Черното слънце

2.

Професор Макартър лежеше неподвижно на черния вулканичен склон. Очите му бяха вперени в странно наклонения пейзаж. Беше се изтъркалял по брега на залесения остров и си бе ударил кръста в дървото. Раницата бе изчезнала долу в мъглата, а самият археолог лежеше и гледаше как отвеждат Даниел и отнасят релефа.

Не лежеше неподвижно по свой избор. Тялото му бе вцепенено и студено. Не усещаше краката си и изобщо нищо от кръста надолу. Едва чувстваше върховете на пръстите на ръцете си. Едва дишаше. Не можеше да извика за помощ, дори да искаше.

Беше съвсем сам и го беше страх. Предполагаше, че е парализиран и че мъжете горе са го помислили за мъртъв.

Бяха го улучили в крака. Усети попадението по-скоро като ритник отзад, отколкото като куршум. Никога не беше виждал толкова много кръв, въпреки че вече течеше по-малко, за което сигурно помагаше повдигнатото положение на крака му.

Кръвта, подчинявайки се на закона за земното привличане, се стичаше от повдигнатия му крак по тялото му и попиваше в тениската му. Да, сигурно беше парализиран. Странно: умът му работеше, опитваше се да накара и крайниците му да работят и след като не се случваше нищо, правеше съответните заключения и докладваше за резултата.

Лежеше и се чудеше неговата ли съдба е по-лоша, или тази на Даниел. Ала вместо дишането му да отслабне и накрая да спре, започна да изпитва тъпо усещане в краката си. Не болка, а неприятно изтръпване, като иглички.

То се усилваше на аморфни вълни и скоро Макартър установи, че трябва да се опита да се раздвижи просто за да го пропъди. Претърколи се наляво. Дланите му започнаха да възвръщат чувствителността си.

С огромно усилие успя да се отмести от дървото. Изпитваше невероятно облекчение, че не е парализиран. В същото време обаче болките му се усилваха. Скован и слаб, той изпълзя няколко метра и се отпусна на земята. Минута-две остана легнал с лице, притиснато към пръстта и боровите иглички, след това вдигна глава.

Стори му се, че горе на хълма се е изправила някаква фигура — различаваше очертания на човек, жена.

Запремигва и се вгледа пак. Сянката я нямаше.

Опита се да отдаде видението на тежкото си състояние, ала му се струваше съвсем реално. Достатъчно, за да се помъчи да се изкатери по склона.

Запълзя нагоре, ала склонът беше прекалено стръмен за немощното му тяло, а и краката му не намираха опора. Почвата се свличаше под ръцете му и той започна да се пързаля надолу, първо до предишната си позиция, а после все по-близо към мъглата. Безсилно плъзгане, което го доведе до равния участък край водата, точно до раницата, изгубена преди половин час.

Археологът я погледна колебливо, после я притегли към себе си, затвори циповете на джобовете и се опита да провре ръка през ремъците. Преди да успее, чу плясък във водата.

Око газеше към брега.

— Отнесоха камъка — каза индианецът. — С хеликоптера. Видях ги.

— И аз — отвърна Макартър. — Трябва да повикаме подкрепление.

С помощта на младежа превърза раната си, после извади сателитен телефон от херметично затворен контейнер в раницата. Включи го и мислено благодари за зелената светлина, която му показа, че сигналът стига до местоназначението.

Притъпеният му от болка ум се опита да си спомни какво трябва да каже, съкращенията, които толкова често му повтаряше Даниел. Термини и мерки при извънредни обстоятелства, за които не искаше да мисли — и най-страшното от които сега се сбъдваше.

Натисна бутона за връзка. Отсреща се разнесе гласът на щабен служител от секретен свързочен център във Вашингтон.

Макартър имаше нужда от някой по-висшестоящ.

— Обажда се професор Майкъл Макартър. Във връзка с проект „Икар“. Кодът ми е седем, седем, четири, ти, еф. Нападнаха ни. Намираме се в ситуация „Меркурий“. Свържете ме с Арнолд Мор.