Черно мляко

Дневник на бременността

Пета седмица

Днес на престола се качи Мама Сутляш. Разхожда се с корона на главата, носи в ръката си скиптър с размерите на кибритена клечка. За да изглежда по-висока, напоследък носи високи токове. Ако трябва да се придвижи от едно на друго място, я пренасям на носилка, с каквито носят големците от Изтока. Скромната румена жена, с която се запознах в самолета, е изчезнала. На нейно място се е появила тиранка.

Първото, което прави Нейно Величество царицата, е да въведе нова конституция. Член първи гласи: „Майчинството е свещено и почтено и трябва да се зачита като такова“. Неоспоримо, недосегаемо, неподлежащо на промяна.

Днес и най-безобидните нападки към брака и майчинството ще бъдат наказвани от закона. Книгите на Симон дьо Бовоар бяха иззети и изгорени на огромна клада. Силвия Плат, Дороти Паркър, Анаис Нин, Зелда Фицджералд и Севги Сойсал са строго забранени. Сега, по време на бременността, ми е разрешено да чета само една от тях.

Мама Сутляш ми позволява да държа подръка само една книга.

— Чети „Малки жени“. Те ще ти напомнят колко важни са семейните връзки и така ще те подготвят за майчинството — заявява тя.

— Но аз чета отдавна тази книга — недоволствам аз.

— В такъв случай просто иди и я разлисти още веднъж.

Разбирам, че за Мама Сутляш е все едно дали ще четеш книга, или ще плетеш пуловер. Точно както можеш отново и отново да плетеш една плетка или години наред да готвиш една рецепта, можеш да се задоволиш и само с няколко книги върху лавицата и да си ги препрочиташ.

Шеста седмица

Тази седмица научих, че не е задължително сутрешното гадене да бъде сутрин. Можеш да го получиш по всяко време.

— Мамо Сутляш, през цялото време се чувствам уморена и ми се спи, сякаш мъкна чувал с камъни — оплаквам се аз. — Как ще издържа?

Тя удря със скиптъра по земята толкова шумно и силно, че подът под краката ми се разтреперва.

— Ще издържиш, както са издържали майките, бабите и прабабите ни. Ами селянките, които раждат направо по нивите, след като цял ден са превивали гръб? Те разрязват пъпната връв с каквото имат подръка и без изобщо да роптаят, отново се запретват да прибират реколтата.

Приличам ли на селянка героиня? Дори не мога да различа ечемик от елда, но не дръзвам да го напомня на Мама Сутляш.

— Пак бъди благодарна, че не си се родила слоница — заявява Мама Царицата. — Ако беше слоница, щеше да си бременна двайсет и два месеца! Бъди признателна, че си се родила под щастлива звезда.

Тъжна, че не съм селянка, но щастлива, че не съм слоница — така мога да обобщя настроението си тази седмица.

Осма седмица

Не проявявам интерес към храната, интересуват ме само закуските. И тъй като повечето закуски са натъпкани с калории, се притеснявам, че накрая ще стана като дебеланата от парахода.

За да си набавя по-здравословни закуски, отивам на пазар и купувам: нискомаслени бисквити, нискомаслени гевречета, нискомаслено прясно мляко, нискомаслено кисело мляко, нискомаслено сирене и оризови крекери без сол. След като се прибирам, Мама Сутляш скача от престола си и оглежда една по една покупките в пазарския плик.

— Това пък какво е?

— Нищо, разни неща, които да хапвам от време на време — обяснявам аз.

Тя изстрелва като с катапулт плика през прозореца.

— Ужас! Как не те е срам! Никаква сол, никаква захар, нискомаслено, обезмаслено. Какво е това? Това тук да не е клиника за отслабване? Кой ти мъти главата, Незабравка Бовари ли? Само да си посмяла да я слушаш тази никаквица!

Озадачена и обидена, се замислям какво да й отговоря, ако изобщо й отговоря.

— За теб само едно има значение — да ядеш каквото е полезно за детето — заявява в заключение Мама Сутляш. — Чудо голямо, ако напълнееш и от четирийсети станеш четирийсет и осми размер, кого го е грижа?

Бузите ми пламват виновно. Дали не е права? Дали за мен външният ми вид не е по-важен от здравето на детето? Научавам от Нейно Величество царицата една съществена човешка истина, че литературният псевдоним на майчинството е „вина“.

Колкото да се отърва от тази вина, излапвам огромна кутия бисквити с лешници. А дори не обичам лешници.

Дванайсета седмица

Кристиан Аманпур взима по телевизията интервю от сираците на починали от СПИН в Африка. Екипът на Си Ен Ен се е разположил в барака и е подредил камерите по застлания със слама под. Природата там е сурова, не прощава. Стиснала кърпа в ръката си, гледам и плача.

Напоследък се разплаквам от какво ли не. На електрическия стълб зад ъгъла са окачени чифт обувки, избелели сини кецове „Конвърс“ и всеки път, когато минавам покрай тях, усещам как в мен се надига скръб. Питам се на кого ли са гуменките. Как са се озовали там, горе? И в дъжд, и в пек са на стълба — сам-сами, толкова беззащитни.

Де да бяха само кецовете! Към тях се добавят хлапетиите, които се бият на детската площадка, двете улични котки, спречкали се за парче месо в кофите за боклук, кльощавият уличен търговец кюрд, който продава кебап с червиви кестени, съседката, която тупа през прозореца килима си и сипе прах върху минувачите, топящите се айсберги на Антарктика, замърсяването на атмосферата, безпътицата в Палестина, смачканата филия хляб на земята. Всичко е толкова потискащо. Светът се разпада в пръстите ми като пясъчник от вятъра и дните ми са обагрени с тъга.

По вечерните новини дават куче, мъничък териер с кафяви уши и бяло телце. На врата му е завързана огромна джуфка. Кученцето е на пенсионирана учителка по химия. Учителката свири на пиано, а палето седи в краката й и вие под негов съпровод. Гледам сцената и се просълзявам.

— Защо плачеш пак? — пита Еюп, чието пословично търпение е на път да се изчерпи.

— Клетото кученце — хлипам аз.

— Какво му е клетото на кученцето? Вероятно го хранят по-добре от хиляди деца, които всяка вечер си лягат гладни.

— Всяка вечер хиляди деца си лягат гладни — повтарям и, аха, да ревна.

— О, боже, защо ли си отворих устата — казва тихо Еюп.

Той не ме разбира. Как да го накарам да проумее, че ми е мъчно за кученцето? Мъчно ми е за всички териери с джуфки на врата. Мъчно ми е, защото все ламтим за лустрото на славата, мъчно ми е, задето не можем да преглътнем, че някой ден ще умрем, мъчно ми е, защото са ни прогонили от Райската градина — усещам тежест в гърдите си само защото съм най-обикновен човек. Не мога да дишам.

Шестнайсета седмица

Мама Сутляш ми връчва кутийка с компактдискове.

— Вземи ги и чуй всеки поне по три пъти — заповядва ми тя.

Поглеждам кутийката и мърморя:

— Но аз всъщност не обичам опера.

— Не са за теб, за бебето са — оповестява Мама Сутляш и пуска до дупка плейъра.

След миг в стаята, а и в целия квартал екват „Ловци на бисери“ на Жорж Бизе.

Жената отсреща, която си тупа килима, надзърта от прозореца и се оглежда наляво-надясно, за да види откъде идва плътният мъжки глас. Изведнъж лицето й се сгърчва от ужас: тя е разбрала, че музиката гърми от нашето жилище. След като присвива тъмни пронизващи очи, се взира през прозореца ни в разтрепераната ми душа.

— Би ли намалила звука? — моля аз Нейно Величество.

