Червеният павилион

ГЛАВА VСъдията Ди открива труп в стаята си и се готви да прекара една неприятна нощ

Ма Жун изигра няколко партии с трима важни търговци на ориз. Идваше му добра карта, но не се забавляваше особено. Той обичаше оживените игри с шумни препирни между партньори, които не се притесняват да ругаят на воля. Отначало печелеше умерено, но после изгуби. Това му се стори подходящ момент, за да си тръгне. Стана, сбогува се с Рака и Скаридата и бързо се върна в павилиона на „Сивият жерав“.

Управителят му съобщи, че вечерята, дадена от господин Фън Дай, вече привършва и че двама от гостите, както и куртизанките вече са се оттеглили. Той го покани да седне и му предложи чаша чай.

Скоро съдията Ди, придружен от Фън Дай и Дао Бандъ, заслиза по мраморните стълби. Докато двамата мъже го изпровождаха до носилката, магистратът се обърна към господин Фън:

— Утре сутрин веднага след закуска ще дойда в бюрото ви на аудиенция. Искам да прегледам всички документи, свързани със самоубийството на учения Ли. Бих желал да присъства и съдебният лекар.

Ма Жун помогна на господаря си да се настани в носилката и седна до него. По пътя съдията му разказа какво бе научил за самоубийството. Дискретно пропусна да спомене за увлечението на магистрата Луо по красивата куртизанка, като спомена само, че колегата му с основание е стигнал до заключението, че това дело за самоубийство е много лесно.

— Помощниците на Фън Дай не са на това мнение, ваше превъзходителство — спокойно отвърна Ма Жун. След това подробно разказа чутото от Рака и Скаридата. Съдията го изслуша и отсече нетърпеливо:

— Приятелите ти се лъжат. Не ти ли казах, че вратата е била заключена отвътре? А ти самият видя железните решетки на прозореца. Никой не би могъл да се промъкне вътре.

— Все пак не е ли странно съвпадението, че старият търговец на сувенири е бил видян недалеч от Червения павилион, когато е станало самоубийството на Ли, и че е бил пак там преди трийсет години, когато бащата на господин Дао се е самоубил на същото място?

— Двамата ти приятели от рода на ракообразните очевидно не обичат съперника на своя господар и гледат да създават неприятности на стария антиквар. Аз се запознах с него тази вечер и съм съгласен, че е доста неприятен старец, и никак няма да се учудя, ако сплетничи, за да измести Фън от поста главен надзорник на острова. Но да убиеш някого, е съвсем друга работа! И защо Уън ще убива младия Ли, чиято помощ е търсел срещу Фън? Не, драги мой, твоите двама информатори са се омотали в противоречиви догадки. А пък ние по-добре да не се месим в тези местни разправии.

Замълча за миг, подръпвайки замислено мустаците си, след това добави:

— Това, което преданите съгледвачи на Фън са ти разказали за действията на Ли по време на престоя му тук, напълно довършва картината. Тази вечер видях жената, заради която Ли се е самоубил. Дори два пъти се срещах с нея, което беше прекалено лош късмет!

След като разказа на помощника си разговора с куртизанката на верандата на Червения павилион, той заключи:

— Ли може би е бил голям ерудит и литератор, но от жени не е разбирал. Царицата на цветята е изключително красива, дума да няма, но е безсърдечно и непостоянно създание. За щастие тя присъства само на втората част от вечерята. Трябва да призная, че храната бе превъзходна, а и проведох доста интересни разговори с Дао Бандъ и с младия поет Дзя Юбо.

— Това е нещастното момче, което загубило всичките си пари на игралната маса. И то в една партия! — възкликна Ма Жун.

— Странно. Фън ми каза, че Дзя скоро ще се жени за дъщеря му.

Ма Жун изкриви насмешливо устни и отвърна:

— Нелош начин да се докопа до парите му!

Носачите поставиха паланкина пред вратата на хотел „Вечно блаженство“. Ма Жун взе една свещ от тезгяха на приемната и двамата мъже се упътиха към градината на Червения павилион, пресичайки предния двор.

Съдията отвори резбованата врата на преддверието и застина. Като сочеше с пръст слабата светлина, прокрадваща се изпод вратата на Червената стая, той прошепна:

— Странно! Прекрасно си спомням, че изгасих свещите, преди да изляза. Ключа също го няма, а го оставих в ключалката!

Ма Жун долепи ухо до вратата.

— Не се чува нищо. Да почукам ли?

— Да се опитаме да надникнем през прозореца.

Те прекосиха бързешком салона и излязоха на верандата, стъпвайки на пръсти. Ма Жун хвърли един поглед в стаята през решетките на прозореца и изруга полугласно. Пред леглото върху червения килим лежеше чисто гола жена. Беше по гръб, с изпънати ръце и крака, а главата й бе обърната към обратната на прозореца страна.

