незабравка Бовари. Абсолютната монархия на Мама Сутляш по време на бременността беше породена от убеждението ми, че собствените ми вътрешни гласове са несъвместими с майчинството. На всяка крачка слагах някоя от Палечките на пиедестал — за сметка на другите.

Аз се състоя от всички тях — ведно с недостатъците и достойнствата им, с плюсовете и минусите, книгата, която съм аз, е съставена от техните истории.

Елен Сиксу, есеистка, литературна критичка, писателка, учен, един от най-оригиналните и критични гласове на нашето време, казва, че текстът й е написан с бяло и черно, с мляко и нощ. Според нея извън царството на естетиката и поетиката не съществува патриархат. Сиксу прави разбор на фройдисткия подход, разглеждащ жената като „липса“, което тя заменя с „жената като излишък“. Описва литературните творби на жените с метафори като „раждане“ и „кърмене“ и с препратки към женското тяло. „Важно е да се даде определение на практиката на женското писане и тази важност ще се запази, защото самата практика няма да бъде вместена никога в една или друга теория, няма да бъде затворена под похлупак или закодирана, което не значи, че тя не съществува.“

Според Сиксу майчинството е изживяване, което носи удовлетворение, най-силната връзка между двама души. Макар и тя да разграничава културата от биологията, биологията не е несъществена за нея. Женската биология я вдъхновява за образите в произведенията й: „Аз преливам! Гърдите ми текат. Мляко. Мастило. Време за кърмене…“. Сиксу е учен, който и критикува писателките, и ги подкрепя. Смята, че вместо „да подкопават патриархата отвътре, много от тях са предпочели да пишат като мъже и да повтарят същите кодове и стереотипи“. Отстоява нов начин на писане, който има за основа либидната пестеливост на женското начало, ecriture feminine39, което се отнася критично към логоцентризма и фалоцентризма и борави извън и под тези терени, точно като подземни тунели, прокопани от къртици.

Няма обществена промяна без езикова промяна. Жените трябва да нарушат мълчанието си. Те трябва да пишат. „Би трябвало да пишем така, както мечтаем“, казва Елен Сиксу.

Сред любимите ми писателки е Урсула ле Гуин. Когато я питат каква е щяла да бъде, ако не е станала писателка, тя отговаря: „мъртва“. От деня, когато започва да пише едва петгодишна, досега тя никога не е забавяла темпото. Винаги плодовита и съзидателна в различни жанрове, Ле Гуин твърди, че никога не й е било лесно да пише. „Много е трудно да се опитваш час след час, ден след ден може би в продължение на двайсет години да си отговорна за това децата да са добре и книгите ти да са отлични, такова нещо предполага безкрайно изразходване на сили и невъзможно претегляне на приоритети, които се оспорват един друг.“ Тя казва, че въпреки трудностите ръката, която люлее люлката, пише и книгата.

След като редя върху писалището си Палечките, ги прегръщам и шестте. Те се заливат от смях и също ме прегръщат.

Една до друга стоят Госпожица Циничната Интелектуалка, Милейди Амбициозната Поклонница на Чехов, Малката Госпожичка Практична, Мама Сутляш, Дамата Дервиш, Незабравка Бовари и гласове, които още не познавам. Никоя не се опитва да подчинява другите, никоя не е диктаторка. Никоя не носи корона или нашивки. Вече.

Не че са на едно мнение по всички въпроси. Но сега вече не само говорят, но и слушат и усвояват изкуството на мирното съвместно съществуване. Сега вече знаят, че за да живеят свободно, в равноправие, имат нужда една от друга, и че ако и един-единствен глас е поробен, никоя не може да бъде свободна. Заедно се учим как да живеем, да пишем и да обичаме истински просто като бъдем такива, каквито сме. Понякога го постигаме красиво, с лекота, друг път се проваляме с гръм и трясък. В такива мигове си спомняме хармонията и благодатта и опитваме отново.

Ето как, общо взето, вървя през живота: пристъпвам напред, продължавам нататък, падам, изправям се, пак тръгвам, препъвам се и за кой ли път се просвам по лице, ставам и отново крача и крача…