Червеният павилион

ГЛАВА IПред съдията Ди се появява прелестно видение, последвано от далеч не така приятно зрелище

— Много съжалявам, благородни ми господине, но всички стаи са заети — каза дебелият управител на странноприемницата — Празникът на мъртвите1 е и по това време никога няма свободни места — обясни той с почти достоверно скръбно изражение.

Едрият брадат пътник, застанал пред гишето, носеше само проста кафява роба, по шапката му нямаше отличителни знаци за ранг, но властният израз подсказваше, че е важен чиновник — клиент, от когото винаги може да се поиска висока цена. Сянка на раздразнение премина по лицето на пътника с изсечените черти. Той избърса оросеното си с пот чело и се обърна към якия мъж, който го придружаваше.

— Бях забравил, че е Празникът на мъртвите! А жертвените олтари по целия път би трябвало да ми го припомнят. Вече в трета странноприемница не намираме места. По-добре да се откажем и да продължим към Цинхуа. За колко време, смяташ, ще можем да стигнем?

Спътникът му неуверено повдигна широките си рамене.

— Трудно е да се каже, господарю. Не познавам добре тази част от окръга, а и в тъмното не е лесно. Отгоре на всичко трябва да прекосим една-две реки. Може и да стигнем преди полунощ… ако имаме късмета да заварим лодкарите.

Един стар прислужник, който бършеше свещниците по тезгяха, от известно време правеше отчаяни знаци на управителя. Когато най-сетне той го забеляза, старият човек припряно изрече с писклив гласец:

— Защо не дадем на господин пътника Червения павилион?

Домакинът бавно поглади двойната си брадичка и колебливо каза:

— Стаите наистина са хубави. Гледат на запад и през цялото лято е прохладно. Но нямахме време да проветрим, както трябва…

— От зори сме на конете. Щом са свободни, ще ги вземем! — прекъсна го мъжът с красивата брада.

Обърна се към спътника си и му нареди:

— Иди да донесеш багажа и дай седлата на коняря.

— За мен ще е чест да ви дам ключа от този павилион, благородни господине — подзе домакинът, — но съм длъжен да ви предупредя, че…

— Ще платя колкото кажете — отново рязко го прекъсна пътникът. — Подайте ми книгата.

Управителят отвори дебелия регистър на двайсет и осмия ден от Седмата луна и го побутна към събеседника си. Той натопи върха на четката в туша и изписа с обиграна ръка:

Докато затваряше регистъра, погледът му се спря върху името на хотела, изписано с два големи йероглифа върху обложката — „Вечно блаженство“.

— За нас е голяма чест да подслоним магистрата на съседния окръг — с мазен глас изрече управителят.

Но когато съдията и спътникът му се отправиха към вратата, промърмори:

— Само това ни липсваше! Всеки знае, че тоя човек умира да си завира носа навсякъде. Надявам се, че няма да открие…

Без да довърши, той раздразнено поклати глава.

Старият прислужник поведе съдията Ди през приемната в главния централен двор, обграден от две едноетажни постройки. През все още осветените хартиени прозорци долиташе шум от гласове, примесен с радостни изблици на смях.

— Нали виждате, всичко е заето… една свободна стая не остана! — прошепна водачът с побелялата глава и ги преведе през високата, богато украсена врата, която се издигаше в дъното на двора.

Пътниците се озоваха в очарователна вътрешна градина. Лунната светлина играеше върху изискано оформените цъфнали дървета, които обграждаха изкуствено езерце, в чиято застинала вода плуваха червени рибки. Съдията Ди избърса лицето си с дългия ръкав на дрехата — дори на открито жегата беше ужасна. От постройката вдясно долиташе неясен шум от песни, смехове и игриво прозвънващи струни.

— Тук отрано се започва — забеляза той.

— На Райския остров само няколко часа преди пладне не звучи музика, ваше превъзходителство! — гордо отвърна възрастният мъж. — Към обед всичко се разбужда. Последните закуски още не са привършили, а вече се поднася ранният обяд, после, след късния обяд, идва ред на вечерята и т.н. А сутринта е време за закуска. Ще видите, че Райският остров е едно от най-оживените места, ваше превъзходителство. Да, да, от най-оживените!