— Умряла ли е? — прошепна Ма Жун.

— Гърдите й май не се повдигат.

Съдията Ди допря лицето си до железните пръчки на прозореца и възкликна:

— Виж! Ключът е в ключалката!

— Това е вече трето самоубийство в тази прокълната стая! — извика Ма Жун тревожно.

— Съвсем не съм уверен, че е самоубийство — промърмори съдията. — Струва ми се, че забелязвам някаква синина по врата. Иди в хотела и заповядай на управителя моментално да доведе Фън Дай. Но на никого не казвай за жената.

Когато Ма Жун се завтече през градината, съдията Ди отново погледна през прозореца. Червените завеси на леглото бяха повдигнати точно както преди да излезе, но до възглавницата лежеше сгъната бяла дреха. Други женски дрехи, също грижливо сгънати, бяха струпани на купчинка върху най-близкия стол. На пода пред леглото се виждаха чифт къси бели копринени чорапки.

— Горката! — промърмори със съжаление съдията. — Толкова суетна и толкова самоуверена… а сега мъртва!

Излезе навън и приседна до парапета на верандата. От павилиона в парка долитаха смехове и песни: веселбата беше в разгара си. Само преди няколко часа, помисли си съдията, нещастницата стоеше до този парапет и излагаше на показ прелестите си. Дали беше толкова строго наказана за своята суетност и за амбициите си? Не… вината не беше изцяло нейна. Почитанието на физическата красота, култът, към плътската любов, трескавият ламтеж за злато които властват в центровете за удоволствие като Райския остров, не могат да не се отразят пагубно върху душата на една млада жена и да не изкривят всяка представа за морални стойности. Царицата на цветята заслужаваше по-скоро съжаление, отколкото укор.

Фън Дай изтръгна съдията от мислите му. Главният надзорник бе придружен от Ма Жун, от управителя на хотела и двама яки пазачи.

— Какво има, ваше превъзходителство? — любопитно попита той.

Съдията Ди махна към прозореца. Фън и управителят се приближиха и веднага отстъпиха назад, едва сподавяйки вика си.

Съдията се изправи.

— Кажете на хората си да разбият вратата — нареди той на главния надзорник.

Двамата пазачи се засилиха към тежката порта. Но тя не поддаде, докато Ма Жун не се притече енергично на помощ. Дървото около ключалката се нацепи и едното крило отхвръкна.

— Останете по местата си — заповяда съдията Ди. Прекрачи прага и отдалеч заразглежда лежащата на пода фигура. Върху бялото гладко тяло на Есенна Луна нямаше и капчица кръв, никаква драскотина. Но агонията й явно е била ужасна, защото обърнатото към тях лице бе сгърчено в зловеща гримаса, а очите й почти бяха изскочили от орбитите.

Съдията влезе в стаята и коленичи до мъртвата. Постави ръка под лявата й гръд. Тялото беше още топло, сърцето бе спряло скоро да бие. Той затвори клепачите на куртизанката и заразглежда шията й. От двете страни имаше синкави белези. Вероятно е била душена, но пък нямаше никакви следи от нокти. Той продължи огледа на съвършеното й тяло. Нямаше никакви белези от насилие освен няколко леки одрасквания на ръката под лакътя. Изглеждаха съвсем пресни и магистратът беше сигурен, че ги нямаше, когато почти голата жена стоеше пред него на верандата. Той обърна трупа. По изящния й гръб също нямаше никакви белези. Накрая разгледа ноктите. Дългите, прекрасно поддържани нокти бяха непокътнати, под тях се намериха само няколко тънки влакънца от червения килим.

Съдията Ди стана и обгърна с поглед стаята. Никакви следи от борба. Направи знак на останалите да се приближат и каза на Фън Дай:

— Не е трудно да се отгатне причината за нейното присъствие тук. Тя е смятала да ме съблазни и да прекара нощта с мен. Въобразявала си е, че магистратът Луо ще я откупи, и когато открила грешката си, е решила, че аз бих могъл да го заместя. Докато ме е чакала, се е случило нещо ужасно. Засега ще говорим за нещастен случай, тъй като, доколкото ми е известно, никой не би могъл да проникне в тази стая. Кажете на хората си да отнесат тялото във вашия кабинет за аутопсия. Утре сутрин ще разгледам това дело. Извикайте Уън Юан, Дао Бандъ и Дзя Юбо да присъстват на съдебното заседание.

Когато господин Фън се оттегли, съдията се обърна към управителя:

— Вие или някой друг да я е видял да влиза в хотела?

— Не, ваше превъзходителство. Но нейният павилион е тук наблизо и една пътечка го свързва с верандата на вашия.

