Черното слънце

53.

Дълбоко в недрата на планината Юка научните спорове продължаваха. Въпреки цялата техническа информация за камъка нито Мор, нито Стекър, нито учените знаеха как точно функционира той. И какво е предназначението му.

В резултат телеконференцията се превърна в разпит: от всички страни изстрелваха въпроси към Мор. Това можеше да означава само едно. Стоварваха отговорността върху него. Или щеше да оправдае съществуването на камъка, или защитата щеше да падне и камъкът щеше да бъде унищожен.

— Откъде идва енергията? — директно попита президентът Хендърсън. — Как този камък генерира точно този вид енергия, който описваш? Ядрена ли е? Чрез някакъв синтез ли се получава?

— Не, господин президент. Камъкът не е радиоактивен. Това не е студен ядрен синтез, както смятахме по-рано. Определено не е и термоядрен. Всъщност не ни е известен начин, по който този камък да генерира енергия в наблюдаваните от нас мащаби. Което ни кара да смятаме, че той не генерира енергия, а я черпи отнякъде. Че действа като проводник.

— Обясни — нареди Хендърсън.

— Представете си един контакт у вас — започна Мор. — Пъхате си пръста в контакта, удря ви ток, но нито контактът, нито кабелът произвеждат енергията, те са само проводници. Електричеството се генерира другаде, в електростанция на много километри от дома ви. Според нас този камък получава енергия отнякъде и я излъчва.

— Откъде?

— От мястото, от което произхожда — отвърна директорът на НИИ, като се чудеше дали президентът ще разбере какво иска да му каже.

— От бъдещето ли?

Мор кимна.

— Да. Не е толкова невероятно, колкото изглежда. Даже в примера, който ви дадох, енергията се произвежда в друго време, макар и само милисекунди преди да стигне до дома ви. Разликата е само в мащабите и посоката.

Хендърсън като че ли разбра смисъла на обяснението, но явно продължаваше да се съмнява.

— Има ли достатъчно категорични научни аргументи в полза на тази теория?

Мор не се опита да шикалкави, вече нямаше време затова.

— Повечето физици са сигурни, че във вселената има повече от три измерения. Според струйната теория и квантовата механика измеренията са единайсет, но ние познаваме четири: трите пространствени и четвъртото — времето. По принцип смятаме, че времето е еднопосочно, че се движи само напред, обаче със сигурност ни е известно, че относителността може да го изкриви, и ако сме прави за произхода на камъка, с доста голяма сигурност можем да допуснем, че еднопосочната представа за времето е погрешна. Ако е така, преносът на електромагнитна енергия във времето най-вероятно е много по-лесен от безопасното пътуване на човек в него.

— Защо не наблюдаваме други такива прояви? — попита президентът.

Тази концепция трудно можеше да се обясни, така че Мор предложи:

— Навярно е по-добре да ви демонстрирам.

Взе една трийсетсантиметрова метална дръжка, изтръгната от вратичка на шкаф, и я сложи на земята. Извитото парче метал приличаше на плоска версия на арката в Сент Луис.

— Виждате ли добре?

— Да.

— А сега си представете двуизмерен свят. Плосък като пода. Ако в него живеят двуизмерни същества, те ще виждат само онова, което съществува в техните две измерения. Всичко, което съществува по осите север-юг и изток-запад. Но нищо нагоре и надолу. Всичко, което излиза над или под тази плоскост, буквално е извън тяхното възприятие.

Мор посочи металната дръжка.

— Ако поставим тази триизмерна дъга в — техния двуизмерен свят, те ще виждат само допирните й точки.

Посочи основата на дръжката.

— Тук и тук. Ще определят всяка точка като отделен двуизмерен обект и няма да са в състояние да установят, че двата обекта са свързани и всъщност представляват едно цяло.

Прокара длан по дъгата.

— Добре, ако това е електрическа верига, свързана с енергиен източник, те ще могат да регистрират енергията в двата края и даже да установят, че двата обекта действат в синхрон, варират по едно и също време, но няма как да знаят откъде и защо идва тази енергия, защото цялото им съществувание е затворено в двете хоризонтални измерения на пода.

