Черното слънце

59.

Отново в собствените си дрехи, с бинтовано рамо, Даниел отиде в черквата заедно с Хоукър. Носеше раницата с камъка, а той — аптечката с антибиотиците на Макартър.

По пътя Даниел се опитваше да овладее бушуващите в нея емоции, да потисне желанието си да каже на Хоукър да я прегърне и да я целуне. Трябваше да се стегне, да действа професионално.

Изваденият от гърба й миниатюрен предмет се оказа радиоактивно топче, изотоп, който със съответната техника можеше да бъде засечен от разстояние, фактът, че не са й имплантирали предавател, беше логичен. Щом знаеше за камъните, Кан разбираше, че такова устройство няма да функционира дълго в близост до тях. Топчето бе просто решение на проблема. Даниел предполагаше и се надяваше, че става дума за слабо радиоактивен изотоп с кратък период на полуразпад, който не причинява сериозни увреждания, ала не можеше да е сигурна.

Така че уви топчето в кърпа и го прибра в изолираната с олово кутия, в която носеше камъка. После с Хоукър побързаха да намерят Макартър. Възнамеряваха да тръгнат веднага, да отвлекат вниманието на силите на Кан от селото и да подхвърлят изотопа по пътя с надеждата да ги заблудят.

Влязоха в черквата и заслизаха към избата.

— Професоре? — подвикна Даниел.

Чу трясък и затича надолу.

Археологът лежеше до преобърнатата маса. Двамата се втурнаха към него.

— Професоре — повтори тя, докато му помагаха да се изправи.

Макартър беше плувнал в пот.

— Гори — каза Даниел. — Какво стана, професоре?

— Не можех… — промълви Макартър. — Не мога да…

Тя допря длан до челото му. Наистина гореше.

Макартър бръкна в джоба си и извади антибиотиците, които се беше преструвал, че пие през последните пет дни.

— Съжалявам — каза отпаднало. — Исках да я видя пак. Мислех си, че камъкът ще я доведе при мен. Ще я направи истинска.

— Трябва да те качим горе — заяви Даниел.

Хванаха професора от двете страни и го поведоха по стъпалата.

— Опитах се да разбера, но не успях — продължи Макартър. — Не мога да мисля.

— Какво откри? — попита Хоукър.

— Камъните. Ще изцелят Земята.

— Земята ли?

— Да — немощно потвърди ученият.

Следващия въпрос зададе Лейдлоу:

— А Черното слънце? Какво прави слънцето?

— Не слънцето — отвърна Макартър. — Земята.

Тя погледна Хоукър, но той само сви рамене.

— Какво искаш да кажеш, професоре? — попита Даниел.

— Земята затъмнява слънцето… То идва… — археологът се отпусна в ръцете им, почти изпаднал в безсъзнание, — оттук долу…

Вече трябваше да го носят, деветдесеткилограмова парцалена кукла. Изглеждаше на ръба на бълнуването.

Изкачиха стъпалата и влязоха в черквата.

— Съжалявам — отново каза той. — Исках да я видя пак.

Даниел не знаеше какво да каже.

И тогава Хоукър каза:

— Ще я видиш.

Думите му я изненадаха, както страшно много неща в него. Не знаеше дали той просто иска да успокои Макартър, или си вярва, но начинът, по който ги изрече, категорично и убедено, показваше, че по-скоро е второто.

— Навън — каза тя. — Хладният въздух ще му смъкне температурата поне малко.

Изнесоха го от черквата и го сложиха да седне на стъпалата. Изглеждаше ужасно.

— Можеш ли да му помогнеш с нещо? — попита Хоукър.

— Мога да го накарам да вземе антибиотик, да му поставя система с течности и пак да почистя тази проклета рана — отвърна Лейдлоу, като оглеждаше Макартър. — Но не мога да го оставя тук сам.

— Ами камъкът, предопределението?

— Аз се върнах заради приятел. Осъзнах го снощи. Каквито и други причини да е имало, каквото и да ме е програмирал да направя камъкът, аз се върнах заради Макартър. И няма да го зарежа.

И двамата знаеха какво означава това. Хоукър щеше да тръгне за Храма на ягуара сам.