Съдията се приближи до леглото, погледна към балдахина, който бе по-висок от нормалните, и почука по задната дървена част. Звукът беше плътен.

Съдията се обърна към управителя, чийто втренчен поглед не се отделяше от трупа на жената, и сухо каза:

— Вместо да се наслаждавате на зрелището, по-добре ми отговорете има ли някаква дупка за наблюдение или нещо от този род в паната на леглото.

— Съвсем не, ваше превъзходителство!

Отново насочи поглед към мъртвата и каза, заеквайки:

— Първо… академикът… сега Царицата на цветята. Не разбирам как.

— Аз също! — сряза го съдията. — Какво има от другата страна на тази стая?

— Нищо, ваше превъзходителство! Само стената на павилиона и градината.

— Ставало ли е и друг път нещо необикновено в тази стая? Говорете истината!

— Не, ваше превъзходителство, кълна се! От петнайсет години съм управител на хотела, стотици клиенти са преспивали тук и никой никога не се е оплаквал. Не зная…

— Донесете ми регистъра.

Управителят забързано излезе от стаята. Хората на Фън се върнаха с носилка, върху която поставиха тялото, грижливо увито в една от завивките, и го понесоха към кабинета на Фън.

Съдията Ди внимателно претърси вътрешността на ръкавите на виолетовата дреха, но не откри нищо освен обичайната брокатена кесийка с гребен, сребърна зъбочистка, визитни картички с името на Есенна Луна и две кърпички. Управителят се върна с искания регистър на посетителите.

— Оставете го на масата — нареди съдията Ди. Когато остана сам с Ма Жун, той се отпусна на стола и въздъхна уморено.

Помощникът му извади чайника от ватената калъфка и напълни една чаша с горещата течност. Сочейки отпечатъка от червило по ръба на другата чаша, той забеляза:

— Пила е чай, преди да умре. Била е сама, защото втората чаша, тази, в която ви налях чай, беше чиста.

Съдията Ди, който почти я бе поднесъл към устните си, рязко я върна на масата.

— Изсипи този чай в чайника — заповяда той. — Кажи на управителя да намери някаква стара котка или куче и да им даде да пият от чая.

Когато Ма Жун излезе от стаята, съдията запрелиства регистъра.

Помощникът му се върна по-бързо, отколкото очакваше, и поклати глава:

— Нищо му няма на чая — заяви той.

— Толкова по-зле! Мислех, че някой може да е придружил Есенна Луна дотук и скришом да е пуснал отрова в чая, преди да си тръгне. Тя е заключила вратата след него и тогава е пила. Това би ни предоставило единственото разумно обяснение за нейната смърт.

Съдията се отпусна назад обезкуражен, като подръпваше брадата си.

— Ами синините по шията й, ваше превъзходителство?

— Съвсем повърхностни са и без белези от нокти. Може да са предизвикани от погълната отрова, неизвестна за мен, но със сигурност не са от душене.

Ма Жун поклати голямата си глава и попита притеснено:

— Тогава какво се е случило, ваше превъзходителство?

— Тесните и дълги драскотини по ръката й, чийто произход не мога да определя, са същите както по ръката на младия Ли. Очевидно има някаква връзка между неговата смърт и тази на любовницата му още повече че и двете са настъпили тук, в Червената стая. Не ми харесва тази история, Ма Жун!

Магистратът постоя замислено известно време, като поглаждаше бакенбардите си, после се изправи и продължи:

— Докато те нямаше, внимателно проучих данните от регистъра. През последните два месеца в Червената стая са отсядали за по-дълго или по-кратко трийсетина души. Срещу имената на повечето от тях в полето са добавени женски имена и някаква допълнителна сума, вписана с червен туш. Знаеш ли какво означава това?

— Разбира се. Клиентът е прекарал нощта с професионалистка в любовните изкуства. Вписаната цифра е частта от сумата, която куртизанките дават на управата на хотела.

— Разбирам. Ли е прекарал първата си нощ, деветнайсети, с момиче на име Божур. Следващите две нощи — с Нефритов Цвят, а на двайсет и втори и двайсет и трети — с някоя си Розов Карамфил. Починал е на двайсет и пети.

— Значи през самотната нощ не му е провървяло — насмешливо подметна Ма Жун.

Съдията не го чу и продължи замислено:

— Странно е, че името Есенна Луна липсва…

— Ами следобедите? Някои мъже просто прекаляват с изтънченостите на чайната церемония!