Хендърсън явно разбра обяснението.

— Искаш да кажеш, че тези камъни са като двете допирни точки, само че в четири измерения.

Мор усещаше, че постига известен напредък.

— Точно така. Ние виждаме и регистрираме само частите, свързани с нашия триизмерен свят, но ако сме прави, през времето минава невидим проводник, който идва от енергиен източник, насочващ към камъните огромни количества енергия.

— Добре — каза президентът. — За пръв път нещо в тази история започва да изглежда логично.

Седящият срещу директора на НИИ Стекър се изправи.

— Господин президент, трябва да вземем предвид и друга възможност, която не се основава само на някаква шантава теория, а на преки доказателства, които я свързват с камъните.

— А именно? — ядосан от ненавременното му обаждане, попита Мор.

Стекър не му отговори, а се обърна към обектива на камерата, за да е с лице към Хендърсън.

— Господин президент, чували ли сте понятието „геомагнитна инверсия“?

— Обръщането на северния полюс ли?

Директорът на ЦРУ кимна и даде знак на своя експерт да изложи позицията им.

— Обясни на президента, Ърнест.

Ърнест — слаб мъж с лабораторна престилка — явно беше нервен в такава компания и се наложи два пъти да се прокашля, преди да започне.

— През последните сто милиона години северният и южният магнитен полюс десетки пъти са си разменяли местата. Последното обръщане е станало преди седемстотин и осемдесет хиляди години, явление, което наричаме „инверсия Брюнес-Матуяма“. Но през милиардите години преди това полюсите са се разменяли почти хаотично, понякога през четирийсет-петдесет хиляди години, друг път оставали стабилни повече от петдесет милиона години. Периоди, които ние наричаме „суперхрони“. Всъщност никой не разбира хронологията и механизма на тези инверсии.

Мор се вгледа в експерта. Размишляваше над думите му и се чудеше накъде клони.

— През последните няколко години изследователи от Националната агенция за океаноложки й атмосферни изследвания и други организации активно проучват магнитното поле, за да разберат това явление по-добре — продължи Ърнест, като намести очилата си. Започваше да се поти.

— Всичко това е много интересно — е неприкрито раздразнение го прекъсна президентът. — Но какво общо има с камъните, по дяволите?

Експертът от ЦРУ преглътна образувалата се в гърлото му буца.

— Ще ви покажа — отвърна той, обърна се към компютъра и започна да пише на клавиатурата. На един от плоските екрани в лабораторията се появи диаграма, която се виждаше и на монитор в Белия дом. Хоризонталната ос представяше времето: започваше от 1870-а и завършвайки с 2012-а.

Още преди ученият да започне да обяснява графиката, на Мор му призля. „Какво са измислили пък тези?“

— Още в края на деветнайсети век са направени сравнително точни измервания на силата и положението на подето на северния магнитен полюс. Тази графика показва преместването на полюсите по години.

Ърнест посочи дебелата червена линия, пресичаща диаграмата.

— Тук виждаме началото на фаза на по-бързо преместване. Вече започнало през хиляда осемстотин и седемдесета, по неизвестни причини то рязко се е ускорило през хиляда деветстотин и осма.

Проследи линията с показалка.

— А оттук наблюдаваме продължително постепенно забавяне, като през миналия век северният магнитен полюс се е премествал на юг приблизително с единайсет-дванайсет километра годишно. Темп, който през последните няколко години се ускори до около трийсет и два километра годишно.

Няколко щраквания с мишката и на екрана се появи втора графика, представяща силата на полето. Времевата ос обхващаше последните три хилядолетия.

— Както виждате, силата на полето е намалявала почти непрекъснато от пик, достигнат преди около две хиляди години. По данни от миналата година силата на магнитното поле на Земята е намаляла с трийсет и пет процента от този пик, като почти половината от този спад е от периода след хиляда деветстотин и осма.

