Червеният павилион

ГЛАВА XРака дава полезно сведение на Ма Жун, а един млад поет разкрива сърцето си пред съдията.

Съдията се отпусна в креслото и бавно допи чая си. Отношенията между първенците на града започваха да се изясняват по доста странни пътища, но това не го улесняваше особено в разтълкуването на загадъчните самоубийства.

Той въздъхна тежко и се отправи към бюрото на господин Фън. Главният надзорник го чакаше с Ма Жун и церемониално го изпроводи до паланкина.

Когато носачите тръгнаха, Ма Жун започна доклада си:

— Старият антиквар твърдеше в съда, че след банкета се е прибрал право у дома, но това е лъжа. Естествено, ние вече го знаехме. Обаче останалата част от историята му е горе-долу правдоподобна, колкото и да не ми е приятно да го призная! Господин Хуан наистина останал с впечатление, че има среща с него тази вечер, но като разбра, че според Уън е била определена за снощи, допуска, че може и да е объркал датите. Толкова за Уън. Що се отнася до Дзя Юбо, има известни разминавания между неговите показания и истината. Според старата вещица, която стои в съблекалнята на куртизанките, младежът едва ли е влязъл там по погрешка, тъй като веднага попитал къде са Есенна Луна и Сребърна Фея. Когато тя му отговорила, че двете излезли заедно, той се врътнал и изчезнал, без да продума. Управителят на неговия хотел — който е до нашия — го зърнал да минава оттам около половин час преди полунощ. Очаквал Дзя да влезе, обаче той продължил и когато стигнал до алеята вляво, свърнал по нея. А тя извежда до павилиона на Царицата на цветята. На покойната царица, би трябвало да кажа. Пак според управителя Дзя се прибрал към полунощ.

— Странна история — каза съдията Ди. Той разказа на помощника си какво бе споделил с него Дао Бандъ за самоубийството на баща си, както и за съмненията си относно Фън Дай.

— Доста ще трябва да се поблъскаме, докато се оправим в тия истории — промърмори Ма Жун, поклащайки голямата си глава.

Съдията не отговори и до края на пътя остана вглъбен в мислите си.

Когато слизаха от паланкина пред вратата на „Вечно блаженство“, едрият управител пристъпи към Ма Жун и някак притеснено му съобщи:

— Двама… хм… господа искат да се срещнат с вас, господин Ма. Чакат в кухнята. Помолиха да ви предам поздрави от ракообразните.

Ма Жун го изгледа за миг с недоумение, но изведнъж лицето му разцъфна в широка усмивка. Той се обърна към съдията и попита:

— Мога ли да поговоря с тях, ваше превъзходителство?

— Ама, разбира се! Аз ще уточня една подробност с нашия домакин. След като свършиш с тях, ела при мен в Червения павилион.

Съдията се спря в преддверието да поговори с управителя на хотела, а един от прислужниците отведе Ма Жун до кухнята.

Голи до кръста, двама майстори готвачи със страховити мускули следяха без особено благоразположение движенията на Рака, който стоеше пред най-голямата печка с тиган в ръка. На благоразумно разстояние Скаридата и четирима помощници също наблюдаваха сцената. Великанът подхвърли във въздуха едра камбала, тя се преобърна и той ловко я посрещна точно със средата на тигана.

Изцъклените му очи се вторачиха в двамата готвачи и той издума важно:

— Видяхте ли? Движението идва от китката. Сега е твой ред, Скаридо!

Силно разгневен на вид, гърбушкото се приближи до Рака и грабна тигана от ръцете му. Този път опашката на рибата остана наполовина извън тигана.

— Пак не успя — смъмри го Рака. — Това е, защото при теб движението идва от лакътя. Запомни, трябва да движиш само китката!

Щом забеляза Ма Жун, той кимна към вратата и го поведе навън, давайки нареждания на Скаридата как да продължи с упражненията си.

Когато двамата мъже се озоваха в една занемарена градина, Рака заобяснява със снишен глас:

— Тук сме със Скаридата по работа заради един тип, който хитрувал на игралната маса. Господин Ма, имате ли желание да се срещнете с търговеца на антики?

— За нищо на света! Видях гадната му мутра тази сутрин и ми стига за една-две години!