Съдията Ди затвори регистъра. Погледът му се рееше из стаята, после той се изправи и пристъпи към прозореца. Опипа дебелите железни пръчки, провери здравината на масивната дървена рамка и отбеляза:

— Невъзможно е някой да се промъкне в стаята през този прозорец. Няма какво да се занимаваме с него, тъй като Есенна Луна лежеше на повече от десет стъпки навътре в стаята. Краката й сочеха към вратата, а главата й беше леко извърната наляво, към леглото. Той продължи с уморен глас:

— Сега си върви, Ма Жун, и гледай хубаво да се наспиш. Утре призори иди на кея, опитай се да намериш капитана на джонката на Фън Дай и го накарай да ти разкаже всичко, което знае за сблъскването между двете лодки. Внимателно разпитай и за срещата между Ли и антикваря, която според твоите двама тикволюбци се е състояла на това място. Аз ще огледам леглото още веднъж, преди да си легна. Утре ни чака тежък ден.

— Негово превъзходителство нали няма да спи в тази стая? — тревожно попита Ма Жун.

— Напротив! — отвърна нетърпеливо съдията. — Така ще разбера дали наистина има нещо нередно тук. Сега върви и си намери подслон. Лека нощ!

Ма Жун понечи да възрази, но като видя решителния израз на съдията, се поклони дълбоко и излезе.

Щом остана сам, съдията отиде до леглото, кръстоса ръце зад гърба си и започна огледа. По тънката коприна, която покриваше рогозката върху дървената основа, имаше няколко гънки. Той я попипа, беше леко влажна. Наведе се и помириса възглавницата. Ухаеше на същия мускусов парфюм, който беше доловил в косите на куртизанката по време на вечерята.

Първата част от историята лесно можеше да се възстанови. Есенна Луна е минала през верандата и е дошла в Червения павилион, вероятно след като се е отбила за малко до своя собствен павилион. Може би отначало е смятала да остане в салона, но след като е видяла ключа на вратата, е решила, че една среща в Червената стая би била по-решителна. Изпила е чаша чай, свалила е роклята си, сгънала я е и я е метнала на стола. После се е съблякла съвсем гола, подредила е останалите си дрехи до възглавницата. Седнала е на края на леглото, събула е чорапките си и ги е оставила на пода. Изтегнала се е на леглото и е зачакала да се почука на вратата. Вероятно е лежала известно време така, тъй като запотеният й гръб бе поизмачкал копринената постеля върху рогозката. Какво се е случило после, съдията изобщо не можеше да си представи.

Нещо, изглежда, я е накарало да стане от леглото, но много спокойно, тъй като възглавницата и завивката изобщо не бяха помествани, но след това се е разиграла някаква зловеща сцена. Съдията потръпна, като си припомни ужаса, запечатан върху сгърченото й лице.

Той махна възглавницата и отметна копринената завивка. Отдолу имаше само една фино изплетена тръстикова рогозка, постлана върху масивните дъски. Съдията отиде до масата и взе свещта. Качен върху леглото, вече можеше да достигне балдахина. Почука със свити пръсти по него, но навсякъде кънтеше плътно. Още веднъж огледа внимателно задните пана и с погнуса отвърна очи от еротичните гравюри по тях. После свали малката шапка от главата си, извади една фиба от косата си и замушка в жлебовете, които съединяваха дървените плоскости, за да провери дълбочината им. Отново нищо, което да подсказва някакъв таен отвор.

Съдията въздъхна уморено и слезе на пода. Цялата история беше абсолютно необяснима. Попипвайки замислено дългата си черна брада, заоглежда отново леглото, но внезапно го завладя странна тревога. И по младия Ли, и по Есенна Луна имаше дълги и тесни следи от одраскване. Възможно ли бе в постройката да се крие някакво животно? Той си спомни, че бе чел една любопитна история, в която…

Като остави бързо свещта на масата, той внимателно разтърси завесата на леглото, после коленичи и надникна отдолу. Нищо. Нямаше дори прашинка или паяжина. Съдията повдигна един от краищата на червения килим. Подът беше толкова чист, колкото и останалата част от стаята. Очевидно след смъртта на Ли бяха почистили особено грижливо.

— Някое непознато животно би могло да се промъкне между пръчките на прозореца — пошепна си съдията. Взе сабята, която Ма Жун бе оставил на кушетката в салона, и излезе на верандата. Замушка с дългото острие гроздовете глицинии, после енергично раздруса листака. Облак от синкави цветчета полетя във въздуха и се заспуска плавно към земята. Това бе всичко.

Съдията Ди се върна в Червената стая. Затвори вратата и избута голямата маса до нея. Развърза пояса, съблече горната си дреха, сгъна я и я положи на пода пред тоалетката. След като се увери, че двете свещи са достатъчно дълги, за да горят през цялата нощ, той остави шапката си върху масата и легна на пода. Главата му почиваше върху сгънатата дреха, а дясната му длан лежеше върху дръжката на сабята до него. Спеше леко и знаеше, че и най-слабият шум би го разбудил.