Черното слънце

61.

На площадката в Кампече двайсет въоръжени мъже се качиха в хеликоптера „Скайкрейн“ и насядаха по местата си. Последен се качи командирът им — почти цялото му тяло беше покрито с нещо, което приличаше на кевлар.

Кан спря и се вгледа в сърцата на хората си. В тях нямаше страх от онова, което предстоеше, но мъжете го наблюдаваха с лошо предчувствие. Сега той беше човек, затворен в машина, и те не бяха сигурни как да го приемат.

Милиардерът се обърна към кабината, най-после свикнал с бързината, с която хидравличните задвижващи механизми реагираха на електрическите команди, подавани от собствените му нерви. Отначало му се струваше прекалено светкавична, сякаш нечия чужда воля го подмята насам-натам. Но след като свикна, започна да й се наслаждава.

С костюма си имаше сила на мечка и бързина на котка. Вече беше решил, че и след излекуването си ще продължи да го развива и използва както намери за добре. Оказваше се прав — машините щяха да го спасят.

— Ще намерим момчето и другите камъни — каза Кан на хората си — И ще ги вземем безжалостно. А когато се върнем, ще ви очакват цели богатства.

Мъжете нададоха възторжени викове, инстинктивно, неорганизирано, като воини от древни династии.

Те просто бяха имали нужда от водач и Кан знаеше, че сега, когато отново е с тях, са готови да го последват и накрай света.

Даде знак на пилота и двигателите изреваха.