— Защо? Бебето получава първа представа от културата — и учи френски. Не знаеш ли, че докато са в утробата, децата чуват звуците?

Тя слага друг диск. Долитат звуците на дъжд, който барабани по покрив, после блеене на кози и подрънкване на хлопатари в далечината.

Смаяна, питам:

— Това пък какво е?

— Ведрите звуци на Майката Природа — обяснява Мама Сутляш. — Записани са специално за бременни. Действат им успокояващо. Отлично средство, ако не можеш да заспиш, не ти трябват никакви лекарства.

— Нямам проблеми със заспиването, всъщност спя много — отвръщам, като се опитвам да я вразумя и да не избухна. За бебето не знам, но мен тези звуци вече ме вбесяват. — Мен ако питаш, птиците, които чуруликат под дъжда в Австралия, могат като нищо да ти докарат безсъние.

— Тогава какво ти се слуша? — пита Мама Сутляш.

— Пънк, постпънк, индъстриъл метъл. Ето каква музика слушах през цялото време, докато пишех романите си. Няма да ми дойде зле малко Pearl Jam, Chumbawamba, Bad Religion…

— И дума да не става — отсича свъсена тя. — Забрави ги тези просташки звуци. Сега не правиш роман. Правиш бебе.

И така цяла седмица в „Кузгунджук“ един от най-тихите и стари квартали на Истанбул, кънтят мучене на крави, квакане на гъски, бухане на бухали и френски арии.

Осемнайсета седмица

Вече не плача толкова много, затова пък всичко ми мирише странно. Като ловджийска хрътка, пусната в гората, прекарвам деня с издути ноздри и търся откъде ми мирише на щипка джинджифил, сложена в огромна тенджера зеленчукова супа, на водорасли, въпреки че съм на километри от морето, на саламура върху щанд в магазин на пет пресечки от нас. Разхождам се като Жан-Батист Грьонуй от „Парфюмът“ на Патрик Зюскинд.

Сред всички миризми има една, от която ми се повдига, и аз побягвам в обратната посока: кокосов орех.

Кой да предположи, че Истанбул мирише на кокосови орехи! Да си рече човек, че градът е вдигнат на тропически остров. Кокосовите орехи и лепкавата им миризма са буквално навсякъде: ароматизаторите по огледалата за обратно виждане в такситата, течният сапун по обществените тоалетни, белите стърготинки, с които са поръсени отгоре тортите, свещите по кафенета и ресторанти, бисквитите от промоциите в супермаркетите. Кога турският народ е обикнал толкова кокосовите орехи?

Истанбул е голям кокосов орех, разрязан на две. Едната половина е азиатската част, другата — европейската. Няма къде да се скрия.

Двайсета седмица

Разбрахме какво е детето. Момиче.

Аз съм щастлива. Еюп също. Мама Сутляш е на седмото небе.

— Много по-лесно е да обличаш невръстни момиченца, освен това е и доста по-забавно — заявява тя с блеснали очи.

Обличаме новородените момиченца в бледорозово, тъмнорозово и цикламено, а новородените момченца — в тъмносиньо, кафяво и морскосиньо. На малките момиченца им купуваме кукли Барби и чаени сервизчета, на момченцата — автомати „Калашников“ и камиончета. Питам се дали мога да възпитам дъщеря си различно.

— Какъв е смисълът да си блъскаш главата върху такива безполезни неща? — пита Мама Сутляш, след като споделям с нея какво си мисля. — Дори да обличаш дъщеря си в сапфирено и изумрудено, веднага щом тръгне на училище, тя ще се пристрасти към розовото. Ще поиска да се облича като приятелките и любимите си героини. Барби има розова къща, Дора Изследователката е по розови панталонки, Котенцето Кити също е розово. Защо се опитваш да вървиш срещу течението?

Същата нощ насън плувам в река, розова като захарен памук. Никога не сънувам цветни сънища — най-малкото не помня да съм сънувала. Вълнувам се, че ми се е присънил такъв, пък бил той и розов.

Двайсет и първа седмица

Отивам тайно да се видя с Госпожица Циничната Интелектуалка. Както винаги, я откривам в град, който като Ню Йорк прелива от идеи, зад богато украсена желязна врата, със стени, все така облепени с плакати на Че Гевара и Марлон Брандо. Пак е облечена в набрана хипарска рокля. Окачила е на врата си гердан от големи сини и лилави топчета.

— Красив е — казвам аз.

— Харесва ли ти? Изработен е от селяните, които живеят край Мачу Пикчу. Купих го, за да подкрепя местните хора против неумолимия глобален капитализъм.

Усмихвам се неволно. Беше ми домъчняло за Госпожица Циничната Интелектуалка, единствена тя от Палечките може да ти говори за най-обикновен гердан и после внезапно да се прехвърли на анализа на корпоративната глобализация.

— Е, как върви бременността? — пита тя.

— Добре, видях бебето на ултразвук. Прекрасно чувство.

— Хмм — отвръща Госпожица Циничната Интелектуалка.

— Но се чувствам малко куха. Не правя друго, освен да спя, да плача, да ям и да усещам миризмата на кокосов орех. — Гласът ми потреперва леко. — Истината е, че съм закопняла за задълбочените ни разговори.

Госпожица Циничната Интелектуалка си поглежда краката, сякаш именно те са виновни за положението.

— Преди ние с теб говорехме за романи, филми, изложби и политическа философия. Ти плюеше всичко, злословеше срещу всички, критикуваше културната хегемония… Загубих връзката с книгите. Освен с „Малки жени“ де.

Госпожица Циничната Интелектуалка пали цигара, но вижда лицето ми и веднага я гаси. Спомнила си е, че съм отказала цигарите.

— Наистина ли ти липсвах? — пита ме.

— И още как!

— Ти на мен също. Четяхме с часове и одумвахме другите писатели. Беше забавно. Вече нямаме възможност да го правим. — Тя претегля нещо наум и после ни в клин, ни в ръкав ми намигва. — Ела да почетем Севги Сойсал.

— Но аз не мога. Тя е в списъка на забранените писатели — отвръщам несигурно.

От гняв Госпожица Циничната Интелектуалка пламва до лилаво.

— Я стига — ревна. — Тази Мама съвсем се оля. Никой не може да забрани книга.

Съгласявам се.

Госпожица Циничната Интелектуалка отваря напосоки една страница и започва да чете, а аз слушам гласа й, напевен като приспивна песен.

Леля Роза вярваше, че все ще дойде ден, когато ябълката ще бъде ябълка, а бащата — баща, когато войната ще бъде война, а истината — истина, когато любовта ще бъде любов, и писне ли ти, наистина ти е писнало, когато бунтът ще си бъде бунт, а тишината — тишина, когато несправедливостта ще бъде несправедливост, редът — ред, а бракът — брак.

Двайсет и втора седмица

И аз не знам откъде Нейно Величество царицата е разбрала, че съм ходила при Госпожица Циничната Интелектуалка, но е разбрала отнякъде. Притеснявам се, че ще ми вдигне скандал, тя обаче не го прави.

— Значи ти е липсвало да четеш книги — въздиша Мама Сутляш, сякаш при самата мисъл се уморява.

После вади от палтото си пакет.

— Какво е това? — питам я.

— Купих ти подарък — отвръща тя. — Реших, че сигурно ще му се зарадваш.

След като отварям пакета, отвътре изпада книга: „Моето бебе и аз“. Както личи, Мама Сутляш вече я е чела. Някои изречения са подчертани, някои глави са отбелязани със звездичка: „Как да подготвите бебешката стая“, „Страхотни рецепти за пюрета“. Благодаря й и оставям книгата. Някой път ще я прочета.

На Мама Сутляш не й убягва, че не съм особено въодушевена.

— Добре де — съгласява се тя. — Може би се поувлякох, когато забраних книгите ти и изгорих всички химикалки и хартия в къщата.