— Надявам се това оживление да не ми се натрапва много. Уморен съм от пътя, утре потеглям в зори и възнамерявам да си легна рано. Стаите ми, надявам се, са тихи?

— Съвсем спокойни са, ваше превъзходителство!

Възрастният човек се забърза и преведе съдията Ди през дълъг полутъмен коридор, който свършваше пред висока дървена порта. Повдигна фенера си, за да освети изящната дърворезба, покрита с бляскава позлата. Докато избутваше тежкото крило, отбеляза:

— Този павилион е в самия край на странноприемницата. Изгледът към парка е прекрасен, шум дотук не стига.

И той посочи малко преддверие, чиито странични стени представляваха кръгли отвори. Като дръпна завесата, закриваща десния, той мина пред съдията в просторна стая и се насочи към масата в средата, за да запали свещите в двата сребърни свещника. След това отвори вратата и прозореца в дъното.

Въпреки застоялия въздух съдията Ди реши, че стаята е доста уютна. Масата и четирите стола с високи облегалки бяха от санталово дърво в естествен цвят, безупречно полирани, целите в дърворезба. Диванът до дясната стена беше от същото дърво, както и елегантната тоалетна масичка. Всички мебели бяха истински старинни образци, а рисунките с цветя и птици по стените говореха за подчертан артистичен вкус. Вратата в дъното водеше към красива веранда, оградена от три страни с плътна завеса от глицинии, които се спускаха от леката бамбукова решетка, оформяща тавана. Долу в градината тук-там се виждаха гъсти зелени храсти, а по-нататък — обширен парк, осветен от фенери, окачени на разноцветни копринени гирлянди. Още по-навътре в градината едноетажна постройка почти се губеше сред листака. Освен приглушения звук на музикалните инструменти нищо не нарушаваше тишината.

— Това е салонът — угоднически съобщи старият прислужник. — Спалнята е от другата страна.

Той отново изведе съдията в преддверието и отвори масивната врата вляво с помощта на доста сложен ключ.

— Защо толкова предпазни мерки? — попита съдията Ди. — Вътрешните врати рядко се заключват. Да не се страхувате от крадци?

Хитра усмивка се плъзна по устните на старчето.

— Клиентите, които посрещаме тук, държат да са защитени… хм… от недискретни посещения — изкиска се той.

И бързо добави:

— Ключалката се счупи наскоро, но я смениха с нова от същия вид, която се отключва и отвътре, и отвън.

Стаята бе също толкова разкошно обзаведена, както и салонът. Огромното легло с балдахин вляво, масата, столовете, тоалетката в отсрещния ъгъл бяха целите в дърворезба, покрити с пурпурен лак. Червени бяха и тежките брокатени завеси на леглото, както и дебелият килим на пода. Когато старият прислужник отвори капаците на единствения прозорец на стената в дъното, съдията отново видя парка през яката желязна решетка.

— Тези стаи се наричат Червеният павилион заради цвета на мебелировката, предполагам? — запита той.

— Така е, ваше превъзходителство. Обзавеждането е на повече от осемдесет години. Точно тогава е бил построен и хотелът. Ще наредя на прислужницата да ви донесе чая. Негово превъзходителство навън ли ще вечеря?

— Не, нека ми сервират тук.

Двамата мъже се върнаха в салона и в същия миг се появи и Ма Жун с багажа. Старият слуга безшумно се изниза с плъстените си пантофи, а съдийският помощник отвори кожените торби и заподрежда дрехите на господаря си върху дивана. Бившият владетел на зелените гори (както хората наричаха странстващите разбойници) беше висок мъж с широко квадратно лице, украсено единствено от къси мустачки. От няколко години вече служеше на съдията и способностите му на борец и майстор в ръкопашния бой се оказаха твърде полезни при залавянето на опасни престъпници и помагаха за успешното провеждане на сложни операции.

— Можеш да спиш на дивана — каза му съдията. — Ще останем само една нощ, така че е по-добре да си спестиш търсенето на стая навън.

— А, все ще си намеря къде да положа глава — небрежно отвърна Ма Жун.