Годината 1908-а звучеше познато на Мор, ала директорът на НИИ не се сещаше защо.

На дисплея се отвори трета диаграма, чиято хронологична ос започваше от 2009 година.

— Това е силата на полето през последните три години.

Мор се вторачи в екрана. Имаше два по-резки спада и два незначителни пика, но ако времевият индекс беше точен, той вече знаеше накъде клони ЦРУ.

Силата на полето бе намаляла с още пет процента през зимата на 2010-а, точно когато Даниел и оцелелите от нейната група бяха донесли бразилския камък във Вашингтон.

В края на ноември тази година се различаваше малък пик, съвпадащ с импулса в полярния кръг. Друг голям спад се наблюдаваше в отсрещния десен край на диаграмата. Мор предположи, че той е свързан с епизода отпреди няколко дни, същия момент, в който Даниел беше извадила втория камък от дъното на Мексиканския залив.

След последния спад магнитното поле на Земята бе отслабнало почти наполовина и се намираше в най-ниската си точка за последните петдесет хиляди години.

Освен ако данните не бяха подправени, дори самият Мор виждаше, че камъните са тясно свързани с отслабването на магнитното поле. Последното им изчисление за момента на тяхната поява дори съвпадаше с началото на отслабването.

В случай че Хендърсън още не е разбрал, експертът на ЦРУ нанесе решителния удар.

— Както виждате, господин президент, това рязко намаляване на силата на полето съвпада точно с два епизода: донасянето на камъка от Амазония и епизода отпреди две денонощия. И колкото и да е невероятно, наблюденията показват, че през последните пет месеца магнитният север се е преместил с над двеста двайсет и пет километра на юг — сто четирийсет и пет от които след двайсет и първи ноември.

Тъй като Мор смаяно мълчеше, думата взе Стекър.

— Според нас НИИ в известен смисъл са прави. Камъните черпят енергия от някакъв непонятен и невидим за нас източник, но ви уверявам, господин президент, че той не е в бъдещето, а тук, в настоящето. Тези камъни изчерпват нашето магнитно поле, което буквално изчезва пред очите ни. Всеки път щом хората на Мор намерят нов камък и го изкарат на открито, положението рязко се влошава.

— По дяволите? — изруга Хендърсън.

Стекър обаче не беше свършил.

— Най-много ме плаши това, господин президент, че камъните събират цялата тази енергия в себе си, може би я натрупват, и когато я освободят… Не знам за края на света, обаче това може да е краят на модерния електронен свят, какъвто го познаваме.

Мор се чувстваше като адвокат, когото са изненадали с някаква информация и иска да знае защо другата страна не я е споделила с него. Само че не се намираха в съда и никой не се интересуваше от неговата изненада. В известен смисъл това дори влошаваше положението. Експертите на ЦРУ бяха открили нещо, за което той и хората му не подозираха, и този факт го правеше да изглежда некомпетентен.

— Добре — каза Хендърсън. — Сега от практическа гледна точка: как ни се отразява отслабващото магнитно поле? Явно се е случвало и по-рано, нали? Наблюдава ли се масово измиране на видове като изчезването на динозаврите? — Той замълча за миг. — Арнолд?

Все още зашеметен, Мор вдигна очи и каза:

— Не, господин президент. Но нашият свят е различен от техния. Ние използваме електрическа енергия за абсолютно всички важни неща. А при отсъствието на магнитно поле ще бъдем изложени на слънчевия вятър.

— На слънчевия вятър ли?

— Да. Това е постоянен поток поляризирани частици, който ще унищожи електропреносните мрежи, компютрите, процесорите и всички други съвременни електрически уреди. Въпреки че няма да стопи Земята, както предполагат някои в Холивуд, едно силно слънчево изригване, явление, известно като изхвърляне на коронална маса, буквално може да ни върне в каменната ера. Или поне в края на деветнайсети век.

— И в крайна сметка ще се отрази върху човешката тъкан — прибави Стекър. — Ще се увеличат мутациите, ракът и други болести.