Аз мълча.

— Ти си човек, свикнал да се изразява с писане. Затова ще ти предложа нещо. Защо не напишеш писмо на бебето си?

Усмихната, кимвам. Това е най-добрият съвет, който някога съм получавала от Нейно Величество.

Двайсет и пета седмица

Двайсет и осма седмица

Мама Сутляш настоява да съм ходела на йога за бременни. Трябвало да усвоя някои техники на дишане.

— Не се притеснявай, мога да си дишам много добре — заявявам аз.

Но тя си знае своето. Иска да родя естествено и здравословно, както според нея са раждали в миналото нашите прапрабаби. Не й напомням, че прародителките ни едва ли са се занимавали преди раждане с йога.

Двайсет и девета седмица

На курса по йога има десет жени. На девет от тях коремът им стига чак до носа. Или терминът им е близо, или от занятията се издуваш като балон, напълнен с горещ въздух. Докато ни учи как да дишаме, инструкторката може би ни помпа с топъл въздух.

В помещението не е бременна само тя — атлетична весела бразилка с дълга къдрава кестенява коса. Посреща ме с перленобяла усмивка и ме представя на групата.

— Нека кажем на Елиф и детенцето й „добре дошли“ в нашия кръг на любовта — казва инструкторката и след като затваря очи, се понася нанякъде.

— Здравейте — поздравявам всички в групата, но и те са със затворени очи.

— Нека първо прочистим чакрите си. И да подсилим личната си енергия. След това ще упражняваме техниката за дишане Пранаяма. Ще усетим как енергията се издига по Сушумна към главата ни и после се съединява със Сахасрара.

Въпреки че нямам представа какво се очаква да правим, повтарям движенията на останалите: сядам с кръстосани крака на пода, затварям очи и се опитвам да се съсредоточа върху този нов език.

— А сега да усетим аурата, обвила като топла ръкавица тялото ни — казва преподавателката. — Чувствате ли колко е нежна, почти копринена?

За мое изумление наистина усещам нещо, ново присъствие — с тази малка подробност, че то не обвива нежно тялото ми, а ме ръга грубо по рамото.

— Хайде всички да кажем на тази наша нежна енергия: „Радвам се да се запознаем!“ — продължава инструкторката.

— Радвам се да се запознаем — пелтеча аз.

— Аз също — еква веднага отговорът и от изненада аз направо подскачам.

Гласът ми е странно познат. Обзета от подозрения, отварям очи и виждам, че Милейди Амбициозната Поклонница на Чехов стои на рамото ми и ме гледа вторачено.

— Какво търсиш тук? — шушукам ядосано.

— А, нищо. Не сме си говорили отдавна и ми стана любопитно какво правиш с живота си.

— Е, ето ме.

— Явно разполагаш с много време, щом се занимаваш с такива глупости — продължава тя. — Последния път, когато те оставих, пишеше романи. Я се погледни сега!

Не знам какво да отговоря, затова чакам следващото изречение.

— Ставай, сега би трябвало да пишеш белетристика. Разкази, идеи, сюжети, светът на въображението… Всички те те чакат. А ти си седнала тук да отваряш чакри и да мърмориш индийски думи, които дори не можеш да произнесеш! О, жалко, че не ме послуша, когато те посъветвах да си вържеш тръбите.

През това време инструкторката обяснява усърдно:

— На санскрит йога означава „да обединя“. Нашата цел е да постигнем единство на тяло, ум и душа.

Милейди Амбициозната Поклонница на Чехов сумти:

— Ами единството на Палечките? Страдаме ужасно при тази монархия, най-ужасната досега.

— О, я стига — казвам аз. — Военният ви режим беше още по-страшен.

— А сега ще навлезем в царството вътре в нас, където ще медитираме под ударите на сърцето си — допълва инструкторката. — Така ще се слеем с вселената.

— Тръгвам си — отсича Милейди Амбициозната Поклонница на Чехов. — Пък ти стой тук и се сливай с каквото си искаш за двеста и петдесет лири на час.

Без да обръща внимание на опитите ми да кажа нещо, тя скача върху перваза на прозореца, козирува и си тръгва. Аз затварям очи и седя, без да се помръдвам, но полза никаква. Вече не мога да се оставя във властта на йогата. Милейди Амбициозната Поклонница на Чехов може би е права. Не мога да се слея дори с Палечките вътре в мен, камо ли пък с вселената.

Трийсет и втора седмица

Ходя заедно с Мама Сутляш на пазар и прекарвам доста часове в магазините за бебешки стоки. Не съм и подозирала, че има цяла модна индустрия за бебета с колекции красиво облекло. То е толкова прелестно и толкова скъпо, особено след като си спомниш, че всяка от дизайнерските дрешки ще бъде носена най-много няколко седмици, да не говорим пък, че детето ви постоянно ще повръща, ще се лигави по нея и ще се напишква.

Питам се колко от тези бебешки стоки наистина са ни нужни. Пластмасови патета, които писукат във ваната, одеялца от екологично чиста мериносова вълна, екологично чисти хавлийки за лятото, екологично чисти хавлийки за зимата, специални звънчета за детски колички, нетоксични четки, с които да миеш патетата за вана, дъсчици с вид на динозавърчета, с които да подпираш вратата и тя да не се блъска и затваря, светещи в тъмното стикери във формата на планети и звезди за тавана на детската стая…

Всички тези безбройни дрънкулки привличат като магнит Мама Сутляш. Стиснала кредитната ми карта в ръка, тя обикаля от магазин на магазин, решена да изхарчи за красиви розови бебешки нещица всичките ми пари до последната лира. Толкова се е залисала в истерията си да пазарува, че ми иде да избягам. Но къде? Може ли една бременна да се скрие от майчинската си страна?

Трийсет и четвърта седмица

Тази седмица научавам колко важен е за бъдещата майка въпросът дали детето й ще бъде умно. Нейно Величество направо е луднала. Хапове с Омега-3, дражета рибено масло и някаква течност, която вони ужасно… Тя ме тъпче с всичко това, убедена, че ако гълтам достатъчно такива неща, детето ще се роди с висок коефициент на интелигентност.

— Най-полезен е черният хайвер — оповестява тя. — Ако бременната яде по две супени лъжици на ден, нищо чудно да роди и гений.

— По тази логика всички на Каспийско море трябва да са страшно умни — напомням аз.

Мама Сутляш подминава хапливата ми забележка, като маха с ръка, все едно гони досадна муха.

— Прави каквото ти казвам — заповядва ми.

Не я разбирам тази обсебеност с коефициента на интелигентност. И то не само при Мама Сутляш. По чакалните пред лекарските кабинети, по телевизията, в блогове и електронни страници, по вестниците, навсякъде и през цялото време бременните търсят начини да повишат коефициента на интелигентност на децата си.

— Да предположим за миг, че тази теория за черния хайвер е вярна — престрашавам се да вметна аз.

— Добре — съгласява се Мама Сутляш.

— Да кажем и че майките в Турция са създали това „свръхумно дете“. И после какво? То се ражда и когато порасне достатъчно, за да проходи и да проговори, се изяснява, че е свръхталантливо. Че има дарба за музикант, художник, скулптор или математик. Обича да чете и още на пет годинки направо поглъща класиката.

— Накъде биеш? — усъмнява се Мама Сутляш.

— Въпросът ми е какво ще стане с тези захранени с хайвер бебета в среда, където никой не е възнаграден за това, че се различава от другите и има необичайни дарби. Какъв е смисълът да си мечтаеш за умно бебе, а да не можеш да признаем творческите заложби на едно дете?

Мама Сутляш удря яростно със скиптъра.