— Внимавай с виното и жените, тук струват скъпо — сухо го предупреди съдията. — Благоденствието на Райския остров идва от хазарта и проституцията, тук бръснат до голо!

— Е, и аз не съм беззащитен! — отвърна с широка усмивка Ма Жун. — Но защо наричат това място остров?

— Защото е обградено отвсякъде с вода, естествено. Да се върнем на думата си. Спомняш ли си голямата каменна арка, под която минахме на идване — Моста на променящата се душа? Наречен е така, защото в атмосферата на разюзданост, царяща на острова, пътникът се превръща в безволев прахосник! А ти имаш пари в себе си, Ма Жун. Наследството на чичо ти, което получи в столицата, не възлиза ли на две хубави кюлчета злато?

— Нямам никакво намерение да ги докосвам, ваше превъзходителство! Когато се оттегля, с тях ще си купя някоя малка къщичка и лодка в родното си село. Но получих и две сребърни монети, с които възнамерявам да си опитам късмета!

— Бъди тук за закуска. Ако тръгнем рано, ще можем да прекосим северната част на окръга още предобед и към пладне вече ще сме в Цинхуа. Там ще трябва да направя протоколна визита на моя стар приятел магистрата Луо. Няма да е прилично да преминем през територията му, без да го навестим. После ще продължим към Пуян.

Ма Жун се поклони на господаря си и му пожела лека нощ. На излизане се размина с крехка млада прислужница, носеща поднос с чая. Галантният помощник не пропусна да й хвърли пламенен поглед.

— Ще пия чая на верандата — каза съдията на девойчето. — Там сервирайте и вечерята, когато бъде готова.

Щом тя се оттегли, той излезе на верандата и отпусна едрото си тяло в бамбуковото кресло до елегантна малка масичка. Протегна нозе, все още схванати от продължителната езда, отпи на малки глътки от горещия чай и със задоволство си помисли колко добре се бе уредило всичко през тези две седмици в столицата. Столичният съд го бе призовал да даде допълнителни показания във връзка с аферата в будисткия манастир, разкрита от него предната година. Сега бързаше да се върне към задълженията си в Пуян. Колко жалко, че наводненията го принудиха да направи това отклонение до Цинхуа, но, така или иначе, пътуването щеше да се удължи най-много с един ден. Въпреки че лекомислената атмосфера на острова никак не му се нравеше, все пак бе имал късмет с този тих павилион в толкова скъпото заведение. Очакваха го къпане, лека вечеря и спокойна, отморяваща нощ.

Тъкмо отново да се протегне в креслото, когато застина, пронизан от усещането, че го наблюдават. Рязко обърна глава и с един поглед обхвана целия салон. Никой. Стана и отиде до прозореца с желязната решетка в Червената стая. Отново нищо. Приближи се до парапета и се взря в гъстата растителност, скрила основата на верандата. В мрака всичко изглеждаше спокойно и той долови единствено мириса на гнили листа. Тръгна към мястото си, като си мислеше, че въображението му играе номера.

Приближи стола си до парапета и се загледа в парка, където разноцветни светлини играеха изящен танц в листака на дърветата. Но блаженото усещане за пълно отпускане отпреди малко бе отлетяло. Задухата, неразхлаждана и от най-малък полъх, започваше да му действа потискащо; някакво враждебно, заплашително присъствие се надигаше от пустия парк.

Прошумоляване в листата на глициниите от дясната му страна го накара да подскочи. Бързо се обърна и съзря някакъв неясен женски силует сред сините цветове в дъното на верандата. Успокоен, той се вгледа в парка и каза:

— Оставете подноса с вечерята върху малката масичка, ако обичате.

Отвърна му тих смях. Учуден, съдията отново се обърна. Не беше прислужницата, както си бе помислил, а висока млада жена в бяла дреха от прозрачна газена материя. Красивата й коса бе разпусната. Съдията изрече неловко:

— Извинете, взех ви за прислужницата.