— Ако предположим — флегматично продължи Рака, — че вашият господар поиска да се срещне с него, ще трябва да побърза. Чух, че тази вечер Уън тръгва за столицата да купува антики. Аз нищо не твърдя. Това са непотвърдени сведения, нищо официално.

— Благодаря за сламката. На свой ред мога да ви доверя, че ние съвсем не сме привършили с този стар мръсник. В никакъв случай!

— Така си и мислех. Добре, аз се връщам в кухнята. Скаридата има нужда от упражнения с тигана. Сериозна нужда. Довиждане.

Ма Жун заобиколи гъстите храсти и се качи на верандата на Червения павилион. Щом видя, че съдията още не е пристигнал, той се изтегна в широкото кресло и вдигна краката си на парапета. Затвори очи и с доволна усмивка си припомни, една по една, прелестите на Сребърна Фея.

В това време съдията Ди разпитваше управителя на хотела за историята на Червения павилион.

Изненадан отначало, човечецът замислено се почеса по главата:

— Доколкото ми е известно, ваше превъзходителство, Червеният павилион си е съвсем съшият както преди петнайсет години, когато започнах работа тук — отговори бавно той. — Но ако негово превъзходителство желае да променим нещо…

— Няма ли някой, който да помни как е бил нареден преди това? — прекъсна го съдията. — Преди трийсет години, да речем?

— Единствено бащата на нашия портиер, ваше превъзходителство. Поне така мисля. Синът му го замести преди десетина години, защото…

— Заведете ме при него.

Мърморейки извинения, управителят го преведе през шумните общи помещения до едно малко дворче. Седнал върху дървено сандъче, крехък старец с рядка брадица се топлеше на слънцето. Той запримига срещу преливащото зелено от брокатената роба на съдията, понечи да се изправи, но магистратът побърза да каже:

— Не ставайте, уважаеми. Не искам да ви безпокоя на вашата почтена възраст. Бих желал само да науча една подробност от историята на Червения павилион, тъй като се интересувам от старинни постройки. Дали си спомняте кога леглото в Червената стая е било преместено до стената срещу вратата?

Старецът подръпна космите на редките си мустаци, поклати глава и отвърна:

— Това легло никога не е било местено, ваше превъзходителство. Не и по мое време. Стоеше опряно до южната стена, пада се отляво, когато влизате в стаята. Там би трябвало да бъде и там си е било винаги. Поне там беше преди десет години. Но оттогава… ами, може и да са го преместили. Сега всичко променят.

— Не, там си е — успокои го съдията. — В момента аз съм настанен там.

— Красиви стаи — промърмори старецът. — Най-красивите стаи на хотела. По това време глициниите трябва да са разцъфнали. Аз съм ги садил, сигурно има двайсет и пет години оттогава. И с градинарство се занимавах по малко. Тази глициния я взех от беседката в парка, току-що я бяха разрушили. Колко жалко… да съборят такава прелест. Изработка, каквато само старите майстори умееха. И какво, на нейно място вдигнаха някаква сграда. Ама за тях колкото по-високо, толкова по-красиво. Пресадиха и дървета. Развалиха изгледа от верандата. Ах, какви красиви залези се виждаха оттам. Пагодата на даоисткия храм се открояваше в здрача, прекрасно беше, ваше превъзходителство. А сега тия високи дървета, съвсем близо до павилиона, сигурно държат влага!

— Точно под верандата има няколко групи гъсти храсти — вметна съдията Ди. — Вие ли сте ги садили, уважаеми чичо?

— Аз, никога! Никога не се садят храсти пред веранда. Ако не се поддържат добре, те привличат змиите и всякакви гадини. Пазачите на парка са ги садили, глупаците му с глупаци! Онзи ден улових два скорпиона. Пазачите би трябвало да се грижат за доброто поддържане на градината, но май не го правят. Аз предпочитам открито слънчево пространство, особено сега с този ревматизъм. Отведнъж ми дойде на главата и оттогава…

— Радвам се да ви видя в такова добро здраве на вашата възраст — прекъсна го съдията Ди. — Казаха ми, че синът ви добре се грижи за вас. Благодаря ви за сведенията, които ми дадохте.

И без да се бави повече, той се върна в Червения павилион.

Когато Ма Жун го видя да се задава, веднага скочи и без да го изчака да седне, му заразправя какво му бе съобщил Рака във връзка със заминаването на Уън.