Президентът мълчеше, очевидно обмисляше казаното. После подаде неочаквана сламка на давещия се.

— Ти сигурно смяташ, че камъните са пратени, за да го предотвратят, нали?

Мор се оживи.

— Да, господин президент. Тези данни ме навеждат на точно такова заключение.

Стекър се намръщи.

— Колко си наивен, Арнолд! И след всичко това мислиш, че тези камъни са за наше добро? — Извади разпечатан лист и продължи: — От собствения ви превод: Децата не си взимат поука, затова трябва да бъдат наказани. Война на човек с човека, не ще расте вече храна, безкрайно кръв ще се лее, болест ще отнесе повечето. Денят на Черното слънце носи гибелта на човека. Пет катуна, сто години безкрайни убийства. Петдесет катуна, хиляда години болест и смърт. За да се сложи край на това, за всички трябва да има жертвоприношение.

Остави листа на масата.

— Тези неща са оръжия, Арнолд, бомби, пратени да ни унищожат бързо и чисто преди ние да сме унищожили света, в който ще съществуват те.

— Абсолютно нелогично е да смяташ, че можеш да се върнеш в миналото, да унищожиш огромната част от обществото и това да не ти окаже влияние — избухна Мор. — Твоят аргумент е абсурден, Стекър, и ако наистина беше достатъчно умен, за да проумееш собствените си думи, щеше да го разбереш.

Директорът на ЦРУ се наежи, но не отстъпи.

— Ако тези неща бяха предназначени да ни помогнат, защо са ги скрили? — възрази той. — Човек да не би да крие аптечката за първа помощ? Или пожарогасителя? Не, естествено, обаче крие мини, гранати и бомби. По дяволите, ако са искали това нещо да ни помогне, щяха да ни го пуснат в скута, а нямаше преди три хиляди години да го заровят в някакъв древен храм.

След тези думи се разрази истински ад. Мор крещеше на Стекър, двамата учени се караха, а президентът многократно настояваше за ред — като съдия в полудяла съдебна зала.

— Това е нелепо, по дяволите? — извика Мор. — Най-невероятното пътешествие в историята на човечеството, може би най-великото постижение на всички времена, а ти смяташ, че са го направили, за да унищожат собствените си прародители?!

— Стига си се самозалъгвал, Арнолд. Най-великите открития на човека са създадени с военна цел. Държави, континенти, религии — човек мобилизира всичко, с каквото разполага, всяка капка физическа, умствена и духовна енергия в борбата за самосъхранение.

Мор искаше да се защити, да отговори, ала не се сещаше за нищо смислено. При отсъствието на каквато и да е отбрана от негова страна Стекър продължи настъплението си.

— Тези твои хора от бъдещето пращат нещо в нашето време, нещо, което явно ни се отразява зле, а ти продължаваш да вярваш, че идват с мир?! Ако искаха да ни помогнат, защо просто не са пратили камъните в нашето време? Ще ти кажа защо: защото тези неща са имали нужда от време, за да се заредят. Пратили са ги в миналото ни, за да натрупат енергия, да я съхранят в тази четириизмерна верига, за която не преставаш да говориш, и после да я насочат от един път срещу нас. Да ни покажат нашата греховност.

Мор пламна от гняв, но се овладя и не се нахвърли върху Стекър, а се обърна към екрана.

— Господин президент, тук не става дума за Арнолд Шварценегер, Хърбърт Уелс или Стар Трек. Става дума за проява на върховно усилие, подложило на изпитание и довело до мутирането на хората, които са се нагърбили с него. И в резултат на което накрая са умрели тук — изхвърлени на чужд бряг, така да се каже.

— Самоубийствена мисия — нехайно подметна директорът на ЦРУ. — Случайно да си чувал за камикадзета?

— Това не е майтап — изсумтя Мор.

— Не е, но не е и никаква загадка. Това нещо е опасно. Бомба със закъснител, която не знаем как да обезвредим. И заради твоето ровичкане в нея ще загинем всички.