— Не е много ласкателно — обади се пришълката. Гласът й бе приятен и възпитан. Тя се наведе, за да мине под завесата от глицинии, и съдията забеляза неголяма пролука в парапета. Може би там имаше някакви стъпала към пътеката, която обикаляше хотела. Когато младата жена се приближи, съдията бе смаян от поразителната й красота. Овалното лице с изящен нос и големи изразителни очи бе наистина пленително, а под прилепналата прозрачна влажна материя тялото й с вълнуваща яснота разкриваше нежната белота на опияняващите си извивки. Като полюляваше в ръка тоалетното си сандъче, тя се приближи до парапета, облегна се и пренебрежително заоглежда съдията Ди.

— Вие сте се объркали, госпожо — отвърна съдията, силно раздразнен от високомерното държание на непознатата. — Трябва да ви известя, че се намирате в частна резиденция!

— Частна ли? На този остров за мен няма частни резиденции, драги ми господине!

— Но коя сте вие, моля?

— Аз съм Царицата на цветята на Райския остров.

— Разбирам — бавно изрече съдията и поглади замислено брадата си. Положението беше доста объркващо. Той добре знаеше, че в известните развлекателни центрове комитет от видни особи всяка година присъжда титлата „Царица на цветята“ на най-красивото и надарено „цвете“ — тоест куртизанка — и тази жена заема видно място сред изисканото общество. Тя определя модата и дава тон в суетния свят на „цветята и върбите“, както наричаха този леконрав женски мир. Трябваше да се освободи от леко облечената личност, без да я оскърби. Много учтиво се обърна към нея:

— На какво щастливо обстоятелство вашият смирен слуга дължи неочакваната чест на това посещение?

— Чиста случайност. Връщам се от баните — онази, голямата постройка в другата част на парка. — Исках да мина през верандата, за да изляза на пътеката, която обикаля хотела и води до частния ми павилион, отвъд боровата гора вляво. Мислех, че тук няма никой.

Съдията я изгледа с присвити очи.

— Имам усещането, че известно време ме наблюдавахте — уж небрежно отбеляза той.

— Нямам навик да се занимавам с другите. По-скоро те се занимават с мен.

Тонът на младата жена беше високомерен, но в поведението й пролича някакво внезапно притеснение. Тя стрелна поглед към вратата на салона и попита със свъсени вежди:

— Как ви хрумна нелепата мисъл, че ви шпионирам.

— Просто имах смътното усещане, че някой ме дебне.

Тя придърпа по-плътно към себе си прозрачната рокля и голотата й изпъкна още повече.

— Странно, и аз имах същото усещане, докато се качвах тук — но бързо се овладя и добави подигравателно: — Всъщност все ми е едно. Свикнала съм да ме следят!

Тя се засмя, но кристалните звуци внезапно секнаха, а лицето й побеля. Съдията бързо обърна глава. Той също бе дочул някакъв странен кикот, придружил смеха на жената. Звукът като че идваше откъм затворения с решетка прозорец на спалнята. Гостенката му преглътна и попита задавено:

— Кой е в Червената стая?

— Никой.

Погледът на куртизанката обходи мигновено стаята и се спря върху едноетажната постройка в парка. Музиката бе замлъкнала, чуваха се само аплодисменти и смях. Тъй като гостенката мълчеше и тишината засилваше неловкото положение, съдията уж непринудено подхвърли:

— Струва ми се, че там добре се забавляват!

— Това е ресторантът на парка. На партера поднасят превъзходни ястия. Първият етаж е за… по-интимни наслади.

— Естествено. И така, аз съм очарован, че щастливият случай ми предостави възможността да се запозная с най-красивата жена на Райския остров. Което, от друга страна, извънредно много ме натъжава, тъй като тази вечер съм зает, а утре потеглям рано сутринта и не ще мога да се насладя на компанията ви достатъчно дълго.

Въпреки думите на съдията младата жена, изглежда, нямаше никакво намерение да си тръгва. Тя постави тоалетното си сандъче на земята, кръстоса ръце зад главата си и се облегна на парапета. Тази поза подчертаваше стройното й тяло, заоблените бедра и красивите гърди с твърди зърна под прозрачната тъкан. Съдията забеляза, че цялото тяло на посетителката му е абсолютно гладко, без нито едно косъмче — както е обикновено при куртизанките. Той бързо отмести погледа си, а жената спокойно попита:

— Струва ми се, че не изпуснахте нито една подробност?