— Стига! Знам откъде идват целият този хленч и вой — заявява тя. — Напоследък разговаряш с Госпожица Циничната Интелектуалка, нали? Срещаш се с нея зад гърба ми, а?

Изчервявам се като домат, млъквам и не казвам нищо повече.

Трийсет и шеста седмица

Вярно е. Продължавам да навещавам тайно Госпожица Циничната Интелектуалка. Дръпваме пердетата, заключваме и си говорим за книги, точно както в доброто старо време. Както приляга на истински интелектуалки, одумваме всички останали и клюкарим за тях, вирим си носовете, чувстваме се като най-ярките крушки по кристалния полилей на обществото. Превивам се от смях, когато Госпожица Циничната Интелектуалка се намята с чаршаф и вместо скиптър грабва шушулка зелен боб — ненадмината имитаторка е.

Веднъж ми казва най-неочаквано:

— Запитвала ли си се някога защо, когато се обръщат към невръстните си деца, майките употребяват местоимението „ние“?

— В смисъл?

— Помисли само. Говорят много странно. „Изцапахме ли се?“ казват. „Жадни ли сме?“ „В гащите ли се напишкахме?“

Извивам врат и слушам внимателно.

— Ако детето падне, майката подхваща: „О, миличкото ми то, паднахме ли? Няма страшно, не боли!“. Откъде знае дали боли, или не боли? Нали е паднала не тя, а детето?

— Да, права си — заявявам.

— Детето има свое си тяло, различно от тялото на майката, и затова онтологично е друг човек. Доста майки просто не го приемат.

— Много вярно — съгласявам се аз.

Гласът й изведнъж омеква.

— Просто бъди такава, каквато си — подканя тя. — Не позволявай Мама Сутляш да те превърне в една от майките снежни топки.

— Какво ще рече „майки снежни топки“?

— Това са полуистеричките, които говорят пискливо като жаба играчка на децата си дори когато те вече не са бебета. И искат да ги кърмят, докато те влязат в университета. Покрай майчинството са превъртели. Живеят във вакуум. Целият свят за тях е снежна топка. Отвътре е пъстър и прекрасен, дума да няма, но заради прекалената опека му липсва въздух. Не ставай като…

Госпожица Циничната Интелектуалка не се доизказва.

— Кой? Аз ли? Никога! — отсичам самоуверено.

— Вододелът между майчинство и фашизъм е много тънък — заявява тя.

— Вярвай ми — отвръщам аз. — Няма да карам детето си да яде насила. Ако не му се яде, няма да яде. Още от самото начало ще му давам простор на действие и свобода. Ще видиш каква демократична майка ще бъда.

— Чудесно — възкликва Госпожица Циничната Интелектуалка. — Много съм доволна от голямото си Аз!

Трийсет и осма седмица

Тази седмица научих, че тялото на бременната принадлежи не на нея, а на всички жени.

Завчера, докато бях на пазар, една възрастна дама, която не бях виждала никога през живота си, дойде при мен и провери какво има в количката.

— О, купувате патладжани — възкликна тя с лице, върху което се беше изписал състрадателен ужас.

— Да — отвърнах предпазливо.

— Но в тях има никотин — допълни жената и се извърна към продавача, сякаш не друг, а той е виновен за невероятната грешка. — Бива ли такова нещо, да й давате патладжани! Вземете си ги обратно.

Момчето кимна, явно сметна жената за достатъчно авторитетна. Без да ме пита, извади от количката ми патладжаните.

— Заменете ги с броколи — нареди възрастната дама.

И този път продавачът я послуша.

— И малко спанак. Много е полезен. Да не забравяме и чушките! Каквото и да готвите, винаги добавяйте зелени чушки.

В количката ми се появиха пакет спанак и четвъртинка зелени чушки.

— Приключихте ли с пазаруването ми? Може ли вече да си тръгвам? — попитах аз.

И двамата ми се усмихнаха.

Същото се случва и когато отивам в съседния плувен басейн. Всички жени изпитват потребност да кажат нещо, каквото и да било, само и само да ми помогнат да отметна още един ден от бременността.

— Внимавайте. Хлъзгаво е — казва една.

— По-добре стойте на сянка — предупреждава друга.

— Гледайте да не се гмуркате с корема напред — допълва жената до нея.

— Не гълтайте от хлора — включва се четвърта.

На улицата, в автобуса, на корабчето, по кафенета и ресторанти ме съветват хора, които изобщо не познавам. Ако някой случайно яде нещо, тутакси ми предлага половината.

Колкото и да повтарям „Не, благодаря“, настояват, докато не се съглася. И така, вървя и дъвча чуждите сандвичи и сладкиши. Не е важно, че никога не съм срещала тези жени и няма да ги видя никога отново. Където има бременност, всички се държат свойски. Когато всички се държат свойски, те ти нахлуват в личното пространство.

Средата на четирийсетата седмица

Обгърнала ме е вълна на спокойствие. Ветрецът разсейва полека маранята по хоризонта, в Истанбул са нацъфтели лалета: лилави, червени и жълти. Изведнъж светът се е превърнал в изтънчено място, а животът е райски. Усмихвам се толкова много, че мускулите около устата ми чак увисват.

Днес, докато минавам покрай електрическия стълб, забелязвам, че гуменките „Конвърс“ вече ги няма. Явно някой ги е свалил. Страхотно! Колко прекрасно е времето, колко добри са хората, колко синьо — небето. Какъв приказен свят!

— На това му се казва хормон на щастието — обяснява Мама Сутляш. — Произвежда се, когато наближи жената да ражда.

За пръв път през живота ми хрумва колко силно е влиянието на хормоните върху нас. Винаги съм смятала, че съм мислещ човек, който прави избор и твори. Но колко от живота ни, от връзките, поведението и избора ни е подвластно на хормоните? Щом те са в състояние да повдигнат духа ни, могат ли да направят и обратното, да ни изстрелят в дълбините на тъгата? Но животът е прекалено красив, за да мисля върху такива тревожни неща, и аз не го правя.

Четирийсет и първа седмица

Паника! Вече е време и аз съм изпаднала в ужас. Нейно Величество царицата прави всичко възможно да ме успокои, но полза никаква. Точно сега само една от Палечките може да ми помогне. Трябва да поговоря с нея.

С корем чак до брадичката, като внимавам да не се подхлъзна, се спускам по стълбището в подземието на душата ми. Там, в град, духовен като Атонската планина, зад дървена врата откривам Дамата Дервиш, която седи с кръстосани крака на един лозов лист. Обута е със светлосини сандали, носи на врата си сребърен Хю.

— Може ли да поговорим, Дама Дервиш?

— Разбира се — отвръща тя. — Думите са дарове, които един човек поднася на друг.

— Добре, а помниш ли как навремето бях признателна, че не съм слоница? Сега съжалявам, че не съм. — Забелязвам какво се е изписало върху лицето й и решавам да опитам друг подход. — Не съм готова за това раждане, не знам какво да правя. Девет месеца са много малко.

— Първо се успокой — отвръща нежно тя.

— Но какво ще правя?

— Нищо — отсича Дамата Дервиш.

— Как така нищо?

— Свикнала си през цялото време да правиш нещо и сега изпадаш в ужас, задето не ти се налага да правиш нищо. А това носи успокоение. Не се притеснявай, тялото ти знае какво да прави, а също бебето и вселената. Единственото, което трябва да направиш, е да капитулираш.

Думата капитулираш не ми харесва никак, затова прехапвам устна и въздишам.

— Знаеш ли, привържениците на суфизма смятат, че светът е майчина утроба — обяснява Дамата Дервиш. — Всички ние сме деца в утроба. Когато му дойде времето, трябва да напуснем този свят. Знаем го, а не ни се тръгва от тук. Страх ни е, че след като умрем, вече няма да ни има. Но смъртта всъщност е раждане. Проумеем ли го веднъж, вече няма да ни е страх от нищо.