— За нищо на света не можем да го оставим да замине — каза строго съдията. — Обвинен е в даване на неверни показания пред съда. Разбери къде живее, и днес следобед ще го изненадаме с една мила визита. Но първо иди в хотела на Дзя и кажи на момчето, че искам веднага да говоря с него. След това можеш да обядваш, но гледай да се върнеш след час, имаме много работа днес.

Съдията седна близо до парапета на верандата. Като поглаждаше бавно бакенбардите си, той съпоставяше разказа на Дао Бандъ със спомените на стария портиер. Пристигането на Дзя Юбо го изтръгна от мислите му. Младият поет изглеждаше притеснен и започна да прави поклон след поклон.

— Седнете най-сетне — раздразнено каза съдията.

Когато Дзя се настани на бамбуковото столче, съдията без капка съчувствие огледа разстроеното лице на младежа и каза студено:

— И все пак вие не приличате на истински играч, господин Дзя. Какъв демон ви подтикна да опитвате късмета си на игралната маса? И както изглежда, с твърде злополучен резултат.

Смутен, поетът се поколеба за миг, но след това като че реши да се изповяда:

— Аз не съм достоен човек, ваше превъзходителство. Освен с известна лекота в стихоплетството не бих могъл да се похваля с нещо особено. Много лесно се оставям на моментното настроение или просто на обстоятелствата. Още щом влязох в това проклето заведение, атмосферата му ме завладя на часа и вече нищо не можеше да ме спре! Не съм в състояние да се преборя с това, ваше превъзходителство, такава ми е природата.

— Как тогава възнамерявате да се явите на литературните изпити, за да станете чиновник на империята?

— Записах се за изпитите единствено за да последвам примера на приятелите си, ваше превъзходителство. Техният ентусиазъм ме увлече пряко волята ми! Аз не съм достоен да стана имперски чиновник и сам най-добре съзнавам това. Единствената ми амбиция е да водя тих и спокоен живот в някое отдалечено кътче, да чета и да пиша по малко… — той млъкна, погледна скръбно дланите си, които нервно шаваха насам-натам, и продължи: — Ужасно съм притеснен, като си помисля за господин Фън, който очаква толкова неща от скромната ми особа! Той е толкова щедър към мен, дори желае да се оженя за дъщеря му. Всички тези благодеяния са огромен товар за мен, ваше превъзходителство.

Ако това момче не е напълно откровено — каза си съдията Ди, значи е актьор. Без да повишава тон, той попита:

— Защо излъгахте тази сутрин пред съда?

Лицето на младия поет доби пурпурен цвят и той запелтечи:

— Какво… какво иска да каже негово превъзходителство?

— Вие не сте влезли по погрешка в съблекалнята на куртизанките. Търсили сте Есенна Луна. А по-късно са ви видели на алеята, която води към нейния личен павилион. Говорете… бяхте ли влюбен в нея?

— Да съм бил влюбен в това жестоко и високомерно създание? Слава на небето, не, ваше превъзходителство! Не мога да разбера защо Сребърна Фея толкова й се възхищаваше. Толкова ужасно се отнасяше с нея, а и с другите момичета, налагаше ги с камшик за най-малката дреболия. Сякаш това дори й доставяше удоволствие. Ужасна жена! Не, ходих в съблекалнята, за да я помоля да не наказва Сребърна Фея, задето разля вино по дрехата на гадния антиквар. Като не я намерих, отидох до павилиона й, обаче прозорците не светеха. Не се прибрах веднага, защото реших да се поразходя из парка, докато ми попремине от алкохола.

— Ясно. Но ето прислужницата ми носи обедния ориз и ще трябва да облека нещо по-удобно.

Поетът побърза да се оттегли, мънкайки безброй извинения, още по-притеснен, отколкото в началото.

Съдията облече тънка сива роба и седна на масата, но мислите му бяха другаде. Поглъщаше храната без никакво удоволствие. Изпи чая си и закрачи напред-назад. Изведнъж лицето му светна. Спря се и промърмори:

— Ето го решението! И смъртта на академика Ли се представя в съвсем нова светлина!

В този момент се появи Ма Жун и той му извика:

— Сядай, току-що разбрах какво се е случило с бащата на Дао преди трийсет години.

