Иван Саравич седеше в слабо осветения бар. Пред него имаше чаша топла некачествена водка.
Погледна мъжа до себе си — началника на подразделението от ФСС, което в момента командваше Иван.
Командваше. Тази дума беше плод на нечие въображение. Не неговото.
Тези хора бяха колкото негови подчинени, толкова и негови пазачи. Отговаряха пред него, да, но само по отношение на мисията. Истинските им господари бяха в Москва, при Гора и ФСС.
— Позволи ми да те почерпя — каза Иван.
— Не пия — отвърна мъжът.
Саравич сви рамене.
— Може би трябва.
— Не биваше да оставяме Грегор и Уле.
— Нямаше начин.
— Трябваше да продължим преследването — настоя онзи.
Иван пресуши чашата си, напълни я отново и възрази презрително:
— На оживения плаж, с извадено оръжие. Според тебе колко щеше да се забави мексиканската полиция? Щяха да ни обкръжат с хеликоптери, с коли. Какво щеше да стане тогава с нашата мисия?
Мъжът поотстъпи, но въпреки това изглеждаше сърдит и продължаваше да се държи арогантно.
— Чудя се дали наистина искаш да намерим момчето.
Иван само се подсмихна.
Мъжът се изправи.
— Тръгваме утре сутрин. Предупреждавам те, другия път няма да ти позволя да действаш така.
После се отдалечи. Беше два пъти по-млад от Иван, петнайсет килограма по-тежък и много силен. Саравич предполагаше, че в сърцето му има само презрение към стария воин.
Как се променят нещата. Някога Иван Саравич беше Герой на Съветския съюз, а след разпадането му се превърна в преуспяващ капиталист. Тези разлики го удивляваха. За него комунизмът означаваше чест без богатство, а капитализмът — богатство без чест. А сега той бе позор и за двата свята. Единствената му надежда за спасение се свеждаше до убийството на едно дете.
Неприемлив край и за двете половини от живота му. Капиталистът в него не виждаше никаква изгода, комунистът не виждаше чест.
Изпи още една водка, за да потисне тази мисъл. Долнопробният алкохол започваше да му харесва.
Ако се провалеше, ако не изпълнеше заповедта, тези хора щяха да го убият. А ако успееше… сигурно пак щяха да го направят.