Действа ми успокояващо на нервите да си представям, че светът е голяма утроба и че милиардите хора от всякакви раси и религии чакат да се родят в друг живот.

— Дама Дервиш! — подхващам. — Само как ми липсваше!

— И ти на мен — отвръща тя. — А сега върви и се остави в ръцете на съдбата, капитулирай. Останалото ще се нареди от само себе си.

Призори след два дни будя Еюп и двамата се отправяме спокойно към болницата. Оставям се в ръцете на съдбата и всички упражнения за дишане, йоги за бременни, черен хайвер, броколи и дори „Малките жени“ вече са без значение.

Книги и деца

В света на литературата рядко ще срещнете метафора, при която децата са оприличавани на книги, но затова пък често ще видите, че книгите са приравнявани към децата. Джейн Остин смята романите си за свои деца и говори за героините си като за „моята Ема“, „моята Фани“, „моята Елинор“. Джордж Елиът също нарича книгите си „мои рожби“. В същия дух в дневниците на Вирджиния Улф е пълно с редове, където писането се оприличава на майчинство. Примерите наистина са много, аз обаче се дразня, че тази метафора се употребява все от жени-писателки. Никога не съм чувала за мъж писател, който да нарича романите си свои деца.

Колкото и разпространена да изглежда метафората, има съществена разлика между бебетата и книгите, която не би трябвало да остава незабелязана. Човешките бебета наистина са голямо изключение в това, че веднага след като се родят, изискват огромни грижи и внимание. Безпомощно и беззъбо, новороденото дълго е напълно зависимо от майка си.

А при книгите не е така. Още от самото си раждане — от датата на издаване — те си стъпват на краката и веднага могат да плуват точно като новородените морски костенурки: да поемат развълнувано, упорито, несигурно от топлите пясъци на издателствата към необятните сини води — читателите.

Или романите може би приличат на току-що излюпени патета. Веднага щом отворят очи за света, те решават, че първият, изпречил се пред тях, е тяхната майка. „Майки“ могат да бъдат не само писателите, но и редакторите, преводачите и, да, преизпълнените с любов читатели. В такива случаи, родят ли се книгите, вече не се налага авторите им да ги държат под око или да ги обсъждат точно както не е нужно книгите да дават интервюта, да позират за снимки или да тръгват на обиколки, за да се представят. Не те, а ние, писателите и поетите, копнеем за признание и похвала. Иначе книгите не се нуждаят от това авторите да се грижат за тях.

Има една писателка, присмивала се на раздутото его и амбиции в света на изкуството и културата: легендарната Дороти Паркър. С ръст метър и петдесет, слабичка, тя вероятно не е изглеждала внушително, но и до ден-днешен думите, излезли от писалката й, изумяват и развеселяват читателите. Наложила се като „най-остроумната жена в Щатите“ критичката с хаплив език от „Ванити Феър“ и „Ню Йоркър“ пише по най-различни въпроси, без да си крие ноктите. Тя е най-мълчаливата измежду участниците в прочутата Алгонкуинска кръгла маса32, но и досега си остава най-известната от тях.

Умее както никой друг да обича неподходящи, дори невъзможни мъже и страда често от нещастните си връзки, от депресия, помятания и един аборт. Но едва ли някоя от връзките й е оставила върху живота й такъв дълбок отпечатък, както брака й с актьора и драматург Алън Кембъл, с когото ту се събират, ту отново се разделят. Като две планети, които кръжат по еднаква орбита, но така и не се срещат, двамата се уморяват взаимно до припадък — до онзи ден през 1963 година, когато Кембъл се самоубива. През годините самата Паркър оцелява след няколко опита за самоубийство и вероятно след всеки от тях се пропива все повече.

Като страстна защитничка на равенството между половете и гражданските права, Паркър критикува наложената представа за обществените роли от онова време. В стиховете, разказите и очерците си подлага на съмнение най-различни клишета и табута. В едно от по-ранните й стихотворения откриваме обобщения й възглед за живота:

Близкото й приятелство с Дашиъл Хамет и Лилиан Хелман е любима тема на литературните историци. След години, попитана дали някога е имало съперничество между двете писателки, Хелман ще отговори: „Никога“. В отношенията си те са зависими и Хелман споделя: „Според мен между мъже и жени, дори между приятели трябва да има зависимост… Независимият човек не се притеснява от зависимостта“. В контекста на параноята от началото на петдесетте години на XX век те доста бързо се озовават в прословутия черен списък на Холивуд33. Не че им пука особено. Те са творци с уклон към саморазрушение, числят се към поколение, което пие, вдига скандали, спори и се смее на воля, и умират кой рано, кой в депресия.

Паркър не е голяма поклонница на романтичната любов, семейния живот и майчинството. Забележи ли на обществено място майка, която трепери на детето си, не пропуска възможността да я осъди пред всички. Смята майчинството за нещо като капан или състояние, в което постоянно се чувстваш нещастен. Умът й е хаплив, настроенията — променливи, ехидността — пословична, а тъмните й очи преливат от дяволитост почти до мига, когато Паркър умира на седемдесет и три години от сърдечен пристъп сам-сама в една хотелска стая.

Ако някога в света на литературата е имало глас, който да е туптял от гняв, състрадание, справедливост и любов — и всичко това едновременно, с еднаква мощ — то това е гласът на Одри Лорд. Тя е душа с много дарби и какви ли не роли: поетеса, писателка, чернокожа, жена, лесбийка, активистка, човек, победил рака, просветителка и майка на две деца. Още съвсем млада променя начина, по който се пише името й: от „Audrey“ на „Audre“, не само защото й харесва симетрията с презимето, но просто защото го може. Обича да се преоткрива отново и отново, да преобразява като две топки меко тесто сърцето и съдбата си. На церемония, проведена преди смъртта й, получава още едно име — Гамба Адиса, или „Воин. Жена, която прави така, че значението й да е пределно ясно“.

Понякога си е сама майка, друг път — сама дъщеря. Смята, че е брънка от безкрайна верига, част от „континуум на жените“. Превръща се в мост, свързващ различията през границите, опълчва се срещу расизма и пренебрежителното отношение към жените и хомосексуалистите и насърчава онова, което според нея се свежда до „преобразяването на тишината в език“. Чрез думите ние разбираме себе си и се разбираме помежду си, вадим на показ заложената във всеки от нас мъдрост. Едно от нещата, които прави най-добре, е да установява връзки между писател и читател, между бели и чернокожи, между сестра и сестра. „Аз съм такава, каквато съм, правя каквото съм дошла да правя, действам ви като опиат или длето, така че, докато ви откривам в себе си, да ви напомням за вашата аз-овост.“34

В автобиографичния си роман „Зами. Как се пише новото ми име“ Лорд разглежда по-отблизо детството си в Харлем и съзряването си като чернокожа лесбийка феминистка. Тя казва, че открай време е искала да бъде и мъж, и жена, да включи в характера си най-силните и най-прекрасни качества и на майка си, и на баща си. Творбите й са просмукани с убеждението, че вероятно се състоим от синтеза на привидни противоположности. Във всяка жена са заложени и мъжки черти, във всеки мъж — и женски. Ако отчетем това, е голяма заблуда да възприемаме двата пола така, сякаш взаимно се изключват, защото това ни отдалечава от разбирането на човешката същност в цялата й сложност и пълнота.