Ма Жун се отпусна тежко в креслото. Дишаше запъхтяно, но сияеше. Връщаше се от вдовицата Уан, където завари Сребърна Фея, вече поокопитена от снощните преживявания. Докато домакинята им приготвяше обяда, те се качиха в таванската стаичка. Там стана въпрос за неща, съвсем различни от спомените за родното им село, и минутите отлетяха толкова бързо, че когато слязоха, той едва успя да излапа една купичка юфка.

— Бащата на Дао наистина е бил убит — продължи съдията, без да обръща внимание на сияещата физиономия на своя помощник. — И то в салона на този апартамент.

— Но Дао е видял тялото в Червената стая — възрази Ма Жун, когато успя да схване за какво говори съдията.

— Дао Бандъ е сбъркал. Разбрах го, когато си спомних, че той спомена за легло отдясно, опряно до северната стена. Едно малко разследване ме увери, че леглото в Червената стая винаги е било отляво, до южната стена, както е и сега. Но ако интериорът на апартамента е останал съшият както преди трийсет години, то отвън са били извършени доста промени. Завесата от глицинии тогава не е съществувала, както и високите дървета в парка и сградата на ресторанта. От тази веранда е имало всеобхватен изглед, а вечер тя е била осветявана от залеза.

— Възможно е — съгласи се Ма Жун. Мислите му обаче витаеха другаде. Сребърна Фея се оказа страхотна, истинска артистка в професията си.

— Ти, изглежда, не разбираш — настояваше съдията. — Това дете никога не е идвало тук, но е знаело, че резиденцията се нарича Червеният павилион, защото спалнята е била изцяло в този цвят. Когато е влязло в салона, той е бил облян от пурпура на залеза. Нищо чудно, че детето го е взело за Червената стая… която именно е очаквало да види!

Ма Жун погледна през рамо, обходи с поглед стаята и мебелите от санталово дърво в естествен цвят и замислено поклати глава:

— Значи бащата на Дао е бил убит в този салон — продължи съдията. — Тук детето вижда трупа и забелязва убиеца, облечен не в червена роба, както си е помислило, а в бяла долна дреха, която последните слънчеви лъчи са багрели в червено. Щом момчето изскача навън, убиецът премества тялото в Червената стая, излиза, заключва вратата от външната страна и хвърля ключа през решетките на прозореца. Той пада близо до жертвата и осигурява версията за самоубийство. Никой, разсъждава убиецът, не ще обърне внимание на думите на едно подплашено дете.

Съдията замълча за миг умислен и продължи:

— Но ако убиецът е носел само долна дреха, значи е бил на среща с куртизанката Зелен Нефрит! Изненадан от съперника си Дао Куан, той го убива със собствения си нож. Дао Бандъ има право. Баща му не се е самоубил. Това хвърля нова светлина върху смъртта на Ли Лиен. Тук също имаме работа с убийство, представено за самоубийство точно както преди трийсет години. Ли е бил убит в салона, където всеки може да влезе незабелязано през верандата. После са пренесли трупа в Червената стая заедно с книжата на мъртвия. Този номер вече е успявал веднъж и убиецът е решил, че може да го повтори. А това ни дава важна следа за неговата самоличност!

— Наистина — каза Ма Жун. — Това означава, че нашият човек е или Фън Дай, или Уън Юан. Обаче има една важна разлика, ваше превъзходителство: когато Ли Лиен е бил намерен мъртъв, ключът не е бил на пода, а в ключалката. Трудно ще успееш да го мушнеш там, хвърляйки го през прозореца, дори и да тренираш сто и петдесет години.

— Ако Фън е въпросният човек, това лесно може да се обясни — замислено рече съдията. — Във всеки случай съм сигурен, че ако разкрием убиеца на Дао Куан и на Ли Лиен, ще разберем и какво се е случило с Царицата на цветята.

Магистратът се умълча за малко и после добави:

— Струва ми се, че трябва да поговоря със Сребърна Фея, преди да се срещна с антикваря. Знаеш ли къде можем да я открием?

— В спалните на куртизанките, сградите зад павилиона „Сивият жерав“, ваше превъзходителство. Тя ми каза, че днес ще се върне там.

— Чудесно. Води ме при нея.