След като се наслади на смутеното мълчание на своя домакин по неволя, тя отпусна ръце и самоуверено добави:

— Не бързам особено. Банкетът тази вечер е в моя чест и един от обожателите ми ще дойде да ме отведе на него. Нека малко да почака, докато ми разкажете за себе си. Изглеждате много внушително с тази голяма брада. Предполагам, че сте чиновник от столицата или нещо подобно…

— О, не, госпожо. Аз съм само един скромен провинциалист, недостоен да се нареди сред вашите почитатели!

И като стана, добави:

— Сега трябва да се приготвя за излизане. Не смея да ви задържам повече, а и вие вероятно бързате да се приберете, за да довършите тоалета си.

По червените пълни устни на младата жена заигра презрителна усмивка.

— Не се опитвайте да разигравате свенливост! — каза тя. — Видях очите ви, когато ме оглеждахте преди малко. Безполезно е да отричате, че желаете да притежавате онова, което съзряхте.

— От страна на толкова невзрачна личност като мен подобно желание би било твърде самонадеяно — сковано отвърна съдията Ди.

Тя смръщи вежди и той съзря жестоката извивка на устните й.

— Наистина би било самонадеяно — с режещ глас отвърна тя. — Отначало ми се стори, че непринудеността ви ми се нрави, но сега си давам сметка, че всъщност сте ми напълно безинтересен.

— Това ме потапя в дълбока скръб! — иронично изрече съдията.

Ядът обагри в пурпур страните на младата жена. Тя се отдръпна от парапета, вдигна тоалетното си сандъче и подхвърли троснато:

— Намирате, че не съм достатъчно добра за някакъв си дребен чиновник като вас, нали? Ще ви кажа само, че преди три дни един известен литератор от столицата се самоуби заради мен!

— Смъртта му, изглежда, не ви е опечалила особено.

— Ако трябва да оплаквам всичките млади глупаци, на които са се случили неприятности заради мен, трябва цял живот да нося траур!

— Не говорете така непочтително за смъртта и за траура — посъветва я съдията. — Празникът на мъртвите още не е свършил. Вратите на отвъдния свят са все още отворени, душите на мъртвите са сред нас.

В сградата в парка музиката замлъкна съвсем. Кискането, което бяха доловили преди малко, се повтори приглушено. Този път като че ли идваше откъм храстите в подножието на верандата. Лицето на Царицата на цветята се сгърчи.

— Това зловещо място ми дотегна — извика тя. — Слава на небето, скоро завинаги го напускам. Един високопоставен човек, поет, и при това богат, ще ме откупи. Ще стана съпруга на магистрат. Какво ще кажете за това, драги господине?

— Поздравявам ви. И него също.

Тя леко се поклони. Гневът й очевидно се бе укротил и на тръгване тя добави:

— Да, той има късмет! Но не бих казала същото за останалите му съпруги. Много бързо ще бъдат разпъдени. Нямам навик да деля любовта на един мъж!

Тя се отправи към другия край на верандата, полюшвайки великолепните си бедра, отмести завесата от глицинии и изчезна, вероятно по някакви стъпала към пътеката.

Нежният аромат на скъпия й парфюм, който още трептеше във въздуха, внезапно бе изместен от отвратителна смрад на нещо разлагащо се. Съдията Ди се надвеси над перилата, за да огледа гъстия храсталак, откъдето сякаш долиташе зловонието, и бързо се отдръпна зачуден.

Сред туфите зеленина бе зърнал силуета на съсухрен прокажен просяк, обвит в мръсни парцали. Лявата част на лицето му представляваше подпухнала гнойна маса, погълнала и окото. Вторачил в съдията злобния поглед на дясната си зеница, нещастникът измъкна от дрипите обезобразената си ръка с разядени от зловещата болест пръсти и я протегна към него.

Съдията забързано затършува в ръкавите си2 за шепа монети. Тези нещастни създания са принудени да преживяват някак с просия. Но миг преди да пусне монетите в протегнатата ръка, посинелите устни на прокажения се изкривиха в ужасяваща гримаса и измърморвайки нещо неясно, той се изгуби сред дърветата.