Колкото и да е изумително, в произведенията на Лорд майчинството получава ново определение и е възхвалявано, без да бъде обявявано за свещено. Божествено е, но в него няма никаква святост. Според Лорд във всички нас, независимо дали сме майки или не, има по една черна майка. Мъжете също носят в себе си това качество, въпреки че твърде често предпочитат да не посягат към него. Черната майка при Лорд е метафората на гласа на интуицията, творческото начало и невъзпираната от нищо страст. Белите бащи са ни казали: „Мисля, значи съществувам“, а Черната майка вътре във всеки нас — поетесата — нашепва в сънищата ни: „Чувствам, значи мога да бъда свободна“.

Лорд не отхвърля открито рационализма и емпиризма, но иска веднъж завинаги да се разбере колко ограничаващи са те, когато опознаваме света. Не е привърженица на прекалено аналитичното мислене и на преклонението пред отвлечените теории. Връзката й с езика и с пулса на всемира е безогледно чувствена. Одри Лорд е на мнение, че личността, а оттам жената и майката, всъщност са многопластови. Затова отказва да бъде вмествана в прокрустовото ложе на някоя статична категория. Тя едновременно е много неща и си остава такава и след смъртта.

Ако днес беше жива и се бяхме срещнали, тя сигурно щеше да се изсмее на шестте ми Палечки, а после щеше да извади наяве и своите многобройни Палечки, така че всички да потанцуват заедно под топлия летен дъжд.

Сандра Сиснерос е красноречива писателка и изявен учен и се представя като „ничия майка и ничия съпруга“. Винаги говори искрено и смело за трудностите — и красотата — на това да си несемейна жена в патриархална среда и писателка на вододела между две култури, мексиканската и американската. Тя казва: „Според мен писателите винаги са раздвоени между това да живеят, от една страна, и да се наблюдават как живеят, от друга“.

Родена през 1954 година в Чикаго, тя е единствена дъщеря в семейство с шестима братя и наблюдава отблизо как те възмъжават и колко болка има в това да не се вписваш в отредената ти от обществото роля по полова принадлежност. Макар и израсла сред много хора, в шумна къща, Сиснерос получава щедро любов и от двамата си родители, които й предоставят нейно си пространство. „Аз съм рожба на пламенна жена, достатъчно смела, за да възпита дъщеря си в разрез с традициите“, споделя тя.

Сиснерос заявява, че иска да разказва истории, които обикновено остават неразказани. „Къщата на улица «Мангова»“ е увлекателно повествование за Есперанца, млада американка с мексикански корени, която расте в латиноамериканския квартал на Чикаго. В книгата се говори открито за пренебрежението към жените, за шовинизма и борбата на цветнокожите жени да намерят своя глас. Не след дълго Есперанца открива, че писането цери раните й, освобождава душата й. Помага й да развие вродените си дарби, да установи коя всъщност е и да устои на промиването на мозъците, което заради половата, културната и класовата й принадлежност я ограничава в избора.

Сиснерос подлага на съмнение и мексиканските, и американските възгледи за жената и се стреми да изследва други модели. Схващанията й за брака и майчинството винаги са били противоречиви. В едно интервю тя споделя, че в много отношения и досега се чувства дете. И точно заради това не избира децата и не им трепери. Децата не правят така помежду си. Сиснерос обяснява как преди да навърши трийсет, а после и четирийсет, все е отлагала брака и раждането на деца, за да се съсредоточи върху писането и работата. Когато става на четирийсет обаче, усеща, че скоро трябва да мине под венчило не защото го иска тя, а защото настоява баща й. Трябва да минат още няколко години, докато Сиснерос осъзнае, че брак не й трябва, и да вземе окончателното решение да не се омъжва никога. Попитана защо е предпочела да няма свое семейство, тя отговаря с интригуващото: „Мое дете е писането и не искам между нас да застава никой“.

Дороти Паркър, Одри Лорд и Сандра Сиснерос, жени, отказали да отъждествят творческото начало в жената с възпроизвеждането и отдали се страстно на писането. От тях се учим да гледаме в нова светлина на това как се става съответно жена, сестра, мъж. Четенето на творбите им отваря нашите души, пробива черупката на всекидневните ни навици. След като научим повече за живота им, си даваме сметка, че културната предразположеност, насаждана във всеки от нас от ранно детство, не е нито неоспорима, нито неизменна. Да, наистина, тези три писателки имат различен личен живот и идват от различна среда. Но има едно, което ги обединява: те не възприемат за даденост ролите, отредени на половете, и преградите. Поставят под въпрос установените норми и най-важното, променят света, като първо променят себе си.

Море без бряг

Бебето спи в люлката. Който е въвел израза „да спиш като бебе“, няма представа за какво говори. Бебетата се унасят на пресекулки и постоянно се будят, сякаш за да проверят дали си още там и дали не им се е присънило, че са се родили.

Колкото до мен, аз не спя изобщо. Още в мига, в който затворя очи, върху мозъка ми на порой се изсипват неприятни мисли и стряскащи образи. Кой да знае, че в главата ми има такъв арсенал от тревоги! Не съм мигнала от няколко дни. Около очите ми има кръгове, тъмнобежови и кръгли като истанбулските симити. И през ум не ми е минавало, че в сърцето ми може да се загнезди такава мрачна болка.

Облечена съм в дълга светлолилава нощница, по гърдите тук-там има шарки. Една от презрамките се е скъсала и е завързана набързо на възел. Но тъй като сега е по-къса от другата, отдалеч бието изглежда криво и създава впечатлението, че се плъзгам на една страна — точно като потъващ кораб. Може и да се плъзгам. Колкото до шарките по нощницата, макар и да изглеждат като творение на превъртял дизайнер, те всъщност са петна от кърма и повръщано.

Откакто съм родила, са минали седем седмици.

Искам да съм страхотна, съвършена майка, а накрая обърквам всичко. Направо съм като на тръни, когато трябва да сменям памперсите, да вдигам детето, за да се оригне, или да измисля как да направя така, че да спра пристъпа му на хълцане. Самочувствието ми прилича на купчинка сладолед, който се топи бързо под бремето на майчинството. Нямаше да бъде зле Еюп да е до мен, но той отиде да отбива задължителната си военна служба. Следващата половин година ще се обучава в малко военно поделение в Северен Кипър и аз ще бъда сама.

Пет пъти в седмицата по един от телевизионните канали повтарят нощем „Колелото на късмета“ — за онези, които не могат да спят. Две блондинки в оскъдни къси полички и лъскави потници обръщат буквите по дъската, задвижвана на ръка.

Седя и гледам. На дъската пише „д-пр-ия“, аз обаче отказвам да го прочета на глас.

През това време в главата ми се върти грамадно колело на късмета, което проблясва с ярки крушки. Аз разпределям в различни цветове всекидневните си задачи и оценявам всяка с тази малка подробност, че оценките са все отрицателни.

В края на всеки ден събирам точките и винаги излизам на червено. Резултатът ми като майка прилича на индекс на фондовата борса, който се носи стремително надолу. Имам силното подозрение, че на другите жени са им казали да се подготвят години наред за промените, настъпващи с раждането на детето, а аз съм пропуснала да го направя. Не ми идва отвътре, без усилия, да съм женствена, а какво остава за майчинството?

Знам, че се нуждая от помощ, но изобщо не ми хрумва да поискам.

Мисля си за Дорис Лесинг, великолепна писателка, отстоявала своите идеи. Родената през 1919 година в Персия, нобеловата лауреатка прекарва детството си във ферма в Южна Родезия (Зимбабве). Отгледана е от властна майка, която я праща в католическо училище, където е обучавана в приличие и благочестивост. Днес тя си спомня своето детство в колонията като време на „малко радост и много тъга“. След като навършва тринайсет години, напуска училище, две години по-късно бяга от дома и майка си и всъщност й се налага да се гледа сама.

Дорис Лесинг е момиче-жена, която сама си е майка.

