Черното слънце

10.

Даниел стоеше във вонящия мрак. Чу някакъв звук, като от движение, отстъпи назад, зае отбранителна поза и подвикна:

— Покажи се.

— Ти смути нашия покой — отвърна й някакъв глас. — Ти трябва да се покажеш.

Някой запали газена лампа и Даниел видя кой говори: възрастен азиатец с рошава брада и мустаци. На пода около него лежаха четирима-петима души, завити с мръсни одеяла. Сигурно спяха. Зад тях — каменни стени и останки от ръждиви чугунени решетки.

— Къде съм? — попита Даниел.

— В карцера — отвърна старецът. — Ако се изпречиш на пътя на Кан, няма съд. Или тук, или още по-лошо.

— Стига си дрънкал, старче — чу се друг глас, по-силен.

Даниел погледна натам и видя друг пленник, по-млад, едър, гледаше я похотливо.

— Кой си ти? — безцеремонно го попита тя. — И защо той трябва да ти се подчинява, по дяволите?

Прямотата й очевидно го обиди, но Даниел целеше тъкмо това — да се наложи или поне да заяви позиция на силата.

Мъжът отметна одеялото си и се изправи. Беше най-малко трийсет сантиметра по-висок от нея и сигурно тежеше поне трийсетина килограма повече. В сравнение с другите изглеждаше охранен. Навярно им ядеше дажбите. Значи това беше главният плъх в клетката.

— Ще ме наричаш господин Джоу — заповяда китаецът. — Ще останеш дълго при нас и е по-добре отсега да научиш как стоят нещата.

Тръгна към нея и Даниел се приготви за бой.

— Стойте — каза старецът. — Не се бийте, не сега. — Посочи отсрещната стена. Мракът в тесните процепи, които някога можеше да са били амбразури, придобиваше синя окраска. Скоро щеше да съмне.

— Сега ще ни хранят — поясни мъжът. — Ако се бием, няма храна.

Даниел крадешком хвърли поглед към стареца, който беше кожа и кости. После отново насочи вниманието си към Джоу и без да откъсва очи от неговите, отстъпи назад към едно от каменните легла.

Едрият китаец седна, събуди мъжа до себе си и му посочи Даниел.

След няколко минути, когато по каменната стена запълзяха тесни светли ивици, започнаха да се събуждат и останалите. Бяха шестима: старецът, Джоу и неговият приятел, една индийка, която нито говореше, нито поглеждаше другите, и още двама, които най-вероятно принадлежаха към бялата раса — десетинагодишно момче и мъж на около шейсет, нисък, но набит и широкоплещест.

Мъжът не стана. Не изглеждаше особено добре. Всъщност като че ли умираше.