Един бърз поглед към президента показа на Мор, че губи спора. И все пак не можеше да отстъпи, така че продължи да настоява, макар да съзнаваше, че вече сигурно прилича на побъркан.

Обърна се към собствения си експерт, след това към екрана с образа на президента и после към отсрещния край на помещението, където Наганиал Ахига тихо седеше и наблюдаваше сцената като зрител — пиеше със сламка газирана напитка от грейпфрут.

— Ей, ти? — извика Мор. — Кажи нещо, по дяволите! Президентът те прати тук, за да дадеш мнение, да решиш кой е прав. Знаеш ли, ще е много любезно от твоя страна, ако поне от време на време си отваряш проклетата уста.

Разбираше, че е глупаво да се нахвърля върху арбитъра. Но вече не му пукаше. Разбираше и че се самоунищожава, но беше безсилен да спре.

Ахига го изгледа с любопитство, а в лабораторията изведнъж се възцари тишина. Дори от Белия дом се чуваше само тихото пращене на статичните смущения. Навярно усетил, че цялото внимание е насочено към него, старият жител на Галъп, щата Ню Мексико, отпи още глътка грейпфрут, после попита реторично:

— Искате да говоря? — Гласът му звучеше тихо и дрезгаво, като гладки камъни, които се търкат един в друг. — Разбира се, ще говоря, стига да сте приключили с всичките тези викове и крясъци.

Прокашля се, остави бутилката, погледна право към Мор и каза:

— Според мен ти грешиш. — И сви рамене.

Сякаш току-що наслуки беше взел това решение — като подхвърляне на монета наум. Или се дължеше на избухването на Мор? Дали изобщо взимаше задачата си на сериозно?

— И само това? — попита директорът на НИИ. — Нищо повече ли няма да кажеш?

— Напротив. — Ахига кимна към Стекър. — И той греши. И двамата обикаляте в кръг. Викате, крещите и вдигате врява. Човек не може да мисли на такъв шум. Ще ми се да можех да кажа, че това е присъщо за белия човек, обаче баща ми също го правеше — глъчка на хора, които държат да излязат прави, а не на хора, които искат да знаят истината.

Отново сви рамене.

— Дали знам отговора? Не. Не го знам. Но знам достатъчно, за да виждам в какво грешите.

— В какво?

— И двамата се опитвате да решите какво да правите въз основа на това какво са направили тези хора от бъдещето. Въз основа на техните действия, на онова, което са ви пратили, на документите за него, които са оставили. И по този начин ви убягва същественото.

Мор с усилие следеше логиката му.

— Вие бъркате причина и следствие — поясни Ахига. — Когато след хиляда години те са взели своето решение, всичко това — откриването, на камъните, този спор, евентуалните резултати от него, ако изобщо има такива — вече е било направено, било е стара история, така да се каже. Което означава, че решението им се основава на това какво сме направили ние. Те не са пратили камъните тук, за да ни накарат да направим едно или друго. Пратили са ги, защото в известен смисъл ние сме ги помолили.

Ученият спокойно плъзна поглед по всички лица.

— Ние сме причината, техните действия са следствието. Нашият избор е тяхната съдба, а не обратното. И трябва да разберете, винаги е било така. Ако живеят нещастно, защото нашата войнолюбива природа накрая е унищожила най-доброто от нас, причина за това е нашият избор, независимо от тези камъни. Ако живеят в рая, пак трябва да отдадем дължимото на себе си.

— Значи искате да кажете, че нямаме избор, така ли? — попита президентът.

— Не, ни най-малко — възрази Ахига. — Разбира се, че имаме избор, обаче каквото и решение в крайна сметка да вземем, то ще ги накара да ни пратят камъните, било то за да ни унищожат или да ни спасят.

Мор се отпусна на мястото си и въздъхна. Дори Стекър мълчеше смаяно.

— Е, тази кръгова логика не ни е от особена полза — измърмори Мор.

— Знам — каза физикът, вдигна бутилката грейпфрут и отпи. — Точно затова си мълчах.