На деветнайсет се омъжва и ражда две деца, син и дъщеря, революционно изживяване, което описва най-подробно в двутомната си автобиография — „Под кожата ми“ и „Да вървиш в сянката“. Разказва искрено за противоречивите си чувства от онзи период: за копнежа да прекарва повече време с други млади майки, с които да обсъжда бебетата и пюретата, и за точно толкова силното си желание да избяга от всички тях. Критикува безпощадно начина, по който много способни жени явно се променят, след като родят. Според нея такива жени са щастливо задомени за известно време, но рано или късно стават неспокойни, вечно недоволни и дори получават невроза. „Няма по-страшна скука от скуката на умна млада жена, която по цял ден стои с невръстно дете“, казва тя. Когато се връща назад към ранните години на майчинството, с изненада си спомня колко много е работела и колко уморена е била през цялото време. „Недоумявам как съм се справяла. Кълна се, младите майки са снабдени с някакъв сок или хормон, който им вдъхва сили да понесат всичко.“35

Лесинг не се чувства щастлива от тройната роля на домакиня, майка и съпруга. През 1943 година напуска съпруга си и двете си деца, за да се омъжи за комуниста активист Готфрид Лесинг. Ражда им се син — Питър. Бракът се разпада през 1949 година. Лесинг вече не понася живота в Родезия, особено расизма на бялата управляваща класа. Взима със себе си своя син, малко пари и се прибира във Великобритания заедно с много призраци. Решението е важно и болезнено, тъй като Лесинг трябва да остави двете си деца при първия си съпруг.

Пристига в Англия с ръкописа на дебютния си роман „Тревата пее“. След година книгата излиза от печат и оттук нататък Лесинг се посвещава изцяло на писането.

В главата ми кипи казан. Ами ако се проваля и от мен не излезе добра майка и добра съпруга? Не искам да изневерявам на себе си или да се правя на такава, каквато не съм. Онова, което ме плаши най-много, е, че между писането и домашните задължения ще се получи някаква химическа реакция на отхвърляне. Писателите са самовлюбени хора, които не обичат да насочват вниманието към този факт. В същото време от майките се очаква да са жертвоготовни — поне за известно време — и да дават повече, отколкото получават. Вероятно се притеснявам прекалено много, но притесненията си вървят ръка за ръка с мисленето.

Как да наредя на мозъка си да не мисли?

Еюп се обажда по телефона при първа възможност между ученията. Линията винаги пука, някъде в далечината се чуват маршируване и блъскане, крясъци и викове и всичко това е пълна противоположност на живота ми в Истанбул, където гледам по телевизията предавания за бебета и слушам как дъждът трополи по бегониите.

— Здравей, скъпа — казва Еюп.

— Здрасти — отвръщам аз. — Как си, любов моя?

— Отслабнал съм четири килограма — заявява той, — но още съм жив. Всяка сутрин правим по сто лицеви опори, по сто коремни преси и тичаме три километра. Сега съм с бицепси като на Чък Норис и от слънцето лицето ми е много почерняло, няма да ме видиш в тъмна улица.

Усмихвам се, сякаш Еюп може да ме види.

— Ужасно ми липсваш — допълва той и гласът му потреперва леко.

— И ти на мен.

— Какво правеше, когато ти позвъних?

— Слагах в лъжицата десет капки отвара от копърово семе, защото бебето хълца, и си мислех за Дорис Лесинг.

— Помага ли?

— Всъщност не, може би дори пречи.

— Кое? Отварата от копърово семе или Дорис Лесинг?

— И двете — отговарям аз.

В другия край на линията настъпва кратко мълчание. После Еюп мълви:

— Мислиш прекалено много, скъпа. Така си усложняваш живота.

— В смисъл?

— Мнозина не анализират непрекъснато всяка дреболия, просто си вършат всекидневната работа — отбелязва той. — Например, когато знаеш, че трябва да направиш сто лицеви опори, просто го приемаш и ги правиш.

— Искаш и аз да започна да правя лицеви опори ли? — питам аз.

— Стига де, знаеш какво имам предвид — смее се тихо Еюп. — Не можеш ли поне за малко да живееш, без да мислиш?

— Не знам — признавам си. — Нека помисля.

Защо изпадаме в депресия, когато искаме да сме щастливи?

На другата вечер Хорът на несъзвучните гласове започва да вряска вътре в мен. Задавам им на всички един и същ въпрос: как може да съм толкова умърлушена, при положение че всъщност съм щастлива и признателна?

1. Да, от хормоните е — казва Малката Госпожичка Практична. — Всичко ще се нареди. Ще направим изследвания и ще видим какъв е проблемът. Глътни няколко хапчета за щастие. Знаеш ли как ги наричат? Бутилирани усмивки. Мощната десница на западната наука ще реши за нула време проблема. Звънни на лекаря и помоли да ти помогне. Нека те го решат. Бъди практична!

Може би е права. Не е зле да се обадя по телефона на лекаря. Но не мога от гордост… или суета. Не искам да ме съжаляват и да се съмняват, че съм полудяла. Лекарят винаги се е държал дружелюбно и бащински, имаме отлични отношения, не искам той да ме вижда точно когато са ми потънали гемиите.

— Нека първо се посъвзема и после ще говоря с него — обещавам аз.

И така, съставям план: ще отида да ме прегледа специалист, когато съм много по-добре и вече няма да е нужно да ме преглежда специалист.

2. Остави ги тези лекари и хапчета. Всъщност имаш нужда от книги — подканя Госпожица Циничната Интелектуалка. — Вкиснала си се, защото не четеш достатъчно. Липсва ти интелектуалният свят. Липсвам ти аз. Умът ти е приспан от всички тези бебешки храни и памперси. Трябва да събудиш интелекта си, и готово!

Може би е права. В мозъка ми сигурно ще се появи някакъв ред, ако започна да чета отново романи. Ако насоча вниманието си към историите на другите, ще престана да се въртя в кръг около своята. Пруст ще ме спаси.

Но има нещо, което не мога да призная на Госпожица Циничната Интелектуалка. Вече подозирам, че в месеците след раждането мозъкът на родилката не работи както преди. И да искам, няма да съм в състояние да чета. Какъв ти Пруст, не мога да се съсредоточа дори върху рецепта за доматена супа.

3. Не са ти притрябвали никакви книги. Онова, което трябва да направиш, е да махнеш тази ужасна нощница и да облечеш нещо секси — предлага Незабравка Бовари. — Ако обръщаш поне малко внимание на външния си вид, направо ще я изриташ тази депресия през вратата. Дай да те заведа на фризьор. Не си ли чувала, че първото, което би трябвало да направи една жена, изпаднала в депресия, е да си смени прическата? Ще те подстрижат, ще ти боядисат косата и това, скъпа, ще излекува и най-силната тъга.

Може би е права. Ако отида на фризьор, а после на пазар, вероятно ще се почувствам по-добре. Но не ми се ходи никъде. Точно обратното, иде ми да се вкопча още по-силно в мазната си коса, в бледата кожа и опърпаните дрехи. В свят, който ми се струва все по-чужд, само тази нощница ми е позната и ми вдъхва спокойствие.

4. Пълни глупости — възразява Милейди Амбициозната Поклонница на Чехов. — Има само една причина да си потисната: не използваш целия си потенциал. Трябва да те измъкна от тук час по-скоро. Я да ти уредя една литературна обиколка. Трябва отново да се заемем с работа.

Може би е права. Ако сега имаше панаир на книгата или представяне на мой роман, където да давам автографи, сигурно щях да се измъкна от мрачното си настроение. Винаги се ободрявам от срещите с читателите си, докато слушам искрените им думи, отговарям на въпросите им и представям творбите си. Напоследък обаче нямам почти никакви амбиции и желание. Как ще давам автографи, при положение че ръцете ми през цялото време са пъхнати под мишниците — да се постоплят? Както Джейн Смайли го е показала красиво в „Тринайсет начина да възприемеш един роман“, има разлика между писателя като човек, занимаващ се с литература, и писателя като литературна личност.

Според Смайли литературната личност винаги е по-зряла, по-лустросана и обиграна, с други задължения и отговорности. Тя се е изградила под влиянието на три неща: литературата, живота и езика, и затова не е изцяло във властта на автора.

Ако Смайли е права, а според мен тя е права, тогава пропастта между литературната личност и мен като жив човек никога не е била по-голяма. Сега между двата бряга е зейнал огромен следродилен каньон.

5. Милейди дрънка небивалици — сумти Мама Сутляш. — Чувстваш се така, защото не си насочила всичките си сили към майчинството, нищо повече. Сега е време, когато трябва да загърбиш всичко останало, всички свързани с творчеството и литературата тъпотии, и да бъдеш майка на пълен работен ден. Само тогава ще се измъкнеш от депресията.

Може би е права. Докато съм с дъщеря си, се чувствам добре, въодушевена и благословена. Дали да не се затворя за външния свят и от тук нататък да бъда само майка? Може би съм изпаднала в депресия, защото още не съм осъществила докрай това решение.

Но има нещо, което не мога да обясня на Мама Сутляш, нещо, за което знам, че тя няма да разбере никога: в общество, където майчинството се разглежда като най-доброто, което може да се случи на една жена, при възпитание, втълпило ни, че не бива да се примиряваме с нищо друго освен с отличните постижения, как да се сравнявам с другите майки? И когато се поставям до тях, как да не им завиждам за успехите и как да не се срамувам от недостатъците си? Не се гордея, че си го мисля, но дълбоко в себе си се чувствам именно така. Съмнявам се не в любовта към своето дете. Любовта си е тук — чиста и нежна, обгърнала душата ми с перлено сияние. Съмнявам се в дарбата си да бъда майка.

6. Постарай се да го възприемаш като изпитание — съветва Дамата Дервиш. — Бог обича от време на време да ни подлага на изпитания. Понякога го прави чрез провалите и уязвимостта, друг път чрез успеха и властта и повярвай, ние не знаем кое е по-лошо. Но помни едно: там, където има трудности, следва лекота.

Може би е права. Трябва да помня, че това е временен етап и от него вероятно ще се роди нещо добро, въпреки че сега не го разбирам. По-късно, когато се обърна назад, ще съдя за нещата в различна, по-ярка светлина.

Има обаче подробности, които не мога да разкрия пред Дамата Дервиш. Знам, че има хиляди хора, които опитват как ли не да имат деца, подлагат се на най-различно лечение, правят огромни жертви и страдат неописуемо и поотделно, и като двойка, а пак не постигат целта си. Знам колко признателна трябва да бъда и съм, но съм толкова притеснена, че не съм достатъчно щастлива, достатъчно признателна и достатъчно добра, че вече не съм в състояние дори да разговарям с Бога.

Единственото, което знам, е, че след времето на олигархията и краткия военен режим е дошъл краят и на монархията. Сега в Моите земи има само анархия.

Небесното око

Когато бях малка, някъде на шест-седем години, отидох за няколко седмици на гости у баба — майката на баща ми — в Измир. Целта беше да се срещам с баща ми и да прекарвам известно време с него, накрая обаче виждах повече баба, отколкото татко. Тя беше строга жена с големи очила, които увеличаваха очите й, и говореше с къси, отсечени изречения, обикновено свеждащи се до: „Направи това! Недей да правиш онова!“. Често разказваше за адския огън, който описваше с ярки страшни подробности. За нея Аллах беше немигащо всевиждащо Небесно око, записващо и най-малките ми прегрешения, дори онези, които само ми минаваха през ума.

Върнах се от къщата й с ярките образи на разгорели се огньове и кипнали казани и с представата, че бог е суров отец, който гледа свъсен собственото си творение. Не знам дали това изживяване е повлияло някак на избора, който съм правила по-късно, но веднага щом станах достатъчно голяма, за да разбера какво означава думата агностик — някъде на седемнайсет години — реших, че ще бъда именно такава. Атеизмът никога не ми е бил близък, защото според мен е прекалено нагъл и отхвърля неприкрито бога, затова пък агностицизмът ми се е струвал подходящ за хора, които постоянно си задават въпроси за различни неща, включително за религията. За атеиста вярата не е от особено значение. А за агностика е. Атеистът е сигурен в убежденията си и неговите изречения завършват с точка. В края на съжденията си агностикът слага само запетая, за да ги продължи… Няма да престане да размишлява, да се пита, да се съмнява. Точно заради това е агностик.

Записах да следвам „Международни отношения“. По онова време бях бунтарски настроена млада жена, на която й харесваше да се загръща с по няколко определения наведнъж като с шалове: бях левичарка, феминистка, нихилистка, защитничка на околната среда, анархо-пацифистка… Макар и да гледах сериозно на въпросите на вярата, не проявявах интерес към една или друга религия и не схващах разликата между „религиозност“ и „духовност“. Но като малка бях прекарала няколко години с баба си по майчина линия и имах чувството, че вселената не се свежда само до онова, което мога да възприема с петте си ограничени сетива. Истината обаче е, че не съм се стремила да разбера света. Стремях се да го променя.

После, един прекрасен ден в живота ми се появи Дамата Дервиш. Представи се като духовната ми страна и ми обясни, че Творецът е не средоточие на „страха“, а Извор на Безгранична Любов. Обзе ме някакво изумление. В началото самото й присъствие в живота ми бе по-интригуващо от всичко, което тя казваше. Обграждаше я аура от светлина и спокойствие като лунната светлина, озарила морето с малки вълнички по него. Подтикната от нея, започнах да чета за суфизма. Първата книга ме тласна към втора. Колкото повече четях, толкова повече отучавах. Защото суфизмът ти действа точно така, кара те да „изтриеш“ онова, което знаеш и в което си толкова убеден. После започваш да мислиш наново. Този път не с ума, а със сърцето си.

Сред всички поети и философи, привърженици на суфизма, които прочетох през онези години, най-силно ме развълнуваха двама: Руми и легендарният му духовен спътник Шамс Тебризки. Живели в Анадола през XIII век, във време на дълбоко вкоренен фанатизъм и сблъсъци, те отстояват всеобщата духовност и разтварят вратите за хора с всякакво потекло. Говорят за любовта като за същност на живота, а общо приложимата им философия свързва през векове, култури и градове всички хора. Докато четях отново и отново „Духовни стихове“, думите на Руми започнаха да свалят полека, един по един шаловете, с които се бях загърнала, сякаш се нуждаех от идваща отвън топлина. Проумях, че каквато и да реша да бъде: левичарка, феминистка или нещо друго, всъщност се нуждая най-силно от тясна връзка със светлината вътре в мен. От светлината на Истината, която съществува вътре във всеки от нас.

Така се зароди интересът ми към суфизма и духовността. През годините той ту се засилваше, ту се притъпяваше. Понякога беше по-ярък и видим, друг път отстъпваше на заден план, слаб и мъждив като останките от свещ, която още гори, но на никой етап от живота ми този интерес не е изчезвал.

В такъв случай защо сега, след като съм погълнала толкова много книги за духовността и религиозната философия, след като съм общувала толкова дълго с Дамата Дервиш, отново се чувствам като онова свенливо момиченце в Измир? Напоследък не съм в състояние да вдигна очи към небето от страх, че бог може би ме гледа свъсен. Дали депресията всъщност не е това — болезненото чувство, че връзката ти с бога е прекъсната и ти си оставен да се носиш сам-самичък из течното черно пространство — като космонавт, откъснат от космическия си кораб и от всичко, свързвало го със Земята?